Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Коритник и Джалица
От Призрен започваше ново пътешествие. Коритник стоеше като Фуджияма над града, само дето бялата му шапка, която помнех на идване, беше изчезнала.
По пътя. Катедралата на Джаковица.
И каньонът на Дрин в Косово преди да се излее в три огромни язовира при Кукъс.
Качих на стоп някакъв албанец за едно от селата в планината и заедно потеглихме към Гора – онази малко известна област, населена със... нека го кажем архи-българи. Казано честно, не искам и да знам какви са, да лепя етикети по хора и общности, защото това е най-краткият и сигурен път към поредната балканска трагедия. Старите български етнографи са писали, че българският език свършва по склоновете на Коритник. Не знам къде е започнал, нито къде е свършил – знам къде е останал: в Албанска Гора. Защото езикът на горанците в Косово е страшно посърбен. Всъщност, когато попиташ тези хора какви са, те простичко казват „нашенци”, а когато ги попиташ какво е „Гора”, просто вдигат ръка и сочат околните планини – Коритник и Шар. Там и живеят – 10 села в Албания, още 10 в Косово, 2 в Македония. Всичките им села са високо в планината, на над 1000 м.н.в, а Рестелица и Брод – най-големите – са над 1400 м.н.в. Често са построени на голи склонове и винаги съм се чудел как не ги удрят лавините... докато по-миналата зима една не падна, помитайки 12 къщи в Рестелица. Когато си мисля за горанците, винаги се сещам за помаците и торбешите – живеят под обсадата на мнозинството, което иска да ги претопи, вменявайки им чужда за тях идентичност, посочвайки ги като родоотстъпници, защото са мюсюлмани. А те са рядко гостоприемни и... затворени, подозрителни, защото обикновено чужденците не са идвали при тях като приятели.
Първи поглед към Коритник от пътя към Велики Кръстец.
Преди Драгаш, „столицата” на Косовска Гора, свих към селата Горна и Долна Рапча и Мали и Велики Кръстец. След последното оставих Корсичката под една цъфнала вишна и „запретнах” нагоре. Отказах се от пътеки и вървях по права линия към върха – наближаваше 14.00 часа, нямах кой знае колко време и си казах, че тая денивелация от 1200 метра ще я „изям” за три часа. Направих го за два. Вървях плътно до границата между Косово и Албания с целия риск да гръмна някъде, тъй като тук, както ми казаха местните, още са останали минни полета. Гората беше наистина неестествена – пожар беше минал по земята без обаче да унищожи короните на дървета и те живееха с разлистени клони и черни стъбла.
Черната гора на Коритник.
Границата между Косово и Албания.
Джалица от склоновете на Коритник.
След горския пояс „хванах” един снежен език и бързичко излязох на върха. Извадих ябълка, приседнах да си почина и да погледам. Пред мен се ширна чудна панорама – Шар, Пастрик и Джалица, Призрен и Кукъс.
Билото на Коритник планина.
На върха.
И двувърхия Пастрик отсреща.
А някъде долу сред тази панорама, на един хвърлей слизане, виждах селцето Оргуста в Албания, самотната къщичка на „граничния прелаз” и следващото селце Орчуша вече в Косово. До там бях стигнал през 2010 г. И за късмет – в нощта преди да тръгнем за Коритник, мафията беше откраднало едно дете за бъбреци, на сутринта по Коритник запъплиха KFOR от едната му страна и албанската жандармерия от другата, та ние трябваше скоропостижно да бягаме през границата, забравяйки за върха... Оттогава помня гостоприемството на тези хора, които ни гостиха и поиха три дни в едно село, сякаш останало в ХIХ век – без водопровод и канализация, с ток, който идваше веднъж два пъти седмично, без път, с три чучура на малкото мегданче и с една кръчмичка до тях, в която никога не беше влизала жена... А в съседната къща имаше „смъртник” – човек, убил съседа си за една бара вода, който живееше в изолация, знаейки, че щом излезе от дома си, ще бъде убит от роднините на жертвата... Тежък живот – ясни правила. Наистина тежък – нашият домакин ни го каза така: „Кокошка камък кълве.”
„Граничният прелаз” и Коритник в облаци, май 2010 г.
Гъргалчо Кокон паша, ръководител на експедиция, в булчинска горанска носия, май 2010 г.
С нашите домакини, май 2010 г.
Орчуша вляво, „граничния прелаз” по средата, Оргуста вдясно, май 2013 г.
Постоях половин час на върха, поснимах и се затичах надолу – след един час бях при Корсичката. Зачудих се какво да правя, спомних си, че след Брод е единственото хотелче в цяла Косовска Гора и реших да ходя натам, пък евентуално да кача и нещо из Шар.
Вярното другарче под цъфналата вишна.
Истината е на всяка крачка: AC/DC като екзистенциален компас – нема как да сбъркаш и да искаш. Село Долна Рапча, Косовска Гора.
Пристигнах някъде към 19.00 часа, но това не беше хотелче, а цял замък насред планината, висико над горския пояс – с джакузита, ресторанти и служебни водопади. Хапнах от учтивост, подкарах Корсичката обратно и опънах палатка на една поляна до пътя, така че, като се събудя, да виждам и Коритник, и Джалица.
Горанското село Диканце преди Брод в пазвите на Шар планина.
Коритник вдясно и Джалица вляво по залез от палатката.
Сутринта се събудих чак в 06.00 часа. Слънцето огряваше планината, качих един млад горанец на стоп и отидохме до пием кафе в Драгаш, пък там щях да му мисля накъде да поемам. Знаех, че Гергьовден (Джурджевдан) е най-големият празник на горанците, но дотогава имаше още 3 дни, затова допих кафето, изчаках да дойде автобусът от Белград с ескорт на два джипа на KFOR и тръгнах отново към Албания.
Джалица, гледана от магистралата Призрен-Решен, струвала на бедна Албания над 10 млрд. долара.
За няма и час бях в Кукъс, „нахраних” пак Корсичката и „влязох” в „сафарито” – пътя към Топоян и оттам към Браки. Тоя път е единствената връзка на албанските и горанските села със света, асфалтиран е до някакъв строящ се от италианци ВЕЦ, след което става истинска трагедия, в която Корсичката едвам се оправи. Така едни 20 километра „изядоха” час и половина.
И още една истина: албанец води дъщеря си за булка на сватба – авторът на кон, резултатът пеш. Отзад вече „вдига” Джалица.
Накрая паркирах пред селската кръчма в Браки, бутнах два камъка под гумите и се заприказвах с местните как да стигна до Джалица. Оказа се много по-лесно от очакваното – живо село значи гледана земя и много добитък, а много добитък значи пробити пътеки из планината и катуни по високото. Така тия 1300 метра денивелация ги „лапнах” за 2 часа и половина. Почти не беше останал сняг и вървях леко и бързо. Вода имаше през цялото време, хора - не.
Коритник, гледан от склоновете на Джалица.
Катуните. Отзад Шар планина.
Връх Джалица в средата, вдясно Коритник, вляво Кукъс.
Джалица е красива планина, а билния ръб още повече. Гледката от върха към трите язовира до Кукъс и самия град е направо зашеметяваща – имаш усещането, че можеш да паднеш на някоя улица: градът е на 313 м.н.в., върхът – на 2484 м.н.в. Стоях горе и си спомнях още една история: за бягството на албанците през Проклетия преди 15 години: как за една седмица населението на преместеният заради язовирите Кукъс от 16 000 души става 466 000 души. Как през 2000 г. той става единственият засега номиниран за Нобелова награда за мир град в света.
На върха.
Кукъс – 2150 метра по-долу.
Постоях на върха, хапнах си ябълката и тръгнах надолу. Пак „си хванах” един снежен език и бързичко слязох – след час и половина бях в селото. Пак си бъбрихме с албанците как е при тях, как е при нас, рисувах по прашните стъкла на Корсичката цени, години и километри...
Джаличка панорама.
Накрая си събрах ума и подкарах надолу по ужасния път – това беше далеч по-трудно от самото изкачване, от всички изкачвания досега. За щастие успях да се отърва само с един счупен калобран. В Кукъс спрях за почивка, пратих хабер на Стефан да прати прогноза, пък да решавам какво да правя. Вече не знаех какво – подготовката ми с карти, маршрути, тракове и проучвания беше дотук. Стефан прати лошо време и моите евентуални планове да се връщам в Проклетия, или да търся Мунела в Мирдита рухнаха. И наистина – дъждовните облаци се трупаха по Пастрик отсреща. Беше 17.00 часа. Плюх си на ръцете, погалих Корсичката да е добра и да слуша и тръгнах към България. Минах транзит Призрен – този град ще ми е болка, че не успях да спра да го разгледам спокойно – и „захапах” планинския път. Заваля дъжд, но през облак. Една голяма, наситена и плътна дъга изгря и опря сводовете си в Шар планина като турския мост в Мостар. Спрях на познатия ми вече Превалац да хапна преди нощното каране – и тук албанците ме помнеха. Отпуснах се, гледайки широката снага на Шар планина, а отвътре ми беше спокойно и чисто – всичко, което виждах бях вече качил: Бистра, Църни връх, Езерска чука, Ливадица – цялото основно било от Кобилица до Люботен.
Шар планина. Връх Бистра (Пешкопи) в средата.
Всичко завърши така, както и започна.
Нищо не исках, нищо не чаках, за никъде не бързах, за нищо не мислех. Дали аз вървях по пътя или той минаваше през мен беше едно и също. Оставаше ми само една нощ до дома.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
