ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Предишната тема
Следващата тема
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Автор Съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: В един от непознатите ни участъци настоях да снимам Борис, за да се види по какви „измислени”, прясно огазени пътчета преминавахме из района, без маркировка, само с идея за вярната посока.

Б.: „Вярна посока“ е силно казано, усещах с всяка фибра от тялото си, че сме на дълбоко погрешен пътSmile



М.: Но и тези пътчета свършиха, появявайки се пътека, проходима само за пешаци. Пътеката пък по някое време стана особено трънлива и трудно проходима. Точно преди да излезем от източната страна на оградата на Горското бая се озорихме – носихме колелета и багажа по нагорнище, през драки и бодли. Щом намерихме стабилизирания път снимах Борис, видимо доволен и щастлив, тъй като: 1. вероятно излязохме където трябва; 2. гадните драки свършиха и видимо следваше чист и хубав път. На следващата снимка зад Борис се вижда заключената врата към оградения горски участък. А ние излязохме от долната страна, през клонаците.



Б.: Продължавам Smile Значи, след като слязохме в ниското покрай някакви овесени ниви и вече убедени, че така няма да излезем на билото на Арабаконак, решихме да се върнем, което значеше нагоре в жегата Smile Стигнахме до стръмничка пътека, водеща видимо право нагоре към оградата. Поехме по нея и наистина след малко се включихме в маркировката. После си я следвахме стриктно покрай оградата, което за финал включваше и споменатото гадно и трънливо изкачване, а точно него може би можехме да избегнем Smile

М.: Посоката ни е на изток – соча с ръка на същото място! Доста преди селото насреща /с. Горно Камарци; Б.: всъщност е Стъргел Smile/ се завива на ляво – на север, като се търси достигане до най-високата възможна точка на Ботевградския проход. Всъщност пътят и без това натам си води Smile.



Ето го тук „байкъра-ветеран” Smile Smile Smile пред паметника на руските войни от Руско-турската освободителна война в самия проход …



А след това позирах и аз, в „пълно снаряжение” под Арабаконак, загледан в посока към морето… Ей, как съм ги мъкнал тези неща по баирите! От близката страна на раницата е палатката /увита в две найлонови чанти, разпрани и пробити тук-там/, отзад – шалтето /то се вижда/, от другата страна има кърпа, съхнеща на слънцето, с други дрехи и шише с вода, а в раницата – спалния чувал, малко вода, ядки, сладки неща, инструменти и всичко останало. Не съм си претеглял раницата, за да установя колко тежи. Колкото – толкова! Не беше чак толкова тежка обаче.



Продължихме по маркирания път – има си маркировка по борчетата. По едно време обаче пак решихме да разнообразим – отделихме се от хубавия, проходим път и хванахме пътеката в ляво – на юг, до едно изоставено бунгало. На бунгалото има надпис и стрелка. Пише, че се минавало 20 м. през копривите, по диагонал нагоре.





То вярно – едни коприви, един къпинак, чудо! На места се налагаше да носим велосипедите на гръб. Минахме около 200 м. и се засуетихме дали да не се върнем на хубавия път, докато не сме се отдалечили много. Най-много мислихме, подпрели нарамените в този момент колелета /а моето и със закачени в клоните спици Smile/ край един примитивен заслон в началото на гората. По пътеката имаше нападали дървета, дерящи къпини, клони, теснотия /дърветата са относително млади и гъсто разположени/. И пеш да бях, пак трудно бих минал през този къпинак!



Понеже не сме минавали от тук преди, решихме да продължим. И то как – носихме си колелетата на рамо или през врата /като Борис/, прескачайки нападали дървета и лавирайки по тясната пътека… т.е. никакво каране. Бавно и методично преодолявахме или заобикаляхме появяващите се препятствия!
Щом излязохме до едно поточе, спряхме, за да пийнем водица, че от многото попържане се беше появила някаква сухота в устата Smile!



По някое време на поредната миниатюрна, обрасла отвсякъде с тръни полянка, открих няколко дърти манатарки /гъби/, с които особено държах да бъда сниман – старо, старо, ама класика! Smile



И след това – пак в тръните! Мисля, че тук Борис сподели как неговия приятел Райко казвал в такива случаи /и май за този район/: - „Като няма път, давай на изток през каквото и да било!” Smile Много правилно е казал човека! Вървяхме, защото не можеше да се кара през повечето време, все на изток, по всякакви пътечки и пътчета. В интерес на истината обаче, маркировка постоянно се намираше – я на камък, я на дърво… Лавирахме насам-натам, но все около вярната Пътека!
След няколко километра, не съм засичал колко, всичко си дойде на мястото и продължихме по познатия път за х. Чавдар, романтично-усоен!



Б.: Мен лично това минаване по маркировката между бараката и билото на Етрополския проход доста ме измори и изнерви. Бях минавал с Райко веднъж оттук през 2009-та, но беше през м.април и нямаше такава гъста растителност. Тогава не ми се стори толкова дълъг и тегав тоя участък, сега направо ми се разказа играта. На едно място се минава през дере с доста стръмни брегове и на изкачването бая се озорих, наложи се Митака да ми помага Sad Следващият път едва ли ще предпочета тоя вариант.

М.: Край хижата спряхме за почивка, хапване и психическа нагласа за изкачването към вр. Баба. Аз всъщност оставих колелото си на самия път, над хижата, вземайки само храната, водата и някоя дреха от раницата. Не ми се слизаше с колелото и тежката раница до хижата, щом след час пак ще трябваше да се изкачвам до същото място, за да продължа.



Колко сме почивали тук не помня. Но си починахме добре. Като гледам издължените сенки на следващата снимка, от м. Хаджийца към върха, не е бил много кратък престоя.



До горе не сме карали, бутахме, с някои изключения по по-полегатите отсечки.
Малко зор, но щом се мине покрай високото …



…следва още едно високо Smile /вр. Говедарника/…

Б.: Всъщност двата споменати върха са с почти еднаква височина и не се налага никъде да се слиза от колелото. Зорът е да се изкачи Баба-та, но следващия път ще потърся билния вариант от Етрополския проход. Това слизане до х.Чавдар наистина е доста безсмислено, ако няма да се спи там. Вече се смрачаваше, беше хладно и ние се поразбързахме, тъй като спускането към Кашана по камънаците по тъмно не беше никак безопасно.



М.: … и чак тогава – спускане-е-е-е…
Но това спускане не е „ЙЕ-Е-Е-Е-Е!”, а - дрън-дрън, тряс-тряс, бр-бр! /тракане на зъби/… Пътят е широк и гаднярски каменист, с всякакви големи и малки, но много ръбести камъни. А си паднал по тези Етрополски зъбери, а си се пребил!

Б.: Етрополските зъбери са от северната страна на билото Smile Срам, не срам, признавам си – за 4 КЕ-та още не съм ги виждал Sad

М.: За това бавно, бавно, слязохме по мръкнало до х.Кашана в едноименната седловина. Такъв ни беше и планът – да стигнем този ден до Златишкия проход.

Б.: Само дето на около 2 км от прохода отново спуках предната гума. За трети (и за щастие – последен) път. На няколко пъти ми се наложи да спирам, за да припомпвам, колкото да стигна до хижата.

М.: Снимки вечерта не сме правили. Хижата, за наша радост, беше отключена и вътре имаше един човек, който спеше на работещ телевизор. Той повика шефа си, за да каже дали ще ни настани някъде. След 15-тина минути последният дойде и ни разреши да преспим в една стая в пристройка, с множество легла. И баня!
Платихме веднага на човека за стаята, защото сутринта възнамерявахме да станем рано и да не го будим. След това разхвърлях багажа, нахълтах в банята с дрехите и си пуснах топлата вода отгоре, за да ме облее целия Smile. Прах какво прах /първо сапунисвайки се с дрехите и тупайки по тях, като горила/, колкото мога… Изпраното /всичко с което бях облечен този ден и каквото имаше за пране в раницата/ проснах да се суши на едно въже. Аз съответно също се проснах, но на едно от леглата, за да ям мед, сухари, ядки и там каквото имаше в торбата. Така се бяхме разбрали с Борис. Нещо обаче бях много уморен и нямах апетит и желание за ядене. Ръчках един телевизор и чаках Борис да се изпере и да се нагласи за лягане. Всъщност той имаше и спукана гума да прави! Да, вярно, точно на последната височина /какъв късмет!/, непосредствено преди слизането до нивото на Златишкия проход, преди един рязък завой в посока към хижата, Борис се оплака, че бил спукал гума. И то май за втори път по надолнището от вр. Челопешка баба /в района има няколко върха, които са все някакви „баби” /. Той би могъл да разкаже по-подробно.
Спахме на меко и почти удобно /леглата, поне моето, бяха с разтегнати пружини/.

Б.: Легнахме си доста късно, поне аз, нещо ми се върти спомен за един след полунощ… А на следната сутрин трябваше, щем-не щем, да станем рано, защото искахме да стигнем до х.Ехо, което до този момент не бях правил и ми се струваше дръзко начинание с колелетата…

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Сеп 17, 2014 12:33 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 4
х.Кашана – х.Ехо


М.: Станахме рано, но в колко точно часа беше? За мен всяко ставане в отпуск преди 08,30 часа е рано, а тогава беше даже ужасно рано, значи може и да е било към 06.00 ч. когато сме станали. Този ден бяхме планирали относително голям, спрямо нашите възможности, преход.



Стегнах здраво раницата, защото очаквах много дълго носене през треволяци и камънаци, напълних всичките си шишета с вода „до горе”, напих се с вода колкото мога от чешмата край хижата и излязохме до най-високата точка от асфалтовия път в Златишкия проход.

Б.: Тук, на самия проход, над чешмата, сред останките на порутена постройка, бях скрил още един плик с ядене. И отново провал – мишки и кучета бяха раздърпали торбичката и яли от храната, почти нищо годно не беше останало Sad Втори сериозен урок получих от природата в рамките на два дни Sad



М.: От там по каменистия път от източната страна поехме стръмно нагоре, все нагоре и нагоре /и на изток/.
От време на време спирах, за да бера ягоди, които пак се бяха появили отдясно на пътя. Ама то зор, зор… и ягодите даже не ми се услаждаха. Борката замина далеч напред, а аз изостанах, кретайки по баира. Някъде на 1/3 в началото на височината, Борис спря да почине и ето какъв хубав изгрев е запечатал /снимката е в посока на запад/.



Аз пък снимах от ниското красивите коне, които ни оглеждаха с интерес.



И после пак – напред и нагоре! Хубавото беше, че в този ранен час слънцето все още не беше здраво напекло. Всъщност, това беше и една от планираните цели – да катерим този гол участък преди появата на летния зной. А когато слънцето напече да сме вече някъде по високото.
По някое време на Борис му писна да тика и нарами колелото.



Снимах на изток, а после и на запад. На следващата снимка се вижда пътят, по който се спуснахме снощи по тъмното.



След това продължих изтормозено напред, но не бързах, тиках си лекичко /и задъхано/ в посока към изгрева и гледах върховете около нас и камънаците в краката си. Чудех се – толкова камънак – дали няма да намеря, случайно, някой скъпоценен Smile?
Така бавно, но упорито, стигнахме до първата височина, след която се появи и първото, за деня, спускане. А там съм фурия Smile. Е, не съм, но изпреварих Борис, който традиционно е много предпазлив при спусканията, за да го снимам с лице, огряно от изгрева на новия ден /иха, как поетично го казах Smile/.



И тук, при поредното изкачване, този път към вр. Кордуна, възникна първото /и единствено за целия преход/ сериозно суетене и объркване. Къде беше подсичащата пътека? В дясно е – от юг, но от къде точно се отделяше тя от коловата маркировка? А не искахме да катерим чак до самия връх. Миналата година имаше на 3-тия, 4-тия или 5-тия кол след премката едни ветреещи се червеникави гащи, по които тогава се ориентирахме. Сега обаче гащи, развени на вятъра Smile, нямаше. Докато катерихме, от прохода изпълзя един джип и спря в ниското, в седловинката между възвишенията. От джипа слязоха двама мъже, според нас „боровинкари”, оставиха джипа и продължиха с кофички в ръце по пътеката нагоре, след нас. Но малко след това се отделиха по една пътека и поеха на изток. През това време ние с Борис вървяхме нагоре към върха, или по-точно бутахме и се оглеждахме в дясно. Като видях боровинкарите извиках на Борис: - „Ей, виж ги онези на къде продължиха, може да е там!” На което той отговори: - „Остави ги тия, те са боровинкари, ходят където им скимне!” Прав беше, боровинкарите ходят на зиг-заг из тези места и не можеха да бъдат някакъв критерий. Продължихме малко нагоре, а след това и по нещо, приличащо на подсичащата пътека. Но пътека всъщност нямаше и се върнахме на хребета. Пак тръгнахме нагоре и малко след това – на изток. Но пак се върнахме. Не смеехме да навлизаме много навътре в тревите и хвойните по стръмното било и да се отделяме от коловата маркировка, защото сме си патили от подобни заигравания с Пътеката. Навлезе ли се навътре през хвойните, колелото трябва да се носи. Но не е проблем самото носене през ниските хвойни и треви. Проблемът е, че не се знае посоката – нагоре ли, надолу ли? Разделихме се /без да се уговаряме изрично за това/ на 15-тина метра един от друг, търсейки маркировка на някой камък. Но без резултат. Оставих колелото на склона и отидох при Борис. Поседнахме и предложих да пусна GPS-а на телефона. Няма как, времето течеше, а и все някъде ще трябваше да изпробвам техниката! Smile Пък той – телефона, докато се включи, докато намери спътници … бла-бла. Борис през това време ходи насам-натам, оглежда… Няма маркировка и няма! Най после GPS-а проработи, позиционира и хоп – даде ни, че сме малко над самата пътека. Казах на Борис, слязох при колелото и раницата си /които бяха по-ниско/ и слязох още по-надолу, по диагонал на изток по билото. Почти веднага нацелихме пътеката и продължихме по нея. Техниката обаче, в случая макар и малко бавна, ни помогна! Оказа се, че това е същата пътека, по която боровинкарите преминаха преди половин час… да знаехме да ги последваме Smile! Мисля, че тази следваща снимка е на Борис – снимал е кола, от който подсичащата маркирана пътека се отделя, за да подсече върха.



Б.: Всъщност не Smile Снимах един кол след Свищи плаз, който по непонятна за мен причина все още стоеше изправен Smile

М.: Хванахме Пътеката, успокоих се и започнах пак да се оглеждам за боровинки и ягоди в отсечките, през които колелото не можеше да се кара. Точно за тук имах хубави спомени от предни години за охранени, сочни диви плодчета! И такива наистина имаше и сега!



Докато седнал в тревата си хапвах боровинки над мен мина едно стадо с коне. А след това се появи и Борис, нахлузил рамката на колелото си в трудно проходимия обрасъл участък. Така му е удобно на човека – нахлузва рамката като някоя надиплена, плисирана на хармоника яка на средновековен благородник. Няколко пъти го питах удобно ли му е така и не се ли притеснява дали няма да се обеси на някой клон в гората или на някой камънак, а той само се усмихва и продължава… Щом му е удобно на човека! Smile

Б.: Ами да, след множество опити бях достигнал до този метод на носене като най-удобен за мен – да си промуша главата през триъгълника на рамката и горната и долната тръба да ми лежат на раменете. Така, уравновесявайки колелото на рамената си, нямах проблем да го нося, докато краката ме държатSmile



М.: А след това подсичащо пътече /сниманите коне бяха на самото било/, следваше и поредното спускане. И пак качване. И пак – слизане, качване…



Времето напредна, а ние все още щом се обърнехме назад виждахме вчерашния си път! Няма да се обръщаме тогава! Smile

Б.: Наистина, загубихме близо половин час в търсене на подсичащата Кордуна пътека и това не беше добре. 10.00 часа, а ние сме още на Свищи плаз! Sad

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Сеп 27, 2014 5:54 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Някъде подсичащите пътеки минаваха и по южните склонове.

Б.: Ама пък точно това подсичане от снимката е на Свищи плаз и е по северния склон Smile



Но пак се излиза на билото и съответно се преминава през разните му там върхове по Пътеката.





А дали тук се снимахме на вр. Свищиплаз? Борис ще каже, аз съм забравил името на този връх. След него обаче следваше относително по-продължително спускане /това помня Smile/.



След това пак имаше носене - през каменистите участъци, но от Борис. Аз се опитвах да карам, а където не можех – бутах.



Голи, напечени от слънцето баири! Но по-добре слънце, отколкото дъжд и гръмотевици! В някои райони е особено много каменисто. Синята точка над лявата ръкохватка на кормилото, на следващата снимка, е Борис, опитващ се да кара на зиг-заг между камъните, хитро подсичайки възвишенията зад гърба си /абе да си призная – и аз от там минах, за по-бързо Smile/.



Докато го чаках, подпрял колелото на поредното маркировъчно колче, захвърлих раницата в страни, седнах и блажено се припичах на слънце, загледан в Пътеката и далечината! Красота! Фотоапаратът и фотографът са примитивни, не биха могли да уловят този красив миг, но все пак снимката дава бегла представа за мястото. А това пред нас беше само една част от билото, по което трябваше да минем през този ден. Напред, зад онази далечна висока планина, имаше и още, и още…



Борис дойде, снима припичащият се на слънцето гущер /на следващата снимка/, починахме и обменихме суперлативи за гледките и притеснения дали ще ни стигне времето да минем през днешния ден по затревените камънаци през вр. Косица, вр. Паскал, вр. Булуваня, вр. Братаница, вр. Вежен и чак до х. Ехо? Ей, много върхове бе, дали ще успеем? Виж ги – върховете, как са се нанизали един след друг!



А това което следва е една от любимите ми снимки /направена на същото място/ - връх, синьо, безоблачно небе, жълти цветя и отмарящ байкър, който отпива от бутилка с втечнен мед … Какво ли е преживял? И какво го очаква?

Б.: Е-е, чак пък байкър…Smile По-скоро вело-турист, начинаещ при това Smile



М.: Ще стигнем! Ако не стигнем – докъдето стигнем! Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Сеп 27, 2014 6:19 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Важното е да не пропускаме момента – върхове, широта, волност, свобода …Smile Smile Smile /поне моята идея беше такава/.
Това на следващата снимка /направена в посока запад/ трябва да е отбивката за х. Свищиплаз – на ляво /южно от склона/.

Б.: Може и да е, а може и да не е Smile Казвам го, защото не съм сигурен, а и не искам някой да се подведе.




М.: А това е Борис, махащ доволно от някой пореден безименен връх Smile.



Все избързвах напред… Бързам, бързам – спирам до някое боровинково находище и ям де що намеря /оглеждайки се за боровинкари, за да не ме изпреварят Smile/. След това - „скок на колелото” и айде, към следващите залежи!
Когато Борис по някое време ме настигна, каза, че съм изглеждал много смешно. Защо ли? Реших, че може да е казал „страшно” и направих страшна физиономия, но не се получи Smile.



Кога друг път ще преям с пресни боровинки? Пътят няма да избяга, все по билото е, но боровинките може да ги оберат!
И пак напред /снимката е назад – на запад, Борис е синята точка в ляво/.



Реших, че мога да се снимам сам, сочейки с боровинков пръст към Борис, все едно, че е кацнал на него. Не съм успял да хвана ъгъла /моят спътник е скрит зад шапката/. Нищо, боровинковият пръст си заслужава спомена.



На слизане към Косишкия превал направих две снимки назад – тук Борис, там – Борис? А, ето го, появи се в цял ръст с колело /човешката фигура дава представи за мащабите/!





В превала настигнахме двама туристи, които ни попитаха за пътеката към х. Момина поляна. Борис извади картата и им показа къде се намирахме в момента, къде е търсената от тях хижа и къде да търсят началото на пътеката, за която питаха /което обаче не беше в този район/.



Снимаха ни докато говорихме.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Сеп 30, 2014 7:50 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: После туристите заминаха напред. Малко след това ние ги настигнахме и задминахме. А после когато нарамихме колелетата по билото към вр. Косица те пък ни настигнаха Smile .



Ей, хубаво стана, че има кой да ни снима и двамата!
То хубаво, но до върха има още много! Давай нагоре! …
И пак се отделихме напред. Не сме карали велосипеди Smile, носехме и бутахме /малкото синьо петънце зад Борис на снимката е човекът, който ни снима/.



И на върха – кеф! Повечкото зор подобрява последващото опиянение от постигнатото Smile .



Но не бързахме да почиваме. Щом и Борис изкачи стръмнината, веднага продължихме. Възнамеряхме да почиваме по-натам. Някъде край някое възвишенийце преди вр. Паскал, на закътано от вятър място. Ето го мястото за почивка, на следващата снимка. А кое е това възвишение пред нас не помня. Връх Паскал трябва да е още по-напред.

Б.: То май Паскал не е баш връх, а някаква система от връхни точки Smile Така и не го разбрах… Обаче имам спомен, че бях доста изтощен вече по това време, раницата ли ми тежеше, умора ли бях натрупал, не знам, но ми беше много тежко!...





М.: Починахме 20-тина минути до половин час и продължихме към вр.Паскал.
Изкачихме и този връх. Назад се вижда билото на Стара планина, по което бяхме минали преди часове.

Б.: Не, по-скоро снимката е от Косица Smile На Паскал няма такава пирамидка Smile Но няма значение, разказ е все пак, допустимо е да има малко художествена измислица Smile Аз колко работи съм си измислял, когато не ми е съвсем ясен спомена... Smile Smile Smile



М.: И понеже имаше къде да оставя фотоапарата за самоснимачка /бетонна пирамидка на маркировъчен кол/ - щрак!



След поредната кратка почивка, продължихме все така стегнато и упорито, но без да си даваме много зор. Пътеката е все по билото. Не може да се сбърка.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 08, 2014 6:42 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
todor__x



Регистриран на: 15 Дек 2012
Мнения: 452

Мнение Отговорете с цитат
Не се заяждам с никого.За уточнение и пояснение.
Снимката при пирамидката си е точно на Паскал, с камъка отгоре.
Моята във фейса е от Косица там няма пирамидка. Само КЗМ.
Пон Дек 08, 2014 7:41 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Тошко, и аз първия път като качвах Косица бях с една група и водачът им ми каза, че това е Паскал. Даже така го написах и в пътеписа ми. Обаче се оказа, че това с пирамидата си е баш Косица, а Паскал се намирал по на изток Smile Нямало нищо на него, ни цимент, ни камъни Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 08, 2014 11:52 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
didogen



Регистриран на: 15 Дек 2011
Мнения: 1479
Местожителство: kleta majka balgariq

Мнение Отговорете с цитат
Мисля, че има пирамида, но не е на върха. Триангулачна точка мисля, че е, но Дидо или Ведрин могат да кажат. То сигурно и друг може, но аз поне за тях знам.

_________________
"Пирони,не питони, аз искам върхове!" - Боян Петров R.I.P.
"Пътувайте докато можете!" - Тихомир Севов R.I.P.
Вто Дек 09, 2014 12:04 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Не може, не може, ама на излизане от една подсечка край поредното възвишенийце, тръгнах напряко. Съзнателно се отклоних от пътеката, защото тя завиваше прекалено на север, а х. Планински извори трябваше вече да се появява на изток. И аз на изток се отклоних Smile. Борис в този момент беше зад мен, не ме видя, но щом излезе от „завоя” забеляза отклонението ми и силно изсвири и извика: - „Не там, не там!” Аз отвърнах с помахване на ръка, в смисъл, че продължавам напряко. И продължих. В този превал между вр. Паскал и х. Планински извори имаше множество пътеки, направени от конете, които отвеждат в изоставената хижа. Хвойните са високи и буйни, но конете са си отъпкали достатъчно пътечки. И аз хванах една такава, пък да видим до къде ще ме отведе?
И както си ходех така /не можеше да се кара из високата трева/ - я, подкова! При прехода миналата година намерих една подкова, спрях, чудих се, чудих се и накрая я оставих, за да не ми тежи. А после съжалих! Поради това вече бях подготвен психически за подобна ситуация Smile. Моментално се наведох и взех намерената подкова. Да носи късмет, на мен и на Борис, до морето! При това подковата беше абсолютно натурална – с крив гвоздей и конска фъшкия по нея Smile! Пък и хижата се появи в далечината Smile.



Сложих подковата в раницата и продължих напряко към хижата. В някои участъци можех да карам, в някои - бутах, а някъде и пренасях колелото, особено в ниското преди хижата, където излязох на едни невисоки скали. Борис през това време се движеше по маркираната пътека, която прави дъга, извита на север. Поради това – единият напряко през хвойните, а другия по пътеката, пристигнахме почти едновременно до хижата, но от различни направления.



Тъжна гледка! Масивна, здрава хижа, изоставена на произвола на съдбата. Толкова труд е хвърлен за построяването й! И добре – дърва няма, но вода има! Вече има фотоволтаици и ветрогенератори, може да я възстановят /по някоя европейска програма например/. Съвсем в духа на изоставеното място се снимах пред един оглозган конски череп.



Докато обмислях къде да оставя фотоапарата, за да заема поза за самоснимачка „Хамлет с черепа”, Борката отпраши напред към Петте чучура - най-вълшебният извор в тази част от планината! Отказах се от тъпи снимки и побързах да го настигна, минавайки по една ужасно заровена в почвата пътека – самата пътека е равна и гола, но тясна, от двете й страни има високо повдигнати чимове трева, в които, ако се закачиш, падането е почти сигурно!





Край Петте чучура починахме по-продължително. Но колко беше – не си спомням. Борис отговаряше за планирането, изчисленията и прочее статистики, а аз акцентирах на заплесването по пленителни красоти в далечен и по-близък план Smile! Да е жив и здрав, без него бях за никъде! /имаше да се плесна от някой връх докато се усетя, че се е стъмнило Smile/ Винаги се съобразявах с Борис в това отношение. Той вървеше не много бързо, но упорито и методично. Това ми даваше сигурност. Когато спирах да късам ягоди или боровинки или да гледам разни неща, винаги съобразявах къде е Борис, колко време е минало и той къде е отишъл. Или го чаках да се появи в далечината, за да тръгна /ако беше зад мен/, или не се размотавах много, а бързах да продължа, за да го настигна /ако беше пред мен/.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 12:04 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Не сме се бавили много на Петте чучура обаче, около половин час. Бързахме да си ходим по пътя, че ей го вр.Тетевенска баба, надничащ от високото Smile. Всъщност този връх може и да не се изкачва, а да се подсече преди най-високата си част, както ние направихме Smile.

Б.: Тцъ, Тетевенска Баба не може да се подсича Smile Или може би да, не се изкачва най-високата й част, но думата „подсичане“ в случая не ми се струва подходяща Smile



На горната снимка се вижда на преден план Пътеката – удобно проходима, с човечето на нея.



И все същото еднообразие – ниско-високо, трева, камънак… Има ли спускане е добре Smile.



В близката далечина се вижда хълмчето с две групи скали в двата му края, като рогца на дяволче. В този район миналата година нощувахме.

Б.: Нещо много съществено пропуска Митака, а именно: ние не изкачихме нито един връх след Тетевенска баба! Всичките ги подсякохме!Smile Оказа се, че всички те си имат подсичащи пътечки, на които обаче началото и края се губеха в тревата и трудно се виждаха.Ние обаче целенасочено ги търсехме и намирахме, най-вече Митака, евала му правя за което!Smile Само върха непосредствено преди Кончето си нямаше подсечка, та се измъчихме по стръмните затревени склонове, ама карай… Тия подсичания доста ни помогнаха с времето, понеже по някои от тях се кара и се пестят и немалко сили. Тук ми се пооправи и настроението Smile



Да-а, неусетно излязохме на мястото, на което през лятото на 2012 г. спряхме да нощуваме, в района на м. Попови гробове. Сега обаче беше по-рано и имахме шанс да стигнем по светло до вр. Вежен. Не сме спирали за носталгично разглеждане на миналогодишното ни укритие. Бърза снимка край скалите – и айде нагоре! /следва неголямо нагорнище/



По пътя нагоре Борис малко по малко замина далеч напред. „Мен нещо ме домързява. Като се напия с вода и хапна повече съм така” – си мислех в този момент, защото нямах основателни причини за своето бавене.
И пак коне. Красиви животни!



В същото време, когато аз съм правел тази снимка, Борис ме е гледал от високото, чудел се е на причините за моето безделничество и ме е снимал с конете /аз съм малката бяла точка на пътеката на следващата снимка Smile/.



Гледката от /Б.: подсечката на Smile/ вр. Булуваня си заслужава! – снимка на изток, в посока към вр. Вежен.



Първо е снимал Борис, а аз – по-късно.



Вижда се и Старопланинското конче – онези камънаци насреща, преминаването през които трябва да бъде внимателно, защото отстрани е отвесно и стръмно и бая падане може да стане, ако стане, с полет Smile.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 12:16 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Борис ме изчака, може би с надежда да продължим заедно? Продължихме, но за кратко. Той пак се откъсна напред. Нещо нямах стимул да го настигам. „Дали защото боровинките бяха свършили, а и да имаше – бяха малко Smile” – си мислех.



Ето, че и „Кончето” приближаваше…

Б.: това е снимка от неуспешния ми опит да подсека върха преди Кончето Smile



М.: … и приближаваше …



… и приближаваше …



И щом съвсем наближи, Борис нещо се засуети.



Чудеше се нещо Борката, маеше се … защо ли?



Така и не разбрах! Но колкото и да се чудеше и маеше, изходът беше само един – колелото на гръб и смело напред! /той си го знае, какво се е зачудил !Smile/



В този момент аз го наблюдавах от съседното връхче …



… и му се чудех на акъла. Казал съм му – ако в такъв момент се заклещи някъде между скалите с колело на врата – първо ще го снимам как комично маха с крака като паяк, и чак след това ще отида да му помагам Smile. Шегувам се, разбира се! Но си е и вярно до някъде, защото моята философия е да нося колелото на рамо и ако видя зор – да го хвърля в урвата, за да се хвана за скалата. Аз да не падна, мани го колелото! Без него мога, но без глава – не! А Борис как ще се хване, а? Smile Всъщност да наденеш рамката на колелото като яка в този район си е доста смела постъпка, според мен! На тази снимка не се вижда толкова добре, но урвата е доста стръмничка.



След внимателното пристъпване между скалите последва заслужен отдих.

Б.: Именно, внимателното пристъпване е ключът Smile Уравновесявам колелото върху себе си така, че да може да се държи почти само (подпирам го с един пръст) и с малки крачки, бавно и преценявайки всяка стъпка, нямам проблем Smile



Трябва да си почине човек. А и носенето не свършва до тук.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 12:28 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
На това поредно възвишение, преди следващото, се изхитрих и свих в ляво, по една пътечка, подсичайки скалистото връхче на 10-тина метра под най-високата му част. Минах по-бързо, защото Борис носеше на гръб по камъните, а аз само тиках из тревата и малко покарах. От другата страна извиках на моя спътник да спре, за снимка.



После пак равно, т.е. тревисто…



… а вр. Вежен ни очакваше напред, в цялата си прелест и грамада!



Пътеката към върха е зад мен. Има слизане, после – качване. И пак. На север е местността Царичина /където соча с ръка, неумело опитвайки се да посоча вр. Вежен/, какви ли царски тайни се крият в нея?
Връх Вежен го изкачихме по залез.



Борис сам се е снимал, напълно заслужено, горд покорител с велосипед на вр.Вежен /за кой ли път Smile/.

Б.: За четвърти Smile Но „покорявам“ не е точната дума в случая. По-скоро Вежен ме е допуснал 4 пъти да се разходя по гърба му Smile А за „покоряване“, Вежен е видял сметката на далеч по-големи планинари от моя милост, така че по-скоро той покорява хората, когато му е кеф, а не те него Smile



А аз през това време кретах някъде назад. Тези коне съм ги снимал някъде по широкия и равен връх.



Пък на самия връх въобще не спрях. Слънцето залязваше и бързах да сляза по широката дъга на пътеката към х.Ехо, докато не е мръкнало.

Б.: По същата причина и аз не спрях да изчакам другаря си – стъмваше се, духаше силен вятър, а знаех, че за разлика от Митака, аз не мога да спускам с колелото баирите след Вежен. Така че продължих максимално бързо напред по пътя към спасението на х.Ехо, а той е Супермен и знам, че ще се оправи Smile
Мракът ме хвана някъде на последното спускане преди Юмрука. Не виждах Митака, нито него, нито челника му, и ми беше притеснено, но въпреки това продължавах. Никога, ама никога досега откакто го познавам, вече трето КЕ минаваме заедно, не съм го видял в бедствено положение. Единственият път, когато е бил наистина зле, през 2011 г., той сам се отказа, и въпреки това външно не даде да се разбере колко всъщност е бил зле. Така че му имах доверие, че ще се справи блестящо, както винаги Smile
При подсичането на Юмрука, което ми се стори необичайно дълго в тъмницата, видях отсреща на х.Ехо светлини. Някой ми присветка с фенерче, аз му отговорих, поставяйки ръката си няколко пъти пред светлината на челника. По някое време видях светлината на друг челник някъде по пътеката зад мен и се успокоих, че всичко със спътника ми е наред. Стигнах в хижата към 23.00 ч.


М.: Стигнахме по тъмно до х. Ехо. По надолнището от вр.Вежен хем бързах, хем карах много внимателно /някаква странна смесица от желание и възможности - аха-аха да му отпусна края и да се спусна бързо по надолнището, но не/. Слънцето тъкмо се скриваше и много внимавах да не се блъсна в някой камък или друго препятствие. На няколко пъти, поради слабата светлина, затъвах в треви и хвойни. Не бързах да включвам челника, защото пестях батериите. Същевременно търсех напред с поглед светлинката на Борис, но и тя не се виждаше.
При Каменна порта беше все още видело, макар и слабо. Спрях и огледах колелото, колкото и да бързах. Нищо не висеше, нищо не стържеше, нищо не хлопаше /освен може би нещо в главата ми Smile, но това е фабричен дефект/. Миналият път – през лятото на 2012 г., тук без малко да изгубя инструментите си, защото висящата на рамката чантичка се разкъса и откъсна от дългото лашкане по камънака. За това сега някакъв вътрешен глас ми прошепна: - „Спри! Провери! Нищо не ти коства!” Спрях, проверих, успокоих гласеца в главата си и продължих Smile.
Стана съвсем тъмно. А все още напред не виждах каквато и да било светлинка. Нито Борис, нито хижата! Продължих така в пълен мрак. Тъмна, черна пътека! Уморен и изтощен, карах внимателно и бавно или бутах забързано, но също с подчертано внимание къде стъпвам. И все поглеждах напред, търсейки заветната светлинка…
Когато пристигнах в хижата заварих Борис в столовата и той ми каза, че имало две свободни легла в една от спалните. Била останала и една-единствена супа и нещо готвено. За мен беше супата – и без това през деня бях почнал да опявам на Борис, че ми се яде топла пилешка супичка, а към края, търсейки светлинката на хижата, си представях легло и супа Smile. Пилешка нямаше, само бобена. Не е същото, но и такава може! Smile
В тази хижа електричеството може да е кът, но за компенсация бойлерът на дърва бумтеше здраво и имаше много топла вода. Имах нужда от горещ душ. Стоях в банята дълго и продължително и се поливах с топла вода. След това, връщайки се в стаята пошумолях малко /ровейки в багажа докато останалите спят/ за дрехи и за един, а може и два да бяха, аспирина. А след това легнах и се завих с всички възможни одеяла Smile.
Преходът този ден беше дълъг /съобразно нашите възможности/, но колко дълъг – като време и километри, само Борис би могъл да каже Smile.

Б.: Всъщност не знам, някъде към 40 км трябва да са Smile От Ком до Ехо пък са точно 200 км Smile По-важното е, че успяхме. Доказах си сам на себе си, че мога да взема Кашана-Ехо за един ден. Досега винаги съм се плашил от тази отсечка и все съм гледал да я разделя на две части. Искаше ми се тази година, през 2014-та, да го мина пак, но пеша – без да влача ония железа със себе си и с по-лека раница. Пак би било изпитание, но, надявам се, по-леко и приятно Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 12:39 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 5
х.Ехо – х.Васил Левски

М.: Сутринта не можех да стана. Вчера вероятно бях настинал. Цял ден се разхождах потен по баирите и вятърът ме беше разболял. Още вечерта се усетих, че може би се разболявам, но тогава отхвърлих тази мисъл, като малко вероятна /за всеки случай обаче пих аспирин/. Нямаше друга причина за рязката загуба на „power” след Петте чучура – пих студена вода на воля, бях уморен и после вятърът по откритото било към вр.Булуваня ми е „разказал играта”. До сутринта настинката не ми беше минала. Добре, че Борис ме събуди. Едвам се „отлепих” от леглото! Багажът скатах на автопилот. Бях без сили.
Снимахме се пред хижата /т. е. едни туристи ни снимаха/.



И потеглихме. Не беше много рано, но все още се чувстваше някакъв сутрешен хлад. Едвам превалих хълмчето, което е на няколко крачки над хижата, и след „Желязната врата” се спуснахме по Пътеката.



Пътеката е долу в дясно на снимката, продължава напред и излиза на отсрещния хребет, където завива на дясно /на изток/.
С колело бързо се слиза в ниското. Подминава се разклонението за с.Рибарица и следва нагорнище.
Ето го Борис, на следващата снимка, изкачва, тикайки колелото на задна гума /това му е любим начин за преодоляване на подобни препятствия/.

Б.: Не бих казал любим, а по-скоро удобен начин за придвижване по тесни пътечки, провиращи се между високи хвойни, където не бих могъл да карам, а да бутам колелото по нормалния начин не е възможно. Има си и недостатъци, като например възможността да си изгубиш калъфчето на компресионния сак (закрепен за колчето под седалката), в който ти е чувала Smile, както ми се случи някъде преди Картала вчера… Smile Калъфчето беше изключително леко, а имаше полезната функция да пази чувала ми от калта и мръсотията, с които задната гума с удоволствие го засипва при всяка възможност Smile



После внимателно продължихме по стръмната пътеката. И особено покрай скалите.



Излязохме на „кръстовището” за х.Васильов, х.Хайдушка песен и х.Козя стена, под вр.Ушите, където мобилните телефони имат обхват. Не можех да пропусна да не се снимам на пилона. Може и да не съм с жълтата фланелка за деня, но пък си имам жълти гащи /за жълтата книжка нищо няма да кажа Smile/!



Всъщност при спусканията след хижата установих разликата между вчерашната си екипировка и днешната. Червената фланелка, с която бях в момента, като специално шита за велосипедисти, пазеше от вятъра /нищо, че съм я взел от „килото”, запазена е и може би е „маркова” някаква/. А вчерашната - бялата, пак е от „килото”, но е от футболен екип. Въобразявах ли си или не, но разликата между тях беше огромна, макар на външен вид да бяха еднакви. Червената пазеше от вятъра, а бялата – не. А предният ден бях с бялата. Вчерашният ден започна с бутане по баирите – изкачване от Златишкия проход към вр.Капалу, след това към вр.Кордуна и т.н. И затова не установих разликата. А след изкачването на високото, слънцето напече и почна да ми се „пече яйце” на д-то по баирите и въобще не обърнах внимание на това важно обстоятелство - вятъра. През деня бях постоянно потен и вечерта вятърът окончателно ме е продухал и довършил Smile! М-да-а-а, за това съм се поразболял значи! Днес обаче се чувствах по-добре – пак имаше вятър /не много силен, също като вчерашния/, но той вече не пронизваше така гадно! Бялата блузка, макар да ми е подарък от скъп човек, повече не облякох Smile.



Това е пътеката, по която дойдохме – х.Ехо е зад онези скали горе в ляво между двете връхчета /вр.Юмрука вляво и вр.Кавладан в дясно/, а в дъното и в дясно е масивът на вр.Вежен.
Тук можело да се срещне еделвайс. Виждал съм такъв в Пирин, но никога в Стара планина. За това постоянно се оглеждах. Еделвайс тук – еделвайс – там? Няма! Като няма еделвайс, и ранилист може да снимам Smile.



Силите ми започнаха да се възвръщат. И как не, сред такива красоти!



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 8:22 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Настроението ми се повдигна. Започнах пак да търся съвършенството в детайлите на природата! Извинявай, Борка, поизоставах! Вярно, имаше тук-таме ягоди и червени боровинки, но повечето бавене беше заради други красоти, които заслужаваха не по-малко внимание! Да прелитам с колелото покрай красиви туфи с цветя, интересни скали или гледки не ми изглеждаше много приключенско! Не бях уморен, но спирах често-често, загледан в далечината, в някое цвете, в скала или в нещо друго покрай Пътеката.







„Пътеката няма да ни избяга! Борис е някъде напред и ще го настигна!” – такива работи си мислех, изостанал някъде назад…

Б.: Не знам колко напред съм бил, но определено не ми беше леко. На това КЕ дотук ме преследваше натрапчивото усещане за … как да го кажа, повторение на нещата, липсваше новото, тръпката от неизвестното. А бях решил този път да има повечко разнообразие, да минем по алтернативни маршрути, по които не бях минавал до момента. В началото разнообразихме малко със спускането след Червената локва, но пукането на гумата ми отне част от удоволствието. После, след Арабаконак, минахме по маркировката на вивателци, но там по-скоро бях разочарован. Подсичането на Булуваня, Братаница и прочее обаче ми хареса Smile Тук нямаше алтернативи, трябваше да се внимава с вкопаните в склона пътечки, а раницата все така ми тежеше… Да имах око поне за природните красоти, като Митака, че да се радвам поне на буболечките и плевелите, а то… Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 8:49 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: По едно време се разминах с група туристи, които ме снимаха.



Пътеката продължаваше да бъде стръмничка. Добре, че някъде имаше камбанки, които да я пазят да не се сурне в ниското Smile.



Районът стана даже и още по-стръмен, не случайно местността се нарича „Козя стена”.



Имаше табелки, че е опасно и табелки, че районът е резерват. С табелки и без табелки, то се виждаше какво е – опасно диво и щастливо Smile! Затова напредвахме внимателно и предпазливо, а аз плюс това и възхитително /към красивата околност/. Горд съм, че това кътче от рая е българско! Дано бъде опазено!



Изчаках Борис да изкачи стръмнината отпред /по която драпаше, нарамил велосипеда/ и му извиках, правейки знак, да ме снима, вдигнал колелото си над глава /може да не се вижда, но аз си знаех Smile/. Така исках да отбележа мястото, за да си спомням после колко съм бил щастлив тук!



А след това също издрапах по стръмното.



И продължихме по козята Пътека /с главно П!/, която живописно се вие южно, успоредно на стръмното било.



Преди х.Козя стена срещнах дива офика – късметлийското дърво, цъфти в червено, има го много и в района на х.Ком /където стартирахме/, има го и тук. Дано ни носи късмет!



Докато се чудех защо е късметлийско това дърво, дали пък отровно-червеникавите му плодове не са всъщност ядливи, Борис се появи между скалите.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 8:56 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
Страница 3 от 8

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov