Аз досега пари не съм събирала, материалите сме ги купували ние със Стефан. Като се изключи първоначалната инвестиция, защото трябваше да купим разредител, трион, ножици, пирони, чук, после не е много скъпо. Боята варира от 5-6 лв. най-евтината до 8-10 лв., ако е автоемайллак. Маркирали сме с три различни вида бои, накрая съм купувала от евтините, защото нямах пари. Времето ще покаже коя боя ще се изличи по-бързо.
За еднодневно маркиране както си трябва отива горе-долу една кутия бяла и половин кутия червена боя. Две четки около левче едната, купувам най-евтините, защото и без това се проскубват и после за нищо не стават, особено ако се маркира по грапава кора.
За Върбиш-Риш имахте сериозна организация тази година и доста сте направили за което ви благодаря, аз обаче разбрах че е свършила боята чак като се озовах по средата на гората и пътека не се виждаше. Със сигурност там сте вложили повече труд и материали, ако знаехме че нямате боя до края аз и други сигурен съм щяха да помогнат.
Миналата година знам че Виваком са маркирали от Арабаконак до Чавдар, тази година е маркирано и от Ком до Витиня, затова предлагам ако пак тръгнете към Риш да набавим колкото боя трябва да я докараме до края.
За участие ще мога сигурно чак юни месец, че други ветрове ме веят сега.
Пон Дек 02, 2013 10:43 am
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
recaro написа:
За Върбиш-Риш имахте сериозна организация тази година и доста сте направили за което ви благодаря, аз обаче разбрах че е свършила боята чак като се озовах по средата на гората и пътека не се виждаше. Със сигурност там сте вложили повече труд и материали, ако знаехме че нямате боя до края аз и други сигурен съм щяха да помогнат.
За Риш е друг случая. Още преди това се бяхме разбрали, че отиваме само да чистим, за да използваме максимално присъствието на хора с резачки - Живко и Цецо. Боядисването можеше да стане и друг път. Отгоре на всичко първите дни валеше всеки следобяд.
Обаче накрая остана малко време, Вангел се писа доброволец и маркирахме колкото можахме. Бях взела малко боя по навик и за всеки случай, имаше и още, но остана в колата на Живко долу. Изобщо не сме я качвали нагоре, защото като знаехме какво трябва да чистим, всички си мислехме, че за маркиране няма да остане време. Пък и много тежаха раниците
Даже Митко ми даде от тяхната боя, като се видяхме двете групи.
Съжалявам, че си изгубил пътеката, но така или иначе там няма немаркирана отсечка, само на места е по-старата маркировка от преди няколко години.
Живот и здраве като цъфне левурдата пак ще сме там (едни снимки трябва да се правят) и ще домаркираме каквото е останало несвършено
Всеки ще е добре дошъл да помага с каквото иска и с каквото може - пари, боя, четки, труд... агне за чевермето
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Принципно трябва да кажа нещо преди да започна със същинската част. Я за оборудването, я за любовта към планината, я за сбъднатата мечта.
Да де, ама първото е скучно.
Второто не е вярно. Просто предизвикателството да прекосиш България, преплетено с попадането в друг свят, различен от този, с който сме свикнали, в същата тази България. До толкова се откъснах, че като се прибрах се учудих, че имам котка. Съвсем сериозно споделям това, наистина се замислих, какво прави в къщи котката.
Третото, е имаше планове през 1997-ма, но от тогава не бях стъпвал в планината до 2011-та.
На бързо, събрахме се една група от планинския форум, която до тръгването варираше от двама до пет-шест души. В крайна сметка тръгнахме трима.
Датата беше ориентировъчна и беше 1-ви юли. С наближаването ѝ се измести един ден напред. И така се събрахме на централна гара в София. Докато пътувахме с колата към прохода Петрохан обсъдихме плана за деня, от който почти нищо не ми стана ясно, важното беше, че на Иво – човека който ни събра, му беше ясно. Обсъдихме и прогнозата, според която трябваше да превали на места същия ден и да се стабилизира. Но и на прогнозата не и беше ясно, че ще превалява девет дена подред.
Да се върна на плана, както споменах беше ясен на Иво, но не му беше ясно, че нито една хижа в района не работи, а времето не предразполагаше спане на палатки. Решихме да се отправим към х. Ком, стара или нова не беше важно, важното беше да работи. След три часа и нещо пристигнахме в новата хижа. Настанихме се и седнахме да вечеряме и обсъдим какво ни предстои, кой какви изисквания има към групата и други общи теми. Макар и странно, но много удачно се получи, че нямахме план, а всичко решавахме вечер с оглед състоянието ни, разстояния и други дребни, но съществени подробности. Изумих се от подготовката на Иво, беше се запасил с информация до последния детайл, добре де, почти до последния детайл. И поради липса на ресурс по една или друга причина, беше направил всичко на ръка. А това е доста труд.
Преди лягане си сложих печат в книжката 100 – те национални обекта, купена точно от хижата. Все се канех да си купя една, но отлагах. Но вероятността да дойда някой ден по тези места е доста малка.
Ден първи 01.07.2013 г.
Сутринта станахме в 4.30 часа. Оправихме се, закусихме и тръгнахме към морето. Хванахме маркировката още в началото, но нямахме никаква ориентация, кое, къде и защо е там. Предния ден беше мъгливо с превалявания, преминаващи в суграшица, и силен вятър. И понеже се движихме по навигация, нямахме представа каква е заобикалящата ни среда. Скоро подминахме старата хижа Ком и започнахме същинското изкачване към билото. Още в гората се счупи едната щека, от предоставените ми от Иво, с уговорката, че едва ли ще издържат. Вятъра люлееше върховете на иглолистната гора и свиреше в тях, започна да се разведелява, макар изгрева да беше далеко. На пътеката намерих запалка и я взех, за да я изхвърля на прохода. Не, че съм тръгнал на оборка, ама все пак. Не след дълго стигнахме безлесната част. Оставаха около 500 метра до билото и самата пътека.Вятъра се усили, вече минаваше през дрехите. На билото спряме да си облека ветровката. Предложих да оставим раниците, но Иво отказа със съмнения, че може и да изчезнат. Послушах го, макар вече да ми тежеше мъкненето на моята. Ма, майко, как може още не сме почнали същинския преход. След подминаването на вр. Среден Ком пак предложих.
- Мне! – отсече Иво – може някое циганче да се е скрило в храстите и като се отдалечим, да грабне някоя раница, и какво правим тогава.... Аз моята не я оставям.
Огледах се и се замислих. – Какво циганче толкова рано сутрин, в този вятър и къде по дяволите са тези храсти наоколо. Все ще видим, ако има такъв пъклен план. - и си оставих раницата. Не след дълго и Иво, и Гунди си оставиха раниците. Гунди е третия участник. Интересен и колоритен, но за това по – нататък.
Не след дълго бяхме на върха, бяхме на Ком. Въпреки вятъра се помотахме. На север се виждат Берковица, язовир Огоста и Монтана. Слънцето пробиваше ниските облаци, издигайки се от хоризонта. Беше джулай морнинг, ден почитан в България. Един ден свързан с една английска песен, очаквайки да донесе нещо чисто, любов, щастие..., не по – добро, нещо като втора пролет.
В този момент заскачах и завиках – Айде, айде бе пускайте го! Пуснете го! – Иво ме попита какво правя. Разказах му за момент от филма „ Джулай”, който има силно въздействие. Снимахме се, взехме си камъчетата, според традицията, гледайки за запад към Сърбия. Обърнахме се на изток и „Айде, към морето”.Как ли посрещат там юлското утро?
Връщайки се взехме раниците и вдигнахме темпото, че къде е днешната цел – ж. Пробойница. Между върховете Среден и Малък Ком към нас се засили едно стадо диви коне. По командата на Иво се засилихме към клека. Всъщност май не е клек, а хвойна, но нарицателно си е клек. Още не сме мръднали и можеше да стане белята. Като се засилят тези ти ми коне, нямат спиране. Минават през човек, не се и замислят.
Почти без почивка към 10.30 часа стигнахме пр. Петрохан и въпреки, че беше рано решихме да хапнем за обед. Все пак закусихме преди повече от пет часа. Разприказвахме се с месните за обектите около прохода и разбрахме, че само капанчето работи. Другото е изоставено и ограбено. Не можаха да ни обяснят каква е постройката по – надолу малко след отклонението за новата х.Петрохан. Но ни информираха, че хижата е затворена. Взела я била „Дебелата” и си я ремонтира. Имаха в предвид Искра Фидосова. Не знам колко е достоверно, но като минахме покрай нея, наистина беше стегната и то в доста луксозно изпълнение. След около 30 минути напуснахме прохода. Прохода е много стар, а името му идва след като прокарват шосеен път през 1868 – ма. Предполагам е било макадам. Тогава Петър Ангелов направил ханче и станало Петрохан. Спираме да заредим вода от чешмата малко преди хижата. Иво до края на похода се притесняваше да не останем без вода, но и не искаше да мъкнем тежки раници.
Подминаваме хижата с бодра стъпка и се изкачваме на същинското било. Малко преди вр. Тодорини кукли спряхме да починем. Вятъра беше на пориви, бяхме се опаковали, но си беше неприятно. Не се отклонихме до самия връх, бързахме да слезел вече в ниското, на завет. Планината беше пълна с вода, рекички се стичаха по пътеката. Краката ни бяха мокри от сутринта. Не след дълго стигнахме изворите на р. Пробойница и навлязохме във букова гора. В общи линии маршрута минава покрай коритото на реката, като я пресича на няколко места. След това излязохме на горски път. Улисани в приказки Иво ни прекъсна – отдавна не вървим по маркировката. За радост се движихме над пътеката, а не под нея. Спуснахме се около 500 метра до маркировката. Вече си отваряхме очите по – внимателно.
Около 14 часа, може би и половина стигнахме до х.Пробойница. Крайната цел за деня. Видимо хижата е работеща, около нея беше подредено, но беше заключена. Накиснахме си оттеклите крака в потока, който всъщност вече си беше река. За облекчаването на краката разбрах от Иво и имаше ефект. По късно разбрах, че в миналото в морна жега тека са се охлаждали хората. Поумувахме какво да правим и решихме да продължим. Целта според Иво беше с.Лакатник, но не стигнхме до там, въпреки това преизпълнявахме плана. И го дадохме по лежерно. Малко преди Губислав срещнахме хижаря, ходил за продукти. Въпреки поканата му, да ни върне горе с колата продължихме. Веднага след селото от една чешмичка от която заредихме вода започва асфалт. Смених обувките със сандали. Това им даде възможност да заветрят малко до вечерта. Тук засилихме темпото, нали вече е асфалт. На километър преди гара Лакатник, между Лакатнишките скали има рибарник ( за пъстърва) със заведение. Въпреки чуденето спряхме да починем, но не вечеряхме. Само утолихме жаждата. Оказа се, че бирата ще си я пия сам. Другите бяха на безалкохолно. От умората ми се зави главата, но бързо премина. Тук загубихме около 30 - 40 минути, не толкова от мотане, просто поръчката се забави. Вече бяхме попривършихме силите, но имахме цел.
В гара Лакатник спряхме на един магазин, накупихме си вафли и солети. Поразпитахме за маршрута, аз се поинтересувах къде има цигари и дали е на пътеката. Един вика да, друг не и как да е.Тук да спомена култовата реплика на Гунди:
- Ей сега, само да намеря една по култивирана пейка и лягам да спя! А вие ходете където искате!
Тръгнахме към центъра, тоест гарата. На времето, когато са прокарвали линията е нямало начин тя да мине през селото, за това гарата е няколко километра от него. И постепенно се е образувало ново селище около самата гара, сега вече се води село. Намерих така наречените пет кюшета. Запасих се с цигари, взех и изненада (шунка), но после не я уважиха колегите. Те хубаво, че са пет кюшетата, ама тук има само четири. А, ето, видях и петото. Ами да, петото е пътеката. Изчаках Иво и Гунди, останаха да си налеят вода на чешмата в центъра. Нали всяка гара си има чешмичка. Решихме да продължим, но вече да се оглеждаме за място, да пренощуваме. Поехме по стръмната пътека и излязохме на асфалт. По пътя Гунди изостана и Иво сподели, че за малко да го загубим.
- Как така ще го загубим? – и се обърнах да го видя, къде е.
- Започна да се оглежда за влак за София.
Вече над селото сред последните къщи намерихме подходящо равно място. Разположихме бивака и вечеряхме. Чух се с хора следящи случващото се, по телефона. Приятел възкликна, че сме се прибрали! Последва сън!
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Пускам го тук, че да не трупаме излишни теми. Сега довършвам Втора глава. Иначе вярвай и аз си мислех като теб, но спомените излизат в съзнанието. Отделно имам технология на писане и заради хронологията става бавно.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
...Между върховете Среден и Малък Ком към нас се засили едно стадо диви коне. По командата на Иво се засилихме към клека. Всъщност май не е клек, а хвойна, но нарицателно си е клек. Още не сме мръднали и можеше да стане белята. Като се засилят тези ти ми коне, нямат спиране. Минават през човек, не се и замислят...
Пожелавам на всички планинари, проблемите им да са свързани с тези "диви коне". Няма такива в Балкана. Това са нормални коне, пуснати на свобода. По-безопасни са и от говедата. Дано да нямате други проблеми.
Радвам се, че започваш твоя разказ. Ще вървят два разказа успоредно и четящите няма да имат много време да обръщат внимание на подробности и грешки.
Тази вечер започвам и аз да опиша нашия поход.
Мечо, крайно време беше. Звънях на Венелин на 20-ти декември като ходих на филма К-Е и му викам "Хайде бе, докога ще чакаме вашата история?", та той каза, че на теб са "отредили" тази чест.
Пожелавам на всички планинари, проблемите им да са свързани с тези "диви коне". Няма такива в Балкана. Това са нормални коне, пуснати на свобода. По-безопасни са и от говедата. Дано да нямате други проблеми.
Радвам се, че започваш твоя разказ. Ще вървят два разказа успоредно и четящите няма да имат много време да обръщат внимание на подробности и грешки.
Тази вечер започвам и аз да опиша нашия поход.[/quote]
Всъщност пиша и пускам, Това е без редакция. Като го завърша ще оправя допуснатите грешки.
Ден втори 02.07.2013 г.
В 3.30 – 4 часа се събудих в ужас. Палатката беше във вода. Не ми се спеше и един час се въртях, без да излизам. Другите още спят, а не исках да ги будя. Разсъждавах, от какво може цялата палатка да е мокра. Не усетих да е валяло през нощта. Леко да се надигна, само да се наместя, без да ставам и обирах конденза с глава. Те палатката я водят едноместна, ама трябва да я водят полуместна. Тук човек 180 см. висок няма да може да спи, че то на мен ми е тясно.
Някой се раздвижи и аз излязох. Беше Иво, не след дълго му звънна часовника и събудихме Гунди. Оправихме си багажа и закусихме. Още в тъмното някой бягаше кросче, а то стууд. Дъхът ми се виждаше. Иво разказа, как не е могъл да спи, как някакви хора се размотавали, бучели двигатели, осветявали с фарове, фенери. Аз нищо не зная, къщата ми на края, на селото. С първите слънчеви лъчи тръгнахме по пътя за село Лакатник. Голяма семпертина , а пътеката обрасла, но на едно място можеше да се мине. Много интересно минава пътеката, между и през дворчета разни. Излязохме на една ливада без маркировка, но с времето, движейки се на изток я засякохме. После пак асфалт и така до селото. На входа му има спирка с името „ Последна грижа”. И съвсем сериозно името идва от факта, че гробището е точно зад нея. Не след дълго бяхме на центъра, наляхме си вода от селската чешма и се снимахме до паметника на мегдана. Доста жертви е дало селото във балканските войни. Почетохме ги, с минутка мълчание. Морският нос Лакатник на остров Смит, Южни Шетландски острови е наименуван в чест на село Лакатник. На излизане от селото, виждаме приказна картина. Старинна къща с две вишни отпред. Е ако бяха липи, щеше да има рима, ама сега има вишни. След като хапнахме свежи вишни продължихме по пътя си.
Няколко метра по баира на горе ни пресрещнаха две каракачанки. Иво ме успокои, а собственика им ги завърна. След покачването на адреналина продължихме към точката за за хапване и почивка х.Тръстена. По пътя до нея определихме целта. Нямаше смисъл да си даваме зор и тя беше х.Лескова.
На самата х.Тръстена нямаше нищо за ядене, но ударихме по едно безалкохолно и от личните запаси вафли. Около 9.30 часа отново поехме на път. Към хижата има малинова ферма, през която минава пътеката. Естествено се възползвахме, но умерено, да не ставаме нагли. Минахме покрай едното от двете езера в близост на хижата, но защо го заобиколихме, като имаше пряка пътека още се чудя. От тук до вр. Издремец следва дълго и полегато изкачване. След като вчера слязохме до 550 м.н.в. при Гара Лакатник пак изкачихме планината. В подножието на върха спряхме за кратка почивка. Тук пътеката прави почти обратен завой, заобикаляйки върха.
Не след дълго стигнахме до разклона за манастир Седемте престола. Истинското име на манастира е Света Богородица, но е известен като Седемте престола заради седемте параклиса в двора му. Между другото тук се намира и гроба на писателя Светозар Димитров с псевдонима Змей Горянин. Но ние сме на разклона и внимаваме да не объркаме пътеката, макар да ми се иска, ей така да скокнем до манастира.
Неусетно пътеката се превърна в коларски път, минаващ през разпокъсана гора, играейки ту нагоре, ту надолу по хълмчетата на билото. Времето е прохладно. В калта около локвите видяхме стъпки на хора вървящи в нашата посока. На няколко места ни казаха, че има хора по пътеката, но ние до края не видяхме Ком – Еминеец. Видяхме и две – три от крайните къщи на с. Лесковдол. Е, чак къщи е силно казано, по – скоро паянтови постройки, очевидно изоставени. Селото е обезлюдено, с по – малко от десет жители. Въпреки натрупаната умора с времето се изнизваха и километрите, неусетно излязохме в безлесната част на планината. Умората ни натискаше, макар и прехода да беше на половина от този, предния ден. Стигнахме до пасище с електрически пастир, пътя се движеше покрай оградата. Започнахме да се оглеждаме за отклонение за хижа Лескова.
По – рано Гунди се оплака от ужасна болка в краката и се влачеше след нас, то и ние вече се влачехме. И в един момент ни подминава като телеграфни стълбове, бос. Не само, че нямаше стигане, ами нямаше и спиране. Много трудно ги спряхме за почивка. За да не въртим излишни километри покрай оградата трябваше да минем някъде през пасището. Но къде? В този момент видяхме колова маркировка навътре от оградата. Минах отдолу и отидох до кола. На него имаше стара табела сочеща към хижата. Върнах се и се прехвърлихме с багажа. Вървяхме и се оглеждахме за стрялкощо се куче. Понеже Иво все ме успокояваше, че не е толкова страшно да срещнеш овчарско куче, аз бях готов във всеки един момент да кажа „Иво дръж”. Нали твърдеше, че той ще се оправя. Е куче нямаше, но си навъртяхме спестените няколко километра.
Най – накрая стигнахме Лескова, кръстена на махалата в която се намираше. Част от село Осеновлаг. И Лесковдол, и Осеновлаг не са типични села, по – скоро са пръснати къщи по целия южен склон на Балкана.
В хижата имаше хижари, на което се зарадвахме, защото очаквахме да не работи. От няколко дена вече постоянно са тук и се занимаваха с подредбата на обекта.
Нямаше почти нищо за хапване, очакваха доставка. На бързо бабата ни направи бъркани яйца. Обожавам ги, но бяха сготвени със старо олио и въпреки, че изглеждаха много вкусни останах разочарован. Иво ги доизяде, а аз захапах пъстърма и едни спагети от готовите. Разопаковахме багажа, извадих си палатката... всъщност си пръснах целия багаж да съхне от влагата събрана сутринта. Изпрахме се подредихме и се приготвихме за сън.
Платихме само туристическата такса и спахме под навеса. Включих си апарата да се дозареди, когато пуснат агрегата. Почти не мигнах, по независещи от мен причини. В сладък сън чувам нещо да бучи, час, два...агрегата е, поне ще си заредя апарата, три, не знам колко време. На всичкото от горе нещо шумоли около камината. Ставам да видя какво става и да отида до тоалетната. Взех си челника и се засилих към тоалетната. Като се върнах се заех да видя какво шумоли в боклуците в камината. За агрегата ясно, не работи. Домакините имаха гости, изглежда със служебна нафта. Толкова дълго да бръмчи тоя джип, а в хижата купона е подплатен с музика. Гледам лакомото през деня куче така спи, че чак хърка. Значи не рови в камината! Приближавам камината и си викам, ааа тук ще са дошли критърсите. Нищо не се вижда, но шумоли. Свалих челника и започнах са осветявам обстойно. Една хартийка се движи. Преместих я, и... настъпих кучето по опашката. Само изръмжа и пак продължи да спи. В камината мишка и най-нагло ми се пули. Очите и светят, червеникави. След като се премести, сякаш по – добре да ме вижда ми се искаше да събудя другите, да видят. И сега не мога да повярва, колко е социализирана мишката. Че и кучето не че усеща или не и обръща внимание. Опитите ми да я изгоня останаха без успех. И след като си легнах продължи да си рови. Поне джипа си тръгна по някое време. Но не остана време за сън, не след дълго щяхме да ставаме.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Вто Яну 14, 2014 11:07 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Чудесно! Няколко дена не съм влизала във форума и сега изведнъж - два пътеписа за четене
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Това беше първият и последен ден със сухи крака по време на прехода, като изключим последните два - три дена.
Станахме може би около четири часа, защото доста се помотахме, докато закусим и си оправим багажа. Докато разглеждаме и решим коя е днешната цел решихме друго, да не се качваме пак до самата маркировка, а да се движим успоредно на нея по пътя и след няколко километра ще се слеем с маркировката. Той минаваше на около двеста – триста метра под нея. През дърветата се показа слънцето, лъчите му осветяваха гората, като сценични прожектори. Спрях да направя снимка, но не ми се отдаде. Вътрешно за пореден път подскачах от радост и повтарях репликите от филма „Джулай”. Така е, като съм с неизживяно детство навярно никога няма да порасна. Почти целия ден се движехме през прекрасни букови гори. Както и предния ден се разхождахме нагоре, надолу по хълмчета. Всичко около нас беше някак свежо, зелено. Гората пазеше тишина, ни вятър шумолеше, ни птички се чуваха, нищо...
Както си вървим и обсъждаме незначителни, но интересни неща, като маркировката. Колко труд е положен, кога са започнали масово да правят Е-3, и т.н. И изведнъж Иво ми извика, изсвири и пак извика. Помислих, че има проблем или е видял някакво животно. Обърнах се и с ръкомахане го попитах – Какво? А той каза виж и ми показва нещо, ама не ми стана ясно какво. Това се повтори и накрая разбрах важното нещо, което налагаше да спрем. Малини, истински горски малини, дори мечката не ни беше изпреварила. Едни сочни, едри и тъкмо за консумация. Ами да, за къде бързаме и се захванахме да похапнем, около тридесет минути.След това поехме към Белия камък. За първи път се сблъскахме с едни мушички еднодневки. Накацали от долната страна на буковите листа. Само като минеш покрай листата и мишичките се разхвърчават. Толкова са леки, че докато човек си поема въздух и гълта няколко. Набиват се в гърлото и единствения начин да не те дразнят е да преглътнеш. Стисках палци да не се хранят със стомахът на човек.
При излизането от гората при триангулачната точка в местността Белия камък, на скалите пред нас се появи маркировка сочеща в три посоки. Надясно за х. Мургаш, наляво за Зла поляна и нагоре за в. Мургаш. До този момент се чудехме дали да изкачим върха, но при вида на баира, дето трябва да се изкачва бяхме на едно мнение. Няма да се изкачва днес! След кратка почивка поехме към Зла поляна. При река Чешковица спряхме за обед, имах обхват и направих връзка с цивилизацията. Наляхме си вода и отпочинали продължихме. На Зла поляна Иво предупреди, че има зли кучета. Има си хас да не са зли, на точно тази поляна. За другите не знам, но моята тактика беше – Иво на десет метра пред мен, Гунди на толкова след мен. При засичането на куче трябваше да се измествам така, че единия от двамата да е между мен и врагът. За щастие и на тримата, кучетата се бяха запилели някъде с добитъка. С навлизането в гората започнахме да се движим покрай оградата на Държавно дивечево стопанство (ДДС) Витиня. Както си вървим и говорим с Гунди, един от малкото ни разговори. Преди всичко споделяше с Иво, все пак се познават, а аз бях страничен. Та вървим и си говорим, и в един момент забелязвам, че Иво го няма. Спряхме и зачакахме, изпуших цигара, а него все още го няма. Ако съдя по изпушването на цигарата и мотането на място, Иво го няма повече от десет минути. Взех си телефона от раницата и бегом назад. Гунди остана с багажа. След сто – двеста метра Иво се показа. Чистил си обувките от камъчета. Разбрахме се, че ако някой спира се обажда с желание, дали да го изчакат другите или не. Върнахме се при Гунди и продължихме. На следващата почивка си обух сандалите за най - дълъг период през целия преход. До прохода ни се овидя. Сандалите ми протриха кожата на краката, така, че като ги намокря и щипе. А сухожилията ми бяха оттекли, от стягане на обувките. Взех решение да издържа до прохода Витиня и там да ги сменя, като не стягам обувките. Тук всичко е Витиня ДДС-то, прохода, бензиностанцията и тази дума ти се набива в главата. Малко преди прохода, може би около три - четири км., краката ни натежаха. И тримата вече ходехме измъчени. Спряхме за принудителна почивка. Даже стана дума, ако прохода не е на близо да опъваме палатки. Но беше рано, а и той е близо. Гунди започна да се вайка. Мина през период на отричане, изобщо не му беше до Е-3. Искаше да изхвърли всичко от раницата, ножове, манерки... Премина през идеята за стоп. И приключи с надъхване, едно момиче да мине КЕ, а той не и т.н. С донавиваме от наша страна всичко премина. Искахме да хапнем нещо сготвено, може би, това ни даде сили да продължим.
В очакване на топла храна, неусетно преминахме над тунела „Витиня” и изскочихме на входа на Горското стопанство. Всичкото Витиня е събрано тук.
Заведението работи до 15 часа, а сега е 17. Ама и да работи, пак трябва заявка, че иначе има храна за работниците и я остане нещо, я не. На чешмата се киснахме, прахме и обсъждахме бивака. Къде и как да го направим. Не сме и търсили тур. спалня „Витиня”, тя не беше в плановете.
Междувременно започнах да се съобразявам вече със капризите на стомаха си. До сега само газове и тежест. Отдалечих се и преминах от другата страна на бензиностанцията, търсейки подходящо място за геокешинг (Това е вид игра, крият се малки подаръци и се търсят от други хора с GPS-и). И в този момент спира един с видимо нов мерцедес. При видимо неработеща бензиностанция от доста време, не знам защо реши, че аз съм човека, който зарежда колите. След подигравателен въпрос от моя страна, дали тя работи, той ме погледна по - учудено, от колкото аз него. Нямах търпение да скрия съкровището, а и време...
След всичко това се върнах при другите и решихме да си помогнем за другия ден. Голямата почивка ни се отрази добре, също и мисълта, че подминаваме днешната цел. След три км. Асфалт се отбихме по черен път и през гората покрай оградата на ДДС-то. Понеже продължаваше го кръстих ДДС „Витиня” 2, за да знам за къде става дума. Започнахме да се оглеждаме за открито място, дори и малка полянка, за да опънем палатките. Не и не, няма такова нещо километри напред. Аааа, само да има по- равно място и направо в гората. И така, малко в страни от пътя, до самата ограда разчистихме едно място и устроихме бивака. Репелентите работят, изпробвано! Времето мина неусетно, след вечеря неусетно сме и заспали, поне аз.
Събудих се от страшни викове. Часът беше двадесет и един, и половина. Помислих си, че горските ще ни изгонят, а как се местят палатки в полумрак. Изпонаскочихме от палатките, бяха други люде с раници. Иво чул, че коментирали, че сме профита. Не като тях. Подминаха ни и си устроиха лагер. Не знам, колко далеко от нас, но им се виждаха челниците. Викаха до късно, загубиха си кучето, търсеха го. Ужас, все едно само те са в гората. Заспал съм без да усетя. В едно от пробужданията, ясно чух чупене на клони. Прегърнах си раницата и се надявах да не е мечка, или ако е да не надуши храната в раницата. Въпреки страха не ми се мърдаше, а и какво да направя. Пак съм заспал.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Нед Яну 19, 2014 1:15 am
Rincewind
Регистриран на: 09 Апр 2013 Мнения: 874
Едно нещо не разбирам в цялата работа (а гледам, че и при други го има този повик) - при работеща хижа да се спи в навеса до нея.
От самото начало бяхме решили да спим на открито, без значение със или без хижа. И въпреки това, половината нощи спахме по хижи. По евтино и приятно е за много хора.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Нед Яну 19, 2014 10:35 am
Rincewind
Регистриран на: 09 Апр 2013 Мнения: 874
Това ясно, зная, че целенасоченото чувалуване респ. палаткуване е страст на мнозина. На мен просто ми е странно да се изпружиш в навеса до хижата, дори не е под открито небе, при положение, че тя работи. Но вие си знаете по-добре.
Иначе - чудесен пътепис. Както и този на Иво. Винаги е хубаво да видиш гледните точки на двама човека, вървели рамо до рамо и - естествено - видели нещата по различен начин.
Нед Яну 19, 2014 10:44 am
boris_borisov
Регистриран на: 23 Ное 2010 Мнения: 616
Като тръгнеш със 100 или 150 лв на 10-дневен преход и искаш и да ядеш на това отгоре, спането до хижата, а не вътре в нея, се превръща някак си в естествена необходимост
Нед Яну 19, 2014 10:49 am
Rincewind
Регистриран на: 09 Апр 2013 Мнения: 874
boris_borisov написа:
Като тръгнеш със 100 или 150 лв на 10-дневен преход и искаш и да ядеш на това отгоре, спането до хижата, а не вътре в нея, се превръща някак си в естествена необходимост
Мда ... Но не съм много сигурен, че точно в това е причината, защото познавам хора, които го правят, без да са притиснати от недоимък. Най-малкото защото ходят с екипировка, с парите за която могат да купят хижата. Присъстващите се изключват, то се подразбира.
Отдавна, впрочем, ми се иска да отворя една отделна тема за финансовата страна на Ком-Емине, защото, в крайна сметка, тя не е маловажна, но все ме домързява.
Ами Иво така е, защото постоянно черпеше с разни неща за ядене. Особено на Шипка. На мен ми струваше около 370 лв, също без лишения. За да не развалям разказа, някой моменти с плащането ще ги оставя да ги прочетете. А независимо бюджета, човек винаги трябва да има запасни средства. Също важно нещо е, че въпреки определеният бюджет, не е задължително да похарчиш всичко.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
