Вулканът Хасандаг

Вулканът Хасандаг или там, където овчарите ходят с пушки, а кучетата ловуват вълци.

Изкачването на двуглавия стратовулкан Хасандаг или Хасанда, както го изговарят местните, бе част от голямото ни турско пътешествие, при което имахме преходи в Тавърските планини, изкачихме Хасандаг и направихме неуспешен опит за изкачването на Ерджиес, където само не се утрепахме.
За всеки един от посочените преходи ще кача отделна тема, защото смятам, че турските планини са много различни от всички планини, на които съм бил и заслужават да бъдат описани.

Полезна информация:
Хасанда е неактивен двуглав стратовулкан, чието последно изригване е било около 7500 г. пр. Хр. Висок е 3253 метра и се намира във вилает Аксарай, което е някъде по средата между Кония и Кайзери. Изкачването започва от хотел Karbeyaz, до който има асфалтиран път. Хотелът е по-скоро хижа, но с претенции за хотел. Нощувката ни излезе около 90 лв., което бе твърде много за условията, които хотелът предлага. Възможно е да преспите пред хижата и на палатка, но трябва да бъдете внимателни за огромните кангали. Овчарски кучета - вълкодави, които достигат до 100 килограма. В близост до хотела има кошари, които кучетата пазят и вечер се навъртат около кошовете на хотела.
Денивелацията от хотела до върха е около 1350 метра. Възможностите за изкачване са няколко, като традиционният маршрут се завърта от източната (изток-североизток) страна на вулкана или ваше ляво гледано от хотела. Най-трудната част е последната третина, която е стръмен сипей от типа дребен чакъл. Ходи се трудно.Крачка напред - две назад, но не е опасно. В планината няма никаква маркировка или ясно изразени маршрути. Ние изкачихме върха по най-трудния маршрут, директно през един от улеите. Реално си избрахме пътя на око. Целият преход ни отне около 11 часа. Ако обаче минете по традиционния маршрут и се изкачите само до първото знаме, според мен спокойно може да го направите и за 8 часа. Носете си вода. За турските планини са ви нужни най-малко 2.5 литра.
Най-хубавото за всички любители на планините е това, че Хасанда, Тавърските планини и Ерджиес правят един триъгълник, при който разстоянията от точка до точка са не повече от стотина километра.

А ето го и нашето приключение:
Трескаво събирахме багажа и макар да бе пет сутринта, вече знаехме че закъсняваме. Очакваше ни час и половина до селцето Халвадере, а после трябваше по прашен макадамен път с неизяснено качество да достигнем до хотел Karbeyaz. От там щяхме да поемем пешеходно към извисяващия се кратер на двуглавия стратовулкан Хасанда (3253м.).
Поехме по видело и уж знаехме пътя, но селцето ни се оказа по-криво от очакваното, та объркахме пътя и вместо на юг, взехме че поехме на север. Решихме да не се връщаме, че няма да ни е на късмет и хванахме посоката за Гьореме.
Решението ни бе правилно, та правилно!!!
Скоро пред нас се появиха и балоните. Изобщо не ги бяхме предвидили, така че получихме безплатен бонус. Многоцветните дундьовци изпълваха небето над Кападокия. Не бе за вярване, но някъде там, далеч над нас се рееха толкова много хора, дошли от целия свят, за да видят това чудо на природата. Явно бяха излетели много рано, защото някои от тях вече се канеха да кацат.

Бе време да продължим напред. До Хасанда ни очакваше още път. Подминахме табелата за Ihlara Valley, една от големите забележителности на Кападокия и стратовулкана започна ясно да се очертава. От това разстояние изобщо не изглеждаше страшен.
Отправната ни точка бе хотел Karbeyaz. В Google maps бях видял, че това е нещо като хижа, но преустроена в хотел. Любимо място на местните парапланеристи.
Имах притеснения за пътя, който последните няколко километра трябваше да се превърне в нещо като макадам, но на място бяхме приятно изненадани. Оказа се, че пътят до хотела е прясно асфалтиран. Около осем сутринта, напълно екипирани, бяхме готови за преход.

Традиционният маршрут за изкачване на Хасанда, тръгваше от хотела и после малко по малко заобикаляше вулкана от неговата източна страна или наше ляво. От там бяхме решили да минем и ние. В сравнение с Тавърските планини, върхът изобщо не изглеждаше страшен, так че пътят бе ясен. Напред и нагоре!!!
Съвсем скоро, отново щяхме да разберем, че в турските планини никога, нищо не се случва така, както си го планирал. Докато бодро крачехме напред на Ваня и се счуха хлопки, като от стадо.
Малко по-късно пред нас изскочиха огромните анадолски овчарки от породата кангал. Бяха две, тежащи по 70-80 кила. На вратовете си имаха вериги с железни шипове. Вълкодавите бяха настръхнали и ни приемаха като явна заплаха. Започнахме да викаме и бавно да отстъпваме назад. Кучетата, заплашително ръмжаха и ни следваха.
По подобни места обикновено ходя с един голям боен нож от времето на дядо ми, но с оглед на тежкия преход, бях решил да не го вземам, че много тежи. Опипах раницата и бавно извадих едно малко назъбено ножче. Бе много удобно за белене на портокали.
Кангалите явно усетиха намеренията ми и злобно излаяха, оголвайки огромните си зъби. Овчаринът тичаше към нас и размахваше тояга, но все още бе твърде далеч, за да всее респект на огромните кучета. По едно време спря и вдигна тоягата към небето. Изпука изстрел. Всъщност тоягата бе пушка. Кучетата, сякаш излязоха от злобния си транс, обърнаха се и бавно поеха към стадото.
Срещата с вълкодавите ни изплаши, така че решихме от тук насетне да внимаваме много повече. Навлезнахме в дълбоко дере и решихме да вървим по него. Дерето виеше наляво- надясно и без да усетим малко по-малко бяхме започнали да се отклоняваме все по- встрани от предварително начертания маршрут. Усетихме се едва в подножието на голямото изкачване. Поумувахме малко и решихме, че след като сме тук, ще атакуваме Хасанда по един от страничните му улеи. От долу изглеждаше долу-горе прилично.
Темпото, което си бяхме наложили бе много високо. Ако продължавахме по този начин за около три часа, трябваше да ударим денивелация от 1300 метра и то по много тежък каменист маршрут. Нещата ми изглеждаха толкова наредени, че дори започнах да кроя планове как ще отскочим и до Малката Хасанда, която се намираше малко в страни.
Любувах се на пейзажа и не спирах да снимам. С изключение на огромните кангали, които наистина ни уплашиха, преходът бе приказка. Междувременно Ваня бе дръпнала напред. Малко преди голямото изкачване и викнах да свие наляво, но по незнайни причини, тя реши да свие в другата посока. Знаех, че Хасанда може да бъде изкачен и от там, но това бе най-сложният маршрут.

Помислих малко, огледах възможностите и си казах: „Сложно, сложно – колко да е сложно???”
Гледам снимките и още не мога да повярвам как тези върхове изглеждат лесни, а в същото време всяко подценяване превръща изкачването в малък ад.
Скоро се озовахме в средата на ужасен сипей. Камъните бяха големи, но без стабилна основа. Сигурната стъпка вече се бе превърнала в мираж. Дълго се колебахме дали пък да не се върнем. Още имахме този шанс. След кратка почивка и няколко глътки вода, решихме да не се отказваме и смело продължихме напред. Там някъде, реших че съм изгубил фотоапарата си, който уж трябваше да бъде в джоба на панталона ми. Тръгнах да го търся надолу из камъняка, само за да установя, че всъщност е пропаднал надълбоко в раницата. Изгубихме почти 40 минути.
Тук всичко бе толкова необлагородено и диво. Едновременно плашещо и въодушевяващо. Това, което изглеждаше малко, всъщност бе голямо. Уж полегати, склоновете се оказваха почти отвеси. Камъните бяха нестабилни и играеха под краката ни. Изкачването ни стана много бавно. Преценявахме всяка крачка. Почивахме често. Ваня изобщо не гледаше надолу, защото и се завиваше свят. На мен пък ми се виеше свят като погледнех нагоре. Може би, защото ясно осъзнавах още колко много ни очаква по този тежък каменен склон.
Силите ни бавно привършваха. Опитвах се да окуражавам Ваня при всеки възможен случай. Лъжех я, че остава съвсема малко. Още малко усилие и ето ни горе. Така й казвах! А какво има горе, бе най-големият ми страх! Не бе изключено да достигнем до назъбен отвесен кратер.
На места сякаш виждах някакви мижави следи от отдавна преминали хора. От време на време виках, за да предупредя някого отгоре, че долу сме ние. В тези диви планини едва ли щяхме да срещнем някой, но все пак.
След много усилия, с треперещи крайници, най-после стигнахме ръба.

Хасанада бе един огромен каменен куп, изникнал насред равнината, буквално от нищото. Всичко около него бе една равна тепсия. Височината бе чутовна. Ако над нас прелетеше самолет, имах усещането, че ще го хвана за крилото.
За щастие най-големите ми страхове не се сбъднаха и след ръба, вече се виждаше нещо като пътечка. Заобиколихме остър зъб и се оказахме в дилема. От двете ни страни се вееха знамена. Вулакнът Хасанда бе двуглав и всъщност имаше два отделни върха, намиращи се в коренно противоположни посоки. Единият се намираше в ляво от нас и бе очевидно по-ниският. Не малка част от планинарите, достигаха само до него. Ние обаче бяхме минали по най-тежкия маршрут и не ни се щеше да оставим работата си на средата. Нямахме друг избор освен да продължим по камъняка пред нас, насочвайки се към най-високата част на вулкана.
Някои от камъните бяха с човешки бой, а подобие на маркирана пътека или маршрут, естествено нямаше.

Това последно изкачване ни отне около час. Докато се любувахме на гледката горе, на отсрещния ръб, взе че се появи малко синьо човече.
По моя идея, за да не се товарим излишно, бяхме оставили раниците долу в кратера на вулкана. В моята раница бяха пари, документи, паспорти ... абе всичко, което не трябва да оставяш без надзор. Ама кой да предположи, че баш в тази непристъпна диващина, дето освен кучета вълкодави и овчари с пушки, ще вземе да се появи и някой друг.
Реших, че ще е твърде рисковано да стоя горе, докато този неидентифициран субект продължава да се върти наоколо, така че с бърза крачка поех надолу. През камък, през два, слезнах много бързо, но и страшно се уморих.
Човекът явно бе по-отпаднал и от мен, защото през цялото време остана да стои на отсрещния връх, проточен на един голям заоблен камък.
Изчаках Ваня в кратера, където през други сезони на годината, явно се образуваше нещо като малко езерце и бавно се насочихме към този странен непознат.
Артьом от Петербург ни посрещна с огромна усмивка. И той не можел да повярва, че точно тук ще срещне хора. Артьом вече бе обикалял из Турция цял месец. Стигнал до тук на стоп през Грузия. Видял, че в околността няма друга по-голяма забележителност и решил да се качи до Хасанда, де се вика с едно шише вода. Изкачването бе от лесната южна страна, ако тук изобщо имаше нещо, което да се нарече лесно и до по-ниския връх, но постижението си бе постижение.
На малкия връх бяха направени две ламаринени камиончета, където се криеха книгите за вписвания. Това, което ни изненада бе, че за нашия ден се бяха вписали още две турчета, но не ги бяхме видели нито ние, нито Артьом.

Поехме бавно надолу, по вече традиционния маршрут, откъдето бе дошъл и Артьом. Ужасен сипей. Както самия той сподели - крачка напред, две назад. Тегаво, но поне безопасно.

Артьом вече бе примрял от умора и най-вече от жега, та на два-три пъти се сурна по сипея, но се размина само с уплаха и леко охлузване. Момчето бе толкова жадно, че бе опитало да си разтопи сняг от една малка снежна пряспа по пътя, която естествено не ставаше за пиене.
Съжалихме го и му харизахме останалата ни вода, без да преценим още колко път ни очаква, а слизането изобщо не бе лесно. Имаше много сипеи и камъни, по които или трябваше да кривим крака, или постоянно да заобикаляме. Като капак Артьом бе зарязал раницата си някъде много в страни, та сякаш малко се бяхме отклонявали досега, че трябваше да правим и още едно допълнително отклонение, което ни глътна нови 40 минути.
В крайна сметка преходът ни се проточи цели 11 часа. В хотела бяхме примрели от жажда, а коленето ни вече поддаваха, но пък всичко приключи добре, което в планини като турските винаги е добра новина.

Ами.... браво на вас!
И аз мислех да ходя на Хасандаа през 2015, даже почнах да уча литературен турски, но нещата се обърнаха и пак забихме към Алпите.
За този вулкан научих оттук, от форума, вероятно и вие също. Wink