ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Кораб: най-накрая - пълен зимен траверс на целия рид Кабаш

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Кораб: най-накрая - пълен зимен траверс на целия рид Кабаш
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 165
Местожителство: София

Мнение Кораб: най-накрая - пълен зимен траверс на целия рид Кабаш Отговорете с цитат

Патриархът на Проклетия акад. Бранимир Гушич (с бялата риза) в Кораб, юли 1961 г. Снимка: проф. д-р Желько Поляк


* * *


„Нетърпеливи сме и усещаме в себе си оня вътрешен трепет, подобен на вълнението преди голямо събитие. Днес би трябвало да ни се открие тайната на Кабаш и безименните върхове. Дали те ще оправдаят нашите може би прекомерни очаквания или този гребен ще се окаже само още един от многото из нашите планини?”
Бранко Котлаич, Дневник, 3 юли 1956 г.

Всеки един от нас двамата с Ники изпитваше същото, докато лежахме в палатката. Слънцето отдавна беше паднало зад Кораб планина. Студът беше стегнал и втвърдил снега наоколо. Нощта беше дошла – прозрачна и ясна. Звездите и Луната грееха някъде отдалеч, хладно и отвисоко. Палатката стоеше опъната в безветрието под върха Махия е Маде. Отсреща – като назъбена крепостна стена – целият рид Кабаш почерняваше и се сливаше с нощта.
- Студено ли ти е? – попитах аз.
- Малко – отговори лаконично Ники.
- Опирай гръб в гръб – предложих и се обърнах.
Чакаше ни една дълга нощ преди да разберем дали ще успеем или – както предишния път – не.


Гребенът Кабаш, видян от рида Марков камък, март 2013 г.


* * *


В 4 часа през нощта паркирах пред блока на Ники. Както обикновено, както всеки друг път – все едно дали за Кораб или за Проклетия. Аз карах, Ники будуваше, за да не заспя. Разговорът тръгна лесно и потече като сладка боза – старата, мъчна и кървава история и мрачното, трудно и може би разпарчетосано бъдеще на поробената сестрица, едничка звездица Македония. Тъй унесени отминахме границата, после Скопие, Тетово, Гостивар. Люботрън си беше на мястото като ням страж, забол чело на юг срещу Вардара към побелелите Шар, Кораб, Дешат и Кърчин. Нейде тук Ники ме смени, колкото да дремна половин час преди да свърнем от клисурата на река Радика в познатия тесен път за Нистрово.


Кораб. Снимка: Friedrich Markgraf, 1928 г.

Минаваше 10 часа. Сутринта идваше свежа, прохладна, с набождащо слънце. Оставихме великата вярна Корсичка след разклона Нистрово – Рибница и седнахме да хапнем. Кипнах му едно последно кафе, после бързо и лаконично разпределихме общия инвентар – за Ники повече, за мен по-малко, за него по-тежко, за мен по-леко. Напълнихме тежките раници и подкарахме като керванджийски мулета по черния път за Рибница.


Ники повежда по пътя към Рибница. В дъното връх Махия е Маде.

Долината на Рибничка река е не по-малко красива и уютна от тая на Дълбока река. Пътят вървеше през буките, реката долу се пенеше, придошла от застопилите се по високото снегове. Нямаше жива душа, нито жив звук. Нямаше какво повече да бъбрим и с Ники – планът отдавна беше разчертан, задачите – разпределени, времето – пресметнато. Просто вървяхме мълчаливо, спокойно и леко като стари другари, които се познават и усещат без думи.


Гребенът на Кабаш, видян при първото ни отиване с Ники в Кораб, ноември 2014 г.

За няма и час взехме тия 5 километра до Рибница или по-точно до долната му махала, тъй като самото село е високо на ската над реката. И тук нямаше жива душа, нито дим от някой комин. Така се заредиха едно след друго мъртвите села из Кораб планина... Продължихме по черния път към Грекане, по-албанскому Грекай. Мъничко, изоставено селце, с една щръкнала джамия. Толкоз.


Джамията в село Грекане.

Тук трябваше да решим как и откъде да подходим към ръба на Махия е Маде, който висеше над селото. Подкарахме по първата срещната пътека, която излизаше от селото. И – както открихме часове по-късно – сбъркахме. Пътеката свърши при един леден извор на 10 минути от селото. Оттам се започна „битката” ни с гората, калта, окапалите листа, наклона, прииждащата жега. Блъскахме ту нагоре, ту хоризонтално, траверсирайки, но Махия е Маде си стоеше отпред и не мърдаше.


„Битката” на Ники гравитацията и... хлъзгавината.


Измамната близост на Махия е Маде.

Не говорехме с Ники – кратко и нарядко, с по няколко думи уточнявахме посока, цел, ритъм. Времето си летеше, а върхът не се приближаваше. Накрая и един огромен глиган изскочи от буките и ни загледа учуден какво правим. Но вече нямаше накъде. Ники окончателно мина отпред и тръгна рязко нагоре. Аз заплетох крака, пуфтейки и пустосвайки тия проклети и недостижими хиляда и сто метра денивелация, които никак не можехме да качим.


Първата нова среща с Кабаш. Снимка: Николай Николов

В 15.30 часа някак изпъплихме на гористото седло под върха. Тук пък се появиха сняг и изпопадали дървета. Някак минахме бавно и внимателно и през тях преди да „захапем” последния стръмен, мазен склон към върха, който за щастие вече бе в сянка. Снегът беше отвратителен – големи ролкови кънки захар в дълбочина и направо кухина между снега и тревата.


Село Танушане, видяно от склона на Махия е Маде.

- Мислиш ли, че може да тръгне лавина? – попита ме Ники.
- Ще тръгна пръв – отговорих му аз. Нямаше какво друго.
Трябваше и аз да внеса своята лепта в общото дело, като накова стъпки. Бавно изпъплих до горе, където наклонът омекна. Ники ме отмина и бързо „довърши” склона. Виждах с каква лекота върви.


Излизането на Махия е Маде. На заден план село Рибница. Снимка: Николай Николов


И Ники далеч напред.

Точно в 16.30 часа бяхме на Махия е Маде. Слънцето прегаряше над основното било на Кораб. Моите надежди да бивакуваме високо по ръба се бяха оказали илюзорни. По същия начин беше започнал и предишният ни опит... с погрешната калкулация на мястото на първата нощувка. Със свито сърце продължих. Всичко, което можехме да направим, беше да намерим добро място за бивак, да се наядем и напием с вода, да се наспим като хората, пък на другия ден – каквото сабя покаже.


Гледката от Махия е Маде: отдясно наляво Плоча, Веливар (белият връх в средата), Голем и Мали Кърчин.


Първата панорама на гребена на Кабаш.


Ники по рида Махия е Маде...


...и аз. Снимка: Николай Николов

Дългият рид на Махия е Маде се губеше напред към залеза и основното било. Ясно виждах как той излита към една висока кота и се надявах да стигнем поне нея, но и това не беше съдено да се случи. Ники откри прекрасно подветрено място на няколко метра от ръба и рече:
- Как мислиш, става ли?
Срещу тая вярна и учтиво поднесена преценка нямах аргумент, нито повече сила да вървя:
- По-добро надали ще намерим.


Ники над мястото за бивак (вдясно под ръба).

Минаваше 17.30 часа. Високата кота потъна безвъзвратно в дълбоката сянка и студ. Имахме половин час преди и ние да се оцъклим. Набързо опънахме палатката, разгънахме шалтета, чували и дрехи. Кипнах му едно прощално за деня кафе и заобсъждахме с Ники възможностите за другия ден. Целият рид Кабаш лежеше като на длан пред нас – с всичките си коти, жандарми, дълбоки седла и „аварийни” ръбове. За пръв път го виждахме от тази му страна. Изглеждаше все така безкрайно, безумно дълъг.


Мястото за бивак, ридът Махия е Маде и основното било на Кораб.

- Мисля, че втората ни нощувка ще е преди върха Кабаш – казах аз.
Ники премълча деликатно и отговори друго:
- Нека видим колко дълъг ще се окаже ридът Махия е Маде и колко дълго ще го вървим.
- В колко да станем? – попитах.
- Мисля, че 6 часа е добре. Ще ни трябват час и половина – два преди да тръгнем. Топене на сняг, закуска, стягане на раници, събиране на палатка...
- Добре – съгласих се аз.
В лаконичните отговори на моя другар виждах колко правота и натрупан опит се беше събрал с времето. А само преди няколко години, когато за пръв път взехме Ники на планина – беше за северо-западния ръб на Мальовица – той не знаеше откъде да подхване склона преди Еленино езеро, че да не го хлопне лавина.


Ники, „домът” и Кабаш.

Сянката дойде, а с нея и внезапният, хапещ студ. Шмугнахме се в палатката и започнахме да топим сняг. После вечеряхме. Накрая дръпнахме циповете на чувалите и заспахме.


Кораб. Снимка: Friedrich Markgraf, 1928 г.


* * *


„Първият извод е, че изкачването на връх Голем Кораб по този гребен [Кабаш – бел. моя] е далеч по-сериозно изпитание, отколкото може предварително да се предположи. В зимни условия това несъмнено е алпийско изкачване и представлява зимен преход от най-високо качество. Кабаш, безименните върхове и кота 2500 [най-вероятно връх Кепи Гропа Фангот – бел. моя] са разцепени от дълбоки, стръмни урви, които превръщат гребена в остър и зъбест, и неговото преодоляване през зимата изисква употребата на всички реквизити на зимното планинарство (пикели, котки, въжета), умения в техниката на зимното планинарство, както и голяма издръжливост и воля. [...] Една от трудностите при преодоляването на този гребен, особено през зимата, е необходимостта да се носи тежка раница на гърба.”
Бранко Митрашинович – Бата, „Поход в Кораб по гребена на Кабаш и безименните върхове”, Бюлетин на планинарско дружество „Раднички”, Белград, бр. 4, 1955-56 г.

Мислех за тези думи, докато лежахме с Ники в палатката. Не съм катерач, нито алпинист. Но усещах гърба на другаря си и бях спокоен. Трудно е да се обясни това пълно доверие в човека до теб и дълбоката увереност в неизвестното бъдеще. Трябва да се преживее. Дългата нощ се изгубваше във времето и идваше денят, в който да разберем дали ще „успеем” или както предишния път – не.


Снимка: Бранко Котлаич, „Живот са планинама”.


* * *


На сутринта станахме по уговорка точно в 6 часа. Навън още властваше нощта. Кабаш малко по малко се отделяше от нея.
- Как спа? – попитах Ники.
- Добре, а ти? – попита на свой ред той.
- И аз – отговорих.
Това беше всичко. За разлика от предишния път, когато ни беше сковал кучешки студ, сега температурите през нощта не бяха толкова ниски.


Зората.

Изтичах навън за снимки и цигара. Слънцето се раждаше над Бистра. Далеч на хоризонта, на юго-изток, стърчеше Пелистер. Едно огромно море от планини се раздвижваше заедно с идващия ден и излизаше от тъмнината.
- Кораб е по-девствен от Проклетия и тук е по-диво – каза Ники, загледан в морето.
Прав беше. Кораб бе мъртъв, Проклетия – все още жива. Кораб оставаше на граница – неестествена, фалшива, измислена и „жестока”, както пише полк. Стамат Стаматов, Проклетия надмогваше бавно границите и пробиваше пътища през тях.


Голямата утринна панорама: гребенът на Кабаш вдясно, ридът на Махия е Маде в средата и основното било вляво.

Спокойно и стегнато събрахме палатката и багажа. Слънцето блесна, разтопи замръзналите обувки и скованите ни тела. Вятър нямаше. Сложихме котките и точно в 8 часа по план тръгнахме.


Началото – ридът Махия е Маде. Вляво се вижда високата снежна кота, зад нея –
основното било.



Първите гледки назад към рида Махия е Маде. На заден план Бистра.


Снежната кота.


Ники по рида Махия е Маде на фона на Кабаш.

Тръгнах пръв, знаейки, че това няма да е задълго. Ридът Махия е Маде се източи пред мен елегантен със снежния си ръб. Бързо стигнах седлото, от което тръгваше излитането към високата кота, за която бях мечтал предишния ден. За по-малко от час бях горе. Ники неудържимо ме настигаше. Пред нас се изправи скалист връх, зад който щеше да лъсне истината за нашите притеснения – накъде точно и как продължава ридът Махия е Маде. Ники мина отпред и бодро, стегнато подхвана нататък. Аз захрупах сняг, вървейки отзад. Поддържах дистанция от 3-4 минути, опитвайки се да правя добри снимки с обикновен фотоапарат.


Ники в подножието на скалистия връх.

След 15 минути бях при Ники на скалистия връх.
- Ридът отива на юг. Да слизаме ли в циркуса и да гоним Кабаш по някое „аварийно” ребро? – попита накратко той.
Сърцето ми отново се сви. Под нас лежеше огромен, широк циркус, който избутваше рида надолу, на юг. Предварителните ми калкулации отново излизаха погрешни.
- Няма смисъл да слизаме. Ще загубим много височина, а няма да спечелим време.
Пресметнах наум часовете, които ни трябват. Без да съм сигурен повече в правотата си.
- Поне 6 часа до средата на рида Кабаш – казах на Ники.
Той отговори само:
- Добре. Тръгвам.


Скалистият връх е вече отминат.


Ники неудържимо напредва нагоре към основното било...


...и аз на фона на рида Махия е Маде. Снимка: Николай Николов

Ридът Махия е Маде продължи с изчистената си линия, която прехвърляше две малки гърбици преди да тръгне финално нагоре към основното било на Кораб. Там вървеше границата между Македония и Албания.
Точно в 9.30 часа зърнах през превала на северо-запад любимата си Проклетия – един безкраен назъбен бял хоризонт. Показах на Ники това, което познавах – планината Люра, долината на Черни Дрин. Запалих цигара и със самоирония му казах:
- А тоя връх отсреща със сивкаво белите скали ми е любимият в Кораб. Казва се Пепелник. Ама не съм го качил още.


Планината Люра.


Превалът на основното било, връх Пепелник в средата и Проклетия на хоризонта.


Ники по основното било напред към Боази.

Дотук бяхме вървели добре – нито бързо, нито бавно. Сега ни чакаше билото – все нагоре, тук-там със слизания до високи седла. Не изглеждаше никак малко, нито кратко. Тръгнахме – Ники отпред, аз отзад. Сякаш нямаше край. Вървяхме от кота на кота, нагоре – надолу, а белият връх Боази, който е началото на рида Кабаш, си оставаше все тъй далечен отсреща. Ники уверено преодоляваше скалистите пасажи по пътя.


Ники по основното било...


... и уверено през скалните прагове.

Най-накрая Боази се видя в цял ръст. Оставаше ни още малко – само още един връх. Под него обаче зейна дълбоко седло. Ники ме изчака и попита:
- Лошо. Нагоре няма ръб. Как мислиш, ще тръгне ли лавина?
Знаех, че Ники е имал случай с дъска и разбирах основателните му притеснения.
- Ще мина отпред – казах аз и тръгнах.


Поглед назад – основното било на Кораб с върховете Дерза и Супля стена, вдясно ридът Грама.


Поглед напред – отляво надясно Мали Кораб, трите коти на Голем Кораб и Кепи Бард, най-вдясно началото на гребена на Кабаш.


Ники слиза към седлото под Боази (вдясно).

Снегът си оставаше лош, но поне все още твърд. Кънтеше на кухо и издайнически пукаше, но друг път нямаше. Накрая излязохме на рида Кабаш. Беше 11.20 часа. Ники отново мина отпред и пое към Боази. „Истината” предстоеше. Още веднъж наум пресметнах часовете. Ако не ни задържеше някой жандарм, щяхме да стигнем под връх Кабаш за нощувка. Вече се бяхме разбрали с Ники най-късно в 18 часа да опънем палатката, за да имаме време за сън, вода и храна.


Основното било вляво, Боази в средата, гребенът нататък и Кабаш вдясно.


Пътят ни, видян от Боази – вляво ридът Махия е Маде и основното било надясно. На заден план отляво надясно Стогово, хлътнала „дупка”, където е Дебър, двата Кърчина, Люра.

В 11.30 часа бяхме на връх Боази. Хвърлихме раниците за един „велик одмор” и гледки. Основното било заминаваше към Малките Кораби и оттам към триадата на Големия Кораб. Но всичко това ни беше вече познато. „Нашият път” беше друг – под нас зееше първото дълбоко седло по гребена. За щастие снежно, макар и стръмно.


Ники на Боази...


...и моето пристигане на върха. Снимка: Николай Николов


Началото на траверса – първото седло и гребенът на Кабаш.

- Трябва да внимаваме с козирките – каза Ники и уверено тръгна надолу.
Аз го последвах и така започна нашият траверс на гребена Кабаш. Бързо слязохме долу и „захапахме” следващата снежна кота. Ники продължаваше да върви като машина отпред. В 12 часа изскочиха първите скали. Гребенът се стесни.
- Нека мина отпред – казах на Ники.
Той мълчаливо ме пусна. Закандилках се по скалите. Не бяха трудни, но искаха внимание, защото всяко падане щеше да е последно. Снегът не държеше, но беше достатъчно твърд, че при едно падане да отлетя по стръмния склон. Не знаех какво предпочитам – скала или сняг. Просто вървях напред.


Поглед назад – връх Боази.


Ники преди първите скали...


...и аз малко след него. Снимка: Николай Николов

Между скалите се провесваха тънки снежни гребенчета, които изискваха деликатен баланс с тежката раница и лека стъпка, за да не откъртя склона. В 12.40 часа стъпихме на Кепи Гропа Фангот и направихме малка почивка. Под нас се отвори следващото седло, което за щастие не беше дълбоко. Но върхът от другата му страна отново беше скалист – Гури Куч (Червен камък).


Ники по гребена.


Поглед назад – вдясно връх Боази, вляво първите скалисти и тесни участъци от гребена.


И аз на гребена. Снимка: Николай Николов

Продължих да водя – бавно и внимателно. Бях безрезервно сигурен в Ники, но не и в себе си. Ходя на планина веднъж на 3-4 месеца и нямаше как да съм във форма. Лесно уморяем, с много паразитни движения, с чести почивки и много сняг в устата – такъв беше моят „стил” по Кабаш. За сметка на това Ники безотказно мачкаше снега и скалите без да се откъсва, без да си почива, без да се налага, без да ме пришпорва. Благодарен съм му.


Ники деликатно по стръмнините надолу.


Гребенът нататък. В средата Кабаш.

На седлото Ники отново мина отпред и „захапа” нагоре. В 12.50 часа бяхме на Гури Куч. И отново под нас зейна поредното дълбоко седло. Ники отиде да огледа близките върхови скали.
- Не е добре – това беше всичко, което чух, казано със спокоен глас.
Огледах продължението на гребена – той се разливаше в широк, стръмен кулоар. Нямаше друг път. Обърнах се с лице към склона и казах на Ники:
- Тръгвам. Трябва да издържи.
Но не бях сигурен. Слънцето го печеше безжалостно. По склона вече имаше лавинен конус от стара лавина. Минах встрани от него и, когато наклонът омекна, се обърнах и се затичах с все сили надолу, стараейки се да не забивам твърде много краката си в снега. Спрях се на седлото и извиках на Ники да направи същото. Той го направи доста по-бързо от мен.


Ники в кулоара...


...и напред след него.


Поглед назад – връх Кепи Гропа Фангот.

Нататък Ники поведе неудържимо напред и нагоре. Тук-там изскачаше трева, тук-там скала, тук-там тънък снежен гребен. Редуваха се малки коти и малки седла. Минахме и тези деликатни пасажи. Връх Кабаш си оставаше все тъй далеч, а скалите пред него – все тъй много и все тъй начупени.


Деликатното движение по снежните гребенчета...


... и по основния гребен. Вдясно Кабаш.


Все така към седлото...


...и аз изпъплям отнякъде. Снимка: Николай Николов

В 13.50 часа стъпихме на предвършието на Гури Куч. Под нас пак зееше голямо седло – този път още по-стръмно и още по-дълбоко. Тук Ники смело тръгна пръв надолу. Обърнат с лице към склона, той безотказно ковеше стъпки. След половин час бяхме долу. Чакаше ни поредното излитане нагоре – този път към лабиринта на започващите жандарми. Най-накрая Кабаш се приближаваше осезаемо. Моята увереност се завърна малко по малко. Виждах колко сигурно, монотонно и безпогрешно върви моят другар и започнах да вярвам, че един бивак на връх Кабаш вече е постижим. Бях си забранил да гледам часовника. Гледах слънцето. Още беше високо, достатъчно високо. Не исках да мърда.


Ники някъде по котите на гребена...


...и пак надолу към поредното седло.


Най-накрая – Кабаш в цял ръст.

В 14.50 часа стояхме на снежното седло, което предния ден смятах, че ще бъде мястото на втория ни бивак. Тук беше завършил третият опит за траверс на Кабаш. Дело на четирима алпинисти, той е започнал от село Жужня и е описан в списание „Планински вестник”, бр. 5 от 1967 г.: „Беше ни ясно, че за да стигнем до граничните върхове ни е необходим още един ден. Поради това взехме решение да спрем дотук.” Ние имахме този един ден и продължихме.


„Криваците” по гребена. Снимка: Николай Николов


Все така нагоре-надолу. Снимка: Николай Николов


И няма край, и няма край – последните метри преди седлото.


* * *


„Доста ни предстоеше още да вървим по гребена на Кабаш и безименните върхове. Понататъчният му дял изглеждаше все така назъбен както и досегашният, а долу под нас долината на Дълбока река беше тъй привлекателна. Заключихме, че преходът нататък по гребена нямаше да е в същата степен интересен, че да оправдае толкова много загубено време и придвижване със скоростта на охлюв. Или може би този извод беше потребен само на съвестта ни, която искаше да бъде спокойна? В бачиите край Прой и Фел [албанското име на Дълбока река – бел. моя], който глухо тътнеше, се опитвахме да не мислим за това.”
Бранко Котлаич, Дневник, 3 юли 1956 г.

Така беше приключил и вторият опит за траверс на Кабаш, който също е започнал от село Жужня. Свръзката също е била от двама, както двамина бяхме и ние с Ники – Бранко Котлаич и Добрица Лазич – Бача. Те са се отказали в лабиринта от жандарми след Кабаш – на същото място, което ние преодоляхме при първия си опит, но бяхме спрени от липсата на време. Сега имахме това време и продължихме.


Връх Кабаш – все по-близо. Под него широкото снежно седло, което планирах за бивак.


Поглед назад – връх Гури Куч и безименна кота по гребена. Вдясно Голем Кораб.

Нямаше и 15 часа, когато започнахме деликатния траверс на жандармите. Вече бяхме на „свой терен”. Ники тръгна отпред и с едно малко изключение го изведе до върха на Кабаш. За щастие южният склон на гребена беше почти напълно чист от снега. Лесно преодоляхме по памет първия малък жандарм и излязохме на средно голямо снежно поле.


Ники след подсичането на първия жандарм...


...на път към втория.

Пред нас се изправи вторият, далеч по-сериозен и по-скалист жандарм. Мъчех се да си спомня точния ни маршрут отпреди две години, но не успявах. Ники хлътна в стръмните тревисти кулоари на юг, търсейки удобно подсичане. Губехме височина с неистова бързина. Тогава в главата ми бликна спомен и извиках на Ники:
- Погледни наляво.
Ники бързо отскочи до скалите и спокойно отвърна:
- Май става.
Избързах и поведох колкото да прехвърлим назъбените скали и да подсечем жандарма.


Ники през скалите, подсичайки втория жандарм.


Мъчителното наваксване на загубената височина. Вляво горе – последният жандарм.


Ники на превалчето под третия жандарм.

Вървяхме без да сваляме котките, които неоценимо ни помагаха да не отлетим с тежките раници по изсъхналата трева. Отново излязохме на снежно поле. Ники отново застана отпред. Оставаше ни един последен жандарм. Зад него вече стърчеше пирамидата на Кабаш. От предишния се опит знаехме, че изкачването й е просто стръмно и дълго, просто въпрос на време.
Ники смело поведе, подсичайки първите кулоарчета, след което се закатери по почти отвесните пасажи от скали и трева. Изведнъж чух иззад скалите глухия му глас:
- Наиграхме се.
След няколко минути стигнах при него, за да видя, че стои на гребена, който се продънваше в отвесни скали. Някак обатно трябваше да слезем долу на снега. А отвъд това последно препятствие блестеше Кабаш.


Ники катери към последния жандарм.


Поглед назад към втория жандарм.

Някак успяхме да слезем – от напрежение вече не помня как и къде. Цялото „упражнение” с трите жандарма ни беше отнело почти час и половина бавно и внимателно движение. Но пътят ни към върха беше открит.
- Още час и сме на Кабаш. – каза ми Ники и тръгна нагоре.
Малко по малко схващах мислите му. Вървеше постоянно – без да бърза, без да спира. Не беше уморен, ориентираше по терена прекрасно – избягваше снега, държейки се плътно о скалите. Силуетът му бавно се изгуби по склона. Уморен забодох поглед в снега и тръгнах по готовите следи.


Ники откатерва някак третия жандарм...


... и поема беотказно нагоре към връх Кабаш.

Точно в 17 часа видях пред очите си протегната ръка. Поех я. Ники стоеше на връх Кабаш. Свалих раницата и запалих цигара. Траверсът беше направен. Не усещах щастие или радост, а умора и празнота.
- Тук няма добра площадка за палатката – каза Ники.
Вече окончателно разбирах мислите му и плановете му. Беше прав. Не отговорих.
- Знаеш, че на Рибничка Скала има. Имаме време да стигнем дотам. Така си го и представях – добави спокойно Ники.
Наистина беше прав – беше по-добре да довършим траверса в един ден, за да се търкаляме надолу на следващия без да мислим за нищо. Успях да кажа само едно:
- Не е ясно дали ще слезем от Кабаш по светло, но със сигурност ще качваме Рибничка Скала по тъмно.


Ники на връх Кабаш – свеж и усмихнат...


...и аз – изпушил, но изпушващ както казва Ники: „още един пирон”. Снимка: Николай Николов


Голямата позната панорама от Кабаш – Малките и Големият Кораби.

Имахме още час и половина светлина. Дори не допуших цигарата, нито си направихме обща снимка на върха.
- Обещавам ти да я направим на Рибничка Скала. – каза Ники и тръгна надолу по стръмния склон към първия жандарм.


Това, което ни чакаше – вече в сянка: гребенът към Рибничка Скала.


Ники тръгва надолу...


...и аз след него. Снимка: Николай Николов

В подножието му трябваше да решим дали да го катерим и слизаме – нещо, което вече бяхме правили през есента на 2014 г. или да се наврем в улея под него – нещо, което вече бяхме правили през зимата на 2015 г. Ники се качи на жандарма и ме погледна:
- Какво мислиш?
Аз гледах снега надолу. Мързеше ме да вадя въжето, да правим осигуровки, да пускаме рапел и да губим време, което отново нямахме.
- Тръгвам по улея – отговорих и се обърнах с лице към склона.
- Сигурен ли си? – попита ме Ники отново.
Не бях, но вече забивах котки в снега. Снегът продължаваше да е отвратителен, а знаех, че под него са плочи. Просто се надявах, че има достатъчно, че да държи поне малко.


Ники на жандарма...


... и после в улея.

Когато слязох, Ники тръгна след мен. После подсякохме жандарма и пак излязохме на ръба. Вървях пръв като сомнанбул – бавно и механично. Отдавна бяхме в сянка, но надали някой от нас усещаше студ. Вървяхме на близка дистанция, за да се коригираме при нужда. Отпред стърчаха два големи жандарма. Седлото под Рибничка Скала се губеше далеч отвъд тях и все още не се виждаше.


Ники по гребена. Отзад връх Кабаш.


Двата жандарма и Рибничка Скала зад тях – още в слънце.

От студа снегът стана по-твърд, но заради стръмния наклон и тесния ръб често трябваше да се обръщаме с лице към склона и да слизаме бавно, забивайки сигурни стъпки. За 45 минути стигнахме до първия от двата жандарма. Ники отново мина отпред и повече не отстъпи водачеството докрая. Лесно минахме тоя първи по-нисък жандарм. Лесно се качихме и на втория, но слизането от него се оказа невъзможно – стръмни плочи, поръсени с тънък слой сняг.


Надолу към жандармите. Снимка: Николай Николов


Ники към последния, трети жандарм.

Така започна нашата агония в сгъстявщия се мрак – заслизахме и заподсичахме стръмните склонове и дълбоки кулоарчета, всичките пълни с неизвестно колко и какъв сняг. Нямаше сигурен път, просто слизахме внимателно колкото можем. Само понякога питах механично Ники без да е ясно дали въпросът се отнася до него или до терена:
- Как е?
А той отговаряше също така механично без да е ясно дали отговаря за себе си или за склона пред себе си:
- Става.
Така отлетя почти час.


Някъде по гребена. Снимка: Николай Николов

Накрая ни остана последния малък жандарм, който пазеше превала преди Рибничка Скала. Качихме го. Оставаше да го слезем – къс, почти отвесен снежен склон. Минах отпред да си „платя лептата”, забих няколко стъпки и... спокойно видях как едната ми котка се понася по склона и изчезва в здрача. Беше ми безразлично.
- Нека мина отпред. – чух един добър глас над себе си.
Отговорих с кратко „не” и... се свлякох метър-два по склона, подхлъзвайки се. Довърших слизането и запалих цигара на седлото. Ники дойде и каза спокойно:
- Отивам да търся котката.
- Добре – отговорих без особена надежда и с голяма благодарност.
Заоглеждах в тъмнината оставащия маршрут. Седлото още се белееше – тънка деликатна линия за една котка. Рибничка Скала се чернееше далече отпред – скална пирамида, която познавах добре, но не знаех колко твърд ще е снегът по нея и колко чисти ще са двата й скални прага.
- Тук е – чух да казва Ники, след което светликът на челника пое нагоре към мен.
Беше 19 часа. Нощта беше паднала. Зведите все така висяха далечни, студени и високи на небето. Всичко в мен беше притъпено и безчувствено. Знаех, че трябва да продължа да вървя.


Все така... някъде по гребена. Снимка: Николай Николов

Ники чевръсто тръгна, още докато слагах котката, и малко по малко се изгубваше напред. Потъвах в тишината и нощта, вървейки, кретайки, влачейки се. Спирах за хапка сняг, но не виждах в тъмнината върха. Първият скален праг, после вторият... Унес, безвремие, безтегловност... Ярка насочена ослепителна светлина... Протегната здрава ръка... Поех я отново. Нямаше думи. Нямаше „възторг”, „триумф” или „победа”. Беше 19.40 часа. Просто прехвърлихме върха на Рибничка Скала и тръгнахме да търсим равната площадка от предишния си опит. Не я открихме – снегът се беше натрупал иначе. Започнахме да сечем склона с крака и да го подравняваме. След час всичко беше готово – равна площадка, опъната палатка, легнали по чувалите хора, къкрещи примуси. Траверсът на гребена Кабаш беше приключил между другото.


Кораб. Снимка: Friedrich Markgraf, 1928 г.


* * *


„В малко по-добри от предишния ден и нощ условия групата излезе през втория ден на безименния връх (Планиница, както го наричат местните, Роси Римниц според инж. Божинович) [Рибничка Скала – бел. моя], на който анероидът показа височина от около 2350 м. Сравнена с височината на Кабаш (2395 м.) тя ни се стори вярна. По-нататък групата не се е движела, тъй като беше последният ден на прехода, а метереологичните условия бяха крайно неподходящи.”
Бранко Митрашинович – Бата, „Поход в Кораб по гребена на Кабаш и безименните върхове”, Бюлетин на планинарско дружество „Раднички”, Белград, бр. 4, 1955-56 г.

Така беше приключил и първият опит за траверс на Кабаш, отново започнал от село Жужня на 1 май 1955 г. 9 алпинисти, екипирани с въжета, палатки, чували, котки и пикели... Той беше приключил на мястото, на което сега ние двамата с Ники лежахме в палатката – на връх Рибничка Скала.


Краят на първия опит – слизането от Рибничка Скала (снимката вдясно). Снимка: Бранко Котлаич, „Живот са планинама”

Казах на Ники очевидното:
- Сам нямаше да го мина. Благодаря ти.
- Щеше – излъга той, надявам се, искрено.
През лятото Ники вече беше направил пълен траверс на Matterhorn и беше изкачил Weisshorn. Разликата беше очевидна...
Времето се обърна още късната вечер. Задуха силен и леден вятър. Небето посивя. Звездите побледняха. Температурите паднаха. Чакаше ни дълга и студена нощ – но никой не каза нищо за нея. Бяхме „успели”.


Споменът – двамата с Ники на Кабаш, февруари 2015 г. Снимка: Павел Беличовски.


* * *


На сутринта станахме както обикновено в 6 часа. Вятърът бушуваше. Решихме да дремнем още час. После хапнахме набързо и направихме точен и последователен план кое първо, кое второ, кое последно събираме, за да не отлети я палатка, я чувал, я шалте. В 8.30 часа тръгнахме надолу. Кораб планина ни изпращаше бледа, изстудена и скована. Небето висеше оловно над нея.


Краят – оловната сутрешна панорама на Кораб...


... и тази на Рудока.

Бързо поехме по полегатия ръб, който за щастие беше наполовина чист от снега. И все пак наклонът беше приличен. Слизахме бавно и внимателно, може би уморени, може би психически все още напрегнати. После дойдоха скалите. Това беше „ключът” на слизането. Ники вървеше все тъй уверено отпред, като подсичаше или откатерваше тревистите кулоарчета бързо и стегнато. Изворчето под скалите ни изненада – бяхме забравили, че го има... Първи праг, после втори – половин час по-късно всичко беше приключило. Пред нас се изопна дългия остатъчен ръб на Рибничка Скала.


Краят – Кабаш вляво и Рибничка Скала вдясно.

В 9.45 часа стигнахме последното рязко слизане към гората. Минах отпред и зашляпах надолу. След десет минути спрях при първите буки. Вятърът вече го нямаше. От долините се надигаше задух и пълзеше топлина. Разсъблякохме се, прибрахме котките, извадихме снегоходките и се втурнахме в гората.


Краят – Рибничка Скала се изгубва от поглед, докато Ники слиза последния склон преди гората.

След половин час бяхме на познатия ни превал Пралуга с обичайните, пасторални гледки към Кърчин и Веливар.
- Да идем ли до църквицата в Жужня, а после при Гариб в Нистрово? – попита ме Ники.
- По-добре да слизаме в Рибница – отговорих аз. – Нямам цигари да му дам, а с празни ръце е грях да отиваме.
Търкулнахме се по непознатата пътека надолу. Оказа се прилично маркирана, достатъчно широка и блага – някогашна конска, керванджийска пътека между живите тогава села. Виеше се спокойно из буките край малките пролетни поточета. На две места има извори, на едно – чешма.


Краят – Пралуга. Снимка: Николай Николов

Накрая гората се разреди и тръгнаха неокосени поляни. Връщахме в долината на Рибничка река. Нашият голям „непорочен” кръг се затваряше. Измежду набождащата зеленина изникнаха порутените, но още бели къщички на мъртвите села Грекане, Танушане и Нивище, двете щръкнали джамии...


Краят – табанът надолу. Отзад Махия е Маде, под нея – Грекане.

В 12 часа бяхме в Рибница. Нямаше никой. Само ледената вода се лееше от чучура на мегдана. Оставаше ни само табана на черния път до великата вярна Корсичка.
Точно в 13 часа бяхме пред нея, подпалихме с Божия помощ и с Божия милост потеглихме към дома.


Краят. Снимка: Николай Николов


* * *


„Без българите Македония огън да я гори.”
Иван Михайлов

Може и Ванчето да не е най-подходящият човек за цитиране, но е прав. Седнахме с Ники на Мавровските ханове да го почерпя за Кабаш. Той скромно си поръча само една бира. Някакво огромно знаме със звездата на Вергина унило висеше на пилон. Попитах келнера, младо албанче от село Янче, има ли си Македония най-накрая „влада”. Отговори ми с лукава усмивка:
- Нема. Катастрофа. Идемо на гурбет.


Кораб. Албанска кула. Снимка: проф. д-р Желько Поляк, юли 1961 г.

Може и аз да не съм най-подходящият човек да умувам за Македония, тъй като не съм вързан с нея по кръв, но баш в тая земя се чувствам най-българин. И сред цялата злоба, яд, омраза, ехидност към тая дума „българин”, що върлува из днешна Македония, ми е най-гордо да я произнасям именно тук. „Българин”, а не „бугарин”. А иначе не съм шовинист, дори за патриот не ставам.


Освободена, радостна, българска Македония, 1916 г. Снимка: “Die unsterbliche Landschaft. Die Fronten des Weltkriegs”, 1935 г.

Може и Гоце, Даме, че и Ванчето да са били прави, че майка България не е достатъчно силна, че да освободи сама Македония и затуй са дигнали на байряк каузата за независима и свободна Македония – „по швейцарски образец”.
Но надали те са разбирали, че тая независима и свободна Македония има ли я, ще е хилаво дете, що на първия завой на историята ще се изсипе от люлката в дерето и пак ще падне в ноктите на своите мащехи.
А туй поне е сигурно – и сърби, и гърци, и сърбомани и гъркофили са били само душмани за Македония. На всеки 5 километра по релсите – зидан пост, от 17 000 жандармеристи в Югославия – 12 000 в Македония, от 1919 г. до 1924 г. – цялото население на Щип минало през затвора... Даже Лазарчо Колишев от жалката висота на властта си ще признае, че и след общата амнистия по цяла Югославия през 1927 г. из занданите още гният 7500 българи... И Титовият „рай” „Голи Оток” ще се напълни с тях след 1944 г...


Български офицери в Куршумлия хан, Скопие, 1916 г. Снимка: “Die unsterbliche Landschaft. Die Fronten des Weltkriegs”, 1935 г.

Да, и туй е сигурно – че много са грешките на самата България: и допускането на „спорната зона” в Македония, и решението за Междусъюзническата война през 1913 г., и Нишката спогодба от 1923 г., и грабежите след „Обединението” през 1940 г., и „окончателното решение на еврейския въпрос” из Македонско и Беломорско, и глупостите по „националния въпрос” на Георги Димитров с „македонците” из Пирина, и създаването на „македонскиот език” в София през 1944 г., и харизаните кости на Гоце Делчев...


Македония. Без думи. Снимка: “Die unsterbliche Landschaft. Die Fronten des Weltkriegs”, 1935 г.

Със сигурност съм първият, който ще се опълчи срещу български шовинизъм, и последният, който ще тръгне да прекръщава днешните македонци в утрешни българи – силом или со кротце, со благо. И не е въпросът чия е историята или какъв е езикът. Просто е ясно. Къща на песък не се дига – ке падне. Ограда со шума не се прави – вълк или лисица ке мине. Егрек в дере не се трупа – реката ке издави овцете. Ако досега – с всички условности – все някой друг я е палил Македония, то днес самите македонци вадят кибрита от джоба – по липса на друго. И не са им криви албанците – или гърците, или българите. На пъпчиво лице и много руж да напудриш, пъпките пак ще избият. Дори на чело да туриш паметник на Сашко Македонски, а на уши кат обеци да нагиздиш Юстинианчо и Самоил. Затуй и Ванчето е прав – без българи Македония огън ще я изгори.


”Стената” Беласица, отвъд която Македония още е българска. Снимка: “Die unsterbliche Landschaft. Die Fronten des Weltkriegs”, 1935 г.

Язък само, че масрафа – както винаги – ще го платят простите хорица, а не Груховски или Зайов, или президентот Иванчов. Както не са го платили Лазарчо, „вардарскиот бан” Добричка Маткович, кръвникът Александърчо Ранкович с восъчната глава у Скопскиот музей или Темпо. А когато бедата отново придойде и албанците се излеят по Вардара, тогава тия „македонци” ще видят, че само България им е майка, а сърби и гърци само чакат някоя и друга пържола на вересия – я Гевгелия и Битоля, я Куманово и Крива Паланка, пък ако може и Прилеп, и („Титов”) Велес... Само дано не пламва война...


Македония. „Снежната виявица страшно вееше... там, дето в лозята при Пирот сега засипваше гроба на Стояна.” И не само там, и не само тогава. Снимка: “Die unsterbliche Landschaft. Die Fronten des Weltkriegs”, 1935 г.

Допихме си питиетата с Ники и поехме към дома. За щастие разговорът ни се върна към планината:
- Ще видиш как с времето ще натежава – казах му аз.
- Кое? – попита ме той.
- Това, което направихме. Като усещане, като пълнота.
- Да, така е – заключи Ники.


* * *


"Нека споменѫ и това, че по прѣданието на тукашнитѣ селени, планината Бистра се казва "по това, че Ноевия ковчегъ, като се скиталъ насамъ нататъкъ, когато дошълъ на планината Бистра, почнѫла водата да блика, когато дошълъ на Кърчинъ, тамъ кръцнѫлъ, а когато дошълъ на върха Корабъ тамъ останѫлъ. Отъ тамъ се наричали едната планина Бистра, другата Кърчинъ, а третата Корабъ.”
Яким Деребанов, "Дебърский Монастир "Св. Йоан Предтеча Бигорский", в. "Новини", Цариград, бр. 34, 1898 г.

Кораб бързо се кри зад завоите. Тая планина беше мъртва от македонска страна. Бяха останали шепа албанци и те готови и стегнали денковете за Гостивар или Тетово.
Обещахме си с Ники да се върнем, но тоя път от албанската страна – и нея да видим. За още един траверс – на трите коти при Голям Кораб.


Манастирът, някогашният темел на българщината... В дъното Кораб. Снимка: Георги Трайчев, албум "Бигорски монастир Свети Иван Предтеча”

Превратностите на съдбата, историята и времето щяха да заливат тая земя. Едни хора щяха да идват на мястото на други. Дори Боговете щяха да се сменят – църкви да стават джамии и джамии – обратно църкви. А Кораб си стоеше там нейде високо. Той не се вижда от пътя по Радика. И албанци, и македонци, и турци ще продължат да му казват „Кораб” без да знаят какво значи тая дума, легедата за която е отдавна забравена. Ние знаехме и щяхме да помним – без ненужната гордост – че е българска. И щяхме да се връщаме. А бяхме дошли без въобще да помислим, че е било 3 март.


Най-хубавата снимка от пътешествието. Не защото на нея съм аз – а защото „хваща” истината. Снимка: Николай Николов, вечерта на 3 март 2017 г.

И като некакъв глух отглас щяха да останат думите на майцепродавеца за едно от селата под Кораб и за истината за тая планина: „Последњи хришћани Jаков и Jован умрли су у Пловдиву у Бугарскоj. Постои рушевина цркве.”


Българската черква Св. Никола Летни в Маврово, преди да бъде залята от язовира и... историята...


... и когато „нивото” на „Лета” падне...
Чет Мар 16, 2017 2:44 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Щуров



Регистриран на: 04 Авг 2010
Мнения: 53

Мнение Отговорете с цитат
Clap Много хубаво описано, както и всички предишни страстни пътеписи от това чудно място.

_________________
http://sturow.net/
Чет Мар 16, 2017 5:59 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Gollum



Регистриран на: 23 Фев 2011
Мнения: 208
Местожителство: Видин

Мнение Отговорете с цитат
Истинско приключение!...

И мехлем за душата на четеца.
Чет Мар 16, 2017 9:28 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
joropc



Регистриран на: 25 Яну 2011
Мнения: 646

Мнение Отговорете с цитат
Много яко! Както винаги, де. Croc
Чет Мар 16, 2017 10:58 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Pssiho



Регистриран на: 31 Юли 2009
Мнения: 31
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Поздравления за хубавия траверс, който сте направили и за хубавия начин, по който си го описал! Smile

Стана ми любопитен този връх Пепелник в Кораб планина...разтърсих се за информация за него, но нищо не мога да открия. Дори и в македонски сайтове удрям на камък. Знаеш ли каква му е приблизителната локация ( изходен пункт), македонско наименование? Нещо по-което да бъде индивидуализиран по-лесно.

Благодаря предварително!

Поздрав
Пет Мар 17, 2017 11:33 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 165
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Привет,
радвам се за проявения интерес и благодаря за добрите думите.
"Македонско" име според мен този връх няма. Има - както и да прозвучи - българско. Архаично и по-късно албанизирано - Мая Пепелникут (Maja Pepelnikut). Населението и от двете страни на Кораб някога е било българско, за което все още свидетелстват повечето имена на селата, почти цялата топонимия, както и руините на старите средновековни църкви (днес албанското население в района е мохамеданско). Дори името на най-големия град от албанска страна "Пешкопи" е вариация на думата "епископия" - там се е намирало седалището на дебърската българска епископия...
За съжаление не съм бил от албанска страна в Кораб, само съм чел и проучвал. Ще дойде време и за това.
Но най-вероятно всички близки села са удобен изходен пункт, най-вече с. Радомир, което е най-високо. Теренът изглежда лесен, горският пояс е рехав и къс, така че ориентацията би била лесна. Още повече като се има предвид езерото в подножието на Пепелник.
Самото име "Пепелник" според мен има логичен произход - цветът на скалата е досущ като пепел: бледо, убито сив.
Успех.
Ползвам и случая да сложа карта на маршрута ни по гребена на Кабаш.


Маршрутът ни по гребена на Кабаш. Отбелязан е и Пепелник. (Снимката се увеличава)


Стара карта на Кораб с отбелязан Пепелник, езерото и селата в подножието му. (Снимката се увеличава)


Връх Пепелник, видян от основното било на Кораб, октомври 2012 г.


Още една снимка на Пепелник от основното било, октомври 2012 г.


Единствената снимка в интернет на Пепелник, която намерих.
Линк на публикацията: http://www.summitpost.org/maja-e-pepelnikut-and-prokletije/671962
Съб Мар 18, 2017 1:10 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Pssiho



Регистриран на: 31 Юли 2009
Мнения: 31
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Ехаа...много благодаря! Мисля, че ще стане едно прекрасно ходене през Пепелник, та до Корабите! Smile Ще пиша, като го направим, да споделя опит.

Поздрав
Нед Мар 19, 2017 10:25 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
neillmakoli



Регистриран на: 29 Юли 2015
Мнения: 161
Местожителство: Sofia

Мнение Отговорете с цитат
Привет, по това време на годината дали има вода в посока Maja Pepelnikut ?
Изкачването ще бъде от село Радомир.
Благодаря.
Вто Сеп 19, 2017 10:26 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 165
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Привет,
не съм бил на Кораб от албанска страна, така че не знам.
Погледнете руските генералщабни карти за извори. И снимки от гугъл ърт.
Успех.
Нед Сеп 24, 2017 6:29 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
сидката



Регистриран на: 22 Фев 2014
Мнения: 17

Мнение Отговорете с цитат
Привет, от месеци чета твоите пътеписи за Кораб, гледах снимките,дивях се на красотата която си запечатал, чертаех в главата си маршрути, кроях планове.Въпреки това обаче не бях подготвен за шеметната прелест на тази планина когато я посетих. След като първия ден отметнахме "задължителната програма"която си бяхме определили с изкачването на връх Голям Кораб, решихме втория да качим връх Кабаш от село Нистрово което за съжаление не ни се получи.Имам няколко въпроса,първият е свързан със църквичката в село Жужня, дали имаш повече информация за това райско кътче най-малкото кога е строена.Вторият е за табелката на Пралуга-има я на една от твоите снимки.В момента на полянката такава табела няма а не мога да разчета какво пише в средата на средната стрелка посока северозапад предполагам,както и докъде всъщност води маркираната пътека която минава под източните отвеси на Рибничка скала.И третия ми въпрос, от връх Рибничка скала се вижда едно ребро което започва от връх Кабаш и слиза на югоизток към село Нивище,как изглежда това ребро от самият връх Кабаш и дали то не е най-достъпният като степен на сложност вариант за изкачването на този красавец.Поздрав и благодаря.
Пон Сеп 25, 2017 3:51 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 165
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Привет,
радвам се, че Кораб ти е харесал. Да, според мен няма по-красива и все още запазена планина от него в Македония.
Що се отнася до въпросите ти.
1. Църквата в Жужня. Не знам кога е строена. Нито албанците в Нистрово знаят. Знам, че християни и мюсюлмани са живели и все още живеят в мир там - доказателството е, че мюсюлманите от Нистрово поддържат църквата. И двете вери са вече само албанци. За албанците християни се използва и името шкрети, което носи леко обиден оттенък. За съжаление след гражданската война в Македония всички шкрети и немалко мюсюлмани от района бягат към Гостивар и Тетово.
2. Нямам вече спомен за надписите на табелата на Пралуга, а и обикновено не снимам табели и други знаци. Но маркираната пътека продължава високо над Дълбока река почти хоризонтално и стига до голяма чешма, където горският пояс свършва. Нататък не съм виждал маркировка, но има достатъчно граничарски пътеки към Мали Кораб и оттам към Голем Кораб. Най-вероятно маркировката отива до големия водопад (най-големият в Македония), но точно на него не съм ходил.
3. Реброто на Кабаш откъм Рибница-Нивище-Грекай е ужасно дълго, доста стръмно и точно преди върха има скални прагове. Гледал съм го многократно като вариант за слизане от върха (авариен при траверса, който направихме). За слизане ми се вижда рисковано, за качване на сняг - също. Със сигурност обаче най-лесният и бърз начин за качване на връх Кабаш е от седлото между него и Рибничка Скала. Без сняг е просто разходка. Нямам представа какво Ви е попречило.
Успех!
Чет Сеп 28, 2017 5:36 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Pssiho



Регистриран на: 31 Юли 2009
Мнения: 31
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Привет,

Да споделя и аз - успешно се покачихме на връх Пепелникът с изходен пункт село Радомир. Ето накратко моите впечетления:

Село Радомир е типично, малко планинско селце. Има две-три кръчми и добри хора. Последните няколко километра към селото са по макадан, но няма проблем лека кола да мине оттам. Има подходящо място за нощуване на палатки, точно в края на селото около една от кръчмите. Там има и вода. В кръчмата хората бяха мили, но никой от местните не беше чувал за връх Пепелникът, както и го нямаше на картата, която бяха опънали в заведението. Все пак се разбрахме, благодарение на картата на Иван, която беше качил по-рано в темата. Точно пред кръчмата има две пътеки. 1. Жълтата, направена от полски планински клуб, ще ви отведе към Голям Кораб по добре маркина и изчистена пътека. Вода по пътя няма много, та ако сте в летен сезон, се запасете. 2. Червена маркировка - ще ви отведе в подножието на връх Пепелника. До самия връх няма маркировка. По тази пътека има повечко вода т.е водоеми, та не е драма с това. Хора в планианта - няма, пътеки също. Ниска растителност, идеално е за трекинг, а и за тичане, ако някой му се тича. Хванахме прекрасно време и планината беше безкрайно великодушна към нас.

Пътят от с. Радомир до връх Пепелника е около 3 часа в посока. Като след това може да се траверсира граничното било на планината и да се качи Голям Кораб, но това ще ви отнеме общо към 12-14 часа. Има чудесни изгледи за зимни траверси именно по това било, та...надявам се скоро и за това да дам повече инфо.

Още един благодаря на Иван за картите, които сподели и инфото като цяло за Пепелника Smile
Чет Окт 05, 2017 1:06 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 165
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Поздравления.
Качвайте снимки и ги описвайте.
От албанска страна за българските планинари Кораб е по-слабо проучен.
Пон Окт 09, 2017 2:23 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tortomanin



Регистриран на: 20 Мар 2013
Мнения: 739
Местожителство: Хасково

Мнение Отговорете с цитат
Жив и здрав бъди Иване, да сбъдваш полека мечтите си. BG
Вто Окт 10, 2017 3:46 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov