ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Ком-Емине сама - вярвам го, защото е абсурдно.
Иди на страница Предишна  1, 2, 3  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Предишната тема
Следващата тема
Ком-Емине сама - вярвам го, защото е абсурдно.
Автор Съобщение
EXIIIT



Регистриран на: 27 Юни 2013
Мнения: 1693
Местожителство: Плевен

Мнение Отговорете с цитат
Very Happy Very Happy Very Happy Оправи ми деня човече.......
Да не окъкваме на момичето пътеписа
Пет Фев 10, 2017 3:47 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
didogen



Регистриран на: 15 Дек 2011
Мнения: 1479
Местожителство: kleta majka balgariq

Мнение Отговорете с цитат
Един пътепис никога не може да мине без мнението поне на една последна инстанция.
yu1up написа:
Още един добър пример за това как не би трябвало да се прави преходът Ком-Емине- САМ, няма значение мъж или жена. След абсурда Берковица-Монтана спрях да чета по-нататък!

Преходите на девойката са умерени и постоянно се среща с хора. Последните три дена върви с други хора. Излиза, че не е сама.
Навигационните грешки са от разсеяност и не са напразно. винаги има какво да видиш и научиш. Мен едни хора ме бъзикат за Чучул, но те не знаят, че до там се стига с лека кола, а аз даже знам как става и къде са тънкостите.
Кофти плана е майка на приключението!

yu1up написа:
Билото на Балкана има красота, но там има и "дяволи". Кой га търси, ще ги намери, последно беше Мирослав с колелото.
Аз сериозно, а ти си грешил, темата тук не е за збирките.

А тоя с коняка и фъстъците как само си слезна като пич, а? Smile

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Пет Фев 10, 2017 8:50 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Kent



Регистриран на: 26 Апр 2007
Мнения: 728

Мнение Отговорете с цитат
Интересно четиво, ще се радвам на продължение Smile
Пет Фев 10, 2017 9:25 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 65

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря за мненията. Радвам се, че пътеписът буди интерес, а що се отнася до това, че е пример как не трябва да се прави преходът, нека да е така, пак има полза. Преходът е факт, а пътеписът е истинската история за това, което се е случило. Всеки е свободен да прави каквито изводи намери за добре, както и да чете или да не чете.

Бузлуджа - Предела

Към 7:30 съм готова и излизам да пия кафе. Жената от хижата ме черпи, че било Богородица. Съвсем съм забравила, другият ми живот е през девет планини в десета, като в друго измерение. Това бил рождения ден на починалия й съпруг. Жената се просълзява, а на мен ми става много мъчно. Обръщам се на другата страна, че току-виж съм се разревала. В 8:00 вече вървя по пряката пътечка, която тя ми е показала, за да не обикалям през новата хижа. През гората, после по пътя и така до ветропарка. Новички червено-жълтите пилони, пак ме теглят като магнит, без много до му мисля, навлизам във ветропарка преди да хвана верния път. Не мога да повярвам, че пак го направих, но все пак се усещам навреме. След като се наругах порядъчно, си наредих, че за наказание ще подтичвам, за да компенсирам глупостта си. Озовавам се на Бабин Райкин чучур към обяд. И след поредното подтичване към 13:00 се появява ГД Българка. Похапвам малко на терасата и преди да тръгна се задава група деца. След като три пъти повтарям „Добър ден”, накрая получавам отговор от учителя им. Те са от Стара Загора и остават да нощуват тук, а аз бързам за х. Грамадлива. Минавам през първата българска мина и призрачния й град, оставам с неоправданото усещане, че ей сега отнякъде ще излае куче или ще изскочи някой човек. Към 15:30 стигам гара Кръстец и искам вода от дежурния на гарата. Като за начало получавам дежурния въпрос защо съм сама. Вече се изкушавам да отговарям, че просто съм луда, но разбира се не го правя, все пак хората са загрижени и не ми мислят злото. На няколко пъти ми предлага да ми даде още шишета или да ми даде вода от хладилника, че е много горещо. След като се сдобих с достатъчно, според мен, количество вода, пресякох ж.п. линията и хайде в гората. След толкова пътеписи, които изтъкват необходимостта от повече вода и моите притеснения по въпроса, се оказа, че аз се държа леко камилски в това отношение, повече от литър и половина, едва ли ми е нужна.
Част от описанията на гърба на картата не съвпадат, но все пак са писани преди около 30 години. На места, бели лентички ми помагат да се се ориентирам. Към 19:30 пред погледа ми изниква ски база, ама и две кучета. Докато се разправям с кучетата, излиза мъж. Питам го накъде да продължа за Грамадлива. Той ми отвръща, че Грамадлива е затворена, но при него също може да се преспи, като във всяка друга хижа. Аз казвам, че предпочитам да отида на Предела, имам време, още е светло, а и ще намаля разстоянитето до Чумерна. Мъжът ми обяснява, че на Предела освен,че е скъпо и шумно, най-вероятно няма да мога да се къпя. Затова пък при него, освен че е близо до прохода и евтино, има баня и био зеленчуци, които сам отглежда. Да, ама нещо този подход „ да подлеем вода на другарчето” не ми харесва. Казвам, че следващия път като правя КЕ ще го имам предвид, но сега отивам на Предела. Вземам тел. му номер и продължавам. В 8:30 се добирам до Предела. Хижарят е любезен, не е скъпо, има баня, а и заведение, където здравата похапвам.

Предела - Чумерна

След кафето и разговора с хижаря, който продължава да съжалява, че съм сама,потеглям нагоре след Прохода на републиката по гористото било и през поляни с всякакви храсти. На около 200 м. напред профучават диви прасета. Заковавам се на място, а те продължават да трещят в храстите. Скоро се заковавам пак, насред пътеката се мъдри змия. Мисля си че това е поредната убита змия, защото не помръдва, а би трябвало да ме е усетила вече. Е, нека снимам една от многото убити змии по трасето. Докато се глася да я снимам, тя си повдига главата и за моя изненада се оказва жива. Заобикалям я и чак тогава бавно, и вероятно с разочарование, че съм й развалила сутрешната слънчева баня, се шмугва в храстите. Не е първата жива змия, която виждам, но другите бяха доста по жизнени, не са ме оставяли с впечатлението, че са мързеливи същества, на които не им пука кой ще заплете крака в тях. Към 11:00 стигам до стръмно изкачване. Маркировката е рехава, а един пилон се е скрил в храстите. Следват Големия и Малкия тунел. Големия, така и не разбрах, че съм минала по него, а за Малкия видях табелата. Към 13:00 стигам до Караиваново хорище. Изсипвам се на него неочаквано за мен, защото според описанието на картата трябваше да мина през Жълтата локва – мочурище и папрати, които явно вече не съществуват. Продължавам през гора, и от време на време полянки и към 16:00 се появява х.Буковец. Искам да пия кафе, а момчето вътре се шашардисва, защото не знае точно как се прави, но ще пробва. Хижарите са му родители, но те спят. Е, справя се, пия кафе и продължавам за Чумерна. Минавам през прохода Елена-Твърдица, но след това не следвам шосето, а 1 пилон и стара маркировка през гората и не след дълго стигам и до отбивката от шосето. Към 18:00 наближавам Чумерна. На терасата се мержелее силует на мъж без дрехи, който изсипва леген с вода върху себе си. Когато стигам до терасата вече няма никой. Е, явно вече и голи мъже ми се привиждат. След малко отвътре изскача мъж, гол до кръста и с мокра коса. Все пак, все още не съм започнала да халюцинирам.
- Добър ден!
- Добър ден! Почувствах се сам и.. – смутено започна да се извинява хижарят.
- Няма нищо, въпреки че човек може да се чувства сам и сред много хора.
- Така е. Ти откъде идваш?
- Днес или по принцип? Днес идвам от Предела, а иначе правя КЕ.
- Да не си единак по пътеката?
- Ами може и така да се каже.
Последва поредната лекция, защо не трябва да се ходи сам в планината и какво може да ми се случи, но вече съм свикнала, а и тя по-късно беше компенсирана с голяма доза родопски песни. Петък е, очаквах голяма дандания на хижа сравнително близо до асфалтов път, а пък тя беше почти празна.

На Чумерна направих почивка. Знаех, че свършва същинската част на планината, следва все по-ниската, а и имах нужда да събера мислите си за тази част от прехода, за която знаех, че маркировката е най-зле, преходите са дълги, а ходенето по ниското е слабото ми място.
Вечерта се появиха още двама единаци – Тери, която ходеше сама и спеше на палатка и Божидар, който е планински маратонец и тичаше по пътеката за тренировка. С голяма доза завист оглеждам обувките му за тичане. Бъбрим си за препятствията по пътеката, за следващите етапи, за това на кого, какво са разказали в предните хижи за другите, защото бяхме вървяли горе-долу един след друг.

PS Царство му небесно на Петър Коев, хижаря на Чумерна от 2013. Дано да е отишъл в по-добър свят!
Съб Фев 11, 2017 12:11 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Rain



Регистриран на: 03 Юли 2013
Мнения: 652
Местожителство: Стара Загора-София

Мнение Отговорете с цитат
Брависима!

_________________
https://www.youtube.com/watch?v=edqH0ofRQrM
Съб Фев 11, 2017 8:49 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 65

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря!

Чумерна - Котел

Към 6:45 се насочвам към дървото динозавър, за да вляза в Темната гора, за която вече съм чувала и чела куп истории за изчезнали деца, загинали хора и гласове зовящи те нанякъде. Но моето усещане е друго,сърцето ми се е свило като уплашена птичка, в утринната хлад, като че ли цялата планина потръпва, а аз я напускам, отивам в друго време, в друг свят, и я губя. Не след дълго пътеката ме увлече, страшната Темна гора я видях като светла букова гора, чиито дървета дружелюбно пропускаха слънцето през величествените си корони и пречупваха лъчите му в меки сенки. През дъхави, буйни поляни към 12:15 излизам на Агликина поляна. Обхождам поляната надлъж и нашир, опитвам се да си представя какво е било по времето на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, после разглеждам параклиса и отново по пътеката. Към 14:15 се появява и проходът Железни врата. Тайната ми надежда, че ако нещо се обърка, може да остана на заслона Вратник се разби на пух и прах. Знаех, че е в лошо състояние, но че буквално е превърнат в обор ми дойде в повече. Слизам до Изворите на Камчия, обядвам и след това губя време в обиколки да търся маркировка. Накрая отварям картата, тръгвам в правилната посока и маркировката се появява. Старата песен на нов глас, кога ли ще се науча да върша логичните неща първо, а не да правя излишни обиколки. Е, пълен напред, през папрат, букови гори и поляни. Придружават ме рояк мухички, вече освен на краката, направих мускули и на ръцете от махане, а и намерих приложение на шапката, по- ефективна е от повечето клончета в борбата с мухичките. Сещам се за един пътепис, писан от бяла жена, попаднала при аборигенско племе. Прекосява с тях Австралия и изминават дълги разстояния, покрити от главата до петите с малки мушици, но на никого не му идва наум да се противи. Мушиците почистват ноздрите и кожата им. Сигурно се свиква, но се радвам, че не съм сред тях. Иначе, планината вече омагьосва с кротка хубост, разлива се в просторни поляни и обли възвишения, чак ми идва да протегна ръка и да ги погаля. Широки утъпкани пътеки, на някои места повече на брой отколкото мога да разплета. На огромната поляна, срещу връх Разбойна, докато се чудя по коя пътека да хвана и търся следите от обувките на маратонеца, който срещнах на Чумерна, ми просветна, че трябва да вървя право нагоре по далекопровода, както прочетох в един пътепис. Следите, този път не ги намерих, беше доста затревено, но тръгвам по далекопровода. Отсреща на баира един трактор упорито пори земята, колкото и да викам и махам, трактористът не ме забелязва. Минавам покрай него и най-после маркировка на едно дърво. Сега вече дишам по-леко и поемам по-широката пътека. Десният глезен здраво ме жегва, но кой ще ти обръща внимание на някакъв глезен сега, само разхлабвам връзките на обувката, единствено това мога да направя за него. Скоро слънцето почти се скрива зад близките хълмове, след последното разклонение влизам в гора, светлината, малко по малко, се отдръпва и отстъпва място на горския мрак. Време е да извадя бойния фенер, подарък ми е, а и ме е спасявал в планината, та затова сърце не ми дава да го сменя с челник. Пътеката е ясна, даже и маркировка успявам да видя, докато не стигам до един дол с огромни, повалени дървета, където маркировката изчезва. Обикалям в кръг, прескачам огромните дървета, от маркировката няма и следа. Телефонът звъни. Майка ми:
- Как си детенце?
- Добре съм. Вече влизам в Котел. Утре там ще си почивам и ще ти се обадя.
Горките ми родители! Не знам с какво са заслужили такава луда дъщеря. Сядам за малко в тъмното, трябва да се успокоя и послушам гората. Странно е, че не изпитвам страх. Огромните дървета са като Ентите от „Властелинът на пръстените”, огромни, но дружелюбни. Изобщо не отхвърлям идеята, че може да преспя тук, ако не намеря маркировката, но няма да се предам толкова лесно. Ставам и пак обикалям и наистина я намирам, но за кратко. Сигурно по светло, тук едва ли някой би се заблудил, но с тези паднали дървета, в тъмното, съвсем се омотах. Лутам се, препъвам се, падам, ставам, продължавам като в транс, всичките ми сетива са изострени, като че ли очаквам не просто да видя, а да усетя пътеката. Понякога като по чудо, маркировката изскача на някое дърво. На два пъти се завирам в бодливи драки, порядъчно изподрана, най-после излизам на широка пътека, а не след дълго и на шосе и вероятно вилна зона. Вече се виждат светлините на града. Може би тази нощ ще спя в легло, шансовете са добри. Продължавам по маркираната пътека, но по правило на едно разклонение, маркировката пак изчезва и аз хващам грешната пътека, след известно лутане, се връщам до разклона и поемам по другата, както се оказа малко по-късно, маркираната пътека. Към 23:30 крача по улиците на Котел. Първата табела, която фиксирам е Стаи за почивка „Констанс”. По някаква случайност, точно когато стигам до входната врата, един от гостите се прибира и я отключва.
Благодаря ти Господи, че пазиш лудите!

Ставам в 7:00, за да се преместя от дивана в трапезарията, където домакините ме настаниха снощи, защото скоро ще дойде семейство, резервирало по-рано това помещение. Стаята, в която трябва да се настаня, пък ще я освободят на обяд. Десният ми глезен е подут като за два глезена и стъпването е малко трудно, кожата на дясната ми ръка прилича на крокодилска след дните парещо слънце,изподрана съм, май не съм приятна гледка в градската среда. Но какво от това, все пак съм в Котел и до обяд ще разглеждам музеи. Привечер говорим с домакина, чийто здрав разум не му позволява да разбере защо правя такива простотии, но предлага на другия ден да ме закара до шосето за Омуртаг, откъдето трябва да продължава пътеката. Двете нощувки за луди с раници, като мен, струват по 10 лева, което в моите очи е много човешко отношение.

Котел - Върбишки проход

Тръгвам с домакина към 8:00. Закарва ме до шосето за Омуртаг и поемам по черния път покрай реката. Скоро срещам мъж и жена. Питам ги дали това е пътят за Върбишки проход. Мъжът ми обяснява, че е трябвало да тръгна по пътека по-нагоре, но сега по-добре да вървя по пътя докато стигна чешма, а след нея право нагоре и като изкача баирите, ще видя асфалтово шосе. Тук с жената имаха разногласия за това какво трябва да се прави, дали да се върви по шосето или да се слезе от него до някакъв дол. Не ми стана много ясно, но тръгвам. При чешмата право нагоре, един баир, два баира, маркировка нула, но виждам някаква къщичка, до нея двама мъже, берат шипки. Питам ги за пътя, те отговарят, че може през еее, оня баир зад боровете или в другата посока се заобикаля по асфалтовото шосе. След досегашното тичане по баирите и търсенето на маркировка до Котел, предпочитам шосето. Запътих се натам по коларския път и ето го шосето. Нова среща с берачи на шипки. Единият от тях казва, че при остър завой надясно има още един черен път наляво, по който трябва да завия и ще стигна до с. Яблан. Това изобщо не се връзва с маршрута, но шосето е едно, ще вървя по него, а после ще видим. Продължавам до къща с обори. Все трябва да има някой. Влизам в двора, след малко излиза жена, която няма никаква идея къде е Върбишки проход, но сигурно трябва да се върви по този път. Е, все пак опитах. След един завой дочувам викове „Само по пътя нагоре и надясно.” Поглеждам назад, появил се е мъж. Връщам се да говоря с него. Той казва, че чак след 7-8 км. по пътя като видя борове трябва да се кача на билото и ще намеря маркировка, ама колко много път има дотам. Е, колкото-толкова. Вървя доста време по шосето, няма жива душа, склоновете са много стръмни, немислимо е да се качвам по тях, ни следа от борове или маркировка. А, пък и от пътеписите знам, че маркировката се появява в букова гора, но нали по-рано първите берачи на шипки от другата страна на баира казаха, че трябва да подмина борова гора. Много неизвестни станаха в уравнението, жегата здраво ме мори, но ако не друго, това шосе все ще ме отведе до населено място. Докато се влача по шосето, ето пътека към билото, хвърлям раницата отстрани малко по-навътре по пътеката и тръгвам по нея. Вървя доста нагоре по пътеката, сред треви и храсти, и от време на време се обръщам да запомня някакви ориентири, че ако после не мога да намеря раницата ще стане интересно. Накрая виждам борова гора, а след нея коларски път с висока папрат отстрани, както бях чела в един пътепис. Вътрешно усещам, че това е решението на заплетеното уравнение. Бегом обратно за раницата. Слава Богу, там е, където я оставих. А сега, бегом нагоре да проверим колко работи вътрешното ми усещане. Вървя по коларския път и насреща ми пак това асфалтово шосе, но насреща от другата му страна, от по-високо се вижда коларски път и букова гора. Ако не беше смешно, щеше да е трагично, все пак, вътрешно, доста се посмях на нескопосаните ми обиколки по баирите, но в крайна сметка, най-после маркировка. През гората, измежду паднали дървета, все по коларския път. Тук-там поляни с висока папрат и храсти. Трябва де се внимава с маркировката, на едно място се отклонява от пътя по затулена пътека, по-късно,при обръщането по долината на р. Герила, ако нямах информация от пътеписи, щях да се запътя за Караборун. Слизането е доста продължително, имам чувството,че чакълираният път е безкраен и никога няма да свърши. Към 18:00 минавам покрай лагера Писаница и после пия кафе на едно бистро на летовището Върбица. Поредният разговор защо съм сама. Ами, сигурно, защото в планината е по-добре да си сам, отколкото с някой неподходящ. Собственичката се съгласява, тя е вдовица с три деца, но предпочита да ги отглежда сама, отколкото с някой неподходящ. По асфалтовия път нагоре, към 19:00 съм на х.Върбишки проход. Заслужена обилна вечеря и почивка.
Съб Фев 11, 2017 11:24 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 65

Мнение Отговорете с цитат
Върбишки проход - ГД Карнобат

Както обикновено потеглям към 8:00, а след чаша кафе на летовището Върбица право нагоре към Елешница. Маркировката е рехава, на всеки кръстопът се чудя дали съм уцелила посоката. Към 11:00 излизам на ГД Елешница. Заключено е, но има един отворен прозорец и при нужда може да се преспи. По правило на кръстопътищата няма маркировка и табели /с малки изключения/. След мътния дол следвам бели парцалчета, стъпки, а най-после и маркировка. В 13:15 излизам на Голямата нива. Скоро изскачат табели за вр. Байрака по билото и по подсичаща пътека. Решавам да се кача по билото, като се надявам малките чудовища-мухички да изчезнат, ако не изцяло, то поне частично по високото.Така и стана, на Байрака имам своите 10 минути спокойствие, докато почивам. Истински се радвам на новата маркировка и почистената пътека. Най-после виждам нещо смислено, издълбано на едно дърво, различно от „Ахмед е...” или „Иван 2001” и то е: Ришки проход и стрелка. За моя изненада се появява едно сухо дере, потънало в купища паднали клони и дървета и маркировката изчезва. Обикалям нагоре, настрани и в крайна сметка право през падналите клони и ето я, нагоре по дерето. Продължавам по още подобни купища счупени клони и огромни паднали дървета. В един момент маркировката изчезва безследно. След няколко обиколки и връщания към последната маркировка от всички страни, установявам, че е направена да се гледа отгоре. Е, право нагоре, надясно, по стръмния склон и най-после маркировка. За известно време се появява и образцова маркировка,през няколко дървета, като за нощно виждане, но явно боята е свършила и продължавам по червени лентички, докато и те не се свършват. И следва мъчителното обикаляне във възможните посоки около всяко дърво с избледняла стара маркировка, пътека на практика няма, старата маркировка е толкова избледняла, че трябва да отидеш до дървото, за да я видиш. Към 19:00 излизам на черния път, а към 20:10 вече съм на Крумовия мост. Не знам къде е ГД Карнобат. Първо тръгвам по един черен път, като си мисля, че той върви успоредно на шосето. Скоро обаче той се отклонява, вадя картата и установявам, че колкото и да не ми се иска, ще трябва да вървя по натоварения асфалтов път сред ревящи автомобили. Почти е тъмно, тръгвам по асфалтовия път и след много клаксони и подвиквания, спира една кола. Вътре има двама униформени, горска полиция или нещо такова. Питат ме къде отивам. Отвръщам, че на горското стопанство. Да, то е по-надолу, но защо вървя пеша. Ами, защото КЕ се върви пеша. А защо не отида с тях на хижата. На коя хижа? На Върбишки проход. С много усилия се сдържам да не се изсмея, та нали цял ден се бъхтя да се отдалеча от нея, оставаше сега и да се върна. Учитво отклонявам поканата, а по-надолу по шосето се появява и горското стопанство. Дежурният трябва да пита шефа дали може да пренощувам. След телефонния разговор, в който шефът разрешава да остана, се настанявам в едно бунгало.


ГД Карнобат - Дъскотна

Към 8:00 крача обратно към Крумовия мост, обратно на течението на Немой река. Задминават ме камиони. След малко ги заварвам спряли, всички шофьори са слязли и си говорят. Поздравявам ги, а те ме изглеждат от главата до петите, като абсолютно луда. Към 9:30 наближавам заслона на Хазим Горския и една от многото чешми по пътя. Кратка почивка и продължавам да се тътря по черния път. Ниското не ми се отразява добре. Пътят, от време на време, преминава в пътека с нападали дървета и клони, но се понася. Тук-там се разкриват изненадващо красиви за тази височина гледки. Движа се по подновена маркировка, старата едва-едва личи на някои места. Към 15:30 започвам да слизам по един път, което ми изглежда съмнително, но маркировката сочи натам. Слизам в някакво село. Жената в магазина на центъра учудено отговаря на въпроса ми кое е селото „Как кое? Планиница”. А аз си мислех, че съм слязла в с. Вишна, над което трябваше да мина. Очевидно новата маркировка слиза в Планиница или пък аз съм пропуснала да продължа по тази по билото. Както и да е, пия кафе и тръгвам за Дъскотна по шосето. В 17:15 спирам до един магазин в Дъскотна и питам за туристическата спалня. Мъжът се обажда по телефона и казва, че собственикът й ще дойде да ме вземе. Сядам на земята да го изчакам. Не след дълго се появява собственика и ме закарва до туристическата спалня, която е малко извън селото, но е приятно място. След малко става ясно, че трябва да се върна до селото, за да си купя нещо за ядене. Домакинът ме закарва обратно, а една жена носи телефона ми, който е изпаднал, вероятно докато седях на земята. Трогната съм до сълзи, има благородство на тази земя. Пазарувам и се връщам пеша до мястото за спане.
Нед Фев 12, 2017 9:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Kent



Регистриран на: 26 Апр 2007
Мнения: 728

Мнение Отговорете с цитат
Цитат:
Сещам се за един пътепис, писан от бяла жена, попаднала при аборигенско племе. Прекосява с тях Австралия и изминават дълги разстояния, покрити от главата до петите с малки мушици, но на никого не му идва наум да се противи. Мушиците почистват ноздрите и кожата им. Сигурно се свиква, но се радвам, че не съм сред тях.


Много ценно , не знаех, благодарим.
В Странджа, подобни насекоми късат малки парченца тъкани от цялото тяло
и съдействат за здравословно намаляване на теглото.
В Япония има рибки дето лекуват кожни заболявания по краката,
изяждайки причинителите.

Сериозно - много ми харесва, а рядко се зачитам в чужди пътеписи.
Ако имате и други подобни неща, моля споделете...
Чакаме продължението, дори финалЪт. Smile
Нед Фев 12, 2017 10:15 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
dido



Регистриран на: 03 Яну 2007
Мнения: 6366

Мнение Отговорете с цитат
Има и модерна хирургическа терапия за почистване на тежки външни рани с бели червеи - сподели приятел-хирург Cool

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy
Нед Фев 12, 2017 11:50 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя ICQ Номер
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 65

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря за интереса, добрите думи и отделеното време да четете пътеписа. Що се отнася до споделянето, ако трябва да споделя още нещо от пътеписа за аборигените, сигурно по-възвишените души биха се сетили за това как аборигените се разбират с телепатия и лекуват счупвания и травми със силата на мисълта, ама в моята глава по това време се въртяха мушиците. Иначе, единственото друго подобно нещо, което съм писала е пътепис за Ел Камино де Сантяго, но е на английски. Миналата година един американски приятел ме изнуди да напиша нещо за блога на баща му, който е пенсиониран издател и на блога му се публикуват всякакви щуротии. Уж щеше да е нещо малко, но накрая се оказа пътепис, който сега се мъдри на блога му. Ако мислите, че е адекватно ще сложа линк.

А сега, последният откъс от пътеписа. Надявам се да ви е било интересно и да има някаква полза от пътеписа.
На всички, които тръгнат по пътеката, желая успех и положителни емоции.

Дъскотна - Козичино

Изобщо не ми се става, излежавам се до 7:00. По-късно пия кафе с любезния домакин, който казва, че ще ме закара до бензиностанцията и след това по една пряка пътека няма да губя височина. В 8:30 потегляме. Оставя ме на пътеката и продължавам нагоре. От време на време, като се появят два пътя се чудя по кой да хвана, но следвам стъпки, оставени от други като мен. Истински късмет е, че нито веднаж не ме е валя дъжд, всички следи си стоят, така както са оставени. Ето че се появиха маркировка и табели. Пътеката е осеяна с чешми, построени в памет на бащи или деца, навяващи мисли за тленното и нетленното в живота. Минавам през с. Добра поляна и сядам да пия кафе. Местните ме гледат с неразбиращи погледи. Преди с. Топчийско срещам един мъж. Той ми обяснява, че не трябва да влизам в селото, а да продължа по шосето. Все по шосето и стигам до едно стадо и овчар, който докато върви с мен, за да ме пази от кучетата, изостанали с овцете назад ми разказва за болната си дъщеря, която не е добре психически. Водили я на ходжа в Турция, спряла да си пие лекарствата и сега болестта се върнала. Чувствам се като в разказ на Йовков. По-нататък не мога да реша по кой от всички черни пътища да хвана. Тогава се появява възрастен мъж с каруца. Вървя с него по шосето, докато стигнем до моя черен път. Разказва ми за случаи на убити и изнасилени в околностите, че да не вървя вече сама. Задават се моите табели и оставям дядото по неговия път. Минавам над Сини рид и спирам за почивка на чешмата, от която не тече вода, а после продължавам по шосето и след това по черен път. Излизам на огромна поляна-баир. И край на маркировката, само един бетонен постамент от пилон. Безуспешно обикалям баира. Вадя записките от пътеписи и картата, но в тях не намирам нищо окуражаващо. За да не се предам на отчаянието обикалям баира отново. В крайна сметка решавам да изляза на шосето от другата страна на баира. Тръгвам по пустото шосе и докато се тътря в жегата, отдясно се появява черен път и веднага ми избива от главата мисълта, че шосето води до населено място и по-сигурно е да вървя по него. Тръгвам по него, поне за кратко, после може да се върна. И чудо на чудесата – камък с маркировка. Въздишка на облекчение. Благодаря ти, черен път, не ме подведе. А сега, бегом марш, че не се знае какво ме чака. Наближавам цигански катун, питам за пътя и те ме уверяват, че вървя в правилната посока. Черният път, вече добре маркиран, в гората, на места, се стеснява до пътека и отново се разширява. Все още съм нащрек, не се знае докога ще я има хубавата маркировка. Но тя продължава до края и в 20:30 влизам в Козичино. Почти е тъмно, в магазина на центъра питам за туристическата спалня. Продавачът отвръща, че ключът трябва да е в човека, който седи на една от масите отвън. Той е толкова пиян, че едва говори и ходи. За миг леглото и бянята се отдалечават във времето и пространството. Все пак, олюлявайки се по пътя, който ми се видя безкраен, човекът ме отвежда до туристическата спалня и след подобаващо ровене във връзка с ключове се сдобивам с легло и баня.

Козичино - Емона

Пак не ми се става тази сутрин, след алармата продължавам да си дремя и ставам чак в 7:30. Днес презрамките на раницата ми убиват повече, отколкото в последните два-три дни, а подутият глезен, още от Котел, не спада. Е, няма да остана тук, колкото и да съм се разкиснала. След около час стъпалата ми са раздвижени и вървя с нормална крачка. Пред мен се се ширнали огромни полета. Първата цел – връх Погледец и ретраслационната кула са на хоризонта. Малко преди върха семейство диви прасета пресичат пътеката на около 100 м. пред мен. Майката застава на пътеката, оглежда ме и после продължава спокойно. Две изостанали малки притичват покрай мен грухтейки. Ето я и огромната кула, изскача изведнаж пред мен с внушителните си размери. Кратка почивка и започвам да слизам към обезлюденото село Плазовец. Морето се синее в далечината, а все още не мога да повярвам, че съм стигнала до него. В главата ми се редят картини от предишните дни в планината, а морето, макар и близо ми изглежда далечно. Вървя по асфалтовото шосе, маркировката сочи, не много ясно, към един черен път. Наблизо съзирам някаква барака. Пред нея има мъж, който ме инструктира да вървя само по асфалтовото шосе. Скоро влизам в селото с изоставени къщи, някои от тях нови. От всяка сграда лъха изоставеност. Какво ли е накарало хората да си отидат? Бързам да напусна тъжното село. По-късно поемам по черния път, на разклона за с. Баня. През гори и полянки, дълъг черен път, който ме води до Поморийския проход. И какво следва – натоварено шосе, с фучащи и в двете посоки автомобили, направо съсипващо. Много внимавам в тази дандания да не изпусна отбивката. След около един час се отървавам от това шосе. Чувствам се като изхвърлена от центрофуга. Сядам на първата полянка да почина и да се подкрепя, че енергията ми никаква я няма. Към 17:30 наближавам цигански катун. Канят ме да почина при тях. Опитвам се да им обясня, че до преди малко съм почивала и трябва да продължа, но те настояват. Симпатични и приятни са. Не мога да им откажа. Стара циганка ми подава чаша вода.Децата ме гледат любопитно. Говорим защо го правя, защо съм сама, но всички са добронамерени.
И пак по черния път, за който знаех, че е дълъг. В 19:30 виждам първите къщи на Емона, а в 20:00 вече съм там. Влизам в едно кафе. Жената в него ме черпи кафе, кола и вафла за ентусиазма да мина по пътеката. Било традиция в това кафе. В 21:00 след обичайното къпане, вечерям на една тераса и гледам морския фар. Странно е, изпълва ме чувство за незавършеност, като че ли вчера тръгнах от Ком и всичко ми предстои, но действителността е различна и много по-скоро отколкото ми се иска ще трябва да се върна в реалния свят. Хвърлянето на камъчето го оставям за утре сутринта. Нека още мъничко нещо ме свързва с пътеката
Пон Фев 13, 2017 11:52 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
аngel



Регистриран на: 02 Юни 2015
Мнения: 1935

Мнение Отговорете с цитат
Тази любов и непосредственост на чиста душа, която носиш към планината, да е с теб навсякъде в живота. Вече е празник :


Вто Фев 14, 2017 1:12 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 65

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря. Весел празник и нека любовта и радостта от живота да са винаги с вас!
Вто Фев 14, 2017 2:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Остап Бендер



Регистриран на: 22 Яну 2015
Мнения: 59

Мнение Отговорете с цитат
абсурд написа:
Хвърлянето на камъчето го оставям за утре сутринта. Нека още мъничко нещо ме свързва с пътеката


Защо така точно преди кулминацията ни оставихте? Ще загубим образ ако почакаме още малко. Very Happy
Сря Фев 15, 2017 8:25 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 65

Мнение Отговорете с цитат
Ами, просто оставих всеки, който е чел пътеписа да стигне до заключението, че съм се провряла през мрежата и съм хвърлила камъчето в морето, а според мен по-интересното беше по пътеката и вече беше свършило.
Сря Фев 15, 2017 11:58 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
stanislav



Регистриран на: 05 Юли 2010
Мнения: 25

Мнение Отговорете с цитат
абсурд написа:
...... единственото друго подобно нещо, което съм писала е пътепис за Ел Камино де Сантяго, но е на английски. Миналата година един американски приятел ме изнуди да напиша нещо за блога на баща му, който е пенсиониран издател и на блога му се публикуват всякакви щуротии. Уж щеше да е нещо малко, но накрая се оказа пътепис, който сега се мъдри на блога му. Ако мислите, че е адекватно ще сложа линк.


Бих искал да прочета и този пътепис, сигурен съм, че ще е толкова интересно както и КЕ.
Чет Фев 16, 2017 2:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2, 3  Следваща
Страница 2 от 3

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov