ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия: Мая Гавнит и Мая Бига е Шалес.

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Проклетия: Мая Гавнит и Мая Бига е Шалес.
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 164
Местожителство: София

Мнение Проклетия: Мая Гавнит и Мая Бига е Шалес. Отговорете с цитат
„Канунът не позволява който и да е, вървящ по пътя си, да бъде спиран. Пътят не дължи никому нищо.”
Канун на Лек Дукаджин, §778


Човешките пътища в Проклетия. Керванджийският път над Дрин. Снимка: Mario Magnani, 1938-1942 г.

Половин година по-късно, макар мислено и по спомен се върнах в Проклетия. Със същия унес, спокойствие, безметежност и безтегловност, които изпитвах тогава.
И това пътешествие в Проклетия беше като никое друго досега. Нямаше го прашното препускане по пътищата, нито неистовия хъс за още и нови върхове, още по-малко вълчата самота в планината. Просто тръгнахме трима стари приятели. Да, времето не беше с нас – ниски облаци, ситен дъжд, рядка мъгла, лепкава влага, кишав, мек сняг. Вървяхме бавно, почивахме дълго, спяхме до късно. Обитавахме една палатка. Качихме един връх.


Божиите пътища в Проклетия. Тет, долината Шала, в средата Мая Радохинес. Снимка: Erich von Luckwald, около 1936 г.

Беше ми чоглаво, когато се разделяхме в Байрам Цури. Исках да се прибера с приятелите си. Останах. Но и тогава не ме прободе познатото остро жило на ищаха. Може би остарявам. Оставих се на течението – първо на Дрин, после на Сухия поток, накрая на дългия черен път, виещ се нагоре към неизвестното. Накрая на пътя към дома.

Не мислех. Не мисля и сега. Не теглех и не тегля калеми – нямах и нямам теглилки и мерки. Не слагах и не слагам оценки, преценки, „надценки”. Оставих се на оня познат ми от Марсел Пруст „поток на съзнанието”. Вървях „по следите на изгубеното време” – бавно, съзерцавайки, попивайки го.


Нашите пътища в Проклетия. Из историята на албанския алпинизъм, 1960-70-те години на ХХ в.

На слизане не се питах какво съм намерил. Виждах го – без ревност и нетърпение – цяла една нова планина. Още една Проклетия. Неизвестна, затънтена, притулена далеч на юг. Но все същата – сива, скалиста, безводна. Дори още по-негостоприемна. Все още terra incognita.


Пътят на живота в Проклетия. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Оставих се на тази непозната земя да ме пусне, както ме беше приела. Нататък ме пое пътят. Оня път, който ме беше довел и който щеше да ме прибере. И който ще ме върне отново в тази непозната земя.
А Канунът и този път знаеше отговора: „Божият път не плаща за нищо.”


Единственият дълг според Кануна е този към Бог. Убиецът на колене с оковани ръце оставен на милостта на жертвата – за прошка. Снимка: Massimo Mastrorillo
Сря Окт 11, 2017 9:09 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 164
Местожителство: София

Мнение Мая Гавнит 2530 м. Отговорете с цитат

Първата известна ми снимка на Мая Гавнит (леко вдясно), дело на акад. Бранимир Гушич, публикувана в сп. „Priroda”, бр. 10, 1960 г. и направена през 30-те години на ХХ в.


Мая Гавнит в средата и долината Мотинес, видени от пътеката към Мая Джарперит, 1 май 2015 г.

Срещнахме се в Байрам Цури. Под паметника на „героя”, дал името си на града. Аз и Митко бяхме пропътували познатия път през Македония и Косово. Виктор беше минал през Дебър и половин Албания – поради липса на червен паспорт. Минаваше 16 часа. Пихме по едно кафе на мегдана и потеглихме.


Валбона – оловна, потискаща, призрачна. Снимка: Димитър Ангелски.


Мая Гавнит фронтално, 11 август 2015 г.

Проклетия ни посрещна навъсена. Бурен вятър, пронизващ хлад и плътни облаци. Спряхме за още едно кафе в дъното на долината Валбона. Колкото да покажа на другарите си върховете. Колкото се виждаха. После се върнахме в селцето Драгоби, паркирахме пред последната къща, нарамихме тежките раници и поехме нагоре.


Митко пред последната къща в Драгоби. Зад него долината Мотинес.


Драгоби някога. Снимка: акад. Бр. Гушич, сп. „Priroda”, бр. 10, 1960 г.

Небето висеше пепеляво-оловно – всеки миг щеше да завали. Беше ми ясно – в този ден щяхме да гоним катуна Ргал те Мотинс и нищо повече. Познатата ми пътеката тръгна покрай реката, после пое нагоре през буковата гора. Вървяхме бавно, потни от влагата. Всичко – въздух, земя, дървета, трева – беше подгизнало. Не бързахме – знаехме, че ще стигнем по тъмно. Нямахме големи надежди – виждахме, че времето се кандилка като кияк на кантар.


И аз на фона на Мая Джарперит вляво. Снимка: Димитър Ангелски.

За по-малко от час стигнахме тучните поляни, терасирани в склона. Животът отдавна се беше оттекъл оттук. Като вода в карст. Беше останал само карстът – камъкът, който все още се държеше на синори. И пътечката, губеща се в шубраците. Като „следите на изгубеното време”. Ние продължихме по тях.


Синорите и дъното на долината Мотинес.

След още час стигнахме огромния леден извор. Оня извор, споменат от акад. Бранимир Гушич в далечните 30-те години на ХХ в. като единствена вода в тая местност. Напихме се, починахме и запъплихме в падналата вече нощ. Ситните камъни и довлечените от лавините изпотрошени дървета хрупаха под краката ни. След половин час през рехавата борова гора бяхме в катуна.


Леденият карстов извор. Снимка: Димитър Ангелски.

Заваля. Ситно и монотонно. Плътно като прегръдка. Чевръсто стъкмихме огъня в старото кюмбе и набързо вечеряхме. После се изпънахме по чувалите в дървената къщура и цяла нощ броихме капките, намерили път през изпокъсания брезент.


Подслонът на първата експедиция в района. Снимка: акад. Бр. Гушич, сп. „Priroda”, бр. 10, 1960 г.

Предварително знаех, че ще стана късно и безхарактерно бавно дълго ще пия кафе. Другарите отдавна бяха отишли до падналите лавини за вода и снимки, докато аз пушех сред раздиплящите се на сутринта облаци. Ритъмът ни оставаше същият – охлюв. Нищо против – нямах желание за „велики дела”, нито имах „бърза работа” на някой връх. Така се търкулна цял ден. Оправихме покрива, набрахме дърва, стопихме сняг, изсушихме се. Валеше на приливи и отливи. Мъглата оставаше. Като бяла плащеница върху катуна и цялата планина.


И „Нашият дом” – катунът Ргал те Мотинес с Мая Гавнит. Снимка: Виктор Гуцев.


„Добро утро” „под чуждо знаме”. Снимка: Виктор Гуцев.


Панорамата от катуна: масивът на Мая Хекураве и Чаф Дроч вдясно.

На третия ден накрая се излюпихме и малко преди обяд се затътрихме нагоре. Конската пътека към Чаф Дроч се виеше плавно нагоре през гората. Бързо се появиха отделни преспи сняг. После белия килим се просна окончателно връз земята, сложихме котките за удобство и продължихме. Слънцето пробиваше епизодично, докато и последните облаци не останаха под нас. Вървях неотклонно отпред, докато другарите шляпаха отзад всеки със своя си ритъм.


Първата лавина и Виктор.


И аз в гората. Снимка: Димитър Ангелски.


Първата панорама на Мотинския амфитеатър. Мая Гавнит е вляво от центъра, в облак.

Снегът беше и си остана отвратителен – мек, тежък, мокър. Всяка крачка беше почти до коляно. Следвах доколкото мога гънките на разлатия релеф под превала. Включих се в „изгубените” следи на огромна мечка спокоен, че няма да падне лавина. Следите минаваха през най-стръмните склонове. За час и половина стигнах развалините на катуна. Оттук нагоре ме чакаше „полет” по правата. Забодох очи в снега и тръгнах. Повтарях си турско-албанското: „Яваш-яваш” и добавях на български от себе си: „Сам на себе си кочияш.


Изоставеният катун под Чаф Дроч. Снимка: Димитър Ангелски.

За двайсет минути излязох на оформящия се ръб и се проснах на една скала да пуша и чакам другарите. Малки черни точици, те упорито не набъбваха в пространството, а само се местеха бавно из него. Беше тихо, идилично, като насън. Накрая се събрахме и продължихме.


Митко излиза на ръба. На заден план Мая Дашльонит.


Чаф Дроч все още високо над нас.

Подкарах отново отпред. Превалът вече отчетливо се виждаше. Знаех къде минава лятната пътека – тя подсичаше дългия гребен, заминаващ към Мая Хекураве. Повървях още половин час и се спрях преди финалния склон. Странно, никога не съм се чувствал уверен да подсичам дори най-невинни тепсии. Но странно, винаги спокойно съм се навирал в стръмни, тесни кулоари. Знаех, че няма да скъсам лавина по склона. Въпреки това си избрах един кулоар и се запровирах през него. След половин час бях горе – на стотина метра денивелация над превала.


Тръгвам нагоре към превала. Снимка: Димитър Ангелски.


По ръба: долината Валбона и масивът на Мая Колата в средата.


Последното подсичане на Митко преди Чаф Дроч.

Бързо слязох и се заоглеждах къде да боцна палатката. Място нямаше. Поне времето се изчистваше. Оставаше само вятърът, който се оттичаше като из фуния през най-ниската точка на превала. А само там можех да подзидам площадка за палатката. За всеки случай направих една половинчасова обиколка на района, но не открих нищо – навсякъде беше или сняг, или стръмнина. За щастие другарите пъплеха още нейде далеч. Захванах се да редя планинския гранитогрес. После дойде Митко и се включи. Накрая малко преди 18 часа пристигна и Виктор. Всички се хванахме да натрупаме ветроупорна стена на бивака и по мръкване вече имахме уютен, макар и шумен, люлеещ се дом.


Първата панорама от Чаф Дроч – масивът на Мая Хекураве на заден план.


Уют.


И подслон. Снимка: Виктор Гуцев. (При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.)

Все така продължавах да нямам желание да „покорявам”. Бях се оставил в ръцете на Бог, Съдбата и Провидението. На сутринта станахме порядъчно късно. Слънцето най-накрая блестеше ослепително ясно. Небето беше чисто и синьо. В 10.30 часа лентяйски потеглихме. Нямахме идея накъде точно – просто водех по гребена към Мая Грюк е Хапт, пък докъдето стигнехме. Плавно набирахме височина. Теренът беше смесен – сняг, скала, клек. Провирахме се нагоре, после надолу и отново нагоре.


Най-хубавата снимка от пътешествието – не защото на нея съм аз. Мая Ершелит вляво и масивът на Мая Какис вдясно. Снимка: Виктор Гуцев.


Другарите по ръба.

Тихо в себе си се прощавах с илюзиите си, че ще изкачим Грюк е Хапт. Интуитивно усещах колко дълъг и начупен е маршрутът до него от Чаф Дроч. Не сбърках. Пред нас се изправи редица от три високи жандарма или по-точно три самостойни върха. Започнах да ги подсичам по стръмния трошляк, за щастие вече гол от снега поради източното си изложение. Но беше цял циркус – протяжен, безкраен, неприятен. За още половин час го прецапах и се цопнах под една преспа, от която течеше вода. Бавно и внимателно и другарите пристигнаха накрая. Стояхме на дълго, полегато, перпендикулярно на основния гребен ребро. Минаваше 13 часа.


Първият жандарм. Снимка: Димитър Ангелски.


Поглед назад: Мая Хекураве.


Поглед „назад” към сърцето: Мая Ершелит, един от най-любимите върхове в Проклетия.


Другарите пристигат.

Тук Митко и Виктор решиха да качат най-високия от трите върха. Аз реших, че щом нямам време за Грюк е Хапт, мога поне да отскоча до Мая Гавнит. Разбрахме се да се чакаме направо пред палатката.
Потеглих бързо и стегнато. Най-накрая усещах в себе си оная скрита сила или по-точно ням инат, който ме бута нагоре. Оная рефлекторна мобилизация, която настъпва вън от съзнанието и прецизира крачката, дисциплинира движението на ръката, нормализира дишането, насочва точно удара на пикела, въвежда ред в самотата.


Дълбокият циркус под трите жандарма (третият е извът кадър вляво), видян от склона на Мая Гавнит.


Третият жандарм.

Чакаше ме дълго слизане в следващия циркус, отвъд който се надигаше могъщата снага на Мая Гавнит. Бързо губех метри, които впоследствие бавно щях да наваксам. След двайсетина минути стигнах най-ниската точка на циркуса. Усмихнах се на себе си иронично, хвърлих в тревата ненужното вече въже и инвентар и тръгнах нагоре.


Това, което са видели другарите от „техния жандарм” – Мая Гавнит и Мая Грюк е Хапт на заден план. Снимка: Димитър Ангелски.


И това, което избрах аз.


Поглед надолу.


Излизането над височината на жандармите – Мая Гавнит вече е близо.

Маршрутът беше логичен, ясен и очевиден – дълго, полегато ребро, перпендикулярно на основния гребен. На инат извърнах поглед от него и се вторачих в тънката снежна нишка, която вървеше директно към върха. Беше нещо като много стръмен склон с леки хлътвания като за кулоар и няколко скални прага. Знаех, че няма да скъсам лавина – можех да скъсам дъска. Знаех, че няма да се подхлъзна – можех да се продъня в неизбежните кухини край скалите. Беше ми все едно.


Обратният поглед – малката точка долу вляво съм аз. Снимка: Виктор Гуцев. (При увеличение на снимката съм нарисувал маршрута си. В червеният кръг съм аз.)


Последните метри преди върха.

Вървях като муле нагоре – притъпено и сляпо. Постепенно набрах височина, но наклонът се вдигна, а снежната ивица се стесни. Слънцето печеше безмилостно и от околните скалисти склонове валеше камънак. Накрая и най-лошите ми предчувствия се сбъднаха – снегът изтъня, а отдолу имаше плочи. Някак минах тези пасажи и започнах да се прехвърлям от една скала към друга, движейки се по тесните снежни корнизи в основите им. Хлътването в някоя кухина щеше да ми коства поне час излизане и неизвестни травми – дупките бяха дълбоки по няколко метра. И това свърши, за да започне последното препятствие – снегът лежеше като на класически ледник, нацепен от собствената си тежест. На сляпо мислено продължавах цепнатината под снега и я прескачах.


По пътя нагоре – Мая Йезерце.

По-късно същия ден Виктор щеше да ми каже спокойно: „Поемаш неоправдани рискове.” И щеше да е прав. Аз също. Накрая всичко приключи – наклонът полегна и се изопнаха финалните снежни полета под върха. Оставаше ми още половин час блъскане. В 15.30 часа бях горе.


На върха. Отзад Мая Хекураве.


Гледката от върха – долината Мотинес.

Не изпитвах човешки емоции – удовлетворение, радост, щастие, умора, жажда... Усещах онова, което Юнг нарича „нуминозум” – едновременните страх и благоговение, необясними и неизразими, разтърсващи и вцепеняващи. Пред мен се стелеше необрисуема панорама, която ме теглеше като магнит, но и като магнит ме отблъскваше. Виждах необятната безбрежност на гребена Жаборес и Красничес – за първи път от тази му „задна” страна. Както и от Мая Какиш, така и в този миг осъзнавах нелепостта на мечта си да го мина целия. Дълбоко начупен, със стръмни скалисти върхове, безкрайно дълъг – трябваше отново да си призная, че сам просто няма да мога. А очите ми попиваха всяка гънка, „четяха” всяка скала, търсеха път, отгатваха варианти...


Numinosum. (При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.)

Постоях час в тая безтегловност насред върха и тръгнах надолу. Събрах си ума и поех по дългото, полегато ребро. Слизах бързо и уверено. Имах достатъчно време. Хванах първия по-дълъг снежен език и тръгнах с първата откъртила се дъска – бавна и плитка. За половин час бях при въжето, напъхах го в раницата и тръгнах нагоре в следите си.


С първата откъртила се дъска...


Последен поглед към Мая Гавнит.

Стегнато подсякох големия циркус и излязох на ръба, водещ към Чаф Дроч. Минаваше 18 часа. Слънцето догаряше зад Грюк е Хапт и меко топлеше гърба ми. Нямаше вятър. С наслада забивах котките в снега и вървях надолу. Палатката се виждаше отдалеч. Единствено на небето се диплеше тънката паяжина на перушината от идващото лошо време. Но това вече нямаше значение. Другарите ме чакаха за вечеря.


Просто Проклетия.


Топлината на отиващия си ден и зъбчето на Мая Тат вляво на заден план.


У дома.

На сутринта се търкулнахме по следите си надолу. Гъста мъгла се стелеше над превала. Върховете се криеха в облаците. Спряхме за една последна почивка в катуна Ргал те Мотинс и продължихме към Драгоби. Тук пътищата ни се разделяха. Митко и Виктор със сигурност се прибираха в София. А аз? Все още не знаех. Отидохме да изпием по едно прощално кафе във Валбона. Времето си оставаше на кантар, както и моето вътрешно състояние. Накрая махнах с ръка – кияк дълго не бива да се кандилка – и реших. Оставах.


Виктор вляво и Митко вдясно – другарите в това пътешествие. На фона на Мая Гавнит.

Тръгнах със свито сърце по дългия път към Шкодра. Бях свикнал с човешко присъствие и трудно се връщах към обичайната си самота в Проклетия. Чувствах се уязвим, беззащитен, слаб, неуверен. А нямах и време. Минаваше 16 часа. Великата вярна Корсичка безпроблемно и безпогрешно са катереше по завоите над Дрин. Събирах случайни албанци по пътя – кой до селото му, кой до стадото му, кой просто до някоя крайпътна чешма. Карах бавно – както никога досега. Спирах за по цигара. Гледах слънцето на небето или живота на малките селца и градчета. И ето, че стигнах по светло.


Пътят по Дрин.

Пътят изведнъж свърши. Пред мен се плискаха ниските вълни на Шкодренското езеро. Опънах палатката в някакъв къмпинг и се опънах в един хамак на брега. Пред погледа ми отново нямаше нищо – сякаш бях на планински връх. Езерото заспиваше, а с него угасваха една по една и далечните светлини на отсрещния бряг.


Дрин край Шкодра преди язовирите да бъдат построени. Снимка от времето на Първата Световна война.
Сря Окт 11, 2017 10:00 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 164
Местожителство: София

Мнение Мая Бига е Шалес 2231 м. Отговорете с цитат

Първата известна ми снимка на Мая Бига е Шалес – двете й коти на заден план. Снимка: “Zur Erschliessung der Nordalbanischen Alpen”, dr. B. Bauer, dr. L. Obershteiner и R. Richter, публикувано в Zeitschrift des Deutschen und Österreichischen Alpenvereins Bd. 67, 1936 г.


Първата ми среща с Мая Бига е Шалес, 19 май 2013 г.

Станах по тъмно. Тихо и бързо се изнесох от човешкия свят и подкарах към Проклетия. Знаех, че вече няма на кого да разчитам. Тесният път влезе между върховете. Слънцето ги отрязваше, огрявайки скалните им пирамиди и потапяйки в мрак долината. За няма и час бях в още спящото селце Дуцай. Мъничко, сгушено в гънката на два склона, с изровен непроходим път, с нова църква и стара каменна чешма – такова го запомних.


Пътят от Коплик за Бога и масивът на Мая Рабес.


Великата вярна Корсичка и Мая е Маде в средата.


Селцето Дуцай и Прони и Тат (Сухият поток, оттичащ се към Шкодра).

Спрях се за по цигара при първия срещнат албанец. Уточних доколкото можах времена, разстояния, терен и потеглих. Нов черен път ме пое нагоре. Вървях бавно, слушайки тишината на притихналата природа. Пролетта връщаше живота за пореден път – буковете се разлистваха тучно, тревата набождаше, локвите от дъждовете блатясваха в дупките на пътя. Нямаше никой – нито човек, нито звяр. Бавно набирах височина. Виждах как долината отваря пред себе си планината – масивът на Мая Рабес оставаше малко по малко вляво, масивът на Мая Бига е Шалес – вдясно.


Черният път и масивът на Мая е Маде.


Катуните и надигащият се масив на Мая Рабес.

Пътят нямаше край – вървях по него вече два часа, а още бях далеч и още бях ниско. Накрая стигнах големите все още празни катуни, но вода не намерих. Черният път продължаваше към Чаф Трошанит – аз трябваше да търся свой път към Бига е Шалес. Пътека нямаше – най-вероятно не бях я видял, нито знаех къде да я търся. Подхванах стръмно през гората, ориентирайки се примитивно по картата и слънцето. Бавно и настойчиво влачех тежката раница – бързо и неусетно летеше времето. Влязох в широк, горист циркус – за половин час го подсякох.


Широкият циркус пред мен...


...и целият масив на Мая Рабес зад мен.

Застанах в подножието на Мая Мардонит – голямата му стена хвърляше тежка сянка. Започна снегът – все същия кишав, тежък, мокър сняг. Голямата, протяжна „фуния” към превала над мен така и не ми вдъхна доверие – намерих орасло с дървета и клек разлато ребро и тръгнах по него. Борех се със снега, гравитацията и ленивостта си. За час бях на превала. Пред мен се ширна огромен, скрит досега, затворен отвсякъде плосък циркус. Беше напълно бял – някъде в него трябваше да върви пътеката от долината Бога към долината Шала. Над него стърчаха два близки един до друг върха – не можех да преценя кой е по-високият, нито дали някой от тях е търсеният Бига е Шалес.


Превалът.


Мая Мардонит.


Шкодренското езеро и долината на Прони и Тат от превала.

Продължих да вървя по високото. Оглеждах се за малка поляна с преспа до нея. След още половин час я намерих. Двата върха се бяха открили напълно. Нямаше съмнение, че единият от тях беше Бига е Шалес – отзад вече се виждаше долината Шала. Искрено се молех по-близкият да е по-високият връх. Другият, по-далечният, беше много по-стръмен, скалист и с неясен подход.


Затвореният циркус.


Дом.


Двете коти на Мая Бига е Шалес. Аз качих дясната. По-лесната.

Наближаваше 14 ч. Опънах чевръсто палатката, извадих шалте и чувал, подкарах примуса да топи сняг, направих няколко снимки колкото да отгатна доколкото мога линията на изкачване, приготвих няколко вафли и един шоколад за атаката на върха, запалих последна цигара... и спрях. Слънцето спря някъде високо над върха, времето спря на икиндия, природата спря да живее в безветрие и тишина, самият връх спря да изпълва очите ми. Спомних си простичките думи на Кант: „Погледни по-внимателно. Красивото може да е малко.


Погледни. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Вгледах се. В тревата пълзяха малки буболечки. В небето летяха малки точки. Във въздуха трептяха малки лъчи. Малкото малко по малко оживяваше или отдавна живееше. Встрани от „голямото”, „възвишеното”, „великото”, „върховото” и „върховното”. По-истинско и може би по-смислено от него.


Виж. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Спомних си и думите на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а онзи, който иска да има повече.” Не се чувствах богат, нито беден – имах достатъчно. Не исках нищо повече. Още по-малко в този ден. Направих си кафе, после дълго ядох, после... посред бял ден заспах в палатката и дълго сънувах моята Вида.


Нима е толкова трудно? Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Събудих се надвечер. И „големият” свят беше оживял междувременно, прелял се в пастелна охра с мек, топъл оттенък. Самотата ми бе тиха и празна като замълчала камбана.


Само понякога. За да е по-истинско. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

На сутринта станах по изгрев колкото да видя същата гледка, обагрена от напъпващата руменина на деня. Не бързах. Вглеждах се. Тръгнах спокойно надолу към превала в подножието на Бига е Шалес. Подсичах оголени сипеи, търсейки дългите, набити снежни езици. За няма и половин час бях на превала – пътеката, която не намерих предишния ден, се виждаше по сухите петна на припеците.


Сутрешната панорама на Бига е Шалес.


От склоновете на Бига е Шалес. Проклетия, която обичам.

Тръгнах нагоре в мекия сняг. Същата киша, същото газене, същото мокрене, същото потъване, същото бавно напредване. Същата малка буболечка, пъплеща по безкрайния склон – това бях аз. Не бързах, сам на себе си признавах умората си и спирах, самата ми същност се съпротивляваше на всяка помисъл за „скорост”, „рекорд”, „величие”, „премиера”. Бодях поглед в отпечатъците на стъпките си и просто вървях. Бях безчувствено спокоен в „победата” си.


Мая Бига е Шалес – измамно близо, измамно полегат.


По пътя нагоре – масивът на Мая Рабес.


По пътя нагоре нагоре – масивът на Мая Радохинес.


По пътя нагоре – Мая Йезерце.

След час и половина стоях в основата на малкия върхов купол. От Бига е Шалес ме деляха минути. Бях отминал за щастие пълните със сняг въртопи, които са най-голямата опасност по маршрута – бездънните карстови дупки, които зейват ей-така по майката земя тук. Оставаше ми само един къс скален гребен. Знаех, че тук е „ключът” – прекатерването на няколкото големи разхвърляни скали.


Двете коти на Мая Бига е Шалес вляво. Аз качих втората отляво надясно. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Унесен в летаргията си, ме домързя, подсякох ги и се облещих на изненадващо стръмен снежен склон. Котките почти не държаха – снегът беше тънък и мек, а отдолу пикелът напипваше само плочи. Оставих теглото си да ме напусне и се концентрирах върху предните две зъба на котките – трябваше да издържат. Бързичко зачоплих нагоре – без почивка да не скъсам нещо – и за по-малко от пет минути минах тия критични 30-40 метра. До върха имах още толкова.


Последните метри.

Отпуснах се до малката натрупана пирамидка от камъни. Заблеях се. Една мечта по-малко – това означаваше за мен Бига е Шалес. Отново не се чувствах по-богат или по-беден. Отново не исках повече. То дойде само – телефонът извъня и от другата страна един детски глас ме попита: „Татко, ти какво сънува?”


Гледката от върха – втората кота на Бига е Шалес и долината Шала.


Гледката от върха – масивът на Мая Рабес.


Гледката от върха – южна Проклетия: гребенът на Пулт вляво и масивът на Мая е Маде вдясно.


На върха.

След десетина минути и няколко цигари на върха заслизах от другата му страна. Долината Шала се открехваше малко по малко колкото да ми напомни за моя Свети Августин, който живееше в нея. Пратих му един хабер с извинение, че виждам къщата му, но ще престъпя прага й едва следващия път. Не се отървах без обещания – за щастие спазени по-късно същата година.


Бига е Шалес от двора на Свети Августин, 3 август 2015 г.


Бига е Шалес на слизане.


Целият ми маршрут.

Маршрутът се оказа безгрижен технически, но дори на слизане мекия, тежък сняг ме уморяваше. Внимателно избегнах въртопите и се върнах в следите си. Чакаше ме едно дълго бухане първо надолу до превала, а после нагоре от него до палатката. За час и половина бях пред нея – кафе, цигара, стягане на багажа, последно сбогом с Бига е Шалес.


До... втората кота.

Мая Бига е Шалес носи и името Мая Бига е Гимайт (Maja Biga e Gimajt) или Гимайве (Maja Biga e Gimajve) в зависимост от падежирането на името Гимай – селото в подножието на върха в долината Шала. Върхът фигурира във всички стари книги и стари карти. Семантиката на името „biga” на албански означава „остър връх” – това, което на немски и английски се назовава с името „horn”. Най-вероятно по-ниската само с няколко метра, но по-скалиста и видима от долината Шала кота носи името Бига е Шалес. Един ден ще се върна за нея – надявам се, с моя приятел Свети Августин.


Мая Бига е Шалес, видяна от долината Шала. Снимка: Shan Picci, 1938 г.


Втората ми среща с Мая Бига е Шалес – от Мая Ершелит, 2 август 2015 г. Един от малкото ракурси, на които се вижда, че задната (скрита, гледайки от Шала) кота е по-висока.


Картата на Karl Steinmetz, публикувана в книгата му „Ein Vorstosz in die Nordalbanischen Alpen”, 1905 г.


Факсимиле от книгата на Eugenio Barbarich ”Albania (Monografia antropogeografica)”, 1905 г.


Фрагмент от картата на барон Franz von Nopcsa от 1907 г.

Времето неудържимо се разваляше. Нямах повече работа тук. Един подсъзнателен карстов поток ме влачеше обратно към дома. Бързо стигнах превала, после още по-бързо слязох по широкото, разлато снежно ребро. Нататък ме хвана дъжда – истински топъл, пролетен дъжд, който спря чак в Дуцай. Спокойно отминах без капка амбиция целия масив на Мая Рабес и се затъркалях по черния път.


Проклетия. Църквата в Дуцай.

В селцето Дуцай, останал без цигари, спрях първия срещнах албанец, който веднага ми сви една и продължи да навива още, докато бъбрехме. Седнах на голата, потна от дъжд земя. Край мен мина извадка от по-миналия век – натоварена с овързани във въже съчки жена, облечена цялата в черно с бяла кърпа на главата и голям сребърен кръст на шията. Досрамя ме да я снимам. А албанецът ми каза: „Макина ска проблем. Кришт.” Малко по малко си преведох – зарязаната на майната си край селцето велика вярна Корсичка не е пипната, албанецът я е пазел, видял на огледалото за обратно виждане големия сребърен кръст, дар ми от майка ми.


Проклетия. Гребенът на Пулт.

Нататък остана пътят. Който не ти дължи и комуто ти не дължиш. Който те отнася и връща – толкова беден или богат колкото решиш да видиш отблизо или отдалеч. Моето решение беше просто – красивото. Дори повече. Вида.


Проклетия. Богатството.
Сря Окт 11, 2017 10:52 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
gena



Регистриран на: 29 Юни 2009
Мнения: 49
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Прекрасно !

_________________
Където има воля има и път!
Чет Окт 12, 2017 10:23 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
аngel



Регистриран на: 02 Юни 2015
Мнения: 1157

Мнение Отговорете с цитат
Respect Ашколсун...

_________________
https://blogailiev.blogspot.com/2016/10/14.html
Чет Окт 12, 2017 4:46 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
fena73



Регистриран на: 16 Окт 2011
Мнения: 1779
Местожителство: Ст.Загора

Мнение Отговорете с цитат
Мда...прекрасно!
Имена-познати и непознати...предизвикващи спомени и желания..!Ванка,не сме те забравили!С нетърпение очаквам(е) лятото и новата среща с теб и Проклетия!
Поздрави!
Чет Окт 12, 2017 8:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov