Как изкачих „Бунарджика” на Агуас Калиентес в Перу
(Бунарджика или Хълмът на изворите е едно от шестте възвишения на град Пловдив. Името му идва от турската дума бунар (кладенец), заради многобройните си водни източници. Агуас Калиентес в превод от испански е „топли извори”.)
Денят е 29 Декември 2009 г. В Агуас Калиентес, е дъждовно лято с температури 15-20 градуса. Градът е известен, освен с топлите извори, с това, че е на 30 минути с автобус от сакралния град на инките Мачу Пикчу. Намира се на река Урубамба, на 2040 м.н.в.
Попадам в това красиво туристическо градче в абсолютно зашеметено състояние – след 4 дневно скитане по индианската пътека с преодоляване на 4200 м.н.в., в дъжд, мъгли и слънце, след невероятното преживяване на самото Мачу Пикчу, в този същия ден. Разпределят ни по хотелите и … ужас – аз съм сама, в стая без прозорец в ранния следобед. Хвърлям багажа и изкачам навън. Правя опит да примамя някой от групата, но нормалните хора предпочитат баня и легло след 3 нощи на палатка. Завалява проливно, което намалява шансовете ми за компания, макар че групата е от 60 човека българи и руснаци. Влизам в едно квартално заведение и си поръчвам познатата ми вече sopa de camarones (супа от скариди), много е вкусна. Храня се бавно и ми е някак самотно, макар и хубаво. Разхождам се, изгрява слънце. Реката и крайбрежните камъни са в жълто-зелени нюанси от единия приток и в червени от другия. Сещам се за една приказка „Златка – златното момиче”, но тук реката е жестока, скочиш ли няма излизане. Голяма стихия е, вдига пръски на 2-3 метра, появява се и дъга, красота! На камъните по средата на реката забелязвам да прехвърчат две колибрита. От по-едрите са, но пърхат с криле като вентилатори и въобще не се страхуват. Крайбрежният „булевард” навлиза в нещо като ботаническа градина. Дали перуанците знаят, че хибискусът е китайска роза? Стигам до края на града и на долината, в която е разположен. В тесен каньон продължава пътят и ж.п. трасето. През релсите, между храсталаците виждам стъпала, облицовани с камък. Поглеждам нагоре – почти отвесни скали, обрасли в мъхове и храсталаци. Решавам, че е пътека до някоя обзорна тераса над долината. Размотавам се и разглеждам „джунглата” около пътеката, растенията са поникнали едно върху друго на няколко етажа висящи, стърчащи и така оплетени, че не можеш да направиш крачка извън пътеката. Някои са паразитни и се хранят от другите. Няма големи дървета. Подминава ме семейство с поздрав „Ола”. Ходят в ритъм, напред не виждам обзорна тераса. Хрумва ми, че това е нещо като градски парк, като Бунарджика на Пловдив. Все още съм преизпълнена с чувства от преживяното през последните дни. Толкова преизпълнена, че те започват да преливат от очите и носа ми, а аз хлипам, седя на една скала и гледам как сянката на залеза поглъща града.
Задава се група macho-си (в превод – мъжкар). Сещам се, че на Бунарджика не е съвсем безопасно да се размотаваш сам. Но те се движат забързано, носят си шишета вода, не спират да ме утешават, подминават ме с „оля”. Имат вид на трениращи спортисти. Никой не се връща по тази пътека, сигурно някак обикаля града. Вече не става за снимки. Решавам да продължа по еко-пътека и … изненада – стигам до дървена стълба с парапет метално въже. Вече тръпна щастлива и поемам по хлъзгавите дървени стъпала, като стискам въжето. За моя радост след площадката продължава нова стълба, и още една, и още една! Някъде има парапет от дърво, другаде няма. Реката остава все по-ниско в долината. После – отново пътека, без отклонения, няма какво да му мисля, все напред. Просветлява между храсталаците и излизам на седловина. Няма пътека в посока към града, продължава в противоположна посока, може би към друго селище? Проследявам с поглед, вдигам глава и виждам червените точки – тениски на мачо-сите на съседния баир към добре оформен връх. Чувам как тупка сърцето ми. Поглеждам в раницата – имам челник и ябълка, ще изкарам и без вода. Буквално хуквам нагоре – там все още има и слънчеви лъчи. Тук са и обзорните тераси, кацнали над долината и града. Групата момчета вече слизат, разговаряме, имам още 20 мин. нагоре, уточнявам че връщането е по същите дървени стълби - ОК. Денивелацията е добра, пътеката върви на зиг-заг. Бързам, жега е, макар че съм по тениска. Още малко и… На върха съм!!!. Казва се Putucusi 2500 м.н.в и оооо изненада от него наблюдавам залез над Мачу Пикчу. Цяла сутрин му се любувах на този връх и колко снимки му бях нащракала, но от другия баир изглеждаше съвсем недостъпен. Семейството е още на върха, от Солт Лейк Сити са. Правят ми снимки и комплименти. И тяхната група останала да спи в хотела. Иска ни се да останем да нощуваме там, толкова е прекрасно. Сещам се, че никой не знае къде съм, трябва да слизам.
Щастлива съм. Чувствам се завършена, почти съвършена. Няма вече преливащи емоции, всичко си намира място вътре в мен. Душата ми след няколкодневен полет е притихнала в сърцето ми. Обичам целия свят! Благодаря на съдбата и бързо се спускам надолу. Движа се в сумрак, на дървените стълби пускам челника. Спомням си, че липсваха две стъпала, но с парапет е лесно. След по-малко от час ям диня на централния площад. Виждат ме мачо-сите и ми се радват, че бързо съм се справила. Малко по-късно откривам и хора от групата, сядам на чаша перуанско вино „Tocama”...
Олеее, колко хубаво си го написала...благодаря за споделените вълнения! Ще може ли да напишеш нещо подобно и за Мачу Пикчу...
Сря Яну 20, 2010 8:18 pm
Gamina
Регистриран на: 31 Авг 2007 Мнения: 2486
Страхотно Нямам думи.
Чет Яну 21, 2010 1:22 pm
Niksi
Регистриран на: 01 Окт 2007 Мнения: 562 Местожителство: софия
Мдам...страхотия.
Давай нататък..
_________________ Планинското притегляне е обратно на земното - нагоре, а не надолу.
Пет Яну 22, 2010 5:19 pm
anadel
Регистриран на: 03 Дек 2008 Мнения: 78
продължавам с темата Перу - в Куско
Трудно се справям с класическите пътеписи, защото не засичам време и не слушам много екскурзоводите. А този път ми изчезна и тефтера със записките, но все пак ще споделя…
Маршрутът е почти в туристическите стандарти:
София – Мадрид – Лима – Куско;
Куско – въжен мост – вход за Camino inca (Inca trail) пътеката на инките 4 дни с 3 нощувки на палатки - Мачу Пикчу – Агуас Калиентес 26-29.12;
Агуас Калиентес – Олантайтамбо – Куско – Нова година - Писак на 01.01.2010;
Куско – Ракчи – Ла Райа – Пукара – Пуно (нощувки на 2 -3.01) –Острови Урос в ез. Титикака – Силустани;
Пуно – граница Перу - Боливия – град Копакабана (нощувки на 4 и 5.01); езерото Титикака - Остров на Луната, Остров на Слънцето;
Копакабана – Ла Пас, (нощувки на 6 и 7.01);
Ла Пас – Лима – Мадрид – в София на 9.01.2010
Южна Америка – скоро не си бях мечтала, но си все пак си спомних… Малко след като се научих да чета буквите, баща ми ме научи да разчитам географски карти. Проследявах Амазонка, сравнявах я със тънкото синьо косъмче на Марица и си мислех що за чудо ли е. После имаше серия индиански книги. И сега просто се случи…
Пътешествието е организирано от INBI за практикуващите „ДАО алхимия”. Планирано е като изучаване на индианските традиции (практики). Включва и ежедневни упражнения, свързани с осъзнаване на взаимодействието на човека с природата и пространството.
Групата е от 60 човека, българи и руснаци. Разделени сме на 3 подгрупи. Трима българи се присъединяваме към другите за втора част, пропуснали сме ритуала „Аяхуаска”.
Ще карам наред…
І част
Обичам да летя, дори и със самолет. Харесвам планините над които прелитам, успявам да видя за малко и Атлантическия океан, преди облаците да го откъснат от поглед. Кацаме в Лима. Надяваме се и багажът ни да кацне. Няма проблеми. Спим в хотел с Интернет, с плодово-богата шведска маса на закуска. На другия ден летим за Куско с вътрешен полет на LAN, лети ниско над Андите и има прекрасни гледки. Ясно се виждат артериите на реките: по-малките, сребристо-блестящи, се вливат в по-големите кафяво-червеникави, които в началото мислех за широки кални пътища. Покривите на къщите блестят, не са слънчеви батерии, ламарини са. И тяхно величие планините – доста пустинни, имат храсталаци и нямат големи дървета, но така се вижда чудесно релефа отгоре. Не виждам скални зъбери.
Кацаме в Куско на 3500 м.н.в. и още от летището си купуваме кока на листа и на бонбони. Дъвчем, плюем, на мен ми харесва – леко тръпчиво, тютюнево. Настаняваме се в хотела – прекалено луксозен за джоба ми и хижарско-палатковите ми навици. Примирявам се . Имаме 3 дни за разходки из града и аклиматизация. Достатъчен е един ден. Леко ни хваща сороче-то (болестта на голямата надморска височина) – нямаме сили за бързо ходене, задъхваме се. На някой му се мотае главата. Препоръчват ни хапчета, които се купуват от аптеките, но наименованието звучи странно и си мисля, че някой се … (шегува) с нас. Все пак се пробвам в една аптека, изговарям го плахо – coramine – има го, само съм бъркала втората буква с „у”. Пише и glucose в съдържанието, хапвам едно – сладичко, става. После си карам на листа от кока, че поне им знам страничните ефекти .
Разхождам се сама из града, всичко ми е интересно. Опитвам различни храни. На пазара от един куп плодoве си посочвам някои, на които не зная дори имената. Жена, с престилка ги бели, реже и после в един обикновен миксер прави фреш за левче (2-3 сол-а по тяхната валута). Купувам си варена царевица, едра и вкусна. Перуанците също празнуват Рождество Христово, но малко по-различно. Преобладават украсите с Богородица с криле. Рождествената сцена в центъра на града е с лама . И те имат „шопинг” за празника, но предимно от импровизиран пазар на по-широка квартална улица. Сергиите имат „навеси” от сини найлони, ежедневно вали. Има не много голямо разнообразие на играчки - кукли в люлки с балдахини, пластмасови камиончета, топки и съвсем опростен вариант на влакче на релси. След Коледа забелязвам деца на групи, които си играят с тези подаръци и много им се радват. Китайците не са завладели този пазар, хората са прекалено бедни, за да си купуват евтино на килограм. Разглеждам и снимам с камера, не ми се сърдят, не ми обръщат внимание. Така неусетно изкачвам стръмната пазарна улица и като се обръщам установявам, че съм единствената блондинка на нея . По обедно време минават няколко „подвижни кухни” – домашно сготвена храна в големи тенджери, сложени на количка, която сипват в пластмасови съдове – нещо като ориз с месо и варианти на супи. Хранят се седнали на бордюра. Забелязвам, че жените са облечени доста шарено и красиво, макар и бедно. Опитвам да се добера до центъра, далече съм. Попадам сред някакви бордеи, по тротоарите продават месо, основно някакви оскубани гъски. Виждам бяла/руса жена да слиза от едно такси и без да се замисля се качвам в него. Шофьорът не ме разбира на няколко езика и му подавам визитката на хотела. Таксито е малко, с прокъсана тапицерия и мръсно. Шофьорът е весел, не псува задръстването и си тананика с радиото перуански песни. Плащам по обичайния за мен начин – подавам шепа с местни монети и той си взима колкото трябва .
След обяд на Бъдни вечер в центъра на Куско хората празнуват, ядат шашлици (големи шишчета) с картоф на края и пият някаква царевична бира. Има и сладки питки. Купувам една, слагам паричка, поръсвам с листа кока, паля свещичка, трима в хотела празнуваме Бъдни вечер. На Коледа на обяд виждаме семейства да влизат в скромно квартално ресторантче. Пробваме се и ние. Ядем много вкусна пъстърва и маринована царевица. Появява се оркестър от трима музиканти, които са много добри, за разлика от тези в луксозните туристически заведения. Това ни става любимото заведение, посещаваме го още няколко пъти. В неугледното дворче на цъфналата роза пред прозореца кацва колибри, обичам такива случайни моменти.
В Куско, по стечение на обстоятелствата, прекарвам общо 6 дни, в това число и Нова година. Разглеждам препоръчания ни Музей на инките. В двора му жени тъкат в национален стил. Момчета, поназнайващи разни езици, работят като екскурзоводи за няколко сол-а бакшиш. Експозицията не ме впечатлява, испанците са изнесли всичко. Виждам, че мотивите на тъканите, моделите на дрехите и сандалите са се запазили и до днес. Снимам тайно мумиите и типичните индиански храни, в които разпознавам едно растение – плод в големи ~ 60 см шушулки - Рacae. Опитвам го по улиците, интересно е – в зелената шушулка има бели плодове, с вкус на краставица и черно бобче за костилка. Разглеждаме и голямата Катедрала в центъра и музея Кориканча. Харесват ми, за тях има инфо в Уикипедия.
На Нова година сме само нашата група в аржентински арт-клуб, близо до центъра. Музиката и менюто са супер! В последните минути на старата година излизам да снимам с камерата на улицата и някой ми хлопва вратата и … заключва. „Нова година – нов късмет” – а аз уличница . Тропам, ритам – пускат ме, пием шампанско, пускам им дунавското хоро. Всички издивяват, крещим, подскачаме, влачим и руснаците между нас! DJ-я не смее да пусне повече български хора. Към 2 часа се прибирам пеша и снимам купона на площада. Хората са весели и добронамерени, някъде вече има работници с униформи, които много организирано почистват.
В туристическия център на Куско на Place des Armes, Катедралата:
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Нямам думи.
. Имаме 3 дни за разходки из града и аклиматизация. Достатъчен е един ден. Леко ни хваща сороче-то (болестта на голямата надморска височина) – нямаме сили за бързо ходене, задъхваме се. На някой му се мотае главата. Препоръчват ни хапчета, които се купуват от аптеките, но наименованието звучи странно и си мисля, че някой се … (шегува) с нас. Все пак се пробвам в една аптека, изговарям го плахо – coramine – има го, само съм бъркала втората буква с „у”. Пише и glucose в съдържанието, хапвам едно – сладичко, става. После си карам на листа от кока, че поне им знам страничните ефекти 
.
. По обедно време минават няколко „подвижни кухни” – домашно сготвена храна в големи тенджери, сложени на количка, която сипват в пластмасови съдове – нещо като ориз с месо и варианти на супи. Хранят се седнали на бордюра. Забелязвам, че жените са облечени доста шарено и красиво, макар и бедно. Опитвам да се добера до центъра, далече съм. Попадам сред някакви бордеи, по тротоарите продават месо, основно някакви оскубани гъски. Виждам бяла/руса жена да слиза от едно такси и без да се замисля се качвам в него. Шофьорът не ме разбира на няколко езика и му подавам визитката на хотела. Таксито е малко, с прокъсана тапицерия и мръсно. Шофьорът е весел, не псува задръстването и си тананика с радиото перуански песни. Плащам по обичайния за мен начин – подавам шепа с местни монети и той си взима колкото трябва 
. Тропам, ритам – пускат ме, пием шампанско, пускам им дунавското хоро. Всички издивяват, крещим, подскачаме, влачим и руснаците между нас! DJ-я не смее да пусне повече български хора. 
Към 2 часа се прибирам пеша и снимам купона на площада. Хората са весели и добронамерени, някъде вече има работници с униформи, които много организирано почистват.
Продължавай!
