Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3279 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
Чимборасо, Еквадор и южното звездно небе – декември 2019 г.
Чимборасо, Еквадор и
южното звездно небе
(декември 2019 година)
„Цели се в Луната. Дори да не улучиш, ще попаднеш сред звездите…“
„Aim for the Moon. If you miss, you may hit a star.“
Клемент Стоун, американски писател (1902-2002 г.)
Това е пътепис за изкачването на връх Чимборасо (и още няколко върха преди него), за разглеждането на страната Еквадор в Южна Америка и за наблюдението на съзвездията на южното звездно небе, които са невидими от България…
Самото изкачване не бе нещо особено, нямаше „спиращи дъха гледки“ (дъхът спираше, но поради малкото кислород на тази височина), нямаше и много снимки (поради спецификата на изкачването, което започваше през нощта). Този пътепис би представлявал определен интерес за любителите на предизвикателства и за тези, които биха искали да научат повече за страната Еквадор, за хората, които живеят там, за тяхната култура, за начина им на живот и за техните звезди…
Пътеписът има няколко цели:
Първо – да предостави информация на тези, които искат да изкачат Чимборасо.
Второ – да запази спомените, които неизбежно ще избледнеят с времето.
Трето – за забавление.
Четвърто – за вдъхновение.
Пето – да покаже на желаещите, които искат да посетят Южна Америка, че могат сами да организират пътуването си, а не да плащат за програмите на българските туристически агенции, които програми често са много скъпи, недобре организирани, заблуждаващи и не много успешни. Трябва да се внимава и с чуждестранните агенции поради същите причини.
Първа част
Преди пътуването
Повечето подобни пътеписи започват с предисторията – как се е зародила идеята, как се е развила подготовката, каква е била екипировката, какъв е бил багажът в раницата...
Лично на мен тези неща винаги са ми били скучни и рядко съм ги изчитал докрай.
Поради тази причина тук (в планинарския форум) ще пропусна тези подробности, като само най-общо разкажа за тях.
Който иска да прочете всички подробности (или само някои от тях) – има пълна версия на пътеписа, ето връзката към нея:
Който не иска да чете такива подробности, може спокойно да пропусне първата част от настоящия пътепис (първите глави от 1. до 5.) и да започне четенето направо от същинското начало на пътешествието, което стартира във втората част на пътеписа (глава 6-та). Който иска, може да не чете дългите описания и информативния текст, а само да гледа снимките и кратките им описания. Който иска, може да разгледа само снимките (ще давам връзки към албумите с публикуваните тук снимки и към всички снимки от деня).
Все пак не мога да не разкажа накратко предисторията на това пътешествие и как се роди идеята за изкачването на Чимборасо...
Накратко:
1. Раждането на идеята
Всеки прохождащ турист в началото си поставя туристически цели, към които се стреми.
Обикновено с времето целите стават все по-големи, все по-сложни, все по-трудни, все по-високи...
Кой не си спомня първото си качване на връх Мусала, първенеца на България и на Балканския полуостров?
С времето България отеснява и туристът насочва взора си към съседните страни, все по-надалече и по-надалече, все по-нависоко и по-нависоко...
Така стана и с мен. Бях решил да изкача връх Монблан (4809 м), първенецът на планинската верига Алпи.
Към такъв сериозен връх като Монблан е добре да тръгнеш с приятели.
Повечето от моите приятели обаче нямаха желание да качват Мон Блан,
а тези от тях, които искаха, не можеха (нямаха някой от компонентите екипировка, опит, време, финанси).
Това забави изкачването ми на върха...
Един ден (преди години беше, не си спомням точно кога) се замислих, че Мон Блан не беше първенец на Европа.
Връх Елбрус (5642 м) в планината Кавказ бе по-висок от Монблан с цели 833 метра!
Защо тогава да качвам по-ниския Монблан, а да не кача Елбус, истинския първенец на Европа?
Реших да променя целта си и да изкача връх Елбрус (5642 м).
Елбрус се оказа още по-трудна и по-непривлекателна цел от Монблан – много студено време, скучно и монотонно изкачване...
Още по-малко от приятелите ми имаха желание и възможности да качат Елбрус и моето изкачване се отлагаше за неопределено време...
През 240 година преди новата ера в китайските хроники е записана появата на комета на небето. Това е първият сигурен исторически запис на Халеевата комета.
През 1656 година в Англия се ражда Едмънд Халей, който става известен астроном, физик и математик. В края на 17 век, изследвайки орбитите на различни комети, той вижда, че 3 от кометите имат много сходни орбитални елементи – това са кометите от 1531, 1607 и 1682 година. Тогава Халей прави предположението, че това не са 3 различни комети, а една и съща комета, която 3 пъти е минала покрай Земята и е наблюдавана 3 пъти през период от приблизително 76 години. През 1705 година Едмънд Халей публикува своето откритие в научен труд и прави предположение, че същата комета ще се завърне отново към Земята и ще бъде видима през 1758 година. Едмънд Халей умира през 1742 година, но 17 години по-късно – през 1759 година – предсказаната от него комета се появява на звездното небе и в негова чест тя получава името Халеевата комета.
През 1986 година се очакваше новата среща с Халеевата комета. В България излиза от печат книгата „Срещи с кометите“ (Н. Николов, В. Голев, В. Рачева, издателство „Наука и изкуство“, София 1986 г.). Майка ми, която беше почитателка на книгите, закупува въпросната книга. Тогава аз бях още много малък – едва 7 годишен – но незнайно как започнах да чета книгата за кометите. Книгата беше чудна – в буквалния смисъл на думата! Разкриваше ми нови, чудни светове, за които дори фантазията ми на тази възраст не стигаше, за да си ги представя. След това ми попаднаха и други подобни книги – „Лунно календарче“, „Астрономия за народа“, учебник по астрономия за 9 клас, учебник по астрономия за 11 клас... Така, постепенно и неусетно, бях завладян от астрономията – най-древната естествена наука – и станах скромен любител-астроном...
За връзката между астрономията, туризма и високите върхове.
В астрономията често се използват геоцентрични координати (които се изчисляват за наблюдател, който се намира в центъра на Земята), вместо топоцентрични координати (които се изчисляват за наблюдател, който се намира върху точка от земната повърхност). Така че астрономията ме е научила да приемам за нормални и естествени измерванията, които се правят с отправна точка центъра на Земята.
От астрономията знаех, че Земята е сплесната при полюсите и издута при екватора (вследствие на въртенето на Земята около собствената си ос). Това издуване придава на Земята неправилна форма – така наречения Геоид („Земеподобен“). Знаех също така, че поради това сплескване радиусът, измерен от центъра на Земята до екватора, е по-голям от радиуса, измерен от центъра на Земята до полюсите. Следователно знаех, че планинските върхове, които са по-близо до екватора, може да се окажат по-високи от планинските върхове, които са по-близо до полюсите. С други думи, ако 2 върха имат еднаква височина, измерена от морското равнище, по-висок от тях е този, който е по-близо до екватора, защото неговата височина, измерена от центъра на Земята, е по-голяма (височината на върха е равна на радиуса, измерен от центъра на Земята до най-високата точка на върха, а както знаем (поради сплеснатостта на Земята) – по-голям е този радиус/тази височина, който/която е по-близо до екватора). Това, разбира се, не винаги бе вярно, защото Геоидът има неправилна форма.
Отдавна бях попадал на статии, в които се споменаваше, че поради сплеснатостта на Земята връх Еверест не е най-високият връх на Земята. Бях приел това за даденост, без да се запитвам обаче кой тогава се явява най-високият връх. Преди няколко години, замисляйки се как Елбрус беше изместил Монблан в класацията за най-висок връх в Европа, изведнъж ми хрумна да потърся информация за най-високия връх на Земята, измерен от центъра на Земята. Вероятно нямаше да ми хрумне да търся подобно нещо, ако не беше астрономията и добре известните ми геоцентрични координати.
Оказа се, че най-високият връх, измерен от центъра на Земята, е връх Чимборасо в планинската верига Анди, в страната Еквадор в континента Южна Америка. Височината му, измерена от морското равнище, беше различна при различните измервания, но се колебаеше между 6263 м – 6267 м – 6268 м – 6372 м – 6310 м. Височината му, измерена от центъра на Земята, бе 6384,416 км (височината на връх Еверест, измерена от центъра на Земята, бе 6382,605 км, тоест с 1811 метра по-ниска). По-висока точка от връх Чимборасо върху земната повърхност нямаше – това беше точката, която се явяваше най-отдалечена от центъра на Земята и която бе най-близо до открития космос, най-близо до Слънцето и най-близо до звездите!
Информацията в българската Уикипедия беше оскъдна, затова потърсих още статии и публикации за Чимборасо. Тогава попаднах на разкази, според които върхът можеше да се изкачи и от обикновени туристи, които, разбира се, имат основни умения да се придвижват по стръмни снежни склонове и ледници. Според тези разкази – за изкачването на Чимборасо се изискваше обикновена зимна екипировка – обикновени зимни обувки, обикновени котки и обикновен пикел. Движението се извършваше по правило в свръзка 2 души с 1 водач, обвързани с обикновено въже за осигуровка в случай на падане. Тоест – за да изкачиш върха, не беше нужно да си алпинист и да използваш алпийски техники! Не беше нужно да имаш катерачески умения и умения по скално катерене или ледено катерене! Освен това Чимборасо беше висок само 6263 метра – само с около 600 м по-висок от първенеца на Европа връх Елбрус 5642 м. Чимборасо обаче се намираше почти на самия екватор (1,5 градуса южно от него), за разлика от Елбрус, който беше доста по на север (42,5 градуса северна ширина), следователно условията на Чимборасо щяха да бъдат много по-благоприятни. Бях чел, че първенецът на Африка – връх Ухуру в планината Килиманджаро, който също се намираше почти на самия екватор и беше висок 5895 м – можеше да се изкачи от обикновен турист със съвсем обикновена туристическа екипировка, често дори без котки и пикел. Така си представях първоначално и изкачването на Чимборасо – до 5800-5900 м щеше да бъде лесно, по подобие на връх Ухуру, а след това последните 400-500 метра изкачването щеше да бъде по-трудно, защото щеше да има снежно-ледена шапка. Но тези финални метри бяха малко и все някак си щяха да бъдат изминати с едно последно усилие.
В резултат на всичко прочетено в съзнанието ми се загнезди и започна да укрепва една безумна дръзка мисъл – да изкача връх Чимборасо (6268 м) и да застана на най-високата точка на Земята – най-близо до космоса и до звездите!
Колкото повече четях, толкова повече се окуражавах и надъхвах – и толкова повече ми се струваше, че тази мечта е напълно осъществима! Вярно, че имаше доста трудности:
Ледници и ледени цепнатини, в които можеше да се пропадне.
Стръмни склонове, по които да се подхлъзнеш.
Височинна болест, ако не си добре аклиматизиран.
Лавини – рядко, но имаше вероятност, ако е навалял много пресен сняг.
Силни ветрове и снежни бури – на екватора времето е нестабилно.
Каменопади – през деня слънцето разтопява леда и камъните започват да падат.
Но тези трудности не ми изглеждаха непреодолими!
Важното беше, че обикновени туристи се качваха на Чимборасо!
Важното беше, че изкачването бе осъществимо!
Важното беше, че и аз можех да се кача...
Така бях завладян от мечтата да стъпя на Чимборасо (6268 м)!
Мечтата да изкача най-високия връх на Земята!
Мечтата да бъда най-близо до звездите!
И тази мечта ме завладя напълно!
Връх Чимборасо – снимка от David Torres Costales, леко преработена за тапет за компютъра ми.
Дълго време бях поставил тази снимка на компютъра си, за да я гледам и да ме вдъхновява и насърчава.
Мислех си, че животното на снимката е лама, но се оказа викуня – подвид лама или нещо като братовчед на ламата.
(Следва продължение)
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Пон Дек 05, 2022 11:45 pm
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3279 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
2. Фейсбук събитие и първоначално планиране
(2018 г.)
„Ако искаш да разсмееш Бог, разкажи му плановете си.“
Уди Алън
През 2017 г. се оформи планът да изкача Чимборасо.
Събитието бе поверително, тоест само хора, които са поканени на него, могат да го виждат. А поканени бяха над 50 души. Повечето от тях, разбира се, щом са видели надморската височина на Чимборасо – 6 263 метра – сигурно веднага са си казали, че това не е за тях и са отписали събитието. Друга част вероятно са си помислили, че такова пътуване ще излезе прекалено скъпо, а трета част – че ще отнеме твърде много време, с което те не разполагат. Нищо. Нарочно поканих повече хора в събитието, въпреки че ми беше ясно, че повечето няма да искат (или няма да могат) да дойдат. От една страна – поканените можеха да са полезни в дискусията и със знанията, които имаха, от друга страна – не се знаеше кой кога щеше да промени мнението си и да реши, че това събитие е именно за него. Случайно поканени хора нямаше.
28.03.2018 г. поведохме среща на заинтересованите – събрахме се общо 7 души. Обсъдихме нещата. Накратко – не стигнахме до споразумение по нито един от основните въпроси – нито за времето, през което да проведем екскурзията, нито за тактиката за изкачване и слизане на върха, нито за това какво още да разгледаме след изкачването на върха, нито как да го разглеждаме. Но това се очакваше и беше нормално. Като за първо събиране – добре, че и толкова постигнахме!
По-късно участниците на тази среща един по един отпаднаха поради различни причини и фейсбук събитието замря, всъщност – направо умря – последният коментар, написан в него, е от 02 април 2018 г. Но събитието изигра своята роля.
Настъпи новата 2019 година. След средата на месец януари във високите части на Еквадор започна дъждовният период, през който времето бе много нестабилно и когато не беше препоръчително да се изкачват високите върхове в Андите. Дъждовното време щеше да продължи поне до месец юни.
Така започнах новата година – с лошо време, с лошо настроение, без да имам с кого да потегля за Южна Америка и без да имам ясна представа как да променя това.
Мечтата ми за изкачване на връх Чимборасо се отдалечаваше...
3. Нова надежда. И нова несполука
(първата половина на 2019 г.)
„Мечтите трябва да бъдат огромни, невероятни,
почти невъзможни. Иначе просто са планове за утре.“
Рая Видинска
„… и това бе в същата година, когато се намери този Пръстен —
странна случайност, ако случайност е било.“
думи на вълшебника Гандалф
от романа „Властелинът на Пръстените“ на Джон Р. Р. Толкин
Надеждата да намеря някой, който да иска да ме придружи до Южна Америка и който да съчетава едновременно качествата – желание за високи върхове, с опит в зимни изкачвания, с много свободно време и с достатъчно парични средства – макар и още жива, беше почти угаснала.
В края на краищата, ако нямаше никой желаещ и подходящ, бях решил да потегля сам. Пътуването сам щеше да бъде скучно, еднообразно и... самотно. Ако бях сам, едва ли щях да мога да разгледам Еквадор по начина, по който бих искал. Най-вероятно щях да посетя само столицата Кито. Важното беше да изкача връх Чимборасо. Това бе главната цел и щях да пристъпя незабавно към нейното изпълнение.
Стратегията ми щеше да бъде да се придвижа от летището до хижата в подножието на връх Чимборасо и да остана в хижата колкото бе необходимо – 5 дена, 10 дена, 20 дена, цял месец дори – докато накрая се аклиматизирам напълно и уцеля хубаво време, и успея да изкача върха. Ако се наложеше – нямаше да пътувам никъде след това из Еквадор и нямаше да видя нищо друго от страната. Само Чимборасо! От хижата щях да се върна направо на летището и обратно в България. Важното бе да изпълня главната и единствена важна цел – изкачването на връх Чимборасо.
Това мое „обсебване“ от Чимборасо може да се стори странно на някого, но мисля, че няма нужда да го обяснявам. Да, наистина бях обсебен, бях завладян, покорен, омагьосан, очарован, пленен, влюбен в този връх. Това отличава мечтите от обикновените желания и обикновените цели. Мечтите те завладяват напълно!
Споделях с приятелите си своите планове за Чимборасо. Това също бе част от стратегията ми. Мислех си, че ако хората знаят, че ще ходя в Южна Америка, за да качвам най-високия връх на Земята, след това, когато наближи времето за тръгване, нямаше да смея да се откажа от пътуването. Щеше да ме е срам да се откажа. Как щях да гледам после хората в очите? След толкова приказки и планове как съм щял да кача най-високия връх, как след това щях да имам смелостта да им кажа – ама аз се отказах, защото бях сам и се уплаших? За мен това би било голям срам и голямо падение.
И още нещо, което на пръв поглед бе странно. Сред приятелите си постоянно се шегувах, че след изкачването на Чимборасо щях да се „пенсионирам“ като турист – нямаше повече да се стремя и да ламтя за върхове, и нямаше повече да гоня туристически цели, а щях да ходя в планините само за удоволствие, на лесни преходи. Изкачването на Чимборасо щеше да бъде върхът в туристическата ми кариера. Най-големият връх! Най-високият! В буквалния и в преносния смисъл...
Има една поговорка: Няма случайни неща!
„Странна случайност, ако случайност е било“ – както казва вълшебникът Гандалф в книгата „Властелинът на пръстените“ на Джон Роналд Руел Толкин.
Вече се бях примирил, че ще си ходя сам в Южна Америка, когато най-неочаквано Валерия Идакиева ми каза, че може да ме придружи в пътуването ми до Еквадор! През месец януари (на 13 януари) ненадейно ѝ върнали едни пари, които била дала назаем преди много време и които почти била отписала, че ще ѝ бъдат върнати. Валерия сметнала, че неочакваното връщане на тези пари било знак, че те трябвало да се изразходят именно за пътешествие като това в Южна Америка.
Няколко думи за Валерия Идакиева (в планинарския форум „Планина“-епсилон е с потребителското име абсурд). Интелигентна жена, скромна, добра, знае как да се държи и какво да говори. Живее в град Кюстендил. Обича планините. Беше направила сама в България международните маршрути Е-3 Ком-Емине, Е-4 и Е-8, маршрут Ел Камино в Испания, беше скитала и на други места из Европа. Запознах се с нея на форумната среща на Планинарския форум на хижа „Момина поляна“ в Стара планина през есента на 2017 г., а от 2018 г. бяхме ходили с нея много пъти на планина (в България, в Сърбия, в Гърция).
За по-добър спътник в моята презокеанска авантюра не можех и да мечтая! Май късметът отново се обърна на моя страна! Радостта ми бе голяма, ентусиазмът се разпали с нова сила и започнах да правя планове! Проверявах цените на самолетните билети, прогнозите за времето, разкази и клипове на туристи, изкачили върхове в Еквадор. Ако можеше да намерим и още двама като нас, които да искат да пътуват до Еквадор и с които да си разделим разходите по наемането на колата за обикалянето из страната, би било идеално…
Имахме колебания кой месец да изберем за изкачването – юли-август или декември. Гледахме данните от метеорологичните сайтове за минали години какво е било времето в различните части на Еквадор през различните месеци – интересуваше ни през кой месец е имало най-много ясни слънчеви дни. Времето през юли беше по-безснежно, но по-студено и по-ветровито, докато през декември беше с по-малко вятър, но по-валежно и падаше много сняг, но по разказите в интернет на очевидци изкачването при такива условия било по-лесно. Слънчевите дни сякаш бяха еднакво много (еднакво малко) и в месец юли, и в месец декември. И изобщо времето на екватора беше много променливо и нестабилно. Обикновено наобяд се заоблачаваше, следобяда често валеше (макар и малки количества), вечерта и през нощта спираха валежите и се изясняваше. Сутрините (които ни интересуваха най-много, защото тогава беше финалът на изкачването на Чимборасо) обикновено бяха ясни или с малко облаци. Друго характерно беше, че дългосрочните прогнози обикновено даваха по-малки валежи за настоящата седмица и много по-големи валежи за следващата седмица (от 7-мия до 14-тия ден), а когато изминеха 7 дни и следващата седмица станеше настояща седмица – валежите намаляваха и ставаха „нормални“.
На този етап, с познанията, които имахме, не можехме да вземем обосновано решение през кой месец бе по-добре да изкачваме Чимборасо.
Все пак решихме да насрочим пътуването за юли-август. Времето за подготовка не бе много, но то и нямаше какво толкова да се подготвяме. Вярно, че ако бяхме изчакали до декември, имаше вероятност още някой да реши да дойде с нас, но тази вероятност бе малка. А и нещо ме караше да бързам, някакъв вътрешен глас настойчиво ми нашепваше да не губя време и да не отлагам.
И тогава дойде поредната случайност. Бащата на Валерия заболява от рак. В края на месец юли се пренася в по-добрия свят.
Пътуването за Южна Америка беше отменено. По-скоро отложено. За пореден път…
„Странна случайност, ако случайност е било“ – както казва вълшебникът Гандалф...
(За случайностите ще стане дума отново по-късно, по-нататък в пътеписа.)
Кога беше следващата възможност за изкачването на Чимборасо?
Септември? Валерия има школа за уроци по английски език и през месец септември започваха уроците ѝ с учениците. Така че не можехме да тръгнем в началото на учебната година. Трябваше да изчакаме малко.
Следващата възможност бе през месец декември 2019 г.
Според мен – това беше и последната възможност!
Не знам защо имах това чувство, но бях твърдо убеден, че ако не изкачим Чимборасо този декември, след това нямаше да можем. Странно бе защо смятах така, необяснимо бе, но вътре в себе си усещах, че след това нямаше да имам повече шансове. Първо – не бях вече много млад и с напредване на възрастта шансовете за успешно изкачване намаляваха. Второ – кой знае какви нови проблеми щяха да се явят през 2020 г., които отново да попречат на пътуването. Трето – заделените парични средства за пътуването щяха да намалеят и да станат недостатъчни. Четвърто – след толкова отлагания мечтата за Чимборасо можеше да охладнее, да избледнее, да отшуми и други мечти можеха да я изместят. Всичко това ме караше да бързам и да бъда непреклонен – или този декември, или никога…
Взехме решение началната дата на пътуването да бъде 6-ти декември 2019 г.
Всъщност Валерия взе това решение, тъй като тогава тя можеше да се освободи от работата си. Идеята беше да се използва коледната ваканция на учениците. Трябваше обаче да се върнем преди 2 януари, което означаваше, че обратният полет със самолета от Еквадор до България щеше да бъде около Нова година, което пък значеше по-скъпи билети и вероятни проблеми, свързани с пътуване по време на празниците. Но нямахме избор...
Всъщност имахме избор: или 6-ти декември 2019 г. – или никога...
4. Тренировки и подготовка за изкачването
(2019 г.)
„Силата не идва от физическия капацитет. Тя идва от неукротимата воля.“
Махамата Ганди,
индийски адвокат, политик, пацифист, борец за човешка свобода и духовен водач на индийското движение за независимост, което довежда през 1947 г. до края на британското владичество в страната. Наречен е още „Баща на нацията“
Специални тренировки с цел подготовка за Чимборасо на практика липсваха.
Ако досега не се бяхме подготвили – едва ли щяхме да можем в оставащите няколко месеца.
Ако нямахме увереност, че вече притежавахме нужните качества (физически и психически) – то по-добре беше да се откажем и изобщо да не тръгваме!
Доколкото бяхме запознати, самото изкачване на Чимборасо не изискваше някаква специална техника. Просто умения за движение по стръмни снежни и фирновани склонове с котки и пикел. Такива умения мисля, че аз имах достатъчно. Валерия обаче трябваше да тренира въпросните умения. Зимата беше бедна на сняг и нямахме много възможности за целта, а и Валерия беше заета с учебната програма. Все пак успяхме да изкачим зимно връх Полежан 2852 м в Пирин (на 05.02.2019 г.), връх Хамити 2065 м в планината Вермио/Каракамен, Гърция (на 09-10.02.2019 г.), връх Руен 2251 м в Осоговска планина (на 17.02.2019 г.), връх Аскио 2111 м в планината Синяцико/Синяк, Гърция (на 01-03.03.2019 г.), връх Мати 1956 м в планината Пангео/Кушиница в Гърция (на 09-10.03.2019 г.). Аз с други мои приятели осъществих още 2 по-сериозни зимни прехода в Пирин (по част от ръба Средоноса на 17-19.03.2019 г. и по източния ръб на Муратов връх на 23-24.03.2019 г.).
Летните преходи без сняг няма смисъл да изреждам. Продължавахме да си ходим по планините както обикновено, всяка седмица, но без да се стремим към някакви постижения с цел тренировка за Чимборасо.
Настъпи есента. След падането на първия сняг във високите планини имахме планове за нощно изкачване от Боровец до връх Мусала (за да се наподобят условията при изкачването на Чимборасо, тоест през нощта) и след това траверс през върховете Малък и Голям Близнак, Маришки чал и Манчо до хижа „Заврачица“ и слизане към Боровец, но се отказахме, защото метеорологичните условия не бяха подходящи. В лошо време не обичам да ходя на планина.
На 01.12.2019 г. с Валерия изкачихме Черни връх 2290 м във Витоша. Тръгнахме от кв. „Бояна“ през Боянския водопад, връх Камен дел, Платото и Малката Стена, а се върнахме през Стената, хижа „Алеко“ и слязохме в кв. „Драгалевци“. Времето беше студено (минус 10-11 градуса на върха), имаше малко сняг, малко вятър, малко замръкване. Нарочно си обухме зимните обувки, за да свикнат краката ни с твърдите подметки и с по-голямата тежест. Не сме слагали котки. Получи се хубав преход, с хубави гледки, но не бих казал, че беше някаква кой знае каква тренировка като за Чимборасо.
Това беше и последният ни преход преди заминаването за Еквадор. Времето ни изтичаше – трябваше да правим последните приготовления за пътуването.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Вто Дек 06, 2022 12:29 am
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3279 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
5. Приготовления преди пътуването
(октомври-ноември-декември 2019 г.)
„Не отлагай днешната работа за утре, ако можеш да я отложиш за вдругиден!“
Поговорка, неизвестен автор.
Така се случи, че есента на 2019 година беше хубава и топла, така че се възползвахме от нея – няколко пъти подновявахме туристическа маркировка, няколко пъти ходихме в Гърция и Северна Македония… Все не оставаше време да планираме пътуването в Еквадор, нито да се подготвяме за него. Не ни остана време и да научим испански език поне на начално ниво, колкото да можем да водим елементарен разговор (в Еквадор испанският език е официален). Не бяхме разучили и забележителностите, които се канехме да разгледаме след изкачването на Чимборасо. Изобщо подготовката ни бе под всякаква критика. Като че ли не ни предстоеше пътуване в чужда страна на чужд континент, а най-обикновена екскурзия в съседна на България държава…
Приготовленията преди отпътуването се състояха в проучване на:
5.1. Забележителности
Главните забележителности в Еквадор са:
Природата, националните паркове, вулканите и планините – Еквадор е страната с най-голямо биоразнообразие на квадратен километър.
Галапагоските острови в Тихия океан – вулканични острови с голямо биоразнообразие, където Чарлз Дарвин прави проучвания за своята теория за еволюцията и произхода на видовете.
Градовете Кито и Куенка – обявени за част от световното културно наследство на Юнеско.
Тихия океан и Тихоокеанското крайбрежие. Аз вече бях стигал веднъж до брега на Тихия океан (Лос Анджелис и Малибу в САЩ), но това беше отдавна (през 2004 г.) и то за кратко. За Валерия бе абсолютно задължително да види Тихия океан и да докосне водата му (поне според мен бе задължително, не знам за нея доколко беше „задължително“).
Екваторът! Просто нямаше начин да не си направим снимки как сме стъпили с единия крак в северното полукълбо, а с другия крак в южното полукълбо. Оказа се, че екваторът минавал само на десетина километра северно от столицата Кито, където имало изграден специален паметник – Mitad del Mundo – Средата на Света (Центъра на Света). До паметника се стигало и с градски транспорт.
Езерото Килотоа! Това е впечатляващо езеро, намиращо се в кратера на вулкан (изгаснал или само спящ?). На снимките изглеждаше огромно! Много красиво! И много синьо!
Водопадите на Баньос – група водопади край градчето Баньос, предлагащи различни атракции, като лифтове, спускане с тролей над водопадите и други забавления.
Ингапирка – останки от голям град на племето Инки. Инките навлезли в Еквадор през втората половина на 15 век и го присъединили към своята империя (1463 г.). Тяхното владение се оказало сравнително кратко (70 години?), защото през 1532-33 г. испанските завоеватели пристигнали в Южна Америка и завладели империята на Инките.
Влакът Нарис дел Диабло (Nariz del Diablo, Дяволския нос) – влакова линия, която се катерела по стръмните склонове на Андите, а гледките били впечатляващи.
Пазарът в Отавало – най-големият пазар в Южна Америка за индиански стоки, намиращ се в град Отавало (евентуално от него можеха да се купят хубави сувенири и подаръци за приятели).
Екваториалните/влажните/дъждовните/вечнозелените гори и джунгли в Амазонската част на Еквадор, разнообразните растителни и животински видове в тях.
Южното звездно небе и южните съзвездия, невидими от България – за мен тази забележителност беше може би на второ място по важност след Чимборасо, ето защо:
Съзвездията върху цялата небесна сфера са 88 на брой.
От България теоретично могат да се наблюдават 73 съзвездия, като на 3 от тях може да се види само една много малка част от съзвездието и то от най-южните части на България. Тоест видимите на практика от България съзвездия са 70 от общо 88, което прави близо 80%. От тях изцяло видими са 59 (60 от най-южните части на България), а 11 (9 от най-южните части на България) са частично видими (7-8 от тях се виждат над 50%, а 3 от тях – под 50%). 18 съзвездия (20% от всичките 88 ) са невидими от България (15 от тях изцяло невидими, а 3 от тях – много трудно видима само една много малка част от съзвездието и то от най-южните части на България, както вече бе посочено по-горе).
От Еквадор биха могли да се видят всичките 88 съзвездия, при това 100% от тях!
За целта обаче беше нужно малко време, поради следната причина. На 6 декември 2019 г. щеше да има съзвездия, които щяха да се намират близо до Слънцето и които щяха да се крият в лъчите му след залеза и преди изгрева. Тези съзвездия нямаше да могат да се наблюдават тогава (поне не целите и не лесно). За да могат да се видят и тези съзвездия, трябваше да се изчака определен период от време, за да се измести Слънцето на небето достатъчно далече от въпросните съзвездия, така че вече светлината на Слънцето да престане да ги заслепява. Надявах се интервалът от 24 дни между 6-ти и 29-ти декември да бъде достатъчен за целта.
Пояснение: От нашата страна могат да се видят само съзвездията, намиращи се върху небесната сфера между северния небесен полюс и деклинация минус 46-49 градуса (минус 46 градуса за най-северните части на България, минус 49 градуса за най-южните части на България). Деклинацията в небесната координатна система съответства на географската ширина (паралелите) в географската координатна система. С други думи, може да се направи аналогия със земното кълбо – съзвездията на небесната сфера отговарят на държавите върху земната повърхност. На един пътешественик му е позволено да обикаля държавите, но само из тези територии, които се намират между северния географски полюс и паралел 46-49 градуса южна географска ширина. Не му е позволено да обикаля в страните, намиращи се между паралел 46-49 градуса южна географска ширина и южния географски полюс. Пътешественикът дълги години старателно обхожда държавите една по една, изучава ги, наблюдава техните забележителности и съкровища. Ноооооо… той стига само до линията, която му е позволена (46-49 паралел в южното полукълбо) и се ядосва, че не може да продължи на юг към южния полюс и да обиколи и останалите държави под 46-49 паралел, които са му „забранени“. И изведнъж този пътешественик получава шанс да посети всички държави върху земното кълбо! С изключение на няколко страни, където слънцето грее много силно и е много горещо, но в края на месеца би могъл да посети дори и тях, защото слънцето за 1 месец ще се е изместило и в тези няколко страни вече няма да бъде толкова горещо.
Няма ли този пътешественик да се възползва от предоставения му шанс и да разгледа оставащите му държави?
По същия начин се чувства и един любител-астроном, ако му се предостави шанса да разгледа съзвездията, които са невидими от неговата страна...
5.2. Транспорт
Основният въпрос, който трябваше да решиш, беше:
С кола или с автобус да се придвижваме из Еквадор.
Аз бях за кола. Валерия се двоумеше дали да не бъде с автобус.
С кола щеше да бъде по-удобно и по-бързо, но по-скъпо. С автобус – по-евтино, но по-неудобно и по-бавно.
Информация за транспорта в Еквадор от прочетеното преди пътуването:
Общественият транспорт бил много добре развит! Имало редовни и чести автобуси, които пътували навсякъде из страната, не само до големите градове, а и до по-малките населени места. Автомобилният транспорт също бил добре развит. Имало добра пътна мрежа, много главни пътища и немалко магистрали. Разбира се, в зоната на екваториалните гори и в амазонската част нямало много пътища, както и във високите части на Андите, но това било нормално (поради трудния релеф и малкото населени места). Железопътните линии били малко, но това също беше логично (отново заради релефа).
В Еквадор важаха шофьорските книжки от България, или поне не правели проблеми, ако покажеш българска шофьорска книжка, защото изискването било книжката да има надписи на английски език, а българските книжки имаха такива.
Движението в Еквадор е от дясната страна на пътя. Прочетохме, че шофьорите карали много бързо, безразсъдно, не спазвали правилата за движение и рискът при шофиране бил голям. Бензинът беше много евтин – около 50 цента за литър (около 88 стотинки за литър при курс на долара 1,75 лева за долар от края на 2019 г.). По-късно прочетохме, че бензинът бил поскъпнал. Правителството на Еквадор искало да приеме някакви промени, една от които била да вдигне двойно цената на бензина, което довело до протести, бунтове и безредици, особено в столицата Кито. Дори се стигнало до там, че правителството било избягало от столицата и временно се било преместило в град Гуаякил под защитата на армията. А на страницата на Министерството на външните работи на България се появи предупреждение, че:
„На 3 октомври 2019 г., правителството на Еквадор обяви извънредно положение в страната в резултат на избухналите масови протести и демонстрации.Предвижда се то да продължи поне 60 дни, с възможност за включване на армията за справяне с протестите и възстановяване на обществения ред.“
Това не изглеждаше добре – да идем в Еквадор тъкмо когато имаше безредици.
5.3. Документи
Документи, необходими за пътуване в Еквадор:
Не се изискваше виза, ако престоят в страната бе в рамките на 90 дни и посещението в страната бе с цел туризъм.
Едно от условията за допускане в Еквадор беше да имаш двупосочен самолетен билет.
Нужен беше международен паспорт с валидност поне 6 месеца към датата на пътуването.
Препоръчваше се по време на пътуването в Еквадор от съображения за сигурност да се носят фотокопия на документите. Затова няколко дни преди полета направихме по 2 копия на всички документи (паспорти, лични карти, шофьорски книжки, застраховки, самолетни билети) – щяхме да носим 1 екземпляр в мен и 1 екземпляр във Валерия.
5.4. Ваксини
Ваксини, необходими за пътуване в Еквадор:
От страницата на Министерството на външните работи:
“Във връзка с избухналата епидемия от жълта треска правителството на Република Еквадор въведе специални мерки включващи изискването всички, които пътуват за Еквадор и района на Амазонската екваториална гора задължително да имат международен сертификат за ваксинация, направенa най-малко 10 дни преди датата на пътуване.“
Доколкото прочетохме и успяхме да изтълкуваме информацията – други ваксини (например за хепатит А и B, тетанус и дифтерия, коремен тиф, менингококова инфекция) бяха препоръчителни, но не и задължителни.
Следователно трябваше да си направим ваксина за жълта треска.
Ваксина за жълта треска се поставяше в следните регионални здравни инспекции: Столична регионална здравна инспекция; РЗИ Варна; РЗИ Бургас; РЗИ Плевен; РЗИ Пловдив; РЗИ Благоевград и РЗИ Русе, както и в няколко медицински центрове (2 в София, 1 във Варна и 1 в Банско). В София местата за ваксинация бяха:
1. Имунизационен кабинет на Столична регионална здравна инспекция, гр. София, ул. „Враня“ № 20.
2. „Многопрофилна болница за активно лечение Вита“ ЕООД, гр. София, ул. Драговица“ № 9;
3. „Диагностично-консултативен център - д-р Грийнберг“ ЕООД, гр. София, бул. „Копенхаген“ № 23 А
В средата на месец ноември Валерия се обади по телефона на Столична РЗИ София. Поне се опита да се обади. В началото телефонът даваше свободно, но никой не вдигаше. Няколко пъти. Накрая успя да се свърже. Отсреща отговори жената, която поставяше ваксините за жълта треска. Тя каза, че никой не отговарял на обажданията ни, защото била сама и била много заета, и дори в момента се наложило да остави пациент, на когото поставяла ваксина, да чака, за да може да ни отговори на телефона. Валерия попита любезно кога може да си запишем час за имунизация, а жената каза, че всичко било заето за много дни напред и можело най-рано след 2 седмици. Валерия благодари и затвори телефона.
До самолетния полет ни оставаха 3 седмици. Ваксината трябваше да се направи най-късно 10 дни преди това. Нямаше как да рискуваме и да закъснеем с крайния срок. Затова решихме да се обадим в някой от другите 2 медицински центъра, в които поставяха ваксина за жълта треска. Обадихме се в ДКЦ „Д-р Грийнберг“.
От ДКЦ „Д-р Грийнберг“ отговориха веднага. Бяха много любезни. Можели да поставят ваксината още утре, ако сме желаели. Ние нямахме такава готовност и си записахме час за следващата седмица – 19 ноември (вторник) в 12:00 часа.
На 19 ноември (вторник) в 12:13 часа влязохме в медицински център „Д-р Грийнберг“.
Представихме се кои сме и за какво сме дошли. Чувствахме се малко неудобно, защото бяхме закъснели (с 13 минути) и си помислихме, че може би ще ни се скарат и ще ни навикат заради това закъснение. Нищо подобно не се случи! Държаха се много любезно, изобщо не бързаха и не си даваха зор. Платихме ваксината (около 120 лева на човек). После дойде лекарят, който щеше да ни попълни имунизационните паспорти. Той ни попита дали имаме сключен брак и като разбра, че нямаме, заяви, че в такъв случай трябва да влезем поотделно в кабинета му. Така и направихме. Първа беше Валерия, а след това влязох аз.
Лекарят ми разясни подробно за ваксината за жълта треска, какво представлява (жива ваксина), защо се поставя, как действа, какви нежелателни реакции може да предизвика. Успокои ме, че досега в България след поставянето на такава ваксина е имало само 1 случай на тежки последствия, при който все пак са успели да спасят пациента и той след това се е възстановил напълно. Пред мен лекарят попълни „Международен сертификат за ваксинация или профилактика" (имунизационен паспорт, така наречената „жълта книжка" за имунизации), в който записа моите данни, вид на ваксина, датата на поставяне, производител, подпис и печат. Предупреди ме, че нарочно оставя непопълнено полето за номер на документ за самоличност, тъй като международният паспорт изтичал след 5 години, а имунизационният паспорт нямал срок и се издавал за цял живот, затова да не пиша нищо в това поле, освен ако изрично съответните власти не поискат да запиша номера на паспорта. Предупреди ме също, че е добре да избягвам употребата на алкохол и на някои храни за период от 1 ден след поставянето на ваксината, между които храни бяха яйцата. Накрая ми пожела всичко хубаво и ме упъти към кабинета на медицинската сестра, която щяла да ми постави ваксината.
Кабинетът на сестрата се намираше в другия вход на ДКЦ-то, по-точно слизаше се по стълби едно ниво под земята. Не чакахме дълго и главната медицинска сестра дойде. Доколкото си спомням, първо на мен ми постави ваксината. Не усетих почти нищо, само леко убождане, очевидно медицинската сестра бе добра. И бърза – цялата процедура отне може би 1-2 минутки.
30 минути след влизането в сградата вече бяхме приключили и излязохме навън – в 12:44 часа.
5.5. Застраховки
Не знам дали бе задължително да имаш сключена застраховка, за да бъдеш допуснат до Еквадор, но беше силно препоръчително (почти задължително) да имаш такава.
Степента на риск в Еквадор беше голяма. Тук не ставаше въпрос само за случаи на злополука и заболяване, докато катерим в планините. Престъпността беше висока (макар и по-ниска от тази в околните страни в Южна Америка). Имаше природни бедствия, земетресения, катастрофи… Канехме се да обиколим с кола половината страна за кратко време – много неща можеха да се случат през това време и не можехме да си позволим излишни рискове, още повече в чужда държава на друг континент.
Информация за Еквадор от интернет страницата на Министерство на външните работи на Република България:
„Престъпност и сигурност
Криминалната активност в големите градове, включително Кито и Гуаякил, е висока, като предпазливост и бдителност следва да се проявява включително на международните летища в тези градове, а Гуаякил и в кварталите Серро де Кармен, Малесон, и Лас Пеньяс.
Не е препоръчително носенето на скъпи вещи и електронни устройства както и нощните разходки. Висок е броят на отвличанията на чужденци от криминални групи с цел откуп, като за целта обикновено се ползват нелицензирани таксита. По тази причина се препоръчва използването на таксиметрови услуги поръчани по телефон или на рецепцията на големите хотели и ресторанти.
Висок риск за сигурността поради заплаха от отвличания и свързаната с наркотици престъпност съществува в рамките на 20 километра от границата с Колумбия, по специално провинциите Кусумбиос, Орияна и Есмералдас.
В Еквадор е много висок броя на престъпленията, свързани с фалшифициране на кредитни карти. По тази причина се препоръчва използването на кредитна карта да се осъществява само в по-големите търговски обекти и в присъствието на титуляра на кредитната сметка.
Потърпевшите от кражби или друг вид престъпления могат да се регистрират в "Sistema de Registro de Noticias para Turistas" (www.fiscalia.gob.ec), която дава възможност за електронно получаване на протокол от полицията за констатиране на извършено престъпление.
Особености на законодателството
Присъдите за притежание и трафик на наркотици са от 10 до 25 години. В страната се осъществява програма за борба с наркотрафика. Летищата са оборудвани с най-съвременна техника за контрол.
В Еквадор са въведени правила за стриктен контрол при влизане в страната с домашни любимци (кучета и котки), като е задължително представянето на Санитарен сертификат “Certificado Zoossanitário de Exportação” (CZE), включващ информация за ваксините и общото състояние на животните. Въз основа на CZE следва да се попълни при влизане в Еквадор формулярите "Solicitud Permiso Sanitario para la Importación" e "Permiso Sanitario para la Importación".
Климат и потенциал за природни бедствия
Цялата територия на Еквадор е разположена върху сеизмична зона (т.нар. Тихоокеански огнен кръг) и земетресения с различен магнитуд не са рядкост. В страната има 80 вулкана, като повечето от тях са активни, но през последните десетилетия няма регистрирани случаи на жертви. В крайбрежната част на страната и най-вече на островите Галапагос е висок рискът от цунами и урагани. По тези причини често се отменят полети от континенталната част на Еквадор до Галапагос или обратно.
Здравеопазване
Частните болници в големите градове предлагат здравни услуги на сравнително добро ниво, но изискват предварително заплащане. В районите с тропически гори и на остров Галапагос няма задоволителни условия за здравни грижи. По тази причина се препоръчва при пътувания до тези райони да се сключи международна здравна застраховка, покриваща разходи по транспортиране при тежки инциденти и травми.
Ваксината против жълта треска е задължителна. В тропическите гори, но също така и в някои градове по Тихоокеанското крайбрежие, са регистрирани случаи на малария, денги и туберкулоза.
Чести са случаите на хранителни натравяния, поради което се препоръчва посетителите на страната да разполагат със закупени от местната фармацевтична мрежа препарати против стомашно-чревни неразположения. Като предпазна мярка се препоръчва също да се консумира само преварена или бутилирана вода.“
Опасявах се, че застраховката за страна като Еквадор ще бъде скъпа. Не беше.
03 декември (3 дни преди полета) в 10:47:56 часа – в офис в Кюстендил на застрахователната компания „Лев Инс“ аз и Валерия сключихме застраховка „Помощ при пътуване в чужбина“ за срок от 24 дни – „от 0.00 ч. на 06-12-2019 до 24.00 ч. на 29-12-2019“.
Застраховката покриваше следните рискове:
Медицински разноски и/или репатриране вследствие злополука или акутно заболяване. (ФЛ) – 4000 евро.
Разноски за спешно дентално лечение – 350 евро.
Спасителни разноски – 1000 евро.
Разходи за откраднати или изгубени документи – 100 евро.
В офиса ни увериха, че се покривали и разходи за спасяване с хеликоптер.
За застраховката платихме общо за двама ни 31,60 лева (15,80 лева за 1 лице).
Други застраховки не мислехме, че са нужни и че има смисъл да си правим.
5.6. Самолетни полети и билети
„Знаете ли, в мой следващ живот искам да летя със свой собствен самолет -
за да не завися от нечие разписание.“
Линда Еванджелиста
Международните полети летяха до 2 града в Еквадор – до столицата Кито (който беше вторият по големина и население град в страната) и до Гуаякил (който беше първият по големина и население). Ние, разбира се, трябваше да летим до столицата Кито (защото там имаше повече неща за разглеждане, отколкото в Гуаякил).
От София до Кито всеки ден имаше редовен полет на холандските авиолинии KLM (които бяха собственост на френските авиолинии Air France):
Излитане от София за Амстердам – 07:00 часа българско официално време.
Кацане в Амстердам – 09:00 часа холандско време (10:00 българско време).
Излитане от Амстердам – 10:15 часа холандско време (11:15 българско време).
Кацане в Кито – 16:15 часа еквадорско време (23:15 българско време).
Обща продължителност на полета – 16 часа и 15 минути.
Цена с ръчен багаж и 1 аксесоар/дамска чанта/лаптоп (общо тегло до 12 кг) – около 810-830 евро.
Цена на регистриран багаж (1 брой, до 23 кг) – 40 евро в посока, общо 80 евро.
Цена с ръчен багаж + регистриран багаж (общо до 35 кг) – около 890-910 евро.
Обратният полет от Еквадор за България беше по-проблемен, защото имаше вероятност да няма места за най-краткия полет (с продължителност 20 часа и 10 минути) и да трябва да се връщаме с полет с голям престой в Амстердам (с продължителност над 37-39 часа!).
Освен полетите на KLM (Air France) имаше и други, на други авиокомпании, но те бяха по-неудобни, с по-голяма продължителност, стигаща до 30-40 часа. Също така бяха и по-скъпи. Имаше полети през Париж, през Испания, дори имаше варианти през САЩ и Панама… Ако на човек му се налагаше да пътува и искаше да стигне на всяка цена, без значение парите – имаше много възможности и начини.
В продължение на много месеци цените на самолетните билети до Кито държаха сравнително постоянна цена (около 810 евро двупосочен).
Накратко: Минахме през доста главоболия, докато накрая успяхме да си купим билети за датата 6-ти декември 2019 г.
Причината за главоболията беше малкото време – започнахме да търсим билети след 22 ноември, едва 2 седмици преди полета.
Билетите струваха 830,64 евро и 910,64 евро, тъй като Валерия заплати 80 евро повече за 1 допълнителен багаж от 23 кг.
Ден преди полета отвориха резервациите за места и успях да запазя места до прозореца, щяхме да се радваме на хубавата гледка.
Получихме имейли с бордните карти, които трябваше да носим с нас по време на полета – разпечатани на хартия или в телефоните си.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Последната промяна е направена от stefan_iliev38 на Вто Дек 06, 2022 4:43 am; мнението е било променяно общо 1 път
Вто Дек 06, 2022 1:26 am
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3279 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
5.7. Платени фирми и планински водачи за изкачване на Чимборасо
„Приключението позволява неочакваното да ти се случи.
Откриването е да ти се случват неща, които не са ти се случвали преди.
Как може да има приключение или откриване, ако оставиш някой друг –
преди всичко туристическо бюро – да организира всичко предварително?“
Ричард Алдингтън
Следващ много важен въпрос, който трябваше да обсъдим и да решим с Валерия, беше:
Дали да наемем фирма, с която да качим Чимборасо, или да си наемем само водач и сами да си организираме изкачването?
Съгласно законите на Еквадор, изкачването на високите върхове с ледници се изискваше да става със сертифициран планински водач. Правилото беше 1 планински водач да води най-много 2-ма туристи. Така че задължително трябваше да наемем водачи за изкачването на върховете Котопакси и Чимборасо, това нямаше да ни се размине (макар че имаше случаи на българи, които се бяха качили сами на тези върхове, без да плащат, нарушавайки закона). Въпросът беше дали да наемаме фирма?
С платена фирма щяхме да имаме това предимство да не трябва да се тревожим за никаква организация, наемане на водачи, зимна екипировка, оборудване, нощувки, храна, транспорт. Всичко това щеше да бъде грижа на фирмата и щеше да бъде включено в цената. Ние нямаше да се тревожим за нищо и щяхме да съсредоточим мислите и усилията си върху самото изкачване. Така се увеличаваха шансовете ни за успех. Недостатък при този вариант бе цената, която трябваше да заплатим на фирмата за услугите ѝ. Друг недостатък – фиксираното време, в което се провеждаха изкачванията – ако се случеше лошо време, изкачването пропадаше и нямаше друга възможност, поне не и без допълнително заплащане.
При втория вариант ние сами щяхме да си организираме всичко – осигуряването на транспорта, набавяне на туристическата екипировка и оборудване, резервиране на нощувките в хижите, закупуване на храната, наемане на задължителните водачи за върховете с ледници.
Предимствата тук бяха: Щеше да излезе малко по-евтино (но не много). Положителните емоции и изживявания, които щяхме да изпитваме, ако сами си организирахме всичко (емоциите обаче можеха да бъдат и отрицателни). Друго предимство – щеше да има задоволство от това, че сме се справили сами. Но… недостатъците (според мен) бяха повече. На първо място – не знаехме испански език, което би могло да бъде сериозна пречка. Второ – нямахме много опит в подобна организация на височинни изкачвания. Трето – евентуални нерви и неприятни емоции, напрежение и стрес. И не на последно място – при този вариант вероятността нещо да се обърка и да не успеем да изкачим Чимборасо щеше да бъде много по-голяма, отколкото с платена фирма.
Така че трябваше да решаваме: Или сами да се нагърбим с организацията (което би излязло по-евтино, но с повече нерви и по-малки шансове за успешно изкачване на Чимборасо), или да наемем професионална фирма (което би излязло по-скъпо, но с много по-малко грижи и би увеличило шансовете ни за успех).
Валерия клонеше убедително към наемане на фирма.
Аз все още се двоумях, главно защото си мислех, че ако сме с фирма, можеше да уцелим лошо време, което да провали изкачването и да нямаме втора възможност.
След много мислене, обсъждания и спорове, взехме решение да наемем професионална платена фирма. Залогът – успешното изкачване на връх Чимборасо – беше много голям и ни задължаваше да заложим на по-сигурния вариант – изкачване с фирма. Ако изкачвахме друг връх, по-незначителен и в англоговоряща страна, може би щяхме да решим сами да си организираме нещата. Но връх Чимборасо – най-високият връх – се изкачваше веднъж в живота и нямахме право на експерименти. Няколкостотин долара повече бяха напълно оправдана и приемлива цена, ако така щяхме да си осигурим максимални шансове за успех.
В България имаше няколко фирми, които предлагаха екскурзии до Еквадор. Цените на техните оферти бяха доста високи, така че веднага отхвърлихме варианта да наемем българска фирма. Освен това платените водачи на българските фирми нямаха нужните сертификати, за да водят клиенти при изкачване на покрити със сняг и ледници еквадорски върхове (всъщност те нямаха сертификати да водят изкачвания в алпийски стил и по българските върхове). Затова българските фирми наемаха в Еквадор местни водачи с необходимия сертификат, които да водят при изкачването на тези върхове (в съотношение 1 водач на 2 клиента), тоест еквадорските водачи водеха и българските клиенти, водеха и българските водачи. Нямаше голям смисъл да плащаме 2 пъти за водач – един път за български, втори път за еквадорски. Всъщност, това важеше и за преходите в джунглата и на Галапагоските острови – българските водачи наемаха местни водачи, тъй като местните водачи имаха повече познания и умения, както и нужното оборудване.
Предимствата да изберем българска фирма бяха:
Нямаше да се грижим за организацията по време на пътуването.
Щеше да има български водач, който да знае испански език и който да комуникира с местните хора (поне се предполагаше, че щеше да владее испански език).
С група от повече хора щеше да е по-весело.
Можеше да си помагаме с останалите участници в групата в случай на възникнала трудност.
С група по-лесно се катереха върхове, ако участниците в групата бяха задружни, вдъхваха си кураж едни на други и не ти позволяваха да се откажеш.
И не на последно място – повече хора щяха да направят повече снимки.
Недостатъците да изберем българска фирма бяха:
Високата цена.
Несъвпадане на нашите цели с целите на фирмата (какво да изкачим, какво да разгледаме).
Съобразяване с началната и крайната дата за провеждане на събитието на фирмата.
Съобразяване с програмата на фирмата по дни, липса на гъвкавост и липса на възможност за промяна в плана на фирмата.
Съобразяването с останалите участници в групата (особено ако групата е много голяма).
Съобразяване с физически и психически най-слабоподготвените участници в групата при изкачването на трудни върхове (което би могло да застраши шансовете ни за изкачване на Чимборасо, особено ако имаше участници, които не бяха 100% мотивирани да изкачат докрай върха, а бяха решили да катерят, докъдето им е комфортно, не на всяка цена).
Една от българските фирми, организираща екскурзии в Еквадор, беше „Алекстрек“ ЕООД. Тя предлагаше 20 дневна програма – за датите 09-29 октомври 2019 г. Програмата ѝ обаче беше насочена основно към разглеждане на голямото биоразнообразие (животните и растенията, джунглата и океана), а не толкова към планински преходи и изкачване на върхове (имаше само 3 дни пешеходен преход в планината, през който се стигаше до езерото Лагуна Амария на 4700 метра надморска височина, без изкачване на връх). Повече подробности за програмата на „Алекстрек“ са приложени в края на глава 5.6 на подробния пътепис – https://docs.google.com/document/d/1-21XnUNCKzllpw5K2HOhiYYQqZ7-8_0a8q8eRBeVWb8/edit?usp=sharing.
Пътешествието на „Алекстрек“ ЕООД се е провело с голям успех, въпреки че са пристигнали в Еквадор точно когато е имало размирици и стачки и страната е била блокирана с обявяване на извънредно положение заради протестите. През 2020 г., докато изкачвах зимно връх Мальовица в Рила, срещнах човек, който беше ходил на това пътуване. Той каза, че е било хубаво, обаче не били улучили с прехода в планината, защото времето било дъждовно и почти нищо не били успели да видят.
За който имаше необходимите парични средства и търсеше такива изживявания (животни, растения, джунгли и океан), екскурзията на „Алекстрек“ ЕООД беше много хубава. Ние с Валерия обаче имахме други цели, други мечти, имахме да качваме връх Чимборасо...
Друга българска фирма, предлагаща екскурзия до Еквадор – ТрекМания („ТМания“ ООД, бивша „ТрекингМ“ ЕООД) – имаше оферта точно за изкачване на връх Чимборасо! Наименованието на офертата бе:
„ЧИМБОРАСО - НАЙ-ВИСОКИЯТ ВРЪХ НА ЗЕМЯТА И АМАЗОНКА“.
Програмата беше 16 дена, като при интерес от участниците можеше да се удължи с посещение на Галапагоските острови. Цената беше 4985 лева и не включваше самолетните билети София-Кито-София, не включваше и наема на алпийската и планинската екипировка, необходима за преходите в планината, както и допълнителното пътуване до Галапагоските острови, ако имаше такова.
По-интересното беше, че програмата на ТрекМания стартираше на 30 ноември – една седмица преди нашето планирано пристигане в Еквадор! Дали нямаше да се засечем някъде по планините в Еквадор с тях? Едва ли, малко вероятно беше, но все пак кой знае, всичко бе възможно.
По-късно в пътеписа ще стане отново дума за пътешествието на ТрекМария и как е протекло то. Засега – съвсем накратко програмата на ТрекМания (съкратена от мен):
1 ден – полет от София до Кито.
2 ден – разглеждане на Кито.
3 ден – изкачване на вулкан Ел Корасон 4790 м.
4 ден – 3 часов преход от 4000 м до 4750 м, нощувка в заслон.
5 ден – изкачване на връх Илиниза Норте 5126 м (за по-малко от 3,5 часа) и слизане. Нощувка в хасиенда в национален парк „Котопакси“.
6 ден – разпускащ преход в национален парк „Котопакси“.
7 ден – кратък преход до заслона в подножието на връх Каямбе.
8 ден – изкачване и слизане на връх Каямбе 5790 м (за 9 часа). Нощувка в град Баньос.
9 ден – разпускане: водопади, минерални басейни, екзотична храна, ресторанти.
10 ден – трансфер до вулкана Чимборасо и настаняване в заслона Карел [4850 м].
11 ден – изкачване на върха (за 9 часа) и слизане (за 3 часа). Нощувка в Кито.
12-13-14 ден – полет до резерват Куябено, преходи из Амазонската джунгла.
15 ден – полет от резерват Куябено до Кито, нощувка в хотел.
16 ден – излитане за България или отпътуване за Галапагоските острови.
Както написах по-горе, ние с Валерия бяхме решили да наемем не българска, а местна, еквадорска фирма. Потърсихме оферти на фирми, които предлагаха изкачване на Чимборасо.
В интернет имаше много оферти – най-различни. Имаше оферти за изкачване на Чимборасо за над 10 дни, като преди него се изкачваха други върхове за постепенна аклиматизация. Имаше и оферти за 2 дни – само Чимборасо – от летището в столицата Кито те транспортираха директно до хижата, вечерта преспиваш в хижата, в полунощ започваш изкачването, сутринта стъпваш на Чимборасо, наобяд слизаш в хижата и отпътуваш обратно за столицата Кито. Имаше и смесени предложения – едновременно изкачване на върхове и разглеждане на градове и забележителности. Имаше оферти без осигурена зимна екипировка, имаше оферти с включено абсолютно всякакво оборудване. Оферти без нощувка и без осигурена храна, оферти с нощувка и включена закуска, оферти с пълен пансион... Цените варираха от 100 до 500 долара за кратките варианти и до 3000-4000-5000-10000 долара за по-продължителните. Някои от фирмите не бяха посочили цени, а искаха да изпратиш запитване за цените, на което запитване щяха да отговорят.
(Доста бях учуден, че в страна като Еквадор имаше такова разнообразие и толкова развит туризъм. Обикновено Перу се спрягаше за страната с най-привлекателните туристически дестинации в Южна Америка, а ето, че Еквадор беше достоен съперник.)
Излишно е да казвам, че не можахме веднага да изберем фирма.
Валерия търсеше информация и четеше отзиви за фирмите в различни сайтове - най-вече в Трипадвайзър (https://www.tripadvisor.com/), в Гугъл и други подобни. Аз общо взето не търсех, а се доверявах на Валерия.
Валерия се спря на фирмата „Andes Climbing“ (от английски език: Andes – Анди, Climbing – изкачване, катерене):
20 ноември:
Валерия изпраща писмо до фирмата „Andes Climbing“ в интернет страницата на фирмата със запитване за изкачване на върховете Чимборасо и Котопакси и за цените за такова изкачване.
21 ноември:
00:01:58 часа (20 ноември 17:01:58 часа еквадорско време) – Валерия получава отговор на електронната си поща от „Andes Climbing“. В него управителят/собственикът на фирмата Диего (Diego Cumbajin) много любезно ни отговаряше. Изпращаше ни и варианти за аклиматизация, от които да си изберем този, който ни устройва. Вариантите имаха кратко описание на маршрутите и цени.
Вариантите, които ни беше изпратила фирмата „Andes Climbing“ като прикачен файл в имейла от 21 ноември, бяха 5.
Маршрутите бяха подробно описани по дни и часове, с надморски височини, откъде се тръгва, къде се стига, къде се нощува…
Ето съкратена от мен версия на вариантите – информация само за брой дни, какво се качва всеки ден и каква е цената за 1/2/3 и повече участници:
1-ви вариант:
8 дни:
1 ден – в.Коразон 4786 м.
2 ден – в. Илиниза Норте 5126 м.
3 ден – почивен.
4 ден – хижата в Котопакси 4800 м.
5 ден – в.Котопакси 5897 м.
6 ден – почивен.
7 ден – хижата в Чимборасо 4800 м.
8 ден – в.Чимборасо 6310 м.
Цена:
за 1 човек – 1 195 долара
за 2 човека – по 795 долара на човек
за 3 и повече човека – по 750 долара на човек.
2-ри вариант:
8 дни:
1 ден – езеро Verdecocha 4200 м.
2 ден – езеро Verdecocha 4200 м – лагер Chirimachay 4000 м.
3 ден – лагер Chirimachay 4000 м – хасиенда Los Mortinos 3625 м.
4 ден – хасиенда Los Mortinos 3625 м – хижата в Котопакси 4800 м.
5 ден – в.Котопакси 5897 м.
6 ден – почивен.
7 ден – хижата в Чимборасо 4800 м.
8 ден – в.Чимборасо 6310 м.
Цена:
за 1 човек – 1 885 долара,
за 2 човека – по 1250 долара на човек,
за 3 и повече човека – по 1180 долара на човек.
3-ти вариант:
9 дни:
1 ден – в.Пасочоа 4200 м.
2 ден – в.Коразон 4786 м.
3 ден – в. Илиниза Норте 5126 м.
4 ден – почивен.
5 ден – хижата в Котопакси 4800 м.
6 ден – в.Котопакси 5897 м.
7 ден – почивен.
8 ден – хижата в Чимборасо 4800 м.
9 ден – в.Чимборасо 6310 м.
Цена:
за 1 човек – 1 350 долара,
за 2 човека – по 890 долара на човек,
за 3 и повече човека – по 840 долара на човек.
4-ти вариант:
9 дни:
1 ден – в.Коразон 4786 м.
2 ден – хижата до Илиниза Норте 4750 м.
3 ден – в. Илиниза Норте 5126 м.
4 ден – почивен.
5 ден – хижата в Котопакси 4800 м.
6 ден – в.Котопакси 5897 м.
7 ден – почивен.
8 ден – хижата в Чимборасо 4800 м.
9 ден – в.Чимборасо 6310 м.
Цена:
за 1 човек – 1 350 долара,
за 2 човека – по 900 долара на човек,
за 3 и повече човека – по 860 долара на човек.
5-ти вариант:
10 дни:
1 ден – в.Пасочоа 4200 м.
2 ден – в.Коразон 4786 м.
3 ден – хижата до Илиниза Норте 4750 м.
4 ден – в. Илиниза Норте 5126 м.
5 ден – езерото Килотоа 3914 м.
6 ден – хижата в Котопакси 4800 м.
7 ден – в.Котопакси 5897 м.
8 ден – почивен.
9 ден – хижата в Чимборасо 4800 м.
10 ден – в.Чимборасо 6310 м.
Цена:
за 1 човек – 1 695 долара,
за 2 човека – по 1090 долара на човек,
за 3 и повече човека – по 1040 долара на човек.
Цената на всички варианти включваше:
Лицензиран туристически оператор, храна в планините, частен транспорт, платен високопланински водач, такси за националните паркове, нощувки в хижите, технично планинско оборудване (пластмасови планински обувки, котки, седалка, въже, ледокоп, карабинер.
Цената на всички варианти не включваше:
Застраховки, лична планинска екипировка (водонепромокаемо облекло, топли дрехи, раница, топла шапка, спален чувал, челник, ръкавици за сняг, каска, гети, трекинг обувки, бутилка за вода, слънцезащитен крем), нощувките в хотели в град Мачачи, храната в хотелите, бакшиши, разходи от друго естество.
Доста време обсъждахме с Валерия различните варианти, макар че нямаше какво толкова да се обсъжда, защото:
Първо – защото нямахме точна представа за отделните върхове, които включваха различните варианти, и не знаехме точно колко трудно се изкачваха те, и какво беше специфичното за всеки един от тях (следователно нямаше как да направим разлика между варианти, които бяха близки един до друг – например 3 и 4).
Второ – защото нямахме голям избор, тъй като трябваше да изберем възможно по-дълга програма и повече предварително изкачени върхове, ако искахме да се аклиматизираме добре за финалното изкачване на Чимборасо (следователно повечето от вариантите отпадаха, например 1, 2 и донякъде 4).
Трето – защото цената не беше решаващ фактор, тъй като по-важно беше да увеличим шансовете си за успешно изкачване на Чимборасо (нямаше смисъл да спестим примерно 200 долара за аклиматизация, ако с това рискувахме да провалим изкачването на Чимборасо, за което бяхме инвестирали хиляди долари).
Четвърто – защото езерото Килотоа присъстваше единствено в един от вариантите – във вариант 5. Който веднъж е видял това езеро, повече не би могъл да остане безпристрастен. Бяхме планирали да разгледаме езерото след изкачването на Чимборасо при пътуването с колата под наем из Еквадор. Но щом ни се предоставяше възможност да го видим още преди това, като част от програмата – защо да отказваме и да отхвърляме тази възможност?
Поради тези причини след няколко дни единодушно избрахме вариант 5 – най-логичния, най-скъпия, най-дългия, най-красивия…
Накратко – последва серия от писма по електронната поща, с които доуточнихме подробностите по необходимата екипировка, откъде можехме да наемем липсващото ни оборудване, началната дата на програмата, настаняването в къщата за гости на „Andes Climbing“ и други. Понякога отговорите закъсняваха поради часовата разлика (официалното време в Еквадор беше 7 часа назад от официалното време в България), а също и когато Диего водеше клиенти по върховете и се налагаше да отговаря след завръщането си. Диего поиска да преведем около 300 долара предплата, които му изпратихме чрез „Уестър Юнион“. На 4 и 5 декември – 1 ден преди полета – уточнихме датата на пристигането ни в къщата за гости (вечерта на 10 декември) и датата започването на програмата с изкачване на върховете (11 декември).
Докато течаха „преговорите“ с „Andes Climbing“, изпратихме запитвания за изкачването на Котопакси и Чимборасо до 2 други фирми в Еквадор: „Lonely Summits“ и „Andean Summit Adventure“. Отговориха ни, че за съжаление нямало да могат да ни предложат услугите си през месец декември, защото имало „недостиг на водачи“. Можело през месец януари и след него.
5.8. Места за нощувка и настаняване в Еквадор
Местата за настаняване и нощувка в Еквадор бяха разнообразни. Цените им – също.
Ние с Валерия гледахме главно хостелите (има специален сайт за хостели – https://www.hostelworld.com). Те предлагаха много добри условия на ниски цени. Обикновено двойна стая струваше около 15-20-25 долара, често имаше включена закуска в цената, беше включен и безжичен интернет, разбира се.
След кореспонденцията с фирмата „Andes Climbing“ се надявахме те да потвърдят съгласието си за десетдневната програма. Така за 10-те дни, когато щяхме да изкачваме планините с фирмата (от 10-ти до 21-ви декември) нощувките ни щяха да бъдат осигурени – щяхме да нощуваме или в хостела „Casa del Montanero“ („Къщата на планинаря“) в градчето Мачачи, която бе собственост на „Andes Climbing“, или в хижите в подножията на върховете, преди да ги изкачваме.
За дните след това – след като наемехме кола и започнехме да обикаляме из Еквадор от 21 до 29 декември – нямаше как да правим планове и да търсим още отсега места за нощувки. Все щяхме да намерим някой хостел по пътя, на картата видяхме, че такива има достатъчно.
Следователно оставаше да решим къде да отседнем през първите 3 или 4 дена в столицата Кито – от пристигането ни на 6-ти декември до заминаването ни за Мачачи и Andes Climbing на 9-10-ти декември.
Валерия намери много подходящ за целта хостел – казваше се „Revolution“ („Ревълушън“, „Революция“) и се намираше близо до историческия център (Стария град) в Кито. Условията в хостела изглеждаха много добри, даже отлични (поне така изглеждаха на снимките). Цената за двойна стая беше 18 евро, с включена закуска, което беше изгодно.
В полунощ на 28 срещу 29 ноември (7 дни преди полета) резервирахме стая в хостел „Revolution“ за 3 нощувки (06-07-08 декември) с уговорката да доплатим за четвърта нощ (9-ти срещу 10-ти декември), ако се наложи.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Последната промяна е направена от stefan_iliev38 на Нед Дек 18, 2022 10:03 am; мнението е било променяно общо 1 път
Вто Дек 06, 2022 2:49 am
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3279 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
5.9. Туристическа екипировка и оборудване
Фотоапарати.
Едно от най-важните неща при пътуване в чужбина е фотоапаратът.
Разполагах с безогледален фотоапарат Sony а6000. Характеристиките му не бяха нещо особено – APS-С сензор 23.5x15.6 mm, 24 мегапиксела (6000х4000), обектив Sony E PZ 16–50 mm F3,5–5,6 OSS (24-75 mm фокусно разстояние, приравнено към 35mm еквивалент). Фотоапаратът беше стар (на 2 години и 5 месеца), вече беше направил към 180 000 кадъра, така че затворът всеки момент можеше да се повреди. Обективът също имаше проблеми – в началото на лятото беше блокирал и се наложи да го ремонтират в сервиз „Стемарк“, но ремонтът не беше напълно успешен, защото продължаваше да заяжда отвреме навреме и често не можеше да фокусира хубаво. Но… с това разполагах, това щях да взема със себе си.
Картите памет, които имах, бяха с общ капацитет 392 ГБ (чист обем около 364 ГБ) и щяха да стигнат за около 42 000 снимки с високо качество JPG Fine или само за 11 237 снимки, запаметени като 2 файла с качество JPG Fine и RAW.
Купих 2 допълнителни батерии за фотоапарата, с които батериите станаха общо 6. За тях имаше 2 зарядни за ток от електрическата мрежа (за по 1 батерия) и едно юесби-зарядно (за 2 батерии) за зареждане чрез юесби-устройство, включено в контакт или в запалката на автомобила, или във външна батерия (за да можем да презареждаме батериите, когато сме на път без достъп до електрическата мрежа).
Валерия имаше фотоапарат Cannon PowerShot A480 – 10 мегапикселов (3648x2736) 1/2,3-инчов CCD сензор, обектив 6,6 mm-21,6 mm f/3.0-f/5.8, оптично увеличение 3,3х (37-122 mm фокусно разстояние, приравнено към 35 mm еквивалент).
Освен това разполагахме и с камерите на телефоните си, които не снимаха с много високо качество, но имаха предимството да са ни винаги под ръка и с тях се снимаше лесно.
Джипиеси.
Разполагах с джипиес модел Garmin GPSMAP 64s. Намерих карта за джипиес на Еквадор и Южна Америка и я качих в моя джипиес. Картата не беше лоша, имаше приятен изглед и нещата се намираха лесно. При създаването ѝ бяха използвани данните на картата Open Street Map, като бяха добавени хоризонтали с надморските височини.
Освен това на телефона си също имах джипиес. Бях инсталирал приложението OruxMaps – може би най-доброто приложение за навигация, за работа с джипиес, карти и тракове. OruxMaps беше безплатно и имаше много функции и възможности. Като недостатък можеше да се посочи претрупаният и усложнен дизайн, както и че приложението бе само за операционна система Андроид, не беше налично за Айфон и Уиндоус.
OruxMaps работеше с 2 вида карти:
1. Онлайн карти – за тях трябваше да има интернет връзка, тъй като картата се сваляше от интернет в реално време и се визуализираше на екрана на телефона.
2. Офлайн карти – за тях не беше необходимо да има интернет връзка, тъй като бяха записани в паметта на телефона.
Понеже не можех да разчитам, че ще имам интернет на телефона в Еквадор, записах картата за джипиес на Еквадор в паметта на телефона, за да може OruxMaps да я ползва и визуализира като офлайн карта.
И накрая – пак на телефона си бях инсталирал приложението Windy Maps – също приложение за навигация, работа с джипиес, карти и тракове, което също работеше в 2 режима:
1. Онлайн режим, когато имаше връзка с интернет – тогава Windy Maps автоматично сваляше от интернет желания участък от картата.
2. Офлайн режим, когато нямаше връзка с интернет – тогава Windy Maps ползваше предварително свалени карти в паметта на телефона.
Приложението даваше възможност безплатно да се свалят карти на всички държави в света, които карти после да се ползват офлайн, когато няма връзка с интернет. Картите бяха базирани на данните на картата Open Street Map, като бяха добавени хоризонтали с надморските височини. Картите можеха да се свалят само през приложението Windy Maps и бяха специално за Windy Maps, не можеше да качиш и да ползваш други карти. Естествено, свалих картата на Еквадор, за да мога да я ползвам офлайн, без интернет връзка.
Предимствата на Windy Maps бяха опростеният дизайн, хубавият външният облик на картата, който беше много приятен за окото, ориентирането беше много лесно и интуитивно, особено ако си в чужбина. Освен това при маркиране на обект можеше да видиш допълнителна информация (онлайн и офлайн) за него – снимки, телефон, уебсайт и други. Недостатък беше, че нямаше толкова функции и възможности като OruxMaps, но те в повечето случаи не бяха и нужни. Друг недостатък – работеше само с карти за Windy Maps, тоест не можеше да качиш други карти.
Джипиесът работеше с 2 батерии АА по 1,5 волта. Не можех да разчитам, че винаги ще може да презареждаме презареждаеми батерии (зареждаха се за 7-8 часа), затова ден преди полета купих 50 обикновени алкални батерии Alkalisk от магазин IKEA (прочетох в Интернет, че тези батерии били много издръжливи и стрували много евтино).
Така, най-важното оборудване за пътуването – фотоапаратите, джипиесите и батериите – бе подсигурено.
Сега оставаше да се замислим и за по-маловажните неща – като обувки, котки, пикели, термобельо, шапки, ръкавици...
На първо място, трябваше да решим следния въпросът: Дали да носим цялата екипировка, която щеше да ни трябва за изкачването на Чимборасо, в багажа си от България в Еквадор, или да вземем само част от екипировката от България, а останалата екипировка да вземем под наем в Еквадор?
От една страна, добре беше да вземем с нас сигурна и предварително изпробвана екипировка, с която бяхме свикнали. Така бихме спестили пари за наем на екипировката в Еквадор. От друга страна, ако вземехме цялата екипировка от България, багажът ни щеше да стане много тежък и неудобен за носене и съхранение, а трябваше да платим и допълнителна такса за допълнителен багаж в самолета.
Друг въпрос, който трябваше да решим, беше дали да катерим Чимборасо с платена фирма или сами да си организираме изкачването. Това имаше пряка връзка с екипировката поради следната причина: Повечето фирми, които организираха изкачване на Чимборасо, включваха в цената на офертата основната екипировка за изкачването – зимни обувки, котки, пикел, каска, седалка, карабинер и въже. Така че ако вземехме решение да наемем фирма за изкачването, част от екипировката щеше да ни бъде подсигурена от фирмата и нямаше да има нужда да я мъкнем от България. Ако вземехме решение сами да си организираме изкачването (сами да си наемем платен водач, сами да си резервираме нощувки в хижите, сами да си осигурим транспорта), тогава трябваше сериозно да обмислим коя екипировка да вземем от България и коя да наемем в Еквадор, също така и откъде да я наемем в Еквадор. Осигуряването на точната екипировка на точното място в точния момент на невисока цена можеше да се окаже нелека задача, костваща много усилия, нерви и разправии. Щеше да бъде много жалко, ако не успеехме да качим върха поради липса на екипировка.
Както беше описано по-напред в пътеписа (в глава 5.6), взехме решение да наемем платена фирма за изкачването на Чимборасо. Спряхме се на фирмата „Andes Climbing“.
На 21 ноември 2019 г. фирмата „Andes Climbing“ ни изпрати таблица с необходимата екипировка и цените за нейния наем, както и коя екипировка беше включена в цената на изкачването (включената в цената екипировка бе изписана с червено). Ето въпросната таблица:
За изкачването на връх Чимборасо и на другите върхове, покрити със сняг и ледници (5000-6000 метра надморска височина), се изискваше зимна екипировка за движение по стръмни снежни склонове и ледници при минусови температури от порядъка на 0 градуса – минус 10 градуса – минус 15 градуса по целзий. Тези температури не бяха много ниски, но времето можеше да се влоши, можеше да се извие силен студен вятър, или да има снеговалеж, така че трябваше да се вземат предпазни мерки в случай на лошо време.
За изкачването на върховете за аклиматизация, които бяха по-ниски и на които нямаше сняг и ледници (4000-5000 метра надморска височина), се изискваше обикновена високопланинска екипировка – трисезонни обувки за високата планина, дрехи за температури в интервала от 0 градуса до плюс 10 градуса по целзий. Трябваше да се има предвид, че при тези върхове също можеше времето рязко да се влоши, температурите да паднат под нулата, да има силен студен вятър и снеговалеж. Затова и при тях екипировката не трябваше да се подценява.
Екипировката в общи линии бе следната:
4 слоя дрехи: термобельо, блуза, зимен панталон за високите върхове с ледници, дебел панталон за по-ниските върхове без ледници, полар, непромокаемо яке.
Топли чорапи.
Топли ръкавици + допълнителни ръкавици тип „лапи“ за по-високите върхове.
Топла шапка, пожелание – шал, шлем, балаклава.
Зимни обувки за високите върхове с ледници, трисезонни обувки за по-ниските върхове без ледници.
Котки и пикел за високите върхове с ледници.
Каска, седалка, карабинер и въже за осигуряване.
Челник, фенерче, източник на светлина и батерии – за нощните преходи.
Гети за сняг (обикновени).
Слънчеви очила (достатъчно тъмни за движение по ледници).
Термос (не само за топли напитки като чай, но и за вода).
Раници – голяма раница (за преходите до хижите) и малка раница (за преходите до по-ниските върхове и за преходите от хижите до високите върхове, покрити с ледници).
Спален чувал – за нощувките в хижа.
Щеки.
Повечето от тези неща вече имахме, които нямахме – купихме в последния момент (главно от магазин „Алпи“ и „Декатлон“).
Нямахме: Достатъчно броя топли зимни чорапи, термобельо, ръкавици тип лапа, челници.
Аз нямах още: Непромокаемо яке, зимен панталон (старият ми зимен панталон вече беше доста износен и разкъсан от котките), поляризирани слънчеви очила (не обичам да нося очила), гети (старите ми гети бяха изпокъсани от котките).
Валирия нямаше още: Голям дъждобран, покриващ раницата, голям термос.
Целта беше да си набавим качествени неща, които да ползваме и след връщането ни в България, но на приемлива цена.
Чорапи.
Чорапите трябваше да са с мериносова вълна (която се славеше като най-качествената вълна), за да топлят повече. Трудно се намираха евтини чорапи с голям процент мерино, обикновено процентът е около 10-20-30%. За мен това беше напълно достатъчно, но Валерия страдаше от студени пръсти на краката, така че искаше да си купи възможно най-топлите чорапи. Накрая взехме решение да се доверим отново на марката MUND, чиито чорапи вече многократно се бяха доказали като едни от най-добрите, при това не бяха много скъпи.
Термобельо.
Термобельото бе задължително – не толкова, защото щеше да бъде много студено, а защото водачът щеше да го изисква като задължителна част от екипировката ни и без да имаме термобельо, едва ли щеше да бъде съгласен да започнем изкачването.
Досега не бях ползвал термобельо и нищо не разбирах. Наложи се да прочета доста в интернет що е то термобельо и как се избира. В планинарския форум Планина-епсилон също имаше много ценна информация. Общо взето, най-важните характеристики, които трябваше да се гледат и сравняват, бяха три:
1. Съставът на термобельото. Много разпространено беше термобельото от мериносова вълна (най-висококачествената). Важен беше процентът на мериното, като важеше принципът колкото повече – толкова по-добре, но все пак процентът не можеше да е 100%, тъй като трябваше да има и други съставки, за да може например термобельото да стои стабилно по тялото и да не се плъзга. Предлагаше се и термобельо без вълна – от изкуствени материи. Предимството на изкуствените материи беше, че отвеждаха по-ефективно влагата далече от тялото и съхнеха по-бързо от вълната, така че ако вълната не беше висококачествена мериносова, по-добре беше термобельото да е от изкуствена материя, а не от обикновена вълна. Обаче възникваше друг проблем – изкуствените материи се вмирисваха по-бързо от вълнените. А пък вълнените не им понасяло честото пране, изтънявали, нападали ги молците… Освен това вълната можела да боде и да дразни кожата, да предизвиква дискомфорт...
2. Дебелината/плътността на материята на термобельото. Тя обикновено се измерваше в грамове на квадратен метър. Колкото повече грама на квадратен метър имаше, толкова по-плътна беше материята и толкова повече топлеше. Обикновено за сурови зимни условия и много ниски температури се препоръчваше плътност 200-220 грама на квадратен метър. Обаче не трябваше да се прекалява, защото ако температурите не бяха много ниски, съществуваше опасност от прегряване, изпотяване и дискомфорт. Отделно ако се извършваше много интензивно движение (каквото бе изкачването на планински връх), също не се препоръчваше прекалено голяма плътност, която да доведе до прегряване и изпотяване. Затова термобельо-долнище беше приемливо да е с плътност 150 грама на квадратен метър, докато термобельо-горнище можеше да бъде и с по-голяма плътност (защото ръцете не извършваха толкова интензивни движения като краката). По тази логика по-плътно термобельо можеше да се ползва по време на нощувката, а не толкова плътно – по време на прехода. Също така, понеже жените бяха по-зиморничави от мъжете, женското термобельо се препоръчваше да бъде с около 50 грама на квадратен метър по-плътно от мъжкото термобельо.
3. Цената на термобельото. Качественото и хубаво термобельо струваше много скъпо. Не ми се виждаше оправдано да дам 300-400 лева за бельо, което може би щях да ползвам само няколко пъти в Еквадор и после може би щеше да стои неупотребявано в гардероба в България. И Валерия мислеше по подобен начин, така че след много умуване взехме решение да купим термобельо от магазин Декатлон, което беше по-евтино, сравнено с реномираните марки. Ето характеристиките му:
Горнище: МЪЖКА БЛУЗА С ДЪЛЪГ РЪКАВ ЗА ПЛАНИНСКИ ТРЕКИНГ TREK 500, МЕРИНОС, ТЪМНОСИНЯ FORCLAZ (Men's Mountain Trekking Merino Long-Sleeved T-Shirt Trek 500 Navy Blue)
Състав:
Основна материя - 86.0% мериносова вълна,14.0% полиамид;
Платка - 98.0% мериносова вълна, 2.0% полиамид;
Тъкан - 190 гр/м2;
Цена - 63,90 лв.
Дамските модели бяха със същите характеристики (но не си спомням цените, може би бяха с няколко лева по-скъпи).
5.10. Последни приготовления и покупки
На 5 декември вечерта отидох за последни покупки – до магазин „Алпи“ (за балаклави), до магазин IKEA (за батерии за джипиеса) и до „Декатлон“ (за мен купих зимен панталон, водонепромокаемо яке, гети, термобельо горнище и долнище, челник с юесби-презареждаща се батерия, 4 енергийни гела, а за Валерия – термобельо горнище и долнище, челник с юесби-презареждаща се батерия, 4 енергийни гела).
Прибрах се в Овча купел в 21:24 часа (9 часа и 36 минути преди излитането на самолета от летище „София“).
До полунощ се занимавах с 2 неща:
Първо – направих чертеж на Еквадор с по-важните градове и главните пътища. В Гугъл Карти изчислих разстоянията между градовете и пресечните точки на пътищата и колко време отнема изминаването на всяка една отсечка с кола. Нанесох разстоянията и времената върху чертежа на Еквадор. Тази скица би ни била много полезна след изкачването на Чимборасо при обикалянето ни с кола под наем из страната. (Сутринта на другия ден забравих да сложа въпросния чертеж в багажа и той остана в София.)
Второ – довърших попълването на данните за изгрев, горна кулминация, височина в кулминацията, залез, възраст в дни, фаза на Луната в Лунния календар за 2020 г. на туристическа група „Лунатични разходки“. (Успях да вкарам данните за последните месеци, но поставянето на снимките за всеки месец и крайното оформление на календара за печатницата оставих на друг колега от групата „Лунатични разходки“.)
Навих алармата на телефона за 03:30 часа – тогава мислех да започна да подреждам багажа си (не обичам и нямам навик да приготвям багажа си предварително).
Дълго не можах да заспя. Накрая се унесох и задрямах...
Преди първия полет с ракета в космоса на 12 април 1961 г., докато космонавтът Юрий Гагарин е спял през нощта, в леглото под него е имало датчици, които показали, че сънят му е бил спокоен.
При мен не беше така.
Под мен нито имаше датчици, нито щях да летя с ракета, нито сънят ми беше спокоен…
Но все пак щях да летя! Макар и не с ракета… макар и не в космоса…
Но все пак близо до него, близо до звездите и все по-близо до мечтата!
Край на първа част
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Респект!
Много информативно, детайлно и пространно. Чакам с интерес следващите части.
Вто Дек 06, 2022 3:49 pm
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3279 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
Целта е точно такава – да се популяризира връх Чимборасо и Еквадор, за да може повече хора да отидат и да ги видят.
Довечера ще публикувам първия ден от пътешествието, идеята беше да пускам по 1 ден всеки ден, но едва ли ще мога да успея.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Вто Дек 06, 2022 5:04 pm
Митак
Регистриран на: 04 Мар 2014 Мнения: 566
Цитат:
Сутринта на другия ден забравих да сложа въпросния чертеж в багажа и той остана в София.
Вто Дек 06, 2022 9:17 pm
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3279 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
6. Полетът от София до Кито (1 ден - 06 декември 2019 г.)
град Кюстендил 524 м н. в. – кола – град София, кв. „Овча купел“ 595 м – летище „София“ 532 м – самолет на „България Еър“ – летище „Схипхол“, град Амстердам, Холандия 10 м – самолет на „KLM“ – летище „Марискал Сукре“, град Кито, Еквадор 2380 м – такси – хостел „Ревълушън“ 2840 м
„И най-дългото пътуване в живота започва с една единствена стъпка.“
Лао Дзъ
„За този, който току-що е излязъл през вратата,
най-трудната част е останала зад него“
холандска поговорка.
03:20 часа – сънувах неприятен сън, от който се събудих 10-тина минути преди да звънне алармата на телефона. Реших да не чакам алармата, а да ставам.
Въпреки че нямах никакво желание да напусна топлото легло…
Разполагах с около 1 час – 1 час и 15 минути, за да се приведа в приличен външен вид и да подредя багажа си. Самолетът излиташе само след 3 часа и 30 минути! А багажът ми беше в насипно състояние!
Трудно подредих багажа си. Трудността идваше от това, че трябваше да се вместя в максималните размери и килограми, позволени от авиокомпанията:
Ръчният багаж се състои от 1 куфар/чанта с размери до 55/35/25 см + 1 аксесоар (дамска чанта, куфарче, лаптоп, фотоапарат) с размери до 40/30/15 см. Общото тегло на куфара и аксесоара не трябваше да надвишава 12 кг. Освен това не се брояха за ръчен багаж неща като чадър, връхна дреха, приспособления за деца, медицинско оборудване. Изискванията на авиокомпания „България Еър“ за ръчния багаж бяха – 1 брой с тегло до 10 кг (размери до 55/40/23 см) и 1 дамска чанта/лаптоп.
12 кг не са много и бързо се запълваха. Наложи се да облека 3-4 слоя дрехи върху себе си, за да икономисам място в багажа.
Към 04:20 часа почти бях готов. Оставаше да намеря място за такива дреболии като батериите, които не трябваше да са в чекирания багаж, а в ръчния, допълнителните ръкавици, лятната шапка с козирка (която в крайна сметка забравих), слънчевите очила (които също забравих), чертежа на Еквадор с разстоянията на пътищата и за колко време се изминават с кола (който също забравих), зарядни, кабели, компас, носни кърпички...
Към 04:30-04:40 часа пристигнаха Валерия и племенникът ѝ с кола от Кюстендил. Започнахме да товарим багажа, като част от моя багаж отиде в куфара на Валерия, който щеше да бъде чекиран багаж. Замотах се с последните дреболии, които трябваше да взема, забавих се, а освен това трябваше да сваля акумулатора на моята кола и да го включа на зарядно, за да не се изтощи за 1 месец, което също отне доста време. Обикновено така става – когато най-бързаш, тогава най не ти спори и се бавиш!
Към 05:10-05:20 часа най-после успяхме да потеглим. Крайно време беше! Надявах се да стигнем до летището за половин час. Колко му е – само 19 километра, около 20-35 минути според Гугъл Карти. Аз шофирах, защото познавах пътя. Повечето светофари не работеха, което ни улесняваше. Карах възможно най-бързо, макар че внимавах, защото не исках да имаме среща с полицаи.
Към 05:50 часа пристигнахме на летището. Спряхме колата близо до входа на Терминал 2 – на място, разрешено за временен престой, но забранено за паркиране. Бързо свалихме багажа, влязохме в чакалнята и се запътихме към пункта за регистрация/чекиране на багажа. Добре, че софийското летище не е голямо, така че бързо се ориентирахме.
Докато чакахме, установих, че телефонът ми го няма. Сигурно беше изпаднал в колата. Аз се отказах да ходя да го търся, примирих се, че ще бъда без телефон в Еквадор, но Валерия не беше съгласна да се откаже толкова лесно – тя бързо звънна на племенника си, който вече беше потеглил, той се върна и тя отиде навън, за да вземе моя телефон. Междувременно беше станало 06:00 часа, а крайният срок за регистриране на багажа бе именно 06:00 часа (1 час преди излитането на самолета). Добре, че Валерия се върна бързо, пред мен на опашката имаше още един-двама човека.
Тъкмо си казах, че най-после всичко беше наред и нямаше какво още да ни се случи, когато внезапно установих, че съм забравил да взема парите си за пътуването – 2500 долара! Шок и ужас! Изтръпнах целия и ми призля! Как можах да забравя парите? Как можах да допусна такава грешка? Какво щяхме да правим в Еквадор без близо половината пари?!
Споделих на Валерия „новината“ за забравените пари. Стори ми се, че лицето ѝ сякаш за момент придоби изражение „е, как можа да направиш такава върховна глупост и дивотия?!“, но тя бързо се овладя и след това не показа, че беше много притеснена и разтревожена. Каза ми, че все сме щели да се оправим някак си, докато намерим начин някой да ни изпрати пари от България, които да изтеглим в Еквадор чрез банковите карти на Валерия например.
В такива ситуации много важно е човек да не губи самообладание. Което не е никак трудно, имайки предвид че нищо не можеше да се направи и бяхме поставени пред свършен факт без възможности да го променим за момента.
Пътуването още от самото начало започваше много интересно и вълнуващо!
Дойде нашият ред да регистрираме/чекираме багажа. Куфарът ни се оказа с 1-2 кг над допустимата норма от 23 кг, но го приеха, без да ни правят забележка.
После отидохме на изхода и се наредихме на нова опашка – за „проверка за сигурност“ на ръчния багаж и на хората през металните детектори. Наложи се да си събуваме обувките, тъй като бяхме обули трисезонните туристически обувки (за да не заемат излишно тегло в багажа, защото тежаха много). Тези от пътниците, които не носеха големи обувки с дебели подметки, можеха да минат и без да се събуват. Проверката мина без проблеми, освен че ми беше малко трудно после да се обуя и да си сложа обратно колана на панталона, тъй като бях облечен с много слоеве дрехи (за да не заемат излишно тегло в багажа) и малко се изпотих от движенията. Крайният срок за тази проверка бе 06:20 часа (40 минути преди излитането на самолета в 07:00), а в бордната карта пишеше още, че „изходът затваря 20 минути преди излитане“, тоест в 06:40 часа (20 минути преди излитането на самолета в 07:00).
Спомням си, че след това имахме трудности с намирането на изхода към самолета – не можахме да намерим табелата с означението на изхода. Затова попитахме един от служителите на летището и той ни упъти. Оказа се, че табелата се намираше малко встрани и не се виждаше лесно. Тръгнахме към външната врата, водеща към самолетните писти, излязохме навън и ни лъхна студ. Беше мразовита утрин, слънцето щеше да изгрее след около 1 час. Небето на изток беше започнало да просветлява и нощта бавно започваше да си отива.
Натоварихме се в един от автобусите, които щяха да ни закарат до самолета. Разбира се, не мина без малко бутане на навалицата от хора, но това бе нормално. Автобусът бавно се придвижваше и през прозорците му не се виждаше много. Скоро пред нас изплува туловището на самолета, което изглеждаше малко призрачно в рядката утринна мъгла, като че ли беше гигантска птица. Слязохме от автобуса и се качихме по стълбата, водеща в утробата на самолета…
...
Настаних се на място 10А (близо до носа на самолета, между носа и крилото), Валерия седна до мен от дясната ми страна – на място 10В.
Примерна схема на самолета (нашият самолет може и да не е бил точно същият):
Тук е моментът да обърна внимание на нещо много странно, много необичайно, чудно, неестествено, парадоксално, куриозно, много трудно обяснимо, голяма загадка и пълна мистерия:
До момента, в който влязох и се настаних на седалката в самолета, не бях направил нито една снимка! Също така не бях включил и джипиеса, за да записва пътя, по който стигнахме до летището!
Това беше изключително странно и необяснимо! Аз да не направя снимка с момента на потеглянето от Овча купел? Снимка на началото на пътешествието? Снимка с момента на пристигането на летището? Снимка на автобуса, с който стигнахме до самолета? Снимка на самия самолет?
Може би обяснението беше, че много бързахме и нямаше време за снимки? Или че многото багаж ми пречеше да снимам? Или пък че вътре в летището имаше забрана да се снима? Не знам. Но беше факт, че първата снимка от това пътуване направих едва след като седнах на седалката в самолета!
06:56:10 часа – направих първата си снимка по време на това пътешествие!
През прозореца на самолета се виждаше друг самолет, подобен на нашия:
07:05 часа – потеглихме! Самолетът бавно започна да се движи и да маневрира, насочвайки се към пистата за излитане.
Съвсем скоро пилотът на самолета (или стюардеса) ни обясни по звуковата уредба, че преди да излети, самолетът щял да премине процедура по специална обработка на крилата и външната част на корпуса, за да се предпази от замръзване и образуване на лед поради ниските температури. Така че самолетът повървя с бавен ход 10-тина минути по пистата и спря. Скоро (в 07:19 часа) се появиха крановете, които щяха да извършат обработката. Процедурата беше интересна – в кошницата на крана имаше човек, който обливаше крилото на самолета с мощна струя… с мощна струя… ще си призная честно – не знаех какво съдържаше струята:
Някак си не беше много успокоително точно преди излитането да ти кажат, че щели да пръскат самолета, защото имало опасност крилата да се заледят и самолетът да катастрофира. И то когато вече си закопчан с колана за седалката и няма накъде да мърдаш.
07:28 часа – процедурата завърши и потеглихме отново!
Първо се движехме бавно по пистите и не ускорявахме – двигателите на самолета трябваше да загреят постепенно.
Изведнъж излязохме на пистата за излитане, двигателите забоботиха и форсираха, самолетът рязко започна да ускорява, бързо набра скорост и плавно се откъсна от земната повърхност.
07:35 часа – излетяхме!
Който не е летял със самолет – нека непременно да лети!
Гледките, разкриващи се от малкото самолетно прозорче, са изумителни!
Витоша и облаците, покрили Софийското поле:
(на заден план вляво – Рила от връх Мечит до връх Кабул и Сейменски камък)
Стара планина: върховете Копрен 1965 м, Три кладенеца 1918 м, Три чуки 1938 м, Вража глава 1936 м:
Стара планина – върховете Орлов камик 1997 м, Миджур 2169 м, Оба 2033 м, Остра чука (Реплянска църква) 1968 м, Реплянска църква (Остра чука) 1969 м:
Изведнъж земята под нас се покри с плътни бели облаци, приличащи на сняг. Жалко, че планините изчезнаха, но такъв ни бил късметът. Можеше и съвсем нищо да не успеем да видим.
08:08 часа – дойде време за закуската. Стюардесите ни раздадоха по 1 сандвич и 1 шоколадче...
Между градовете Виена и Прага (столиците на Австрия и Чехия) облаците малко се разпръснаха и се откри гледка към планинските хребети на Алпите. Бяха далече и върховете им се виждаха малки, като многобройни остри зъбчета, но едновременно с това изглеждаха заплашителни – осъзнавах, че в действителност бяха огромни, стръмни и ледени:
Скоро обаче облаците пак се спуснаха и отново нямаше какво да се гледа. Жалко.
10:05 часа българско време (09:05 часа холандско време) – кацнахме на летище „Схипхол“ в Амстердам, Холандия:
„Схипхол е основно европейско летище. То е третото най-натоварено в Европа по брой обслужени пасажери и най-натовареното летище по брой самолетодвижения. Аеропортът има един терминал, който е разделен на три зали за заминаващи. … има 165 изхода, всички екипирани с пътнически ръкави, а 18, от които и с два пътнически ръкава, с цел по-лесното качване на борда на широкофюселажни самолети. Два от изходите са екипирани с три пътнически ръкава специално за Еърбъс А380… Летището има изобилие от магазини, както и хотел, морга, библиотека и изложба. … Летището е добре свързано с град Амстердам посредством градския транспорт на града, както и с железопътния транспорт. Летище Схипхол е достъпно от всички краища на Нидерландия благодарение на добре изградената железопътна инфраструктура. Освен холандци, жителите на Белгия и Франция също могат да се възползват от услугите на летището, което е свързано и чрез жп транспорт посредством гара Летище Схипхол (Schiphol Airport).“
Надморската височина на летището в Уикипедия я даваха минус 3 метра, тоест под морското ниво, но вероятно това бе нивото на самолетните писти, а ние нямаше да слезем до тях, тъй като от самолета щяхме да минем по закрит ръкав и да влезем директно в сградата на летището. Можеше да се приеме, че надморската височина вътре в сградата бе приблизително 10 метра.
Първите ми впечатления от летището бяха... че летището беше голямо.
Самолетът се придвижи на бавен ход до сградата на летището, отне му десетина минути, за да стигне и да се съедини с ръкава (10:16 часа българско време/09:16 часа холандско време), по който щяхме да влезем вътре в сградата. Наложи се да изчакаме малко, преди да отворят вратите и да ни пуснат да слезем. Добре че седалките ни бяха в началото на самолета, така че успяхме да се измъкнем сравнително бързо.
Вътре в ръкава ни очакваха униформени служители на летището, които ни провериха документите, преди да ни допуснат да влезем в сградата.
В летището имаше доста народ. Бързо проверихме на таблото с разписанията кой беше изходът за нашия полет до Кито. Този път лесно намерихме табелката за изхода на полета, табелите бяха големи и надписите бяха много лесни за разчитане, веднага ставаше ясна посоката, в която трябва да вървиш. Опасявахме се, че няма да можем да се ориентираме веднага, а също така се страхувахме да не би разстоянието, което трябваше да извървим пеша до изхода, да се окаже прекалено голямо и да закъснеем. Имахме само 34 минути между часът на кацането – 09:00 холандско време – и часът на последното повикване за самолета за Кито – 09:34 холандско време, а вече бяха минали повече от половината от тези минути – в 09:20 холандско време. Опасенията ни се оказаха напразни – 10 минути по-късно в 09:30 часа холандско време (10:30 часа българско време) вече бяхме на изхода (E3) и зачакахме да започнат да пускат пътниците в самолета.
Скоро започнаха да пускат пътниците в самолета.
10:50 часа българско време (09:50 часа холандско време) – настаних се на място 38А до прозореца. Ето схема на самолета – Boing 777-200 (при нашия полет броят на местата и разпределението им може да не бяха точно същите като тези на схемата):
Място 38А се намираше на достатъчно разстояние след крилото на самолета, така че през прозореца можеха да се правят снимки със и без крилото. Понякога крилото служеше за определяне на перспективата и се получаваха хубави снимки с него. Понякога крилото пречеше на снимките. Валерия зае място 40А, намиращо се през 1 ред зад мен.
В самолета започнаха да се настаняват пътници с по-тъмен цвят на кожата, което беше нормално, все пак бяхме тръгнали към Южна Америка:
Седяхме и чакахме. По разписание трябваше да потеглим в 11:15 часа българско време (10:15 часа холандско време), но този час отмина, а самолетът не помръдваше… Нашият полет от София не закъсня с много, но вероятно чакахме пътници от други полети, които бяха закъснели повече...
11:58 часа българско време (10:58 часа холандско време) – най-после потеглихме! Самолетът бавно започна да се движи по пистата. На монитора на гърба на седалките пред нас започнаха да показват инструкциите за безопасност по време на полета – бяха ги направили като интересен и забавен кратък (няколкоминутен) анимационен филм.
Последва обичайното бавно придвижване по пистите, за да загреят двигателите. Няколко пъти самолетът спираше неподвижен, изчакваше малко, после пак потегляше, пак спираше, докато накрая двигателите забучаха силно, което беше сигнал, че излитането е близо. И наистина – самолетът бързо започна да ускорява и да набира скорост, появиха се пръски вода под гумите му върху мократа писта и…
12:15 часа българско време (11:15 часа холандско време)(05:15 часа еквадорско време) – излетяхме от летище „Схипхол“ в град Амстердам, Холандия и полетяхме за град Кито, столицата на Еквадор.
По разписание полетът продължаваше 12 часа и трябваше да пристигнем в Кито в 23:15 часа българско време (16:15 часа еквадорско време), но бяхме потеглили с 1 час закъснение. Дали щяхме да успеем да наваксаме това закъснение – предстоеше да разберем. По принцип самолетите биха могли да се движат много по-бързо и полетите да траят много по-кратко, но на практика не го правят, за да пестят гориво и да стане полетът по-евтин (по-евтин главно за авиокомпаниите). Така че по принцип бихме могли лесно да наваксаме този 1 час закъснение, но реално едва ли авиокомпанията би била съгласна да го стори (защото би ѝ струвало повече разходи за гориво).
В началото на полета небето беше напълно облачно, самолетът летеше в бялата мъгла на облаците. 10 минути след това Слънцето започна да прозира като малко светло топче, което постепенно се уголемяваше и ставаше все по-ярко. След още 10 минути бялата пелена започна да става по-рядка и да се отдръпва, а Слънцето засия ярко и около него се образува хало:
Скоро самолетът се издигна над плътните облаци и яркосиньото небе се показа:
За съжаление, облаците оставаха плътни и земната повърхност не се виждаше. Жалко, защото прелетяхме над Лондон и южната част на Великобритания. А откъде разбрах, че сме прелетели точно над Лондон?
На гърба на седалките пред нас имаше монитори – те бяха със сензорен екран (тъчскрийн), тоест управляваха се с докосване и движение на пръстите (като смарт телефон със сензорен екран, тъчскрийн). Звукът се слушаше със слушалки (раздадоха ни малки слушалки тип тапи, които се поставяха вътре в ушната мида, вероятно за еднократна употреба). На мониторите имаше меню, от което можеше да избираш какво да се показва на екрана – можеше да гледаш филми, да слушаш музика, да играеш игри, да четеш новини…
Една от възможностите беше на монитора да се показва информация за полета – време до пристигането, разстояние до пристигането, прогнозен час на пристигане, колко е часът в мястото на излитане, колко е часът в мястото на кацане, височина на полета, скорост спрямо земната повърхност. Можеше да се избира коя система за измерване да се ползва – метричната система SI (километър/метър, килограм, секунда) или имперската система (миля/ярд, фунт, галон). Траекторията на самолета се изобразяваше върху картата Гугъл Сателит, показваше се колко километра са изминати от началото на полета и колко километри остават до края. Можеше да намаляваш и увеличаваш картата, както и да я въртиш на 360 градуса. За съжаление не можеше да увеличаваш много картата и да ти показва много малки детайли (например улиците в населените места) – в един момент картата преставаше да се увеличава и спираше да разкрива повече детайли. На нея можеха да се видят по-големите градове и обекти, което все пак беше нещо.
Именно от картата на Гугъл Сателит върху монитора разбрах, че прелетяхме над Лондон и Великобритания, но за съжаление не ги видяхме поради облаците:
13:20 часа българско време (06:20 часа еквадорско време) – сервираха първото хранене – обяд:
15:05 часа българско време (08:05 часа еквадорско време) – облаците най-после започваха да отстъпват и се показа повърхността на Атлантическия океан:
Започваше приказната игра на облаците!
С часове можех да наблюдавам как облаците се появяваха под крилото на самолета отдясно, бавно преминаваха пред погледа ми, сякаш бяха на модно дефиле, и накрая изчезваха отвъд левия край на прозореца. Понякога облаците бяха много, понякога съвсем малко. Променяха се по форма и големина, по яркост и по цвят, ту ярко осветени, ту в сянка, ту на височината на самолета, ту по-надолу, понякога изглеждаше, че са толкова ниско, сякаш се докосваха до водната повърхност…
Повече снимки – в подробния пътепис и в албума с всички снимки от 06.12.2019 г.
Необходимо уточнение!
Тук е моментът да направя едно уточнение. По време на полета не знаех какво виждам през прозореца на самолета, освен това, което знаех от обща култура и малкото информация, която се показваше върху монитора на седалката пред мен – информация за траекторията на полета върху картата Гугъл Сателит. Картата на Гугъл Сателит обаче не можеше да се увеличава до безкрайност, за да се видят все по-малки и по-малки обекти и подробности (например улиците на селата и градовете), в един момент тя преставаше да се увеличава и спираше да разкрива повече детайли. На нея можеха да се видят по-големите населени места и географски обекти, което все пак не беше малко.
При написването на този пътепис вече имах достъп до интернет и можех да ползвам Уикипедия, Гугъл Карти, Уикимапия, други карти и още много други източници на информация, така че в пътеписа вече можех много точно да опиша какво се е виждало от самолета по време на полета. Не бих искал обаче да заблудя някого, че съм знаел всички тези подробности по време на самия полет, затова се наложи да направя това уточнение. Пак подчертавам – по време на полета не знаех нищо друго, освен това, което се показваше на Гугъл Сателит върху монитора на седалката пред мен, и това, което знаех от обща култура.
20:20 часа българско време (13:20 часа еквадорско време) – започнахме да прелитаме над Карибско море. Видяха се няколко от Карибските острови – северната част на Малките Антили:
Остров Dog (Кучешкия остров) (28 м н. в.) с трите си малки коралови островчета:
Още снимки с подробни описания на островите и връзки към Уикипедия – в подробния пътепис.
...
До кацането оставаха 3 часа. Вече бяхме наближили екватора – намирахме се на около 15 градуса северна ширина. Вероятно това бе причината за появата на странни облаци – основата им бе голяма и сякаш се „взривяваше“, а нагоре се издигаха мощно като тръба, която започваше да се накланя, вероятно от силата на вятъра, като най-отгоре облаците ставаха плоски. Приличаха на гигантски животни – птица, протегнала острата си човка към небето, или пък мравояд, или пък слон, изпънал хобота си:
...
21:39 часа българско време (14:39 часа еквадорско време) видях през прозореца, че брегът на Южна Америка вече се беше показал!
За пръв път виждах Южна Америка!
Отидох и събудих Валерия, за да гледа и тя. Валерия не изглеждаше особено ентусиазирана и развълнувана. Вероятно след това е заспала отново, но тя сама ще разкаже дали това е било така.
21:40 часа българско време (14:40 часа еквадорско време) – Южна Америка, брегът на Колумбия и Венецуела:
В началото прелитахме над пустинни и полупустинни области, които не бяха особено атрактивни.
Постепенно те отстъпиха място на зеленина и планини, реки и язовири, села и градчета...
В подробния пътепис съм описал какво се вижда на снимките, отне ми доста време, докато издиря информацията, но си заслужаваше.
Язовир „El Cercado“ на река Rancheria, дълга 150 км:
Град Валедупар (Valledupar) – 544 000 души население (общо за цялата община), 180 метра надморска височина, 10,5 градуса северно от екватора:
Тук е мястото да изредя дяловете на Андите, през които щяхме да прелетим.
Планинската верига Анди се простира в направление север-юг от северния до южния край на континента Южна Америка.
Дължината ѝ е около 9 000 км, а ширината ѝ достига 800 км в централните части.
Андите се делят на 3 дяла:
1) Южни Анди – в Аржентина и Чили.
2) Централни Анди – чилийските и перуанските планини, и част от Боливия.
3) Северни Анди – в Еквадор, Колумбия и Венецуела.
Думата „кордилера“ означава планинска верига на английски език. Думата е взаимствана от испанския език, където тя произлиза от испанската дума „cordilla“, която пък е производна от испанския корен „cuerda“, който означава „въже“.
Еквадорските Анди се разделят на 2 успоредни вериги (кордилери):
1. Западна планинска верига – Cordillera Occidental.
2. Източна планинска верига – Cordillera Oriental.
(Понякога Източната Кордилера се нарича Cordillera Real или Cordillera Central).
Колумбийските Анди се делят на 3 успоредни вериги (кордилери):
1. Западна Кордилера – Cordillera Occidental.
(Река Каука и река Патия разделят Западната от Централната Кордилера.)
2. Централна Кордилера – Cordillera Central.
(Река Магдалена разделя Централната Кордилера от Източната Кордилера.)
3. Източна Кордилера – Cordillera Oriental.
Източната Колумбийска Кордилера достига границата с Венецуела и се разделя – едната част продължава на север по границата между Колумбия и Венецуела, а другата част продължава на североизток и изток вътре във Венецуела, достигайки до Венецуелския залив и Карибско море (част от островите в Карибско море се считат за продължение на Андите вътре в морето).
Нашият полет до този момент беше прелетял успоредно на (западно от) северното разклонение на Източната Кордилера (която бе на границата между Колумбия и Венецуела).
След малко ни предстоеше да пресечем река Магдалена (границата между Източната и Централната Кордилера), след което вече щяхме да летим над Централната Кордилера.
После щяхме да пресечем река Каука (границата между Западната и Централната Кордилера), след което щяхме да летим над Западната Кордилера до границата с Еквадор.
Блатото Zapatosa (Ciénaga de Zapatosa), намиращо се преди река Магдалена (северно от нея):
Река Магдалена (Río Magdalena) – най-дългата река в Колумбия – 1528 км, реката е граница между Централните и Източните Северни Анди (Централната Кордилера и Източната Кордилера в Колумбия). Вляво/северно от реката е блатото Zapatosa/Ciénaga de Zapatosa):
Град Ел Банко (El Banco) – вляво/северно от река Магдалена, 35 000 души население, 25 метра надморска височина, 9 градуса северно от екватора:
Вече летяхме над Централната Кордилера, Централните Анди на Колумбия:
Градчето Сонсон (Sonsón) – около 18 000 души население (36 000 души за цялата община), 2500 метра надморска височина, 5,7 градуса северно от екватора:
...
23:13 часа българско време (16:13 часа еквадорско време) – пресякохме границата между Колумбия и Еквадор. Най-после летяхме над Еквадор! Малко оставаше!
Град Тулкан (Tulcán) в Еквадор, намиращ се непосредствено до границата с Колумбия – около 60 000 души население, 2980 метра надморска височина, 0,8 градуса северно от екватора, 127 километра по права линия до летището на столицата Кито:
За съжаление облачността скри гледката и известно време почти нищо не се виждаше. Изведнъж облаците се отдръпнаха и разкриха красив снежен връх. Пирамидата му се издигаше над морето от облаци и си личеше, че е висок, много висок, покрит с вечен сняг и ледници:
След завръщането си в България направих справка и открих, че това е бил връх Каямбе (Cayambe) (5790 м) – трети по височина в Еквадор, един от най-красивите върхове в страната и любимец на местните жители.
И така – първият еквадорски връх, с който започна пътуването ми в Еквадор през този първи ден, бе Каямбе. Кой ли щеше да бъде последният връх, който щях да видя в деня на напускането на Еквадор?
23:26:12 часа българско време (16:26:12 часа еквадорско време) – пресякохме екватора и преминахме от северното полукълбо в южното полукълбо! Посрещнахме пролетта за втори път тази година! (Астрономическата пролет в южното полукълбо започва около 23 септември и продължава до около 21 декември).
Както написах в първата част на пътеписа, има поверие, че който посрещне пролетта 2 пъти в годината го чака щастие и добър късмет. Ние не посрещахме пролетта в южното полукълбо точно на датата, когато тя започваше (23 септември), но все пак я посрещахме. Дали това щеше да ни донесе късмет? И какъв щеше да бъде този късмет – добър или лош? Предстоеше ни да разберем…
Започнахме да прелитаме над северните крайни квартали на град Кито, но за съжаление нищо не се виждаше от облаците. Следях на монитора на седалката пред мен траекторията на самолета и колко още оставаше до кацането. Все пак времето донякъде се изясни и се откриха гледки:
Изведнъж самолетът започна да прави маневра и да завива. Елеронът на лявото крило се повдигна:
Постепенно завихме на 180 градуса и отново се оказахме северно от екватора (което означаваше, че отново бяхме в северното полукълбо и отново бе есен, а не пролет), като времето до кацането се бе увеличило от 6 минути на 7 минути (а разстоянието до кацането се бе увеличило от 44 км на 51 км).
Поради някаква причина самолетът трябваше да маневрира и да опише кръг, за да забави малко кацането. Постепенно загубихме височина, слязохме под облаците и отново се видя земната повърхност... Отново пресякохме екватора и отново бяхме в южното полукълбо и пак посрещнахме пролетта (за трети път тази година ). Летяхме източно от град Кито – над градчетата, намиращи се в метрополитена на Кито. Имената им бяха малко странни (може би с индиански произход?): San Antonio, Pomasqui, Calderon, Liano Chico, Zambiza, Nayon, Cumbaya, Tumbaco, Pifo, Puembo, Tababela…
Честно казано, бях много изненадан от релефа. Очаквах „планински“, хълмист релеф, а вместо това през прозореца се виждаха големи равни плата, разделени от дълбоко всечени речни долини и изровени дерета. В първите моменти ми се стори, че всяко равно място бе използвано за застрояване. После видях и квартали, които не бяха гъсто застроени и имаше големи зелени площи между къщите. Бях изненадан и от външния вид на населените места. Нямаше високи сгради, повечето от къщите нямаха червени покрили, а бели. Болшинството от сградите сякаш нямаха островърхи покриви, а плоски. Но може би това беше илюзия от голямата височина, на която все още летяхме.
Прелетяхме на около 9 км западно от летището, подминахме го и започнахме да завиваме наляво (на изток), за да заходим към пистата за кацане от юг към север.
Задкрилките на самолета се спуснаха и започнахме бързо да губим височина.
Снижихме се много ниско и започнахме да летим успоредно на магистралата, водеща към летището. Забелязах, че платната на пътя бяха мокри от проливен дъжд. Явно лошата прогноза за обилни валежи се сбъдваше и нямаше да имаме късмет с времето.
Бързо стигнахме до пистата, последно снижаване и…
23:41 часа българско време/16:41 часа еквадорско време – приземихме се!
На крилото на самолета спуснаха всички задкрилки и се вдигнаха всички елерони и каквито други приспособления имаше, за да намалим бързо скоростта. Скоро дъждът се изсипа върху самолета, покри с плътни капки стъклото на прозореца, през който вече почти нищо не можеше да се различи освен неясните силуети на сградите и кулите на летището. Надморската височина на пистата бе около 2400 м.
23:45 часа българско време/16:45 часа еквадорско време – самолетът пристигна до ръкава за слизане и спря да се движи:
А някои се протягаха блажено след сън:
Напуснахме самолета през ръкава и се прехвърлихме в сградата на летището. Не срещнахме затруднения с надписите и табелите. Ясно беше обозначено къде трябваше да отиде човек, ако продължаваше към друг полет, къде трябваше да се отклони, ако беше местен жител на Еквадор и къде да се отклони, ако беше чужденец, който трябваше да мине паспортна проверка за допускане в страната.
Скоро стигнахме до мястото за извършване на паспортната проверка – голяма зала с много гишета – над 10 броя. Бяха разделили пространството в залата с въжени парапети, така че опашката от пътници да се подрежда лесно и да се придвижва бързо, без излишно бутане. Самата проверка не отнемаше много време – само по няколко минути на човек. Не знам защо, но малко се притеснявах от проверката. На опашката видях и други туристи-планинари като нас – познаваха се по планинарските раници и дрехи. Казах си, че няма от какво да се притеснявам, защото проверяващите сигурно са виждали много като нас и щеше да им е пределно ясно защо влизаме в страната.
Дойде и нашият ред. Бих искал да се наредим заедно с Валерия на едно гише, но така се случи, че ни извикаха на 2 съседни гишета. Процедурата мина бързо и без много въпроси. Не си спомням вече какво точно ме питаха, май за целта на посещението в Еквадор и кога ми беше датата на обратния полет. В международния ми паспорт поставиха печат за влизане в страната. Жълтия имунизационен паспорт, в който беше записано, че имам поставена ваксина за жълта треска (която беше задължителна да бъде поставена поне 1 седмица преди влизането в Еквадор), изобщо не ми го поискаха.
Малко се замотахме, докато открием куфара си върху въртящите се ленти за чекирания багаж, но в крайна сметка успяхме да вземем куфара. После излязохме при посрещачите и започнахме да се оглеждаме за човека с таксито (бяхме се уговорили предварително с хостел „Ревълушън“, където щяхме да отседнем, да ни изпратят такси, което да ни закара от летището до хостела. Имаше и градски транспорт, но той беше през голям интервал и не беше директен, трябваше да се прекачваме на друг автобус някъде в град Кито, което означаваше, че щяхме да замръкнем доста, особено ако ни забавеха с проверката на летището – затова предпочетохме да платим малко повече за такси, но да сме сигурни, че щяхме да пристигнем сигурно и навреме в хостела). Предполагаше се, че той щеше да държи табела с името на Валерия. Бързо го открихме, обаче се оказа, че на табелката пишеше името не на Валерия, а на хостела, в който щяхме да отседнем – „Revolution“. Поздравихме се с шофьора на таксито. За съжаление той не знаеше много английски, ние пък не знаехме испански, но все пак се разбирахме. Човекът беше много любезен, дори ни взе куфара, за да го носи.
Международното летище „Марискал Сукре“ („Маршал Сукре“, „Mariscal Sucre“), където се намирахме, беше едно от най-големите и най-модерните в Южна Америка. Носеше името на генерал Антонио Хосе де Сукре и Алкала – латиноамерикански герой и революционер, офицер и политик, извоювал независимостта на Колумбия, Венецуела, Еквадор, Перу и Боливия от испанската армия. Президент на Перу и на Боливия. Летището бе ново – функционираше едва от 6 години и половина (от 20 февруари 2013 г.). Старото летище на Кито (https://en.wikipedia.org/wiki/Old_Mariscal_Sucre_International_Airport), намиращо се в самия град Кито, в един момент се оказало малко, за да продължи да обслужва нарастващите полети и пътникопоток, а и опасно – било е едно от най-опасните летища в света, ако не и най-опасното – имало е катастрофирали самолети с жертви (на пистата и в съседни жилищни сгради) поради силните ветрове, недобра видимост и лоши атмосферни условия. Затова се е наложило да бъде изградено ново летище с по-голям капацитет, на по-удобно място, с по-малко ветрове и с по-малък риск от катастрофи. След като новото летище започнало да работи през 2013 г., старото било закрито и превърнато в парк. Недостатък на новото летище бе отдалечеността му от столицата Кито – 18 км по права линия и над 40 км по автомобилен път. Друг недостатък – времето и атмосферните условия на новото летище също не били много добри, въпреки че то се намирало 400 метра по-ниско – на около 2400 м н. в. срещу 2813 м н. в. на старото летище.
Цялата процедура от момента на кацането на самолета на пистата до излизането от сградата на летището отне около 1 час. В 17:45 часа еквадорско време (00:45 часа българско време) се настанихме удобно в таксито и потеглихме от летището за столицата Кито и хостел „Ревълушън“.
Оглеждах с голямо любопитство това, което се виждаше през мокрите стъкла на автомобила. Трябваше да призная, че бях впечатлен – стилът на сградите беше модерен и имаше много паметници и скулптури, някои от които бяха много интересни.
Друго нещо, което веднага ми направи впечатление, беше лудото улично движение! Да – буквално лудо! Всеки караше много бързо и рисково, гледаше да изпревари останалите, мушкаше се, изпреваршаше в лява лента, в дясна лента, при прекъсната осева линия и при непрекъсната осева линия, пълна лудница! Защо хората тук караха толкова лудо – така и не можах да си обясня. Колите обаче изглеждаха по-нови и по-модерни, отколкото тези в България, където карахме стари коли втора-трета-ента употреба. Пътищата също изглеждаха много добри, но все пак не трябваше да се забравя, че това беше пътят до международното летище, предполагаше се, че той щеше да бъде добре поддържан.
Междувременно слънцето залезе (в 18:09 часа еквадорско време/01:09 часа българско време). Влязохме в град Кито на свечеряване. Градът изглеждаше огромен, може би поради ефекта на сумрака и многото запалени лампи.
Спомням си, че зърнахме голяма осветена статуя на върха на голям хълм, която изглеждаше много внушително. Шофьорът на таксито ни каза името на статуята, но не успях да го запомня. Тогава си помислих, че в този огромен град имаше толкова много неща за разглеждане, а как щяхме да успеем само за 4 дни да ги разгледаме всичките?
Таксито се отклони от главните булеварди и навлезе в тесните квартални улички. Накрая – след 42 минути и 42 километра шофиране от летището – в 18:27 часа еквадорско време (01:27 часа българско време) спряхме пред хостел „Ревълушън“ (hostel Revolution). Адресът на хостела бе улица „Los Rios“ 11 y, Quito 170136 (северозападния ъгъл на кръстовището на улица „Los Rios“ и улица „Julio Castro“). Местоположение на хостела в Гугъл Карти – https://goo.gl/maps/w5qtbENojTDYtT3U6.
Платихме на шофьора на таксито уговорените 26 долара и му дадохме още 4 долара бакшиш, за което той любезно и усмихнато ни благодари.
Сандра, собственичката на хостел „Ревълушън“, ни посрещна много добре. Оказа се много приказлива и сърдечна жена, веднага започна да ни обяснява кое къде беше. Първият етаж се пропускаше, по стълбите се качихме направо на втория етаж, където беше кухнята и столовата с телевизор. Спалните помещения бяха на третия етаж, където ни настани в голяма стая с 2 големи легла. Баните и тоалетните бяха на етажа, извън стаята. Каза ни кога ще се сервира закуската на другата сутрин (след 8 часа). Закуската беше включена в цената, а за обяд и вечеря сме можели да ползваме наша храна в кухнята и столовата (обясни ни къде бяха най-близките хранителни магазини). Също така можехме да си наливаме безплатно вода от големите бутилки в кухнята, защото водата в чешмите в Еквадор силно не се препоръчвала за питейни нужди, желателно беше водата за пиене да се купува от магазин. Сандра ни даде 2 ключа – един от стаята ни и един от външната входна врата на хостела, така че да можем да влизаме и излизаме без затруднения, когато искахме. Каза ни паролата за безжичния интернет и… като че ли това беше всичко засега. Пожела ни лека нощ и ни остави да си почиваме.
Действително – имахме нужда от почивка. Денят се бе оказал много дълъг – вече минаваше 19 часа еквадорско време, което означаваше 02 часа българско време. Изминали бяха 23 часа от събуждането ми и 21 часа от потеглянето ми от Овча купел в София. Миналата нощ бях спал само 2-3 часа, а Валерия изобщо не беше спала, защото трябваше да стигне с колата от Кюстендил до София. Да, уморени бяхме, но това беше сладка умора, каквато пожелавам всекиму.
И тогава се загледах в картината от плат над леглото (ковьор?), изобразяваща еквадорски мотиви:
Замислих се, че бяхме успели – бяхме в Еквадор! Въпреки трудностите, въпреки пречките, въпреки отлаганията – бяхме пристигнали в Еквадор! Намирахме се в Еквадор! Все още имаше еуфория, все още имаше вълнение, все още не можех да осмисля напълно и потрепвах от мисълта, че бяхме в чужда страна, на друг континент, отдалечени на хиляди километри от България...
А България бе останала далече, много далече, страшно далече и скоро нямаше да можем да се върнем там. Обратният път към България щеше да бъде дълъг, много дълъг и много труден – и задължително минаваше през изкачването на един висок връх – най-високият! – и през сбъдването на една мечта!
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Последната промяна е направена от stefan_iliev38 на Вто Дек 20, 2022 5:28 am; мнението е било променяно общо 2 пъти
"Споделих на Валерия „новината“ за забравените пари. Стори ми се, че лицето ѝ сякаш за момент придоби изражение „е, как можа да направиш такава върховна глупост и дивотия?!“, но тя бързо се овладя и след това не показа, че беше много притеснена и разтревожена. Каза ми, че все сме щели да се оправим някак си, докато намерим начин някой да ни изпрати пари от България, които да изтеглим в Еквадор чрез банковите карти на Валерия например."
"Жените, жените, ах ангели са те..."
Сря Дек 07, 2022 12:06 pm
vladofff
Регистриран на: 26 Апр 2011 Мнения: 3038
Следващия път трябва да внимаваш да не си забравиш и главата, че все пак трябва да има обект, годен да понесе санкцията /бой с чехъла/ налагана за други съществени пропуски.
А инак, има и още цели, които отговарят на изложените от теб критерии, но явно не си им обърнал внимание - например Мустака на ата, находящ се в кашгарски Памир. Известен още като удобен за пантене със ски или снегоходки. Срещу него пък, има още един подобен, който според Васко Гурев също е подходящ, именува се Конгур, ама не беласишки...
Сря Дек 07, 2022 2:07 pm
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3279 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
Първия път, като се върнах от чужбина със самолет и кацнах на летището в София, си взех куфара, качих се на автобус 84 и потеглих към центъра. Седя си аз в автобуса и по едно време се усещам, че нещо липсва – куфарът бе до мен, но бях забравил да взема раницата си, която беше втория багаж в самолета. Слязох на следващата спирка, хванах автобус обратно до летището, отидох при служителите и им обясних какъв е случаят, пуснаха ме да си взема раницата.
Vladofff, намерих информация за връх Muztagh Ata 7509 м:
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Сря Дек 07, 2022 5:36 pm
vladofff
Регистриран на: 26 Апр 2011 Мнения: 3038
stefan_iliev38 написа:
Ама той е седемхилядник!!!
Голяма работа...
Виж Клод Коган - и тя е качила Чимборасо и после направо на Чо Ойю.
Е, там се е надценила малко, ама затова първо се ходи на седемхилядник...
Инак - поздравления за проявата, както се сещаш, отдавна бях писал в сий форум, че си длъжник за настоящото описание.
Ей, най-после го написа това, от кога го чакам. Харесва ми!
То и аз имам един желан връх от много години, също в Южна Америка, но вече дори не си правя илюзии, че ще го изкача някога...
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Нед Дек 11, 2022 9:23 pm
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Браво бе, юнаци! Моето броене стига до 5000 и малко. Ама все не сядам да пиша. Нищо, снимките са в апарата!
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2, 3, 4Следваща
Страница 1 от 4
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
