ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Инциденти и нещастни случаи в българските планини
Иди на страница Предишна  1, 2, 3 ... 78, 79, 80, 81  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Обща дискусия Предишната тема
Следващата тема
Инциденти и нещастни случаи в българските планини
Автор Съобщение
hlebarov



Регистриран на: 04 Сеп 2017
Мнения: 15

Мнение Отговорете с цитат
mom4i написа:
Жалко, че няма кой да ги систематизира всички наши, родни случаи от последните години... Без имена, дори и годдината не е важна, само фактологията и анализ. Явно ПСС е абдикирало от тази си дейност и само повтаря общи приказки, вместо да прави анализи и изводи.


Има една такава книга , но е от 1989 година.

Планини и хора

Кирил Петров, Иван Живков

"Авторите разглеждат някои въпроси, свързани с травматизма и нещастните случаи в нашите планини като споделят своя богат практически опит и анализират злополуките."
Чет Фев 22, 2018 7:14 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
pux



Регистриран на: 18 Ное 2009
Мнения: 73

Мнение Отговорете с цитат
Един разказ за нещастието с Ташко, който съм запазил, защото случаят ме разтърси сериозно - в онези години ходех доста през зимата и сме се засичали с тяхната група по хижи и заслони ...

ТАШО
Още този ден всичко изглеждаше тъпо. Забулените в плътна мъгла върхове и слабия, постоянно валящ сняг не предполагаха време за преходи. А някъде там, далеч зад невидимия Муратов връх, се криеше желаната Синаница. Но утре си е за утре, сега беше безмислено да правим планове.
Понесли тежки новогодишни раници, с Андрю бавно крачехме по затрупания асфалтов път между хижите Бъндерица и Вихрен. Току-що навалялия няколко сантиметров сняг покриваше ледената обвивка на пътя и предлагаше съмнителна сигурност. Бяхме се умълчали. Останалата част от малката ни 7-членна групичка вървеше по пътеката в дерето, нейде напред и надолу. Замрялата планина и близостта на хижата ни правеха безгрижни.
В странна стойка на снега, в единия край на пътя седеше човек.
– Добър ден, как е натам?
– Кофти, заледено.
– То и на долу е същото. А на Вихрен има ли хора?
– Почти не.
Човекът не беше от словоохотливите и ние с Андрю казвайки едно последно "чао” продължихме пътя си. Не бяхме минали и десет метра, когато отгоре се зададе бързайки някакъв едър мъж и за наше учудване след него – Иван. Още щом ни видя мъжът запъхтяно и ядосано рече.
– Но моля ви се помогнете. Аз не мога вече да го нося сам!"
Думите му бяха неясни. Кой трябва да бъде носен? Защо? Обърканите ни погледи, предизвикаха краткото му намусено обяснение: "Човекът зад вас си е счупил крака!”
Бяхме минали покрай него, бяхме разговаряли и не бяхме разбрали, че е в беда! Очевидно го беше срам за случилото се, а ние умислени за наши си работи, бяхме пропуснали да забележим сгъваемите щеки, служещи с не голям успех вместо шина. Спогледахме се с Андрю. Можехме да помогнем, щеше да е идиотски ако не го направим.
Свалихме раниците, изправихме пострадалия, прекарахме с Иван под бедрата му пикела, а мъжът и Андрю прегърнали го през кръста се редуваха да го носят отзад. Спъвахме се и затъвахме, младежът със счупения крак мълчаливо понасяше болките, които неизбежно, при клатенето му причинявахме. Често почивахме и мислено пресмятахме оставащия ни кратък път до Бъндерица.
Те бяха вифаджии, решили да си направят новогодишна тренировка по своенравния Джамджиев ръб на връх Вихрен. Имаха пикели, котки, имаха каквото трябва. Но не познаваха планината. Човекът дори не бе разбрал, как се е изхлъзнал по ръба, попаднал в улея и като на бобслей се свличал към 100 – 200 метра, преди да профучи през заледения път и да се сблъска с някакъв клек малко по-долу. При удара си бе счупил крака. Чудехме се на останалите от неговата група. Те се държаха, като че нищо не се бе случило. Отвреме навреме някой от тях на ски минаваше покрай нас, спираше за малко и казвайки няколко безмислени приказки продължаваше надолу. Може би смятаха, че да си счупиш крака в планината е най-обикновенно нещо, разбиращо се от само себе си и за него просто няма какво да се говори. А това, че вместо да го носят те го носим ние, някак не им правеше впечатление. Най-сетне приятелят на пострадалия също им се ядоса и след гневните му призиви, няколко техни колеги ни дойдоха на помощ.
Стигнахме Бъндерица, (нямаше кола надолу), казахме за случилото се на хижаря, той се обади на спасителната служба, спасителите тръгнаха нагоре. Ала всичко се развиваше с едно такова темпо, че беше ясно - момчето дълго ще хапе устни подтискайки болката, докато стигне болницата.
За мен случката имаше и друго значение. Макар да бях преровил цялата къща, така и не бях успял да открия котките си натръгване. Те не винаги са необходими зимно време, а ние не бяхме тръгнали да правим екстремии. Махвайки с ръка бях се примирил, че няма да мога да разчитам на тях. Но тоталната поледица и кофтито време ме накараха да преодолея неудобството си и да помоля приятеля на пострадалия да ми даде единия чифт вече излишни за тях котки. Безмислено е да казвам, че ги получих без никакви възражения! По пътя към Вихрен, а и после в хижата дълго коментирахме злополуката, говорейки за индивидуализъм, подценяване на планината, не добро взаимодействие с останалите от групата и т.н. Говорехме доста и всеки беше убеден, че тия неща не се отнасят до нас. Кой да знае, че само след 24 часа всичко това ще се стовари върху собствените ни умни глави.
Стигайки на хижа Вихрен за моя изненада намерихме Ташо, Серго, Вакарелски, Нели и Тони да седят около наредена маса, да сръбват винце и да пускат пиперливи шеги. Точно като нас, утре, те се гласяха да вървят за Синаница.
Нашата поява също бе изненада за по-възрастните ми колеги. Аз лично малко трудно "мелех” с тях. Т.е. засичахме се по планината, помагахме си когато трябва. Но доста циничната им философия и отявления индивидуализъм на повечето от тях ме отблъскваха. При това не искам да кажа нищо лошо, всеки си избира приятелите. Единствения човек, на който се зарадвах искрено бе Ташо. Трудно можеш да отхвърлиш някой, с който си висял на едно въже, който те е сменял в пъртината, с който сте си менкали раниците. И макар повечето пъти това да беше по-скоро, по необходимост, или пък прищявка на слепия случай, все пак си оставаше факт. Ташко не бе от разговорливите. Имаше едно такова чувство за хумор, което граничеше с иронията и често ако си по-докачлив, можеше да те засегне. Но знаех, че под не много приветливата му външност се крие един истински човек и с радост седнах да побъбрим.
Вечерта мина в ядене и гласене каишките на котките. Андрю чете някаква книга на глас, която си спомням, че събуди искренно оживление в нашата малка групичка, но в която змейовете и другите нереални същества бяха толкова чести, че не можах да схвана за какво точно става дума. И без това бях доста уморен и повечето от четенето блаженно проспах.
Първото нещо, което чух когато се събудих сутринта беше Ташо. На висок глас в полумрака на стаята той обясняваше, а какво точно сънения ми мозък така и не можеше да схване. Нещо за времето навънка, нещо за Синаница. Не ще и дума времето навън не бе мръднало и на йота. Същата мъгла и същия лек снеговалеж. Не беше натрупало. Едва ли навалялия пресен сняг имаше и 20 сантиметра. Може би някой спомена, че това време не е за ходене, може би всички си помислихме, че е по-добре да не тръгваме. Но бяхме седели в града достатъчно дълго, копнеехме да изкараме Нова година далеч от цивилизацията. А това, че малко валяло и имало мъгла – еми кво да го правиш, толкова по-зле.
Ташо и компания тръгнаха малко преди нас. Т.е. ние се разбързахме когато те потеглиха. Не, че аз не бях уверен в пътя. Катя, също бе ходила от Вихрен до Синаница. Андрю не бе вчерашен, всички ходеха здраво. Знаех също, че мъглата си е мъгла и понякога не може и носа си да видиш. Но че ще стигнем до Синаница дори и за момент не се съмнявах. Не ми беше първица.
Около половин час след това, ние най-сетне се натуткахме и скоро мъглата скри хижата от погледа ни. Следвайки стъпките на първата групичка на стръмнината преди Муратовото езеро ги настигнахме. Там снега беше повече и да се ходи бързо не беше възможно. Задявайки се с останлите, с Краси минахме отпред. Толкова е приятно да биеш партина през девствения сняг! Заобикаляйки по-отдалеч зелените островчета на клека, избягвайки по-стръмните снежни сколонове, пъхтейки по нанагорнището, уверено напредвахме към Муратовото езеро. А пък аз взирайки се в не особено гъстата мъгла с радост откривах познатите чучки и обяснявах на Краси на къде ще вървим. Стигнахме езерото или по-точно, равното поле от сняг, под което то се беше скрило. Нищо за гледане, зиме езерата са доста скучни – просто равно снежно поле, сред издигащите се наоколо балвани. С Краси подминахе езерото и захванахме да катерим подстъпите на Бъндеришката порта. Тъй като наклона беше значителен карах все по-наляво, мислено представяйки си най-вероятния път на някоя ненавременна лавина. Другите обаче спряха на езерото и ние преваляйки баирчето над него си намерихме заветливо местенце зад една дебела морена. Да се сгушиш до приятелката си някъде сред мъглите и облаците в образувалия се под морената овраг беше едно от удоволствията, които хората от равнината, колкото и да им го описвам никога няма да разберат. А и биха казали, че е студено.
Другите потеглиха от езерото, настигнаха ни, задминаха ни и…беше време да мърдаме. Естествено наклона на Бъндеришкия улей отново събра всички ни заедно. Серго бъхтеше отпред и бъхтеше здраво понеже улея беше повече от навят. Плътно до скалите, възможно по-далеч от тъй близкото му дъно, крачка след крачка, право нагоре, затъвайки почти до кръста, сменяйки се през 20 метра, гледахме с трепет надвисналата над нас козирка и се молихме Пирин да ни пусне още веднъж. И молитвата ни беше чиста като недокоснатия наоколо сняг.
Бъндеришка порта ни посрещна с вихрушки. Преодоляли стръмнината, изпълзяли от дупката, пред нас беше просторното, засипано със сняг и метено от вятъра леко спускащо се надолу Спано поле. В дясно, малко нагоре в бурята се губеше скалистия Муратов връх. Всъщност прехода от тихата долина към бурния вятър на билото бе толкова рязък, че ние почти не можахме да го осъзнаем. Без излишни коментари, слагайки едва ли не в движение шапки, шалове, шлемове, очила и всичко налично против вятър, почнахме да подсичаме Муратов връх. Точно сега бе момента да се откажем – макар че наличните перспективи, не бяха никак розови: Или да рискуваме още веднъж по лавинния Бъндеришки улей обратно към хижа Вихрен, или часове наред да газим затиснатото от снега Спано поле, разчитайки, че постепенно губейки височина вятъра също ще намалее. Напрактика обаче групичката ни от 13 човека се беше разтегнала на 50-тина метра, а да надвикаш воя на вятъра, беше толкова немислимо, колкото и да пробягаш 50 метра в сняг над коленете.
Спомените ми от този момент нататък приличат на лента, някой от кадрите, на която са изтрити от прехвърчащите край нас вихрушки. Помня как дочаках Краси и щателно проверих как се беше опаковала. Имаше още какво да се желае! Слизахме и се качвахме насам-натам, но тъй като бях отзад предпочитах да си гледам в краката и да си крия носа. После Серго и Вакарелски не бяха сигурни накъде да вървят та и аз отидох да се взирам в белотата. После едва не се изпързалях проваляйки се в една козирка от източната страна на билото (успокоението беше, че е от по-малко наклонената) После трябваше да слизаме от някакъв връх (след това се разбра, че е бил Георгиица). Само че другите слизаха много надясно, за мене на запад, а когато си извадих компаса – направо на север. Това беше точно обратната посока на тази, на която трябваше да вървим! Но вятъра беше така силен, че все едно не можеше да си кажеш нищо с когото и да е, освен ако не му крещиш в ухото. А и да излеза на глава със Серго и особено с Вакарелски едва ли беше най-лесната задача. По-малък съм от тях. Тъй че просто тръгнах на юг и след около 30-40 метра всички се спряхме. Отзад Катя викаше поне да сме заедно. Разстоянието между нас беше горе-долу толкова, че в мъглата се виждахме отвреме навреме. Аз съвсем не исках да вървя сам. Пък и вървях право срещу вятъра, който час по час вдигаше сняг от склона, навяваше го в очите ми и за момент ме заслепяваше напълно. Тъй че и да вървя не беше лесно. Но трябваше да убедя другите, че това е правилната посока. Явно Ташо разбра грешката си и след около 10 минути самота сред бурята другарите ми бяха при мен. После ми се е набило в съзнанието печалния вид на Иван, на когото дори очилата му бяха покрити с дебел слой скреж. Дойде стеснението на билото и скаличките след Георгиица. Ташо елегантно ни провря между тях и ни изведе в подножието на фирнован склон на Безименния връх. Да бия стъпки по голия объл, сякаш облицован с лед стръмен склон на Безименния връх беше работа точно за мен. Tрудно ми беше дори с котките. Вярно че от нашата част на групичката всички имаха, но от другите повечето нямаха с изключение на Ташо и Тони. Ташо просто не си ге бе сложил, а на Тони едната и котка бе паднала и след няколко опита да я намести, тя бе се отказала и ги бе прибрала в раницата. Напълно я разбирах, да си сложиш котките при този вятър и студ беше цяло постижение. Имахме и няколко пикела, но ако трябваше да копаем всяка стъпка, то щеше още да сме там. Криво ляво се добрахме до върха. С Ташо знаехме, че сме на една ръка разстояние от Синаница. Просто трябваше да слезем във вярната посока, или по-билото до Синанишка порта, или направо на запад към заслона. Знаейки това се гледахме радостно и вярвахме, че още веднъж сме се отървали от ледената прегръдката на планината.
Оставих Ташо да преценява. Ако ставаше дума за някой друг от групата, щях да предпочета да водя сам. Точно тогава вятъра беше особено силен, на моменти едвам си виждах краката от хвърчащия сняг и доверявайки се изцяло на по-опитния си другар вървях след него. Така ми беше по-лесно. Ташо искаше да слезем към портата. В един момент обаче, явно заслепен от поредната порция сняг в очите той реши, че слизаме прекалено много към Спано поле. Тръгна по компаса право на запад. Наистина след съвсем кратко изкачване почнахме да слизаме и очевидно към Синанишкия циркус. Омаломощени от вятъра слизахме вече без да се опитваме да търсим нито портата, нито западния рид на Безименния връх, чийто финално спускане извежда право на покрива на заслон Синаница. Та по същия този склон една друга зима бяхме слизали по дупе! Знаехме, че няма непреодолими места. Превалихме нещо като странично ребро. Спряхме се да изчакаме останлите. Поривите на вятъра още ни облъхваха, но между тях имаше и спокойни моменти. Другите дойдоха. Ташо тръгна надолу, а аз за момент останах да си оправя гетите. Той не мина и пет метра. В мъглата не можах да видя точно какво стана. Като че ли малка снежна дъска се откърти под него, подхлъзна го и той се сурна по гръб надолу. Виждах го как се свлича съвсем малко и след още 5-10 метра изчезна в мъглата. Чу се вик, вик по-скоро на изненада. След това нищо. На виковете ни Ташо, Ташо отговори само воя на вятъра.
Нито за момент не се замислих какво следва сега. За мен беше ясно – надолу, да го търсим, да го намерим, да му помогнем, надолу, на по-малко от половин час беше заслонът! Но надолу не беше лесно. Слизайки малко в ляво от мястото, на което Ташо падна и държейки се далеч от скалите, които изплуваха в мъглата подобно черни рифове, внимателно забивах зъбците на котките в снега по увеличаващия се наклон. И чух този тъй характерен и смразяващ лавинен звук, нещо като "тттуп” на слягащия се под мен сняг, звук който ме закова на място и недвусмилено ми подсказа, че по снежния стръмен склон ще ми се случи същото, което бе сполетяло и Ташо. Бавно се върнах назад и отърсил се от внезапно обзелия ме страх, тръгнах към скалите. Може би оттам щеше да може да се мине. Макар и трудно, намерих няколко хватки и слезнах на не голяма снежна площадка. Пред мен имаше нисък пасаж клек, който бе добре дошъл в сегашната ситуация. За съжаление долния му край излизаше на втори ред отвесни скали, а под тях в мъглата точно не можеше да се види какво следва. Свърнах към образувалия се покрай току що премината скала улей, от другата му страна също виждах сигурен клек. Да стигна дотам бе опасно. Крепейки се на по два зъба на котките върху изпозаледените треви (на това място снега бе извят), надявайки се, точно в момента да не ме връхлети някоя виелица, някак се прехвърлих отсреща. Нататък пътя не бе лесен, но бе и възможен. Цялото това слизане, което като денивилация може би няма и 50 метра ми бе отнело повече от половин час! Беше 16.15 часа, 31 декември! Само след още 30 минути щеше да е тъмно. През това време в останалата част от групата се разиграваха не по-малко напрегнати събития. Серго и Краси, окуражени от моите насърчения и молби да идват, бяха слезли първата скала и се кумеха пред клека. Младежът на който така и не запомних името (той бе 6-тия в тяхната групичка) бе извадил един тънък прусек и се опитал да го закрепи върху един клатещ се камък. Аз поне не бих се доверил на това закрепване. Нели също се бе пробвала да се приближи към скалите, но се бе подхлъзнала. Метър по-надолу Андрей я бе спрял. Всички бяха останали на място, мръзнеха на вятъра, не смееха да слизат по опасния склон и със страх очакваха идващия мрак. Ето защо тяхното решение да се върнат не бе лишено от смисъл. За мен пък то бе като гръм от ясно небе. Още малко внимание и усилия и предполагах че ще стигна на по-добро за слизане място. Щях да открия Ташо и ако можеше нещо да се направи за него щяхме да го направим! Макар че при вида на мястото, през което бях минал вече бях сигурен какво се е случило. А пък, че в тихия Синанишки циркус щях да намеря заслона дори и по-тъмно не се съмнявах нито за секунда.
Връщаме се! И един по един всички тръгнаха нагоре. Какво да правя аз? Ако продължах, вероятно бих слязъл до долу, вероятно бих намерил Ташо. Ако беше жив, но не можеше да ходи, сам едва ли бих могъл да го завлека до заслона. Ако пък Ташо не беше получил сериозни контузии, не се съмнявах че щеше да се оправи в циркуса и без мен. Намерех ли го мъртъв, перспективата да посрещна самичък, далеч от всякакви хора, заедно с един труп Новата година бе последното, което бих си пожелал. А може би и другите щяха да имат нужда от опита и познанията ми на Спано поле. Бях абсолютно наясно, че нито Серго, нито Вакарелски, нито Андрю са много на ти с местността. А на всичкото отгоре бях довел тук и Краси!
Нощният ни преход към хижа Яне Сандански бе едно излизане от ада. След 6 часа под напора на вятъра и събитията разиграли се над заслона Синаница искахме само да останем живи! Може би за това когато малко под Синанишка порта мъглата за миг се поразсея и портата смътно се показа, нямах достатъчно сили да убедя останалите, че все още имаме шанс да намерим заслона и Ташо. На тях това им звучеше като някаква дивотия. А и колкото да бях уверен къде сме, не можех да бъда сигурен, след като от 6 часа не бяхме виждали на повече от 100 метра около нас. Чувството с което слизах надолу беше отвратително. Просто чувство, че сме изоставили другаря си, без да направим всичко, което можем. Утехата, че така вместо 13 трупа ще имаме само 1 не ми действаше. Странно, за мен другите някак вярваха, че Ташо е жив и ще съумее да се оправи. Може би защото не бяха видяли откъде е паднал, или не искаха да си признаят, че са го изоставили, или все още ги беше страх за собствения им живот. Не че се бяхме измъкнали. Предполагах, че няма да уцелим пътека през Душегубника и щом свършеше Спано поле, макар и в гората, знаех какви чудесийки ни чакат. Каквото и да бяхме преживели досега в близките 8 часа нямаше да намерим подслон!
След няколко стръмни, но безопасни спускания стигнахме Спанополската река. Бурята остана по върховете. Фенерчета осигуряваха достатъчно светлина в мрака, посоката беше надолу по лъкатушещата, затрупана със сняг рекичка. Ако досега цял ден се бяхме борили с вятъра, сега за нас най-опасен ставаше студа и все по-голямата умора. Но както и преди, всички мълчахме и всеки се грижеше най-вече за себе си. Мъглата се вдигна, на небето блеснаха звезди, зимната нощ ставаше все по-студена. Нямах никакво желание да вървя отпред. За мен това си беше чисто бягство. Но и без мен Серго, Вакарелски и младежа с прусека се стараеха достатъчно и разбиваха партина. А в моментите, в които стигнеха кофти място и се объркваха, накипелия в мен яд ме тласкаше напред и без да му мисля, минавах стръмния склон, овраг или завой на реката. Всъщност от опит знам, че постоянното водене и взимане на решение откъде да се мине уморява и в някой момент човек престава да бъде адекватен.
Спано поле свърши. Почна стръмното слизане през паднали дървета, малки моренки и скалички. Често групата почти спираше, забавена от някое препятствие. Хапещия студ, мокрите ни дрехи и крака, подклаждаха у мен яда и към хората отпред и към по-бавните ми приятели. Но и без бурята, която бушуваше в мен, ситуацията бе тъй абсурдна и напрегната, че поне си давах сметка да не я усложнявам с каквито и да е действия и коментари. Катерченето, лазенето и провирането през дърветата, сякаш нямаха край. Благодарен бях на Катя която ми беше дала резервни батерии за челника, имах достатъчно светлина и сили за да не се поддавам на все по настойчивата умора. Когато отпред закъсваха, на свой ред се опитвах да търся някакъв алтернативен път. Повечето пъти без никакъв успех.
При едно от поредните спирания, връщайки се обратно за да потърся по-лесен път се сбутахме с Весето на импровизираната пътека. Тя ми каза, че има нужда от почивка и затопляне, че повече не може. Та кой ли нямаше нужда от почивка и затопляне! Помислих си, че са просто глезотии. Казах и да поспре и без това сега всички стояха и продължих да се връщам, забравяйки веднага за случката. След малко се отклоних от дирите ни и слизайки право надолу стигнах реката. На това място имаше нещо като островче и скоро се озовах на него. Отсрещния бряг не изглеждаше с нищо по-добър от отсамния, Да се премине цялата река бе възможно, но не и лесно. Счетох го излишно и тръгнах да се връщам. Колегите ми обаче не бяха успели да продължат напред и в крайна сметка излязоха на моите стъпки. Стигнаха до островчето. Точно преди него обаче, имаше няколко метра стръмен снежен участък, който свършваше в реката. Минавайки първия път оттам си давах съвсем ясно сметка, че като нищо мога да се отзова във водата. Точно това се случи с Весето. Когато падна в реката, за мое учудване тя не скочи веднага, а остана да лежи за няколко секунди в ледените води. Някой й помогна, тя някак си се измъкна на островчето. Имаше съвсем безпощен вид. Серго се опита да мине на отсрешния бряг и се отказа. А когато чух Вакарелски да казва да сме се върнели нагоре по реката, за да я преминем по-лесно към изворите й направо не издържах. По-голяма тъпотия от това не бях чувал. Може би до изворите в нашето състояние трябваше да вървим цяла нощ. Проправих си път към най-тясното място на ръкава който ни делеше от отсрещния бряг, сложих щеките във водата и скочих. Е, камъка на който стъпих се преобърна и без джапване не мина. Ала бях отвъд. Нагласих камъка и подавайки ръка на останалите един по един всички дойдоха при мен. Впрочем Серго и Вакарелски предпочеточа да се намокрят в реката отколкото да поемат подадената ръка. Вече на другия бряг Иван, Катя и Андрю настояваха, че трябва да спрем заради Весето, да я преоблечем и стоплим. Очевидно, че бяха прави, но собствените ми преценки вече не бяха от най-точните. Аз също бях мокър и исках да вървим. А за Весето, макар да виждах, че е зле все още предполагах, че предпочита някой да се грижи за нея отколко да се оправя сама. Още една грешна преценка. Колко ли вече се бяха събрали днес? Серго, Вакарелски и цялата им групичка първи не издържаха на треперенето и тръгнаха. С Краси също не чакахме много по-дълго и скоро ги последвахме. Късметът най-сетне ни се усмихна. Веднага излезнахме на хубава пътека, а след около половин час и на път. Оставаше досадното 7-8 километрово ходене по пътя към хижата.
20 часовия ни Новогодишен преход завърши.
Започнаха обясненията пред спасителите, издирването, в което за мой срам не можах да взема участие, тъй като трябваше да заминавам за чужбина, угризенията пред нас самите, писмата и е-майлите.
Всичко това вече беше без значение за Ташо – единствения човек, който не се върна…
Чет Фев 22, 2018 10:53 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
dido



Регистриран на: 03 Яну 2007
Мнения: 5075

Мнение Отговорете с цитат
Леле мале, каква жива история... Sad

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy
Пет Фев 23, 2018 12:18 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя ICQ Номер
mom4i



Регистриран на: 05 Авг 2014
Мнения: 249

Мнение Отговорете с цитат
Да, от 1989 е, след това не е излизала подобна книга. Но пък сега има Интернет, форуми и фейсбук, информацията не изчезва, но пък колко ли е достоверна?...

Благодаря за разказа пух, дори и след толкова години беше добре да го прочета! Тъжна история...
Пет Фев 23, 2018 12:23 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
didogen



Регистриран на: 15 Дек 2011
Мнения: 1403
Местожителство: kleta majka balgariq

Мнение Отговорете с цитат
Пух, пиши по-често. Уникално разказваш.

_________________
Как милата ми родина се падна в толкова скапана държава?
Пет Фев 23, 2018 1:48 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
pux



Регистриран на: 18 Ное 2009
Мнения: 73

Мнение Отговорете с цитат
didogen написа:
Пух, пиши по-често. Уникално разказваш.

Не съм го писал аз. Вече не помня откъде го имам - май беше публикуван в dir.bg Както става ясно и от текста, писан е от участник в събитията.
Пет Фев 23, 2018 9:10 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ДИАНА



Регистриран на: 23 Май 2009
Мнения: 547
Местожителство: ПЛОВДИВ

Мнение Ташков връх Отговорете с цитат
Безименният връх, който е между хижата и връх Георгийца, неофициално деятели от Кресна са кръстили
на загиналия в района Ташо Вълчев от Пловдив.
Гробът му е на една от полянките над хижа "Синаница", вдясно от маркираната пътеката при слизане.

Когато видях плочата му на Синанишка порта, не знаех за случката, която pux ни разказа.
В планината като отмина паметна плочка, продължавам да си мисля за непознатия човек, какво ли се е случило, защо се е случило?.....
Не спирам да мисля и за Ния, дори като майка, че и аз щерка имам по-голяма от нея.

Легендата за Синаница, а сега до нея и красивата Ния от Момин връх........
Бог да ги прости останалите завинаги в планината!

_________________
Жена се милва до зори, планина се до пладне минава.
Човек със знанията си прави от планината или приятел, или враг.
Пет Фев 23, 2018 2:48 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Аспарух



Регистриран на: 19 Яну 2012
Мнения: 39

Мнение Отговорете с цитат
dido написа:
Леле мале, каква жива история... Sad


Ами да, на Нова година бяхме в чужбина и разбрахме, че Ташо е изчезнал, когато се прибрахме, в началото на януари. И първата информация от хора от групата наистина беше, че е паднал от Георгийца, а после се изясни, че е станало от рида, заграждащ от север Синанишкия циркус, по който се слиза и до хижата.
След като търсенето му не беше дало резултат, по-късно, в началото на април, отново отидохме с надеждата да открием тялото му. Понеже не беше намерен под мястото на падането, беше възникнало предположението, че може да е бил само ранен, да се е влачил надолу и да е замръзнал някъде под хижата, Затова претърсихме както циркуса, така и склона под хижата в разширяващ се конус, чак в гората до мандрите. Търсихме и по склона на падането за следи и нещо останало по скаличките. Нищо.
Чак през май снегът го освободил, точно там, под мястото на падането. Наоколо склонът е гладък, но той е имал малшанса да уцели няколкото малки скалички по средата му.
През тази зима имаше страшно много заледявания, даже на Витоша трудно се вървеше по пътеката от Черни връх за Академика, без да се пада през цялото време под Скопарник (все пак, кой носи котки на Витоша?). А на Ташо котките така и си бяха останали в раницата...

_________________
Планински зимен пътеводител
Съб Фев 24, 2018 2:49 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Валери



Регистриран на: 01 Ное 2009
Мнения: 75
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря на PUX,че сподели каквото е имал за случката от преди 20-на години близо.На 1.07. миналата година бях на х.Синаница и специално
отидох до паметника на Ташко.Там се запознах с човека,който го е намерил-на 4 или 5 май 2000 година.,за съжаление не запомних името му,макар че
доста време си говорихме.... Снегът,дори май месец е бил доста голям,подавала му се е ръката само,така го е намерил.Където е паметника,там и е погребан Ташко-полицията,след като е била извикана на място,заедно със следователи,са разрешили на близките му там,малко над хижата да го погребат...Лека му пръст,дано да е на хубави места.

_________________
Не можеш да дадеш повече дни на живота си,но можеш да дадеш повече живот на дните си.
Съб Фев 24, 2018 3:39 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2149
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Една снимка на кота 2454 на Синанишкия рид, която съм направил на 3 март 2009 г. сутринта след обилен снеговалеж предната нощ (снимката е и връзка към нейна версия в пълна разделителна способност):



Макар и да не са били нарочна цел на снимката, сравнително ясно личат добре оформените снежни козирки в участъка на рида от кота 2454 към понижението при кота 2396 и по-нататък на запад-югозапад към кота 2482.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado
Вто Фев 27, 2018 6:28 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2149
Местожителство: София

Мнение След последните снеговалежи... Отговорете с цитат
«Лавина в района на "Св. Пантелеймон" е затворила снощи пътя Пампорово-Смолян, като в района е била блокирана линейка с болен, която пътувала от Чепеларе, съобщи "Дарик".

За късмет в рамките на половин час движението е било възстановено, като реаномобилът е успял да стигне до болницата, без да има фатални последици.

„Паднала е снежна маса от около 100 кубични метра, което не е била никак малко. Това се случва снощи малко след 01:00 ч., в момент в който точно преди минути е минала почистващата техника.

Сигналът е получен на 112 и веднага машините са обърнали посоката и са се захванали с разчистването“, коментира зам.-областният управител на Смолян Адриан Петров.

Екипи на Планинската спасителна служба са оказали помощ на двама туристи в Пирин. Снощи момче и момиче подали сигнал, че са закъсали на път за хижа „Яворов“ и са премръзнали. С моторни шейни спасителните екипи са стигнали до тях и са им оказали помощ. Акцията е приключила успешно около 02.00 часа.»


http://www.segabg.com/article.php?id=895913

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado
Сря Фев 28, 2018 5:18 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
mom4i



Регистриран на: 05 Авг 2014
Мнения: 249

Мнение Отговорете с цитат
Преди една седмица на скали в Стара планина, при катерене, падна момиче. Тази новина не беше отразена тук, може би защото форума е основно ориентиран към ходещите, пък и момичето, за щастие е оцеляло, дано се възстанови напълно!

Но още две неща от седмицата ме накараха да го спомена тук, дали като информация, дали като консултация, дали за лично подреждане на мислите...

Детайли не знам, но доколкото се разбра, падането е в следствие на грешка при маневрите с въжето. Не е важно чия е, не са се разбрали нещо кой-какво с осигуряващия, и случката се е случила - падането е било от високо... Подобна случка имаше и миналата зима, в Рила. Не е било на курс или с платен водач, приятелска свръзка е била, но мен от началото на годината ме мъчи казуса с грешките.

Онзи ден пуснаха тази новина, като заключение на един много трагичен случай от преди 5 години, който потресе тогава катерачната общност:
https://www.climbingguidebg.com/index.php?module=news&type=user&func=display&sid=7692

И като капак, пак сега, ми пратиха един материал, нещо като анонс за семинар във Франция на тема наказателната отговорност на работещте в планината. На него ще се срещат юристи, магистрати и планинари и представители на работещите в планината. От текста се разбира, че това дори е четвъртата подобна среща. В България, разбира се, сме далеч от това ниво, но и до нас ще стигнат тези проблеми един ден.

https://france3-regions.francetvinfo.fr/auvergne-rhone-alpes/isere/grenoble/grenoble-proces-reconstitue-eclairer-responsabilites-lors-accidents-montagne-1464061.html

Та там се говори, че за предявяване на обвинение трябва да е налице "сериозна грешка". И грешките са разделени на две - едната е свързана със съзнателно нарушаване на законите, и тя е по-тежка, а при другата няма нарушаване на законов акт. Дали Ведрин няма да намери думички на български за тези два вида грешки, че моят френски се оказа недостатъчен...

Успешен и безавариен летен сезон пожелавам на всички!
Нед Апр 29, 2018 5:39 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2149
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
mom4i написа:
Та там се говори, че за предявяване на обвинение трябва да е налице "сериозна грешка". И грешките са разделени на две - едната е свързана със съзнателно нарушаване на законите, и тя е по-тежка, а при другата няма нарушаване на законов акт. Дали Ведрин няма да намери думички на български за тези два вида грешки, че моят френски се оказа недостатъчен...

Най-добре би било когато му дойде времето с тези въпроси да се захване някой юрист-планинар, който е добре запознат както с практиката в по-напредналите страни, така и с нашенските правни особености.

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado
Нед Апр 29, 2018 8:36 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
mom4i



Регистриран на: 05 Авг 2014
Мнения: 249

Мнение Отговорете с цитат
Ведрине, нещата не се случват изведнъж, а лека-полека Smile За да му дойде времето, нещата трябва да са подготвени вече... Като вече са намерени термините, е много по-лесно...
Пон Апр 30, 2018 12:44 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vaskoo



Регистриран на: 21 Апр 2007
Мнения: 222
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
[quote="mom4i"]Преди една седмица на скали в Стара планина, при катерене, падна момиче. Тази новина не беше отразена тук, може би защото форума е основно ориентиран към ходещите, пък и момичето, за щастие е оцеляло, дано се възстанови напълно!

quote]

packo packov написа:
В неделя с колата до Лакатник. Полиция хвръчи, линейка след нея, викам си пак катастрофа, докато се върна до Ванчето за 2 бири за нагоре смъкнаха на носилка момичето. Дано да е добре - казаха спасителителите с тва колело не мож помогна, натиснах педалите и след полицията и линейката. Намерихме се, упътих ги къде да се стиковат, еййй ПСС, 112, КАТ, ЦСПМ, нема координация, дано всичко е ок.


_________________
Приятелят е човек, който те познава отлично ... и въпреки това те обича
Пон Апр 30, 2018 9:55 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Обща дискусия Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2, 3 ... 78, 79, 80, 81  Следваща
Страница 79 от 81

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov