В малките часове в неделя, 20 септември 2015 (по-точно в 03:30 часа), въоръжен с челник, на практика почти без багаж, с телефон с GPS и BGMountains (служещ и за фотоапарат) тръгнах по класическата пътека към върха.
Бе тъмно като в рог, на кристално яркото небе бяха окачени милиарди звезди, които аха да се пресегнеш и ще докоснеш. Тишината бе невероятна (едва по-късно току над Кабата се обади едно пиле, колкото да ме увери, че не съм единственото живо същество тук в този час). Потапях се в нея само от време на време, по пътя компания ми правеха Genesis от ранните им години с Питър Гейбриъл, изливащи гения си през слушалките на телефона.
Мислех, че (ще) крача изключително бавно предвид тъмнината. Оказа се, че не е точно така (макар на моменти челникът не помагаше да се види следващата марка и се стигаше до отклонения, коригирани с помощта на GPS-а) и се озовах на Кабата в 05:50, т. е. дотук ми бяха нужни 2 часа и 20 минути. Хм ... Бях планирал да се полюбувам на върха и да го снимам оттук (никакво висше спортно фотографско майсторство, просто заради собственото си удоволствие), окъпан от първите слънчеви лъчи, но бе все още много рано. Зачудих се какво да правя, но в крайна сметка реших да чакам изгрева. След 50 минутно чакане Райчо така и не се показа, аз вече бях умрял от студ, а от запад се изкачи гъста мъгла, която скоро погълна Кабата и Овинатио, скривайки и Вихрен от погледа. Желаната снимка нямаше да се получи, както стана ясно, и продължих нагоре.
Вихрен далеч преди изгрева ... Учудващо, но с ниска скорост на затвора телефончето успя да улови поне контурите на върха в пълния мрак
Тодорка, Зорницата и Заревото ...
Върхът малко преди изгрева. Мъглата след малко ще обхване всичко ...
От Кабата до върха крачех като баба, нужни ми бяха не указаните на табелата 40 минути, а точно двойно повече.
Цвекенце почти на самия връх
В крайна сметка в 08:00 бях горе.
Видимостта бе кристална във всички посоки, а слънцето вече се бе вдигнало достатъчно, за да може не само да грее, но и да топли. Подухваше вледеняващ западен ветрец, но заветът на каменната пирамида и слънчевите лъчи прогонваха студа, осигурявайки ми достатъчно телесен комфорт, така щото необезпокояван да се любувам продължително на неописуемите красоти.
След около час и нещо време тръгнах надолу.
Е, не стана по изгрев, но все пак снимах от мястото, от което исках ...
Отвисоко забелязах двамина, които наближаваха Кабата - явно първите, тръгнали след мен от хижата. Прецених, че са тръгнали малко преди видело - достатъчно рано от гледна точка на нормалния разумен турист. Тъй като обикновено ходя из места, на които да срещнеш друго човешко същество е равносилно на шестица от тотото, реших да преброя с колко човека ще се размина, слизайки надолу. Преди няколко месеца на слизане от Руен бяха двадесетина - направо нечувана бройка. Бях любопитен да видя колцина ще срещна днес по този популярен маршут, при това в неделя насред четири празнични дни. Резултатът надмина и най-смелите ми очаквания - в крайна сметка докато стигна каменните стълби току над паркинга на хижата се бях разминал с 278 (двеста седемдесет и осем) човешки същества и три кучета!
Благодарение на тях слизането (което в интерес на истината е по-тежко от качването) ми бе изключително забавно. Както подобава в планината, с всекиго най-малкото се поздравявахме с "Добър ден" и си пожелавахме лек път, но понякога имаше и по-продължителни разговори, породени най-вече от любопитството на останалите защо вече слизам в този ранен час, както и въпроси относно оставащия път.
По някое време приседнах за почивка на равно местенце в долната част на циркуса Кабата, където вече се бе настанила група от неколцина човека, изтощени от изкачването дотук. След кръстосания разпит, на който бях подложен, една жена заключи (явно не особено впечатлена от внушителните ми и видни за всекиго килограми): "Ами така са те, ... спортистите". Напуши ме смях, който заглуших с цигара, която хвърли събеседниците ми в размисъл относно естеството на спортната ми натура ...
Нагледах се на хора, тръгнали нагоре, все едно са излезли на разходка в парка. Най-фрапиращият случай бе мъж, когото видях точно на разклона за Кабата/Казаните, тръгнал по дънки, мокасини и ... чанта за лаптоп през рамото. Целият циркус бе изпълнен с дечурлига, вървящи във всички посоки и далеч от пътеката, откъснали се от родителите си, които пъшкаха нейде в ниското. И после защо се губели хора и ставали инциденти ...
Други пък се бяха "екипирали" (поне според техните представи) така, гаче ли щяха да прекарат горе седмици наред. Млада двойка, тръгнали по думите им от хижата и след това възнамеряващи да се върнат отново там, крачеха с 50-литрови натъпкани догоре раници, правещи нелекото изкачване съвсем мъчително.
Мнозина изглеждаха така, сякаш съвсем нямаха идея накъде точно са тръгнали и какво точно ги очаква. Буквално на 300 м от хижата, току преди да започне стръмната част на пътеката, бях запитан "много ли остава до върха" ...
Но може би най-трагикомичният случай бяха четирима човека, които видях в циркуса на Кабата, буквално точно по средата между хижата и върха. Ето диалога между тях и мен:
Те: Добър ден. Много ли е далече Окото?
Аз: Дефинирайте "много" ...
Те: Ами казаха ни, че е на около половин час от хижата, пък вече вървим много повече, наближаваме ли го?
Аз: Ако считате, че "наближавам" е синоним на "отдалечавам се", в такъв случай го наближавате ...
Те: Какво значи това?
Аз: Ами значи, че то е обратната посока и в момента от него ви делят около 500 метра денивелация и два-три върха ...
Шокът бе неописуем ...
В един момент успях дори да се вбеся, и то заради гледката на мъчително пъплещо нагоре (немного след хижата) три-четиримесечно кокер-шпаньолче, помъкнато от стопаните си, които не изглеждаха в по-добра кондиция. Попитах "Накъде?". "Е, как, към върха", казаха. "Кучето няма да издържи", рекох. "Е защо, много ли е", казаха те ... No comment ... Оказа се, че дори не са предвидили и вода за него ...
Долу на хижата бе Вавилонско стълпотворение. Опашки от желаещи да пият цитрусов фреш по 5 лева чашата пред хижата, стотици автомобили по целия път между "Бъндерица" и "Вихрен", буквално хиляди пъплещи (този път във вярната посока) към Окото, както и диалози като този: "Ей, мама, какво си ми планинарче, колко нависоко се качи ... Стояне, дай й суичърчето от колата" ...
Оставяйки всичко това зад себе си, потеглих към спокойствието в подножието на планината ...
Интересен разказ. С добре описана реалност. Сега бъди готов - щото сигурно ще те захапят.
Вто Сеп 22, 2015 2:43 pm
ПАВЕЛ
Регистриран на: 28 Окт 2011 Мнения: 597
Re: Към Вихрен по тъмно
Rincewind написа:
vladofff написа:
Опомнете се. Човекът е станал човек защото се е борил с трудностите. Планината е планина за да възпитава със суровите си условия. Създаването на коридорчета в пълна безопасност цели свикването на човешкото стадо с факта, че отново е стадо и някой друг се грижи за него, че съдбата му все по-малко е в неговите собствени ръце.
Съгласен. В такъв случай, обаче, нека бъдем малко по-прецизни в терминологията.
Значи, предлагам следното:
1. Ултра-башибозук и по-по-най-баш-льольовци са тези, които са за наличието лифтове в планините на определени места.
2. Турбо-башибозук и хептен льольовци са тези, които са за наличието на въжета, парапети и други обезопасителни средства на определени места.
(така като гледам, аз се числя и към двете първи категории).
3. Башибозук и льольовци са тези, които използват съвременни технически средства за ориентация в планината (карти и, не дай Боже, GPS-и) и в помощ при катерене/ходене/слизане (мързи ме да изброявам всички елементи на модерната екипировка, облеклото, храната и др.) (и тук влизам ..., башибозукът ми с башибозук ...)
4. Полубашибозук/полульольовец е Ötzi (имал е дрехи, тояжка с брадва и чепици, слабакът му със слабак).
5. Не-башибозук и не-льольовци a.k.a. корави пичове са онези, които бродят из планините независимо от климатичните условия и надморската височина както майка ги е родила, респ. гаче ли тъкмо са излезли (сал по една препаска) от палеолитната си пещера.
Rincewind написа:
Отвисоко забелязах двамина, които наближаваха Кабата - явно първите, тръгнали след мен от хижата. Прецених, че са тръгнали малко преди видело - достатъчно рано от гледна точка на нормалния разумен турист. Тъй като обикновено ходя из места, на които да срещнеш друго човешко същество е равносилно на шестица от тотото, реших да преброя с колко човека ще се размина, слизайки надолу. Преди няколко месеца на слизане от Руен бяха двадесетина - направо нечувана бройка. Бях любопитен да видя колцина ще срещна днес по този популярен маршут, при това в неделя насред четири празнични дни. Резултатът надмина и най-смелите ми очаквания - в крайна сметка докато стигна каменните стълби току над паркинга на хижата се бях разминал с 278 (двеста седемдесет и осем) човешки същества и три кучета!
Благодарение на тях слизането (което в интерес на истината е по-тежко от качването) ми бе изключително забавно. Както подобава в планината, с всекиго най-малкото се поздравявахме с "Добър ден" и си пожелавахме лек път, но понякога имаше и по-продължителни разговори, породени най-вече от любопитството на останалите защо вече слизам в този ранен час, както и въпроси относно оставащия път.
По някое време приседнах за почивка на равно местенце в долната част на циркуса Кабата, където вече се бе настанила група от неколцина човека, изтощени от изкачването дотук. След кръстосания разпит, на който бях подложен, една жена заключи (явно не особено впечатлена от внушителните ми и видни за всекиго килограми): "Ами така са те, ... спортистите". Напуши ме смях, който заглуших с цигара, която хвърли събеседниците ми в размисъл относно естеството на спортната ми натура ...
Нагледах се на хора, тръгнали нагоре, все едно са излезли на разходка в парка. Най-фрапиращият случай бе мъж, когото видях точно на разклона за Кабата/Казаните, тръгнал по дънки, мокасини и ... чанта за лаптоп през рамото. Целият циркус бе изпълнен с дечурлига, вървящи във всички посоки и далеч от пътеката, откъснали се от родителите си, които пъшкаха нейде в ниското. И после защо се губели хора и ставали инциденти ...
Други пък се бяха "екипирали" (поне според техните представи) така, гаче ли щяха да прекарат горе седмици наред. Млада двойка, тръгнали по думите им от хижата и след това възнамеряващи да се върнат отново там, крачеха с 50-литрови натъпкани догоре раници, правещи нелекото изкачване съвсем мъчително.
Мнозина изглеждаха така, сякаш съвсем нямаха идея накъде точно са тръгнали и какво точно ги очаква. Буквално на 300 м от хижата, току преди да започне стръмната част на пътеката, бях запитан "много ли остава до върха" ...
Но може би най-трагикомичният случай бяха четирима човека, които видях в циркуса на Кабата, буквално точно по средата между хижата и върха. Ето диалога между тях и мен:
Те: Добър ден. Много ли е далече Окото?
Аз: Дефинирайте "много" ...
Те: Ами казаха ни, че е на около половин час от хижата, пък вече вървим много повече, наближаваме ли го?
Аз: Ако считате, че "наближавам" е синоним на "отдалечавам се", в такъв случай го наближавате ...
Те: Какво значи това?
Аз: Ами значи, че то е обратната посока и в момента от него ви делят около 500 метра денивелация и два-три върха ...
Шокът бе неописуем ...
В един момент успях дори да се вбеся, и то заради гледката на мъчително пъплещо нагоре (немного след хижата) три-четиримесечно кокер-шпаньолче, помъкнато от стопаните си, които не изглеждаха в по-добра кондиция. Попитах "Накъде?". "Е, как, към върха", казаха. "Кучето няма да издържи", рекох. "Е защо, много ли е", казаха те ... No comment ... Оказа се, че дори не са предвидили и вода за него ...
Долу на хижата бе Вавилонско стълпотворение. Опашки от желаещи да пият цитрусов фреш по 5 лева чашата пред хижата, стотици автомобили по целия път между "Бъндерица" и "Вихрен", буквално хиляди пъплещи (този път във вярната посока) към Окото, както и диалози като този: "Ей, мама, какво си ми планинарче, колко нависоко се качи ... Стояне, дай й суичърчето от колата" ...
Оставяйки всичко това зад себе си, потеглих към спокойствието в подножието на планината ...
Интересен разказ. С добре описана реалност. Сега бъди готов - щото сигурно ще те захапят.
Винаги готов!
Нищо неочаквано, ей на Павел вече ме е "захапал" малко по-долу.
ПАВЕЛ написа:
...
Разбирам посланието. И въпреки това не се отказвам нито от едните, нито от другите си думи. Причината за това е, че независимо от всичко, което видях, не смятам, че който и да било от хората, които срещнах, има по-малко право да бъде в планината, отколкото имам аз, ти или който и да било друг. Също така никога не бих си позволил да употребя по адрес на когото и да било, тръгнал нагоре по нелеката пътека към Вихрен и отвъд, "башибозук" или "льольо". Най-малкото защото не съм от хората, които прибират на тавана цървулите на деда си и забравят откъде са тръгнали. Някога, когато сам изкачих Вихрен за пръв път (по дънки и маратонки), бях един от тези, които срещнах вчера.
Прочее, независимо от тълпите, не видях никъде никакъв боклук, ако не броим един фас на Кабата и един на върха. Така че не виждам с какво планината е застрашена от човекопотока. Виж, ако някого просто го дразнят множествата на високото, това е друг въпрос и в крайна сметка е негов личен проблем.
Бе тъмно като в рог, на кристално яркото небе бяха окачени милиарди звезди, които аха да се пресегнеш и ще докоснеш. Тишината бе невероятна (едва по-късно току над Кабата се обади едно пиле, колкото да ме увери, че не съм единственото живо същество тук в този час). Потапях се в нея само от време на време, по пътя компания ми правеха Genesis от ранните им години с Питър Гейбриъл, изливащи гения си през слушалките на телефона.
Първото ми качване на Вихрен, а и изобщо ходене в Пирин, беше през лятото на 1988 г. -- седмици преди да се изгубя за две години из дебрите на западната ни граница. След два изнурителни дни с твърде тежки раници от Сандански през Тевното до Безбог и оттам до х. Вихрен, предстоеше черешката на тортата според тогавашните ми представи. С брат ми тръгнахме около 2 часа преди изгрев слънце от хижата нагоре към върха. Имахме твърде самоувереното намерение в този ден да стигнем до х. Македония. Челници нямахме, отначало осветявахме пътя си с някакво едва мъждукащо фенерче, което повече тежеше отколкото светеше. Музиката беше само в главите ни, но пък Genesis беше точно любимата ми група. Движехме се бавничко, изгрева ни изпревари на върха. Първите хора срещнахме по-нататък, точно в средата на Кончето -- двама чужденци идещи насреща ни заразпитваха нещо. Брат ми, какъвто си е услужлив, извади карта и взе подробно да им обяснява. Тогава ненадейно внезапен силен порив на вятъра за малко не отнесе картата, а и брат ми заедно с нея, към снежника отдолу. Хванах го за раницата и го задържах преди съвсем да е загубил равновесие. Хубаво че всичко се размина само с малко уплаха и много смях сетне.
Може би заради първия ми досег с мраморното било в много ранна утрин, през годините нататък все измислям начини да се озовавам там около изгрев слънце. Изобщо -- ходещите само денем из планините не знаят какво пропускат!
Последната промяна е направена от vedrin на Чет Дек 12, 2019 11:45 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
В малките часове в неделя, 20 септември 2015 (по-точно в 03:30 часа), ...
...
Не чу ли едно дружно ритмично шопско ръмжене от ляво, на двайсетина - трийсе метра по пътеката след чешмата пред хижата?
vedrin написа:
...
Може би заради първия ми досег с мраморното било в много ранна утрин, през годините нататък все измислям начини да се озовавам там около изгрев слънце. Изобщо -- ходещите само денем из планините не знаят какво пропускат!
Право думаш, куме
Един приятел точно така полуде по планина след едно закъснение и прибиране по тъмно на челник от х.Мальовица. Беше зимно и инстинктивно изгасихме челниците. Полуде направо...
Може би заради първия ми досег с мраморното било в много ранна утрин, през годините нататък все измислям начини да се озовавам там около изгрев слънце. Изобщо -- ходещите само денем из планините не знаят какво пропускат!
Така е, наистина. А чувството да си единственото (човешко) същество във Вселената (когато си сам там горе в мрака), па макар и само за няколко часа, е просто неописуемо.
Ристо Туристо написа:
Не чу ли едно дружно ритмично шопско ръмжене от ляво, на двайсетина - трийсе метра по пътеката след чешмата пред хижата?
Епа не чух, ем дека два пати минах оттам, оти се бех изхитрил да си забравим пръвио пат щеките доле, та се вращах след каде два-триста метра да си ги земем.
Ма то сигур шото вече си бех нахлупил слушалките ...
Регистриран на: 10 Фев 2015 Мнения: 97 Местожителство: София
Re: Към Вихрен по тъмно
.................
_________________ .................
Последната промяна е направена от ormusus на Сря Сеп 23, 2015 10:22 am; мнението е било променяно общо 1 път
Вто Сеп 22, 2015 11:36 pm
аngel
Регистриран на: 02 Юни 2015 Мнения: 1935
Нощното преминаване е много интересен вариант - при хубаво пълнолуние на цялото карстово било, няма нужда и от челник. Добро решение и за хора, които се дразнят от навалицата по тази пътека през деня..... Спомен за едни бавни бели облаци, които се точеха на лунна светлина покрай Кончето сякаш имаше още няколко върха, които се местят...
Сря Сеп 23, 2015 9:58 am
il4o_voivoda
Регистриран на: 06 Сеп 2015 Мнения: 476
Навалицата към Вихрен, а към Мусала е предопределена. Лесен достъп до изходните точки, маркировка, всеизвестност. Същото се случва и с Кончето, скоро, може би, и с Трионите. Не е толкова лошо - добро начало /ако не е край на стремлението/, хоризонт, необятност. После? От 178, поне 18 ще се сродят някак си с планината, двама ще се качат на Бъндеришки чукар, например, а един - светът е пред него..То и по света е така...
Необятността и магията на нощта и при Вихрен, е въпрос на късмет. Юли месец след един предълъг преход по билата спах на върха, в най хубавото гнездо. Пак прегледах десетките снимки и на залеза и на изгрева. Никоя не е изключителна. Маранята си казва думата, въздухът е прашен, не е като преди сто години /Повел Делирадев вижда целокупната България/, няма ги причудливите облачета. Околните градове и села светлеят, звездите са една идея по приглушени, от наръфаните от върхове съзвездия над Тевното езеро. Ала Вихрен си е Ел Тепе - през нощта се завихрят ветрове, пада роса - всепроникващ дъждец, утрото е непредсказуемо. Така че - или се тръгва много рано или в внезапно блеснала златна привечер. А и навалицата е непредсказуема. Вихрен е един от малкото официално маркирани пирински върхове, изборът е предопределен. Търсейки предизвикателства, ние малко нарушаваме правилата, но си заслужава. Мярата се изгражда с характера, в общението с другите.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
