ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия: траверс Мая Валит - Мая Рогамит І и ІІ.

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Проклетия: траверс Мая Валит - Мая Рогамит І и ІІ.
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 165
Местожителство: София

Мнение Проклетия: траверс Мая Валит - Мая Рогамит І и ІІ. Отговорете с цитат
Посвещавам тоя скромен траверс на Борислав Пигов, самотния представител на „самоковската школа” в българския алпинизъм.


Най-вероятно първата снимка на Мая Рогамит, 1937 г. Снимка: сп. „Кроз планине”, 1961 г., бр. 20

На сутринта станах безнадеждно късно. Събрах бързо и тихо палатката и отидох да пия кафе в сънения все още хотел. Отново се опънах на любимата си маса, на любимия си стол и се загледах в стената на Мая Бриасет. Тази гледка не можеше да ми омръзне.


Най-вероятно втората снимка на върха. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Изведнъж чух някой възторжено да ме вика по име. Това бяха задочните ми приятели от Косово Адриатик Джакафери и Аринета Мула, планинари като мен. Изненадан, така и не успях да се държа адекватно до края на тази неочаквана среща. Останах си смутен, неразговорлив, нервно пушещ цигарите една от една, като риба, извадена от водата, която се дави, отричайки очевидното. И двамата разпалено ми обясняваха с какво уважение и почит се ползвам в планинарските среди на Косово и Албания, как съм станал „легенда” с познанията си за Проклетия и „премиерите” си из нея. Чувствах се като Великия плувец на Кафка – всичко, което ми идваше наум, беше да отричам объркано и искрено да обяснявам, че говорят за друг човек, а не за мен. Слава Богу, след два часа тази агония приключи.


На фона на северната стена на Мая Бриасет.

Уморен, изтощен и закъснял, подкарах Великата вярна Корсичка към селцето Кукай. Минаваше обяд, слънцето плющеше безмилостно, вятър липсваше. Паркирах директно в сухото речно корито на Валбона. За последен път нарамих тежката раница и отлепих като охлюв по черния път нагоре. Вървях ужасяващо бавно, правех чести и дълги почивки, пушех до насита. Не исках да бързам, не исках да катеря, не исках да вървя. Исках да съм бавен, слаб, лек, отчаян, освободен от желания, време, пространства, от себе си. За половин час стигнах селцето Кукай. Затулено под Мая Тат, със само няколко къщи, из него шетаха шепа планинци, готвещи се за зимата – събираха сено, вадеха картофи, прекопаваха оскъдните си лехи, гонеха добитъка към прежълтялата трева.


Мая Тат и селцето Кукай.


Черният път. Превалът в дъното е границата между Албания и Черна гора.

Продължих по черния път, който се заизвива нагоре с омразно мазния наклон на изцеждащата умора – нито достатъчно стръмен, за да качваш височина бързо, нито достатъчно полегат, за да пестиш сили. Криех се от лепкавата жега в сенките на редките рехави борове и пушех. Пътят сякаш нямаше край. След повече от час все пак стигнах до края му. Долината на феите – какво псевдоромантично име за състоянието ми – се беше открила. Дори Мая Йезерце „цъфтеше” в дъното й.


Долината на феите, скалната бариера в дъното й и Мая Йезерце в средата.

Ала уморен и заблеян хванах някакво – както разбрах на слизане – криво пътече и се увъртях из гората, пълна с камъни и тръни. Бримчех наслуки, а височина не набирах. Времето си летеше, а знаех, че трудното тепърва предстои – стръмното, каменисто излитане в сипея на процепа между скалите, което трябваше да ме „качи” в големия залостен отвсякъде циркус под Йезерце. Най-накрая след още час гората се разреди, пред мен се изопна последният мазен гол склон, в чиито край зееше процепът. След още половин час стоях в основата му, изровена от лавините. Натрошен, нестабилен трошляк, излъскани странични склонове, липса на пътека.


Погледът назад: Мая Тат вляво, долината на феите и Мая Пецмарес вдясно.


Скалната бариера и процепът.

Безразлично забодох поглед в земята, хванах по-здраво пикела в десницата си и тръгнах. Раницата вървеше наопаки. Чоплех бавно и притъпено – нямах повече валентност да поемам умора. За щастие още в началото заизлизаха малки преспички сняг, които придаваха на почивките ми някакъв смисъл. Хрупах и продължавах. Така се търкулнаха още час и половина, докато избримча тия пусти 600 метра директна денивелация. Излязох от студената сянка и влязох отново в слънчевия свят.


В процепа – началото.


В процепа – средата.


Процепът – финалът.

Огромен, застинал, терасиран, карстов, мъртъв – такъв беше циркусът под Йезерце. А някога тук е имало живот – жесток, мъчителен, безкрайно оскъден. Такъв го е видял и описал Бранислав Церович – първият, изкачил Йезерце по този маршрут, и въобще третият, стъпил на върха. Странно как Проклетия не напуска докосналите се до нея – спомените на Церович за изкачването му през лятото на 1937 г. се появяват чак през 1961 г. на страниците на сръбското планинарско списание „Кроз планине” и въпреки тази дистанция във времето те са релефни, детайлни, живи, обагрени.


Циркусът под Мая Йезерце.

Ето какво пише Церович: „Точно щом стигнахме границата на снега, ни изненада лаят на куче и мирисът на тор, ограден зад каменни грамади. Бързо осъзнахме, че тук, на височина от 2200 м.н.в., е разположен най-странният пастирски стан не само в Албания, а вероятно в цяла Европа. Когато го приближихме, най-напред видяхме синкав дим, който се извиваше направо от черната стена на Мая Есе. След което през един процеп влязохме в пещера. Тя беше пастирският стан. Това не беше малка пещера с голям отвор и широко вътрешно пространство, каквито има из Динаридите, а истинска пещера, през чиито вход едвам се процеждаше дневната светлина. Задимена, с лавици от груби дъски по влажните стени. И с големи буци масло по лавиците. Не липсваше люлката край огъня в другия край на пещерата. Вътрешното пространство продължаваше нататък. Изглеждаше краят му не беше далеч. Изгубихме желание да получим гостоприемство. Докато мълчаливо наблюдавахме гледката в пещерата, от време на време просветваха отблясъците на огъня и се чуваше плача на детето в люлката. Дете, родено в някое село сред тресавищата край бреговете на Отрантския проток, чиито жители купуваха паша в този суров край. Граничарите ни казаха, че планинката се е учудила много на нашата поява. Не знаехме обаче дали това беше поради планинарската ни одежда или се дължеше на нескритото ни удивление от това, че бяхме станали свидетели на една праисторическа гледка.


Животът в Проклетия. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Имах не повече от час топлина и светлина – колкото да добавя още някой метър височина, колкото да намеря добро място за палатката си, колкото да проветря обуща и дрехи преди вечерният студ да ги е сковал за дълго. Плавно и диагонално се заприплъзвах по склона нагоре. Броях крачките си, гледах назад, все така си почивах на често. Пресякох два снежни езика, изчислих прииждащата от Йезерце сянка и се заозъртах за полянка.


Мая Росит, Мая Тат и Колата с последните слънчеви лъчи.


Някъде там, отвъд тези скали е Мая Рогамит.

Най-доброто място отново беше покрито със сняг. Внимателно и грижовно го почистих до трева, опънах палатката, запалих примуса и запалих цигара. Йезерце срещу мен пребледня, след това посивя, накрая остана лишеният му от определен цвят, плътен и убит контур. После нощта скри всичко. Излегнах се на един хладен камък за вечеря. Знаех, че възрастта ми вече не позволява да наваксам събралата се умора – било с храна, било със сън. Затова ядох за удоволствие – позволих си две обикновени консерви риба. Това ядях някога като начеващ планинар. Бях младо бедно момче – нямах пари нито за екипировка, нито за храна, гледах да ми стигнат за автобуса и за цигари, и толкоз. Една звезда се строполи косо над Йезерце. Останалите останаха на място. Легнах и заспах.


Преди нощта да падне.

Сутринта беше студена и ясна. Йезерце вече отразяваше като излъскана ламарина вдигналото се слънце. Палатката си оставаше в сянка. Примус, кафе, цигара... Надигнах се за последния „щурм”. Раницата беше готова от вечерта. Захапах първите преспи и тръгнах нагоре. Нямах представа за маршрута, нито за точното местоположение на върховете, които търсех. Спирах често и хрупах сняг. Имах да набера само 400 метра денивелация, а ми отне часове...


Гребенът.


И надзъртащата първа кота на Мая Рогамит.

Провирах се през полегати кулоари и скални прагове и бавно напредвах. След първия час зърнах нащърбения гребен, на който трябваше да са двете коти на Мая Рогамит, но не можех да ги позная. Изглеждаше потискащо далеч. Начертах приблизителната си линия на изкачване и продължих. Целех се вдясно, предполагайки, че върховете са вляво. Исках да направя някакъв траверс, за който усещах, че имам все по-малко сили. Тъпо и на инат се тътрузех нагоре, задъхано спирах и почивах. Накрая спрях да мисля – за време, за върхове, за разстояния, за себе си. Слабостта ми ме правеше непосилно, неудържимо лек. Планината омекна, аз се разтворих и слях с нея. След два часа бях на гребена.


Мая Валит.


Дълбокото седло.

Видях отчетлив връх, който сметнах за Мая Валит и тръгнах да го катеря. За моя изненада лесният досега гребена се разчупи и назъби. Върхът щръкна скалист съвсем близо, но отвъд тясно и дълбоко седло. Не се отказах и внимателно заслизах, а после и закатерих нагоре. Дали стъпих на Мая Валит или на някой безименен връх – нямаше значение. Валбона се разля под мен, окъпана в слънцето, нашарена от късната есен, тиха и топла. Беше същата долина, същия ракурс като от Мая Тат, същото ясно време – аз бях друг. Все така изтръпнал, уморен и сам, но не така вторачен навътре, обречен на нещо и монологичен към себе си.


Гледката към Йезерце от Мая Валит.


Двете коти на Мая Рогамит.


Пейзаж.

Бавно и внимателно се върнах на основния гребен и поех към двете коти на Мая Рогамит, които вече ясно виждах. Определих си час за траверса, излязоха два. Преди първата кота зейна дълбоко стръмно седло, което трябваше да сляза по неприятен трошляк. Избрах си приветлив припек и дълго гледах как една стара дива коза бавно ме приближаваше, заинтригувана от съществуването ми. Не се страхуваше, както не се страхувах и аз. Не подскачаше по скалите, както не подскачах и аз. Не бързаше, както не бързах и аз. От седлото пое натам, откъдето бях дошъл. Станах и тръгнах нагоре по каменистия гребен. Не беше труден, не беше и съвсем лесен. За двайсет минути бях върха. След още половин час бях и на втората, малко по-ниска кота. Всичко, което оставаше, беше – надолу.


Първата, по-висока кота на Мая Рогамит.


Втората, по-ниска кота на върха.


Голямата панорама от Мая Рогамит на юг към гребена Красничес Жаборес. При увеличение на снимка съм описал върховете и маршрутите си през всичките тези 9 години.


Голямата панорама от Мая Рогамит на северо-запад. При увеличение на снимката съм описал върховете, които знам.

Беше ми глътнало цели 4 часа да направя този скромен, къс траверс. А сега се търкалях като бавна лавина мокър, натежал сняг и топях за минути разстоянието до палатката. Сега разбирах простата, спокойна мъдрост на Бате Боби, комуто впоследствие посветих тоя траверс: „Нито сме първите, нито последните, нито най-добрите. Никога не катерим нагоре, а надолу, навътре. Без гаранция. Скоростта и трудността нямат значение, трябват дупе и инат.


На някой от върховете по траверса.

Бях благодарен, че усещах на гърба си неговата раница, която смогнах да откупя – най-удобната, която е лягала на раменете ми. Не се срамувах, че ми тежи. Не се срамувах, че ме бави. Не се срамувах, че тежа. Че се бавя. Че мога да съм слаб. Неуверен. Че мога да се откажа. Че мога да тръгна надолу. Вървях надолу и след половин час виждах палатката.


Удома.

Нямах цигари. Събрах чевръсто такъмите и продължих надолу. Увъртях се в началото на кулоара, след което се затъркалях като същата мокра, тежка лавина по натрошения камънак на процепа. Слизах внимателно и неудържимо. После дойде дългият полегат склон преди гората. После самата гора. Вървях леко и уморено, спокойно и бавно. Не изпусках пътеката, нашарена с мънички каменни пирамидки. Накрая дойде черният път. А с него и младото овчарче със стадо кози и стара каракачанка. Побъбрихме си, усмихнахме се един на друг и всеки продължи по своему.


Най-вероятно третата снимка на Мая Рогамит. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

Слънцето полягаше надвечерно и лъчите му се издължаваха. Пътят бързо свърши и се видяха сгушените къщя на Кукай. Планинците все така се готвеха за зимата. Хвърлиха ми една цигара на изпроводяк.


Великата вярна Корсичка.

В 17.30 ч. бях пред Великата вярна Корсичка. Запалих, паркирах на обичайното място, опънах палатката за последно и отидох да пия кафе в хотела. Гмеж, глъч – това ме посрещна. Скрих се навън в падналата вече вечер на любимата си маса, на любимия си стол и... реших да празнувам. Поръчах си отново риба – този път жива. Позволих си да се отпусна окончателно. Децата ми се върнаха моментално в съзнанието ми. Разбрах колко много са ми липсвали неосъзнато.
Разбрах колко съм им липсвал – буквално. Телефонът иззвъня: Вида беше много болна.


Проклетия: децата, вярата, животът. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

Излетях, събрах палатката и подкарах. След три върха в този ден имах да мина и три държави в тази нощ. По изгрев отминавах Кюстендил.
Край.


Мая Рогамит. Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.
Вто Фев 20, 2018 1:04 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
gena



Регистриран на: 29 Юни 2009
Мнения: 50
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Браво Иване !
И недей да скромничиш, а събери всичките си пътеписи в едно издание или направи един чудесен и безкрайно полезен пътеводител. С нетърпение го чакаме !
Бъди здрав !

_________________
Където има воля има и път!
Сря Фев 21, 2018 10:06 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
gandi



Регистриран на: 08 Май 2015
Мнения: 75
Местожителство: Варна

Мнение Отговорете с цитат
Страхотен разказ на преживяното! Respect
Сря Фев 21, 2018 10:19 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2321
Местожителство: София

Мнение Re: Проклетия: траверс Мая Валит - Мая Рогамит І и ІІ. Отговорете с цитат
Ivan`Dinkov написа:
Снимка: Piero Ghiglione, “Montagne d’Albania”, 1940 г.

Дали имаш книгата на Piero Ghiglione? Бих искал да я прогледам по-подробно, затова питам...

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado
Нед Фев 25, 2018 11:40 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 165
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Привет,
да, имам книгата на италиански.
Няма никакъв проблем да се срещнем и да я видиш, снимаш, ксерокопираш или каквото прецениш.
Ще се радвам.
Имам също и другата книга на Piero Ghiglione "Le mie scalate nei cinque continenti" от 1942 г. В нея също е писано за Албания, както и за България.
Пон Фев 26, 2018 8:34 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2321
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Ivan`Dinkov написа:
Привет,
да, имам книгата на италиански.
Няма никакъв проблем да се срещнем и да я видиш, снимаш, ксерокопираш или каквото прецениш.
Ще се радвам.
Имам също и другата книга на Piero Ghiglione "Le mie scalate nei cinque continenti" от 1942 г. В нея също е писано за Албания, както и за България.

ОК, чудесно -- и двете книги са ми интересни, макар и твърде трудно да чета италиански. Бях намерил преди време информация, че Piero Ghiglione е гостувал в България и е катерил заедно с Пепи Енглиш на Лакатник, Черната скала, Орловец и Мальовица, като е описал това в "Rivista Mensile" на италианския алпийски клуб в статия под надслов "Скали в България". Остана ми като задача да изровя съотвения брой на списанието (вероятно 10 от 1937 г.). Още тогава си помислих също, че в книгите си Piero Ghiglione може да е споменал нещо и за България и дори за Пепи Енглиш, което е и една от причините за интереса ми към тях.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado
Пон Фев 26, 2018 1:34 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov