ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия зимно: премиера по северната стена на Грюк е Хапт

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Проклетия зимно: премиера по северната стена на Грюк е Хапт
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 166
Местожителство: София

Мнение Проклетия зимно: премиера по северната стена на Грюк е Хапт Отговорете с цитат
„Бесата върху камък според Кануна е една от най-свещените и ужасни клетви, познати на албанеца от планината.”
Канун на Лек Дукаджин, §534


Най-вероятно първата фронтална, чиста снимка на Мая Грюк е Хапт, 14 юли 1937 г. Снимка: сп. „Кроз планине”, бр. 20, 1961 г.

* * *
Беше 2 май 2014 г. Бяхме двамата с Ники. Бяхме направили северо-източния гребен на Грюк е Хапт и слизахме надолу през циркуса. И двамата гледахме нагоре. Към северната стена на върха. И двамата сме мислели едно и също. Втренчените ни снимки го доказват. Не си казахме нищо. Продължихме надолу.


Северната стена на Мая Грюк е Хапт, 2 май 2014 г.

* * *
Беше 24 януари 2018 г. Седяхме в някакъв хотел във Валбона с косовските планинари и обсъждахме накъде. Те чакаха аз да ги поведа. Понеже имах повече опит от тях. Аз чаках тях. Понеже това беше тяхната планина. Всеки тръгна по своему. Само едно младо момиче – Аринета Мула – реши да тръгне с мен. Не знам дали не сгреши.


Валбона и Мая Тат, 24 януари 2018 г.

* * *
Изборът ми беше прост, ясен, логичен и дефанзивен.
Избрах това, което познавах най-добре. Това, което бях минавал пролет, лято и есен и знаех наизуст. Бях виждал къде падат лавините и къде мога да опъна палатката си без да ме удари лавина. Знаех колко време ми трябва да стигна и да се върна.
Избрах това, което беше най-сигурно. Чиста северна стена без слънчев лъч, по която да се кача. И чист северен кулоар, по който да сляза.
Избрах това, което беше най-лесно. Най-късата и заснежена стена от всички наоколо.


Първата ми среща с Мая Грюк е Хапт, 10 юни 2012 г.

Избрах това, което по ирония на съдбата щеше да ме качи на най-високия връх в цялата долина.
Избрах това, което по ирония на съдбата чакаше своята премиера. Информация за единствения известен опит за изкачване получих от проф. Александър Бояджи, катерил 40 години из Проклетия: „Моят приятел и учител Андон Тапия с двама алпинисти от Чехословакия са се катерили по стената през август 1969 г. и са стигнали на 50-60 метра от върха, но са се върнали, тъй като не са имали екипировка да прекарат нощта на открито. Андон Тапия ми каза, че категорията на трудност е била V според източно-германската скала от онова време.
Избрах това, което остана недоизказано преди четири години.
Избрах това, което можех да опитам и сам.


И една от многото следващи срещи, 1 май 2013 г.

* * *
Така и бях дошъл – сам. Така се и прибрах. След девет години в Проклетия се бях престрашил да дойда за пръв път през зимата. Исках студ, сняг, къс, ясен ден, пикел в ръката, котки на краката, къкрещ примус в предверието на палатката, докато, пушейки, чакам буцата лед да се превърне в живителна течност. Исках това, което обичам най-много – липсата на цветове и липсата на звук. Безбрежното бяло, с безкрайното синьо над него, със стърчащото карстово сиво. Мъртвилото на угасналия, изпокрил се, приспан за малко живот. И висящата над всичко това изцъклена Луна през нощта.
Не успях да го взема. Получих го.


Луната над северната стена на Мая Грюк е Хапт, 1 май 2015 г.

* * *
25 януари 2018 г. се случи прекрасен слънчев ден. Ясен и студен. Както всички предишни дни, както всички следващи. Бях улучил времето. Всичко вече зависеше само от мен. И от моята спътница. Бяхме спали в хотела в края на долината – онзи, където винаги пия кафе, гледайки стената на Бриасет. Не бързахме. Носех всичко необходимо – не беше много. Знаех, че на тази стена почти няма места за осигуряване – от това ми ставаше по-леко. И буквално, и преносно.
В 12 часа тръгнахме нагоре. Добър албанец ни спести с джипа си половин час ходене по черния път до горния хотел. Оттам нахълтахме в пресния сняг към катунчето Жич. Тайно в себе си се надявах, че изворчето му все още клокочи незамръзнало. Чувах го.


Първите стъпки нагоре.


Катунчето Жич и двете коти на Мая Рогамит.


Панорамата от катунчето Жич: отвляво на дясно Чет Харушес, Мая Исмет Сали Бручай и Мая Грюк е Хапт.

* * *
Бях виждал Аринета Мула само веднъж. Беше през октомври, когато случайно се срещнахме във Валбона. Тя слизаше от Мая Алис със своя приятел Адриатик Джакафери. Аз слизах от Мая Бриасет и Мая Халил Бинаку. Те се прибираха в Прищина и Дечани. Аз продължавах към Мая Рогамит. Беше тягостна среща да отричам „величието” си и да убеждавам млади планинари колко важна е скромността и уважението към планината. Винаги съм се затруднявал да обяснявам азбуката – или я знаеш, или няма да я научиш. Просто й подарих 20-годишната вече нашивка на AC/DC, която се търкаляше във Великата вярна Корсичка за талисман...


Можех ли тогава да знам, че “Flick off the switch” ще се качи там, където аз никога няма да мога – на Ама Даблам, на 6812 м...


...докато моята “Hell’s bells” си остана на анорака... Валбона, 19 октомври 2018 г.

Това, което знаех за нея, беше, че е качвала Еверест, Ама Даблам, Матерхорн, Айгер по Мителеги, Монблан, Триглав и Килиманджаро. При това за рекордни времена: Матерхорн и Айгер за по три дни от Прищина до Прищина, Ама Даблам за осем дни от летището до летището в Лукла, Еверест – с две бутилки кислород колкото ползват и шерпите.
Това, което не знаех, беше, че винаги е била с гидове. Аз не бях и не съм „гид”. Или най-малко не исках и не искам да съм такъв в личните си „проекти”. Неизказано на плещите ми легна отговорност, която нямаше как да сваля, нито как да поема. И от едното, и от другото ми тежеше. Повече, отколкото раницата.


Родният град на Аринета, 1930 ч. За мен – Печ, за нея – Пея. Над него Проклетия.

* * *
Вървяхме с Аринета по черния бял от снега път към катуна Жич. Не говорехме много. Предварително бях удвоил всички разстояния и времена. След час и половина чухме спазмите на изворчето. Времето беше горещо, тихо и ясно. Снегът беше мек, лепкав, откъртващ се. Снегоходките бяха излишни на краката ни и ненужни по раниците ни. Оставихме ги в широкия, до болка познат ми циркус между Мая Исмет Сали Бручай и Мая Грюк е Хапт.


Аринета мачка склона на фона на Мая Исмет Сали Бручай...


...докато аз кретам в готова пъртина на фона на Йезерце. Снимка: Arineta Mula.

Нататък просто нагазихме до коляно в снега и тръгнахме право нагоре. Вървях пръв. Бавно и тежко. Малко по малко умората от дългото нощно каране се връщаше и стоварваше върху ми. Познавах всяка гънка на релефа наоколо, спомнях си всяко свое изкачване по този стръмен, нескончаем, отчайващ всекиго склон. От това той не ставаше по-къс и по-полегат.


Склоновете на Чет Харушес и Мая Тат.

Накрая се предадох и пуснах Аринета напред. Като дива коза тя заприпка нагоре. Виждах на какво е способна младостта без да си спомням своята. Знаех, че тя тича по 20 километра всяка сутрин. Знаех, че пуша по 2 кутии всеки ден. Наведох глава и заплетох крака.


Стената на Мая Исмет Сали Бручай.

* * *
Днес върхът, към чиято северна стена вървяхме, е познат под името Мая Грюк е Хапт (Maja Gryke e Hapt) и дублетните му Мая Грюкат те Хапта (Maja Grykat te Hapta), Мая Грюка е Хапура (Maja Gryka e Hapura) и Мая Грикат те Хапета (Maja Grykat te Hapeta). Всички те означават едно и също – „откритата, отворената, широката клисура, дере, валог”. В хода на кореспонденцията си проф. Александър Бояджи обаче се оказа, че истинското име на този връх е друго – Мая е Маде (Maja e Madhe) или Мая Люгбатит (Maja Lugbatit). Първото название е името, с което върхът е наричан откъм долината Валбона. Второто – откъм Цурайската долина, по която овчарите от село Гегюсен са се качвали на паша през лятото. Първото означава „Големи връх”, второто идва от албанските думи „lug” и „bat”. Първата означава „лъжица”, а в планината – „изровена от лавините в кръгла форма земна повърхност”. Втората – „пръчка, тояга с остър край, шип, с която добитъкът се подкарва, води, насочва”. Същото име – „lugbat” – носи и местността под върха откъм Цурайската долина, където е пашата за животните.


Гребенът Красничес и Жаборес и двете коти на Мая Рогамит на преден план. Мая Грюк е Хапт е най-десният връх. Снимка: Piero Ghiglione, “Le mie scalate nei cinque continenti”, 1942 г.

Каква беше причината за това объркване? За късмет проф. Бояджи е жив участник в станалото, така че намирам информацията му за несъмнена и меродавна: „Мая Грюк е Хапт беше наречен на Исмет Сали Бручай, учител, който загина в буря през зимата на път към своето училище. Аз бях един от хората, които през ноември 1969 г. занесоха на върха металната плоча, която си виждал [На нея пише: „Мая Исмет Сали Бручай 2625 м., народен герой, 11 януари 1969 г.” – бел. моя]. Всъщност плочата беше качена на върха още през януари 1969 г., но през пролетта тя се свлече надолу със стапящия се сняг. Така че през ноември 1969 г. на път към върха ние я намерихме и върнахме горе.


Металната плоча на Мая Исмет Сали Бручай, 28 април 2013 г.

В нашата дълга кореспонденция с проф. Бояджи за мен останаха два въпроса:
Първо, защо височината на върха според плочата е 2625 м., след като реално тя е 2530 м.? А именно върхът, който днес наричаме (погрешно) Грюк е Хапт, е висок точно 2625 м. А двата върха са съседни и с просто око може да се види кой е по-висок. Това е отговорът на проф. Бояджи: „Нашето правителство нямаше истински топографски институт, който да прави карти. Нашите карти бяха на италиански и руски език, които един ден внезапно се появиха на албански. На всички тези карти двата върха бяха със сменени места: на някои карти беше написано „Gr H 2625”, а Мая е Маде беше без име, само с височината си 2530 м. Шефът на федерацията по алпинизъм по онова време вече беше поръчал металната плоча, след като беше видял картата, на която пишеше 2625 м. Аз и моите приятели катерачи възразявахме. За нас беше ясно кой връх е по-висок, защото, както знаеш, когато си на върха можеш лесно да видиш това.


Александър Бояджи някъде по гребена Красничес и Жаборес, 80-те години на ХХ в.

Вторият ми въпрос беше: как се е случила цялата каша с имената на тези два върха? Така че върхът, който се е наричал Грюк е Хапт, официално е бил преименуван на Исмет Сали Бручай, а върхът, чието име е Мая е Маде или Мая Люгбатит, е станал Грюк е Хапт.
Това е отговорът на проф. Бояджи. За негова чест преди да ми го изпрати той се допита до клана Малай, който поколения наред е пасъл добитъка си по склоновете под тези два върха: „Мая е Маде/Мая Люгбатит днес е нанесен на картите с името Мая Грюк е Хапт. Аз смятам, че още в самото начало, преди Втората световна война, италианските и австрийските картографи са допуснали грешка, която все още съществува. На някои албански карти кашата дори е по-голяма и аз не разбирам защо това е така.


Проклетия. Снимка: Antonio Baldacci, началото на ХХ в.

Един ден ще публикувам кратък очерк за върховете по гребена Красничес Жаборес, за да е ясно всичко – имена, местоположение, височина.
Вече го пиша.


Проклетия. Животът. Италианска снимка от първата половина на ХХ в.

* * *
Надявах се по светло да стигнем до определеното място за бивак. Но склонът си оставаше все така безкраен, а снегът все така мек, тежък и мокър. Скоро започнаха да изтичат лавините по стената на Чет Харушес. Знаех, че не са страшни – пресният сняг се къртеше на тънки дъски и увличаше през праговете долните пластове. Беше красиво. После стената на Исмет Сали Бручай пожълтя от полягащото следобедно слънце, стана златна, накрая се превърна в чист наситен бакър. Обратно – „нашата” стена се скриваше все дълбоко в сянка, ставаше сива, антрацитна, студена, негостоприемна, непроницаема. Тиха и за щастие неподвижна – нищо не падна по нея.


Познатото: Аринета и северната стена...


...и аз по пъртината на фона на Йезерце. Снимка: Arineta Mula.


Изтичащите лавини по склона на Чет Харушес... Снимка: Arineta Mula.


...и стената на Мая Исмет Сали Бручай.

В 18 часа бяхме на малкото седло в основата на стената на Мая Грюк е Хапт. Имахме време да опънем по здрач. Снегът поне тук беше твърд и равен. Всичко поне дотук беше наред. Бяхме вървели 6 часа. Примусът започна да топи сняг. Цигарите са топяха в устата ми. Гледах втренчено стената, докато не изчезна в нощта.


Първият залез над Бриасет. Снимка: Arineta Mula.

* * *
Изборът ми на маршрут по стената беше прост, ясен, логичен и дефанзивен.
Избрах най-кратката линия към върха – директната.
Избрах най-сигурната линия към върха – правата, с минимум диагонали по стената.
Избрах най-познатата линия към върха – тази, която бях виждал, снимал и оглеждал толкова пъти.
Избрах най-лесната линия към върха – тази, която е с минимум скални пасажи.
Избрах най-очевидната линия към върха – тази, която щеше да ме качи направо на самия връх.


Северната стена на Мая Грюк е Хапт – измамно полегнала на снимката. На преден план животът, който побеждава.

Страхувах се от две неща: от козирките и от себе си.
На всички зимни снимки бях видял гигантски козирки по протежение на целия гребен на върха. Те винаги надвисваха над стената. Такива ги и видяхме с Ники през май 2014 г. Чудех се дали да взема лопата да копая тунел, но ми се стори смешно да се катеря с нея.
Вторият ми страх беше далеч по-сериозен. Напълно реален. Сбъднал се.


Сякаш съм знаел, че ще се сбъдне... Щирлиц. Снимка: Arineta Mula.

* * *
Сутринта на 26 януари дойде ясна, студена, кристална. Отдавна минаваше 10 ч. Слънцето огряваше всички върхове от другата страна на Валбона. Бях се успал.
– Аринета, отивай да снимаш и да се разхождаш – казах гузен от чувала.
– Добре. Ще се разходя до основата на стената да я огледам – отговори ми тя и излетя като птичка навън с големия си фотоапарат.
– Вземи си и двете ледени ръце – казах в празното вече пространство. Беше взела само едната.


Късно сутрешната панорама от палатката към масива на Йезерце и Валбона.

Трябваше да призная пред себе си очевидното. Умората ми беше по-голяма от скоростта ми на възстановяване. Но най-вече грешката, която бях допуснал за първи път в живота си: да карам на дълъг път през нощта без очила. Заледените пътища из Сърбия и Косово, жълтите като мъждукащи свещи фарове на Великата вярна Корсичка – всичко това беше довело до нервно изтощение очите ми. Просто исках да ги затворя и да не виждам повече. Приех поражението си. Като AC/DC – просто и ясно – “Overdose”:
Feeling like a paper cup
floating down a storm drain.
Got myself a sailing boat
but I can't afford a drop of rain.



Палатката и стената.

Мислех на тъмно: днешният ден оставаше за топене на сняг, укрепване на палатката с клек, за да освободят ледените ръце, ядене и безделие. Стената също оставаше – нямаше да се предам. Имах цял ден търпеливо да чакам, за да видя дали слънцето ще „влезе” в нея и ще откърти нещо.
Станах и отидох да режа клека. Счупих ножа. Довърших го с ледената ръка. Укрепих палатката. Върнах се и заспах.


Палатката и Мая Исмет Сали Бручай. Снимка: Arineta Mula.

* * *
Аринета се върна ранния следобяд.
– Отидох до големия кулоар. Тънък, син, полиран лед. Не можах да се изкатеря.
– Кой кулоар? – попитах аз. Ставаше ми ясно колко малко опит и способност за ориентация на терен имаше Аринета. Нейната сила и издръжливост бяха обратнопропорционални на тях.
– Първия срещнат, който тръгва нагоре – отговори ми учудено тя. Това ме успокои само донякъде. Мен ме интересуваше друг кулоар, но усетих как отгворността за изкачването отново легна на моите плещи.


Завръщането на Аринета.

– Има ли паднали лавини някъде? – попитах на свой ред.
– Не.
– Как усети стената? – продължих аз. Исках да преценя и психическите нагласи и качества на моята спътница.
– Стръмна, заледена, не знам дали видях върха. Просто ще опитаме. Не съм правила подобно нещо досега. Но ти знаеш. Ти водиш. Ти решаваш.
Точно това не исках да чуя, макар че беше вярно. Винаги съм приемал спътниците си за равни на себе си. Задоволих се с това, което трябваше да приема и през май 2014 г., когато дойдохе тук с Ники: моят опит е по-голям, силата на партньора ми – повече от моята.


Погледът от палатката: превалът между Грюк е Хапт и Исмет Сали Бручай.

– Колко време мислиш ще ни отнеме изкачването? – попитах накрая.
– Два часа, два часа и половина – отговори ми тя. Удвоих наум – толкова бях предвил така или иначе.


Непостижимата сила на младостта.

* * *
Мая Грюк е Хапт е изкачен за първи път на 6 юни 1934 г. от австрийска експедиция от град Грац в състав: проф. д-р Alfred Martin, д-р Bernhard Bauer, д-р Ludwig Obersteiner, Robert Huttig и Raimund Udy. Те правят пълен траверс на върха от запад на изток. Според техните записки името му е Мая Бриасет (Maja Briasit). Те измерват височината му на 2620 м. и го описват като „най-високия в цялата долина Валбона”.
Следващата „германска катерачна вълна” през 1959 г. – 1960 г. пропуска върха. Най-вероятно им се е сторил твърде лесен.


Една от големите загадки в Проклетия: Мира Марко Дебелакова във Валбона през 1930-те години. Какво е изкатерила една от най-добрите жени-катерачи на ХХ в.? Ракурсът на лявата снимка показва, че тя е била именно по гребена Красничес и Жаборес...

Споменатият вече опит през лятото на 1969 г. следва различен от моя маршрут. Както ми го описа проф. Бояджи, той върви „по големия, дълбок, виждащ се от долината винкел в стената вдясно от самия връх”. Този маршрут – както се убедих с очите си – е чисто скален, далеч по-труден и по-опасен.


Валбона, Чет Харушес вляво, Исмет Сали Бручай в средата и Грюк е Хапт вдясно. Снимка: Shan Picci, 1938 г.

* * *
Вечерта на 26 януари беше тиха, безветрена и студена. Гледах до последно стената. Исках да я почувствам, да се слея с нея, да й вдъхна живот или да извадя своя от себе си. За да мога да я кача. Всичко беше готово. Дори храната беше изядена. Оставихме си една ябълка, един шоколад и половин литър вода за самото изкачване. Дори газта беше докрай изцедена. Дори цигарите бяха свършили. Нямахме право на още една нощувка, на още един опит.


Последните лъчи по масива на Йезерце. Снимка: Arineta Mula.

За щастие Аринета се оказа невъзмутимо спокоен човек.
– Ще можем ли да ползваме следите ти на сутринта? – попитах я аз.
– Мисля, че лекият вятър малко по малко ги затрупал отдавна – отговори ми тя. Беше права.
Слънцето така и „не влезе” в стената. Палатката ни „видя” само двадесет минути от него – колкото обувките и дрехите ни да изпръхнат.
Беше красив залез. Последните лъчи очертаха Мая Бриасет в мастилено черно.


Вторият залез над Бриасет. Вляво Мая Халил Бинаку. Снимка: Arineta Mula.

* * *
Сутринта на 27 януари беше обикновена. Ясна, студена и сива. Щурмова.
В 8 часа излязохме от палатката. Оставих Аринета да води в затрупаните си вече следи. От самото начало поехме стръмно нагоре. Бял, твърд склон. Стената висеше над нас. Слушах я. Беше тиха. Успокоих се.


Първите метри и Аринета...


...и аз към „истинския” кулоар. Снимка: Arineta Mula.

За половин час подсякохме голяма част от стената, отминавайки „фалшивия” кулоар на Аринета. Следите й повече не ни трябваха. Минах отпред. Знаех къде да търся „истинския”. Вътрешната ми увереност се завръщаше. Предварително знаех, предварително усещах по нюх, че ключът е влизането в стената.
Скоро „истинският” кулоар застана в цял ръст. Спрях и го огледах внимателно. Измамно полегат, той ме водеше надясно. Тръгнах през него наляво. Инстинктивно усещах, че вдясно под снега има плочи и натечен лед. Инстинктивно търсех вляво изскачащите тук-там скали. Исках да ги проверя – за кухини, за качество на снега, за дебелина на леда.


Все по-близо до стената... Снимка: Arineta Mula.

Обсъдих всичко с Аринета. Тя се съгласи без думи. Вървеше плътно зад мен, сякаш всеки момент ще мине отпред. Никога не го направи.
Щях да се убедя още колко много качества има.


Цялата северна стена на Грюк е Хапт, 27 януари 2018 г.

* * *
Представата ми за маршрута беше проста, ясна и логична.
Разделих го на три.
Първата – за щастие – най-ниска част беше „ключът”. Тя представлява скален пояс от стръмни, почти отвесни скали. Ронливи, изровени, разрушени. Вярвах, че снегът ги е запечатал и път през тях съществува. Вярвах, че силите ми ще стигнат някак да се провра.


Проучването: стената в края на лятото, 23 септември 2014 г. Благодарности на Иван Гърбев, който e автор на снимката.

Втората, най-дълга част представлява не толкова стръмен каменист, натрошен терен, който вярвах, че се е превърнал в снежни полета. Надявах се, че по него нищо няма тръгне – дъска, лавина, паднала козирка. Надеждата ми беше в студа, чистия север и малкото количество сняг, тъй като беше краят на януари. Вярвах, че силите ми ще стигнат да го изходя и да не отрежа нещо от глупост.


Проучването: стената в края на зимата, 28 април 2013 г.

Третата част беше предвърховият скален пояс, където стената отново се „вдигаше”. Тя беше най-къса. Там бяха и козирките. Надявах се, че ще намеря път между тях в някоя пролука, образувана от вятъра или релефа. Вярвах, че силите ми няма да ме напуснат накрая.


Проучването: наистина първата среща с Грюк е Хапт – от Мая Йезерце, 30 септември 2009 г. Снимка: Павел Беличовски.

Целият маршрут имаше 650 метра денивелация – прилична като за целодневно изкачване с лека раница. Нито голяма, нито малка за един къс, кратък зимен ден, в който да побера и слизането надолу. Надявах се дълбоко в себе си да не срещнем блокажи, да не правим осигуровки, да не губим непредвидено време. Вярвах, че никой от двама ни няма да падне – физически или психически.


Проучването: стената в началото на лятото, 20 юни 2017 г.

* * *
Пресякох спокойно „истинския” кулоар. Нищо не тръгна. Все още бе рано и студено. Нататък започнаха стръмните, крайно рисковани подсичания нагоре през лабиринта на скалите и малките кулоарчета между тях. Вече бях сигурен – това е ключът на изкачването. Всичко друго щеше иска просто сила и издръжливост. Наклонът надмина очакванията ми – според мен на места беше повече от 70 градуса. Снегът, слава Богу, държеше. Но около скалите имаше дълбоки кухини. Самите скали пък бяха покрити със син натечен лед. Ледените ръце просто го пръскаха без да се захванат за него. Отделно от всичко това скалите бяха твърде ронливи там, където бяха без лед.


Първите стъпки по стената... Снимка: Arineta Mula.

Носех 30 метра 6.8-милиметрово двойно 10-годишно въже, 4 френда и 2 клина – всички те така и си останаха по мен. До края.
Не знам колко време сме катерили тази първа част – може би час. Нямахме представа за време. Нямахме време да говорим. Нямахме свободна ръка да снимаме. Нямахме място за почивка. Нямахме точка за осигуровка. Нямаме нито една снимка от тази първа част...
Аринета вървеше сляпо след мен. На два-три метра. Понякога стъпвах широко, навеждах се и я виждах между краката си – спокойна, методична, уверена. Нямах право да падна. Нищо не можех да направя, ако тя падне.


По стъпките на първия осмелил се – Андон Тапия по скалите на планината Дайти, 1958 г.

* * *
За пръв път ги видях от нашата граница, от върха на Велика Джеровица (2656 м.). Беше ранно лятно утро. Слънцето се беше издигнало на ведрото небе и разкъсваше мъглите, които заради дъждовете от предишните дни лежаха на югозапад, по Силбица и долината на Добри дол. Отведнъж над Валбона мъглената пелена се вдигна и пред очите ми се откри дълъг низ от светли, поръсени с пресен сняг върхове. „Това са Красничките планини”, обясни ни нашият граничар. Така за първи път в живота си зървах един край, който по тогава, преди 35 години, беше последният бял, неизписан лист от картата на Европа.” Това пише през 1960 г. патриархът на Проклетия акад. Бранимир Гушич, имайки предвид своите спомени от 1930-те години.


Проклетия. Животът. Италианска снимка от първата половина на ХХ в.

И продължава: „Във вътрешността на Красничките планини се промъквахме или от долината на Мотинския поток, или през Бьец [големият безотточен циркус, сключен между Мая Чет Харушес, Мая Пецмарес, Мая Дашльонит, Мая Исмет Сали Бручай и Мая Грюк е Хапт – бел. моя]. И в двата случая вървяхме през огромни девствени гори, които и днес покриват дъната на тия долини. Така бяхме достатъчно далеч от недоброжелателния поглед на тогавашната власт. През Бьец, с цената на зашеметяващи изкачвания, влизахме в западния дял на Красничките планини, които от тази си северна страна се издигат като огромни отвесни скални бастиони. Тоя западен дял лежи между Валбона, Мотинския поток, горното течение на Цурайската река и долината Сеси (Тети). В него се намират най-красивите и впечатляващи върхове на североалбанските планини. Те кулминират във високия 2625 м. връх Мая Грюк е Хапт, който със своята огромна северна стена заслонява по един поразителен начин Мотинския поток.
Аз нямам перото на акад. Гушич, нито виждах същата планина. А толкова бих искал и двете...


Единствената туристическа хижа, съществувала някога в Проклетия – дело на италианците през 1940 г. Долината Шала, малко над Тет.

* * *
Оставаше ни още една скала. Над нея се ширваха стръмните снежни полета.
Страхът ми се сбъдна.
Блокирах.
Опитах да заобиколя скалата отляво, но под мен снегът се продъни и отдолу зейна огромна черна кухина, чието дъно и дължина не можех да видя. Крепях се на трийсетина сантиметра дебел снежен корниз. Опитах се да я изкатеря. Не успях. Нямаше хватки, нито стъпки. Нито цепки за клин.
Аринета стоеше под мен и ме гледаше. И чакаше.


Кратко просъществувалия алпийски лагер в Тет. На заден план Мая Харапит, 1975 г.

Можех да направя само едно – да скоча на сляпо вдясно. Облегнах се на скалата, за да разтоваря поне малко корниза и скочих. Снегът издържа. Вкопчих се в скалата от другата й страна, направих две-три крачки, драскайки с котките по гладкия камък, и започнах да къртя снега около нея – все някъде трябваше да има „нещо здраво”. Потъвах. Накрая стигнах земята. Не бях потънал твърде много. Можех да се измъкна сам. За щастие от скалата нагоре тръгваше малък ръб или това беше просто игра на вятъра, нахвърлял снега като ръб. Запълзях нагоре на четири крака, за да не товаря повърхността в една точка. Измъкнах се.


Албански алпинисти на Бриасет, 1982 г.

По-късно Аринета ми каза:
– Не знаех какво да направя. Просто повторих това, което направи ти. Едвам успях.
Лъжеше. Знаеше, можеше и го направи.


Родният град на Аринета някога. Над него Проклетия.

* * *
Беше ми ясно, че трябва да спрем. Поне за пет минути. Забодох поглед в следващия лек снежен ръб, набраздил стената, стигнах го и го отсякох, колкото да направя площадка за един човек. Изчаках Аринета и я сложих да седне. После седнах аз.
Най-трудното беше под нас. Не бяхме минали и една трета от стената. Това беше единствената ни почивка за цялото изкачване.
Взрях се нагоре. Не виждах ясно, но усещах, че там, на върха, по гребена няма козирки.
Пуснах Аринета напред по очевидната линия право нагоре.


Аринета по лесните снежните полета нагоре...


...и аз след нея. Снимка: Arineta Mula.

* * *
Чак тогава се огледах. Беше тихо, студено, приглушено светло. А слънцето отдавна грееше отвисоко. Някъде другаде.
Тръгнах след Аринета. Виждах очевидното. Това момиче – стига да продължи по пътя на планината – след десет години ще бъде сред десетте най-добри алпинистки в света. Пиша го сериозно и отговорно.


Аринета Мула – бъдещето на албанския алпинизъм.

Господ й е дал наистина много – сила, издръжливост, техника, непретенциозност, невзискателност, но най-вече инат. С една дума – Аринета е темерут. Не видях в очите й страх, в тялото й – умора, в движенията й – грешка. Тя не мръзнеше, не изпитваше глад или жажда. Нито веднъж не поиска ръка или въже. Спокойно, безчувствено, механично тя вървеше след мен или пред мен. С мен или без мен тя щеше да изкатери тази стена. И сигурно всяка друга. Всичко, което й трябва, е опит.


Родният град на Аринета някога – джамията и Сахат кула. Над него Проклетия.

Спокойно виждах как плавно се отдалечава нагоре. Винаги съм изпитвал радост да видя как една птица разперва криле. Никога не съм ревнувал. Винаги съм се чувствал щастлив, че мога да кажа „Лети” на тези, които все още не знаят, че могат. Не знам дали ме чу.


Послеписът на слизане: Аринета Мула на фона северната стена.

* * *
В долината Валбона безкрайна тишина. Никакъв звук не безпокоеше заспалата гора. Напразно търсехме дълбоко долу някакво селце, колиба, дим или малко парче обработена земя. Само пясъкът в подножието на гората ни казваше, че там може да има вода и че потоците и реките значат живот. Горе, на върха, никакъв шум. Нито удар на брадва, нито ромон на вода, нито вятър. Нищо... Само чудни, блестящи върхове, прошарени от снега и с изящно изваяни стени. Върхове в непрекъснат низ, преплетени един в друг, огряни от слънце и потънали в сянка, с остри контури и незабравими цветове. Безкрайно тихи.
Дълго гледахме най-красивия дял на Проклетия.
Зад Мая Тат е южната част на долината Валбона с наниза най-величествени върхове на Проклетия, който е един от най-дългите в цялата планина. Това са Красничките планини. Отляво надясно те започват с каменната пирамида на Мая Печмарес и през издължения Мая Чет Харушес и Мая Малгащит достигат при Читети Бриньес височина от 2625 м. Това е третият по височина връх в Проклетия след Мая Йезерце и Джеровица. Наричат го още Мая Грюк е Хапт – дивен стеновит зид, висок повече от 500 метра и дълъг повече от 2 километра.
” Така през 1963 г. описва гледката от Мая Росит към Валбона и гребена Красничес и Жаборес един от „класиците” на сръбското планинарство инж. Миодраг Божинович.


Снимка: „Годишњак планинарског савеза Србиje за 1950 годину”.

* * *
След двеста метра отново минах пръв. Снежните полета станаха наистина стръмни, а браздящите ги кулоари – все по-чести, тесни, заледени, дълбоки. За щастие скалите не бяха плътни и оставяха път между себе си. Бавно и монотонно се движех нагоре. Пет, десет, петдесет, сто... не знам колко метра. Не спирах.


Нагоре по лесните снежни полета. Ясно се вижда последната, стръмна, скалиста част от стената. Снимка: Arineta Mula.

Спрях. Блокирах отново. Коленете ми бяха меки. Бях се катерил само на двата предни зъба на котките си. Повече просто не можех. Нямаше къде да спра. Нямаше къде да си почина. Нямаше къде да седна или поне да се изправя спокойно.
Аринета се катереше като хрътка под мен.
Преброих бавно и дълбоко до пет и продължих. Някак.


По кулоарите на средната част. Снимка: Arineta Mula.

* * *
Другата страна на долината ни изпълни с възхищение. Изразителни алпийски върхове – от заоблени, покрити със снежни куполи и дълги снежни ивици по склоновете си, до остри, скални игли и зъбци, разцепени от пълни със сняг превали – се издигаха в един внушителен низ от Мая Грюк е Хапт на изток до самотния стълб на Мая Бошит на запад, където е изворът на дивната Валбона.” Това е лаконичното описание на Бранислав Церович, първият сърбин – и най-вероятно въобще първият човек – изкачил Мая Йезерце откъм Валбона. Това се случва на 15 юли 1937 г.


Средната, лесна част на стената – снежните полета.


Единствената снимка на първата, стръмна част – просто се вижда „продънването” на стената долу. Снимка: Arineta Mula.

* * *
Скоро стената „омекна”. Усещах, че вече сме близо, но знаех, че ни предстои последната скална бариера преди самия връх. Взрях се нагоре. От катеренето досега очите ми бяха загубили фокус да виждат надалеч. Там, някъде над нас, имаше друг свят. Чисто небе. Топлещо слънце. Виждах границата между бялото и синьото, но тя ми изглеждаше все още безкрайно далеч. Продължих със забоден в ледените ръце и котките поглед.


Небето и северо-източният гребен, който минахме с Ники през 2014 г.


Сняг вместо вода. Снимка: Arineta Mula.

Изведнъж всичко се приближи. Усетих го инстинктивно по променената кандела на светлината. Отчетливо и ясно виждах гребена. Вляво от мен стърчеше изразителна снежна кота. Бях на петдесет метра от края...
Слава тебе, Господи, козирките бяха малки и преодолими.


Финалът.

Отказах се да щурмувам директно снежната кота – все още не вярвах, че това е самият връх. Подсякох я и се насочих към един малък, тесен улей, където вятърът беше „спестил” козирката. Набрах се на ръце през набития, отвесен сняг и излязох на светло.
Влязох в „другия свят”.


Последните метри на Аринета по стената.

* * *
Това е моето credo.
1. Никой не притежава нотариален акт за която и да е планина. Всяка планина принадлежи на всеки човек. Планината е като албанска къща в Проклетия, която според Кануна на Лек Дукаджин „принадлежи единствено на Бога и на госта”.


Човекът в Проклетия... преди да разбере, че Мая Йезерце е най-висок (старото име на Джеравица е Дервиш Ком). Снимка: сп. „Zivljenje in svet”, 24 декември 1933 г.

2. Планините са достатъчно големи, така че за всеки от нас има място в тях. За катерача, за планинаря, за скиора... и за пияницата долу в кръчмата в долината. Единственият критерий за добро в планината е това – да не си пречим, уважавайки всеки другия. Аршинът е отново написан в Кануна: „общото благо винаги е над частния интерес.


Човекът и Проклетия... премиерата по северната стена на Карамфилите, 1957 г. Снимка: сп. „Planinski vestnik”, бр. 9, 1964 г.

3. Планините не са панаир на суетата, нито места за поставяне на рекорди. В тях човек поема по пътя на вътрешното търсене на самия себе си. Един пророк го е казал отдавна: „Ако планината не идва при теб, ти трябва да отидеш при нея.


Човекът и Проклетия... Бранимир Гушич на връх Хайла, 1950-те. Снимка: проф. Zeljko Poljak (публикува се за първи път)

4. Никой не е пръв в планината. Нито ще бъде последен. Още по-малко най-добър. Човек трябва да е скромен, посветен и искрен към планината. По тази причина уважение се дължи на всекиго преди нас, също както на неродения след нас. Както и на всекиго, когото срещаме в планината.


Човекът в Проклетия... премиерата по северо-западната стена на Марияш, сп. „Кроз планине”, бр. 2, 1951 г.

5. Човек не трябва да търси слава, признание или безсмъртие в планината. Той може да намери в нея само Бог, Неговото откровение и – в най-добрия възможен случай – по-добрата част от своята душа.
6. Говори ли планината с глас? Колкото по-малко говорим, толкова повече правим.


Човекът в Проклетия... учебно катерене на егерите от 3-та алпийска дивизия „Джулия”, 1940 г.

7. Планината е домът на свободния човек.
8. Рано или късно планината убива лъжците и измамниците. Ако не със смърт, най-малкото със забрава.


Човекът в Проклетия... проф. Желько Поляк и гребенът Мая Малисорес, 1956 г. (публикува се за първи път)

9. Винаги е по-добре да откриеш собствен път към по-нисък връх, отколкото да повториш нечий към по-висок.
10. Има само едно по-добро от това да катериш сам. То е да споделиш преживяването си с други. Не да учиш някого, да поучаваш другиго или проповядваш на всички, а да даваш без да искаш нищо насреща.


Човекът в Проклетия... Васил Стамбули и Мустафа Селеница на път към Мая Йезерце.

11. Има само едно по-добро от това да споделиш с други преживяването си. То е да намериш в планината другар до гроб. Заради него и компромисът, и жертвата са лесни, смислени и идват от само себе си.
12. Най-тежкото, но и най-честно в планината е да се предадеш пред планината. Да загубиш. И да слезеш надолу. Преди 30 години AC/DC са го изпяли в Down Payment Blues:
I never smoked with no cigarettes,
I never drank much booze
but I'm only a man, don't you understand,
аnd a man can sometimes lose.



Човекът в Проклетия... право нагоре. Мая Хекурит (Гвоздени връх). Снимка: „Годишњак планинарског савеза Србиje за 1978 годину”.

13. Всичко е в нас. Сама по себе си планината е мъртва. Но тя създава живот – единственият истински. Както някога написа баща ми: „камъкът е нашият общ прародител.


Човекът в Проклетия... някъде. И навсякъде.

* * *
Върхът стоеше на десет метра от мен. Ослепително бял.
Обърнах се и подадох ръка на Аринета да излезе от стената. За пръв и последен път я пое.


Излизането на Аринета от стената. Мая Грюк е Хапт е на 10 метра...

* * *
Всичко ми беше познато. Дори прехвърлих върха и се загледах в снега по северо-източния гребен, сякаш очаквах да видя следите ни с Ники отпреди 4 години. Нямаше ги.


Липсващите следи по гребена... и долината Мотинес, вляво Джеравица, вдясно Шкелзен.

За Аринета всичко бе ново. Тя ме питаше кой връх кой е. Беше искрено, невинно щастлива като дете. Не можех, не исках и не трябваше да й казвам колко уморен съм. Просто й подарих шапката си на АC/DC. Щях да си купя нова. Всичко си беше отдавна казано в Highway to hell – неповторимо:
Livin’ easy. Livin’ free.
Season ticket on a one-way ride.
Asking nothing. Leave me be.



Голямата панорама на запад. При увеличение на снимката съм описал всичко, което знам.


Голямата панорама на юго-изток. При увеличение на снимката съм описал всичко, което знам.


Голямата панорама на север. При увеличение на снимката съм описал всичко, което знам.

Стиснах й ръка и я попитах:
– Как беше?
– Без теб никога нямаше да успея. Да се ориентирам по стената. Да си повярвам, че мога. Да го направя.
Лъжеше. Отново. Съвсем искрено.
Истината е, че бяхме двама, но всеки се изкатери сам.
За 4 часа и 15 минути.


Аринета на върха.


И аз. Снимка: Arineta Mula.

* * *
Изборът ми на маршрут за слизане беше прост, логичен и рискован.
Избрах най-краткия и най-бързия – директният.
Той също както и стената се делеше на три части. Първата беше полегатия, широк, лесен ръб на запад от върха. Втората беше ключова – тесен, много стръмен кулоар, без шанс за бягство при лавина. Третата част беше дългото подсичане на северната стена до палатката.


Първите стъпки надолу.


Мая Грюк е Хапт и част от гребена.

Бях калкулирал също толкова време, колкото и за изкачването. Отчитайки умората.
Не сгреших. Имайки предвид своята.

* * *
Бързо оставих Аринета да води надолу по ръба към превала.
Нямах пластини на котките си и с всяка крачка вдигах по няколко килограма сняг. Аз вървях бавно и тежко, тя – бързо и леко. За няма и половин час стигнахме превала. Това беше единствената част от целия маршрут, която не бях виждал с очите си. Със свито сърце заподскачах по скалите на гребена, за да огледам откъде можем влезем в тесния бял кулоар.


Аринета по гребена. Вляво Мая Халил Бинаку, в средата Бриасет.


Панорамата от превала: вляво Грюк е Хапт, в средата Хекураве, вдясно Гавнит.

Накрая успях да видя тънък фирнован език между скалите. Ужасно стръмен, на припек, за щастие без козирка.
Спрях Аринета и минах отпред. Обърнах се с лице към склона и тръгнах надолу на предни зъби на котките. Беше неприятно и рисковано – слоят сняг беше тънък, но твърд, на границата с леда.


Превалът.


Слизането на Аринета от превала.

Тук, накрая, за пръв и единствен път си позволих да кажа на Аринета какво да направи. Не исках грешки от глупост, отпускане или умора. Виждах я как рита несломимия сняг и удря с ледените ръце с все сила.
– Забивай само предните зъби на котките. Леко. И прехвърляй тежестта на тялото върху ледените ръце. Забивай ги високо, че да можеш да увиснеш на тях при нужда.
Моментално ме разбра и уверено заслиза надолу. Скоро всичко приключи.
Влязохме в сянката на кулоара и се затъркаляхме като снежни топки надолу, затъвайки до коляно.


Надолу. Превалът на заден план.


Надолу. Снимка: Arineta Mula.


Надолу. Снимка: Arineta Mula.


* * *
При дългото подсичане на стената се редувахме с Аринета кой да бие пъртина в дълбокия, мек и вече натежал от слънцето сняг. Имахме да наваксаме и сто-двеста метра денивелация. Умората бързо, неудържимо и окончателно ме превземаше.


Аринета на фона на Мая Халил Бинаку на излизане от кулоара....


...и при подсичанията на стената.

Стената сякаш нямаше край. Гледах я втренчено. Виждах, че наистина бяхме избрали най-лесния, най-логичния и най-сигурния маршрут. Всичко друго беше чудовищно – веднъж невъзможно за мен, втори път невъзможно да се направи в рамките на един кратък зимен ден.


По-трудната, по-скална част от огромната северна стена на Мая Грюк е Хапт.

Накрая след повече от час палатката изникна под последния стръмен склон.
Всичко беше приключило. Минаваше 16 часа.
Оставаше ни само дългото слизане към долината. Знаех, че няма да е по светло.


Удома.

* * *
Не съм катерач, не съм алпинист. Не познавам скали и категории на трудност. Затова и описвам маршрута си по начина, който ми е познат от Алпите, където съм качил 18 върха и имам някаква представа кое какво означава.
Слагам оценка – AD. Не толкова заради трудността, колкото заради риска.


Маршрутът.

Този риск е свързан:
1. С избора на подходящо време. Човек трябва да познава детайлно района и да разчита вярно условията на терен. Дъските, лавините, падащи козирки – това са обективни рискове по цялото протежение на стената.
2. С липсата на точки за осигуряване. Скалата е ронлива, изветряла, натрошена. Ледът не е достатъчно дебел за цеви. Снегът е подходящ единствено за дълги шишове, които обаче тежат и затрудняват движенията. Подхлъзването и невъзможността друг да те спре са обективни рискове почти по цялото протежение на стената, особено в долната й част.


Маршрутът.

3. Маршрутът според мен е невъзможен през лятото или най-малкото се превръща в истински хазарт с висока степен на трудност. Краткият зимен ден налага бързо движение без почивки, което от своя страна изключва забавянията с правенето на осигуровки. Дори движението във френска свързка според мен е рисковано. Всеки катери сам за себе си. Първият няма право да пада.
4. Слизането също крие рискове – ръбът с козирки при лошо време става непредвидим; тесният, стръмен кулоар без точки за осигуровка може да доведе до фатално похлъзване или скъсване на лавина.


Стената през лятото – невъзможна за простосмъртни планинари като мен. Благодарност на Иван Гърбев – автор на снимката.

5. Подсичането на стената следобяд крие риска от скъсване на основна лавина.
6. „Прозорецът” за маршрута е малък – средата на януари-началото на февруари или втората половина на април-първата половина на май. Независимо от това условията могат да варират значително.
Без изброените 1-6 точки оценката би била – PD+ или най-много AD-.


Снимката на Грюк е Хапт, която най-много обичам, 2 май 2014 г.

Що се отнася трудността:
1. Човек трябва да е запознат предварително до детайл със стената, за да не губи време за ориентация и да не поема напразни рискове, търсейки пътя.
2. Психическата устойчивост е по-важна от физическата издръжливост. Особено в долната част, където на моменти човек просто „виси”.
3. Дължината и денивелацията на стената не са големи и съвсем поносими за зимни условия. Две ледени ръце и стандартни котки са напълно достатъчни.


Мая Грюк е Хапт и животът, който побеждава.

* * *
След един протяжен час в следите си стигнахме катунчето Жич. Минаваше 18 часа. Все още бе светло. Но светлината ставаше по-студена. Планината – по-сива. Небето – по-бледо. Само Луната се изцъкляше призрачно. За сетен път си казах наум: „Няма по-голяма истина от зимната планина.


Аринета надолу.


И аз. Снимка: Arineta Mula.

Напихме се до насита с ледена вода от изворчето и продължихме надолу.
Тъмнината ни хвана по черния път. Почти не говорехме. Снегът издаваше звук вместо нас, скърцайки под обущата ни.


Финалът: Аринета, катунчето Жич и Грюк е Хапт.

* * *
В 19.30 часа влязохме в хотела, от който излязохме преди 3 дни. В голямата камина гореше с буен, жив огън. Хората сладко ядяха, наливаха се с ракия и пушеха на топло.
– Аринета, аз черпя – казах, избирайки масата до камината.
Трудно преодолях съпротивата й и за всеки случай платих предварително скришом. Поръчах риба. Беше ми станало вече традиция. Другото също – от далеч по-отдавна – две кутии цигари и две катранено-гъсти кафета.


Покълващите вече спомени – вечерната панорама. Вляво Исмет Сали Бручай, вдясно Грюк е Хапт, Халил Бинаку и Бриасет.

Заболи вилици в чиниите, хората питаха къде сме били. А разбрали, преглъщаха сочно и не искаха да повярват. Бях претръпнал, пушех и мълчах. Спомних си началото на Sin city на AC/DC:
Diamonds and dust –
poor man last, rich man first.
Lamborghinis, caviar,
dry martini, Shangi-La…

Спокойно можех да заменя Shangri-La с Valbona – римата се запазваше, само ударението отиваше на последната сричка.
Оставих Аринета да показва снимките на големия си фотоапарат и да обяснява без да знам какво.


Родният град на Аринета. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1950-те години (публикува се за първи път)

* * *
Това не беше краят.
– Професор Бояджи е в съседния хотел. Искаш ли да го видиш? – попита ме Аринета, затваряйки телефона.
– Разбира се – отговорих аз. Набързо приключихме с „тържествената” вечеря.
След пет минути дойде млад албанец, натовари ни в колата си и ни отнесе. Професор Бояджи ме чакаше... с три книги за подарък. Държах в ръцете си цялата история на албанския алпинизъм. Аз нямах нищо.


С проф. Бояджи и историята на албанския алпинизъм.

Обсъждахме надълго и нашироко върхове, маршрути, възможности... На слизане бяхме подминали групата на професора, унесени в падналата вечер. Тя нощуваше в недостроения хотел по черния път и на сутринта щеше да щурмува Мая Бриасет. Поне им бяхме спестили половината пъртина нагоре...
Професор Бояджи се оказа ерудиран, ироничен, леко надменен човек и истински катерач. Той беше стигнал до същите заключения като мен – или аз като него – за планината, за хората, за Бог. Разминавахме се в увереността и национализма. Аз си оставах либерален скептик. Той щеше да изтрие името „Проклетия” без да му мигне окото и да напише отгоре му „Alpet Shqiptare” – от моята снимка, която му изпратих за публикация заедно с кратко описание на маршрута ни за албанския вестник „Sport Ekspres”.


Просто Проклетия. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1950-те години (публикува се за първи път)

* * *
Сутринта на 28 януари беше обичайна – ясна, студена, прекрасна.
Пиех кафе и пушех цигара на обичайната маса, на обичайния стол. Гледах обичайното – северната стена на Бриасет. Чаках професор Бояджи за един последен разговор и... за ток. Великата вярна Корсичка неподвижна мълчеше в снега с паднал акумулатор. Аринета по женски се мотаеше с багажа си и телефонни разговори.


Проф. Александър Бояджи, Аринета Мула и аз на фона на Чет Харушес.

Оставаше ми дългият път към дома. И умората отвъд него. Усещах възрастта си, границата си. Бях спокоен от това.
Отклоних поглед към стената на Грюк е Хапт. Измамно полегата, измамно къса, измамно близо. А може би аз се мамех, а стената, върхът, планината, разстоянията, времето – всички те бяха истински? Усмихнах се и си казах: „Хем късоглед, хем без очила. Значи кьорав.


Валбона.

* * *
Оставих Аринета на автогарата в Призрен. Тя просто си метна огромната раница на гърба и замина без да се обърне. Родом от Печ в полите на Проклетия, по произход от род на племето Келменд от Черем във Валбона, избягал преди век заради вендета във Вусанье в Ропояна, тя се оказа истинска дъщеря на планината. Дива, жилава, немногословна, вътрешно силна.


Последното кафе в Призрен. Снимка: Arineta Mula.

На изпроводяк й казах единствено вярното:
– Благодаря ти. Аз мога да бъда стъпало в развитието ти като планинар, но ти отдавна си вече на друго.


Родният град на Аринета: когато албанци и сърби са живеели в мир – традиционната стража от племето Келменд пази патриарх Герман в Ипекската патриаршия, 1960 г.

* * *
Оставаше ми обичайният, натоварен, прашен или кален, двулентов път към София. Цопнах в косовска курортна тапа на прохода Превалац в Шар. Отнесох там три часа караници на сръбски с албанци като регулировчик, докато пробия към Брезовица. Бях безнадеждно закъснял. Купих още две кутии цигари, изпих още две кафета на крак и натиснах Великата вярна Корсичка.


Просто Проклетия. Снимка: проф. Zeljko Poljak, 1960 г. (публикува се за първи път)

Вечерта падаше. С нея потъвах в обичайния човешки живот, който така или иначе водех. Не си спомнях AC/DC. Слушах ги. Това парче, което беше по-голямо и истинско и от Stairway to heaven, и от Child in time, и от July morning, и от Wish you were here, сигурно от всички други...

It's another lonely evening
and another lonely town
but I ain't too young to worry
and I ain't too old to cry
...
Ain't too young to admit it
and I'm not too old to lie…
And I ain't too old to hurry
’cause I ain't too old to die
...
Ride on, got myself a one-way ticket
Ride on, going the wrong way.
Ride on, gonna change my evil ways
Ride on, one of these days.


Край.


Любимата ми снимка от това пътешествие. Не защото на нея съм аз. Ride on... Снимка: Arineta Mula.
Чет Мар 08, 2018 2:50 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2419
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Много красиво. И чудесно разказано. Браво!

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado
Чет Мар 08, 2018 7:02 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
irina



Регистриран на: 16 Сеп 2007
Мнения: 752

Мнение Отговорете с цитат
Както винаги прекрасен, завладяващ разказ. Благодаря!
Пет Мар 09, 2018 1:15 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Liubitel



Регистриран на: 02 Юни 2013
Мнения: 364
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Зимната Проклетия е ослепително красива!!! Браво за всичко!

_________________
Всичко е възможно.
Съб Мар 10, 2018 10:37 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
gena



Регистриран на: 29 Юни 2009
Мнения: 50
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря за удоволствието !

_________________
Където има воля има и път!
Вто Мар 13, 2018 11:19 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
fena73



Регистриран на: 16 Окт 2011
Мнения: 1851
Местожителство: Ст.Загора

Мнение Отговорете с цитат
Все едно че чета художествена литература....грях ще е, ако не събереш всичко на куп някъде...някога!
Поздрави!
Сря Мар 14, 2018 9:22 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
bgrali



Регистриран на: 31 Май 2015
Мнения: 50
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
fena73 написа:
Все едно че чета художествена литература....грях ще е, ако не събереш всичко на куп някъде...някога!
Поздрави!

И аз съм на същото мнение за събирането на куп.
Както винаги - много добре написано, снимките са невероятни, особено тези с червените скали на залез слънце.
Чет Мар 22, 2018 2:01 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov