ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Предишната тема
Следващата тема
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Автор Съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Та така, по предложение на Борис спряхме до този заслон, за да намерим намиращият се наблизо извор.
А той, изворът, оказа се, че не е далеч - северно от билото, има си и пътечка. Браво на Борис!

Б.: Много бях чел за чешмата на з.Маринка, но въобще си нямах идея къде точно се намира. Така че основна цел при минаването оттук беше намирането на тая вода Smile




И аз пийнах водица, но бях угрижен.



При спускането от върха установих, че накладките ми няма да издържат много дълго. Как ще я карам от тук насетне с тези спирачки? Даже по някое време умишлено спрях и тиках по надолнището, за да ги пазя. А до морето имаше много път! Дали да не помоля за помощ, някой да ми донесе нови феродови дискове на Шипченския проход, а ако издържа и по-натам – в Прохода на републиката?
Не сме лягали като кравите, пристегнахме багажа …



… и си продължихме по пътя. Скоро върхът остана далеч назад и нагоре Smile.



Пътят е широк, равен, удобен и лесен за колоездене /и как няма да е, като повечето е надолнище Smile/.



Не минахме по маркираната пътека, която преминава по билото, а по пътя, който заобикаля много, но пък е по-удобен за колоездене. С велосипедите слязохме бързо, леко и приятно. Борис прави някакви изчисления, с колко точно километра си удължавахме трасето, но не запомних колко бяха тези допълнителни километри. Докато маркираната пътека слиза директно към х.Тъжа, ние криволичехме насам-натам.

Б.: Тук имам спомен за един голям камион, натоварен с остатъци от падналата кула на върха. Докато ние бяхме горе, някакви машини разрязваха метала и го товареха на камиона. Спомням си че пак имахме чуденка къде точно беше отбивката от пътя вляво за х.Тъжа, както обикновено Smile Е, уцелихме я отново… както обикновено Smile

М.: Минахме през открити, тревисти долове, с много животни, влага, просторни гледки и даже с един „апартамент” /каквато табелка бяха сложили на ей тази къщурка/ Smile.



Чудно, но в тази жега и при тази липса на дърва наоколо, печката в къщурката гореше!

Б.: Отдавна ми беше мерак да видя какво има в „апартамента“ и сега, като видях, че е отключено, надникнах вътре Smile

М.: По някое време преминахме покрай поредното стадо крави и един Белчо, който стоеше на пътя като регулировчик с клон между рогата. Гледаше тъпо и упорито и не възнамеряваше да се отмести!



В крайна сметка размисли и отстъпи в страни. Отиде до стадото, но продължи да ни наблюдава със същия класически поглед на говедо.



Продължихме си по пътя през голямото зелено море /и вода даже газихме на някои места/ в посока към хребета, там, където би трябвало да минава класическата пътека.





Стигнахме до мястото, на което маркираната пътека пресичаше пътя, по който идвахме. Спрях за да огледам, с надежда пряката пътека към х.Тъжа да е удобна за колоездене. Вече търсех някакво разнообразие. Писна ми от този път! На снимката се вижда как пътят продължава /от тук насетне доста каменист/ напред и завива на дясно пред насрещния връх Русалка, за да се спусне в ниското към хижата.



Борис също спря, огледа пряката пътека, снима я …



… докато аз снимах него …



… и отсече: - „По пътя!” И замина.

Б.: По тая пътека бях минал през 2010-та и не пазех добри спомени от нея. Беше мъгливо, валеше дъжд и за цял ден успях да мина от з.Ботев до х.Тъжа Smile А специално тази пътека беше много изровена от дъждовете и не можех да карам по нея /знам, че за други не е проблем Smile/. Така че въпреки ужасното друсане, което предстоеше, отново избрах пътя. Пък Митака се противеше и твърдеше, че не може да кара по него, много камъни имало Smile На мен пък винаги ми е смешно като чуя, че той не може нещо, понеже знам, че това просто не е вярно… той всичко може Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 11:01 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
packo packov



Регистриран на: 04 Юли 2013
Мнения: 1219
Местожителство: 144 м денивелация под и на 580 м или 10 мин от Витоша 100

Мнение Отговорете с цитат
Balkandjiq написа:
Не е от мечка лайното.По-скоро вълк.


Балканджи, това става ли?



_________________
Не мога да спра.
http://ke-2013.blogspot.com/
Сря Дек 10, 2014 11:06 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Balkandjiq



Регистриран на: 19 Ное 2009
Мнения: 582

Мнение Отговорете с цитат
Да,тва вече е баш от мечкята.
Хубаво е човек да има познания и в тая високоинтелектуална сфера от науката.
Ако не за друго-то поне да знае на какво може да се превърне някой слънчев ден.
Twisted Evil

_________________
Планини има много,но Балкана е само един!

http://hubavetz.com/
Сря Дек 10, 2014 11:16 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Й-й-й, на мен пък ми се минаваше по пътеката! Виждах, че по пътя е по-добре, по-проходимо е. Но исках пътека. И малко ми оставаше, само малка „интелектуална засилка”, за да се навия да мина напряко! Не бързах да тръгна по пътя, стоях и се двоумях ... Вероятно по пътеката щеше да ми се наложи да нося колелото и да се забавя. А по пътя, макар и каменист, щях да карам бавно, бавно. Кое да предпочета? Нали и спирачките трябваше да пазя … дали все пак да не мина по пътеката? Борис ще ме изчака на хижата ако се забавя много из хвойните. А пък по пътя вече съм минавал, докато по пътеката – не. Колебах се така около минута.
В крайна сметка реших да продължа след Борис по широкия път.
Моят спътник се спускаше много бавно. Настигнах го и го изпреварих. – „Ей го на, толкова бавно кара, дали пък не трябваше все пак да мина по пътеката?” – си помислих.
Докато се терзаех, внезапно забелязах една усойница, легнала до пътя, вирнала глава и забучила поглед в мен. Вероятно се чудеше какво ли е това странно животно което приближава към нея, с тези големи кръгли крака. В движение извадих фотоапарата и приближих колкото мога, за да я снимам. Тя разбира се, щом приближих, внезапно престана с размислите си дали съм храна или пък враг и се шмугна в тревата. Успях все пак да я „хвана” в движение.



Снимах и хвойните, през които имах желание да мина /пътеката не се вижда, но е там, слиза от дясно на ляво по втория хълм/.



Пътят стигна до една къща, вероятно вила, хотел или нещо такова, на чиито покрив завиждах /имаше наредени много соларни панели, каквито и аз исках да имам, но не можех да си позволя Smile/, бариера и един готин, саморъчно направен пътен знак, който снимах с голямо удоволствие.



Излиза се на Русалийския проход. Тук пътят ни завива рязко на дясно, на слизане, към хижите и с.Тъжа. Спрях. Изчаках Борис и огледах старателно района в посока към и северно от билото, в началото на появилата се гора. Има ли пряка пътека на изток или не?
Търсих, търсих, но пътека не открих. Когато Борис дойде …



… го попитах има ли по-пряка пътека на изток, която да не слиза до хижата. Той ми каза, че няма, това ме успокои /значи правилно съм видял, т.е. правилно не съм намерил такава/ и двамата поехме по надолнището. Не ми се слизаше чак толкова в ниското, но нямаше как!



Все надолу и надолу по пътя, гордо наричащ се Русалийски проход. Подминахме х.Тъжа и наближихме х.Мандрата /не я знаех тази хижа как се казва, видях табелката край пътя/.



Но и тук не се отделихме на изток, а продължихме още надолу към с.Тъжа.



Тук водните препятствия бяха по-големи и в тях можеше да се пада с цамбуркане. За това Борис спираше и старателно наместваше багажа, преди да премине през водата.

Б.: Ами, по-скоро съм пил вода и си връзвам шишето Smile К‘во има да му намествам на багажа? Smile





Най-после краят на дългото спускане се появи. Край онази сграда пътят ни завиваше на ляво, за да се върне нагоре, към билото.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 11:17 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Има и табелки.





Макар да е на изкачване, предвид хубавото време и това, че пак се връщахме към билото, беше много приятно. Пътят е един такъв особен - хем асфалт, хем обрасъл силно с трева. А и едни гледки се „отваряха”!

Б.: Отново избрахме да се изкачваме по остатъците от асфалтовия път, вместо по пътеката през Гърмящата гора, която е доста стръмна. Но беше приятно, бутането беше леко, някъде можеше и да се кара, приказвахме си… а времето си летеше Smile



Пътят отива към някакво старо военно съоръжение /вероятно радиорелейна станция/ на вр.Голям Кадемлия.



Ето пак – аз снимах Борис, на фона на вр.Голям Кадемлия, докато той снимаше вр.Ботев и пътя, по който дойдохме до тук /най-близката му част се вижда като сивееща линия на най-приближеното възвишение/.



След подминаването на поредната височинка странният полу-асфалтов път продължаваше да се вие из планината.



Паметникът на Дядо Фильо е знаменателен. Винаги спираме, отдаваме почит на героя, изяждаме по някоя вафла /или каквото там има/ и се готвим за отклонението.



В района на паметника имаше стадо с животни и добронамерен овчар, който обаче трудно говореше български език. Дядо Фильо, Дядо Фильо …
Аз пък, малко след това, снимах отклонението от пътя в района на Пеещите скали. Пътят изкачва към Големия Кадемлия, но ние чак до там нямаше да ходим. По пътеката през Пеещите скали се отклонихме към х.Мазалат. На следващата снимка се вижда как пътят продължава на дясно /и нагоре/, а ние се отклонихме в ляво, почти хоризонтално и после слязохме през скалите.



Когато се отклонихме от пътя, Борис снима посоката, която трябваше да „държим” до края на днешното приключение – към х. Мазалат /която е в района на върха, виждащ се в средата на снимката/.



А аз снимах Борис на фона на близкия връх



Ставаше тъмно. Бързахме да минем през Пеещите скали с последните слънчеви отблясъци.
- „Ей, вярно бе, тези скали наистина пеят!” – си помислих, преминавайки покрай скалите. Чуваше се едно особено буботене и свистене, което до сега не бях чувал, като мелодия...
По пътеката надолу на няколко пъти спирахме и се връщахме, защото търсехме по-подходящия и проходим път. Тревите в някои райони бяха прекалено много високи. За това на много места спирахме и преценявахме дали да не минем по високото, през камъните, или да подсечем някъде през треволяка. Случваше се да тръгнем по някоя пътека и след 10-15 метра тя да се окаже трудно проходима. В такива случаи спирахме и се връщахме, за да хванем друга пътека, която да води в същата посока. А по някое време и се разделихме за малко. Аз, както винаги Smile, бях минал по по-високото, а Борис – в ниското. Ставаше тъмно обаче. От време на време си и подвиквахме. Е, ако някой беше паднал от скалите щеше да се чуе Smile, но за всеки случай, от време на време, поне аз исках да се уверя, че Борис е някъде там! След това той избра едно по-високо трасе, а аз слязох в ниското и се отдалечихме един от друг малко повечко, но без да губим зрителната връзка помежду си.
След скалите има една поляна с някаква, според мен, тундрова Smile, пътека. Хем пътеката се вие насам-натам /не е права/, хем е вкопана във високите треви, хем е бабунеста като крастава жаба! И е на спускане! Страшно изкушава да се кара по нея, но е и много опасна. Подвеждаща е. Борис не караше. Тикаше си кротко и спокойно. А аз се пънах да карам, падах, ставах Smile… Когато ми ”изтекоха” очите да се взирам в бабуните, се отказах!
Но неволно се бях отдалечил много напред. По някое време извадих челника и продължих на неговата светлина.



Борис упорстваше, правеше се на кукумявка и не искаше да си включва светлинката. Взираше се в тъмното, колкото може! По някое време се предаде, спря и изрови челника от раницата /в този момент пак бяхме един до друг/.



Продължихме си така по Пътеката в тандем. Бях отпред. От време на време спирах, обръщах се и изчаквах светлинката на Борис да се появи в мрака зад мен, преди да продължа.
В един момент обаче светлинката спря да се появява. – „Хм, дали пък не избързах много напред. Пътя ли обърках? Борис ли се бави нещо?” Продължих така сам по тъмната пътека, чудейки се какво да направя! Маркировка имаше. Значи Борис се бавеше. – „Дали не му се е случило нещо? Едва ли, той е опитен, не рискува, а и скалите свършиха и няма от къде да пада в разни бездни. Но може нещо друго да му се е случило, на него или на колелото?”
Чудех се така, чудех се и реших да спра, когато пред челника ми изникнаха някакви големи камънаци и по-дълбоки оврази, чиито склонове бяха силно затревени, с мокри и хлъзгави от вечерната роса треви. Постоях малко, не ми се сядаше на мокрото. И пак тръгнах, но много бавно.
Когато някаква указателна табела се появи, спрях и подпрях колелото на нея. – „Не тръгвам от тук без Борис! Хм, ами ако е минал по някоя друга пътека, например от другата страна на билото? Нека минат 15-тина минути, пък тогава пак ще му мисля какво да правя.”



Мислех си, че ако Борис не дойде, най-добре ще е да сляза сам до хижата. Ако той е там – добре, минал е по друга пътека, не съм разбрал, нищо няма да казвам. Разделили сме се, голяма работа! Smile Но ако го няма?
Не помня колко време чаках Борис. Може би минаха повече от 15 минути. Бях притеснен, нормално е субективното ми време да тече по-бавно, а точен час не бях засичал.

Б.: Нещо бях объркал трасето в тъмницата и се бях насадил в едни хвойни, от които едвам издрапах да изляза. После пък, след хвойнаците, има едни прагчета на слизане, които също ме изтормозиха порядъчно. Как Митака минава толкова бързо през тия препятствия, не мога да си обясня?!

М.: Важното е, че в един момент моят спътник се появи, леко грогясал, но доволен и щастлив!

Б.: А-а, доволен и щастлив няма как да съм бил! Smile

М.: Продължихме, като този път внимавах да не се губя напред. А и над хижата пътеката преминаваше през едни камънаци, където беше препоръчително да сме близо един до друг. Не се знаеше какво може да се случи в тъмното!
Пристигнахме до х.Мазалат. Тъмно, тихо. Къде ще спим? Борис предложи да опънем спалните чували под някаква стряха, която знаел къде се намира /пак нещо в нета видял Smile/.

Б.: Става въпрос за барбекюто пред входа на хижата. Финансовото ни оцеляване до края на похода изискваше да не плащаме повече за нощувки, в противен случай нямаше да имам пари дори за билет до вкъщи.

М.: Преди да отидем до стряхата, решихме все пак да влезем в хижата, за да знаят за нас, може би пък вътре да има някой буден.
Борис се вмъкна през незаключената врата, но на мен не ми се влизаше. Седнах на една дървена пейка, опънах крака на масата, включих телефона и почнах да правя опити да звъня на моя синковец. Смятах да си поговоря с него, докато Борис се върне и тръгнем да си търсим местенцето за спане.
След няколко минути през близкия прозорец се процеди сла-а-аба светлинка и някой подвикна тихо:
-„Влизай, какво стоиш навън, ела да видиш с кого ще те запозная!”
„Хм, и с кой ще ме запознаваш, давай да спим, че сутринта пак ще ме мързи да стана.” – си помислих, но щом Борис е казал, значи наистина имаше нещо интересно. И влязох в х.Мазалат.
Оказа се, че в столовата има незаспала компания, която разпалено обсъждаше разни планинарски теми и неволи. Най-атрактивен беше един мъж, който се оказа съфорумник на Борис, с псевдоним „Мечо Пух”. Мечо Пух се оказа познавач на Балкана, приятен събеседник, стоик и философ /но прагматичен, не „дървена глава” Smile/, една дама-турист и хижаря. Последният обясняваше на Борис от къде точно сме минали, какви забележителности имало в района и най-вече мечките разхождат ли се наоколо или не. Аз слушах и се чудех – да пия ли една бира или не /така и не помня – пих ли бира или само си останах с чуденето/. Моят спътник живо се интересуваше от мечите изпражнения. Хижарят обясни, че народът неслучайно казвал: „Срало мече на пътече”. Мечките такъв табиет имали - на пътеката да правят „тези си работи”. Гледаха снимката на Борис, чудиха се, обсъждаха нещо… Но мечешка ли беше „онази находка” на пътеката към вр. Ботев, така и не разбрах Smile. И да са казали, не съм чул, пък и не си давах много зор да слушам! Мечка ми беше мерак да видя, не разни други мечешки работи!

Б.: Според хижаря Пламен, сниманото от мен ако не беше от мечка Smile За мен бе изненада да видя отново Мечо, но ето че имах този късмет Smile Неговите момчета от групата бяха вече заспали, а на следващата сутрин нямаше да стават рано. Поговорихме си, пийнахме биричка, послушахме разказите на Пламен за еделвайсите, за наличието на които той се чудеше дали да потвърждава или да отрича Smile и дойде време да ходим да спим. Признах на Пламен, че чисто финансово не можем да си позволим да спим в хижата и поради това искаме да нощуваме навън, под покрива на барбекюто. Той обаче не беше съгласен. Каза, че до хижата има една пристройка с легла вътре и че можем спокойно да спим вътре в нея без да плащаме нищо. Спомням си също, че се къпах и когато поисках да си платя поне банята, той почти се разсърди и ме попита на коя хижа се взимат пари за баня. „Ами на „Ехо“ се плаща по 2 лв“, му казвам. „Тук е х.Мазалат и за баня не се плаща!“ Ами, добре, няма да споря Smile Голям е Пламен, голямо е сърцето му!
Така че и тази нощ спахме в хижа Smile Леглата в пристройката бяха на два етажа, ние заехме две от долните и се завихме със спалните си чували, въпреки че имаше наоколо доста одеяла. Не искахме да пипаме и да ползваме нищо, и без това човекът ни покани да спим без пари…


_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Дек 10, 2014 11:38 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 7
х.Мазалат – г.д.Бутора

М.: Нощта прекарахме в сухо помещение със стабилна врата Smile, но нещо не ми беше комфортно. Спахме в спалните си чували, беше ми студено и по някое време имах чувството, че нещо ме полазва. Събудих се в нормален час, нито много рано, нито много късно. Но не бях отпочинал добре. Станах веднага. Не исках да лежа, а да тръгвам, че да ме нагрее слънцето и ако може да ми стане топло и на душата. Изядохме по един вкусен омлет със сухари /хляба беше свършил/, снимахме се пред хижата…



… и поехме по пътя надолу.



Сутрешно галещо слънце, вдигаща се роса, дъх на треви, цветя, гора и жужащи насекоми …
На горната снимка се вижда мястото, на което Пътеката се отделя от широкия път, продължавайки на изток по билото, в посока чешмата Корита.



Не е лесно просто да минаваш от тук!
Философът е казал: „Човекът е човек, когато е на път!”, или май беше поета /П. Пенев?/. След тръгването сутрешното ми неразположение бързо изчезна. Очертаваше се приятно емоционален ден. Пътят беше лек и приятен /като цяло спускащ се към ниското – т.е. има много участъци в които се караше почти по инерция/, въздухът – кристален, мислите ми – също … даже бях започнал да си подсвирквам.
По едно време Пътеката навлезе в гора, върху началното дърво от която имаше весел предупредителен знак Smile.



Тази пътека я знаем. Борис ми е разказвал за нея. Знаех, че ще се опитва да мине по нея през гората без да спира и бута, само карайки. Така правели майстор-байкърите. Понеже бях напред и първи навлязох по тази пътека, карах и си мислех: ”Настигне ли ме, бягам в страни и давам път Smile Smile Smile!” Така де, нали съм калфа, юрвам се в ската, правя 2-3 теманета и най-много да се прекръстя /но като отмине, за да е в гръб, че да не го разсейвам Smile/. Такава ми беше идеята, но не си спомням да се е сбъдвала. А Борис вярно, мисля, че наистина се опитва да кара по цялата пътека. Но колко точно пъти успя да падне, упорит в начинанието си, само той може да каже Smile /май само веднъж сподели да е паднал, но върху някаква трънка, която го била запазила да не се изтърколи надолу по склона Smile/.

Б.: Падането върху трънката беше миналата година Smile Наистина имах мерак отново да се опитам да я карам цялата пътека, но горчивата истина е, че ако Митака е калфа, то аз и чирак не съм Smile На едно място, не помня вече какво стана (май един камък по средата на пътеката ме изхвърли от нея), но полетях, преплетен с колелото, надолу по баира, и след няколко кълбета се приземих с цялата си тежест, плюс тази на раницата ми, странично върху предната капла Smile Естествено, тя се изкриви, но за щастие, освен че се и накалях малко, други поражения нямаше. След тръгването едната накладка опираше в шината на едно място и издаваше неприятен жулещ звук, но на Корита регулирах малко спирачките и това се оправи.

М.: И сега сериозно - пътеката наистина е перфектна: горска, почти проходима /имаше на 3-4 места паднали дървета с дебели стволове/, с дъхави участъци и проскубани ягодови залежи. Само от едната си страна е малко опасна за падане, че е стръмно.



Ето го Борис - бърза, бърза … но и този път от носенето няма отърване! Smile



Има и от любимите ми полянки, с цветя, билки и най-обикновени, необикновени треви! Спирах и снимах често. Предвид счупения си фотоапарат, си мислех: „Каквото стане – стане! А която снимка не излезе, ще я изтрия!”



От тук до чешмата Корита беше едно приятно изживяване. Нямаше много физически усилия, за разлика от гледките и възхищенията, от които имаше в достатъчно големи количества!
Край извора настигнахме един баща с неговия син, които бивакували край хижа Мазалат и тръгнали рано сутринта. Леко и тайно му завидях /на бащата/, дискретно оглеждайки сина за признаци на отегчение. Нямаше такива, браво на момчето!



Оставих Борис да говори с тях, защото веднага се впуснах в „преследване” на ягодите, които знаех, че се крият в този район. Издирвах ягоди до последно! А с периферното си зрение наблюдавах хората. Когато разговорите приключиха, а след това Борис се напи с вода и тръгна, аз припряно лапнах поредната, предпоследна, шепичка с ягоди и бавно, бавно, забил поглед в земята, се придвижих към колелото. Докато стигна до него успях да набера още малко ягоди и с пълна уста, доволно примлясквайки, възседнах колелото и се спуснах по надолнището. Не бързах да гълтам „амброзията”, наслаждавах се на момента /преживяйки ягодите като … да не казвам като какво Smile/.
От чешмата до х.Партизанска песен се слиза по широк път, на места каменист, на места разкалян, но удобен. Край него има много горски кулинарни изкушения, заради които продължавах често да спирам.

Б.: Този път обаче нещо оплетохме конците, защото вместо да излезем направо на хижата, излязохме на един асфалтов път, който водеше до нея Smile

М.:Малко се бях позабавил. Борис стигна до хижата преди мен.



Аз обаче не спрях. Само се поогледах, самоснимах се и подвикнах на Борис да ме настигне. Знаех едно място край пътя с много ягоди. Бързах да проверя дали са останали Smile!



От тук до м.Узана е асфалтов път, поне ние по него минахме. Преди х.Хлебна има пряк път през баира до м.Узана /отклонението е надлежно маркирано/. Само спряхме, Борис снима х.Хлебна и продължихме по асфалта.



Минусът на асфалтовия път е, че слиза малко повече в ниското. На появилото се кръстовище завихме рязко вдясно и нагоре, нагоре.

Б.: Е, нагоре, ама пак се кара. А по маркировката в този участък никога не съм минавал, но все си мисля, че ще е по-стръмно и ще трябва да се бута.

И ето я табелата, указваща сякаш име на селище, пък то местност някаква /друга такава крайпътна табела не съм срещал/. Б.: Аз пък се сещам за една друга подобна – на Петрохан Smile





След табелата се отклонихме в ляво, пак по асфалтов път. Тук по някое време видях голям мравуняк и се сетих как преди време Борис се беше снимал до един подобен. Да не оставам назад и аз поисках снимка, позирайки, все едно съм архитект на мравешката Вавилонска кула. Височината малко е измамна, защото е на хълм. Но пак си е голям мравуняка! Всъщност, по околната равна поляна имаше безброй мравуняци. Явно районът беше много подходящ за дребните, работливи животинки.



Стигнахме до мястото, нарочено за Географски център. Борис седна доволно в центъра на България. Не съм търсил скиптър и меч, за да му ги подам /въпреки, че се замислих дали ще намеря наоколо такива Smile/, ами направо го снимах, казахме си две-три думи и продължихме. Нито бяхме гладни, нито уморени, а и пътят беше един такъв, удобен… как да не продължим по него?



И така - чак до хотел Балканци, който тогава беше в строеж. /За хотела знам, защото тази година – 2014 г., на трети март, с една туристическа група минахме през района и по-точно от м.Узана до Паметника на вр.Шипка/. Бях се засилил по асфалтовия път надолу, когато внезапно на един завой изскочи препятствие - работници прочистваха гората и бяха нахвърляли клони. Спрях с такова скърцане, че всички се обърнаха да ме гледат, даже и онзи с резачката /е, той може да е погледнал към мен, забелязвайки, че другите рязко поглеждат в тази посока/. – „Добър ден!” – „Добър ден!”, и продължих. Но си мислех: „Хм, дали ще е добър денят, с тези спирачки?”
Преди този новопостроен хотел, бивша общинска хижа някаква, завихме на дясно и надолу, пред съответната табела.



Маркираната Пътека не минава от тук. Но ние продължихме по този път, широк и удобен, подсичащ вр.Малуша и пак излизащ /след съединяване с Пътеката/ в Шипченския проход. Имаше беседки, сенки, припечни места… гледките не бяха и не са толкова панорамни, колкото от високото, но за колело е удобен и най-вече – бърз.

Б.: Минаването през Малуша съм го оставил за следващия път Smile Все още не съм минавал оттам.



В началото на този път се бях спрял, за да пийна разгазирана и топла кока-кола. Спрях, стоварих раницата на земята, извадих бутилката и една вафла и седнах на един камък. Борис замина напред. Докато си хрупах и се радвах на горската тишина и привидно спокойствие – я, някой шумулка! Огледах се. Няма никой! И така няколко пъти. Накрая, определил посоката на шума, застанах до един камък с малка дупка в земята до него и зачаках. След половин минута /застинал в поза с отворена уста и с ръка, насочваща остатъците от вафлата към тяхната съдба/ … какво да видя? Едно малко мишле показа малкото си носле с мърдащи мустачета през дупката. Излезе наполовина, докопа едно листо и започна да го тегли към дупката си Smile. Но веднага ме усети и мълниеносно се шмугна обратно в своето си укритие. Ах, ти! Оставих му остатъците от вафлата /на почтително разстояние, че да не реши че му минирам жилището с тези отвратителни, непривично за него миризливи нещица, дето хората ги ядат/ и си тръгнах.
През 2012 г. по Пътеката „Ком-Емине” си водех бележки. Записките ми за деня бяха лаконични: „в толкова часа тръгваме, в толкова часа пристигаме до хижата, после до другата и… срещнати еди-колко-си сърни, зайци и глигани Smile”. След първите няколко дена обаче дъждът ми повреди записките и спрях да пиша. Сега, през лятото на 2013 г., броях животните на ум. Тогава си знаех колко съм срещнал, но вече съм забравил. И да ги снимам се опитвах, но докато извадех фотоапарата и те изчезваха в храсталаците. Тук, по този път към вр. Шипка, направих една от малкото снимки на бягаща сърна или кошута /тъмното петно в средата/.

Б.: И аз видях една сърна, малко след като отминахме работниците, дето режеха дърва до хижата на общината. Стоеше мирно и я виждах ясно, но докато извадя фотото, изчезна яко дим.



Скоро бяхме в Шипченския проход.



Спряхме до едно от заведенията. Решихме да не се бавим много в него, а да продължим. Имах скрит багаж край асфалтовия път към вр.Бузлуджа и исках да отида до мястото, за да видя дали запасите ми от храна и дрехи са още там. А Борис пък искаше да се качи до Паметника на свободата. Временно се разделихме. Той зави по пътя нагоре към близкия връх, а аз продължих на изток, търсейки скривалището край пътя.

Б.: За три КЕ-та, за мой срам и резил, така и не бях се качил до паметника на Шипка, който съм посещавал като ученик, но без спомен от тогава. Тоя път, нали не бързахме толкова и искахме нещо различно, оставих Митака да си търси багажа и се заизкачвах с колелото нагоре. Паметници, оръдия, табели и нормалните тръпки по кожата, когато човек се замисли и се пренесе почти 140 г. назад във времето на това място – това ме чакаше горе.











После се върнах надолу при колегата и си устроихме традиционното пиршество с манджите, които той винаги скриваше тук Smile



М.: Намерих багажа непокътнат. Част от мърлявите дрехи пакетирах и оставих, а част от новите облякох или натъпках в раницата. Извадих храната и седнах под едно дърво. Хапвах, бърборих по телефона и чаках Борис.
Когато той дойде и докато хапвахме се сетих, че мога да оставя тук и каската, която постоянно ми пречеше. Раницата ми беше ненормално висока /нали е по-тясна/ и понякога, особено по надолнищата, когато заставах прав на педалите, тя избутваше задната част на каската. А съответно последната ми се нахлупваше на очите и нищо не виждах Smile Smile Smile. Така при някои от спусканията без малко щях да се пребия! За това, при някои по-опасни спускания, махах каската, защото можеше изведнъж да ми се захлупи отпред /нали в такива моменти раницата подскачаше по гърба нагоре-надолу и не знаех кога ще подскочи по-силно и съответно ще ми захлупи каската на очите Smile/. И какво стана – при големите спускания бях без каска! Не намирах смисъл да продължавам да я нося, за да ми се пречка по кормилото. Затова я скрих под едно дърво. /А зимата минах от тук, изрових я от снега и шумата и пак си я ползвам/.
Починахме. Заредихме енергия и продължихме към Бузлуджа по асфалтовия път.



Пък и времето беше с нас. Нито ужасна жега, нито дъжд.



Миналата година в този район ни валя дъжд, като турски сериал /Борис много подходящо измисли това сравнение/. Вали, вали, усили се и в кулминацията – спре. И уж няма да почва пак, пък почне. Пак вали, пак спре и т.н и т.н. Тогава в един момент двамата с него застанахме прави в края на асфалтовото платно, хванали колелетата в ръце, а дъждът около нас валеше и валеше. И докато си стояхме така, придремвайки /защото бяхме много изморени/ с наведени глави, по пътя мина един отворко с голям джип и голяма скорост и опръска лицето на Борис отдолу-нагоре. Ама хубаво го опръска с течащата по шосето дъждовна вода, та чак носа му напълни! Добър беше човека с джипа, видя, че сме малко по-сухи отпред по лицата и реши и там хубаво да ни намокри Smile. Чудно, но тогава с Борис даже ни стана весело. Колегата с усмивка отбеляза, че само лицето му не било много намокрено и точно там го опръскал джипа. Но ситуацията съм я запомнил, защото друг път не ми се беше случвало да дремя прав, подпирайки се на колелото, докато вали и този момент да мине автомобил, който „за капак” да ме олее допълнително Smile.
Сега, без да срещаме такива добри хора, но сподиряни от доброто време и доброто си настроение, стигнахме по асфалтовия, а после и каменист път, до старата х. Бузлуджа.



Пих вода, смазах веригата /че бях забравил сутринта/ и нещо се размърдосвах /Б.: говорейки по телефона Smile / , когато установих, че Борис е заминал напред и даже „е хванал гората”. Снимах отдалечаваща се фигура /по пътя нагоре между дърветата/ …



… яхнах колелото и отривисто изкачих баира /защото едни насядали хора ни наблюдаваха и не исках да остават с впечатление, че първия е бързак, а втория - флегма Smile/. Пътеката продължава нагоре, но пак излиза на асфалтов път. Борис беше взел вече преднина /малката точка, в най-горната част на пътя/.



Излязохме на високото, а след това през бивш паркинг пак хванахме асфалтовия път в източна посока и стигнахме до района на ветрогенераторите. Тук има бариера, охрана и боклуци. Има и една чешма край пътя, от която преди време течеше вода, но сега, вероятно някой добър чичко с джип, беше затапил. Добър човек, защо да се мъчи горката да излива чистата си балканска водица на това пошло място! И въобще една доброта лъхаше в района – ветрогенераторите бучаха, охраната се взираше подозрително, а наоколо – грозни човешки постройки и машинарии, разхвърляни смачкани пластмасови бутилки, опаковки и други подобни нещица!
Никой не стреля предупредително във въздуха, никой не излезе да ни обискира и проверява документите, затова си продължихме нагоре по пътя. Тиках и си мислех дали другият път, когато мина от тук, няма да има телена ограда с бодлива тел…
По-нагоре пътят се превърна в трошляк, но все така проходим и даже незабранен за пешеходци и велосипедисти /само за МПС-та Smile/.



Чудех се /докато карах бавно по нагорнището/ тези ограждения държавни ли са или частни? И как е уреден статута на частни структури /напр. тези ветрогенератори/ върху държавна земя? И прочее…



Снимка на изток-североизток, снимка и на запад…



Напускайки пътя, спряхме, огледахме се назад, въздъхнахме от облекчение /че сме изкачили височината или, че „цивилизованите неща” остават зад нас/ и се спуснахме към гората, защото хълмът от другата страна е горист. Преди да тръгна обаче, в началото на пътеката, намерих паднала цигара „Парламент”. Нямам навика да пуша, нито навик да събирам фасове по пътищата, но виждайки тази цяла цигара, вероятно изтървана преди малко от някой турист, внезапно се наведох и я взех. Сложих я в мрежичката на бутилката с вода, закачена на рамката и по пътя размишлявах дали да я изпуша някъде когато спрем или не.
А той пътят надолу е един стръмен и на места даже опасен за велосипедисти. Внимавах да не развивам големи скорости, че да не се прасна в някое дърво!
Я, табела, почти изядена от дървото! Обичам да си представям как природата изяжда човешките боклуци!



От тук до Горски дом „Българка” пътеката е маркирана, чиста, проходима, лъкатушеща между стволове на дървета и предвид хубавото време, наклона и техническата ни обезпеченост /т. е. слизайки по инерция по надолнището по големи отсечки Smile Smile Smile/, пътешествието беше абсолютна духовна наслада.
Имаше и тъжни сухи дървета и сечища на някои места. Защо ги държат тези мъртви дървета, защо? /това е една голяма тема, но най-общо, което си и мислех пак в този район, е, че тези дървета не ги режат, защото с тяхна помощ изрязват всички читави дървета в района, а плюс това и за да ги показват, за оправдание – това, разбира се, си е мое мнение/.



До горския дом спряхме за почивка.





Затърсихме Виканата скала. Но указателни табели за нея нямаше. Къде е тази скала? Предположих, че е в посока над самата сграда /нали е викана, трябва да е някъде на високо/. Ходих, гледах, търсих, но пътека за Виканата скала не намерих! Борис и той се засуети. Искахме да я видим тази скала и гледките от нея! /Б.: И миналата година я търсихме, но не я намерихме/. Щем-нещем, Борис седна, разопакова багажа, извади картата и почна да търси ориентири или описание.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пет Дек 12, 2014 1:14 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Слязохме до завоя на пътя и хванахме едно широко отклонение, което се оказа грешно. Върнахме се и този път попаднахме на правилната пътечка, която ни изведе точно на Виканата скала. „Я, че то и нещо като вход си имало, беседка и разни други неща, ама кой да ги види!”
Гледката от скалата беше чудесна! Но да си призная, такива гледки виждахме на не едно и две места по пътя си до тук. Понеже си говорихме за Иван Вазов, нещо се присетих за „Отечество любезно, как хубаво си ти!” и изрецитирах колкото помня от стихотворението /не много, май само първия куплет Smile/. Понеже Борис извади фотоапарат заех и застинах в съответна патетична поза.



А Борис гледаше панорамата кротко и спокойно. Сподели, че в ясно време се виждали някакви забележителности /които вече съм забравил кои са/, а пък някой от форума казал за мястото едно нещо, което друг оспорил с гневен коментар… „Ех, този Борис, много неща знае! Браво на него!” Smile



Върнахме се до сградата на Горския дом, поседнахме и заредихме малко и физическа храна /аз хапнах нещо сладко/, само на „гледки и възхищения” не се живее Smile.



Починахме /не че се бяхме много изморили, но имаше време за шляене/, помотахме се из пустото място и си продължихме по пътя.
Приближавайки Вековното дърво /вероятно отбелязано на картите, надлежно маркирано и намиращо се край пътя/, Борис ме подсети как сме минали от тук преди, какво съм казал по-предната година, какво сме коментирали и т.н. И нямал свястна снимка човека от мястото. Е, снимах го, но и тази снимка, според мен, не станала добра - значи пак ще идваме Smile!



Пътят към ж.п. гара Кръстец продължава каменлив, с подредени гладки камъни, лек и приятен.



А щом се излезе на асфалта има и съответно количество табелки …



Спуснахме се до самата гара, но внимателно, че на някои спирачките им бяха кът – скърцането им се чуваше вероятно на километри Smile.
Борис ме снима край най-сниманото дърво, с многото табелки.



А аз след това го снимах пред гарата, все едно чака влак Smile.



След гарата навлязохме в гората по криволичещ горски път, който първоначално е силно изровен, но след първите височини се стабилизира. Там, в района на една къщичка, която снимахме, пътеката се отделя.



Пътят ни е към виждащата се в далечината метална кула на мобилен оператор на североизток.



В този район имаше цигански катун. Една от палатките беше разположена край пътя до едно дърво с много указателни табели.



Възрастни хора нямаше. Чух само една млада циганка, която подвикна нещо на малките деца, играещи на пътя пред нас. Борис премина много внимателно покрай импровизираната детска градина.



При бавното заобикаляне на тази полева детска градина наблюдавах децата. Нямаха играчки. Една парцалива кукла без един крак, малка топка и може би още едно нещо, плюшено. Изглеждаха весели и много сополиви. Оглеждаха ни с неприкрит детски интерес. И бяха щастливи.
Но и ние с моя спътник, поне със сигурност – аз, бяхме щастливи. Най-близката ни цел бе върхът, виждащ се в дясно по посоката ни на движение, вероятно североизточно.



Пътят от тук до Прохода на Републиката е широк, отъпкан и удобен. Минава се през гори …



…през поляни …



… край респектиращи дървета с табелки …



…пак поляни…



… по била …



… и най-вече покрай много красиви цветя и закачливи храстчета. Снимах една от „решетките” /цветето на следващата снимка/, на които специално много се радвах. Преди време по баирите край гр. В. Търново беше пълно с тях, но вече ги няма. Като дете много обичах да си взема една такава решетка /или сито, не знам как научно се казва/ да си я занеса в къщи и да окача това „мъничко слънце” някъде или да си играя с него по двора. И сега едвам удържах желанието да си взема в раницата някой от сухите цветове.



Металната мачта, която беше нашата най-близка цел, се появи.



До нея пристигнах първо аз /посочвайки с ръка ориентира/,



а плътно зад мен и Борис, сериозен в неизменните си сандали като римски пехотинец Smile.



Спрях и специално снимах посоката, в която продължихме.



На горната снимка ясно се вижда – маркираната пътека завиваше на ляво, през гората. А ние продължихме по пътя, който преминава покрай х. Грамадлива /там не сме спирали/ и излиза до останалите хижи край самия проход.



Надолу е само слизане, насам-натам. Първо минахме покрай х. Химик …





… а след това и покрай други постройки. И хоп – пристигнахме в прохода.





Тук спряхме, за да хапнем. Спазих традицията – взех си едно биволско кисело мляко и едно бурканче със сладко от диви ягоди. Изсипах сладкото в млякото и направих специален, енергиен и вкусен коктейл. Поне половин час почивахме.
След това Борис първи се престраши и хвана пътеката /т.е. пътя/, нагоре.



Довърших си телефонния разговор и поех /т.е. забутах/ по баира след него.



След тази височинка пак ставаше леко. Тягостността на тази първа височина е повече психологическа, защото следваше хапването и отпускането в заведението на прохода. Иначе си беше една от многото и поредни такива по Пътеката. Абе говоря си ги аз, но друго си е, щом се изкачи! Smile
Целта за деня ни беше до достигнем до района на бившия заслон Бутора. По пътя си говорихме, че там имаше една запазена постройка с покрив, в която можеше да се пренощува. Според мен тези руини бяха от бивша стая на пропускар или друга охрана, а според Борис – от някакви допълнителни стаи към заслона. –„Какви охрани, какви 5 лв.”, казваше Борис. – „То там най-много един хижар да е стоял!” - „Ами-и, може някакво горско стопанство да е имало?”, отговарях /но май и сам не си вярвах много Smile/. Докато си бърборихме, предложих да се напънем и да стигнем до з.Караиваново хорище, което даже си имаше врата, дървен нар и огнище /ако не са ги разбили вече/. Но Борис охлади ентусиазма ми. Каза: - „Давай да си караме, както досега, пък ако стигнем до там – добре!” Да, ама от начина на изразяване /предвид времевите сметки, които само и най-вече той умееше да прави/, беше ясно – „абе ние до Бутора да стигнем, пак се радвай!” Smile Smile Smile.
Бавно и неусетно /може би защото ние си се движехме така/ над Балкана падна нощта. Карахме или тикахме и обсъждахме всякакви теми, с изключение на футбол, жени и коли Smile. Не бързахме. Че щяхме да спим някъде в гората, щяхме. Какво да бързаме?
-„Я, отбивката за Карандила! Да взема да се снимам за спомен.”



По тъмни доби пристигнахме до руините в местността Бутора.

Б.: За съжаление мракът падна по-рано от очакванията ми и малко след навлизането в гората над Хаинбоаз се наложи да вадим челниците. После стана хладно и се поразбързахме в тъмницата (поне аз), защото стана доста късно. И в бързането си въобще не съм забелязал как съм подминал падналата дървена спирка на отбивката за с.Дрента. А щях да подмина и металната бариера вляво, затваряща отбивката за Бутора, ако Митака не ме бе спрял и не ми я бе посочил.

М.: Опасенията ни, че може да има нощуващи коне в запазената постройка, не се потвърдиха. Празно беше. И даже помещенията бяха две на брой, с два отделни входа /защото ние имахме спомени само за едно помещение Smile/. И двата входа обаче бяха силно обрасли с къпинак. Влязохме в помещението, чиито вход бе досами пътя. Беше чисто, празно и сухо. Прозорците и вратите бяха изкъртени отдавна, заедно с дограмата, но не духаше /може би защото нямаше вятър Smile/. Изгонихме прилепите, оставихме колелетата и багажа и отидохме до близкия извор, за да се поизмием от потта, калта и прочее.



Чудна работа, имам спомен, че пред извора ръчках телефона, снимах, суетях се, а намирам само 2 бр. снимки от това място. Като се замисля, май всъщност наистина ръчках нещо, но търсех мрежа и интернет, защото с Борис имахме някакъв спор или по-скоро липса на спомени за някакво място, което някой форумец бил описал, и искахме да намерим написаното /Борис го е чел това/. Вече не помня обаче какво точно търсих из нета. Бая ровичках. Спрях едва когато зарядът на батерията започна застрашително да намалява.

Б.: В действителност ръчкането на телефона в търсене на интернет и по-специално на планинарския форум Smile се случи на следващата сутрин, когато търсехме заобиколния и по-лесен маршрут от Бутора нагоре, описан някъде по темите от mikesli Smile Той беше публикувал и карти на местността с отбелязания и търсен от нас алтернативен маршрут, но за жалост не успяхме да ги намерим Smile Тогава, като последно усилие, звъннах на съпругата ми и я помолих да пусне лично съобщение на mikesli с молба да ми се обади, за да го попитам по телефона за пътя. Той обаче въобще не е видял съобщението (май и той е бил някъде по планините по това време, после ми писа, след някоя и друга седмица, не помня вече) и след като почакахме известно време без отговор, тръгнахме на своя глава да търсим пътя. Но пак казвам, това се случи на следващата заран Smile

М.: Измихме крака, зъби, уши и прочее и се върнахме до помещението, за да разпъваме спалните чували и да спим.
Борис беше много бърз. Извади чувала, подложи листа, шума и каквото намери, легна и заспа. А аз бях по-сложен Smile. И по-принцип съм си така, когато спим на открито. Първо огледах внимателно мястото от всички страни. В съседното помещение например, имаше една катерица. Когато надникнах през изкъртения прозорец, тя скочи и увисна на стената, гледайки невярващо. Стоя си там така няколко минути. Наблюдавах я внимателно, не исках да я плаша. Чудих се дали няма някоя хралупа наоколо и затова стои така, за да види дали ще отида да й изям малките или запасите за зимата /ами тя не вижда ли, че нямам вратовръзка и не приличам на онези, които нагло и правомерно вземат чуждите резерви и военновременни запаси, които друг е събирал за черни дни Smile Smile Smile/. Стоя си така животинчето, чуди се и размишлява, докато взе правилното решение да избяга през дупката в стената. В това помещение се въртеше и един прилеп, но само един. В предното /нашето спално/ помещение имаше 2 или 3 прилепа, единият от които беше особено упорит /или с „повреден радар”/, защото само се въртеше под тавана и не искаше да излиза навън като другите. Трябваше да подскачам с разперени ръце, за да го „мотивирам” да излезе през комина или през прозореца, за да си търси комари на воля из нощния хлад и да не ни пречи с пърхането си през нощта.



След огледа събрах дърва и запалих огън в предверието. Подредих машините и багажите /сложих мокрите дрехи близо до огъня, за да съхнат/, опитах да пека сухари /но нищо не стана/ и преградих входа с подръчни средства, защото по някое време се чу някакъв вой в тъмното, което ме подсети да взема превантивни мерки срещу едри любопитни животни. Варих чай, оправях си леглото, гледах звездите /само когато излизах навън за дърва/ и въобще не бързах да заспивам. Извадих намерената през деня запазена цигара, за която по пътя се чудех дали е паднала от зад ухото на някой човек, дали случайно е изпусната или пък е била нарочно изхвърлена от турист, решил да откаже цигарите. Наканих се да я запаля и изпуша с кеф, като индиански шаман, седнал край огъня. Гледах цигарата, въртях я в ръце … как пък остана цяла пущината чак до сега, това поличба ли е? Нито се беше намокрила, нито смачкала, нито разкъсала. Сякаш казваше: - „Изпуши ме!”. И както си се чудих така на провидението, изведнъж се зачудих на собствения си акъл! Да дойда до тук, за да изпуша някаква цигара? Я стига глупости! Оставих цигарата внимателно в дупката на една тухла на завет и на високо. Някой може да дойде, да я намери и да я изпуши. Аз не ща! Smile





През това време Борис спинкаше, доволно и щастливо.
Последната снимка от този ден /на която се вижда спящият Борис/ не е с лоша експозиция /т.е. бледа/. В един момент огънят запуши повечко и помещението се задими. Станах да разкарам пушека с една блузка, веейки с нея като с плащ. Не успях да направя силен вятър, но и не събудих моя спътник. Тогава реших да го снимам, за да мога после да му разказвам как спи „нашия”, въобще не се трогва, че колегата му подскача насам-натам с „парцал” в ръце, огънят дими, вълците вият, а прилепите ни дебнат да заспим, за да пият наситена с кислород байкърска кръв… Шегувам се, разбира се, виещото в гората нещо едва ли беше уважаващ себе си вълк, а в България няма прилепи-кръвопийци! Но мечки има. Борис ми беше разказал, че в района на Бутора две момчета с велосипеди преди години били видели мечка с малко мече /Б.: Става дума за Светлин и Зарко, героите от 2006-та, които с разказа си за КЕ ме запалиха по прехода… и ето докъде я докарах Smile И, доколкото си спомням, май ставаше дума за мечка с две мечета Smile/. Исках и аз да видя такава, нищо, че можеше и да напълня гащите Smile … с адреналин Smile Smile Smile. Дано утре срещнем някоя добра баба Меца!
Сложих до спалния си чувал една „по-яка” гьостерица /приличаща на стик за голф/, за всеки случай Smile, и заспах.
По някое време през нощта прилепът се върна /може и към сутринта да е било/ но ме мързеше да ставам, за да го гоня.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Дек 13, 2014 4:42 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 8
г.д.Бутора – Агликина поляна


М.: Рано сутринта, някъде към 07 часа, докато спяхме, преваля за кратко. Нямам спомени Борис да ме е подканвал да ставам. Значи сме спали до по-късно. От снимките виждам, че съм станал към 08.30 часа.

Б.: …което за пореден път постави под дълбоко съмнение смисълът на това да се бъхтим до късни доби и да се кьоравим в тъмницата, а сутрин да се излежаваме като търтеи Smile



М.: Очертаваше се приятен, летен ден, в началото на който трябваше да решим – право ли нагоре да тръгнем /по маркировката/ или да търсим подсичащата пътека, за която Борис знаеше, че я има, но не беше много сигурен. Аз бях твърдо за подсичащия път! Маркираната пътека продължаваше право нагоре, към близкия източен връх, в чието подножие всъщност се намирахме. Пътят, от своя страна, продължаваше хоризонтално и вероятно завиваше и слизаше на юг, някъде в ниското. Но пък минаваше /според моите представи, не съм ходил да го проверявам/ покрай една седловина и най-вероятно, все някъде, трябваше да има отклонение, по което големите горски машини да се изкачват от седловината към височината, която беше нашата близка цел. Така си мислех аз и щом Борис прояви желание, въобще не го чаках да се разколебае, ами направо тръгнах по пътя. Всъщност и той нямаше желание да бута по високия баир и също с ентусиазъм пое по пътя. Минахме покрай снощните чучури с вода, а после и покрай един интересен водопад, чиято вода беше изваяла от оставения там стар варел някакво произведение на изкуството, цялото в зелени водорасли /браво на Борис, че го е снимал!/.



Продължихме по пътя на юг и когато се появи първото, според мен подходящо отклонение на ляво и нагоре, продължихме по него. Борис нещо се съмняваше и тука ли беше, или на друго място, но май опитва да се свърже с човек, познаващ района. Аз пък не се съмнявах в посоката, съмнявах се в пътя . Но нищо не ни пречеше да се върнем и да намерим правилната пътека. Затова тръгнах смело и безотговорно напред и нагоре. Ако не е тук – качваме се на колелетата /които сега бутахме по нагорнището/ и за 5 мин. слизаме на пътя… и така докато намерим правилното отклонение. Такава ми беше идеята. Пътят по който вървяхме обаче продължаваше все в правилната, според мен, посока. И в един момент: аха-а, врата със стълба! Снимах се, посочвайки с палец посоката, от която тръгнахме сутринта.



Б.: Като гледам часа на тая снимка, лошо ми става колко сме се мотали Smile Аз на моя апарат нямам активирани дата и час, часовник не нося, телефоните са изключени и само километража на колелото (на който кабела е скъсан и не мери разстояние) ми показваше точно време.

М.: - „Тука е!”, каза Борис и въздъхна, сякаш камък му падна от раницата, усмихна се и отсече: - „Нагоре, покрай оградата!”.

Б.: Вярно е, аз по принцип не се ориентирам добре в напълно непозната местност, нямам добре развито чувство за посока и разстояние и като тръгна по път, който не познавам, особено когато времето ме притиска, ми е доста напрегнато Smile

М.: Е, то през оградата и без това не става Smile. Важното е, че Борис се беше сетил как в описанието на подсичащия път пишело да се върви покрай някаква ограда. Окрилени от настъпилото успокоение, поехме нагоре и все нагоре, покрай оградата. Пътеката покрай нея е утъпкана, не един и двама човека са минавали от тук, а даже и кросови мотори.
Щом изкачихме височината, маркировката се появи.

Б.: Всъщност и дотук следвахме маркировка, която започваше някъде от отбивката на пътя и представляваше малки пластмасови табелчици с червена стрелкичка. Както казва mikesli, тук тая маркировка те връща на Пътеката Smile



М.: И този ден пътешествието започна с добър късмет! Как да не е ведър човек в такъв момент – на Пътеката сме, надхитрихме тежкото бутане по изпречилия ни се стръмен баир, със здравето сме добре, техниката е наред, свикнахме с теглото на раниците и убиванията на презрамките, гората е светла, прохладна и приветлива, пътеката е ясна и живописна, клоните на дърветата са спокойни /няма вятър/, листата шумолят нежно! Е, самодиви нямаше, но надеждата крепи човека! Smile
Поредно дърво, изяждащо табелки. Браво на дървото!



Имаше изкачвания, имаше и слизания. Имаше и шибащи клони, но като цяло пътят беше чист, сух, прохладен и шареносенчест Smile.



Снимах се пред поредна табелка за с. Дрента, едно от любимите ми села.



И така, покрай дървета и треви, стигнахме до заслон Караиваново хорище.



В помещението успях да снимам няколко мишока с крила, преди да отлетят през комина на огнището.



Признах на Борката, че беше прав - нямаше да можем да стигнем предния ден до това място. „Абе можеше и да успеем, но много трябваше да се напъваме!” – тайничко си помислих все пак на ум. По пътя до тук си говорихме за водата по Пътеката. Аз и преди много се чудих от къде ли са вземали вода, за да захранват голямата чешма на малката полянка до този заслон. За това след кратката взгляда на заслона тръгнах да изследвам околния район, рупайки някакви ядки и държейки полупълна бутилка с вода /която оптимистично се надявах да напълня на извора, когато го намеря/. Борис ме разколеба: -„Няма време, не се мотай много! Той /еди-кой-си/ е посочил точно къде е извора, даже и GPS координати е дал!”. – „Добре де, аз набързо!”. И вярно, почти на бегом огледах близките скали и всичко в близкия периметър, в посока към височината. Не намерих нито каптаж, нито разбит чучур, нито дори локва. Разочарован се върнах, взех колелото и забутах нагоре, почти едновременно с потеглящия по Пътеката Борис. Спрях да се снимам до близката указателна табелка, но всъщност все още се надявах, криввайки някъде в страни, да открия водоизточник. Затикахме по нагорнището, и докато говорехме за водата, трескаво се оглеждах насам-натам.
- „А, ей го извора!” Оставих колелото и радостно изтичах до едно бетонно паралелепипедче с метална, ръждясала врата, в ляво край пътя, малко над заслона.



Борис и той дойде след мен, вероятно за да снима самодоволната ми физиономия. Да, ама не! Това не беше търсения каптаж, а нещо като пункт за почистване и проверка на тръбите, доставящи вода /поне според мен/. Оправих изкъртената врата /сложих я на мястото й/, почистих от ръждилките една малка дупчица в горната й част и се върнах на пътя, разочарован. А дупката във вратата я пооправих и оставих незапушена, защото недрата на тъмното помещение не се виждаха и исках да оставя път за бягство на евентуално скрилите се там прилепи Smile. Трябваше да проследя пътя на тръбите, за да намеря водоизточника, но нямаше време.
Пътят продължаваше преимуществено през гора, надлежно маркиран.



И пак – гори, пътища, дървета, треви, слънце…Пристигайки до х.Буковец Борис пак ме подсети за това, че преди бях писал „слизайки към Буковец”, пък то: -„Виж какво изкачване има преди хижата” Smile. - „Ами какво да направя, това помня, това съм написал! И журналистите вкарват субективните си мнения в обективните си обзори на събитията, но аз поне съм безплатен и добронамерен Smile.” - неумело се защитавах. - „Пък и виж, точно преди хижата има малко спускане” Smile Smile Smile. Тъй де, не падах по гръб… пък и се появи една очарователна дървена маса, с дървени пейки и извор със студена вода до тях, където да седна.
Наляхме си вода, седнахме на пейката край масата и извадихме от раниците кой, каквото има за ядене. Не се застоях обаче, бях потен, станах, съблякох си блузата и я окачих на едно дърво, за да съхне на слънцето. Борис през това време хапваше и постоянно подканваше да му помагам в изяждането на храната, за да му олекнела раницата.
- „Митак, вземай си от сиренето, че трябва да го изядем, знаеш ли от къде го мъкна!”
- „Добре, ама чушката къде е?” Smile, отвърнах шеговито, защото знаех, че чушките свършиха още втория ден, до разклона към манастира „Седемте престола”. И понеже се сетих за тамошния ни разговор и чушките, попитах Борис /за пореден път, защото исках да запомня казаната ми от него „житейска мъдрост”/:
- „Как беше онова, за чушката и жената, че пак го забравих?”
- „Краставица, ако не горчи,
чушка, ако не люти,
жена, ако не гълчи
и мъж ако не мълчи -
де ще му излезе края, а?” Smile Smile Smile /Б.: Това май Чудомир го беше писал Smile/



М.: Помогнах му в изяждането на сиренето, но умерено, все пак той го е мъкнал до тук. Често, често пих вода на малки глътки и обикалях из района. Внимавах да не се разболея.
Когато стана време да тръгваме запечатахме момента …





… и продължихме надолу по пътя към Твърдишкия проход.
Тук винаги се сещам за една поучителна история, разказвана от нотабилите в гр.Елена като истинска, от времето, когато този град е бил пограничен за новоосвободеното Царство България, някъде след 1878 г. Изкушавам се да я запиша, защото е много показателна и за сегашното ни време. Та тогава този проход представлявал коларски път, на който след освобождението направили митница, с бариера и една къщичка, в която живеел и работел „бай Някой си” /името не помня/. Човека го назначили за митничар, защото бил поборник за свободата. Бил неук, но честен човек. А митницата била много малка. „Какво толкова може да стане”, си мислели големците от София и назначили този човек за митничар, пазач, граничар и каквото там се наложи да прави за отечеството. И човечецът си работил – вдигал бариерата, проверявал хората и багажите. Понеже бил неграмотен, в един „халваджийски тефтер” драскал по една чертичка за всеки преминал пътник, а събраното мито слагал в една торба. Изминала така една година и човека натоварил торбата с парите на едно магаре, взел тефтера и отишъл в столицата, да търси Министерството, за да ги предаде. Намерил Министерството, влязъл при някакъв чиновник и казал: - „Аз съм бай Митьо /примерно/ и идвам от кантона на Твърдишкия проход да ви донеса митото”, подавайки оръфания тефтер, пълен с чертички. Чиновникът погледнал мизерното тефтерче, огледал отдолу-нагоре опърпания селянин и казал нещо от сорта на: – „Абе, байно, какво мито, кой те пусна тука с тез кални цървули?”. Човекът обаче му показал вързаното магаре под прозореца и щом чиновника видял големите и тежки дисаги, се ококорил. След това потърсил помощ, защото за разлика от малкото тефтерче, торбите с парите били много големи и тежки. Байното се прибрал в Балкана, а в Министерството решили, че на тази Митница й трябва учен човек, който да може да смята и правилно да събира и отчита народната пара. Махнали поборника от длъжността и изпратили учен човек от София. Новият митничар работил при същите условия и след една година натоварил пак магарето и - айде в Министерството. Този път там го посрещнали подобаващо, човекът бил хубаво облечен, любезен и начетен. Началството попитало къде е тефтера. – „А, отвън, на магарето!”. Излязла делегацията от министерски чиновници, потриващи доволно ръце и предвидливо водещи си хамали за тежките дисаги и какво да видят: няколко огромни торби с дневници, отчети, регистри и прочее книжа, които магарето едвам носело на гърба си и до тях една малка торбичка, пълна с пари от събраното мито. Smile Smile Smile
Разказвайки си разни истории и случки, двамата с Борис бързо и лесно стигнахме до Твърдишкия проход, прясно асфалтиран от учени хора, изпратени в днешно време по тези места Smile. Всяка прилика с действителни лица и събития /и разказани поучителни истории/ е напълно случайна! Smile



Продължихме по асфалтовия път в източна посока. Още при слизането до тук обаче на мен нещо не ми харесваше все по хубавия път да минаваме и периодически, когато имах възможност, криввах по черните пътища, пресичащи гората на пряко /с малко повечко изкачвания или с други дребни препятствия по тях/ и пак излизащи на хубавия път. А след прохода, виждайки отделянето на маркираната пътека от асфалтовия път, предложих на Борис, ако няма против, да се разделим. Исках да мина напряко и нагоре по пътеката. Пък той да си кара по пътя. И на х.Чумерна де се съберем отново. Речено – сторено!
Пътеката се отделя веднага след една нова и красива горска хижа, непосредствено след прохода , в ляво и нагоре от пътя. Спрях и забутах по тази стръмна пътека, а Борис продължи да си кара по шосето.

Б.: За маркираната пътека в гората преди Чумерна знаех от нета, че била осеяна с нападали дървета и поради това по нея не можело да се кара. Затуй предпочетох отново добре познатия вариант с асфалтовия път, въпреки доста стръмните му заключителни 2 км. Но следващият път ще мина през гората Smile

М.: Гората стана малко по-гъста и тъмна, а също и по-влажна. И все нагоре и право нагоре.
И в един момент, както си пълзях по нагорнището: - „Я, гъби!”. Хвърлих колелото и раницата, извадих ножа и нетърпеливо отрязах една от гъбките. Още щом видях белеещите се гуглички ги познах, но не вярвах да виждам това, което виждам. Smile Пък то се оказа вярно – майски гъби или както са познати по нашия край – чучулетки!





„Хм, тези гъби не знаят ли, че месец май отдавна мина и замина!” Чучулетките са специфично ароматни малки симпатяги, които растат от средата на месец април до началото на месец юни. И само тогава през годината. Вероятно тук, в Балкана, все още беше пролет!
Гъбите бяха много. Затова в една найлонова торбичка събрах само най-младите и крехки представители /но тъй като почти всичките бяха такива, по-голямата част неохотно оставих на мястото/.
Продължих нагоре по пътеката и скоро чух далечен говор, някъде пред мен.
Настигнах една двойка – момиче, българка, с приятеля си – немец. И те отиваха към хижата, нарамили раници. Малко ги изненадах, защото ме усетиха едва щом ги приближих в гръб. Двамата бяха много впечатлени от българската природа, особено чужденеца. Съжалявам, че не ги снимах, а само те – мен.



- „Не гледай дисплея, счупен е, насочваш напред, натискаш копчето и щом каже „щрак”, значи е готово.” – обяснявах, малко виновно, докато ме снимаха. В разговора чужденецът сподели, че нашите планини били чудно красиви и не можел да разбере защо даваме да бъдат така изсичани /забелязал човека, ама то всъщност трябва да си наистина „кон с капаци” или сляп, за да не забележиш „мародерите” Sad/. Само повдигнах рамене и замълчах. Какво да кажа? Ако изкажех мнение се опасявах, че на следващото логично /особено за чужденците Smile/ запитване „какво аз съм направил за решаването на въпроса”, вече наистина нямаше да има какво да отговоря. Защото нищо не бях направил. Разделихме се с пожелание да пием по бира в хижата и заминах напред.
Малко след като ме изгубиха от поглед стигнах до едно място, под едно старо дърво, където вероятно група хора е спирала за почивка. Беше пълно с боклуци – празни пластмасови шишета и опаковки от храна. Спрях и направих пълна оборка – опаковките натъпках в празните шишета, а тях събрах в една торбичка, която закачих на кормилото. Хвана ме срам от безхаберността на моите сънародници! Нито си пазим гората, нито си я чистим, а даже активно си я мърсим!
Макар в началото, долу при асфалта, прекият път да започна като пътека, той отдавна се беше превърнал в широк и удобен път, водещ чак до х.Чумерна.



Пристигайки до хижата, установих, че Борис все още го нямаше. Подпрях колелото на стената на сградата, махнах потните дрехи и зачаках. След няколко минути кучетата се разлаяха, извадих фотоапарата и наострих поглед към гората под поляната пред хижата. Идва!



Б.: От минаването по асфалта бонус ми беше снимката на Хайдушкото сборище Smile



След като избутах стръмното и стигнах до ски-пистата, взех усилено да търся чешмата, която бях чел, че се намирала някъде тук и водата в нея била добра,за разлика от тая в хижата. След доста безуспешно обикаляне покрай бараките стигнах до ей тая забележителност Smile



И когато най-накрая се отказах, примирен с неуспеха от търсенето, и тръгнах към хижата, я видях:



М.: Напълних съдинките, защото знаех, че на извора в началото на Темната гора не биваше да разчитам, а гората си е бая дълга.
Тук поостанахме за по-дълга почивка. Пихме по някоя бира и хапнахме от гозбите на хижаря отец Петър. Взехме и по един душ. Избръснах се, но на сляпо, защото огледалцето ми се беше счупило /вероятно от някой шибащ клон, тъй като раницата винаги внимателно свалях и оставях на земята/. Когато излязох от банята, доволен и щастлив, Борис ми каза, че съм си бил оставил брадичка като на морски капитан, като на козел или нещо такова /абе нещо смешно беше, но какво?/. /Б.: Май беше като слонско теме Smile/ – „Голяма работа, брадата до утре пак ще порасне и няма да си личи!”, отговорих, защото ме домързя да се връщам в банята за оправяне на визията Smile.



От хижата тръгнахме с пожелание от отеца-хижар за „добър път” и напътствие „да не вървим нагоре към вр.Чумерна, а надолу, по пряката пътека през гората”.

Б.: Не че сме имали и най-малкото намерение да бъхтим до върха Smile

М.: Така и направихме – веднага след излизането над хижата, откъснах няколко ароматни ягоди в една туфа край пътя /мисля, че тук ми беше последната гощавка с ягоди за прехода/ и поех на ляво и надолу, по относително стръмен път, навлизащ в гората и превръщащ се в пътека.



Все надолу и надолу.



Но внимателно, без много бързане, със спирания за разглеждане на околността.



Това е Темната гора, в която винаги има какво да се разглежда. Интересен може да бъде стар дънер, приличащ на многоетажен жилищен блок, с множество издълбани „апартаменти заедно с обитателите”.



Имаше и интересни дървета, с класически мъх по кората и причудливи корони.





И какво ли не! А ето тук, на това място, миналата година нощувахме на палатка.



И така, докато лъкатушехме между дърветата, неусетно захладня, притъмня /залезът наближаваше/ и заръмя дъжд. Не бързах да изваждам дъждобрана, карах си така, и без това бях потен и малко повечко намокряне нямаше да е проблем.
По едно време обаче заваля силно, като „из ведро”, спрях под едно голямо дърво в гората и извадих и наметнах дъждобрана. Застанах прав, над седалката на колелото, изчаквайки Борис. А дъждът си валеше. Моят спътник обаче не идваше. Вероятно беше направил същото като мен и останал така на едно място някъде по-назад на Пътеката. Дъждът отслабна и Борис се появи. Махнах дъждобрана от главата си и го вързах над раницата. Тя да е суха! Така продължих по хлъзгавото надолнище.



Б.: Аз бях спрял доста по-назад (въпреки че нямах идея колко напред е отишъл Митака) и се бях свил под дъждобрана си и под едно дърво. Доста време изкарах така, сигурно към половин час, докато спре дъжда напълно. За съжаление, без да забележа навреме, дъждобранът ми се е бил усукал някак така, че се е получило нещо като улей и водата, текла по него, се беше изливала върху спалния ми чувал. Той беше натъпкан в един здрав компресионен сак (подарък от cholla от Америката) и прикрепен към колчето на седалката. Сакчето обаче не се оказа водонепропускливо и част от чувала се беше намокрил.
След като дъждът спря, потеглих напред в търсене на Митака. Времето обаче бе напреднало неприятно. Дотук този ден беше добър за нас, движехме се по плана, но този непредвиден дъжд ни усложни живота.


М.: Ей, тези хора срам нямат! Режат и дърветата с маркировката по тях. И те им пречат!



Достигайки до поредното, но по-голямо сечище, започнах да обикалям и да оглеждам наглата история на горските работници /такива номерирани камари, като тази под № 1 на снимката, бяха разхвърляни из околността, също като мравуняците по поляните на Узана/. Отклоних се от пътеката, падна мъгла и обърках посоките …



Тук, в първия, нецензуриран вариант на настоящите си бележки, бях сложил една снимка, на която съм погледнал така тъжно, сякаш „аха-аха и да зарева” Smile. Махнах я, но вярно ми се ревеше! И не защото бях загубил посоките, а защото виждах вандалщината наоколо! Горе дъбаци-столетници, тука букаци! И всичката тази сеч за пари! Нищо друго, освен парите, не виждат тези хора!
Гледах тези камари, ядосвах се. Един приятел ми беше казал, че в този район гората била държавен резерв още от царско време, след освобождението. Толкова години не са давали да се сече и едва сега се намерили съответните „механизми” /умишлено не споменавам думата „корупция”/, за да изсекат вековните дървета. Надявам се този, който вижда всичко, да види и това и да вземе съответните мерки!
А, че изгубих посоката – голяма работа! Smile Из околността беше пълно с еднообразни камари с нарязани дървета, как да не се объркам? Понеже колелото го бях оставил край пътеката, обикалях пеша. Борис идваше някъде след мен, имах време и бях тръгнал пешком да разглеждам сечището. И в един момент, когато мъглата стана гъста, наистина се обърках. „От къде дойдох? На къде да вървя? Супер, загубих се и сега ще трябва да се намирам!” Smile Тръгнах напосоки, малко натам, малко насам … Дезориентацията бързо изчезна, намерих и колелото, и Борис, който също беше извадил фотоапарата, снимаше и се ядосваше.



Мъглата прииждаше и се отдръпваше на талази.



- „Ей, Борка, да не ме блъснеш в тази мъгла, че нямам стопове!”



След около половин час пак заваля дъжд. Стана по-мокро, но поне разкара гадната мъгла.



Борис пак си сложи дъждобрана, но аз не бързах. Не валеше толкова силно.



След 10-тина минути дъждът спря. На една полянка спряхме и ние. Докато Борис прибираше дъждобрана, нагазих в мократа трева и откъснах няколко млади и свежи стръкчета мащерка, дива мента и жълт кантарион /това последното не знам от къде ми дойде на акъла да го бера, май защото го видях наблизо и знам, че и то е полезно/. Откъснатото прибрах при гъбите, защото си бях наумил вечерта да правя супа. После, на няколко пъти, също спирах, късах и прибирах в раницата или по джобовете разни билки /други видове мащерка и „тайни съставки”/, които ми се виждаха подходящи за гозбата Smile.
Дъждът спря, но съответно и мъглата пак се появи!



И то толкова гъста на някои места, че даже Пътеката се губеше и не можеше да се кара по нея /за да не се блъсна в нещо/. Къде е пътеката?



Добре, че беше още светло!
Често излизахме на голи полянки, където видимостта беше по-добра.



На една от тези полянки внезапно до пътеката се появи стадо крави.



Аз минах покрай тях бавно, оглеждайки се. Борис караше и той така след мен, но внезапно спря. Един бик доста застрашително тръгна към него с наведена глава и издадени напред рога и аха-аха да го блъсне. Борис стъпи на земята и премести, почти вдигна колелото между себе си и животното, за защита. Аз завих и се върнах да помагам Smile. И докато се чудех как точно бих могъл да му помогна, бикът се отказа и се върна назад в мъглата. Нямаше какво да коментираме. Продължихме мълчешком по Пътеката.
До падането на нощта беше все така – мъгла, малко каране, много ходене, малка видимост, много джвакане на обувки Sad... До последно се опитвах да карам, но много бавно, със скорост на пешак, защото видимостта беше много лоша и бях предпазлив. А Борис в един момент слезе от колелото и повече не се качи на него. Тикаше си, в неговия си типичен, устремен стил. Пък аз през това време правех глупави опити – качвах се, карах малко, спирах с рязко скърцане пред някое препятствие, слизах и тиках, пак се качвах, пак слизах и т. н. Мъгла!



Нощта падна, слънцето изчезна, но мъглата остана. На едно дърво видях нещо, но какво ли? Трябваше почти да „забия нос” в дървото, за да видя надписа, указващ, че наблизо има вода.



По едно разкаляно надолнище карах /за пореден път/ на светлината на челника, когато колелото се подхлъзна и без малко да се пльосна в калния коловоз /вървяхме по път, изровен от камионите на дървари/.



Реших, че това трябва да ми е за урок! Борис като си тикаше така, какво му има? Нали и той щеше стигне където сме тръгнали!
От тук насетне продължих само и единствено пеша. Угасих и челника. И установих, че без него може би се виждаше даже по-добре в тази лепкава и гъста мъгла.



През това време Борис „изплува” от мъглата зад мен, тикайки в калта, без челник. Включих само предния фар на велосипеда /до сега не го бях пуснал, защото пестях батериите/. Това фарче, като разположено по-ниско, осветяваше по-добре. Така продължих напред.

Б.: Бях се опитал да пусна челника и дори да карам, но беше опасно – ситните капчици на мъглата отразяваха моментално светлинния сноп и вероятността да изпусна някой завой на черния път беше повече от голяма. Знаех, че би трябвало да остават не повече от 2-3 км до Агликина поляна, вече бяхме излезли от високите гори и навлезли в сечищата, но гъстата мъгла така ме дезориентира, че всичко наоколо ми се струваше непознато, сякаш не бях минавал вече 3 пъти по същия път… Беше вече тъмно и нощуването на предварително определеното място – Изворите на Камчия, зависна под въпрос.

М.: Много се забавихме, много! Първоначалната идея беше тази вечер да стигнем поне до Железни врата в прохода Вратник, и да нощуваме в заслона при изворите на Камчия, ако не и по-напред. Но тази мъгла /и калта донякъде/ ни забави.
Още щом се стъмни, по пътя, с Борис почнахме да се чудим къде да спрем за нощувка. Смътната идея това да стане на Агликина поляна стана реална. Но къде точно? В това мокро и кално време не ни се искаше да разпъваме палатка, защото всичко щеше допълнително да подгизне и да спим мокри. И хладно стана! Замечтах се за топли и сухи дрехи Smile!
Борис се сети за параклисчето, което миналата година се появи на Агликина поляна. Но имаше ли стрехи малката постройка? Той питаше мене, аз питах него… кой да каже?
С напредването на вечерта взехме окончателно решение /то друго и не беше възможно Smile/ да стигнем до тази поляна и ако може, да се настаним на сухо под стрехите на параклисчето. Дали можеше да се намери някакво сухо местенце? Джвакахме в калта … и се надявахме!
Избутахме си така, като момченца, до Агликина поляна. Бавно, но сигурно!





След снимките до паметника-камък, побързахме да намерим параклиса.
Борката предлагаше, ако вратата не е заключена, да влезем вътре и да пренощуваме. Аз бях против. Светотатствено ми се струваше, затова. Но пък бях мокър, уморен и замръзвах, щом спра да се движа, затова се изкушавах да влезем. Оставих моя спътник да провери вратата.
- „Отворено е, нали ти казах, не може храм да стои заключен!”, каза Борис, с нотки на задоволство, и надежда, дали ще отстъпя от идеята да настоявам да спим /или само аз да спя/ навън.



- „Добре, да разгледаме. Но нищо няма да пипаме.”
- „Разбира се, оставяме си го, както си е, нали и аз това казвам!”
Хубаво беше параклисчето, чисто, спретнато и най-вече топло и уютно. А навън, дори и да нямаше вятър, имаше някакво течение и беше студено. Прекръстих се няколко пъти, разглеждах и се чудех какво да направя.
- „И забеляза ли как се казва – Св. Димитър!”, рече Борис.
- „Е, това беше първото, което видях.”
- „Кажи сега, това не е ли знак от провидението?”
- „И аз това си мисля.”



Но божествена помощ ли беше появата на параклиса на светеца-войн, чието име нося, или изпитание? Продължавах да упорствам и да не искам да оставам в параклиса.
Включих телефона и звъннах тук-таме, за да потърся съвет. Разбрах, че да пренощуваш в храм не било светотатство, а напротив, много хора, търсейки избавление от болести или по други причини преспивали в някой храм, вярвайки, че по този начин ще получат изцерение, или че Бог или някой светец ще им подскаже решението на техните проблеми. Успокоих се!
- „Аз нали ти казах, няма никакъв проблем!”, каза Борис, „Само се чудя дали ще се съберем в това тясно място?”
Вярно, помещението беше много малко. Преместихме свещниците и по-голямата част от багажите до вратата. Останалото празно място беше точно като за нас двамата.





Облякох сухи и топли дрехи и излязох навън, внимателно отваряйки вратата, за да оставя колелото зад параклиса. Бр-р-р-р, то студено бе!
Бързо се върнах вътре, хапнах набързо и извадих спалния чувал и легнах на шалтето, до вратата.

Б.: Аз пък даже не си правих труд да вадя чувала. Той беше мокър, а вътре бе толкова топло, ненормално топло. Само си облякох повечко дрешки и нахлузих едно чорапи на калните си ноги. Нямаше вода наоколо за миене или поне аз не знаех къде точно се намира извора, описан на обратната страна на една от 7-те карти. Бях търсил тая вода първия път, когато минах оттук и не я намерих и оттогава не съм се вълнувал от нея. Малко ми беше криво, защото това бе първата вечер, през която не успяхме да стигнем до предварително начертаната цел за край на деня.

М.: Бях уморен, пък и нямаше къде да запаля огън … Очаквах бързо да заспя. Smile Завих се през глава, защото под вратата лъхаше хлад и студ, точно към мен. Подпъхнах разни неща и уплътних процепа с подръчни средства, но студеният полъх остана, макар и слаб.
Когато угасихме светлините /от последните снимки видях, че е било към 23.20 часа/ дълго се взирах към посоката, в която беше иконата на Св. Димитър…
Дали ще сънувам пророчески сън? Заспах с идеята да се помъча да запомня сънищата си. Дано да не е нещо лошо! И дали ще трябва да се тълкува? Нещо алегорично? Много често сънувах цели романи, даже с продължения Smile. Ако и сега е така, дали ще мога да разтълкувам скритите послания?

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Дек 13, 2014 9:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 8
м.Агликина поляна – Беседката под Голямата нива


М.: На развиделяване се събудих разочарован, защото не бях сънувал. Напъвах си мозъка няколко секунди … ъ-ъ-ъ-ъ … ами нещо не помнех да съм сънувал и това е! А така ми се искаше, за да разгадавам скритите послания в сънуваното като някоя Пития от Делфийското светилище Smile! Не съм бил гадателка в предходния си живот и това е, какво да направя Smile, може овчар да съм бил или пък селянин с колело /даже последното е много вероятно Smile Smile Smile/!
Навън беше светло, но слънцето не беше изгряло и даже нямаше изгледи да изгрее през облаците. Набързо събрахме багажа. Моят спътник и „стратег” не беше предвиждал ранно тръгване, но аз настоявах за това, тъй като се притеснявах да не дойдат поклонници, които да ни заварят в параклиса. Пък бързото обличане и стягане на багажа беше обяснимо и с големия студ, който се беше настанил около нас. А навън беше още по-студено. И даже се канеше да заръми. Поради това за първи /и единствен/ път по време на това пътешествие си сложих под блузката пред гърдите празна найлонова торбичка, за да ме предпазва, доколкото може, от студения вятър, който очаквах да духа по пътя към Изворите на Камчия.
Приготвихме се набързо, може би и защото нямаше вода, и тръгнахме, лично аз – с малко тъга ... може и да беше студено, но ми беше хубаво на това място!



Пътят на изток след Агликина поляна е асфалтов и надолнище през повечето време. Все пак слизахме към прохода Вратник! Придвижването беше относително бързо в сутрешния хлад /нали и затова си бях сложил найлона Smile/. Много зъзнех и си ми личеше, за разлика от колегата.
Точно в прохода ни заваля, но не много силно. Дъждът беше съществен дотолкова, че да развали /заедно със студа/ доброто настроение в началото на деня. Тъй като нямаше изгледи да вали продължително отидохме до една вила, недалеч от самия проход, и се скрихме под терасата на първия етаж.



След 15-тина минути големината на капките намаля и силата им отслабна и ние излязохме от укритието си. Продължихме по асфалтовия път на изток /който е успореден на маркираната Пътека/. По този път карах по средата на асфалта, защото и най-малкия полъх на вятъра разлюляваше дърветата и те ръсеха хладката си вода, насъбрана по листата. Б-р-р, добре, че имаше и нагорнища, за да се сгрявам! Голям студ!

Б.: Горе-долу на мястото, където маркировката напуска асфалта и се отбива вляво през гората, пак заваля по-стабилно и вече сложих дъждобрана. Не обичам да карам с него, запарвам се, полите му се ветреят и т.н., но поне ме запазва сух отдолу, мен и багажа /ръцете и краката не ги броя, ама те поне съхнат бързо Smile/.

М.: И така, оглеждайки се да не минавам под короните на дърветата и дали следва неголямо нагорнище, което да ме сгрее, малко по малко пристигнахме до отклонението от асфалта, маркирано с табела, сочеща пътя към изворите на р.Камчия /намираща се в ляво по посоката ни на движение и сочеща назад/. С голяма охота се отклоних по изровения път нагоре. Бавното каране по баира /и бутане Smile/ предвещаваше постепенно затопляне на мускули, стави … а защо не и настроение!



По пътя нагоре достигнахме до „тъжния” заслон край Изворите, бледа сянка на отминала слава. Сградата все още имаше покрив и даже някой беше преспал в нея и вероятно тръгнал малко преди ние да дойдем. Сам човек, или пък двама? Нямаше прозорци, нямаше врати… имаше нахвърляна по земята суха трева, разнебитена дървена скара от нарове за спане, остатъци от дограма и чамови трупи по прозорците /вероятно останки от някакви прегради от найлони и подръчни материали/ и много лайна /с извинение към читателя!/ по пода. Ако се поразчисти малко обаче, може да се спи! Във всеки случай ние в параклиса бяхме прекарали нощта къде-къде по-добре от нощувалите на това място. А сградата е близо до проходим път и лесно може да бъде възстановена. Няма ли някоя подходяща Европейска програма за нея? И някой ентусиаст?



Снимки от вън и от вътре на къщичката, изникнала в мъглата, като от някоя приказка.



Разгледахме набързо. Зачудих се дали има бълхи и кърлежи на това място?

Б.: Бълхи и кърлежи не знам дали има, но това място е превърнато в конски обор и спането в него едва ли ще е по-приятно отколкото това в г.д.Чукава примерно… отврат, да спиш и мишките да обикалят около теб! Мисля, че бих предпочел нощувка в ламаринената барака на Амбарица сред гръмотевична буря, отколкото тук… но не съм пробвал ни едно от двете, де Smile

М.: И продължихме, но не по Пътеката, а към извора на р.Камчия, който се „губеше” в мъглата, но не беше далеч.



Но първо, преди да се отбием към извора, си направихме по една снимка пред паметния камък, разказващ за прохода Железни врата.



Моето колело го оставих недалеч от този паметник и слязох към изворите пеша. Не ми се караше до там, защото каменната чешма с основния извор е в една падина. Т.е. първо трябваше малко да се спусна по инерция, но пък след това ще трябваше да катеря наобратно… и предпочетох да се разгрея с ходене Smile.
Междувременно пак взе да превалява, макар и слабо, и Борис си навлече дъждобрана.
Следващата снимка е пред „главния” извор, в момент, когато колегата се кани да си налее вода.



А малко след това и аз поисках снимка – традиционна за мен , стъпил на двата бряга на новопоявилата се река Камчия.



Хапнахме ядки, пийнахме водица /макар и много да не ми се пиеше/, измихме зъбите, насъбрахме сили /не че се бяха изчерпили до тук/ и продължихме по Пътеката. Докато си нагласях багажа извадих подковата, която носех от Планински извори. „Носиш ли късмет, скъпа, носиш ли? Или за сега само аз те нося!” – си помислих. „Хм, що за въпрос? Разбира се, че носи късмет!” – веднага си отговорих наум. Сложих подковата на един камък, за да обмени мистични енергии с извора Smile, или май по-скоро за да позирам за снимка с всички тези неща наоколо Smile Smile Smile, които на снимката се губят в мъглата, но аз все още ги помня в главата си и ми става ужасно приятно да си ги припомня.



След кратката почивка се изкачихме до паметника и поехме по маркировката, сред мъглата, под ръмящия дъждец, първо по нестръмното надолнище, а след това на зиг-заг и надолу-нагоре между дърветата /всъщност маркировката следва широк и проходим горски път/.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 14, 2014 10:40 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
По някое време Борис ме е снимал, в момент когато бях спрял и се чудех кой ли зевзек е оставил една велосипедна гума на изгнил клон /може би не се вижда много добре, но на левия клон на дървото в центъра на снимката виси една вътрешна гума, умело подхвърлена и закачена, стояща там поне от лятото на 2012 г., когато също си висеше на това място със същата подигравателна закачливост/.



И така – все през гората и право през мъглата!

Б.: Тук някъде намерих на пътеката една сгъваема туристическа щека. Беше здрава, вероятно изгубена от собственика си. Но в коя ли посока се е движел тоя собственик? Дали е от голямата КЕ-група, която се движеше пред нас и която скоро очаквах да настигнем? Ама ако не е бил последния в колоната, как пък никой след него не видя падналата щека? Или е от оня човек, с който се разминахме на з.Вратник и който така и не разбрах накъде продължи, но по-скоро беше обратно на нас? Реших, че ми е късмет и я взех със себе си Smile Пък ако случайно намерим собственика й някъде по-напред, ще му я върна…

М.: Но след около половин час мъглата се отдръпна, остана само гора и огрявани от слънцето полянки с мокри папрати и треви. През тези полянки, някои от които относително по-продължителни, минаването беше проблемно, защото маркировката липсваше или беше трудно забележима. Аз лично се стремях да се движа все по утъпканото, на изток и все на изток!



Б.: Всъщност и от снимката си личи колко ясна пътека е проправена, така че не е никак проблемна А аз не за първи път се чудя кой я проправя тази пътека? Спомням си първото си минаване оттук през 2009-та, на едно пробно 3-4-дневно пътешествие с намерение за Кръстец-Дъскотна, което впоследствие се превърна в унизителното двудневно Кръстец-Котел Тогава нямаше такива ясно утъпкани пътеки, беше едно лутане от марка до марка, връщане обратно, търсене… А сега сякаш трактор е минал с нарочната цел да почисти билна пътека в гората, нещо абсолютно невероятно… ако не е замесена горската мафия, разбира се…

М.: По пътя си говорихме с Борис за мястото и за това, че когато навлезем пак в гората, не трябва да подминавам с бясна скорост появилите се паметници на исторически забележителности, както предния път, а да спра. Разбира се, че е така! В местността Делирадева бука, в която навлизахме, при спусканията през гората, край пътя, има два големи камъка, с паметни бележки по тях, които при движение с бърза скорост може и да бъдат подминати /не защото няма да бъдат забелязани, ами защото спирането ще е трудно Smile/.
Докато се опитвах да разчета написаното на първия камък Борис дойде и „щракнах” ухилената му физиономия. Направихме си по няколко снимки и продължихме по надолнището.





Помня, че при предходното ми преминаване от тук Делирадевата бука я видях и спрях, но следващия паметник бях подминал. Затова сега карах по-бавно и оглеждах: 1. трасето; 2. маркировката; 3. къде, по дяволите, беше този паметник!
А, ето го, целият потънал в треви, храсталаци и сред нападали клони! Оставих колелото на пътеката и трескаво заразхвърлях клонаците настрани, за да отворя гледка и път към Камъка. Когато Борис дойде се снимахме на поразчистеното място.





Направих каквото можах, за да поразчистя, и продължихме.
Дали защото отдавна се бях грял и слънцето беше умерено напекло, дали защото имаше много надолнища, или пък заради многото гора наоколо, не знам, може би заради това, че бях на „Пътеката” в добро здраве /надявам се/, с добра компания и здрав велосипед… преходът отново стана лек, еуфоричен и пълен с положителни емоционални преживявания. Тук дърво, там цъфнали треви, весел ромон на листа и т.н. и т.н. Това трябва да се преживее, не може да се опише! Е, някои изчанчености може и да се снимат Smile.



Неусетно излязохме на Околчеста поляна, където маркировката се губеше, защото едни добри хора бяха изрязали старите дървета край пътя, а други добри хора бяха нарязали металните колове на зимната маркировка. Но понеже Борис беше с мен и знаех, че няма смисъл да търся маркировка, продължавах да си карам волно и спокойно.



Горната снимка е на пътя в края на гората, а следващата – в началото на поляната.



Снимал ги е ей този човек, доволен, че пак, за кой ли път, е пристигнал на това място.



Докато аз през това време, също доволен и щастлив, бях заседнал малко по-напред под една слива, хапвайки вкусни плодове.



Всъщност, сливовото дърво е в дясно край пътя, с едри, черни, сочни плодове, а когато Борис наближи, аз бях минал от другата страна на пътя, за да разнообразя с жълти такива, че черните ми бяха омръзнали Smile. И когато моят спътник спря, го помолих да ме снима пред това забележително плодовито, според мен, дърво.





Борис беше в отлично настроение и даже опита и хапна доста /нещо необичайно за него/ от тези „кумбулки”.

Б.: С каквито се събереш, такъв ставаш – е казал народът Smile Ама няма лошо да заприличам повече на Митака, само от полза ще ми е Smile



Спомням си, че тук, докато хапвахме сливи, колегата ми разказа как някога, на някакво събиране с колеги, не помня къде е било, излязъл сутринта рано с желанието да потича и да се прибере за закуската, ама нещо се увлякъл с тичането и заобиколил цял язовир, и не се прибрал цял ден и разтревожил всички!Smile Ей с такъв велик човек Съдбата ми бе отредила да споделя за втори път цялото разстояние от Ком до Емине Smile Може би пък честите му похвали към мен по отношение на организацията и следването на маршрута и времето не са само израз на любезност, ами почиват и на някаква логика Smile


_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 14, 2014 11:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: След няколкото минути почивка продължихме по пътя, в посока към гр.Котел, който разбира се, не се виждаше, но трябваше, според мен, да е някъде зад отстрещните възвишения. През поляните спуснахме направо в посока на изток, по черния широк път.



При предходния преход през 2012 г. Борис беше предложил да не се лутаме да търсим маркировка и разни пътечки и пътища през билата в посока към гр.Котел /защото както казах маркировката я нямаше никаква/, а да се спуснем по един черен път в посока към с.Кипилово. Тогава резултатът беше толкова успешен, че сега въобще не сме спирали да умуваме – през баира и храсталаците, или по пътя надолу? По пътя! Само спряхме на отклонението, което е някъде по средата на Околчеста поляна, някъде преди вр.Гредата, поне според мен /Б.: Не ми се гледат сега картите, но по спомен мисля, че отклонението, което хванахме, се намира преди да излезем на Околчестата поляна, а рида Гредата го бяхме отминали, останал от лявата ни страна. Поне според мен Smile/. Миналата година на това разклонение беше снимана моята нахилена персона /как уж объркваме пътя, сочейки вярната неправилна посока с ръка Smile/ и за това сега беше ред на Борис, него да снимаме Smile. Ето го и него, посочващ противоположната посока на табелата, на която надписа „КОТЕЛ” не се вижда. И така – тук се отклонихме в противоположната на табелата посока, рязко наляво и даже малко назад по посока досегашното ни движение, на север-почти северозапад, в посока с.Кипилово, по широк и удобен черен път, удобно слизащ в ниското. Кеф! Ама като знаеш, че колкото и да се луташ по завоите, пак ще стигнеш до гр.Котел!



Ето го пътя, на следващата снимка. Борис ме е снимал как се отдалечавам в далечината /бялото петънце в средата/ …



Ама вярно май бях с „бяло петно” в главата Smile! Този път е толкова приятен – минава се през гора, покрай живописни скали и усойни места с красиви планински пазви. И понеже е на слизане и ние не бързахме чак толкова много – разглеждах! Дотолкова, че да не се пребия някъде, ударил предната гума в някой камък, клечка или друга неравност. Според мен пътят се отклонява към извора „Козя вода”, а от там покрай дере, превръщащо се в р. Сухойка, и достига до „черния”, но „стабилизиран” път между с.Кипилово и гр.Котел.

Б.: А според мен за пореден път се изхитрихме и избрахме лесното слизане от планината, вместо да бъхтим до Разбойна и оттам да спускаме в Котел Smile И това си го броя за грях, но някой ден ще мина и по „правилния“ път, обещавам! Smile

М.: Често спирах, любувайки се на момента.
Следващата снимка е някъде по-надолу, но все още в началото на това отклонение /бях спрял, за да черпя енергия от природата, когато Борис дойде и ме подмина/.



Слязохме до ниви, обрасли с красиви крайпътни цветя...



… край които минах с ужасен кеф Smile /за кой ли път/. Обичам цъфнали треви и дървета и това е!



Скоро достигнахме до няколко къщи, нещо като Горско стопанство, но какво ли беше точно?





Тук пътят се разклонява и ние трябваше да продължим по лявото разклонение /което соча с ръка на следващата снимка/, на североизток. Непосредствено след това „кръстовище” има изоставени сгради на Горско стопанство.



Разклонението в дясно продължава на югоизток и катери към билото между хълмовете от тази страна. Борис искаше да продължи по това дясно отклонение, за да види до къде отива пътя и въобще има ли смисъл да се минава по него.

Б.: Не Smile Борис имаше натрапчивата увереност, че ако през 2011 г. не беше се предал пред логиката на Стампата, на чиято страна бяха тогава и посоките на света Smile и бяхме продължили по пътя, който следвахме, щяхме да излезем точно тук, на г.с.Зелениче (според мен така се казва това стопанство), щяхме да дойдем точно от това дясно разклонение, което се вижда на снимката и поемайки след това по лявото, да излезем точно на пътя, на който исках тогава да излезем, по най-лесния възможен начин! Но бях победен от тримата си спътници и тогава минахме по далеч по-труден и сложен маршрут, макар и пак да излязохме на „стабилизирания“ за Котел… Та сега беше достатъчно рано и си мислех, че ще имам време да тръгна нагоре по десния път и да докажа тезата си, а после да се спусна обратно.

М.: На мен не ми се разхождаше „до там и обратно”, защото и двамата предполагахме, че пак ще се върнем на това отклонение. Затова казах на моя спътник да продължава накъдето реши, пък аз ще го изчакам до „Ей онези два високи смърча!” – показвайки две високи дървета напред по лявото отклонение. И така се разделихме.
Продължих напред и наляво и след кратко суетене спрях и скрих велосипеда в един буен храсталак, непосредствено до рушащите се сгради наоколо. Почти на бегом отидох до близката река, намерих едно относително по-пълноводно вирче и поостанах край него, на сянка.
Слушах птичите песни и шумоленето на листата. Реката беше почти напълно пресъхнала. Разгледах околността и по някое време се върнах на пътя. Зачаках Борис. Предполагах, че 5-10 минути ще се „пъне” по баира, подсичайки близкия хълм, и ще се върне.
Чаках, чаках … но моят спътник все не идваше. – „Брей, той много упорит този човек, до къде ли е стигнал в желанието си да изследва онова отклонение?” – си мислех. Разглеждах изоставените сгради с надписи от „социалистическото минало” на това бивше стопанство и актуални апокрифни драсканици, най-често с вулгарно съдържание, макар и някои от тях с доста интересни хрумвания на анонимния автор. Направи ми впечатление, че всички имена, надраскани по дървета и стени, бяха арабско-тюркски /или там както се казват научно/. Нямаше „Иван” или „Пешо”, нито „Стамат” и даже „Прокопи” . Затова, докато скучаех, реших да издялкам един „Митко” на едно дърво. Знам, че не е хубаво да наранявам дървото, извиних му се, но пък кората беше достатъчно дебела, а стволът с гигантски диаметър.



Дялках, ослушвах се и се оглеждах. Когато стигнах до „Мит” реших, че от скука май се олях с тормоза си към горкото дърво, а загубеното време стана прекалено много. Стига толкова! Огледах се за последно назад, качих се на колелото и бавно тръгнах надолу по пътя. Карах бавно, обръщах се назад и често се взирах към земята, за да открия /или не/ пресни следи от велосипедни гуми.
Така минах няколко завоя по надолнището и изведнъж на едно разкаляно място: - „Я, че то някой скоро е минал от тук с колело! Борка, Борка, май не сме се доразбрали нещо?”. Приведох се над рамката и „натиснах” яко по надолнището. „Дано Борис да е минал напред и дано да успея да го настигна някъде или пък той да спре и да ме изчака!”… т.е. „включих” на максимална скорост, защото забелязах следи, които много приличаха на тези от велосипеда на моя спътник. Все още имах съмнения, че Борис може и да е изостанал някъде назад, но те вече бяха много, много малки. – „И кога този човек е успял да мине по пътя, без да го забележа?”
Мислех си разни такива неща и „фучах” по завоите. Районът наоколо беше красив, но уви, нямах време да разглеждам. Само с периферното си зрение отбелязвах красивите дефилета на романтичните камъни и води, успокояващите тъмнини на разни дупки и пещери /тук някъде трябва да бяха Орловите пещери, Дряновската пещера/ и други знайни и незнайни потайности и „красивости”.



Пътят, както се вижда на снимката, е на спускане през повечето време, широк, удобен и живописен. Взех го на „един дъх”.



И точно в началото на града, веднага щом асфалта се появи край природонаучния музей: -„Я, Борис!” Стоеше до велосипеда и нещо обясняваше на някакво младо циганче, което разглеждаше колелото му с явен интерес. Камък ми падна от сърцето! Не се бяхме загубили един – друг!

Б.: Бях тръгнал нагоре по дясното разклонение с изследователска цел, но мотивацията ми не издържа и 5 минути – нагоре беше тежко за въртене, трябваше да бутам, а и нямах представа колко нагоре трябва да стигна. Затова мъдро реших, че е глупаво да се отбивам толкова от пътя ни и да губя време, и без това едва ли на някой друг му пука дали сме били сгрешили или не преди 2 години, затова съвсем скоро обърнах колелото по баира надолу и се понесох обратно. Минах покрай смърчовете, за които ми беше казал Митака, но не видях нито него, нито колелото му /не е зле друг път по-ясно да ми казва, че реализацията на намеренията му се нуждае от скриване и усамотяване Smile/ и затова реших, че трябва да е отпрашил надолу към Котел, което моментално направих и аз самият. Все пак, за всеки случай, гледах да минавам през някои по-прашни или кални места, където ги имаше, с цел оставяне на следи от гуми… И така си пристигнах в началото на града, където спрях, без да съм открил колегата. Реших, че ще го чакам там и ще го търся по телефона (неговият беше изключен, естествено), като междувременно използвам почивката, за да си изсуша дъждобрана, че сутринта го бях прибрал мокър в калъфа. През това време едно нагло цигане с подобие на старо балканче се настани в неприятна близост до великия ми маунтин байкSmile и го разазглежда с неприкрит интерес. Слава богу, Митака по някое време се зададе по пътя, но поне към половин час беше изгубен безвъзвратно при това неразбирателство…



М.: Разбрахме се набързо за възникналото недоразумение и продължихме към центъра. Аз му бях казал, че ще го чакам до смърчовете и това е! Чаках там. А той тръгнал по онова отклонение, но бързо се отказал и като не ме видял на уговореното място, продължил. Нищо, важното е, че се намерихме!

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 14, 2014 11:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: В града спряхме до едно квартално /може би за нещо като циганска махала/ магазинче, с намусена и неотзивчива продавачка. Жената явно бе претръпнала от опитите на мургавите си съграждани да я прилъгват нещо и понеже й бях непознат, категорично отказа да ми позволи да си заредя мобилния телефон на един от празните контакти до фризера. Излязох и измърморих нещо, докато Борис влизаше, за да си купи и той някаква храна. Какво й говори, как я омайва не знам, но след секунди моят спътник си показа главата през вратата и каза: – „Давай телефона, докато не е размислила!”. Е, браво! Дипломат излезе, пък аз не можах да се разбера! Та така – тук си купихме разни вкусотии, част от които разопаковахме на една от външните маси и хапнахме.

Б.: А, дипломат! Той Митака е толкова мек характер и толкова бързо се отказва (да не би някой да го помисли за нахален), че е нормално лелката да не й се занимава. Аз просто й изложих фактите – пътуваме по планината, батерията на телефона е паднала, зареждането й няма да струва почти нищо (все пак не е реотанова печка), а и купуваме от тоя магазин доста неща и правим оборот, не е съвсем безвъзмездна помощта й! Понякога в живота е добре да си по-нахален Smile



М.: Виждам, че Борис е снимал „богатата трапеза” Smile - неща, които в планината не се намират /с изключение на тоалетната хартия, която има много заместители, като например билката лопен – „мечтата на туриста” Smile/. Цигарите /виждащите се фасове/ не са наши!



Б.: Тоалетната хартия е за мен, понеже явно този път не бях разчел правилно разходната си норма Smile и тази сутрин на Агликина поляна се наложи да ползвам помощ (хуманитарна) от приятел Smile Накупихме всичката тая манджа с идеята да си направим обилна гала-вечеря на беседката под Голямата нива. Предната година барбекюто го бяхме запалили в коритото на р.Елешница и това бе най-готиния ни ден по Пътеката. Сега пак се очертаваше нещо подобно Smile Обаче износването на цялото манджорно + двулитровата бира дотам ми разказа игричката! Smile

М.: Поостанахме, „заредихме батериите” и продължихме. Знаех, че щом хапна и ще ме домързи. Затова се пазех да не се тъпча много. След града ни чакаше катерене, макар и първоначално по асфалта на Котленския проход, но после и по черните пътища през разни могили в местността Лумни дял – т.е. към билото с маркировката на „Ком-Емине”.
Край кварталния магазин не беше интересно да се снимаме. Щом тръгнахме, спряхме до една по-туземно изглеждаща къща, за снимка.



„Посоката е напред!” – показва Борис.
Докато го снимах се сетих, че по надолнището преди града спирачките ми пак бяха почнали да вият много силно и спрях за да ги огледам за възможност да ги натегна или регулирам по някакъв начин, доколкото може. Казах на Борис да продължава, пък аз се кокорих и се правих на разбирач, оглеждайки колелото.
Нищо не можах да направя по въпроса със спирачките. Искаха си нови феродови накладки и това е! Притегнах фара /който също се беше „разкибицал” нещо/, наместих багажа и продължих.

Б.: Митака обича да се вкарва в ситуации, от които после геройски да се измъква Smile Отдавна бе станало ясно, че спирачките му за нищо не стават, а аз знам от опит какво е да нямаш спирачки на КЕ! Но сам си е виновен – имаше много възможности да накара някой да купи нови накладки и да му ги изнесе на Пътеката в близост до Търново, но той не, сакън, да не наруши на някой приятел комфорта! Че нали за това са приятелите! Smile Аз имах един резервен чифт накладки, но спирачките ми не са дискови като неговите и това не помагаше по никакъв начин.

М.:Борис през това време не е бързал много, изчаквайки ме и снимайки забележителности.



Пък аз бързах, бързах /с надут от храната корем/ и спрях чак до отклонението от прохода, завиващо на дясно и още по-стръмно нагоре, също асфалтирано, но скоро превръщащо се в разнебитен чакълест път към Плоската могила.



Чудна работа, не помня вече къде, може би до една крайпътна чешма още на околовръстния път, но изпреварих Борис.

Б.: Най-вероятно, аз на тая чешма винаги спирам, за да се наплискам обилно със студена вода, че по тоя баир и с пълната раница душата ми излиза!

М.: Помня, че му подвикнах в движение, че ще го чакам до „мъдрото крушово дърво” – място, което двамата познавахме от предходните съвместни наши преживявания по трасето. Това дърво много ме радва! Не можех да пропусна и сега да спра и да постоя край него! Превито от годините, напикавано от стадата животни и обругано от огъня, то стоеше, напук на останалия свят!



Щом Борис се появи, спря за кратка почивка, „запечата” момента, и продължихме /през цялото време го изчаквах прав или седнал на седалката, защото се опасявах да не хвана някой овчи кърлеж, ако седна на земята/.



Малко по-нагоре пък аз го снимах на едно негово любимо място – пред т.нар. от неговия приятел Райко – „къшла” Smile.



Е, и за мен мястото е хубаво – ето го върха на заден план, вижда се толкова близо /т.е. краят на мъките по катеренето на баира видимо приближаваше Smile/!
Пътят нагоре е все така широк и проходим. Ако имаш сили – може и да се кара. Маркировка няма, но посоката е само една – на изток, и пътят като цяло се вие в тази посока. Някъде карахме /Борис през повечето време/, някъде бутахме и си говорехме /или пък мълчешком, всеки зает със своите си мисли/.
По някое време Борис се откъсна напред.

Б.: Вече повече от седмица бяхме на колелетата – дни наред тежко натоварване без по-продължителна почивка. Тялото ми явно се беше приспособило към този режим и вместо отпадналост и натрупване на умора, сякаш ставах по-силен. Просто усещах как мускулите на краката ми стават по-силни и коленете по-здрави. Като си помисля колко вреда нанасям на тялото си, като цяла година го мъча на чиновническия стол пред компютъра… Защо няма кой да ми плаща, за да ходя по Балкана и да се мъча? Smile

М.: Понеже аз кретах и изостанах, се разбрахме да ме изчака на отклонението от асфалта. Там маркировката се появяваше по дърветата край един черен път, право нагоре към близкия връх, на където трябваше и ние да продължим. Ей го на! Стои и ме чака, да не взема да продължа по асфалта...



След рязкото стръмно нагоре пътят отново заравни.



И скоро спряхме до едно отклонение, което много често обърква туристите. – „На ляво да тръгна, на дясно ли? Вече не знам на къде!”



Аз обаче имах късмет да съм минавал преди от тук и то с Борис, който ми е показал тогава правилния път. Затова сега тъкмо се канех да „прелетя” през кръстовището, когато чух Борис да вика след мен: „Сто-о-ой!”. Спрях и изчаках. Докато си отпийвах от „кока-колата” моят спътник обясняваше, че тук някъде трябвало да има табела, на която пишело нещо, което трябвало да се види и т.н. Огледахме табелите, сравнихме мястото със спомените на Борис /който най-добре би могъл да каже какви бяха Smile/ и продължихме.

Б.: Искаше ми се да си изясня мистерията около това кое точно е Цигански гроб, както и откъде сме минали през 2011 г., когато беше тъмно и малко „по инерция“ и без да разберем, сме уцелили правилния път. Но точно показаното кръстовище на горната снимка не е обект на интерес, безспорно не е Цигански гроб и си има табела, която ясно сочи да се продължи по левия път. Не е и кръстовището, за което ми говореше Райко преди 2 години, опитвайки се да ми опише пътя след Котел, въпреки че прилича на него…

М.: Всъщност сега се сещам какъв беше проблемът. При преминаването от тук през лятото на 2011 г. със Стампата и Миро беше вече късно и стана тъмно. Тогава в тъмницата се въртяхме по разни завои и излязохме на място, което бяхме определили тогава като „Цигански гроб”. И сега, по предложение на Борис, което аз напълно споделях, решихме да отидем до същото място, за да го огледаме по светло.
А пътищата в района са еднообразни …



Б.: А-а, не! Smile Тази, горната снимка, не е просто снимка на пътя Smile Мястото е възлово, защото точно тук се разделят билния път през Черния нос /или кос?/ и този през долината на р.Герила. Някои дори казват, че това е седловината Цигански гроб. Показаният път напред е най-утъпкан – това е пътят по Герила. Завъртаме малко вдясно и се вижда това:



В дъното, в началото на гората, след по-внимателно вглеждане, се вижда закована табела, която сочи, че Върбишкия проход е нагоре през гората. Това е билният път. Точно тази табела последвахме миналата година с Митака (тогава през тревите имаше утъпкана пътека) и се нахакахме в едни сечища със стара маркировка и липсваща пътека, от които се върнахме назад.
А като обърнем взора още малко надясно, се вижда този път:




Това трябва да е пътя към с.Медвен. Сега, стоейки на това място, обърнат с лице на изток, всичко си идва на място и картинката от тъмната лятна нощ на 2011-та година изглежда съвсем ясна и логична. Тогава обаче заради тъмницата изобщо не сме видели разклоненията вдясно за билната пътека и това за Медвен, а направо сме продължили напред за Герила (м/у другото, точно тук е и мястото, което Райко се бе опитал да ми опише по телефона – стигам до кръстовище, на дясното разклонение има табела, а аз трябва да поема вляво. Но не сме видели нито разклонението, нито табелата, просто сме си продължили по пътя…).
А като продължим по пътя си, най-левия, след няколко серпентини на спускане, които добре си спомнях, въпреки тъмнината…

М.: … пристигнахме ето тук /на следващата снимка/.



Аз разбира се бях щастлив да излезем на търсеното от нас място! И хукнах да търся в тревите паметника – според нас надгробен паметник на починал циганин.

Б.: Да, а аз бях още по-щастлив! Това беше мястото, където преди 2 години се въртяхме дълго време и не знаехме накъде да тръгнем. Мислех, че това е Цигански гроб и тогава наистина бях намерил в тревата един надгробен камък с инициали на него. Тук бяха къщата с беседката (и кошерите?), на които имахме идея тогава да нощуваме. Лявото продължение на пътя, което се вижда на снимката, тогава погрешно бях помислил за пътя към Медвен. А дясното, което не личи много на тази снимка, е онова, по което в крайна сметка продължихме, след спорове, и не сбъркахме.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 15, 2014 12:26 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
todor__x



Регистриран на: 15 Дек 2012
Мнения: 452

Мнение Отговорете с цитат
Това което давате, че е Цигански, ми се струва,че е място малко по южно от него и в ниското като се идва от запад или юг.
На Цигански е превал и е в гора, с Оги го маркирахме в 4-те посоки, не е така открито, не се връзва с пешеходния.
Пон Дек 15, 2014 8:40 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: През това време Борис снима кръстовището /посоката от която дойдохме е от дясно, а пътят по който щяхме да продължим е напред, в средата на снимката/…

Б.: Това направо е пътя за Герила.



М.: … снимал е посоката от която се спуснахме…

Б.: Тцъ. На долната снимка посоката е противоположната на онази за Герила.



М.: … и къщичката, определена тогава като пчелин с беседка /край която растяха много едри и вкусни зелени сливи/…





А ето го и самия паметник.





Тук починахме малко, оглеждайки, през което време аз „зобах” сливи, разхождах се и чаках GPS-а да зареди и позиционира, за да можем впоследствие да решим с по-голяма категоричност това ли е мястото Цигански гроб или не?

Б.: Аз и до днес не съм сигурен кое е Цигански гроб, защото според картата мястото е по-нагоре, при разклонението на билната пътека и пътя за Медвен, но надгробна плоча има тук, а не там? Но бях адски щастлив, защото останалите загадки бяха разгадани.

М.: А след това продължихме на изток и скоро, след включването от дясно на един стръмен път от билото, минахме покрай бетонна чешма, която също следваше да послужи за ориентир.



Пътят след това е лесен, но не бих могъл да го обясня. Дано Борис се постарае повече от мен. Според мен пътят следва коритото на р.Герила и слиза директно във Върбишкия проход.

Б.: Точно така, няма какво да се обяснява, а и няма къде да се объркаш. Мисля си, че на чешмата от горната снимка излязохме и миналата 2012-та година, след като се бяхме полутали по непознати дърварски пътища и бяхме пропуснали поляната с надгробния камък, но за съжаление тогава не съм снимал чешмата и нямам база за сравнение. Но със сигурност тогава излязохме на една чешма и логично трябва да е тая.

М.: Понеже преди години, както казах, минахме от тук по тъмно, търсейки светлината на някаква телевизионна антена, сега бяхме много щастливи да видим същата тази антена по светло /тя е зад гърба ми, на следващата снимка, но самата къщичка с антената не се виждат много добре/.



Тогава на същото това кръстовище четири човека бяхме спрели и няколко минути се взирахме в тъмата насреща и спорихме дали това което премигва в тъмното е луната /периодично закривана от облаци и дървета/ или лелеяната телевизионна антена. Голям спор, казвам Ви Smile, който така и не успяхме да разрешим! А сега на място с Борис установихме истината - кьорили сме се в къщичката с антената!
От тук следва най-дългото и досадно друсане по цялото трасе „Ком-Емине”.



Пътят е страшно трошлив, на слизане е и ако има желание – може да се кара с голяма скорост. Но към прохода ръцете вече осезаемо почват да чувстват вибрациите от камънака! Гадно! Или по-скоро неприятно!



В прохода настигнахме групата пешеходни туристи, чиито следи от няколко дена следвахме. А Борис пък и носеше една щека, която намери паднала край пътеката, за която разказах някъде по нагоре в повествованието. Сега се надявахме да я върнем на собственика й, за който предполагахме, че е от тази група.



Щом Борис се появи …



… си направихме по една снимка пред багажите на пешаците.

Б.: То, моят багаж успешно конкурираше техните, така че нямах много поводи да се хваля Smile





М.: Борис остави щеката на отговорника на групата /тя била на някакво момиче, което си било тръгнало, но имало кой да й я занесе/, направихме едно кръгче по „площадчето” и продължихме. Пътят е веднага след моста, в посоката към морето, естествено Smile.

Б.: Да, оказа се, че щеката била изпусната от момиче от Габрово, което обаче се било отказало от прехода. Не знам, вероятно е имала своите причини, но… да тръгнеш на Ком-Емине и да се откажеш на Върбишкия проход… не го разбирам това.



М.: Спряхме до първата чешма, в ляво от пътя, за да напълним вода, а и да спазим традицията – тук се спира, яде се вафла и се почива!



След кратък отдих продължихме по черния път към изоставените сгради на Горско стопанство „Елешница”, но имаше ли маркировка, нямаше ли, вече не си спомням. Вероятно имаше.

Б.: Има маркировка. Поне до мястото, където се отделихме от нея Smile Отново, както през 2012-та, не прехвърлихме билото от южната страна, където е маркировката, а в долината на Елешница се спуснахме от север по по-полегати пътища.





Карах по познати места. Но и се стараех да не се отдалечаваме много един от друг.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 16, 2014 12:33 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Тук Борис показва вярната посока.

Б.: Да, точно това е кръстовището, където вдясно (по посока на движението ни) е маркираната пътека, прехвърляща билото и спускаща се стръмно надолу, а вляво е обиколния и полегат път, който последвахме.



М.: А тук пълзи едвам, едвам по надолнището.

Б.: Ами, тоя изровен път и липсата на спускачески умения изискват внимание Smile



М.: Пък тук вече го изоставям, временно, за да мина по един по-пряк път, който беше много изровен от дъждовете, но по който имаше много и все едри находища на къпини /които смятах пътьом да набера и изям Smile/. Малко преди да го снимам му подвикнах да продължава по чистото, пък аз ще мина напряко и ще го чакам долу до реката, където пътищата ни се събираха.

Б.: Пътищата ни се събраха съвсем малко по-надолу Smile



М.: И така. Къде карайки…



… къде тикайки …



… слязохме от високото …



… в ниската част до реката.



Този район беше много добре познат на Борис /т.е. – той да обяснява по-подробно правилния път Smile/.



Решихме да слезем до отклонението на пътя, което води от с.Бяла река по река Елешница към горското стопанство. Според моя спътник това си заслужавало, защото макар и да се слизало малко повече, пътят бил проходим и утъпкан.
Така и направихме. Слязохме малко повече, но после бързо се изкатерихме по баира нагоре, а и нагорнището не е чак толкова голямо. Преди сградите спряхме до една чешма край мостче.



Пийнахме водица и починахме няколко минути, през което време аз се помотах из околността, оглеждайки и давайки воля на хлапака в мен. – „Борка, какво ще кажеш за новата ми шапка? Пази от дъжд, много е фешън и е 100% био!” Борис само се усмихна и ме снима. Какво да каже човека, пък и до морето малко остана, ще ме изтърпи Smile



После продължихме лежерно нагоре. От снимките виждам, че към 20.30 часа сме пристигнали до самите сгради.



Починахме малко, колкото за 2-3 снимки и продължихме по познатия ни път, между поредните възвишения на Върбишката планина Smile. Красиво е тук, макар и доста по-цивилизовано, според мен, защото имах чувството, че минавам по междуселски черни пътища.



И като се замисля, нямам спомени по тези пътища да сме се движели по маркировка или да сме се обърквали някъде. Борис минаваше от тук вероятно за N-ти път, а аз за трети, поради което си карахме волно и свободно, поне аз, смело напред, по познати терени и с чести спирания, с цел прехласване по красоти, късане на горски плодове, отдих или наместване на багажи. Никакви проблеми! Все на изток и на изток! Докато слънцето все още не е залязло.
Дано Борис даде по-подробно обяснение на правилните пътища в района.
Всъщност ето тук, на следващата снимка, си спомням, че спряхме и обсъждахме спазването на принципа да „хващаме” всички отклонения на ляво. Така казваше водача /т.е. Борката/! На мен обаче това не ми харесваше много, защото разклонението на пътя, което е някъде почти след излизането от коритото на поточето от предходната снимка, беше рязко наляво, стръмно нагоре и то по обрасъл с големи треволяци път, по който имаше и много нападали клони. Беше проходимо, но очевидно от там отдавна никой не беше минавал. От друга страна, пътят след поточето по другото направление си продължаваше почти на изток и очевидно, според мен, подсичаше поредната височина в правилната посока. – „Борка, давай по прекия и по-хубав път!”, казах аз. На което Борис отговори: „Не!”, но някак нерешително. Взех да обяснявам: – „Отиваме натам, нали /сочейки посоката/? Този път завива някъде нагоре и пак отива натам, в същата посока! Защо да хващаме него, като можем да минем направо?” Моят спътник гледа, гледа и отсече: „Тц!”. Аз пак: – „Чист и хубав път, ако се замотаме, ще спим в гората, голяма работа! Но няма да се замотаме! Това е в най-най-лошия случай!” И така … говорихме, обсъждахме, т.е. аз говорех, пък Борис цъкаше Smile. Доколкото помня, моят спътник даже „си хвана” пътя и тръгна нагоре.



Аз обаче настоявах да продължим по пътя напред и не тръгвах след него. Борис спря на първия рязък завой и почна да размишлява нещо. Може би нагоре се виждаха още повече нападали дървета. Използвах този момент и продължих по другия път. Бавно Smile. – „Давай след мен, на моя отговорност!”, подвикнах. А той ме е снимал, как продължавам по този „съмнителен” път, преди да продължи след мен. Аз разбира се не съм се инатил, просто използвах съмненията на Борис, за да продължим в предложената от мен посока, с ясното съзнание, че ще си „тегля” последствията, ако сгреша.



Дано да не греша! Маркировка нямаше. Тиках си и си мислех, че има много малка вероятност интуицията ми да греши, поне в този момент. Но ако греши, няма да е голяма загуба, и без това толкова време мъкнех палатката, а я бяхме ползвали само веднъж до сега!
Взе да става тъмно. Карахме /или бутахме/ мълчаливо, малко притеснени. След сградите на горското стопанство имаше малко слизане, до поточето от предходната снимка, след което следваше постепенно изкачване. И ние бяхме на това изкачване – приятно полегато. Но нали бяхме уморени, не сме карали през цялото време Smile.
И както си се движехме така: - „Я, маркировка!” Smile „На прав път сме!” Борис снима доволната ми физиономия. И този път улучихме пътя Smile Smile Smile. До кога ли?



Б.: И друг път съм описвал това място. Малко след преминаването на притока Япъдере пътят се разделя на две – вляво и стръмно нагоре със серпентина, като там има стара маркировка (натам бях тръгнал, не исках в девет вечерта да си правя експерименти в дивата гора между Елешница и Ришкия проход); и направо… но никога не бях минавал оттам и нямах представа накъде води и има ли някаква маркировка, въпреки привидно правилната посока. В крайна сметка тръгнахме по пътя направо /на Миткова отговорност Smile/, който обаче се оказа далеч по-добрия вариант – по-пряк, плавно набиращ височина, скоро почистван с тежка машина и съединяващ се по-нататък с Пътеката. Признавам, не бях прав в упорството си Smile

М.: Малко след това съвсем притъмня. Карахме си по маркировката, очаквайки да излезем на Голямата нива.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 16, 2014 9:50 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
Страница 5 от 8

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov