ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия: Мая Бриасет 2567 м. - "Йоан"

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Проклетия: Мая Бриасет 2567 м. - "Йоан"
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 165
Местожителство: София

Мнение Проклетия: Мая Бриасет 2567 м. - "Йоан" Отговорете с цитат
Посвещавам това изкачване на сина си Йоан.
Нека то просто носи неговото име.



Към Мая Бриасет, януари 1982 г. Снимка: проф. Aleksander Bojaxhi.

На сутринта беше студено.
Примус, кафе, цигара. Последно взиране в отиващия си здрач. Бързо и тихо се изнизах по пътеката през буковата гора. Познавах тук всичко като на сън –толкова вече години, толкова вече пъти.
Влязох в огромния циркус под Мая Исмет Сали Бручай и Мая Грюк е Хапт. Ситни, съсухрени, мъртви, листенцата се ронеха под краката ми с тих писък. Слънцето близна Йезерце зад гърба ми и рикошета ми като от Архимедова леща освети дъното на циркуса пред очите ми.


Сянката на Красничес Жаборес и слънцето върху масива на Йезерце.


Мая Тат от „другата страна”.

Зарязах познатата до втръсване пътека и завих рязко надясно в първия процеп. Прекатерих се през трошляка и през нещо като мъничък, остър, стръмен ръб. Влязох в клека. Борех се с него, колкото с тежката си раница. Продължих по издълбано от лавина дере. Бавно и уморено набирах височина. Огромната северна стена на Грюк е Хапт малко по малко се изправяше към сивото все още небе.


Северната стена на Мая Грюк е Хапт.


Мая Исмет Сали Бручай – върхът, който съм изкачвал най-много пъти...

Нямах амбиции за този ден. Всичко вече ми беше ново. Попивах, запомнях, откривах. Исках отново да намеря свой път. Без суета, без бързане, без нетърпение, без настървение, без откривателство.


Първата международна Алпиниада в Проклетия, юли 1959 г. Долината Шала, на заден план Мая Радохинес.

Налетях на стара, тънка пътека. Губеше се сред нападалия сняг. Представях си какво ли е представлявал животът на овчарите някога – беден, труден, самотен сред камъка, със само един извор наоколо. Без път надолу към другите хора. Та пътят пристига във Валбона преди някакви си 20 години, а долината е дълга 35 километра. А къщите са размятани понякога на километри една от друга. А реката излиза напролет и размята понякога всичко по пътя си. Училището в Рогам така и стои – наполовина отнесено. Само тебеширените първолашки букви още стоят на дъската.


Мая Бриасет, тънката пътечка в снега и северните циркуси.


Мая е Маде (Люгубатит).


Поглед назад: отново Мая Грюк е Хапт.

Подсичах протяжно двата стръмни циркуса под Грюк е Хапт. Накрая реших, че трябва да тръгна нагоре. Оставих пътечката и поех. Върховете висяха над мен неизкачени. Гората отдавна беше останала някъде долу. Бавно набирах височина. Търсех снега, избягвах живия навсякъде тук камък. Часовете изтичаха без да гледам часовника. Отдавна прехвърляше обед.
Склонът беше безкраен. Мазен, изцеждащ наклон, по който сякаш не качваш и метър. Накрая стигнах каменно подножие на превал. Мая Бриасет изглеждаше близо – поне го виждах пред себе си. Цигарите се топяха една след друга.


„Горчивият” превал в средата, леко вдясно.


Поглед напред: Мая Бриасет – все по-измамно близо.


Утешителният поглед назад: измамно високо. В средата Мая Исмет Сали Бручай, вляво от него Мая Пецмарес и Мая Чет Харушес.

Тръгнах нагоре. Най-накрая излязох от сянката и слънцето отново ме блъсна. Усетих умората си, усетих тежестта на раницата с потта си. За двадесет минути бях на превала. Горчиво разочарование ме обля в жегата. Истината беше безкрайно далеч. Целият гребен Красничес Жаборес хлътваше тук на юг, правейки огромна дъга, бягайки от мен, оставайки все така назъбен и висок. Осъзнах колко ниско съм още, колко далеч. Беше точно 13 часа.
Стоварих раницата и себе си на един припек, запалих цигара и си казах: „Както обикновено трябва да вземеш решение. От него зависи всичко, така че бъди спокоен, разсъдлив и скептичен. За начало пуши без да мислиш.” Една, втора, трета – трябваше да реша. Беше ясно – с това темпо нямаше да стигна доникъде. Беше ясно – трябваше да почина преди да продължа. Единствената равна повърхност наоколо беше девствена преспа сняг. Почистих я до трева и я оставих да изпръхва на слънце, прередих раницата и оставих само най-нужното, подредих всичко останало да ми е под ръка, когато се върна, и го затрупах с камъни да не литне. Дадох си един час. Пушене.


Един от най-добрите в Проклетия – Куйтим Онузи. Чаф Пейс, февруари 1977 г. на път за Мая Йезерце.


От „другата страна” на границата. Снимка: сп. „Кроз планине”, 1951 г., бр. 1

В 14 часа поех в неизвестното към Мая Бриасет. Между мен и върха стоеше начупен, непознат и невиждащ се отдолу комплициран релеф. Упростих – първо до гребена, после с Бога напред... или назад. Зачоплих по нещо като оформящ се ръб, от двете страни на който се продънваха дълбоки циркуси. Тук-там по камък, тук-там по сняг. Гледах да оставям следи, тъй като не знаех къде ще ме хване нощта. За двайсетина минути се дотътрих до големия стръмен циркус под самия гребен Красничес Жаборес. И тук, както от другата, западна, страна на Мая Бриасет имаше мъничък ледник. Едва ли някога изследван...


Циркусът, малкото ледниче и превалът.


Финалът. Превалът.

Прецених трезво изчезващите си сили, времето до мръкване и започнах плавно да набирам височина, косо изкачвайки се по десния склон. Разбира се, сгреших. Склонът се оказа ужасно стръмен, ужасно замръзнал и без едри камъни, за които да се хвана. Някак изпъплих, забивайки обуща и пикел, където не мога. Но... от трън, та на глог – следващият пасаж по склона се оказа ситен, ролков чакъл на все така стръмен наклон. Пързалях се надолу вместо да се качвам нагоре. Силите ми се топяха, времето – също, цигарите - също. Най-накрая след повече от час ходене излязох задъхан на гребена Красничес Жаборес. От другата му страна пасторално, идилично, меко се диплеха не само каменните улуци на кулоарите, но и полегати тревисти килими, оттичащи се към девствената Цурайска долина.


Превалът в средата. Мая е Маде вляво.


И още нататък по гребена: отдясно наляво – Мая Хекураве, Мая Гавнит и Мая Грюк е Хапт.


Цурайската долина.

Тръгнах по гребена с надеждата да мога да го подсичам при нужда – това беше „ключът” на изкачването. Наясно бях, че тръгна ли само по него нито ще имам времето, нито имам уменията – гребенът се начупваше на жандарми точно преди Бриасет и хлътваше на остра цепка преди самия връх. Опитвах се да следвам леко изкачваща се линия – знаех, че колкото по-надолу сляза, толкова по-изровени ще са кулоарите; знаех, че колкото по-нагоре се кача, толкова по-вероятно ще се сблъскам със стени. Вървях по нюх. Като уморена, стара дива коза. Като млад, неукрепнал и ненаучил се още рис.


Мая Ершелит вляво и масивът на Мая Какис вдясно.


Мая Бошит – леко вдясно от центъра.


Гледката през цепката преди Мая Бриасет: отляво надясно – Мая Росит, Мая Тат и Мая Колата.

Подсичането не беше трудно, но уморително – все същите дребни, живи камъчета на стръмен наклон. Като пиявици, като кърлежи. И беше сякаш безкрайно – циркусите следваха един след друг. Прехвърлянията през ръбовете, които ги деляха, бяха малките „ключове на Свети Петър”, които една по една ми отключваха вратите към Мая Бриасет. Пасажи от по няколко метра рисково, неосигурено катерене или откатерване по брутално натрошен, южен, изветрял, всеки момент тръгващ камънак. Накрая – след повече от час – Мая Бриасет се показа „иззад ъгъла”. Оставаха ми един протяжен тревист склон и още един начупен на стръмни каменни тераси. Тръгнах по тях като в коридори, които периодично сменях.


Скалните жандарми по гребена.


Още един поглед на юг: в средата леко вляво – Кроя е Мертурит.

Мая Бриасет растеше и се издигаше пред очите ми. Слънцето яростно го обливаше със светлина, пречейки ми да разчета линията на финалния щурм. Минаваше 16 часа, когато излязох на широкото седло под върха. Имаше натрупана голяма пирамида камъни. Още една тънка пътечка изчезваше надолу към Цурайската долина. Отново ми стана леко и истинско, че не съм пръв. Отново си представих някогашния живот тук. Запитах се простото – нямаше ли животът ми да има повече смисъл, ако бях станал овчар?


Мая Бриасет – накрая.


Поглед назад от ръба на Бриасет: в средата предвършието, вляво от него Мая е Маде и Мая Грюк е Хапт, вдясно – Мая Гавнит и Мая Хекураве.


Последните метри – камъкът и Мая Йезерце в средата.

Мая Бриасет стоеше пред мен. Масивен, стръмен, облицован с каменни люспи като Замъка на Кафка. Не спрях за почивка. Просто тръгнах нагоре – уморен, успокоен, уверен. Право по ръба – все нагоре. Люспите падаха една след друга, под тях имаше други. И те падаха, колкото да изникнат още едни. И аз падах. Хлъзгах се надолу. Ритах склона, блъсках с пикела. Върхът не се приближаваше. Времето минаваше. Слънцето присмехулно залязваше. Накрая стигнах натрошените, но големи скали – поне можех да се хване за някое „чекмедже” и да стъпя на него, след като го извадя. Бавно и внимателно се прекатервах и неотклонно вървях нагоре. Най-накрая минах характерните остри жандарми с цепка между тях и наклонът полегна. Оставаше ми малко – просто едно осезаемо разстояние, просто едно безплътно време, просто едно празно пространство от въздух, просто едно личностно траене и издържане. В 17.10 часа бях на върха.


Мая Бриасет 2567 м. – „моят” камък.


Голямата панорама на север.


Голямата панорама на юг.

Големият триъгълен камък, на който изчегъртах името си преди две години, беше на мястото си. Името ми – слава Богу – го нямаше. Легнах на същото място до него както преди две години. Запалих цигара. Тогава се сливах със сивото на мъглата и камъка. Сега се сливах с бялата перушина на облаците и златистите отблясъци на топлото залязващо слънце. Тогава не виждах нищо. Сега виждах всичко. Тогава бях дошъл тук от запад заради Вида. Сега идвах от изток заради Йоан. Можех ли да се лъжа – аз идвах. Сигурно заради себе си. За да наситя неутолимата паст на самотата си. Но мислех за децата си и им наричах само доброто. Мисълта, че ги има ме правеше по-силен, по-спокоен и по-уверен. Мисълта за тях ме правеше щастлив. Мисълта за тях създаваше факта на моето съществуване. Виждах ги. Казах им.


Проклетия. Дете. 1960 г. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път).

Единственият подарък, който си носех, беше една ябълка. Изядох я и тръгнах надолу. Бързо се съвзех и внимателно, с леки стъпки, заприпках по гребена. Това, което ми беше отнело час, сега ми отнемаше броени минути. Стегнато преодолях жандармите, затворих очи, казах си наум вълшебната думичка – „Сняг!” – и, забивайки пети в ситния трошляк, се заспусках по кулоарите. За петнайсет минути бях на широкото седло. Чевръсто подхванах терасите, отминах тревистия склон и хлътнах в падналата вече сянка. Оставаха ми само две деликатни изкатервания и едно стръмно слизане в циркуса. Вече знаех – ще сляза по светло. Още веднъж „сметката” ми беше излязла вярна. Не се чувствах горд или доволен. А самоиронично си казах: „Сметкаджия” – поне за нещо в тоя живот.


Покорителите на Мая Бриасет през януари 1982 г.


По пътя назад.

Вървях бързо и концентрирано. На последното изкатерване се залутах и го удвоих като дължина и трудност. После видях тревистия превал, последните бронзови лъчи, последните глътки топлина, последните меки гледки на юг. Потънах в циркуса, забивайки отново пети в ситния трошляк. Сега всичко се случваше бързо – времето сякаш не мърдаше, а аз се носех надолу. Изсипах се на ледника, затичах се, хлъзнах се, паднах. Син, леко прозрачен лед, изровен от стопилата си пред деня вода. Засмях се – откога не бях ходил в Алпите. Бях забравил всичко. Станах и продължих. Обърнах поглед назад за последно – превалът, назъбен, стърчеше далече, високо, вече в черно. Влязох в следите си по снега. След още десетина минути видях ммястото, където неопъната още ме чакаше палатката. Последните дълги златни жили светлина се стичаха между върховете. Карстът се патинираше – омеквайки, заобляйки се, узрявайки като налял се от живот плод.


Циркусът.


Патинираният Мая е Маде.


И патинираните Колата, Чет Харушес, Пецмарес и Исмет Сали Бручай (отляво надясно).

Избрах си комче трева до една преспа, седнах на топлата все още земя, запалих цигара и дълго гледах тази попиваща светлината тишина. Хрупах сняг. Когато слънцето се търкулна зад Бриасет, се търкулнах и аз – бързо опънах палатката, разпънах чувала, запалих примуса. Дръпнах ципа на чергилото и гледах ли, гледах как слънцето разпръсква облаците като лъчи. Този път всичко, което ми хрумна беше „Адът” на Йеронимус Бош.


Мая Бриасет.

Позволих си лукса за изям една консерва риба в нощта. Тиха, напълно безветрена, ясно студена. Долу под мен една по една светлинките на къщичките се палеха. Чуваше се кучешкият лай на пазачите. После всичко това се стопи в нощта. Спомних си продължението на Кант: „Първото [звездното небе над мен – бел. моя] започва от мястото, което заемам във външния свят на възприятията и разширява до безкрайност връзката, в която се намирам със световете отвъд световете и системите на системите, и дори отвъд всичко това – в безкрайното време на тяхното периодично движение, на тяхното начало и траене. Второто [моралният закон в мен – бел. моя] започва с моя невидим Аз, с моята личност и ме поставя в един свят, който наистина притежава истинската безкрайност, но който е понятен единствено чрез разбиране и в който аз разпознавам себе си не просто в някаква условна, колкото в една универсална и необходима връзка, както съм по този начин и чрез същата връзка свързан с всички тези видими светове.
Най-накрая заспах.


Мая Бриасет.


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Съб Дек 02, 2017 8:49 am; мнението е било променяно общо 1 път
Пон Ное 27, 2017 6:08 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
fena73



Регистриран на: 16 Окт 2011
Мнения: 1844
Местожителство: Ст.Загора

Мнение Отговорете с цитат
Великолепно направено и великолепно разказано!
Радвам се, че благодарение на теб съм един от малкото,които могат да си представят нещата там отблизо!
Благодаря ти,че се "заинати" и ни показа този връх!Да са живи и здрави Йоан и Вида!
А сега какво следва-от Цурайската долина или от Жаборес и Мая Бошит?? Wink
Вто Ное 28, 2017 7:40 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov