ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
От Велийца до Виденица

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Родопи Предишната тема
Следващата тема
От Велийца до Виденица
Автор Съобщение
ognedishasht



Регистриран на: 29 Сеп 2009
Мнения: 247
Местожителство: Мордор

Мнение От Велийца до Виденица Отговорете с цитат
От години обмислях едно ходене по билото на дългия Велийшко-Виденишки дял. Изглеждаше ми див и интересен. Накрая времето му дойде. След седмица студ и дъждове времето отново беше прекрасно и прогнозата беше това да продължи дълго.

Ден 1

Тръгнах сутринта на 25 август от Мордор. Слязох от теснолинейката на гара Аврамово около 12:30. Пресякох шосето и се качих направо по баира към селото, защото картата показваше, че пътят много извива. Сигурно там имаше и някаква пътека, но не я открих. Минах през Аврамово и хванах билния път. Това беше самото начало на дяла след връзката на Родопите с Рила при Аврамовата седловина. Билото беше оживено, хора щъкаха насам-натам и събираха сено. Имаше и много картофени ниви чак до височина 1600 м. Беше слънчево, на места духаше малко вятър, но не беше много топло. На самото било имаше широка противопожарна просека и хубав път по нея, а отстрани - иглолистни гори.

След дълго ходене по билото стигнах до подножието на връх Велийца. Пътят се качваше със завои, а аз ги пресякох по пряката пътека. Върхът беше на няколко десетки метра северно от пътя в един гъсталак от млади, гъсти смърчове. Имаше дупки, явно иманярска работа.

Продължих нататък все по пътя. Малко след върха имаше беседка и хубава чешма. Минах край много живописни селца: Бозьова и Златарица, които се намираха почти на вододела на височина 1500-1600 м. Минаваха коли, мотоциклети и даже бусове - пътят беше доста добър. Всички срещнати хора ме поздравяваха много сърдечно. Жените бяха облечени много шарено в типичните помашки премени. Помислих си, че тук е много по-подходящо да обикаляш с колело, а не пеша.

Означената на картата Хайдушка чешма изобщо не течеше, но аз още имах вода. Изобщо никъде не закъсах за вода, срещаше се достатъчно често дори при движение по билото. Изоставих широкия път, който отиде надясно, и по един по-тесен път продължих по самото било. Тук минах през един истински цигански катун. Хапнах солидно количество червени боровинки - много едри и вече доста зрели.

Вечерта стигнах до разклон на една широка поляна. Имаше табели с надписи Медени поляни, Крастава (оттам идвах) и Софандере. След малко чудене над картите заключих, че моят път е към Софандере, макар това да беше завой на почти 180 градуса. Исках по възможност да следвам главния вододел на Велийшко-Виденишкия дял. Пътят продължи на север, после изви на североизток - явно решението ми беше правилно.

Свърших водата и югозападно от Гюлтепе реших да потърся вода в един изглеждащ надежден дол. Слязох по него съвсем малко и наистина скоро се появи мочур, после - водица, а след малко - и нарочно направен дървен чучур. Измих се, пих и напълних шишето. Дотук вървях по сандали, но сега обух маратонките, за да си пазя краката чисти и да не цапам чувала. Скоро стигнах разклон. Повървях около километър надясно и вече стана доста тъмно. В 20:50 спрях за нощувка в гъстата гора отдясно на пътя (да не ме сгази посред нощ някой камион). Нощта беше абсолютно тиха, с малко облаци, осветени от луната. Спах отлично.

Ден 2

Отспах си и за предната нощ и станах късно. Потеглих едва в 8 часа, слънцето вече грееше! Какво безобразие. Вървях по-дълго от очакваното до вр. Черешка. Оттук видях на югозапад за пръв път село Медени поляни, което отдавна заобикалях. След върха срещнах човек, яздещ на конче, на което викаше Сивчо, макар да беше почти черно. Повървяхме малко заедно и той ми разказа за пътя нататък. После се разделихме - аз продължих по билото, а той наляво.

Под вр. Цветкова могила, който заобиколих отляво по пътя, срещнах сама жена, идваща отсреща. После на запад отбръмча някакъв мотоциклет. Интересно беше, че се срещаха доста хора, въпреки че мястото изглеждаше много слабо населено. Освен картата на Домино носех и 6 листа, препечатани от съветската военна топографска карта 1:50000. Всеки от тях покриваше по около 100 квадратни километра местност. На два от тях нямаше НИТО ЕДНО селище, а на други два имаше само по едно! Въпреки това хора се срещаха сравнително често. Между тях обаче за 4 дни не видях ни един друг турист.

В 10 часа закусих на пътя и обух сандалите, че вече много припичаше. Имаше пак обилен десерт от червени боровинки. След връхчето с височина 1549.7 м (северно от село Побит камък) попаднах на висока дървена кула на билото. Качих се на площадката по 29-те стъпала. Беше доста висока. Сигурно я използваха пожарникарите. Като вървиш горе, цялата кула се клати. Продължих по пътя по билото към Каратепе, но не качих върха, а го заобиколих отляво. По пътя слязох на шосето малко северно от прохода на шосето Велинград - Сърница. Край шосето имаше много вили. Това според табелата беше вилна зона Каратепе. Повечето вили бяха празни. Намерих чешма и си налях вода.

Напуснах шосето и хванах пак билото. За малко се загубих по билото по някакъв път на юг, но скоро усетих грешката и се върнах. Слънцето доста напичаше тоя ден. Реших да спря да обядвам на върха с височина 1712 м, но дотам ми се видя много дълго и много високо - може би заради жегата. Малко преди върха срещнах човек с раница и кофа в ръка, беше облечен в - о, богове! - дебел черен пуловер. Седнах върху самия триангулачен знак, скрит в боровинките (тоя път черни) и се наядох. За пръв път от 20-ина години носех няколко консерви - да си припомня, какво беше това. Човекът с пуловера се съдра да вика из гората, кой знае защо.

След дълга почивка продължих по билото. Скоро слязох на седловина, на която билото се разклоняваше. На север беше първенецът на Велийшко-Виденишкия дял: връх Гюмюшчал (1900 м). Той беше на странично било, свързващо Велийшко-Виденишкия дял с Баташка планина. Аз обаче нямаше да го подмина току-тъй. Скрих раницата в дърветата и тръгнах нагоре. Скоро минах край странно селище отдясно: изградено изцяло от дърво, с множество постройки. Имаше и хора. Нагоре бръмчеше някакъв трактор, който влачеше трупи из гората. Все по пътя излязох на върха, който представляваше доста дълъг равен гребен, на който трудно се познаваше, къде му е най-високата точка. Беше много разкопано и каменисто - четох, че тук са добивали сребро (турското име Гюмюшчал означава Сребърен връх). Не намерих никакъв триангулачен знак. Бях донесъл картите, за да се ориентирам в гледката наоколо, но се оказа, че такава изобщо не се предвиждаше - върхът бе целият в гора. Изобщо в Родопите се чувствам странно, като изгубен. Нищо не се вижда - ни била, ни върхове, ни долини. Можеш само да гадаеш за местността наоколо. През почти цялото време вървях "по прибори" - с картата в единия джоб и компаса в другия, които много често вадех за справка.

Малко разочарован от Гюмюшчал, слязох обратно, взех си раницата и продължих на юг. Наоколо изобилстваха върхове с птичи имена: Горния Гаргалък, Голям Гаргалък, всякакви гаргалъци. Разминах се с две жени, които вероятно идваха от някаква постройка отдясно, на която видях само покрива и чух гласове и мотоциклетно бръмчене. Скоро на пътя имаше чудесна чешма със силна, ледена вода. Спрях, напих се и се изкъпах - на части, че водата беше много студена. На места срещах от реликтовите червени маркировъчни знаци. Засилен по пътя, май отидох много далеч на юг, а билото започна да слиза. Стреснах се: сигурно бях пропуснал вододела и отивах към Сърница. Върнах се обратно и попитах едни косачи, работещи на близката ливада - младеж с косачка, дядо и момченце. Да, това тук е местността Гаргалъка и да, билото е през ливадата на изток, а не на юг, ми каза дядото. Доволен, продължих нататък. Пресякох един по-дебел чер път с посока север-юг, но едва много по-късно разбрах (по изминатия път), че това е пътят, свързващ Сърница с язовир Голям Беглик - на картата пътят изглеждаше по-внушителен. Точно на този път мижавата червена маркировка се смени със сериозна (т.е. достатъчно гъста и прясна) зелена маркировка. По-късно видях и табела: пишеше, че напред са г.д. Лонгурлий и яз. Широка поляна. Не погледнах на картата, къде е това Лонгурлий - аз отивах именно към яз. Широка поляна и бях доволен, че има маркировка да ме води за ръчичка, вместо на всеки 500 метра да се зверя в картата. Груба грешка! По едно време усетих, че вместо на изток-североизток маркираният път ме отнася на югоизток. Загриза ме съмнение, което се потвърди, когато минах под един електропровод. На туристическата карта тях ги няма, но топографската ясно ми каза, че се нося към връх Гарвана. Пак гарги. Ах, птицо проклета! Явно маркировката наистина водеше към яз. Широка поляна, но не по билото, а през дерето, където се намира Лонгурлий. Обещах си повече да не се водя по маркировки и кривнах в гората да спя - и без това вече беше почти мръкнало.

Тази нощ не спах добре заради многото мравки, които не спряха да щъкат цяла нощ. Нито тъмнината, нито сутрешният студ ги приспаха. Влизаха в чувала, лазеха в крачолите и ръкавите ми, а една ме ухапа зверски по клепача. Бяха много досадни.

Ден 3

Нетърпелив да се сбогувам с мравките, тръгнах още в 6:40. Реших да се върна на билото, макар да го бях подминал с 2 км. Откъде накъде някакви зелени маркировки ще ме набутват в дерето! Над табелата "Лонгурлий", на която вчера не обърнах нужното внимание, хванах друг път по градиента на север и излязох на главното било. Тая сутрин имаше много роса, мокреше ме. В 7:30 вече бях подсякъл от юг вр. Пазартепе и бях на билната просека. Бях много доволен - пак бях там, откъдето исках да вървя. Вървях добре до вр. Студенец. Преди него пътят започна да подсича надясно. Приех това спокойно, но постепенно пътят зави на юг и почна юнашки да слиза без никакво намерение да се връща на билото. Явно и той се бе насочил към Лонгурлий. Ааа, да ги нямаме тия! Зарязах го и през гората, без пътека зацепих обратно на север. Тук имаше мокра трева и сухи клони по гъсто израслите дървета - изобщо, вървеше се трудно. След доста мъчително грухтене достигнах до един много хубав път, подсичащ билото от юг. Защо не го бях видял, а се отклоних надясно преди Студенец, така и не разбрах. По него в 9:14 часа излязох пак на главното било. По него вървях чак до седловината преди върха 1789.3 м западно от Доспатския проход. Върхът беше доста висок, а и не видях път през него, затова го заобиколих от север и по някакъв много усукан и криволичещ дърварски път бавно се смъкнах на шосето северозападно от прохода при някакви сгради. Стъпих на асфалта в 9:54. Минах през прохода и след 500 м се отклоних наляво, където на картите имаше път към билото. Тук седнах да закуся. После се оказа, че малко съм сбъркал пътя, но го намерих все пак и продължих напред. Беше тревясал и препречен с безброй паднали дървета. Все пак, заведе ме на вододела югоизточно от вр. Доинджа. Известно време вървях по билна пътечка през високата трева, но тя скоро изчезна. Вървеше се трудно - имаше висока трева и паднали дървета. Колкото повече напредвах на изток, толкова по-зле ставаше. Даже горските марки, които най-често следват билото, изчезнаха някъде. Грухтях като прасе из горите, за малко следвах една пътека и тесен чер път, докато накрая много неочаквано се озовах на брега на язовир Широка поляна. Е, нищо, даже ме обзе облекчение - горе бездруго не ставаше за ходене.

Бях на западния бряг на някакъв дълъг залив. Тръгнах да го обикалям. Водата напоследък беше спадала, оставяйки широка кална ивица по брега. В опит да съкратя пътя си потънах в калта и нацапах маратонките. Стигнах източния бряг на залива. Тук се изкъпах в язовира. Леле, какъв КЕФ! Продължих по брега, без да мога да разбера по картата, на кой точно залив съм. На следващия залив хванах чер път и това ме ориентира. Майчице, колко обикаляне още ме чакаше! Заливите следваха един след друг, тесни и дълги, а пътят ги обикаляше все плътно по брега и затова беше много дълъг. Това така ме отчая, че накрая предприех отчаян ход: опитах се да пресека напряко последния нос по някаква тясна пътека. Получи се, но не съм сигурен, че спестих време - из обраслата с трева и храсталак гора, пълна с паднали клони и дървета, се вървеше много бавно.

Достигнах все пак източния край на язовира и хванах път, по който слязох до малкото язовирче Дженевра. Малко по-надолу седнах на едни подредени до пътя трупи да обядвам. Бях понаплашен от непроходимото било край вр. Доинджа и реших да вървя само по пътища. Затова слязох още 2 км по пътя, следващ Катранджидере, хванах първия път, изкачващ се надясно (тук се наядох с чудесни малини), а след още 1 км завих вляво срещу Шумнатски дол. Исках пак да се кача на вододела. Там на картата имаше нарисувана пътека.

Добре все пак, че имах хубави карти - иначе само след час щях да съм се загубил безвъзвратно в тия гористи и омотани Родопи! Минах през хранилка, на която беше насипана много царевица на зърна, а отсреща през поляната имаше ловджийска вишка. Гнусно нещо е това човекът, или поне някои представители на вида Homo Sapiens! Пътят намери за добре да свърши в едно сечище. Нагоре беше все пак проходимо и се качих без пътека на билото в 15 часа. Горе обаче нямаше ни път, ни пътека. За сметка на това имаше хаос от паднали дървета, сухи клони и трева до кръста на огромни туфи, невидими под тревата. С мъка се опитвах да маневрирам на изток и юг, търсейки някакъв път. Измъчих се здраво, а и склоновете ми се видяха по-стръмни от това, което показваше картата. Даже скали имаше, та трябваше да ги заобикалям през ужасния терен. Накрая стъпих на тънка пътечка с посока север-юг. Не му мислих много и тръгнах по нея. Скоро тя ме заведе на горски път южно под билото. По него тръгнах на изток и без повече премеждия слязох на постройки високо в Кочоолудере. Бях се отклонил пак от вододела, но кой ти гледа - там не можеше никак да се ходи.

Тръгнах нагоре по пътя по долината. Срещна ме джип и три камиона, натоварени с дърва. Усетих (с помощта на картата), че тук нямам работа и се върнах при постройките. Аха, "моят" път пресичаше долината и се катереше по отсрещния Оманбаир. По пътечки успях да пресека напряко няколко завоя. Стигнах на седловина на вододелното било, но тук сбърках и хванах по-нисък път, слизащ към Ешекчидере. Наложи се пак да се върна, но не беше много. Подсякох Оманбаир отляво по верния път. Тук вечерях. Подплаших няколко прасета с голям брой малки прасенца, които се гощаваха от друга насипана царевица. После направих нещо страшно глупаво. Бях на път, който беше добър и според картата отиваше точно накъдето исках. Аз обаче се качих по един друг път на билото вдясно. Не разгледах достатъчно добре картата, за да видя, че така всъщност се откланям невъзвратимо от вододела, който не следваше най-изразеното било, а се прехвърляше наляво. Усетих това много късно, когато вече бях слязъл доста надолу по снижаващото се на юг било. Сега или трябваше да се върна (поне половин час обратно и нагоре), или да слизам чак до Сърнена река. Беше ми писнало от връщания тоя ден и реших да слизам, но ме беше много яд. Сякаш самият проклет Шейтан ме дръпна от верния път, мътните да го влекат в джендема!

Надолу беше много стръмно, но поне чисто. Свлякох се без проблеми до асфалта. Намерих чешма, а имаше и цяла река на разположение. Вървях, докато мръкна, и така стигнах до пътя Девин - Доспат. За проклетия наблизо нямаше гора. Принудих се да легна под китка рехави дървета с надеждата, че поне от росата ще ме опазят. Пътят малко ми бръмчеше, но през нощта трафикът почти спря.

Ден 4

Нощта бе много студена - хем до река, хем на гола поляна! Алармата ме вдигна в 5:35. Исках да гоня Пловдив, където имах работа в един магазин. Той утре (в събота) нямаше да работи. Тръгнах на челник в 5:50, навлечен с два полара и яке. Минах разклона за Змеица, а в 6:26 бях отново на вододела. Чак тук взех да се стоплям. Хапнах малко и хванах баира в посока Змеица. Повървях малко по един дърварски път, а после и без път по стръмнината - тук гората беше проходима. Излязох на широко, равно било северно над Змеица, където посрещнах изгрева, но селото не се виждаше, само чувах високоговорителя на джамията. На изток продължих по тревясал росен път. По-нататък и селото се откри под мен. Тук ходенето беше по-лесно, отколкото очаквах. Не можеше да става сравнение с предния ден. Много странно - нямаше го електропроводът от топографската карта. Това са доста трайни съоръжения и не изчезват току-така. Загледах се и видях, че електропроводът от Змеица е минавал край село Чала, качвал се е на връх Чала и там е свършвал. На кого му е притрябвал ток на гол баир? Може би е имало някакви шапкари на върха, демокрацията ги е закрила и електропроводът е станал ненужен?

Под вр. Елкидик, на който стърчеше някаква антена, пътят зави наляво (вероятно за с. Чала), а аз тръгнах по пътека, подсичаща върха отдясно (от запад). Не стига, че беше росна, ами и изчезна. Едва не се пребих, докато прескачах едно паднало дърво. Нагоре видях странна бетонна стена, която отдолу изглеждаше много голяма. Оказа се подпорна стена на пътя, по който продължих. Появи се и прясна зелена маркировка, имаше и табели. Бях вече недоверчив към маркировките, но тук си пишеше, че е за връх Виденица. На пътя се появи огромен заек, видя ме и избяга. На седловината преди върха имаше дървена беседка и маси, всичко ново. Върхът беше стръмен, обрасъл с гъста гора, покрита с лишеи; имаше призрачен вид.

Върхът, който няма по-висок съсед в близките околности, се оказа много обгледен. Панорамата от него е прекрасна, а случих и чудесно бистро време. Почивах, зяпайки наоколо, дояждайки последната храна, която носех. На върха има пейка за сядане. Не стоях много, че ме чакаше доста път до Пловдив. Заслизах от другата страна (скучно е да се връщаш по същия път). В близкото сечище маркировката се изгуби и се полутах, но я намерих по-нататък. Появи се и син цвят, после пък зеленият изчезна. Следвах синята маркировка. Вървях по много объркана мрежа от пътища, в която маркировката много помагаше. От последния рид се спуснах наляво в широка тревиста долина. В дъното и течеше малко поточе, на което даже се избръснах - можеше да се наложи да пътувам на стоп, добре беше да имам възможно по-приличен вид. По-надолу минах край много симпатичен заслон, чешма и не след дълго се видя и село Змеица, което от сутринта обикалях от вси страни. Влязох в селото и попитах някакви жени за транспорт. Имало автобус в 11 часа, а вече беше 11:10. Нищо, каза ми спокойно едната, утре ще има друг! Другата обаче каза: не бе, той в 11 тръгвал от Доспат, а в Змеица пристигал по-късно, имал съм още шанс. Показа ми по коя улица да стигна до спирката и аз хукнах надолу като подгонено добиче с раницата. Тичах, тичах, пристигнах и успях да го хвана - за няколко минути. Оказа се даже, че автобусът не е за Девин, както очаквах, а направо за Пловдив! Този ден Аллах определено беше с мен (по тия места дъртият Саваот не преде). На автогарата в Девин автобусът имаше престой един час, а там има една закусвалня като в приказките - натъпках се като невидял с вкусна храна (първо, второ, два десерта, хляб, доста големи порции) за 6.40 лв! Подух се от ядене почти без пари. Приятно преял, продължих за Пловдив. Само дето шофьорът през цялото време пускаше отвратителна порно-музика (не знам, как да я нарека, какъв и е жанрът, ако има такъв, ама асоциации само с порно ми навява, и то от най-долнопробното), хванах спокойно магазина. Вечерта си бях у дома.

Някои снимки от ходенето има тук.
Пон Сеп 07, 2015 7:12 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Rain



Регистриран на: 03 Юли 2013
Мнения: 628
Местожителство: Стара Загора-София

Мнение Отговорете с цитат
...вдън гори тилилейски с много боклук навсякъде около пътищата.И верно много картофени нивки!SmileАз издържах до Каратепе.

_________________
https://www.youtube.com/watch?v=edqH0ofRQrM
Пон Сеп 07, 2015 8:11 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
irina



Регистриран на: 16 Сеп 2007
Мнения: 752

Мнение Отговорете с цитат
Много хубаво! И аз бях замислила нещо с тръгване от гара Аврамово към Сърница и Доспат. Тази част ми е необходена.
Пон Сеп 07, 2015 11:58 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ivailo.hr



Регистриран на: 22 Мар 2010
Мнения: 1130
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Поздравления за пътешествието!
Вто Сеп 08, 2015 12:56 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
rain написа:
...вдън гори тилилейски с много боклук навсякъде около пътищата.И верно много картофени нивки!SmileАз издържах до Каратепе.


Еее, ти си пропуснала най-хубавата част. То точно от Каратепе нататък към Широка поляна е най-хубаво. Там вече няма села и махали, и с изключение на бреговете на язовирите, боклук няма. Само тайга. Very Happy
Сря Сеп 09, 2015 7:22 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Rain



Регистриран на: 03 Юли 2013
Мнения: 628
Местожителство: Стара Загора-София

Мнение Отговорете с цитат
Krasen написа:
rain написа:
...вдън гори тилилейски с много боклук навсякъде около пътищата.И верно много картофени нивки!SmileАз издържах до Каратепе.


Еее, ти си пропуснала най-хубавата част. То точно от Каратепе нататък към Широка поляна е най-хубаво. Там вече няма села и махали, и с изключение на бреговете на язовирите, боклук няма. Само тайга. Very Happy

ДaSad Рилa преди товa ми видя сметкaтa!Но хaресaх много пътеките и помaшките селцa.Дaже сегa сред снимките му устaнових,че помня тези местa.

_________________
https://www.youtube.com/watch?v=edqH0ofRQrM
Сря Сеп 09, 2015 11:20 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
rain написа:

ДaSad Рилa преди товa ми видя сметкaтa!Но хaресaх много пътеките и помaшките селцa.Дaже сегa сред снимките му устaнових,че помня тези местa.


Така е, всяка планина си има своя чар, и той е различен при различните планини. Аз лично обичам класически алпийски планини, но имам особено предпочитание към Родопите, и по-специално именно към този район- Беглика-Широка поляна-Баташки Снежник-Сюткя-Доспат. Просто защото този район е единствения в България (може би и Странджа донякъде, но не съм ходил там), в който човек може да се почувства наистина отделен от цивилизацията. На другите места, накъдето и да погледнеш, все се виждат долу градове, села, пътища и всякаква цивилизация, виждаш края на планината. Но в района на Беглика няма такова нещо. Там все едно си в Сибир или Аляска, сред една необятна тайга. И горите са същите, и като се прибавят язовирите, поляните, реките, и липсата на всякакви селища наблизо, а и възможността лесно човек да се изгуби (понеже билата са неясни, много разклонени, и изобщо са като лабиринт там)- такова друго място аз не знам да има в България. Smile
Чет Сеп 10, 2015 3:40 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Родопи Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov