От доста време не бях ходил в Пирин и в мен назряваше острата нужда да променя положението. На 2-ри септември го превърнах във факт като закрачих бодро по улиците на Банско отправил взор към окъпаните в слънчеви лъчи върхове. Преминах набързо града с все още фучащите нагоре-надолу камиони с облаци прах зад тях и с наслада се потопих в дъхавия иглолистен лес. До Тодорова орница вървях по пътека като на няколко пъти се пресича шосето. За радост не видях нито една кола. От там нататък до хижа Демяница вървях по каменист път. От града до хижата, както се бях засилил стигнах на един дъх за 3ч. Но това да не ви заблуждава – мойто темпо е малко по-бързо от средностатистическото.
На симпатичната и спретната хижа починах от 15 килограмовата си раница хапвайки един bake rolls. За днес целта ми беше връх Голяма Стража, известен като един от най-труднодостъпните върхове в Пирин, поради това, че финалното му изкачване не става с ходене, а с катерене. Бях решил да намеря тръгващата от хижата пътека по Газейска река, по която да се кача нагоре в Газейския циркус.
На една маса имаше хора и реших да ги попитам за началото на въпросната пътека. Един от тях се оказа, че е хижаря. Той строго ми каза, че натам е забранено да се ходи, защото е резерватът “Юлен”. Казах му (опитвайки се да го склоня да ми каже къде е началото на пътеката), че не съм тръгнал нито да бера някакви билки, нито на лов или риболов, нито ще се провиквам с досадния туристически вик: “Ехооо...!”, просто искам да премина тихомълком и да се любувам на планината. Нямах намерение и да палаткувам – бях само с шалте и чувал, а никъде не пише “Забранено чувалуването!”, така че буквално нямаше да променя нищо от заобикалящата ме среда, щях да мина така, както го правят дивите животни. Човекът твърдо ми отказа. Е – казах си наум – и сам ще си я намеря! След малко, обаче, за моя изненада, хижаря, явно разбрал, че не съм лошо момче, дойде при мен и ме упъти. Не след дълго вече се изкачвах по стръмната пътека, обозначена на места с каменни пирамидки. На места е малко обрасло, но пътеката личи добре. Вече се намирах в почти недокоснатия от човека район.
Стигнах една поляна на 2240м н.в., където Стражите живописно се извисяват с непристъпно насечени скали.
От тук си харесах един улей, по който се изкачих на седловината (2650м н.в.) между Голяма Стража и Каймакчал. Това изкачване просто ми взе душата! Проснах се на седловината като мокър парцал и с блажена физиономия изядох няколко сушени сливи, съзерцавайки впечатляващия връх Голяма Стража (2810м).
В това прекрасно състояние бях може би към половин час, но слънцето взе да клони към хоризонта, така че трябваше да се продължава. Метнах раницата и по слабо очертана и стръмна пътечка излязох на билото на премката между Малка и Голяма Стража, височината е 2750м. Огледах скалите и логичното, и най-лесно място за катерене веднага се открои. Има 10-15м катерене, останалата част до върха е каменисто-тревиста, но много стръмна. Нещо като Злия зъб, но катеренето, като че ли е по-лесно, а и я няма потискащата бездна на югоизточната стена на Зъбът (защо ли го наричат “злия” – те хората сами са си виновни за нещастията, върха си е неутрален и ням свидетел). На върха съм! Чувството не мога да опиша, мога да кажа само, че е страхотно, велико и много приятно. Гледката на юг към скалния гребен, към хаоса от скали е впечатляващ, особено огрени от златистите лъчи на залязващото слънце.
Нямах време да се помотвам и слязох на премката, нарамих багажа и за 35 минути претичах чукарите и се озовах на последния и най-южен връх гребена на Ушиците, 2822м (първите два върха на скалистия хребет са Стражите, а останалите чукари на юг са именовани Ушиците). Слънцето беше вече залязло, залеза го гледах в движение. Свалих за малко раницата, отпих глътка вода, вдишах дълбоко от студения, вечерен високопланински въздух и отново се появи блажената физиономия на лицето ми. Целият Пирин постепенно потъваше в мрак, беше тихо, с едва доловим шум от бученето на река, всичко беше някак си притихнало, но притихнало със страшна сила, не като в равнината, където обикновено си е тихо. Разхвърляните на всички посоки върхове си стояха някак безмълвно. Спуснах се по ръба на запад към второто по височина езеро в Пирин – Горното Газейско(2642м н.в.). За мой късмет веднага намерих 20м над езерото едно гнездо клек, в средата на което имаше пространство, колкото да легне човек.. Настаних се в „леглото”, което излезе неочаквано удобно. Така в средата на клековата туфа бях защитен до известна степен от слабия, но студен ветрец, а и някак си се почувствах уютно в прегръдките й на иначе негостоприемното каменисто място. Хапнах малко, въпреки че днес не бях ял много, не ми се ядеше. Пъхнах се в чувала, отпуснах се, чувствайки приятна умора и гледайки многобройните звезди сладко заспах...
На следващия ден, 3-ти септември, имах желанието да отида до връх Ченгелчал и Хамбарташ, но си останах само с него. Тръгнах късно, тъй-като си мислех, че времето ще се задържи хубаво, но още преди обяд времето бързо се влоши. Тъкмо подхващах иглите на старховития Дженгала, когато изтрещяха първите гръмотевици. Бързо се евакуирах и успях да сляза до езерото точно в подножието на Дженгала. Там, до една скала прекарах четири часа в слушане на оглушителни гръмотевици, капките и топченцата град чукащи по найлона, Бях седнал върху шалтето, облегнат на раницата и покрит с един 2/2м найлон.
След бурята .
Най-накрая времето се оправи и качих Дженгала от лесната южна страна. Пътьом се отбих до една пещерка или дупка под върха с висок към 3м вход и дълбока 7-8м. Пода й е доста стръмен, за да стигнеш до дъното се използват и ръце. Вътре имаше пера от алпийски гарги, курешките й и някаква сенколюбива трева.
След това се отправих към връх Момин двор. Скалистото било преди него не е чак толкова лесно, но интересното тепърва ми предстоеше!
Момин двор
Заискачвах се нагоре по северния ръб на Момин двор, първоначално по пътечка, после без пътечка. Не сле ддълго наклонът се увеличи, но продължих нагоре. По средата на ръба вече не ходех, а се катерех. Намирах се на стръмен склон(може би 75-80о), скали с тревисти первазчета. Как се озовах там незнам, но ми се струваше по-опасно да се върна. Тежката раница много ми пречеше, при резки движения лесно можех да загубя равновесие и да падна. На места скалата беше гладка и нямаше хватки. Забивах пръсти в тревните туфи (за щастие бяха доста издръжливи), бях се прилепил плътно, с цяло тяло до скалата и така самото то представляваше опорна точка освен краката и ръцете. По тревните первази имаше останали натрупани топченца град, които допринесоха за премръзването на ръцете ми. След 20-тина минути бавно и внимателно катерене (поради тежката и обемна раница) излязох отгоре, където можеше да се ходи, разбира се, по едри каменни блокове. Леко стигнах и до връхната кота, където отпуснах напрежението. Беше отново на залез. Облаците се бяха разкарали, небето чисто и дълбоко. След не дълго умуване реших да нощувам на върха. Точно до пирамидата имаше едно чисто от камъни място със земя или по-скоро ситни песъчинки, то бе равно, което ми беше достатъчно. Отново вечерта беше тиха, със звездно небе, но този път с ярки звезди. След като нощта настъпи се преустановиха всички шумове – във Валявишкия циркус мучаха крави до едно време, откъм Тевното езеро долиташе ехото на чанове, лай на куче и от време на време говор на хора, обаждаха се и разни птички. Бях легнал в чувала и гледах към звездите, наоколо беше неземна тишина, изпитах усещането сякаш се намирам дълбоко в Космоса. Тази нощ спах на пресекулки. Когато човек спи на подобно място се чувства уязвим. През нощта излезе и слаб до умерен вятър, нищо, бях естествено защитен донякъде от заобикалящите ме камъни. Но въпреки това от време на време отварях очи, за да се уверя, че всичко е наред и после пак се унасях...
Чудесно! Различно е усещането, когато човек е сам в планината!
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Пон Сеп 08, 2008 11:28 am
Kat
Регистриран на: 08 Юли 2007 Мнения: 872
оо,
Страхотно приключение! Много благодаря за 3-тата снимка - изгледа към Стражите от премката между тях и Каймакчал. Такава гледна точка не бях виждала. Интересно ми беше да прочета за пещерата, нея я заглеждах последно като минавахме оттам, но отдолу.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
