След тежката работна седмица, не ме свърташе вкъщи. Имах да връщам услуга на Родопите и реших да ги посетя макар и за един ден.
Съботата бе слънчева, но малко ветровита. Все пак нямаше отказване. Един познат бе тръгнал по работа в с. Скребатно и аз се възползвах от безплатния транспорт. Спряхме за половин час в селото, пощраках с фотоапарата, след което човека ме откара до съседното село Осиково, откъдето започна ходенето. Човека се върна в Скребатно.
Направих едно кръгче из селцето, което е кацнало на един югозападен склон. Хора почти не се мяркаха. Само на площада няколко кафеджии огледаха ранния гост. Отидох до черквата, където ме посрещнаха лаейки 4 малки кученца. След като се успокоиха обиколих затворения храм и тръгнах да излизам от селото.
Тръгнах по шосето за с. Рибново. Откриха се красиви гледки към Алиботуш и Пирин, по чиито върхове играеха сърдити облаци. Помахах на върховете, които отвърнаха на поздрава и пожелаха приятна разходка. По пътя почти нищо интересно. Типичните родопски гледки ги има и тук – обли ридове се спускат във всевъзможни посоки, а по тях се редуват иглолистни гори оградили китни зелени поляни.
Пътьом забелязах няколко човека, които разхвърляха тор из ливадите си или режеха дърва, както и 2 деца каращи колела. Някаква жена подвикваше на един кон: „Ей Вихър, ял тук, яла Вихър”. Отправих взор на север и исках да погледна отвъд ридовете към Рила и Балкана, но те ревниво се криеха някъде там в далечината.
Спускането към Рибново надолу бе по-скоро скучно. Пътя се виеше край река затрупана от отпадъците на селото. Как търпят тези хора това не зная. В селото има контейнери. Защо го правят така и не разбирам. На места запалените отпадъци бяха обгорили околните дървета и те изглеждаха тъжно. Бунищата така контрастираха на околните красиви гледки, че на човек може само да му опротивее и да съчувства на тази красива наша планина. По пътя се зададоха кобила и жребче, които изплашено профучаха край мен. Наближавайки селото поздравих мъж и жена, които изгледаха хладно и попитаха дали съм видял 2-та коня. Казах им, а мъжа махна с ръка и изпсува на ум.
Слънцето обливаше пейзажа с лъчите си, а сърдития вятър на моменти така се усилваше, че не позволяваше човек да се поразсъблече малко, тъй като бе топло. Навлизайки в селото размених хладни поздрави с още няколко човека наближавайки центъра. Всъщност селския мегдан не беше моята цел, тъй като смятах да отида в с. Буково. Спрях се при 4 възрастни жени, с които поговорих няколко минути. За разлика от досега срещнатите, те бяха доста разговорливи. След като се разделих с тях излязох при новата джамия да я снимам. Всъщност старата я бутнали и на нейно място хората са дигнали нова.
Пред храма седеше на пейка възрастен човек. Аз го поздравих и седнах до него. Подхванахме приказка, кой, какво, защо, накъде. Дядо Мехмед бе разговорлив и свеж за 94-те си години – весел човек. Пожелах му да се видим като стане на 100 и да почерпи. Човека благодари и взе да ме разпитва как живея, дали съм женен и т.н. Каза ми, че той имал малко деца – само 8!!! Аз му казвам, че в днешно време хората се радват и на едно детенце. Пита ме: „Ти колко искаш да имаш”? Казах му, че не съм се замислял, но ще се радвам да имам 2 деца. „Хубаво, хубаво”, отговори стареца, изправи се и ме изпрати с пожелание Господ на ми помага.
През калните улици се запътих да излизам от селото. Срещнах 2 млади жени, които с весели очи ме заразпитваха накъде съм тръгнал. „Към Господинци или към Буково” им казах. „Ааа, Буково е по-хубаво село, по-голямо е”, каза едното момиче. „Господинци е малко”, добави другото. Пресякох едно дере и хванах разбит горски път. Пътьом се поздравих с още няколко човека тръгнали по нивите, какво и със стадо пладнуващи овце пазени от 2 здрави каракачанки.
По-надолу изоставих пътя и кривнах по пътеката за Буково. Заизкачвах се по пустия склон като вятъра, ту ме подбутваше отзад, ту излизаше насреща ми. От един далечен хълм ме залая някакъв пес и кукна към мен, но като видя какво дере ни дели се отказа. В небето се рееше един орел хващайки въздушното течение и сякаш стоеше на едно място. Брей, сега да имаше едно хвърчило да пусна и аз, та да го достигна си помислих. Излязох на едно било, където отпред пак се показа любимия Пирин.
- Как си?, попитах го аз
- Добре съм, въздишам си малко!
- И аз така често правя. Ще предадеш ли поздрави на север, че не мога да ги видя?
- Да, да, разбира се!
Започнах да се спускам по стръмния склон към Буково. Отсреща се кипреха огрените склонове на върховете Острец и Св. Нюстур. Неусетно през гората бързичко се смъкнах в селото. Бързо минах през къщята и излязох от него под любопитните погледи на 2 жени, които явно се чудеха: „тоя пък отде се пръкна в наше село”!? Надолу зернах асфалта по една пътечка, за да спестя множеството завои и цъфнах на брега на р. Места, която носеше мътните си води към Бяло море. На другия бряг се бе извисила Момина кула, която се усмихваше под мустак и намигна срамежливо.
Минах моста на реката, погледнах часовника, а фучащите коли ме върнаха в „цивилизацията”. Мдам, свърши се за днес. Трябва да се прибирам към Неврокоп. Миналата неделя стопа за тая година тръгна на добре с един черен Мерцедес си помислих. Айде така да е и тая година, като вдигнах ръка. Втората минала кола ме качи. Вътре дънеше здрава музика, но аз и не я слушах докато не слязох в Неврокоп.
Определено поредната прекрасна разходка, подпълтена и предадена с емоция и размах!
Честно да си призная като чета, в съчетание със снимковия материал ми се приисква ей сега да грабна раницата и да се кача на първия автобус!
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
