Най-дълга разходка в най-къс ден, най-лоши време и място...
В памет на Илиан.
Беше един от първите ми другари, с когото делихме опасностите и несгодите на декемврийските изкачвания по северните склонове на вр.Ботев, отишъл си без време и само на 19 години.
Утре става годишнина и от първото ми успешно изкачване на маршрут в Северния Джендем. Като спортно-технически параметри не е кой знае какво, но за мен стойност сега има самото преживяване. Мисълта, с която живееш седмици и месеци преди да застанеш „в основата на първо въже“. Затова ще разкажа не толкова за винкели, плочи, улеи и осигуровка, а за субективните изживявания на героите в тази и други подобни истории, които изобщо не са лирически, а съвсем реални. По злощастно стечение на обстоятелствата, една част от тях вече не са сред живите, някои си отидоха съвсем без време, но никой не е вечен и за оцелелите остава спомена за моментите, в които всичко се свеждаше до това да стигнеш горе долу по светло до някой от коловете между Малкия Юмрук и вр.Ботев.
И така, историята започна с края на следването ми. Беше четвъртък, когато професор Петканов реши да ме пусне на последния от трите държавни изпити, въпреки открито наглото ми представяне. С разписаната книжка в джеба и последните си спестявания се устремих към магазина на Мазохиста, откъдето закупих едни от най-добрите за момента обувки Millet Alpexpert, които бяха едни от малкото тогава с вградена гета… разбрахме се с другарите, с които трябваше да пропътуваме до х.Плевен, и пътят към Джендема беше открит. Дотогава бях изкачвал, предната година, единствено Водните Дупки.
Уж най-достъпен и лесен, а още на първия пасаж на първо въже от ужас се бях припотил и потта бе замръзнала на шушулки по ръба на каската. Поне не паднах, но втората свръзка нямаше този късмет. Сега обаче, целта беше друга – нещо в „средата“ на стената.
Тръгнахме в петък сутринта, в Орешак си имаше порядъчно количество сняг, а на Априлци си беше същинска зима. Малко след ВЕЦ-а по пътя се тътреше нещо с вид на дъртата вещица от илюстрираните книжки с приказки. Носеше в ръката дърво, но по начин, изключващ ползването му като подпора… Абе разбирай, щеше да се ползва за бой, и то май възможно най-скоро. Спряхме да я питаме дали има нужда от помощ, но тя размаха така страховито дървото с викове и страшни закани, нещо от сорта „Само да го пипна, дървото ще счупя в кратуната му… Само да ми падне… откъде я е набарал тая ракия…“, че се отказахме. Потеглихме пак. Не след дълго настигнахме и бъдещата жертва на баба Егоровна, която го преследваше така настойчиво. Уж вървеше, но всъщност се тътреше и залиташе. Представи се: „Аз съм Дедо горски! Там едни са секли бор и той е паднал през пътя и се е залостил между фазите на далекопровода. Сега е спрян и онези отгоре /явно на върха/ чакат да им се възстанови напрежението. Сега са превключили на другата линия.. Златен ще им излезе тоя бор…“ Потеглихме нататък. Скоро стигнахме до местопрестъплението. Описанието съответстваше. Имаше и двама с вид на кретени, които се катереха по електрическия стълб, явно с цел да достигнат изолаторите и от там да хвърлят ласо към заплетените клони… и вероятно да направят още по-голяма беля… Към тях се не след дълго, се присъедини и Дедо горски. В това време дъртата вещица достигна стълба. Пръчката не достигаше нозете на осъдения на сто тояги… Затова само валяха страшни закани. Усетихме, че деда не се катери по стълба щото кипи от желание да оправя бора, ами за да отърве неизбежното, страшно възмездие за предобедното започване на ракиената вечер. Настана суматоха. Явно притеснен от сцената, борът като че сам се изхлузи и биде извлечен от пътя. Каква беше по-нататъшната съдба на Дедо горски не разбрахме, но и никой не кипеше от желание да разбира – дървото в ръцете на баба Яга вдъхваше повече респект, отколкото вида на зимния Северен Джендем. Всъщност и това не беше много сигурно, защото той пък не се виждаше, заврян в присъщата си мъгла. За да няма косвени жертви, набързо са качихме в колата и изчезнахме.
Стигнахме в крайна сметка паркинга. Времето беше лошо, като за 21 декември, но вечерта се проясни дотам, че да видим половината стена. Заговорихме се с Георги Златев, тогава щатно ПСС на Бъзов дял. Според него на Централен ръб можело да ядем шамарите, но Благо бил оптимален вариант:
На хижата пък заварихме Пешо-Барутника. Голямо име в търновския, българския и дори световния алпинизъм.
https://www.trapezitca1902.com/2009/PetarPanayotov.htm
Като изтъкнат представител на поколението си /през осемдесетте не можеше да си алпинист и да не си брадат/, той поглади дългата си брада и обясни – за утре може, но може туфите да не са замръзнали…
Трябваше да бъда с един приятел, който много му се щеше да изкачи Джендема, но от друга страна, не му беше съвсем спокойно при явния риск следващия ден да му е последния като жив… Само месец по-рано беше изял голяма хурка по северната стена на Вихрен, беше ме обвинил в опит за убийство по време на излизане от стената през лавинен кулоар, и настъпил тотален срив на психиката след скачане от ръба на Джамджията на слизане в мъгла и мрак без фенер. Но това е друга история…
Тогава ни доведоха Илиянчо. Казаха – вземете го с вас, катери се бързо, пък и поназнайва района. Имах двойно въже и решихме да направим салам. Изначално идиотско решение за най-дългите турове, най-лошото време и най-краткия ден в годината….
С нас щяха да бъдат още другаря Фратю/субектът, натоварен с въжето/:
Фратю беше изтъкнат търновски екземпляр, водещ лицето Красимира – кандидат за страшни подвизи, включително и Еверест…
Неприятностите започнаха още рано сутринта. Фратю уж знае района много добре, ама като кривоглед и кьорав, ни прати в тъмното къде основата на Водните дупки. Илиян пък нагази в ручея и си напълни пластмасовите обувки, моят човек отиде да пикае зад трансформатора и се скри, та се не видя. А времето вече напредна необратимо. Илиянчо стана нервен, развика се „айде бе, другите вече повръщат…“, а ние още се мотаем около паркинга. С триста зора и по мое настояване хванахме едно ребро, което трябваше да води до нашия тур. Оказа се, че съм познал, не след дълго се набутахме в първите скали. Беше още в гората и предложих да ги заобиколим, защото и времето напредна. Фратя обаче се развика – дошли сме да се катерим, не да обикаляме, тръгвай нагоре. Та тръгнах и изкарах едно въже. Моят човек обаче, явно си спомни за Вихрен:
След като "разумя" че тук е още по-страшно дърво, взе че изпита трижди правен и два пъти фактически ужас, свлече се няколко пъти още на първите метри, отвърза се, все си чукалата и избяга в гората. Останахме двамата с Илиян. Работата потръгна, скоро нахвърляхме - въжета. Преди мъглата да ги скрие от поглед, за последно видях Фратю на три въжа по-долу, в средата на гладка плоча да прекопава боровинките, да псува и едновременно с това да пуши цигара. После мъглата се сгъсти и го скри, изостанаха и повече не го видях… Неусетно реброто взе да поляга и стана истински ръб, който завърши с остра жандарма.
Отдясно се разкриваше зловеща гледка. Всъщност снимката е 15 години по късна, и тогава не се виждаше нищо, заради лошото време:
Слязохме от нея и видях, че всъщност сме вече в горната третина на тура и ни чака истински страшното – няколко неосигурени въжета по гладки плочи с тревни туфи, траверс и финалната камина в средата на виждащата се отдалеч сцепена кула, ознаменуваща края на тура, в която бяха най-сериозните пасажи.
Идваха психарски моменти – три последователни въжета изцяло по туфи, много сняг и тотално никаква осигуровка.
Площадката – през рамо, паднеш ли, завличаш и другия. Сега е лесно, има и болтове:
Малко преди десния траверс дойде и ключов пасаж – надвесена туфа. Едвам я изкарах. На корниза горе успях да издействам криво ляво някаква осигуровка. В основата на камината най-сетне заковах сериозен клин. В началото беше лесно, широка камина, ходи се, има и чат пат някакви клинове, слагах и френдове. Вече взех да си представям върха на кулата. До него оставаха някакви 5-6 метра. Да, ама не, камината се стесни, хватките изчезнаха, с тях и осигуровката, придвижването ставаше в пълен отвес, на ръбчета от милиметри, на които котките и сечивата едва хващаха. Забавих се много. Оня отдолу, явно му беше станало студено, защото започна да свири, да вика какво толкова се бавя, ония долу /на хижата или в селото/, вече повръщали за кой ли път. Опитах да не отвръщам и едвам се изхлузих до мястото, където камината свърши. Имаше два клина, площадка. Чак сега имах време да осмисля, че вече съм на върха на кулата, а с камината е свършил и тура. Илиян тръгна бързо, съответно и падна бързо, още долу, на лесното. Развика се, че когато бил предния път, камината била пълна с фирн и било много лесно, а сега… Носеше само един дълъг пикел и това му взе здравето – тази камина беше много трудна за човек с едно сечиво. До горе последваха още няколко падания, викове, псувни, крясъци. Най-накрая и двамата застанахме на върха на кулата. Зная, че това изобщо не е повод за радост, защото точно там сме никъде. Мъглата беше ужасяваща, скоро щеше да мръкне. Викахме, крещяхме, но от долните въжета нямаше никакъв звук. Решихме, че втората свръзка се е отказала, и бързо тръгнахме нагоре. Илиян каза – никакво отвръзване, още не сме излезли от Джендема. А на мен пък, явно ми беше дошъл края на силите, едвам се влачех след шибаната камина. Добре, че Илиян изтъпка цялата пъртина до Малкия юмрук. Година по-късно научих, че той е бил и природно як – на тестовете за Еверест, май е взел първо време в бягането от Драгалевци до Черни връх. Иначе просто си се представях като малка паметна плоча нейде там по необятния склон между кулата с камината и Малкия Юмрук. Няколко години по-късно, само на 300 метра по на юг, друг един славен пъртинобоец, който също си замина без време, ми помогна да излезем от пъклото. С новите обуща ми беше тъкмо добре, но се чудех Илиян какво прави с пълните с вода комбинирани кофлаци на краката си. Изнемогата беше толкова силна, че на върха, между телевизионната станция и метеорологичната сграда, се наложи да пълзя през три метровото навеище. Просто не виждах начин как ще се приберем на хижата. Минаха още няколко години в напразни опити и борба с изнемогата, преди да изнамеря начин как се катери Джендема и същата вечер да се прибереш на х.Плевен.
Настанихме се при метеоролога, стана ни топло, мокрите дрехи започнаха да пушат, започнаха раздувки.
Изведнъж телефонът звънна. Звънеше техния съклубник Вальо, от х. Плевен, и питаше дали Красимира и Фратю са с нас на върха. Ами не са, ма те не са ли с вас на хижата? Ми не са… А не се ли виждат челници в гората? Ми не се виждат…А какво се вижда? Вижда се целия тур до кулата, след което е мъглата… Във видимата зона нищо не свети… Стана ми страшно. Още по-страшно и при мисълта, че в момента съм толкова зле, че надали мога и до заслона да сляза, а ако трябва да влачим някого нагоре, направо не си го представям. А вече беше и доста късно. Вън вилнее снежна буря, ние с мокри дрехи, сухите резервни са малко, че тежат, нямаме и храна… В този момент вратата се отвори и заподозрените нахълтаха, целите в скреж като снежни човеци. Тръгнах да им помагам да махат замръзналите гети, но Краса решително възрази – тя, таковата собствено, щяла да направи кратка почивка и си слизала към х.Плевен. Фратю мълчеше. След минута бавно започна да се събува, заявявайки, че никога досега не е катерил Джендема и да е успявал да се прибере на хижата. Винаги е оставал на върха. Краса зейна да възразява, но бързо биде усмирена. Остават, точка по въпроса. На следващия ден, полярен студ и порядъчен вятър, слизахме по „Купата“. Красимира, въпреки че бе натоварена с раница и багаж, често „излиташе“ и се наложи да бъде връзвана за парапета, който Илиян и аз правихме между колците, за да не излетим и ние.
Скоро дойде гората и всичко свърши. И този път отървахме кожите.
Пон Дек 20, 2021 11:01 am
kaloyanv
Регистриран на: 22 Авг 2018 Мнения: 2257
Много хубава история и добре написана, благодаря за споделеното.
Те и при мен не се отварят, ако ги гледам през телефона или IE но с Edge става. Просто тези последните са снимки, качени в гугъл снимки и за това не стават...
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
