ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия: Езерски връх (Мая Йезерес)

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини в Албания Предишната тема
Следващата тема
Проклетия: Езерски връх (Мая Йезерес)
Автор Съобщение
Иван Динков



Регистриран на: 18 Окт 2020
Мнения: 74
Местожителство: София

Мнение Проклетия: Езерски връх (Мая Йезерес) Отговорете с цитат

Бивакът, Виктор и Езерският връх.

Кръстът ясно се виждаше. Червен на синьо небе. Леко килнат от вятъра. Стоях на тридесетина метра от върха. Спрях и обърнах поглед назад. Виктор бавно и неуверено вървеше по тесния гребен от вече мокър и тежък сняг. Кракът му внезапно хлътна надолу, двата пикела рязко потънаха и се изгубиха в снежния ръб. Предусещах го, знаех го, сякаш го чаках. И бях спокоен. Въжето стоеше и остана в раницата заедно с двата клина и трите френда. Беше и остана въпрос на взаимно уважение и доверие.
Виктор отпусна тежестта си върху двата пикела и бързо, чевръсто направи две крачки, забивайки котките си дълбоко и здраво.


Проклетия. Долината Валбона, селцето Рогам, северната стена на Мая Бриасет.

В нощта на 13 срещу 14 октомври 1915 г. България влиза в Първата Световна война. Към края на ноември под сръбска власт остават само четири града – Печ, Джаковица и Призрен в Метохия и Дебър в Македония. На 23 ноември в Печ Върховното Командване на сръбската армия издава заповед да се бяга през Проклетия към Адриатическото крайбрежие на Албания. На 28 ноември сръбският крал Петър напуска Призрен. Последната му заповед е: „Царската корона трябва да остане в държавата. Няма да я нося в раницата заедно с консервите през Проклетия.” Короната и останалите регалии са скрити в Призренската Богословия, където дочакват края на войната.


Крал Петър в Проклетия, ноември-декември 1915 г..

След изкачването на върха слязохме до изворите на река Валбона. Вървях първи и кипнах кафе за двама ни с прясна вода. Виктор дойде и бързо стъкмихме огъня. Изух старите вълнени чорапи – кърпени и прекърпвани – с които винаги ходя, и ги проснах на грубата пейка да се сушат. Вечерта бавно падна топла и безветрена.
Съботно-неделните туристи бяха откраднали храната, която бяхме оставили на един пирон. Затова ядохме сладки лаконични приказки – обикновени досущ като нас.
Гледах старите си подлепяни и подшивани двадесет годишни обувки, които също се сушаха край огъня. Гледах стария си анорак, купен на старо. И виждах как и аз с годините съм станал човек втора употреба. И с много смях казах на Виктор отдавна чутите от някого мъдри думи на възрастта: „Сърце не трае – крака не шават


Виктор на фона на ПопЛукин връх (Мая Поплукс).


Виктор по гребена на Езерски връх.


Виктор на фона на връх Свети Никола (Мая Шникут).

На 29 ноември 1915 г. българската армия влиза в Призрен. На 3 декември цар Фердинанд идва в града и приема военен парад. Каляската на крал Петър е изложена като боен трофей. На следващия Фердинанд отива до Люм Кула[1] да види лобното място на Сърбия[2].


Български войници, Призрен, ноември-декември 1915 г.

Слязохме от върха до бивака. Слънцето отдавна печеше без милост и жал. Виктор отказа да се връща по ръба и тръгна да слиза по снежните склонове, из които беше лятната пътека. Аз тръгнах по следите си обратно нагоре и бавно виждах как една малка черна фигура се смаляваше нейде под мен. Докато не се скри зад скалите.
Бях спокоен. За него и за себе си. Беше и остана въпрос на взаимно уважение и доверие.
Останах както винаги сам. Това отдавна не ми тежеше. Както и отдавна не ми даваше крила. Животът ми отдавна беше станал следа, следваща собствената си следа и оставяща своя следа.


Долината Валбона от върха. Вляво Росни връх (Мая Росит), в средата масивът на Колац (Мая Колата).


Виктор на фона на масива на Добранец (Мая Радохинес).


Виктор по гребена на Езерски връх.

На 27 ноември 1915 г. крал Петър стига Везировия мост на река Дрин. Първият сняг отдавна е паднал. Мостът е гърбав, тесен и стръмен, без перила. И заледен. Пред моста стои самотна жена и зорко се взира във всеки преминаващ войник. Видяла краля, тя го спира и му казва:
– Вземи, господарю, тия вълнени чорапи и ги назуй връз чизмите си, че мостът е хлъзгав и с тях по-леко ще минеш по него. А като си на другия бряг, свали чорапите и ги запази. Плела съм ги за моя едничък син Маринко, войник от твойта войска. Ако някой може да го намери, защото аз не можах, то това си само ти, господарю. И нека тая молба ти е пред Бога най-голям обет.
Жената целува ръка на краля и поема обратния път към селото си. Кралят обува чорапите, минава по моста и продължава пътя си към морето.


Везировият мост над Дрин, ноември-декември 1915 г. Снимка: Henry Bard.

Смешно и жалко е, че албанците с цялата си омраза към сърбите наричат най-високия връх на Проклетия с неговото сръбско име. Без да го знаят.
Тъжно и жалко е, че албанците с целия си шовинизъм на млада нация, разделена в пет държави – Албания, Косово, Черна гора, Македония и Сърбия – не знаят албанското име на този връх. И не искат да го научат.
На сръбски – както и на всички славянски езици – думата за естествен водоем е „езеро”. Върхът се нарича „езерски” заради 5-те ледникови езера в неговото подножие. Макар и на албанска територия, те са в посока Черна гора, откъдето достъпът до тях е далеч по-лесен и исторически са били част от земите на село Вусанье (на албански Вутай) и градчето Гусинье (на албански Гуция).
Иронично е, че сръбското и албанското име на върха почти съвпадат, макар че нямат никаква смислова прилика. Албанското име е „Мая е Йезерес” (Maja e Jezerës), което означава „Връх на омарата/маранята”. Причината е в албедото на варовика, което през лятото е голямо, нагрява въздуха, той започва да „трепти” и „замъглява” гледката, сливайки светлосивия карст с избледнялото от жегата небе. Именно така се вижда върхът от Валбона, която винаги е била албанска, заради юго-източното му изложение спрямо долината.
И именно така е наречен в списание „Minerva”, ноември 1934 г., в което е описано първото албанско изкачване на върха.
Някога гегският диалект на албанския език в Проклетия е имал 48 звука и богат речников фонд. Днес думите са забравени. И непроизносими.


Бивакът на фона на гребена Красничес Жаборес преди изкачването.


Бивакът край изворите на Валбона след изкачването.

Крал Петър върви през Проклетия 9 дни. В дневника си той пише: „Тежък, ужасен път, по кози пътеки нагоре-надолу в планината, из които само Бог те пази”. Кралят е на 72 години и се подпира на дървения си бастун в снега. Охрана са му само двама обикновени войници. Навсякъде из пътя кралят разпитва за Маринко. Докато не налита петима завеяни в снега войници, замръзнали край току-що угаснал огън. Единият от тях е Маринко.
Крал Петър припада.


През Проклетия, ноември-декември 1915 г. На заден план Русолия. Снимка: Самсон Чернов.

След разклона на утъпканата пътека, по която всяко лято хиляди чужденци се прехвърлят от Валбона към Тет и викат „уау, уау, уау”, поехме по дългия кулоар Люгу и Валит. На небето нямаше и един облак. Всеки мълчаливо вървеше сам. Знаех как пътеката към върха се измъкваше от кулоара по припеците на южни изпъкнали склонове. Виждах колко малко е снегът. Знаех как спокойно можем да отрежем дъска от тежък и твърд като бетон сняг. Виждах стръмния страничен кулоар и спокойно тръгнах в дълбокия му сняг. Не знаех и не виждах края му, който се оказа безкраен и почти безнадежден.
Бързо изгубих Виктор от поглед и продължавах по права линия нагоре. Наклонът постепенно се увеличаваше, докато накрая не започнах да плета крака от умора и жега. Под превала спрях да изчакам Викор. Мина час, после още половин. Беше и остана въпрос на взаимно уважение и доверие.
Видях малка черна фигура, която се клатушкаше по стръмния склон, правейки серпентини в снега. Когато Виктор дойде, с усмивка му казах: „Днес връх няма да качваме, но какъв залез ще имаме”. Виктор вдигна глава и на шега с истина каза: „То слънцето отдавна е превалило”.


Нагоре.


И още. Виктор на фона на Мая Бошит.


Фрагмент по пътя: Мая Грюк е Хапт.

Жената се връща в селото си. В него е разквартируван малък австро-унгарски лазарет. Един от ранените войници привижда в жената своята майка и моли другарите си, когато издъхне, тя да го опее на гроба. Когато умира, жената всячески отказва, но, разбрала, че това е последното желание на войника, приема. И започва да кука, какъвто е обичаят. Когато ковчегът потъва в земята, жената, изнемощяла, пада след него. Мъртва.


Сръбската армия през Черни Дрин, ноември-декември 1915 г.

Бях взел цялата палатка и единия пикел на Виктор и бях тръгнал отново сам. Да намеря място за бивак, да направя бивак, да стопя сняг.
Върхът бързо се показа иззад билото. Качих се на него максимално високо и тръгнах да търся седло на завет. Избрах третото, най-близкото до върха. След час Виктор дойде и спокойно заспа да събере сили за снимки по залез.
Слънцето още беше високо. Направих си силно гъсто кафе, изкопах в снега пепелник и започнах да пуша, следейки как слънцето пада, как топлината му намалява, как ореолът му изтънява, как цветът му прежълтява, как бавно се скрива зад отсрещния връх. Усмихнах се горчиво на празното си спокойствие – животът ми отдавна беше превалил зад своето било, а осъзнаването идваше като ехото на търкулнал се по склона му камък, който първо набираше сила, а после, удряйки се в земята, я губеше, докато не се спре на произволно, случайно и незабележимо място по същия склон.
По залез излязохме от палатката за снимки. Последните огнени лъчи ожариха белите склонове, после планината изсиня и вечерта падна.


Виктор по залез. Вляво връх Свети Никола, в средата на заден план Мая Шкурт и Мая Лакойве, на преден –Мая Колайт.


Залезът над ПопЛукин връх.


Залезът над Мая Вижньес.

Крал Петър запазва вълнените чорапи. Веднага след края на войната той изпраща своя приятел професора по математика Илия Джуканович да отиде и да намери сиротната майка, да изрази съболезнованията на монарха, но да не разказва как е загинал сина й. Професорът отива в селото, научава историята на жената, връща се в Белград, не разказва на краля как е умряла тя и му казва единствено, че е починала, че няма роднини и че вече никой не си спомня за нея.
Крал Петър отговаря:
– Смъртна била и си отишла. Бог се смили над нея да не разбере съдбата на сина си. Но не е забравена – ако другите са я изгубили от спомените си, аз не мога.
След което дава на професора свои лични пари и го праща отново в селото да вдигне надгробен паметник на жената. Надписът е: „Този паметник издига Петър Караджорджевич на Макрена Спасоевич, която почива тук, и на нейния син Маринко, който се смири във вечен сън из пущинаците на Албания”.


В Проклетия, ноември-декември 1915 г. Снимка: Риста Марянович.

На прибиране към София спряхме да хапнем между Джаковица и Призрен. Виктор галантно ме почерпи в луксозния ресторант край моста над Бели Дрин. А аз му разказах неговата история. Някога през Средновековието в каньона на реката, недалеч от днешния мост, имало манастир на име „Свети Иван”. После дошли турците и разорили манастира, но името му останало и се прехвърлило върху моста, който те построили. Той бил каменен, висок и с един свод. Местните албанци превели името му на своя език – „Свети Иван” станало „Шен Иван”. После сърбите видоизменили това име по своему и мостът станал Шваньски. През ноември 1915 г. българите превзели Дечани и Джаковица и падането на Призрен било въпрос на дни. Сърбите взривили моста, но – както пише във военните им донесения – недостатъчно. През 1942 г. при следващата война италиянците, в чиято окупационна зона попадала Метохия, построили днешния мост. През 1999 г. при по-следващата война сърбите отново взривили моста, но отново недостатъчно и отново италиянците го поправили.
Днес албанците просто го наричат „Селския мост”.


Везировият мост над Дрин, ноември-декември 1915 г. Снимка: Риста Марянович.

На 16 август 1921 г. крал Петър умира. Последното му желание е да бъде обут във вълнените чорапи, които винаги е държал под възглавницата си.


Надежда Петрович рисува Везировия мост, май 1913 г.

Вървях по ръба. Малката черна фигура изскочи иззад скалите. Ясно виждах своите и неговите следи и мястото, където те ще се срещнат. Седнах и запалих цигара. Виктор скоро дойде и с усмивка се ожали колко е сбъркал, че не е вървял по следите ни, а е подсичал, прекатервал и затъвал из мекия сняг. Усмихнах се и аз. И премълчах. Беше и остана въпрос на взаимно уважение и доверие. Проклетия отдавна беше станала калейдоскоп на моя живот – тя ми донесе и отнесе любовта и псевдолюбовта, срещна ме и ме раздели с хора –познати и непознати, приятели и врагове, изля и изтля времето на младостта, дръзновението и безгрижието ми и мълчалива, дистанцирана и сива беше останала същата. Аз също бях останал същият – напук, на инат или от неспособност да бъда друг. Виктор също беше останал същият. И знаех, че когато възрастта окончателно ни повали, под Пирин, в неговата къща в Разлог има една стая и за мен. Под скосения покрив, с малко балконче, от което да гледам планината и това да ми стига.


Краят. Проклетия. Приятел. Джип. Душа на инат. И инат на квадрат.

На 3 декември 1915 г. Везировият мост е взривен от сръбската армия. През 1945 г. надгробният паметник е разрушен от югославската комунистическа власт. През 1978 г. клисурата на река Дрин е превърната в язовир и руините на моста изчезват под водата.
През същата 1978 г. албанският писател Исмаил Кадаре пише своя роман „Мостът с три арки”. В него той пренася легендата за строежа на замъка „Розафа” в Шкодра, град в подножието на Проклетия, към градежа на мост в Проклетия. За да бъде построен мостът, трябва да бъде принесена човешка жертва, която да бъде вградена, взидана в темелите на моста, за да бъде омилостивена реката. В романа Исмаил Кадаре поставя въпроса: „Ако трябва да бъде жертван човек, за да се построи един мост, какво трябва да се пожертва, за да се построи един свят?
Аз не знам отговора. Остава само онзи, даден от Христос – саможертвата.
А кръстът не е мост.


Везировият мост, 1939 г.

Вървях в следите си по ръба. Следи, които идваха до мен и неотклонно продължаваха пред мен. Следи, които от слънцето ставаха по-дълбоки днес, отколкото бяха вчера. Следи, които вървяха срещу мен, докато аз вървя в тях. Омарата мержелееше небето и върха, и мен, отдалечавайки ме от върха, от планината, от света и от мен самия, докато остана следа, стопена от слънцето или заметена от вятъра. „Отдалечавам се бавно от себе си. Никоя победа не връща мъртвите.” Това някога беше написал баща ми, а един друг Петър, владиката-цар Петър Втори Петрович вече е бил дописал този стих: „От тяхната кръв ще поникнат цветя за някое бъдно поколение”. И тази картина също вече е била нарисувана.


Надежда Петрович, Косовски божури[3], 1913 г.



Бележки:

1. Мястото носи това име заради турската каменна стражарница на три етажа, построена до каменния мост над река Люма, където широкият път от Призрен по река Черни Дрин свършва и започва пътеката през Проклетия. С името Люм Кула исторически е описвана по-голямата област на вливането на река Люма в Черни Дрин и водослива на двата Дрина – Бели и Черни – който е в непосредствена близост. Мястото е единствената „врата” от Косово и Метохия към Адриатическо море – тясна речна долина, заклещена между планините Проклетия, Коритник, Пастрик и Жалица. То е и единственото място на Балканите, където на няколко квадратни километра са събрани три големи каменни моста от турско време: Дяволският през река Люма, Брутският (Душанов) през река Бели Дрин и Везировият през обединеният Дрин.
През 1869 г. Ами Буе пише кратка студия за трите моста



Брутският мост, 1913 г.

2. Люм Кула заедно с превала Чакор над Печ в Проклетия остават символи на страданието в сръбската памет. Основно през тях се изтегля сръбската армия през късната есен на 1915 г. – събитие, наречено по-късно „Албанска Голгота”. Според официалните данни на сръбския военен министър загиналите при преминаването на Проклетия са 243 877. В това число влизат и дезертиралите, изгиналите от малария, тиф и глад по албанския бряг, както и измрелите по островите Корфу и Видо и в тунизийския град Бизерта, където армията е евакуирана. В това число влизат и 27 500 от общо 33 126 новобранци на 15, 16, 17 и 18 години. Още по време на войната тяхната смърт се превръща в политически скандал, а след края й е създадена анкетна комисия в сръбската Скупщина. Никой не се оказва виновен.


Люм Кула, 1913 г.

3. Според легендата божурите из Косово растяли бели. След битката на Косово поле през 1389 г. те поникнали червени и никнат червени до днес.


Надежда Петрович, Косовски божури – манастир Грачаница, 1913 г.
Пон Апр 15, 2024 7:00 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vaskoo



Регистриран на: 21 Апр 2007
Мнения: 1400
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря за пътешествието!
Силно, както винаги.

_________________
Приятелят е човек, който те познава отлично ... и въпреки това те обича
Пон Апр 15, 2024 11:29 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Митак



Регистриран на: 04 Мар 2014
Мнения: 566

Мнение Отговорете с цитат
И аз благодаря, ще трябва да чета още за тези събития.
На снимката с надпис "Български войници, Призрен, ноември-декември 1915 г." горе вляво се вижда някакво огромно здание, като крепост.
Какво е това?
Вто Апр 16, 2024 8:39 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Иван Динков



Регистриран на: 18 Окт 2020
Мнения: 74
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Привет,
Огромното здание е турското кале, действало като гарнизон до 1912 г. Днес туристическа атракция.
Вто Апр 16, 2024 11:16 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
EXIIIT



Регистриран на: 27 Юни 2013
Мнения: 1695
Местожителство: Плевен

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря Ванка- наслада за сетивата.
Вто Апр 16, 2024 12:58 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини в Албания Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov