ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Предишната тема
Следващата тема
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Автор Съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат


Харесваше ми как бавно и внимателно пристъпва. Така моето време за разглеждане на околността се удължаваше Smile.

Б.: Някои хора си карат колелетата по подобни пътечки Smile Аз не мога, а не се и опитвам, животът ми е мил, пък и деца за гледане имам Smile Придвижвам се бавно по подобни стръмни и каменисти пътечки, защото преценявам всяка стъпка, а гледам и да не се подхлъзна случайно и да се ударя лошо, защото тогава похода приключва, а колкото и да ми е омръзнал, все пак искам да стигна отново до финала Smile Умората също е фактор. Ако много се напиням, се изморявам, губя въздух, сърцето ми бие учестено и се изтощавам и отпадам физически и духом. А така, бавничко, лекичко, с минимално усилие, но с тъпото постоянство на воден бивол Smile, напредвам и почти неизменно стигам до набелязаната цел Smile



А всъщност тези красиви цветя /които не знам как се казват/ растат на мочурливо място и между тях има прекрасно укрито /но не и от мен Smile/ находище на тлъсти и ароматни ягоди. Вярно, много едри бяха! И то точно преди х.Козя стена. Тук се появиха и първите /по Пътеката от запад на изток/ къпини.



- „О-о-о, Митак, има ли?” /знае защо съм нагазил в треволяка и даже не уточнява какво е това дето го има/, попита Борката.
- „Има, Борка, има! И ягоди, и малко малини! Искаш ли?” – отговорих, изпъчвайки се да се виждам по-добре над високите цветя, стъпил почти на пръсти, с току-що прясно подгизнала 1 бр. маратонка, защото първоначално не се усетих, че изкушенията всъщност растат в покрайнините на едно малко тресавище Smile.
- „Не-е, чакам те в хижата!”
- „ОК!”



Мина човекът по пътеката и замина. Ами аз? Как да напусна този малък рай?



И то непосредствено край самата хижа, кацнала уверено на стръмния хълм. „Борис не се вижда вече, влязъл е в хижата, поръчал си е супа, пък аз още се мотая. Я беж!” – и забързах към постройката.



Снимка пред знамето! Прането малко разваля пейзажа, но не може всичко да е изрядно, иначе ще изглежда като нагласено Smile.



Посъбрахме сили /не, че се бяхме изморили кой знае колко, пък и аз много преди хижата бях превключил на режим „почивка и шляене”/ и продължихме.
Борис специално снима паметника на загиналия от лавина хижар, намиращ се малко след хижата. Тук има отклонения от Пътеката, които Борис искаше да обясни на някой /или на себе си/ и този паметник беше нещо като ориентир.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 9:04 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: А аз снимах разклонението на Пътеката, на високото, източно след паметника, към вр.Кучето. Нашият път е рязко нагоре и малко след това – на изток, подсичайки също височината, но на по-високо ниво. Табелките са много правилно разположени, само трябва да им се обърне нужното внимание. Т.е. не по услужливо и примамливо отъпканото спускащо се отклонение в долната част на следващата снимка, а малко нагоре и чак тогава отклоняването е на изток.



Пътеката продължава все така под билото ...



… за да достигне до Червената локва, която този път не беше пресъхнала /но не беше и кой знае колко пълноводна/.



„Беклемето приближава – ей го там в далечината!” – си мислех доволно, изчаквайки край локвата на върха на планината.



Но и Борис не бързаше, защото придвижването до сега беше в рамките на графика за деня Smile.



Даже спира и снима Пътеката, подсичаща поредния каменен зъбер /първия връх трябва да е вр.Боба, а зад него вр.Козя стена/.



- „Е-е-ей, Борка, я ме снимай!” – застанал съм гордо, сякаш тази локва е мое дело. То вярно, много вода пих, ама чак пък толкова … Smile!



На изток Пътеката изглеждаше по-лесна. Троянският проход се виждаше, времето беше чудесно, пчелите жужаха, пеперудите пърхаха, зеленина, цветя …

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 9:10 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 5781
Местожителство: 1116 m н.в.

Мнение Отговорете с цитат
Mariana1000 написа:
...тези красиви цветя /които не знам как се казват/ растат на мочурливо място...

Tеснолистна върбовка, кипрей (Epilobium angustifolium L.). В Русия го използват за чай (Копорский чай). В Северна Америка е известно като fireweed или great willow-herb (в някои райони на Канада). Британците му викат rosebay willowherb и са го смятали за рядко растение през 18-ти век.
Вто Дек 09, 2014 9:27 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Стръмното обаче все пак не свършва до тук Smile. Не се отпусках и не се разсейвах много! Предстоеше подсичането на вр.Козя стена. А там имаше още много носене.
На „отбивката”, т.е. малко преди нея, за вр.Козя стена, спряхме и обсъждахме дали да не се пробваме да минем с колелета през върха. Има си въжета по стръмнините и по хребета, а и без това носим! Още малко нагоре, няма да е много Smile?
Не мислихме много дълго. Отказахме се. Продължихме по подсичащата пътека. Меракът да минем по високото обаче си ни остана! /
Всъщност, есента на 2013 г. с Борис и семействата направихме пешеходен преход от Беклемето до х.Ехо и обратно, при който специално навестихме пропуснатите вр.Козя стена и останалите връхчета и възвишенийца по трасето/.

Б.: А при това есенно пешеходно преминаване се убедих колко безсмислено и опасно е да се опитваш да пренесеш колело през въжетата на вр.Козя стена! Има едни стръмни скалички, които преодоляваш, увиснал на въжето, и ако имаш и колело с теб… абе, не си е работа!

М.: Може и да не минахме през върха, но пак си поносихме /имам предвид колелетата, другото тегло го носим отдавна и още много има да го носим, надявам се Smile/…




А специално Борис носи по стръмното, носи през големите треви, носи покрай опасни скали, носи …къде ли не Smile!



Помислих си: – „Дай и аз да понося малко, как пък не му омръзна на Борис все той да мъкне това колело по урвата Smile Smile Smile!” и награбих колелото.



Козята стена скоро започна да заравнява, преминахме в тикане и откъслечно каране.



А щом камънака и стръмнините свършиха – появи се една прекрасна пътечка.

Б.: Пътечката, подсичаща от север Бальова планина. Бях минавал по нея през 2009-та на една „разгрявка“ за КЕ и не ми беше харесала, така че тръгнах по нея със смесени чувства сега. Обаче веднага си пролича промяната в сравнение с 2009-та – пътеката беше разчиствана от хвойните, беше по-широка и позволяваше да се кара почти през цялото време!



Да си призная, дотук с Борис избирахме подсичащите пътечки. Стига сме катерили! Пък и тези голи баири преди сме ги качвали Smile. Нищо интересно нямаше по тях. Е, само гледките са ма-а-алко по-панорамни, а червените боровинки – ма-а-алко повечко към върховете… Същото го има обаче и покрай подсичащите пътеки Smile!



Появи се и един широк земен път, по който почна едно каране …



… та ча-а-ак до Беклемето!



Урвите бяха до тук. Вече е полегато и заравнено.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 11:32 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат


Починахме малко.



Борис подхвърли идеята да слезем за вода до близкото изворче, намиращо се от северната страна по пътя към гр. Троян. Според мен му се искаше да разнообразим малко. Но вода си имахме и сякаш не ни се искаше да се отклоняваме, макар и за толкова кратко. Отказахме се.

Б.: Честно казано, тоя момент не го помня, а и не знам какво изворче има по пътя към Троян Smile Знам, че обърнах внимание на чешмата, намираща се вдясно от пътеката, малко преди да се излезе на асфалта на Беклемето…



Помолихме един човек да ни снима и продължихме по пътя. А той един път – цяла магистрала!



Нямах си снимка пред паметника „чорапогащник”. Затова спрях, набрах шепа червени боровинки и зачаках Борис, с молба за такава.



А след това, щом се излезе на високото, до заслон Орлово гнездо следва продължително, дълго и скоростно спускане.





И тук направихме по няколко снимки и продължихме надолу по пътя. Аз обаче малко след това поизостанах, защото видях едни каменни стени, северно от пътя, които ми заприличаха на древно укрепление. Минавал съм от тук няколко пъти, но чак сега ги забелязах. Мислено се укорих, че не съм ги видял? Спрях да ги снимам. Продължих, но често забавях и разглеждах района, доколкото мога от далеч. Знаех, че нямам време за отклонение, за да разгледам развалините от близо.



Борис през това време се отдалечи напред.



Пътят ни не се отклонява нито на първото ляво, нито на второто, нито даже на третото ляво отклонение /никакви забежки в ляво Smile!/ на горната снимка, а продължава към онова иглолистно дърво на високото, виждащо се много добре на следващата снимка.



А след върха пътят спуска на юг, със завой на изток, и преминава покрай една гора. Тук в покрайнините на тази гора загубих около половин част. Всъщност това не беше истинска загуба на време, защото времето си го уплътних даже мно-о-ого добре. Позабавих се и настигнах Борис едва чак в района на х. Дерменка. А причината за моето забавяне беше доста тривиална – ягоди Smile!

Б.: Забавянето е било наистина зверско, защото си спомням как по едно време се спрях разтревожен, защото въпреки обзорната гледка, която имах назад, не виждах и следа от спътника си! Но не помня дали все пак го изчаках или си продължих по пътя… остарявам вече, трябва да си водя текущи записки Smile



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 11:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Снимка пред хижа Дерменка.



В хижата хапнах някаква супа и изпих две суперстудени кока-коли.



Починахме и поговорихме.
Знаех и преди желанието на Борис да не минаваме по стръмния и скалист ръб на Кръстците. Но чак сега започнах да осмислям тази идея напълно. Да не видя моя любимец вр.Купена, нито Кръстците, Костенурката и т.н.? След х.Добрила трябваше да подсичаме в посока х.Васил Левски. Мястото за отделяне от класическия, според мен, маршрут, приближаваше. И понеже този план не ми харесваше, започнах отдалеко-отдалеко да опитвам да разубедя моя спътник Smile.
Почнах да мърморя: - „Ком-Емине без Кръстците е като торта без черешка! Да изядем цялата торта и да не вземем черешката?” и т.н. Smile Smile Smile
Борис обаче беше непреклонен! Но и аз не се отказвах. Знаех, че шансовете да го разубедя са минимални, но опитвах Smile: - „Борка, какво ще прави Чапай без Петка? Ами вицовете за блондинки, какви вицове ще са без блондинки?” и т.н. подобни неща Smile Smile Smile
Какво ли не му говорих от тук насетне. И глупости /като горните/ и сериозни доводи – с времето имаме късмет до сега, а и очевидно и до там се очертава да не вали и да е сухо, слънчево е, гледките ще са чудесни, и друг път сме минавали от там с велосипеди, имаме време, малко е кофти с носенето, но си заслужава…и т.н. и т.н. А той – не, та не, т.е. не е казвал „не”, само мълчеше, в знак на несъгласие Smile.

Б.: Твърдо бях решен този път да не си причинявам това Smile Както казах вече многократно, на това четвърто поред КЕ нямах предишната мотивация, преходът ми тежеше, раницата също… Дори само мисълта за ония въжета горе на Купена, както и за отвратителната скаличка на Кръстците, които и през двата си предишни опита не бях успял да преодолея сам, ме потискаше. Нямаше да си го причинявам пак, не, ако Митака иска, да минава отгоре сам, знам, че не му е проблем, аз минавам отдолу! Точка! Пеша – да, с удоволствие, отново с колело – НЕ!!!

М.: След хижата минахме по пряката пътека през гората, на изток, не се връщахме до пътя горе, та от там да продължим. С колело по пътя било по-добре. Но пък Борис не беше минавал по пряката пътека, която пак излизаше на пътя. За пътеката, по която имах желание да минем, се съгласи. За Кръстците дали ще се съгласи?
Карах си аз из горския път, широк, проходим, чист, сух и въобще – най-най…какъвто бихме искали да бъде…и си мислех: „Откъде ли ще минем? Абе то е ясно от къде ще е, няма да се делим, особено по Кръстците! Но може ли да настъпи някакво събитие, което да промени планираното?”



Скоро психическото ми напрежение отмина. И особено по баира към вр.Гердектепе. Там, задъхани в бутането, с Борис говорихме на философски теми. Поне аз философствах нещо, свързано с държавността Smile, народопсихологията и такива ми ти отвлечени работи, за които повечето хора /явно и аз Smile/ претендират да разбират. Или по-скоро напрежението от мисленето, как да разубедя Борис, изби към подобни теми … Smile Smile Smile.

Б.: И за гъби си говорихме Smile Аз нищо не разбирам от гъби и затова ми беше интересно да слушам по темата такъв всестранно развит интелект като моя спътник Smile От тогава разбрах, че гъбите не били нито растения, нито животни, били някакъв … трети вид Smile Хранели се с остатъците на другите два вида и това ги отличавало Smile Ама колко вярно съм запомнил, не бих се ангажирал с твърдо мнение, както казах, вече остарявам и ме цепи амнезията Smile

М.: Нейде преди върха Борис каза, че не бил снимал х.Дерменка от това високо място, защото досега не бил имал такава възможност. Спря да снима.

Б.: Хм, по-скоро трябва да съм казал, че досега не съм имал такава добра видимост към билото на запад (виждаха се върховете чак до Вежен), иначе на Дерменка имам снимки от това място и от предходни години Smile

М.: Докато той правеше снимката на тази хижа от високото …



… аз пък снимах него. Знаех, че датата и часа на неговия фотоапарат не са точни и се надявах чрез една такава едновременна снимка да мога да установя в последствие разликата с моя, като по този начин да мога да засека и точното време на неговите снимки. При предположение разбира се, че моят счупен фотоапарат /със счупен дисплей/ има точно зададени вътрешна дата и час Smile.



Сега обаче, докато си припомням пътешествието, нещо не ми се занимава с подобни изчисления. Погледнах записаните данни на файловете на снимките и установявайки, че трябва много да мисля, се отказах Smile. Важни са преживяванията! А това от кой час до кой час какво е станало – и то е важно, но не чак толкова Smile.
На едно поредно възвишенийце преди вр.Гердектепе поспрях, припомняйки си една случка от преминаването ми от тук преди няколко години. Тогава духаше толкова силен вятър, че аха-аха и да отлетя Smile. Е, не чак толкова, но почти! Тогава подскачах с надеждата вятърът да ме подеме и да полетя Smile, па макар и малко, 1-2 метра Smile. Какво пък, струваше да опитам, може пък да стане чудо, да съм нагазил някъде вълшебен прашец Smile!
Сега обаче времето беше тихо и спокойно. Имаше слаб ветрец и добро следобедно слънце.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 09, 2014 11:52 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Продължихме по пътя, а след това и по подсичащата, маркирана пътека преди самия връх. А тя е суперска – между хвойни и смърчове.



Кара се леко и волно. Трябва само да се внимава, че пътеката е тясна и при по-продължително заглеждане към някоя красота може да последва заклещване или красиво падане. Последното обаче ми се размина!
При изкачването към вр.Добрила – върхът се подсича по широк и удобен път, пак зачекнах Борис за „Тристан без Изолда”, „таратор без краставици” и т.н. Smile, каквото ми хрумне. Последен опит!
И пак се заприказвахме. Бяхме се поразсеяли. И то толкова, че на няколко пъти взаимно се питахме: - „Абе, кога ще излезем на равното към хижата?” /стръмният път през гората хоризонтира, че даже се и спуска преди самата х.Добрила/.
Ето я най-после хижата.





Борис е усмихнат. А аз съм уморен, или тъжен? Хич не ми се застояваше тъдява. „Давай да намираме тая обходна пътека и да се махаме! Не искам да стоя тук!” - бях се примирил, че няма да мина пак с колелото през Кръстците, не исках да се застоявам, че току-виж съм размислил!”

Б.: Това, че съм се усмихнал, е просто лош навик, проявяващ се, когато знам, че ме снимат Smile В действителност тогава ми беше притеснено, защото времето беше опасно напреднало, ние бяхме на Добрила, а трябваше да стигнем до х.В.Левски! Минавал съм го веднъж вече и тогава ми отне… колко, 5-6 часа бяха, а нямах основание да смятам, че сега ще сме много по-бързи.

М.: Избързах напред и в указаната от Борис, а и логична посока на изток, намерих пътеката за х.Васил Левски. Всъщност в началото Борис нещо протестираше и изразяваше съмнения дали не бъркаме пътеката. Но понеже бях леко нервен, продължих без да спирам. Пътеката за х.В. Левски хванахме в югоизточния ъгъл на ограденото пространство пред х.Добрила. Преминахме през едни оврази, аз малко по-северно /по-близо до влечащия ме вр.Купена Smile/, а Борис малко по-южно. Но скоро пак се събрахме на една и съща пътека.
И както си карах: –„ Ей, вярно бе – и тук има от бяло-червено-бялата маркировка Smile!”
Карах си тъй тъжен, тъжен… Стигнахме почти до черешката на тортата, но не се изкачихме до нея /т.е. Купени, Кръстци, Костенурки и всички други околни, малки и големи, отвратително скалисти и отвратително очарователни върхове/! И сега какво? Слизахме към ниското. Тъжна работа!
Докато бях някъде напред, спрях и снимах Борис. Имаше чар южното било на Балкана, признавам! Smile



А сега снимка и на изток…



Пътеката тук е относително лека и приятна. Оглеждах се и избягвах заплитания в околните хвойни или удари във внезапно появяващите се в теснините камъни или други неравности. А през другото време, и основно, гледах в страни, защото гледката си заслужаваше! „Хм, не било лошо местенцето!” – си мислех, докато карам.



Сенките почнаха да се удължават. Не сме спирали, движехме се бавно и методично.



Имаше нещо класическо в тази част от пътеката – тясна, „едноколовозна”, с високи чимове трева от двете страни, виеща се между високото било от север и прекрасните панорамни гледки към южните поли на Стара планина. Аха-аха и да ми хареса тотално Smile!
Но все още вдъхновението не идваше. Периодически поглеждах към билото и насъбралото се в гърдите „чувство за полет” изчезваше: – „Е-е-ей там трябваше да бъда, а виж къде съм! Красиво е наоколо, но пък горе сигурно е още по-красиво! Друго си е да си отгоре Smile”…



В поредното легло на поредния овраг срещнахме поредното стадо с животни, което обаче, за разлика от предходните, се охраняваше от млад циганин на кон. Момчето явно от далеч ни беше забелязало, защото когато приближихме не се изненада, а само ни попита на къде сме тръгнали с тези колелета и как се оправяме с тях. Борис му отговори, че всичко е наред, отиваме към хижата. А аз нещо измърморих и спрях, за да му покажа на практика как преминаваме през гъстите хвойни. Ами как - с бутане! И точно в този момент, хоп, задното ми колело се откачи и остана заклещено в клоните! Голям смях! Smile Smile Smile Сигурно съм изглеждал много комично в този момент, с моето „показно”. Въобще не очаквах такова нещо. Държах с две ръце кормилото и забалансирах на предна гума. А задното колело, цялото нацапано с кал и говна, висеше забучено, в изправено положение, на една хвойна /споменах, че тъкмо минавахме ниската част на оврага, където както обикновено имаше разкаляно поточе и животински изпражнения/. Две-три секунди стоях така с опулено изражение /надявах се никой да не е забелязал Smile, но – едва ли Smile/. Първо си се зачудих на акъла - как допуснах да ми се откачи задното колело в движение и защо не съм забелязал, че болтът се е развил /вероятно закачайки се из пущинаците/. А после се засуетих как да хвана омърляните нещица, за да стегна колелото, че ме беше гнус от лайната Smile по гумата и спиците. Както и да е, преодолях вътрешните си задръжки и смело и безотговорно се оклепах с всички кално-мазни нещица, под зоркия поглед на циганчето. То може би се и забавляваше. С чувство на превъзходство ни каза, че друго си е то, да си на кон и, че няма проблем – ще ни покаже пътя за хижата Smile. Не сме го молили, но вероятно искаше да се поразходи и да поговори с някого, защото по цял ден горкия, стои вероятно сам и си говори с коня Smile и другите животни. След малко двамата с Борис се отдалечиха напред. Аз поизостанах, стягайки и оглеждайки колелото за други проблеми. Постегнах багажа, поизмих се /или май само се поизбърсах в тревата Smile/ и се напънах да ги настигна.



След около километър момчето с коня отби в страни и ни изостави, пожелавайки ни приятен път. Борис се спря за нещо, а аз продължих напред. Преди това обаче бях надлежно инструктиран от моя приятел и спътник да се оглеждам за отбивка към х.В.Левски в ляво, на някакво хълмче, която била надлежно маркирана и много ясно забележима.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 12:05 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Удоволствието да търся ориентири и успокоението, че не се пребих, а бързо и безпроблемно оправих възникналия технически проблем, още повече пооправиха моето настроение. Тук отбивка, там отбивка … а, ето я!



Имаше си даже и множество табелки. Трябваше да се изкачи северната височинка, а след това пътеката навлизаше в гората, много стръмна на места, но проходима и маркирана.





По значителна част от тази пътека велосипедите можеше да се карат. На места обаче имаше нападали дървета /не много/, силно изровени участъци и други препятствия, които налагаха да се тика или даже пренася. В един момент, докато спусках внимателно и заобикалях изровените корени на иглолистни дървета, усетих, че гърлото ме боли. А-така! Пак се разболях? Защо ми трябваше да пия на екс студена кока-кола на х.Дерменка? Защо? Спрях, слязох от велосипеда и измъкнах бутилката с мед от раницата. В следващия час – час и половина, постоянно спирах и се наливах с разтопен мед, за да „смазвам” гърлото си. Дано терапията помогне!
При честите спирания имах чудесна възможност да разглеждам околността. А тя все повече и повече започваше да ме опиянява. Слънцето не беше залязло и видимостта беше много добра.



В един момент се появиха и множество бълбукащи изворчета, срамежливи водопадчета и весели ручейчета … което окончателно разби унилото ми състояние. Тъгата по каменните върхове изчезна.
Често спирах, къде да пия /на малки глътки/ вода, къде да снимам цвете или дърво, къде просто да постоя със зареян поглед в далечината /ако зареях така поглед в движение, пребиването по склона ми беше гарантирано!/.
Това тук, на следващата снимка, е крайпътечков Smile, неочаквано буен извор, чучнат между няколко големи камъка и росни треви.



Ето и едно поредно поточе, извиращо нейде под билото.



Приказен залез!



Срещнах и „заспали тролове” /който е чел Толкин или моя любимец Тери Пратчет, ще ме разбере Smile/, които щом станеше тъмно можеше и да се събудят Smile.



Имаше и прекрасни цветя! /как съм успял да се самоснимам със скапания си фотоапарат, направо се чудя/



И как да не му стане волно на човек! Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 12:14 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат


М.: Вече не съжалявах за избора на Борката! По някое време той беше заминал напред, защото аз постоянно изоставах, но не от умора, а от заплесване. Щом го настигнах му казах, че минаваме през едно от най-прекрасните места на които съм бил. И, че въобще не съжалявам за отбиването ни от билната Пътека.
Мисля, че на моят спътник му олекна! Вероятно се чувстваше малко некомфортно от настояването си за преминаване през х.В.Левски и сега натрупаното напрежение изчезна. Нещата се върнаха в нормалното си русло, като настроение.

Б.: Наистина камък ми падна от сърцето!!! Знаех колко е разочарован Митака от решението ми този път да си спестим билната пътека и признанието му, че и тук му харесва, бе като балсам за душицата ми Smile Всъщност тайничко се бях надявал на подобна реакция, тъй като знаех колко обича той разните му ручеи, поточета, водопадчета и пр. източници на вода в Балкана Smile, а знаех и колко много от тях се намират по тая пътека, пък и гледките оттук също не бяха за изпускане. Както казах, бях минавал оттук през 2010-та на първото си КЕ и тогава и аз бях очарован от местата, по които минах. Не му бях разказвал предварително за всичките красоти тук, като се надявах изненадата от съществуването им да измести разочарованието от непреминатата билна пътека, както и стана Smile Но не бих казал, че между нас е имало напрежение заради „спора“откъде да минем. Знам, че Митака е най-компромисния и най-всеопрощаващия човек на света Smile и не би могъл да се сърди на някого без сериозна причина. Той е изключителен човек, всестранно развита личност, много силен и физически, и духовно, и морално. Знам, че е с много класи над мен и по никакъв начин не бих могъл да се сравнявам с него. Фактът, че показва такова уважение към мен, го отдавам на прекалената му доброта и… не знам още на какво, аз с нищо не съм заслужил това уважение. Но се радвам, че е така и се възползвам от този факт Smile Знаех си, че той нямаше да ми се сърди заради нежеланието ми да минавам отново през Купена с колелото, но се радвах, че пътеката за х.Левски му е харесала.
Аз самият обаче бях леко разочарован. Оказа се, че не е едно и също да минеш оттук в десет сутринта примерно, и да минеш в осем вечерта. Сутрин светлината е друга, цветовете са по-ярки и наситени, по-красиво е. Сега синкавата пелена на наближаващия мрак убиваше част от красотата на мястото. Поне според мен Smile


М.: По някое време, излизайки на едно място с прекрасна панорамна гледка, спрях и седнах на камъните. Не бях уморен, просто исках да се насладя и да осмисля момента. Гледах зъберите, зареждах се с позитивна психична енергия и се чудех струваше ли си това „Ком-Емине”? Вътрешният ми глас се луташе насам-натам, бърбореше нещо като шаман - тихо и бързо, и нищо не му разбирах. Кога ли моят син ще порасне, за да го взема с мен! Отмарях и размишлявах по превратностите на живота...



Трябваше сега да съм някъде там – на онези канари, качил се на най-високата скала. И със задоволство и успокояващ тупкането на сърцето си да гледам насам! Но не. Сега бях в ниското и гледах към високото. От друга страна, ако не бях минал по тази подсичаща пътека, нямаше да видя тези красоти, които ги има тук! И нямаше даже да знам, че ги има. М-да-а-а, човек не знае какво печели, когато губи нещо! Smile Разни философски мисли ми се въртяха из главата, но само няколко минути. Поседях малко. Гледах в далечината. Симулирах мисловен процес Smile. Но ставаше тъмно. А пътеката към хижата беше непозната.
Борис през това време ме подмина и замина напред. Не исках да се бавя много, станах, качих се на колелото и се постарах да го настигна. При падането на нощта не трябваше да бъдем раздалечени един от друг на много голямо разстояние, а да се движим „в пакет”.
Продължихме по пътеката, която все повече и повече започна да се губи, разклонявайки се на множество пътечки, отъпкани от животните / в района се срещаха множество стада с крави и коне/.
В горната, северозападна част на един голям наклонен дол пътеката сериозно и тотално се разрои на множество пътечки. Или поне на мен така ми се стори, защото там имаше голямо стадо с няколко овчаря, които подкарваха животните към ниското с викове, псувни и крясъци. Слънцето залязваше и видимостта постоянно и осезаемо отслабваше. Там, на едно голямо иглолистно дърво видях последната маркировка, преди пътеката да завие на дясно /югоизток/ и да навлезе в една стара букова гора /това на къде отива пътеката не го виждах, а само предполагах/.
Карах до където мога /пътеката е на спускане/. Бях напред, а Борис някъде след мен, но на видимо разстояние. Аз минавах малко по-северно /вероятно несъзнателно търсейки пак високото Smile/, а Борис малко по-южно по ската. По едно време, в ниската част, няколко големи кучета се спуснаха агресивно върху нас, лаейки и показвайки големите си зъби. Тогава спрях и изчаках Борис да се приближи. Камъни нямаше. Потърсих пръчки и клони, но не се наложи да ги използвам. Кучетата не нападаха, а само лаеха силно и заплашително. Щом Борис приближи, а кучетата лаейки поддържаха дистанция от 10-тина метра, продължих напред, в предполагаемата посока на пътеката към началото на гората.
В един момент проходимата част от поляната свърши и двамата се отзовахме върху една скалиста тераса, със стръмно спускане през камъни, треви и храсти. Заобиколихме и слязохме от север. Кучетата отдавна се бяха отказали да ни плашат и се бяха върнали при стадото си. Пътека обаче нямаше. Аз бях виновен за тази ситуация. Постоянно държах да търся път, който хем да води на изток, югоизток, хем да не губи височина. И ей къде излязохме - в началото на букова гората, при почти залязло слънце и липсваща пътека.
В гората навлязохме по диагонал – от горе-надолу, търсейки пътеката между камъните, дебелите стволове на дърветата и нападалата шума. Теренът по който вървяхме бе изключително тежък. Спуснахме се по нещо като бивш сипей /с израснали върху него вековни дървета/, стъпвахме по остри камъни с различна големина, заринати от нападалата шума. Въобще не можеше да се кара. Тук-таме бутахме, някъде носехме, на който както му е удобно. Преминавахме през района много внимателно, защото нападалите листа можеше да скриват някоя по-голяма дупка между камъните, в която да пропаднат я крак, я гума на велосипед.
Имахме късмет! Малко след навлизане в гората, движейки се както казах по диагонал, на слизане, попаднахме на пътеката. От там придвижването значително се улесни. Помня даже, че в чест на откриването на пътеката, се качих на колелото и го подкарах. Но не много. В гората беше тъмно като в рог или като в свински з..к /не че и в двете съм влизал Wink/, а пътеката криволичеше между дърветата и от време на време по нея изскачаха големи камъни, коренища или нападнали клони.
С Борис дружно бутахме велосипедите с по-бърза крачка, по пътеката, с надеждата, че се движим в посока към хижата. Стремяхме се да сме близо един до друг, защото заедно, с двата челника, осветявахме по-голям район и съответно по-добре се ориентирахме в тъмното за посоката, препятствията и т.н.
Така се движихме около половин час или малко повече. Готина, тъмна гора, с дебели стволове на вековни дъбаци, а между тях ние – дребни човечета, с колелета и раници! Пътеката следва ската, почти хоризонтално, с повечко слизания. Нямаше звезди /дърветата ги скриваха/, беше мъртвило и само понякога през светлините на челниците прелитаха разни дребни нощни мушици и пеперуди, кога на ята, кога самостоятелно, описвайки сложни лупинги. В отделни моменти се чувствах като водолаз на дъното на морето – само два снопа светлина се движеха насам-натам из околната тъмнина, осветявайки призрачни силуети, като през тази рехава светлина преминаваха разни бели отблясъци, все едно плуват …
По някое време с Борис коментирахме, че се чува как някой ходи паралелно с нас в гората. Шеговито отбелязах, че такива шумове аз често чувам, а той – не, но щом сега и той чува ходене – значи наистина някой ходи и то доста тромаво, опитвайки се да ни следва. Но не отдадох много голямо внимание на думите му. Има едни птички, които стъпват на два крака и издават шум точно като на ходещ човек. Нощно време често чувах такива шумове, а в светлината на челника не рядко виждах и светещи очички, следващи ни на почтително разстояние. И понеже шумовете продължаваха, а Борис продължаваше да чува стъпки, му казах: - „Значи това може да е нещо голямо?”, но пак на шега. – „Ами да!”, отвърна той, - „Мечка?”. Спря и толкова сериозно го каза, че ме замисли. Чак пък мечка?
В един момент, както си вървяхме кротко и тихо през призрачната гора /няма вятър, няма пеещи птички, няма псувни или разговори/, силно и рязко отекна пукот от падащо голямо дърво. А, така! Някъде нагоре, над нас. Търкаля се 2-3 секунди, без да ни достигне. Спряхме заковани, с една мисъл – „мечка”. Някой от двамата каза: - „Ей, вярно бе, това може да е мечка!”. Светихме, взирахме се в тъмното, но нищо не се виждаше. Гора, като гора. Мерак ми беше да видим мечка, но никаква такава не се виждаше. Поогледахме се и си продължихме по пътеката. Но вече сами, стъпките на животното, което тайно ни следваше, престанаха да се чуват.

Б.: Не знам дали беше мечка, но нищо друго не ми идваше наум като възможен източник за въпросните шумове. Мен лично не ме е страх от горските животни, защото знам, че те обикновено бягат от хората, а аз както не чувам добре, изобщо и не разбирам за тяхното присъствие наоколо. Даже искам да видя мечка на живо в гората, но това едва ли някога ще ми се случи…

М.: Борис брои деретата, през които трябваше да минем, докато стигнем до хижата. Ей, голяма „енциклопедия” е този човек, как ги помни тези неща? Не е минавал от тук, прочел е за мястото в интернет и е запомнил. И вярно, след дерето с ромолящо в тъмното поточе, за което Борис беше изчислил, че трябва да е последно, светлинката на х.Васил Левски се появи.

Б.: Smile Митака е добър човек, както казах, просто понякога маловажните неща ги забравя… Smile

М.: В хижата влязохме в относително късен час, когато другите посетители си бяха легнали. Хижарите обаче бяха все още в кухнята и ни посрещнаха много топло – в буквален и преносен смисъл. Печката бумтеше и една симпатична жена на средна възраст веднага ни успокои, че място за нас ще има, както и храна и бира. Аз си поръчах гъбена супа, бях любопитен каква ли гъбена супа са направили в тази част от годината /защото различните гъби растат през различни сезони, а този беше малко междинен, а нямаше скорошен дъжд … консервирани ли ще са гъбите, замразени ли, или пък пресни някакви/. Борис си поръча някакво гадно /за мен/ месно ястие /имало някакъв празник, от който останал безплатен курбан … а, да – курбан си поръча, с някакви мазнотии в него Smile/.

Б.: Не бих нарекъл курбана особено мазен, пък и аз съм свикнал на друг вид курбан – с подправки, по-гъстичък, с много неща в нещо, както баба го прави Smile Този беше просто месо, увряло в чиста вода Sad Беше останал от някакъв празник, както Митака каза, и затова беше безплатен. Което от своя страна не беше маловажно, защото и без това тънките ми финанси (разполагах със 150 лв за целия поход) бяха още по-застрашително изтънели от факта, че откакто бяхме тръгнали, почти все по хижи спяхме и ядяхме, което хич не влизаше в първоначалното ни/ми Smile намерение този път да не спим изобщо в хижи. Това, последното, обаче се оказа трудна задача. Просто в Балкана вечер става студено и както сме изтощени след цял ден каране/бутане/носене, не е хич лесно да пренебрегнеш топлата баня и постеля в хижата и вместо това да се измиеш с ледена вода и да изложиш изстиналото си и измъчено тяло на студената земя отвън. Направих си извод, че е излишно на поход като КЕ, специално в Централен Балкан, да си мисля, че мога да спя навън, а не по хижите. Макар и скъпо удоволствие, това е необходимо зло. По-нататък трябваше, волю-неволю, да компенсираме харчовете, направени дотук.

М.: Гъбената супа беше ужасно вкусна /или аз бях страшно гладен /. Поръчах си втора и настоях Борис да ме снима, за да мога да си спомням къде и кога съм ял в планината вкусна супа от истински манатарки. Като гледам снимката се сещам, че наблягах на солта, защото този ден бях изгубил много сол…



Б.: Настаниха ни в едно общо помещение с двойни легла. Имаше едни младежи в хижата, с които се изчаквахме в банята, та заради това си легнахме доста късно, към полунощ. Докато чаках за банята, четях по стените за видовете животни, живеещи из резерватите наоколо Smile Останах приятно изненадан от ремонтираното крило, в което се намираше банята, очевидно това беше една хижа с прекрасни условия.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 12:27 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Balkandjiq



Регистриран на: 19 Ное 2009
Мнения: 582

Мнение Отговорете с цитат
Mariana1000 написа:
Аз си поръчах гъбена супа, бях любопитен каква ли гъбена супа са направили в тази част от годината /защото различните гъби растат през различни сезони, а този беше малко междинен, а нямаше скорошен дъжд … консервирани ли ще са гъбите, замразени ли, или пък пресни някакви/. Борис си поръча някакво гадно /за мен/ месно ястие /имало някакъв празник, от който останал безплатен курбан … а, да – курбан си поръча, с някакви мазнотии в него Smile/.


Чорбата е от сушена манатарка(Boletus edulis) и по тази причина си я има целогодишно.
Курбана НЕ е само варено месо във вода,въпреки че така ти изглежда.Подправки и прочие неща ги слагат в два закачени тензуха да се варят и после ги вадят.По този начин си пускат само от сока и аромата без да остават в яденето.И 2013та и 2014та курбана много ми хареса.
По това време правеха и много хубав курбан на Добрила-той даже е по-хубав от тоя на Левски.На 1ви август мисля беше,когат Ружко го беше хапала змия на Добрила.За съжаление от няколко години вече го прави курбана долу в града.

_________________
Планини има много,но Балкана е само един!

http://hubavetz.com/
Сря Дек 10, 2014 1:16 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 6
х.Васил Левски – х.Мазалат


М.: Не обичам да ставам рано! Пък и като знам какво изкачване ме чака… хич не ми се тръгваше от хижата. Не си спомням в колко часа станахме този ден. Но не беше много рано. Борис се оправи по-бързо от мен и свеж като репичка Smile, застана за снимка пред хижата, мълчаливо подканяйки ме да тръгваме нагоре по нагорнището, нагоре и още по-нагоре Smile…. споменах ли, че мразя нагорнищата! Smile Smile Smile



Б.: Тази сутрин направо се уляхме с успиването! Дали не беше към 9.30, когато се събудихме? Нещо такова ще да е било… което за пореден път провокира у мен въпроса, какъв е смисълът да бъхтим до късни доби на челници, а на следващия ден да тръгваме преди обяд?

М.: Нямах вдъхновение. Пътеката е над хижата, стръмна, през гората. Тръгнах напред с идеята да се вдъхновя от предстоящото търсене на маркировката по непознатия ми терен. Но нещо не се получи. По трасето никаква интрига не се появи. То си я ясно – пътят е нагоре и все нагоре. Борис ме изпревари на 100-тина метра над хижата и замина далеч напред. А аз се правех на охлюв и пълзях някъде след него, гледайки го от ниското и завиждайки му как е успял да стигне толкова високо и кога и аз ще съм там … Нищо интересно! Скучно и продължително бутане.
Щом излязохме от горския пояс обаче, слънцето напече, появиха се пак едни далечни прекрасни гледки и вдъхновението ми се появи.



Тикахме, изплезили езици, към изгрева на новия ден /е, той деня беше вече доста напреднал, но за нас си беше нов/…



Борис на свой ред ме е снимал, как се мъча по нагорнището /театрално изплезил език Smile/ … На следващата снимка се вижда останалата в ниското гора и любимите ми /но недокоснати тази година от нашите велосипеди/ каменни върхове на запад, за които все още си мислех от време на време.



Напече и стана жарко … но пък и пътеката тук-таме започна да заравнява.



Аз обаче все още си карах, или бутах, лежерно. Ей го Борис, спрял край поредната канара /малката синя точка под центъра на следващата снимка/.



Край изворчетата задължително спирах. Вярно, пиеше ми се вода, но по-скоро пиех от удоволствие, отколкото от нужда. Обичам балкански структурираната, оригинално студена и бистра водица!





Обаче път ни чакаше. Борис не се застояваше много, много…





И аз бързах, въпреки, че поизоставах от чести спирания, пък и все още малко ме домързяваше. А до такива живописни извори, извиращи буквално от скалите, като на следващата снимка, задължително спирах!

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 9:41 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат


Почивах си и край някоя живописна скала, край камъни, дървета и каквото там друго живописно нещо се появи, за да мога и да се повъзхищавам малко на свобода и без цензура …





И ето тук някъде, на поредния склон от Балкана …



… точно преди тези скали, спрях за да мина внимателно. Видях, че и Борис беше спрял пред мен и гледаше на юг нещо /вероятно припомняйки си на ум как се казват съответните ниски възвишения, чиито имена аз не знаех/ и ме снима. Жегата вече бе доста осезаема. За това си бях сложил кърпата на главата, предпазвайки се от изгаряне /не исках раницата да се търка постоянно в изгоряла кожа/. Малко грозно, но надявам се ефективно, предвид наличните подръчни средства. Въобще, в тази връзка, по откритото било на Балкана винаги се стараех да съм максимално защитен от слънцето с дрехи, нищо че си носех и крем за слънце /трябваше периодично да се мажа с него, а все забравях/.



Последни дървета, последни скали … Тук, верен на идеята да не губя височина и да има разнообразие, минах по по-високата пътека /в ляво на снимката, стръмно-каменистата/, а Борис премина под скалите.



На височинката извиках на Борис да ме снима.



Защото и без това той беше спрял, извадил фотоапарата и нещо се суетеше...
А той, ето какво всъщност е видял на пътеката и снимал:



След минута-две се събрахме и Борис сподели, че видял на пътеката някакво голямо и по-особено изпражнение. Пита ме виждал ли съм мечешко ако. – „Ами не съм.”, отговорих. – „Ей там има едно, което може да е такова!” – разпалено заобяснява Борис. – „А-а, мързи ме да слизам надолу. Пък и такова да е, няма да мога да го позная. Ти нали си го снимал, публикувай го в някой форум, може някой специалист „аколог” /в действителност употребих друга дума Smile/ да се произнесе компетентно по въпроса”. Борис остана зачуден, явно впечатлен от находката. Излизат ли мечките до тук, какво ядат, че да го има в изпражненията им и т.н.?
Продължихме напред и нагоре, всеки зает със своите си мисли.
По някое време вр. Ботев се появи в цялото си величие.



Внасяйки и успокоение, защото равните места ставаха все повече и все по-продължителни.



Борис обаче предпочиташе по-често да бута, а аз все повече и повече се опитвах да карам по тясната пътека. За това малко по малко се отдалечавах напред. Няма къде да избягам. Пътеката е една! На следващата снимка тя се вижда в ляво и нагоре, но след водопадчето, и както е обичайно за нея в този район, тя прави десен завой и подсичайки диагонално склона продължава плавно все нагоре и нагоре.



Тук, над това водопадче, спрях колелото в поточето и седнах на зелената трева, извадих фотоапарата и зачаках Борис да се покаже из зад завоя.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 9:56 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
И когато той се появи – щрак!



Той държеше да мине по пътеката, над вирчето.



А аз цапах из него, с надежда да се подхлъзна и да се намокря с хладката вода /бързо щях да изсъхна/. Не стана и въпреки безотговорното си стъпване никъде не се подхлъзнах. Помолих за снимка, преди да продължим. Красиво беше тук, красиво!



Продължихме нагоре по сухата пътека. На отбивката за х. Рай снимах моя спътник.



И пак нагоре.



Върхът се приближаваше все повече и повече.



Появи се и заслон „Ботев”.



Това ми даде нови сили и забързах към него. На заслона спрях и зачаках Борис, за да се покаже в далечината.



А пък той през това време ме е снимал, как ръкомахам по неясни за мен /вече/ причини.



Починахме и посъбрахме сили, преди да атакуваме самия връх.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 10:19 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Balkandjiq



Регистриран на: 19 Ное 2009
Мнения: 582

Мнение Отговорете с цитат
Не е от мечка лайното.По-скоро вълк.

_________________
Планини има много,но Балкана е само един!

http://hubavetz.com/
Сря Дек 10, 2014 10:25 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Колко сме се бавили тук не помня. Но не е много. Миналата година на това място пристигнахме по друг маршрут /през вр.Купена и вр.Кръстците/, беше ни валял дъжд и бяхме подгизнали. Хижарят тогава ни посрещна намусено и изнервено взе да ни съветва да вземем да си ходим по пътя, по възможност веднага. Та от тогава /макар и точно тук да съм идвал след това и с пешеходни туристи/ не пазех много приветлив спомен от мястото. Не ми се застояваше, а вероятно и на Борис, хапнахме набързо, пихме вода и продължихме.

Б.: През 2010-та, на първото си КЕ, пак бях минал през х.В.Левски, но заради гъстата мъгла на билото до заслона стигнах по зимната билна пътека, така че сега по лятната и аз за пръв път преминавах. Денят доста бе напреднал, нямаше никакво време за губене. От престоя на з.Ботев най-ярък спомен съм запазил от вътрешността на външната тоалетна, която беше плътно осеяна с трупове на мухи Smile Вътре бе задушно и смрадливо, но точно оттук ми бе казано да си налея вода, та нямах голям избор…

М.: Към върха Борис дръпна напред. Може би защото почти до върха той си носи велосипеда, а аз тиках, по принцип, като го пренасях само през по-силно каменистите участъци.

Б.: Хапването на заслона ми се бе отразило добре, нагоре към върха бях във върхова форма Smile Бях влязъл в ритъм и за пръв път изкачих Ботев право нагоре и почти без спиране, както го правят най-добрите в бранша!Smile



Снимка на запад – ние дойдохме по пътеката от ляво, не по стандартната през върховете.



Още малко …



И ето го Борис, доволен и щастлив, на вр. Ботев. Б.: И фукащ се с 4-тото си изкачване на върха! Smile



- „Ето ти черешката на тортата! /най-високия връх в Стара планина/”, каза Борис.
- „Черешка, грънци! Искам си Купена и това е!”, му отвърнах с усмивка.
Снимка пред сградата на метеорологичната станция.



Правихме много снимки. Борис по едно време показва 4 пръста – минавал бил за четвърти път оттук с колело. Аз възприех идеята – показах два пръста, хем бройка, хем „виктори”, който както иска, така да го разбира Smile!





Починахме, пооправихме багажа и техниката /Борис помпа гума/.



И потеглихме.
Пътят слиза по северните била на самия връх…



… и завива на изток.



Спряхме в района на заслон Маринка.



Това име миналата година погрешно бях запомнил като Марийка. Поради това, когато в последствие си подреждах снимките и бележките от този преход от 2012 г. /бях обещал на Борис тогава аз да пиша, пък той после да дописва/, щом стигнах до тук с писането и запецнах. Абе какъв беше този заслон, как се казваше? Рових в нета, тук Марийка, там Марийка, Мара, Мима – няма такова нещо! И разказът си остана написан до тук Smile. В последствие се сетих и попитах педантичният Борис, който ме „светна” по въпроса за името. Но когато това стана вдъхновението ми да пиша се беше вече изпарило и така и нищо не дописах. Дано сега не ми секне така вдъхновението, някъде по-натам в тези ми писания Smile.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 10:37 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
Страница 4 от 8

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov