ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
9 дни Австрийски и Италиански Алпи (20-29.07.2012)

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
9 дни Австрийски и Италиански Алпи (20-29.07.2012)
Автор Съобщение
anadel



Регистриран на: 03 Дек 2008
Мнения: 78

Мнение 9 дни Австрийски и Италиански Алпи (20-29.07.2012) Отговорете с цитат
Събрахме се една кола хора – Славейко, Теди, Надя и аз с идея да пообиколим Източните австрийски и италиански Алпи. Набързо събрах инвентар от приятели, необходимите джаджи, седалка, каска, пикел, е поне котки си имах.
Ден 1-ви.
След тежка Илинденска нощ и спане от 45 мин. се натоварих на колата при останалите, които геройски събраха и моя багаж и отпрашихме на запад. Пътувахме нормално, таксите по магистралите плащахме с кредитна карта и си събирахме бележките, за да не броим монети. Имаше си подготовка за прехрана на екипажа в движение (баници, кекс, курабийки), а и биричка се охлаждаше в жабката. Музиката беше специално подбрана. Литературното четене също – Бранислав Нушич! Направо да не ти се слиза по бензиностанции. В Хърватска малко “спасих” шофьора – първото ми шофиране в чужбина и то на чужда кола. На това пътешествие още доста неща ми се случиха за първи път. В Словения ни заваля дъжд и после докато чакахме в задръстване, за да си платим таксата за някакъв тунел си оптимизирахме маршрута. Решихме да не ходим до Брук, а по под-Алпийски път. По мръкнало бяхме вече в австрийски къмпинг, изминали над 900 км, където опънахме палатки под ябълкови дръвчета, после хапнахме, зарадвахме се с по един топъл душ и се събудихме в слънчево настроение.
Ден 2-ри.
Посока – масива на Гросглокнер. Австрийските табели не ги чета много лесно и затова ще гледам да не интерпретирам. Във Winklern, а после и в информационен център в Iselsberg ни упътиха, взехме си брошурки и карти на Национален парк Хое Тауерн (Hohe Tauern). От Инфо-Центъра ни направиха резервация по телефона за нощувка в хижа Samehutte. Имаше време и отскочихме до водопада “Момин скок”, но тяхната мома полетяла и не умряла. Много ми харесаха австрийските селца сред ярко зелени, окосени ливади. Дори на една панорамка се снимахме подскачащи от радост. После продължихме към Kals a G (т.е. на Гросглокнер) – на много места им се повтарят наименованията и имат пояснения за района. От Kals започна изкачването със завои, като на самия път имаше дървена къщичка и един усмихнат чичко с мустаци ни таксува за паркинг и ни даде бележка от голям касов апарат. Така на Lucknehaus просто си паркирахме и се наслаждавахме на Гроси (Гросглокнер), който ни намигаше от време на време през мъглявини. Поразхвърляхме малко багаж и раниците се оказаха малки за 2-3 дневен багаж и снежен инвентар. Повечето върнаха по някоя консерва, а аз пикела, и не съжалявах после. Пътечката нагоре беше чудничка, по долината, ритмична и с много цветя. Така неусетно се стига до Lucknehutte 2241 м.н.в. Имаше отклонения към разни връхчета и “хютета”. Когато си разпознахме по някое време надписа за нашата хижа започнахме с по-голямо ускорение да набираме височина, след това изпълзяхме по малко сипейче към седловината, от която вече се виждаше нашата хижа. Порадвахме се на гледки, обрулени от вятъра на превала и тръгнахме да слизаме, оглеждайки маршрута за следващия ден на отсрещния баир. Надето снима едно мармотче направо до дупката, за малко да го нагушка. В хижата беше приятно топличко в столовата, където имаше печка и специални пръти със закачалки за сушене на дрехите. На вечеря опитахме и от местните манджи, някакви чужденци ни почерпиха с нещо като нудъли с кашкавал и салата с червено цвекло, което се оказа вкусно. Те жулнаха по един БГ-шнапс и добре че нямахме големи количества, че можеше да си пропуснат Гроси на другия ден. Спахме на нещо като нар 4-ка с пухкави одеала На свечеряване заваля сняг, суграшица.
Ден 3-ти.
Сутринта всички се бяха изнесли, закуската е била подготвена от вечерта, топлата вода е била в термоси На тази хижа платихме най-скъпата топла вода 4.50 eur/l. Порадвахме на изгревните отблясъци на върховете и потеглихме. Целта ни беше хижата под връх Гросглокнер Erzh. JohannHutte, тъй като знаехме, че за самия връх трябват алпинистки умения. Новият сняг беше леко заледен (тънка прозрачна покривка), което ни затрудни в началото на един сипей. После беше ясно сняг на баир – слагаме котки, виа-ферата по скалите махаме котки, но сме със седалки, карабинери. Фотоапаратът беше вече в раницата. Така стигнахме до седловината – ръбче, където “се осигурявахме” само с повишено внимание. Ходенето по хребета доведе до скален праг и затова подсичането по снега беше по-удачно. Цепнатините се виждаха далече, пъртината беше ясно очертана от сутрешните групи. Ние бяхме като сами на света. В дъното на север под панорамния път се виждаше глетчера, едно древно послание, достигнало до нас. Нагоре през зума на фотото забелязах дребни точици, атакуващи върха на групи. Ясно се виждаше, че над хижата има възможност да се продължи в нормален ход докато се стигне скалния пасаж. Бях ентусиазирана. Малко под хижата седнах на един камък да се потопя в щастието си, наоколо - сняг, зъбери, облаци. Помотахме се в хижата, видяхме, че повечето групи изкачват от запад към хижата по много по-кратък маршрут, като се осигуряват, но и се изчакват за разминаване. Замъгли се и върхът се изгуби от поглед, но имаше групи, които продължаваха де се качват и да слизат. Заприказвах двама словенци. Бяха бесни на навалицата, казаха че имало нагоре много неподготвени хора, дори без котки, които падали – ставали, това много ги затормозило. Ние бяхме постигнали целта си и тръгнахме обратно. На нашето ръбче трябваше да се изчакваме с изкачващи се. Като ни видяха викат “Мили жени, какви мъже са ви пуснали по тези чукари” “My husband – with pleasure!” т.е „Моят с кеф”, им викам, посмяхме се, но това заостри вниманието ми и този път се осигурявах много внимателно на слизане. Взехме си оставения в хижата багаж, дадохме още 10 лв за топла водичка, но това си беше най-евтино, за да си направим чай мате и кафе. Продължихме надолу към паркинга. Минахме по друг маршрут, малко по-обиколен към източна посока през Glorerhutte. И поради това че Вальо не беше в екипа, като статистика мога да кажа само, че след около 12 часа този ден нагоре-надолу бяхме в колата Изнесохме се набързо към Matrei, където спахме в чуден къмпинг Aden garten, където имаше невероятна трева, тенис маса, 2 батута, детски кът и много помощни помещения – миялни, перални, кухненски. Но много късно, вече без дрехи в банята разбрах, че топлата вода е с жетони. Спахме добре охладени и освежени. Австрийците се прибраха още към 21 ч. по палатки и каравани и ние не можехме и един виц да си кажем и да се посмеем, та си легнахме по-раничко. А на сутринта ги гледах колко са тихи, дори кучетата им се гледаха възпитано без да се лаят.
Ден 4-ти, кифленски.
Решихме да се отклоним 80-тина км., за да видим Кримленските водопади, едни от най-големите в Европа (след френския – Гаварни). То се оказа интересно 5–часово ходене по еко-пътека докато се изкачим на последния скок. Имаше доста туристи и сергийки, дори пуснах пощенска картичка. Снимахме дъгата и някои под дъгата, но им се размина без метаморфози. Пътят ни продължи към Lienz за Италия. Успяхме да си напазаруваме в местен супермаркет малко продукти, някои неща си бяха на нашенски цени, но иска много четене по етикети. Около границата си харесахме един замък и го обиколихме, но не можахме да го превземем и се сбогувахме с Австрия. Още по светло бяхме в къмпинг Олимп на Кортина д’Ампецо. Опънахме палатки и се поразходихме по центъра, за да съберем инфо за района. Посъветваха ни да започнем с нещо по-леко. Прибрахме се в къмпинга и Теди се отдаде на кулинарни виртуозни забавления, а ние на консуматорски наслади. Тук вече се къпахме с нормална топла вода, но всички кранчета бяха самоспиращи се и трябваше да ги натискаме за ново включване, наистина така е по-икономично, без стоене с часове под душа. Като знаехме, че сме за повече от 1 нощувка си понаправихме и трапезария с българското знаме, да не се чудят какъв е този език, който бълбука като изворче и звънти като камбанка от рано сутрин в изпълнение на Теди и късно вечер хорово от четиримата. На този къмпинг имахме възможност да си изперем и изшушим дрехите за по 3 + 4 евро.
Ден 5-ти.
Потегляме към масива Трите чимни, за да преминем по смесен маршрут: трек и виа-ферата “Де Лука”.
… ще има продължение…


снимките от първите 4 дни
Сря Авг 22, 2012 6:35 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение ICQ Номер
Emil



Регистриран на: 27 Мар 2012
Мнения: 1073
Местожителство: Sofia

Мнение Отговорете с цитат
Брейй много хубави снимки и места. Very Happy
Изглежда чудесно сте си изкарали.Very Happy Very Happy
Тези дни взех всеки ден да чета по един пост за Алпите и пружинката усещам, как взе да се навива с всеки ден, да видим кога ще изригне при мен. Very Happy
Сря Авг 22, 2012 8:04 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла ICQ Номер
bodilov



Регистриран на: 22 Окт 2009
Мнения: 22
Местожителство: Русе

Мнение Отговорете с цитат
Е, на вашите снимки видях пътеката от Salmhutte към Erzherzog Johann Hutte, по която исках да мина. Нека споделя нещо любопитно. Вървейки по тази пътека нагоре, дребен предмет привлече погледа ми. Поразрових леда и то се оказа 1 стотинка, емисия 2000 година! Тази рядка и неочаквана находка в Австрия за съжаление не ми донесе късмет.
Сря Авг 22, 2012 9:48 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
gena



Регистриран на: 29 Юни 2009
Мнения: 50
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Чудесно Ани, радвам се за вас !

_________________
Където има воля има и път!
Чет Авг 23, 2012 10:20 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
anadel



Регистриран на: 03 Дек 2008
Мнения: 78

Мнение Отговорете с цитат
продължението – ден 5-ти
В същност, в италианските карти надписът е „Tre cime di Lavadero”, на което преводът е Трите върха на Лавадеро, докато „чимни” е „комини” и е от английскто „three chimneys”, а на италиански комини е „camini”. Но тези върхове действително приличат на комини! Би трябвало и двете значения да са верни… От изток на запад са Cima Piccola 2857, Cima Grande 2999, Cima Ovest 2973. Изглеждаха ми като три сестри, които по цял ден се забавляват със смешните туристи-мравки, налазили наоколо. През този ден имахме удоволствие да им направим пълна обиколка и да им се радваме от различни височини. Колата паркирахме на Riffudjio Auronzo, до там стигаха и автобусите и се изсипваше доста народ. Продължихме по доста широк, чакълиран път към Riifudjio Lavaredo. На параклиса Croce deli Alpine група деца пееха някакви религиозни песни, имаше и доста възрастни туристи. На прохода Лаваредо пътищата ни се разделиха. Големите групи продължиха по хоризонтална пътека към следваща хижа, а ние по един хребет към виа ферата ди Лука. Началото започваше с тунел, в който влязохме приведени на челници. Много вълнуващо. Имаше някакви амбразури, а после вървяхме по открити тераси, на които не винаги имаше нужда да се осигуряваме,вървяхме бързо. Беше много красиво, от едната страна - скалите в топли бежово-розово кафяви цветове, от другата просторни долини в зелено и сиво-бели скални зъбери във форми на комини, торти, игли. За повече драматизъм небето се променяше доста динамично, от слънчево с бели облачета до оловно сиво или отчасти закрито в бели мъглявини след краткотраен дъжд. Бяхме много щастливи, катерихме като изследователи, защото ни беше за първи път, вживявахме се като откриватели, защото не знаехме накъде сме. Общо взето си бяхме като деца, избягали от къщи и с мисълта „Аууу, ако ме види мама къде съм!” Качихме един връх, който беше доста обзорен M. Patterno 2777 м.н.в. И доста дълго стояхме горе, потопени в Доломитска приказност. След това нагоре–надолу по фератата, после по пътечки в долината, хапнахме до езерце, но нямаше време Теди да поплува. Минахме транзит покрай Riff. Loccateli alle Tre Cime и се отдадохме на залезни снимки към трите хубавици Tre Cime и наснимахме красиви цветя, между които и „пирински мак”. Хиперскок в пространството!
http://www.bgflora.net/families/papaveraceae/papaver/papaver_degenii/papaver_degenii.html
Прибрахме се в къмпинга по светло, където си спретнахме отново хубава италианска вечеря, дори и Славейко се изяви като готвач (има го документирано)!
Ден 6-ти под мотото „Кой каквото си направи!”
Тръгнахме към голямата виа-ферата Ивано Дибона, за която знаехме, че се минава за 8 часа, основно по южното било. Печеше от сутринта. Паркирахме в района на първи лифт, тип „шлем”. Аз реших да си направя соло трек и евентуално по-къса фератка. Изпратих групата до втория лифт тип „метална кофа” и продължих по лежерен горски маршрут № 205, който е в същия масив Кристало. Беше много красиво с храстчета горски азалии, различни видове пинии – иглолистни с меки иглички. През едно тунелче излязох но обзорна площадка към Кортина д’Ампецо от южната страна на рида Crepe di Zumeles, по който вървях. Видях вариант на слизане - стръмна пътека на зиг-заг, но с доста хора по нея… и продължих по 202 Pomagagnon, което го водят маршрут с по-голяма трудност. Бях сама в тишината, пека и … клека. До този момент бяхме видели само отделни туфи на този нашенски ендемит, а тук цял масив. Нащраках няколко „картички” за загадка във форума „Познай къде е това?” И докато се забавлявах той се посгъсти, а аз започнах да пропълзявам, да се прекатервам и доста одрана стигнах стръмната пътека, от която видях, че има и по-лесен подход над клека… След това попаднах на скално било (съвсем като в Пирин), по което имаше червени точки маркировка. Изкачих се до някакво връхче с кръст и след него започваше фератата по отвесна скала, но с умерен наклон надолу. То е като вид гмуркане, закачаш карабинера, подръпваш металното въже, че имаше и скъсани, поемаш въздух, избутваш топката от гърлото в корема и тръгваш крак пред крак. След третото въже – няма въже! Труден участък, внимателно напредвам и се оглеждам напред за следващото въже, но такова няма! Ясна видимост, пътечката с ронлив пясък си продължава като на шега дялната в скалата, без въже. Слънцето пече, спрях и се зачудих, нямаше как да се почеша по главата от каската. И стигнах до два извода, че мога да ругая и че ми е мил, ама много мил животеца. Успях да сваля раницата от гърба, да се обърна някак и да изпълзя обратно. Когато се закачих и за въжето можех вече да снимам, но реших, че няма да документирам „гадости” – да бяха сложили табела „за Батман и алпинисти”. Много разочарована поех обратно, където по картата имаше маркирано слизане по един улей. Като му стигнах гърловината надникнах надолу и ми се видя невъзможен. Седнах отчаяна. И фокусирах цялата полянка с еделвайси, е, това е добър знак. Гмурнах се и си направих 3 кошмарни часа крепене и балансиране между търкалящи се камъни. И това ми е било маркиран маршрут, трябваше да има табела „Минаването забранено”! После се влачих още няколко километра по горска пътека между тичащи хора и велосипеди и в къмпинга бях последна от компанията. Е, без много думи се разбрахме и те също се бяха „изсипали улейно” по маркировка от фератата към долината за по-кратко.
Ден 7-ми Мармолада.
Потеглихме за Мармолада, една от перлите на Доломитите. Мечтаехме си за сняг и лед след камънаците и трошляците. Това ни беше извън програмата и събирахме инфо на място – Malga Ciapela, от където тръгваше кабинков лифт към Пунта Рока. Имаше доста хора, това не беше за нас с лифт до горе. Обиколихме от изток и подходихме от север към най-високия връх – Пунта Пеня (Punta Penia) 3343 м.н.в. Колата оставихме на паркинга до Лаго ди язовиро, което всъщност беше ди Fedaia и тръгнахме с цялото си оборудване нагоре по маршрут 606, който виеше под смешния лифт тип „метална кошарка” (5 eur). На хижата Piana dei Fiacconi се позабавихме да се редим на голяма обедна опашка за вода (другата не била питейна). После нещо се отплеснахме по навалицата към една друга хижа. Поогледах се и викам на Теди „Няма никой с каски”, т.е. около нас хората са по джапанки… Та видяхме, че тези с кирките и въжетата са на запад по друга пътека. Теди и Славейко „скок – подскок” и след 30-тина метра коригираха посоката. Аз се бях размекнала от слънцето и „скок… и пльок!”, първата близка среща с ледника под тънък слой пясък. Това ме концентрира набързо. В долните разкишени части на Ghiacciaio della Marmolada се екипирахме, кацнали на сухо по камъни с елементи на стриптийз, след което се разбра, че няколко часа няма вариант да сваляме гащи по ледения плац нагоре и угрижени тръгнахме по следобедно време. Останалите туристи се движеха в обратна посока и навързани. За първи път ми се случваше да тропна с котките, а те да се пързалят като кънки. Но чувството на възхищение от вечността под краката ми пренастрои баланса и ритъма ми. Вървяхме на зиг-заг и по едно време, когато заклинихме в по-добра снежна опора Теди каза „Връзваме се!”. И като взе да врътка едни възли по въжето, а разни униформени групи я гледаха с възхищение. Не знаехме как да вървим и предложихме на Славейко да ни отброява нещо като на гребците „Иии–хоп, иии-хоп”, а като му стане тежко да се обърне да види дали не ни влачи и трите по корем. Беше суперскооо, дори и цепнатините отстрани не изглеждаха страшни. Изкачихме и прекосихме ледника и стигнахме до скалите, на които всички групи много се бавеха. Там се оказа, че се е скъсало металното въже на фератата и всяка група правеше собствен парапет, слизаха на рапел. Група италианци предложиха да ползваме тяхното въже, но при мисълта че на връщане ще се мотаем сами да го правим ми мина мерака да продължа, толкова усилия за една ронлива стена от 10-тина метра. После продължаваше с ферата и малко снежно било. Теди и Славейко продължиха, а ние с Надя се отказахме, беше около 16.30. (Пепино каза, че вече имало постоянно въже, макар и гъвкаво, но ставало по-бързо.) Е, тогава си направихме си едно щастливо, бавно спускане по Граси (от Gracier) с Надето, вече можехме и да снимаме, а в хижата се отдадохме на италиански страсти (кафе и цитронада). Една мацка така ни се зарадва, че сме българки – била яла най-вкусната супа на света (зеленчукова) в България. Още не беше се скрило слънцето и нашите двама олимпийци се появиха и си изровиха от снега студената бира, която бяха оставили на тръгване. Ееех, какви гледки е имало от върха. По път хапнахме в уютно италианско ресторантче с бира и вино. Топлият душ и палатките ни чакаха в Кортина д’Ампецо.
Ден 8-ми - Венеция
Тръгнахме си към България, на път през каквото ни хареса! Това не беше предвидено, но табелите някак подканяха и този път „се гмурнахме” в тълпата из тесните улички на Венеция. За 5 часа поразгледахме забележителностите, накупихме подаръци и продължихме към Триест. Имахме в програмата плаж на Адриатика. Но каква изненада – хората си лежаха на хавлиите на тротоара до шосето, по което имаше голямо задръстване. Погледахме ги със съжаление и решихме, че не е за нас.
Ден 9-ти – Опатия.
След нощувка в крайпътна къща-хотел, имахме късмет да кривнем към Опатия, на 13 км. западно от Риека – популярен аристократичен курорт, посещаван от много знаменитости от началото на миналия век. Градът възниква през 16 век покрай бенедиктински манастир „Свети Якуб“, откъдето идва и името му („опатия“ на хърватски е абатство). През 1884 е построен и първият хотел „Кварнер“. Заради царствените особи - гости още през 1913 година в хотел „Палас“ въвеждат парно, телефон, зимна градина и басейн с морска вода. Има парк с цветя, магнолии, секвои, палми и кътчета с перголи и тиха класическа музика. Наистина си беше райско и нашите бушуващи души, след всички зъбери, ледници и гондоли, се успокоиха, потопени в Адриатически води, преходът към Балканите беше лиричен. С литературното четене на Бранислав Нушич, в изпълнение на Теди, не усетихме как стигнахме в България!

снимките от Италианските Алпи, Венеция и Опатия
Чет Авг 30, 2012 5:10 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение ICQ Номер
irina



Регистриран на: 16 Сеп 2007
Мнения: 755

Мнение Отговорете с цитат
Голяма красота, много усмивки...пълно щастие!
Чет Авг 30, 2012 11:59 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
minas_tirit



Регистриран на: 16 Сеп 2009
Мнения: 22

Мнение Отговорете с цитат
Ееех Ани, много благодаря за чудния разказ - отново се пренесох там макар и за кратко! Smile Като се прибера вкъщи ще разгледам и снимките, че от работа нещо не се отварят!
Да видим дали Теди ще успее и тя да спретне някое пътеписче! Smile
Вто Сеп 04, 2012 4:29 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov