ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Олимп, Стефани и малко история

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Олимп, Стефани и малко история
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 176
Местожителство: София

Мнение Олимп, Стефани и малко история Отговорете с цитат

Олимп, първото изкачване. Снимка: Frederic Boissonnas

* * *
„Тази митична мечта се сбъдна! Този невероятен момент, тази победа, за която не дръзваме да помислим, лудостта, която споменавахме на шега, но за която от десет години мислехме непрекъснато – да стъпим на спящия Олимп – се случи. Ние пристигнахме! Каква божествена радост!”
Така описва Frederic Boissonnas първото официално изкачване на Митикас на 2 август 1913 г. Той греши.


Олимп, първото изкачване, първият лагер. Снимка: Frederic Boissonnas

* * *
„В долната част на кулоара мъглата пак се вдига и решаваме да изтичаме до Митикас. Тук улеят е по-стръмен и пълен със сняг почти до върха. Имаме късмет с лошото време и неподходящите условия, защото няма хора, които да събарят камъни над главите ни. Разминаваме се само с двама гърци, които слизат и изглежда им е трудно. Смях и снимки горе в мъглата – успяхме! – и хайде надолу, много внимателно. За да ни поизплашат, събралите се горе богове поръсват капки дъжд, колкото да измокрят скалите, но вече сме в края на кулоара и спокойно се насочваме към заслона. Събираме тънките струйки вода от разтапящите се снегове по корнизите на Стефани и се захващаме да готвим топла супа на примуса.


Свидна Михайлова на Митикас, 2009 г.

Залезът е благосклонен и най-после разчиства мъглите. Бавно и тържествено се открива осветеният с меки лъчи ръб на Стефани, изоставил горделивостта си. Или може би по-горделив от всякога. Спектакъл за богоизбрани, наблюдаван само от четири броя очи! Облаците се дръпват, блесва златната облегалка на Трона, морета, долини и върхове, всичко свети някак далеч и долу, музите и боговете най-после ни приемат.”
Така описва Свидна Михайлова нашето изкачване на Митикас на 30 май 2009 г. Тя не греши.


Митикас, 2020 г.

* * *
На 26 юни 2020 г. учтиво моля Мария за снимка. Тя любезно приема. Предлагам й чешмата пред хижата за декор. Тя с усмивка приема.
Познаваме се повече от двадесет години, а не сме се забравили въпреки тълпите туристи, които минават през очите й всеки сезон. Сякаш не остарява, сякаш не се изморява, сякаш не може да спре да внимава всичко да е наред – точно и чисто, сякаш не може да спре да не се промени, сякаш не може да спре да се усмихва приветливо.
След снимката се решавам да я попитам:
– Каква е връзката ти с Христос Какалос?
Тя само се усмихва за пореден път и на прекрасен английски с много перфектни времена ми отвръща:
– Той беше наш съсед в Литохоро и много близък приятел на моя баща. Аз съм израснала с него – и долу в града, и тук на хижата.


Христос Какалос.

* * *
„В сърцето на всеки смъртен гори искра от огъня на Прометей.”
Така описва Frederic Boissonnas несломимото желание на тримата спътници да покорят Митикас на 2 август 1913 г. след тяхната грешка и преждевременна божествена радост.
„Поривът на вятъра разкъса непроницаемия воал, правейки дупка в него, и там, отсреща, пред нас, само на няколко метра – огромна черна маса, вертикална стена, издигаща се по-високо от нас.”
Тримата бавно откатерват в мъглата стръмния ръб. В един момент техният водач Христос Какалос спира и пита двамата швейцарци:
– Ще тръгнем ли нагоре?
Пред него стои „вертикален кулоар”. Швейцарците кимват. Без да изрече дума Какалос сваля от гърба си тежката фотографска апаратура и тръгва нагоре бос.
Този път те няма да сгрешат.


Олимп, първото изкачване. Снимка: Frederic Boissonnas

* * *
Беше преди повече от двадесет години. Още имаше визи, а ние нямахме дори карта. Бяхме четирима. И една очукана малка кола. Носехме дори туби бензин, които наливах в резервоара с цигара на уста. Замръкнахме на Приония. На следващия ден се качихме до Митикас и слязохме от него на един дъх.
Нататък през годините щях да се качвам на този връх като планинар и планински водач и да изгубя бройката, лицата на хората, точните маршрути и импровизации. Щях да свикна с тази малка планина, чиято истина, красота и девственост се крие от другата й страна, където още не съм стъпвал.
Така с годините фактите щяха да прашасат и от тях да се родят спомените – винаги по-красиви, всякога по-добри, никога черни, все по-леки като воала на мъглата, която крие върха всеки следобед.


Олимп зиме. Снимка: Frederic Boissonnas.

* * *
„Траверс по склона на Стефани. Бели стъпки по бяла стена. Спътникът ми удря с крака снега и отваря пътя за мен, а аз го следвам съсредоточена, крачка по крачка, в луда надпревара с волята на боговете. Бялата пропаст под краката ни е зейнала като жадна уста, отвесите горе хвърлят малки камъчета. Те потеглят с бясна скорост през снега, откъртват зърнестите слоеве от падналия вчера от небето лед и миниатюрните лавини се завтичат след камъните. Движим се близо до скалния корниз по средата на стената, който ни дава известна сигурност. Траверсът трае по-кратко, отколкото сме очаквали и ето че вече сме на пътеката за Зонария, а само след няколко минути виждаме стрелка в жълто и червено, сочеща нагоре. Надписът до нея гласи: Стефани.


Свидна Михайлова в началото на кулоара към Стефани, 2009 г.


Подсичането на стената на Стефани, 2009 г.

Навлизаме в кулоара, на няколко места използваме ръцете си и откатерваме. Тихо е, мъглите пак ни превземат, чува се само звънът на пикелите по камънака. Някой неочаквано силен порив на вятъра профучава и изсвирва през зъберите над главите ни. Излизаме на ръба – не знам дали да съжалявам или да се радвам на видимостта от няколко метра. Теренът се стеснява, тесни плочи с ръбове, завършващи в нищото, но ние много добре знаем какво има отвъд. Вляво „казанът” е дълбок вероятно към 1000 метра, а от дясно – стената, от която идваме, е някъде наполовина... Какво ли е да си тук и да виждаш?! Ето го и стъпалото към Трона – онова деликатно място, от което паднеш ли, ще е за последно. Бързо го изкатерваме, бързо се поздравяваме, че сме тук и бързо премятаме въжето през близкия клин, за да осигурим слизането си. Усещането, че сме в покоите на Гръмовержеца не ни дава мира и не можем да отгатнем какво ни крои той в мъглата... Знаем само, че трябва да слезем преди дъжда.”
Така описва Свидна Михайлова нашето изкачване на Стефани на 30 май 2009 г. Тя не греши. Нейният спътник съм аз.


На Стефани, 2020 г.

* * *
Връх Стефани също ще бъде изкачен за пръв път от Христос Какалос – този път през 1921 г. като водач на швейцарския топограф Marcel Kurz.
Преди това той ще се завърне на Митикас още веднъж през 1919 г. в компанията на Frederic Boissonnas и Daniel Baud-Bovy. А нататък през годините ще води още мнозина, докато през 1937 г. Гръцката Планинарска Асоциация не го провъзгласи за официален водач на Олимп. За последен път той ще се изкачи на Митикас през 1972 г.


Изкачване на Стефани, 1927 г. Снимка: Frederic Boissonnas.

* * *
На 28 юни 2020 г. продължавам разговора си с Мария. Тя любезно приема. Питам я какво помни от Какалос. Отговаря ми изчерпателно, ясно и с много добро:
– Той обичаше планината. Аз бях тук, още дете, когато се качи за последен път. Моят баща беше с него и му помогна да се качи на Митикас. Беше на 91 години.
Нямам повече въпроси. Само благодарност.


С Мария, 2020 г.

* * *
Със Стефан сме стари приятели. Повече от двадесет години. Но съдбата и времето ни пръснаха – аз останах в България, той емигрира. А планината ни събра, след като някога ни бяха събирали музиката, книгите и родния квартал.
Надълго и нашироко ще говорим за историята, културата и бъдещето на нашите Балкани и за миналогодишните ни вече общи спомени от Проклетия. Тъй между другото ще се търкулнат дните и върховете. До следващата среща, до следващата балканска страна, до следващия Балкан.
На изпроводяк щях да го попитам:
– Е, хареса ли ти Олимп, след като толкова искаше пак Проклетия?
– Да, – отговори ми той. – даже сам не очаквах.


Митикас, 1919 г. Frederic Boissonnas и Daniel Baud-Bovy.

* * *
„Нощта се разтваря в пространството като цигарен дим, за да се покаже новото слънце над близкия връх с малък параклис на Свети Илия. Правим си кафе, докато гледаме тържествения изгрев над морето от 2800м височина. После се спускаме по стръмните каменни пътеки, водещи от Платото на музите надолу през смълчаните букови гори, към паркинг в средата на нищото. Спускаме 2000 метра за три часа и половина и успяваме като по чудо веднага да хванем стоп до Катерини. Градски автобус ни стоварва на брега на жадуваното море и попадаме в света на плажни чадъри, дебели голи тела, детски викове и мирис на плажно мляко. Къде сме? Няма време да се чудим, неделя е и вечерта трябва да сме в София. Ушите ни са заглъхнали от бързата смяна на налягането, а вълните се плискат наоколо и бързите подскоци с тежки раници и обувки по каменния кей ни дават само една възможност: сваляме дрехите и потъваме за първи път и тази година в солената хладна прозрачност, отново плуваме към хоризонта, а уморените мускули триумфират в прегръдката на водата. Морето, начало и край на всичко...”
Така описва Свидна Михайлова краят на нашето пътешествие. Дали е права? И дали е приключило? Всеки решава за себе си.
Моето не е.


Нощта на 30 май 2009 г.

* * *
На 29 юни 2020 г. Платото на Музите беше потънало в нощта, мъглата и ситния дъжд. В стаята всички спяха дълбоко. Трескаво дочитах книгата на светлината на челника. А тя започваше така: „Аз, монахът Гьон, син на Гьорг Укцама, като се сетих, че на езика наш все още няма нищо написано за моста на Зла вода, и още повече когато за него продължават да се съчиняват легенди и истории, както и всевъзможни измислици, сега, след като градежът му завърши и дори на два пъти беше опръскан с кръв – в темелите и навръх моста, реших да напиша тази хроника за него.” Исмаил Кадаре, „Мостът с трите свода”.
Всеки дописва хрониката на своя живот – с повече или по-малко пунктуационни грешки, объркани местоимения и чезнещи подлози. Моята поне засега е ясна – планината е мост, по чиито гърбави сводове качват се и слизат свободата, смисълът и мълчанието.


Мост. Снимка: Frederic Boissonnas.
Пон Юни 29, 2020 6:57 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Vladimir1970



Регистриран на: 01 Май 2015
Мнения: 1

Мнение Отговорете с цитат
Браво, Ванка! Не написано, а картина нарисувана с думи! Радвам се, че съдбата ме събра с човек като тебе за Карамфилите и Комови преди няколко години.
Пон Юни 29, 2020 7:17 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 176
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Грях ми на душата от суета, Владо, но за такива думи човек вижда смисъл да пише. Благодаря.
Пон Юни 29, 2020 9:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov