Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
ZCEZBPM написа:
Яница без да знае помогна. Отде накъде си викаме една жена ще го мине все едно е на разходка в парка, а ние няма да можем.
Хахах, колко съм полезна без да искам, пък представи си, ако нарочно почна да го правя. Няма да има нито един отказал се. Може следващата година да се сложи един билборд на Витиня, на който да гледам лошо, да соча с пръст нещастните ком-еминейци и да има надпис "ТИ, наистина ли искаш да се откажеш да продължиш към Емине?!" Или пък аз с измъчена физиономия по сандали и надпис "Отказваш се, а? Какъв ком-еминеец си ти тогава?!"
Само ме е страх, че ще уплаша мечките и прочие животинки в ДДС-то и ще се разбягат, та по-добре да не си правим експеримент
Rincewind написа:
Едно нещо не разбирам в цялата работа (а гледам, че и при други го има този повик) - при работеща хижа да се спи в навеса до нея.
Rincewind, и аз не го разбирам тоя повик Не мога да разбера какво ми става, ама като видя поляна, все ме влече да разпъна спалния чувал на нея, вместо в хижата. Едно време поне в палатката спяхме, ама откакто пробвах чувалуването, палатката ме прилича само ако ще вали.
И за да не е съвсем оф топик - на Ком - Емине обаче след половината път хич не ми се спеше на коравата земя. По-добре си почиваха краката и кръста ми като спях на меко, т.е. на легло. Затова и от Добрила натам само на Вратник и на Ришки проход спах навън, защото нямаше как.
Иначе наистина няма по-хубаво нещо след преход да легнеш на някоя поляна, да се затоплиш в спалния чувал и да гледаш звездите докато заспиш...
И под навеса е хубаво, няма небе, но е на чист въздух и се чуват разни нощни животинки...
Пък го има и това, че спестяваш някой лев, де, ама то и хижите трябва от нещо да печелят за да съществуват, та от време на време е хубаво да спим и в тях
(Съвсем оф топик - Мисля за другата година живот и здраве, ако успея да спечеля пари, да си купя един хубав спален чувал с по-добри характеристики и да спя и зимно навън )
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сутринта не помня, кой, кого и по какъв повод е събудил, но е факт. Още в тъмно си оправяхме багажа. Споделих на Иво идеята, да отида и да извикам да стават за закуска, на снощните туристи. Той ме спря, видиш ли, не е приятно. Е и на мен не ми беше приятно, все едно съм на банкет, без желание. На разведеляване вече крачихме сънливо. По пътя не ги видяхме. Или са много в страни от него, или са тръгнали преди нас, без да ги усетим, но едва ли. Вървейки пропускаме пътеката, която завива заедно с оградата. Но и без това пътят се съединява с друг, където трябва да поемем на ляво и след около километър пак сме на маркировката. Но Иво се разсърди и искаше да се връщаме. Поне прие довода, че няма да си намокрим краката в росата. Излязохме от гората на една полянка и тъкмо да кажа на Иво, че е идеална за палатки, но не сме знаели, и...
На двадесетина метра от нас се чу изръмжаване. Попитах го, дали е чул или ми се е сторило, пак изръмжаване. Спираме, само да вметна, че не е вярно, че на човек му се пресира, напротив. Всичко му се набива обратно, ама как му се препикава, не е истина. Та спираме и гледайки към храстите, от където дойде ръмженето, даваме леко назад. А гунди продължава. Спираме го. Вдига ръце и:
- Пак ли объркахме пътя?
- Абе, че го объркахме, объркахме го! Ама ела тихичко на сам, че ей там има мечка. -
каза Иво.
- Къде, аз имам пиратки? Ей сега ще я уплашим! – и извади една.
Иво му я взе от ръцете и спокойно, но бързайки се отдалечавахме. С разстоянието, увеличавахме и крачката. През това време му се накарахме, за идеята с пиратките. Ако е стреляно по мечката. Тук ще стане само на туристи и раници.
Петстотин метра по навигация се върнахме и хванахме маркираната пътека. От тук нататък, когато бяхме в гора и беше тихо викахме и вдигахме шум.
Превалихме билото и неусетно се появи паметника на Александър Втори. Вече сме на прохода Арабаконак.
Сега безлюден, навремето прохода е бил основна връзка между северна България и София. Поради тази причина са се случили доста интересни неща. Като битката между руснаци и турци е единствената която се изучава в часовете по история. Понеже не съм екскурзовод няма да разказва всички. Но като любител на историята от освобождението до 1945 г. не мога да не кажа, че 1925 г. е извършен атентатът срещу цар Борис Трети от група анархисти. Царят успява да се спаси, но загиват спътника му и шофьора на колата.
Има две версии за подготовката на атентата. Според едната, отвличането на царя е планирано предварително с цел да бъде разменен срещу множеството политически затворници от това време. Според другата, четниците са поискали да спрат автомобила и едва тогава са забелязали кой се вози в него. Не се подлага на съмнение факта, че целта е била царят да бъде заловен жив, а не убит.
На същия ден в София е убит генерал Константин Георгиев. Два дни по-късно, по време на погребението на убития генерал, комунистите извършват атентата в църквата Света Неделя, най-големия терористичен акт в историята на България и в света до атентата над езерото Локърби. Царят не присъства в църквата, понеже е на погребение на загиналите в арабаконашкия атентат.
Починахме, снимка и продължихме. Преценихме, че ще се движим на право и ще пренебрегнем семпертините. Пътеката минава през иглолистна гора, а в гората имаше много гъби, но не ги познаваме. Невероятно е усещането, аромат на борова смола, зелени корони и златисти гъби. Набихме се в едни храсти и минахме в периферията на една гора. Маркировката беше лоша, по пътеката изпонападали дървета. Едно прескачане падна, че като излязохме от нея се зарадвахме. И радостта беше краткотрайна. Набихме се в едни шипки, а наляво, а надясно! Няма минаване, тъкмо решим, че от тук минаваме и шипките ни хващаха. Не искаха да ни пуснат да минем. Взаимно се разкачахме, като гледахме да щадим кожата на другите, колкото може. Работата стана с претръпване, аз направих шалтето на нищо. Но нямаше как да го прибера в раницата, не съм и опитвал. Вечерта уведомих собственика по телефона. Вече беше бойно шалте. Друго не можах да скъсам. После се забихме в една папрат. Оглеждахме се да не се засили някой глиган през нея, че глиганите нищо не ги бърка. Просто си пердашат напред, особено ако бързат. За сведение, и мечките ги избягват. След това постепенно пътеката се оправи и маркировката се виждаше по-ясно.
Стигнахме разклона за х. Чавдар. Аз исках да минем през нея и да хапнем. Но Иво отсече:
- И дума да не става! Път ни чака.
Опитах се да възразя, но без успех. Пътеката излезе на горски път, в рехава букова гора. Спряхме за почивка, превърнахме я в закуско-обяд. След половин часовата почивка продължихме по пътя, който започна да набира височина. След излизането от гората, набирането на височина стана сериозно. Това ни поизтормози, на паметника на замръзналите руснаци спряхме за почивка. От ниското започна да се набира един екземпляр на съветското спортно автомобилостроене – Лада 2105/ 1300. Вътре пет човека, прозорците отворени и двама се подават, от двете страни. С ръце на челата и оглеждат. Същевременно подават команди на шофера, на къде да кара. Стигат до набелязаното място, изкачат и обират боровинките с комбайни. После пак. Появи се ояе една Лада, обиколи два пъти паметника, оглеждайки нас. Иво реши да се засилим, че може и да се разделим със паричните средства. Описа как предната година Мечо , дългогодишен планинар си е крил парите, естествено няма да кажа похвата.
Малко да се отклоня от темата, за пореден път, но ще е полезно.
„ Винаги имам двадесет долара зашити в боксерките. Идеята е, че да остана по долни гащи, ще имам пари да се свържа с цивилизацията и да взема мерки. В каквато и да е ситуация.” – Юри Варошанов.
Опит поемам от величията в пътешестването. За България, аз до такива драстични мерки не съм прибягвал. Въпреки, че имам колан със секретен джоб не го носих. Първо номера е изтъркан, макар при правилна игра, да свърши работа и обирджиите да приемат, че са открили основното тайно място.Но не го носех, че нямах гащи с гайки за колан, а това обезсмисля или издава носенето му. Парите при мен бяха на две места. Една от причините да си харесам раницата, въпреки съмненията да дойде малка е точно едно място идеално за целта. И да я разглоби човек, вероятността да го забележи е малка. Това беше основното място за съхранение. На друго място имах около 30 лв., лесно достъпни, за харчене. И едни сто и двадесет лв. за всякакви случаи., на трето място.
Групирахме се и си вървяхме. При евентуален проблем бях решил да жертвам тези сто и двадесет лв., надявайки се, че евентуалните обирджии ще се вържат на номера, че нося общи пари за тримата. Но какво ли не прави паниката. Оказа се, че точно тези боровинкаджии са най-печените на баира. По-късно се събраха с един стар Мерцедес. И по стечение на нещата се заприказвахме. Черпеха ни с боровинки. Но това стана по-късно.
Двете Лади се събраха и отпрашиха напред. Аз поне се успокоих. Минахме в подножието на Етрополска баба (локаторите). Пътя вече не беше горски, а специално направен промишлен път. Почти се изкачихме и пътя стана равномерен, с малки изкачвания и слизания. Откри се невероятна гледка, облаците бяха рехави.
В далечината се видя рудник Елаците. Противно на други гледни точки, аз се възхитих на тази гледка. След около километър подминахме „секретната” военна база, отранявана от частна охранителна фирма. Около нея електронните устройства се побъркват, не защото военните заглушават сигнала, а от многото и различни радиовълни. По силните побеждават. Тук нямах проблем, но при в. Ботев и около Емона и телефона и навигацията не знаеха какво става. След нея излезе газопровода, който се изкачва от север, върви около километър, два под пътя и се спуска на юг. Тук се вижда индустриализацията, по скоро най-силните сектори в минното дело в България.
На юг се вижда Асарел-Медет и хвостохранилището Люляковица, на югоизток се вижда Челопеч и на север-североизток се вижда рудник Елаците.
Малко преди спускането към Кашана ( Златишки проход) се спряхме да отдъхме и се заприказвахме с боровинкаджиите от преди малко. Обяснихме им каква е целта на нашето преминаване, че и други вероятно ще видят през следващите седмици. За първи път ни попитаха по колко пари ни дават за това. И за последен път ни разбраха, почти де, че не го правим за пари, а поради други причини, преплетени в самия преход. Почерпиха ни с боровинки, обясниха ни как се отделят качествените боровинки, в по нормални условия. Тоест при наличието на съд и вода. След потапяне във вода узрелите потъват, а листата и неузрелите остават на повърхността. После пак ни почерпиха, въпреки отказа ни. Все пак цял ден ги берат и разчитат на доход, а ги раздаваха сякаш се раждат в кофите.
По надолу по пътя, други ни попитаха какво правим по тези места и много съмнително им се стори това. Мислеха, че ги лъжем и сме дошли за боровинки, въпреки очевидната разлика в оборудването ни.
От тук се позасилихме малко, че силите ни бяха на привършване, а и нещо се омотахме с боровинкаджиите и почивката с изглед към Елаците. Целия ден не бяхме хапвали нищо по-различно от вафли, солети и други такива. Отбих се в страни от пътя да разгледам два паментика, оказаха се, че са в чест на руски войски. Има нещо сбъркано в тая работа, като се има предвид кога да строени, а и че сме си платили за освобождението.
След петнадесет минути бяхме на х. Кашана. В едната барака прилежаща към базата на хижата имаше дървосекачи. При тях си оставих апарата да се зарежда, тъй като на х. Лескова той не видя грам ток. Докато чакахме хижаря да дойде си сготвихме и хапнахме. Иво се свърза да му напомни за покупките и коригирахме поръчката. Изкачихме се обратно до чешмата да се поизмием и изперем. Това разстояние от триста метра ми се видя нечовешко голямо и с мъка стигнах до там. След като се оправих, реших да се изпъна на поляната до хижата. Тъкмо опънах шалтето и спалния чувал, хижарът дойде. С така чаканите продукти. Предложи ни стая срещу десет лева на човек. Не се маехме много и се отказахме да спим до хижата.
Отвори ни едната от къщичките. Уха, има баня, битовка и легла с матраци. Оправихме си сметките, както винаги, че сутрин рано ставаме. Къпане, ядене от доставката, следене на новините по телевизията, в очакване на прогнозата. Но изпуснахме прогнозата по всички канали. Не след дълго последва сън.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Целта определихме още на пр. Витиня, ако се доберем в нормален час на Кашана. Вечерта я потвърдихме, хижа Ехо. Станахме доста рано, защото се помотахме докато закусим и се оправи и по тъмно тръгнахме. Скрихме ключа на уговореното място.
Пътеката продължава от чешмата, на която се прахме предния ден. Тя е построена от привърженици на БЗНС – Пирдоп. Малко след нея поспорихме кой да води. Още ни държеше срещата с мечката предната сутрин. След достатъчно молби от моя страна Иво реши да се жертва. Така де, объркахме малко пътеката и като се обърнахме той се оказа на предна позиция. На излизане от гората и напредване в безлесната част на планината излезе вятър. Изкачването бе стръмничко и продължително. Казах си, че не искам да оставяме такова изкачване за начало на деня. След около час вече бяхме в подножието на в. Свищиплаз. Аз спрях да си облека шушляците. Другите не ме изчакаха и поеха по коловата маркировка. Виках им да подсекат върха, но вятъра не позволяваше да ме чуят. По едно време погледнаха с мъка и съмнение де, колко ниско минавам. Бяха почти на върха. Слязоха към мен и продължихме заедно. В далечината се видя бяла сграда и Гунди се зарадва:
- Хижа Планински извори!
Често го правеше този номер, има – няма два часа от както сме тръгнали и му се вижда средата на маршрута. А хижата беше Свищиплаз.
Вече на билото, вятъра се усили, температурата падна, дъхът ни започна да се вижда. Изневиделица се появи момче облечено с екип за мотокрос. Закъсал с мотора и сега отива да го прибере. Въпреки любопитството, снощи ли е закъсал или сутринта не го запитах. Но е факт, че е в нищото и не знам как толкова рано е стигнал до тук.
По-късно към вятъра се прибави и мъгла, той я въртеше навсякъде. Ту нагоре, ту надолу, после в кръг и в обратен ред, няколко пъти. Стана непрогледно, крайниците ни се вкочаниха. Преди тръгване с Иво решихме да не вземаме зимни ръкавици и днес отбелязахме това за грешка. Движехме се изцяло по навигация. По обед, след леко отклонение и лутане в мъглата открихме х. Планински извори. Толкова голяма хижа, а можеше да се лутаме около нея, без да я видим. Не знам от коя посока стигнахме до нея, но първо видяхме някакви помощни сгради, в тях се беше сгушил един пастир. Попита ни притеснено дали сме виждали коне някъде на около. Отговорихме му отрицателно и го запитахме, наистина ли има стегната битовка и евентуално човек. И той отговори отрицателно. Но ние не се отказахме, обиколихме да намерим вход или нещо със сменена дограма. Мнее, всичко е в разруха. Същия пастир се появи като призрак от мъглата и като призрак ни се присмя, и каза:
- Нали ви казах няма нищо. – продължавайки да злорадства
Запътихме се към единствената врата, която видяхме и водеше навътре в хижата. За да стигнем до нея нагазихме в конски фъшкии. Целите се изпоцапахме, но се добрахме на сухо. Обядвахме на крак и обсъждахме ситуацията. А тя не беше добра, бяхме мокри и измръзнали, по средата на ужасна оборска воня.
Иво се обади на познат, планински спасител от Троян. Говориха, какво говориха и Иво затвори, с унила физиономия. После рече, почесвайки се:
- Следобед на в. Вежен го дават да се влоши. Че накъде да се влошава повече, това време.
Предложи да изберем стая от подветрената страна на хижата, да опънем найлоните и да нощуваме тук. Аз възразих, разглеждайки картата на навигацията. Не ми се спи сред тая смрад, мокър и измръзнал. А с конски фъшкии ли ще се топлим. Тази ми мисъл натежа. На картата забелязах, че сме най-близо до село Антон. Иво отказа да прави толкова голяма денивелация. Едно е факт, и тримата не искахме тук да бивакуваме. Иво разгърна хартиените карти, на които старателно беше отбелязал всеки евентуален проблем и вариантите за действие.
- х.Вежен е най-близо до билото. – каза Иво, но ако ще ходим до Вежен, то май е по-добре да продължим до х. Ехо. Ако изобщо се докопаме там.
- Добре – каза Иво – Другия вариант е х. Бенковски макар да се отклонява доста от
билото. Сравнихме разстоянието. Към момента не мога да кажа колко е, но беше приемливо. И тримата бяхме на мнение, че сме в кондиция, само малко да се стоплим с движения и ще се справим. И направихме две в едно, преход със стопляне. Стегнахме се, групирахме се в гъста група. Едва ли не се настъпвахме и се оглеждахме взаимно през целия път, дали всичко е наред. Все пак спряхме за снимка на Петте чучура. По едно време ръмежа започна да се обръща в суграшица, през Юли месец! Вятъра беше ураганен. Но трябваше да продължим, къде да се върни човек или да се скрие.
Очаквах прехода да не продължи повече от час, а отне няколко часа. Кат ослязохме от основното било времето се успокои. Бяхме мокри, но поне в тревата се изчистихме от оборските мръсотии. Вече близо до Бенковски, минахме покрай Дом на овчаря. Аз тайно се надявах да работи, хем е по близо до билото, хем веднага щяхме да се преоблечем. Макар да се движехме и да не изпитвахме студ, то да си мокър до кости е неприятно усещане. Но не, естествено беше изоставена, хората които бяха на овчарниците си имаха бараки. Ние продължихме, малко по надолу спряхме за десет минути и хапнахме боровинки. В дола дето слязохме трябваше да прекосим едно поточе, но с оглед дъждовното лято, си беше река. Чудехме се, чудехме се и нямаше какво да губим. По мокри от това не може да станем, та прешляпахме. Последва изкачване, вече ни се увиждаше пътят. Нямахме търпение да стигнем хижата, но се възхитихме на приказната пътека водеща до хижата, скрита в гората. Беше тихо, зелено и леко мъгливо, пътеката минава през мостчета, над почти пресъхнали деренца, и изведнъж се видя оградата. Чу се лаене, но този път не пропуснах Иво. Докато се доближим до хижата, на вратата се появи стопанина и ни покани. Снимахме се и влязихме. Поканиха ни в тяхната битовка. Докато се преоблечем печката в столовата вече бумкаше. Изкъпахме се, изпрахме се и простряхме дрехите да съхнат в столовата. Последваха топла сума топчета, бира и раздумка. В която разбрахме, че антоновци искат да стегнах х. Планински извори и да прокарат път до там, но без срок, че Бенковски, макар само с година е изпреварила всички и е първата хижа в Стара планина. Построена през 1933 г.
Преди да си легнем поискахме да си оправим сметките. Всичко добре, но се опулих като разбрах, че супата е по три лева и петдесет стотинки. Ама така се опулих, че хижарката се стъписа. Не, че не ги заслужават, но ми се стори много. Но излязох от положение, като заявих, че искам да знам, защото после ще оправяме сметки. За това което бяха направили цената няма значение. Две запалени печки в столовата и в спалнята, поканата в тяхната битовка, ставане през нощта за дозареждане на печките и изпращане в пет сутринта. Евала!
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Вариантите от Планински извори всъщност бяха само два.
Първият беше да останем там.
Вторият беше този ден да слезем към х.Бенковски, а на другия ден имаше два варианта да се върнем на билото, можеше и през хижа Вежен и връх Вежен , но така щяхме да пропуснем Кончето.
След като стигнахме на х.Бенковски не продължихме за х. Вежен, защото никой не го беше виждал това Конче пък ни се искаше, а ако бяхме продължили естествено щяхме да го пропуснем.
Достигането до хижа Вежен по билото направо от Планински извори без да минем през х.Бенковски не сме го мислили, защото беше далеч, щяхме да минем през непознати места включително и въпросното Конче което макар и безобидно както разбрахме на другия ден, в такова ужасно време с ураганен вятър щеше да е рисковано, а и хижа Вежен е на почти същата надморска височина като Бенковски.
Това което се чудихме е по кой път да стигнем от Планински извори до хижа Бенковски, дали по летния или по зимния път.
Минахме по летния на слизане и по зимния път на качване на следващия ден в посока връх Братаница.
Слизането към Бенковски в лошо време ако сте на билото в района на Планински извори е много добър авариен вариант. Всъщност това е единствения авариен вариант за който прочетох и той взе че ни влезе в употреба. Ако не сте се обадили предварително на хижата ВЕРОЯТНО няма да има нищо за ядене. Ние извадихме късмет.
Аз никъде не съм споменавал, че по билото ще ходим до х. Вежен. Идеята беше да се доберем безопасно до някъде. Ако бяхме приели да стигнем до х. Вежен, то малко оставаше до х. Ехо, но пътят се удвояваше. Отделно, от къде знаеш къде сме минали, като не съм разказал? Нищо, че беше там!
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Пон Яну 20, 2014 10:40 pm
mikesli
Регистриран на: 28 Мар 2011 Мнения: 509 Местожителство: Сливен
ZCEZBPM написа:
Вариантите от Планински извори всъщност бяха само два.
Слизането към Бенковски в лошо време ако сте на билото в района на Планински извори е много добър авариен вариант. Всъщност това е единствения авариен вариант ......
.
Не съм съгласен!
При проблем в района на Планински извори, бих тръгнал към Момина поляна
Вариантите от Планински извори всъщност бяха само два.
Слизането към Бенковски в лошо време ако сте на билото в района на Планински извори е много добър авариен вариант. Всъщност това е единствения авариен вариант ......
.
Не съм съгласен!
При проблем в района на Планински извори, бих тръгнал към Момина поляна
Съгласен съм с теб Мите. Дори ние като минавахме, се почудих, дали да не слезем на Момина поляна, тъй като Ехо ми се виждаше далечко, но успяхме.
Не знам дали Иво си спомня, но и това обсъдихме. Но никой не иска да се връщаме назад. Пак да повторя, и тримата бяхме на мнение, че ще се справим и се справихме. Проблема с времето беше докато слезем от билото, след това останаха проблеми, като мокри дрехи, вкочанени ръце, мокри крака и други дреболии.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Вто Яну 21, 2014 2:18 am
mikesli
Регистриран на: 28 Мар 2011 Мнения: 509 Местожителство: Сливен
Хе, хе и аз така си помислих "Ком-Еминееца" мрази назад!! На ваше място и аз бих постъпил така, дори бих пробвал да стигна х Вежен. Нека обаче не заблуждаваме четящите последователи. При лошо време още от Картала --> по коловете към Момина поляна За по-малко гнусливите: 3ти етаж на Планински извори.
Ние, на КЕ-2012та за ден минахме Кашана-Ехо. Доста духаше, мъглите ту скриваха всичко, ту съвсем се изчистваше. Хладничко беше дъжд ни валя .... Стигмахме в Ехо поне час преди да се стъмни. Доста се заиграхме и с боровинките между Вежен и каменната порта....
Сутринта още преди пет часа бяхме на път и не след дълго поехме по зимната маркировка към билото. Тя ни изведе на в. Братаница, това означаваше, че почти нищо не сме пропуснали от пътя, макар да не ми се искаше да слизаме от билото. Или да продължим, от където сме слезли. Но кой ще се връща, и без това ни се разбута плана.
На разсъмване бяхме на върха, учудващо бързо се изкачихме, по не особено стръмен терен. За по малко от час достигнахме до старопланинското конче. Имаше подсичаща пътека, няколко метра по – долу, от север. Ние искахме да минем по самото конче, особено Гунди. Жалко, времето беше мъгливо и бяхме лишени от гледката. Скалите бяха хлъзгави, но внимавайки ги преборихме, около осем и половина вече бяхме на в. Вежен, в силен вятър. Едвам се чувахме, не се задържахме много на него.
Не знам защо, но от това, което съм чел останах с впечатление, че х. Ехо е на половин час слизане от върха. Доста повече е!
Тук планината се промени, всъщност още от в. Братаница се промени, стана по скалиста. Вятъра ту отслабваше, ту се усилваше. Отново в съчетание с мъгла. Срещнахме стадо коне, седящи на пътеката. Започнахме от далеко да викаме, за да се отдалечат от нас и да може да минем. Те започнаха да се отдалечават, но не в страни от пътеката, а по нея. И така, все пред нас, отдалечат се на петдесет - шестдесет метра и спрат. Чак стана досадно, не искат да се преместят и това се е. Аз вървях първи и следях движението им. По едно време кривнаха по склона, на юг. Най-после! Но след малко тръгнаха нагоре към нас, жребеца ги обикаляше като совалка. Иво каза да го следим, че не се знае как ще реагира, все пак ги пази. Обикаля ги, спира се, поглежда ни и отново започва да ги обикаля. В един момент се спря на около петнадесет метра от мен, изпъна се в цялото си величие и наведе глава. Гледахме се очи в очи. В този момент се почувствах сам срещу него. Планината отесня. Не смеех да помръдна, а в главата ми излизат варианти за действие:
1. Бягам с раницата
2. Хвърлям раницата и бягам.
3. Катеря се на някоя скала.
4. Вдигам ръце и си давам вид на по-едър екземпляр. Макар да е трудно постижимо срещу двуметров кон.
В такива моменти мисълта тече с бясна скорост. Всъщност извиках на останалите, тоя май ще атакува. А Иво небрежно вика:
- Ааа, няма,няма!
И слава богу тръгна надолу по склона. Но не пропусна да се обърне и да ме погледне още няколко пъти. Такъв страх не брах и при рева на мечка, и при редките срещи с кучета.
Подминахме ги оглеждайки се, поне аз де.
С наближаването на х. Ехо времето започна да се оправя, даже слънцето се показа и даваше индикации за топъл ден. В хижата решихме да обядваме, макар и ранния час. Следваща спирка беше Беклемето, където щяха да ни доставят храна.
Като поръчвах разбрах, че на човек се падат по три филийки хляб, а аз исках четири. Варианта да се сдобия беше един, ако другите искаха по-малко, да се възползвам. Гунди беше на три, а Иво без внимание каза две, но с две супи. Това в разговор между нас де. Обръщам се към жената и ѝ викам:
- Четири лещи и по три филийки на човек.
- А не, за мене две. – каза Иво
- Три,три ще яде.
Той пак:
- Две,две.
- Абе Иво три ще ядеш.
Жената ни гледаше странно, но даде по три на човек. Докато обядвахме се поотпуснахме, бавихме се около час, обадихме се на доставчика с последни инструкции, да ни чака около три часа следобед. При шест часа път се чудехме след четири или пет часа да ни чака на прохода. Е повися си човека, отне ни шест часа.
След като тръгнахме времето беше хладно, но приятно за ходене. Тук мога да кажа, че вече бях във върхова форма. Обувките ги чувствах като гуменки, а раницата като чантичка за кръст. Вървяхме между скалите и коментирахме, че приличаме на боливийски контрабандисти. Движехме се с умерено, стегнато темпо по козите пътеки. Малко преди х. Козя стена има предупредителна табела за опасност. Не исках да слизаме надолу, но не успях да убедя другите и те решиха да минат по „безопастната” пътека. В общи линии се движехме равномерно, по едно време малко изостанаха, после ги изгубих от поглед. На мястото където се събират отново пътеките спрях да ги изчакам. Извиках ноколко пъти, но отговор нямаше. Изпуших цигара, ядох някакви гризини, вече трябваше да са тук. Макар да не е възможно реших, че вече са на Козя стена. Извиках, че ще чакам там. Естествено отговор нямаше.
Обиколих Козя стена, хижата беше пълна, но тях ги нямаше. Върнах се да ги чакам на задната тераса на хижата, с поглед към пътеката. Измина още една цигара време. Развиках се:
- Ивооо, Ивооо!
На второто повикване от скалите излезна един, само по бански, довършвайки хапката си. Видя, че не ме познава и пак се скри. След десет минути мина покрай мен и каза, че се казвал Иво и се чудел кой го вика. Макар времето да беше хладно, той си щъкаше по бански.
Малко след това се появиха колегите. Попитах защо толкова се забавиха. Иво обясни, че както си ходят по прекрасна пътека, с нова маркировка и изведнъж гледат дънер, на дънера кутия с боя и пътеката там свършвала. Последвало гадно изкачване. Да отбележа, че Иво ме бие по нелогични ситуации, макар да се имам за специалист.
Имах намерението да видим стената с еделвайсите, но закъснявахме за срещата, а и времето се влоши.Поне не духаше вятър, както сутринта. За това се съсредоточихме върху прохода. Иво постоянно повтаряше да не изпуснем пътеката. Не го разбирах, та пътеката си личи, а и доста хора срещаме по нея. По късно разбрах, че малко над нас имало пътека, която съкращавала пътя с два километра. Започна да преръмява, в далечината се чуваха гръмотевици. Лошото беше, че са някъде пред нас. След излизането от резервата Козя стена започна да си вали, на талази, на талази.
При изкачването на последното възвишение преди прохода затрещя около нас. Иво събра щеките, изключи навигацията и ни инструктира как да се движим бързо, избягвайки грамотевиците. А те вече се чуваха над нас. Гунди падна и се поизкаля, но продължи да се движи. Иво след всеки гръм залягаше, мисля, че това е прекалено. Въпреки всичко си се движехме с прибежки и припълзявания. Казах на Иво, че е късно да заляга при гръм, има смисъл при святкане да се заляга. Отвърна, че знае, ама инстинкта го карал така да прави. Спряхме да се посъберем, че не се виждахме в мъглата. Въпреки, че е противопоказно да сме в група при тези условия. Огледах се и ситуацията беше следната. Аз клекнал, Иво на колене, а Гунди съвсем спокойно си чисти калта от дъждобрана в тревата. Ни най- малко го притесняваха гръмотевиците. Наблизо се чу детски плач и нищо друго. Помислих, че детето се е загубило. Но след малко от мъглата изскочиха поне 20 души. Бяха приклекнали на около десет метра от нас. Гръмотевиците се отдалечиха, но започнаха да шляпат едри капки по нас. Преминаха в градушка. И всичко това за двадесетина минути, направо не е истина. Засилихме се към шосето, което би трябвало да е на около километър от нас. В мъглата зад нас се чу псуване и Гунди се появи, като се държеше за ръката. Този път е подложил ръка, като е падал. Каза, че му е писнало вече, псувайки между думите, и с човека си тръгва за Стара Загора. Казах му, че човека е на север, но до прохода обсъждаше варианти да се прибере. Влязохме в колата, парното работеше и ние се преоблякохме. С доста зор убедихме Гунди да продължи. Все пак има приказка, че в. Вежен е ситото на прехода. Много го болеше, но нямаше характерното зачервяване при счупване, и макар с болка си движеше пръстите и си въртеше китката. Намаза се с мазило и пристегна ръката си.
След като се постоплихме и си взехме доставката се отправихме към х. Дерменка, при по благоприятни обстоятелства бихме продължили към х. Добрила. Но с това закъснение и в това време нямаше нужда от героизъм. Минахме покрай недоразумението наречено с право „ чорапогащника”. Паметник посветен хем на руските освободители, хем на съветските освободители, голяма признателност!
Лично мен пътят до Дерменка ме довърши. Не навиждам този път, на места с едър трошляк, на места наръбена скала. По чакъла имам чувството, че всеки момент ще изкълча нещо, на по скалата имам чувството, че стъпвам по успоредно наредени саби. Мокрите крака усилваха това чувство примесено с парене. Въпреки всичко бързахме да стигнем до хижата, а стимул ни даваше факта, че е събота и правилото, който свари, той ще натовари. Изпреварихме няколко групички туристи. Една за малко да ни се опре, но в последните метри дръпнахме убедително.
В хижата беше малка лудница. Започнахме да търсим някой от стопаните и на всички въпроси отговаряхме:
- Трима, легла.
Настаниха ни на последния етаж. В началото си мислех, че се гаврят, но после се радвах изкачвайки стъпалата с по няколко вдишвания на всяко. След като си оставихме багажа се запътихме да се погрижим за хигиената. Понеже едната кабинка беше заета единият от нас влезе, а двама трябваше да изчакаме.
Не знам колко съм подробен, но трябва да ви опиша санитарното помещение, обстоятелствата го изискват. Заставам аз пред него, на метър преди вратата. И виждам голямо помещение, като половината е преградено на три кабинки с алуминиеви профили, с плъзгащи врати. Двете са душовете, а в третата едната хижарка се подпряла на един голям шкаф. Питам я къде може да си изперем дрехите, а тя прегръща шкафа и вика:
- Не знам!
В този момент забелязвам, че шкафа е професионална пералня. А тя чака да извади прането. Явно не искаше да и се месим на пералнята. Попитах, че искам само да знам къде има чешма с топла вода. Тя посочи с поглед, надникнах и видях три мивки една до друга, на стената която не виждах.
След като се оправихме слязохме в столовата с поръчаното топло пиле. Топло беше в колата, тук беше изстинало, но пак беше вкусно. Развъртя се купон с руски романси и поп музика от 80-те години. Гунди се разпя, това беше добър знак. Иво го ръчкаха, без да се съобразяват. Не след дълго се качихме горе и решихме да обявим следващия ден за почивен.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
didogen, имам два въпроса:
1)Къде си чел и кой го е писал това, че от вр.Вежен до х.Ехо е половин час ! ! !
От вр.Вежен до х.Ехо е над 2 часа и половина. На млади години го пробягах, без раница при идеално време, за 1 час и 35 минути. Едва ли има такъв, който да го мине с раница за половин час. Само от паметника на Никола Караджов до х. Ехо го дават 1 час.
Вторият ми въпрос е към Иво:
2)Иво, защо прибираш щеките? Мислиш ли, че ще бъдат в изолация металните части като са в раницата? Колко е напрежението на светкавичното електричество и какъв изолатор ти трябва?
Би било добре, да оставите всичко метално някъде далеч от вас.
Да ти отговоря и на двата въпроса. От четене на маршрути съм останал с впечатление, че е близо. Половин преко сили един час. преди четиринадесет години съм ходих от Розино до Ехо и Юмрука. По на запад не съм ходил. Не знаех каква е хавата. А за щеките, ние не сме имали намерение да спираме, че да струпаме на една купчина метал и електроника. А едно да си с антена 120 см., друго с антенка 60 см.
_________________ "Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Прав си, невъзможно е, ако не се спре. Не става да ги оставиш някъде и след дъжда да отидеш да ги търсиш.
Правил съм го и аз. Нищо не ми коства да се спра за 15 - 20 минути, ама ...!
Регистриран на: 28 Мар 2011 Мнения: 509 Местожителство: Сливен
КЕ - отбивки: Момина Поляна, Бенковски, Вежен
ZCEZBPM написа:
Mитак, некоректно си копирал мнението ми и от написаното излиза, че съм написал, че това е единствени? авариен вариант...а то е .....
Sorry за което! Исках да акцентирам и на другия вариант. Все пак провокирахте интерес и се позагледах в картите - Ето какво казва сухата статистика:
За отбивка до Момина Поляна:
- Допълнителни денивелации 300+300м.
- Трасето се увеличава с 3.5 км, ако се отклоните от Картала и 5.5 ако се върнете от Планински Извори
За отбивка до х. Бенковски:
- Допълнителни денивелации: 400+400м. / 100 от тях се компенсират заради пропускането на вр. Булуваня /
- Трасето се увеличава с 3.7 км.
всичко е почти еднакво /не го предполагах, преди да проверя / Значи къде ще се отбиете зависи от зора От Картала до Момина поляна е 1.7 км, а до Бенковски 10.4 .... В тези десетина километра ще трябва да се изкачи вр.Тетевенска Баба, но от друга страна се напредва към морето ....
В този ред на мисли проверих и ситуацията с отбивка до х. Вежен:
- Допълнителни денивелации: 700+700м. / 550 от тях се компенсират заради пропускането на върховете по билото: Булуваня, Братаница, Пъпа, Вежен /
- Трасето се увеличава със 7 км.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Отде накъде си викаме една жена ще го мине все едно е на разходка в парка, а ние няма да можем.
Нищо, че беше там! 
