ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Предишната тема
Следващата тема
Ком-Емине 2013 с Борис и Митака: Понякога те се завръщат ;-)
Автор Съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: По някое време почнахме вече и на глас шеговито да си подвикваме: -„Абе, къде е тая нива?”. И особено щом я наближихме.
Миналото лято тук попаднахме в почти непреодолимо приключение. Пътеката преди и след Голямата нива беше затрупана от нападали от есенните снегове дървета. Тогава имаше много мъкнене, много псувни, пот и умора. Но сега, според Борис, който се е интересувал и „ровил” из нета, Пътеката била изчистена.
- „Я, вярно бе, Пътеката е изчистена!”, си казах и аз на няколко пъти, преминавайки по някои познати места, които бях запомнил предвид особената им миналогодишна гадост. Само да вметна спомен от тогава – вървях си по Пътеката, бутайки приведен с раница, закачаща се постоянно в околните клони /изключено беше да се кара/, оглеждах нападалите дървета напред и набелязвах проходим маршрут. После избутвах и пренасях колелото и багажа от там към видимото, от моя гледна точка, празно място. „Още малко, още малко”, си казвах. „Тук пренасям, там изтеглям…Супер, минах!” И какво? Щом излизах на откритото … какво да видя! Празното място - моя заветна цел, е всъщност няколко метра в диаметър, а наоколо - още по-големи препятствия! И с още повече тръни! Без изход! Пък в това време Борис, някъде назад подвиква: -„Излезе ли на чистото?”. Какво да му отговоря? Освен да извикам нещо окуражително и да седна философски на земята, друго не знаех какво да направя. И вярно, на някои такива места сядах на земята, изваждах вода или нещо за хапване, оглеждах се и си мечтаех за моторна резачка. И размишлявах философски: -„Митко, Митко, така е и в живота! Имаш някаква прекрасна цел, видима от твоето положение като разрешение за настоящия ти проблем. Бориш се за нея, драпаш до там ... и като я достигнеш, виждаш, че след нея те очакват още по-големи мъки с още повече гадости!” Стоях си, и си мислех, че всъщност нападалите дървета са „дребна работа”, едно нищо, какви проблеми имат хората! Здрави сме, наред сме! – това е важното! И как да не ги запомня тези места, където съм седял като Диоген, надничайки от някоя дупка между бодливите клони, търсейки смисъла на нещата! Smile Smile Smile Още ги помня! И сега минавайки отново през някои от тях, но вече разчистени, едвам ги разпознах! Браво на онзи началник от Горското, който е наредил да се разчисти Пътеката! „И къде е, по дяволите, тази Голяма нива? Smile
Отдавна се беше стъмнило, когато стигнахме до дърветата на Голямата нива. Тя само така се казва /пък на моята карта даже не е и отбелязана/. Няма никаква голяма нива наоколо, само една малка поляна в края на гората. Южно – едно дере, а източно – два пътя. Единият е стръмен и маркиран, водещ нагоре и на север, а другият е полегато спускане на югоизток, до началото на асфалтов път. Но този асфалт не е като другите. Миналата година точно по този асфалтиран преди 20-тина години път беше едно от най-големите ни препятствия. Сега, според Борис, беше обаче разчистен.
Явно моят спътник беше добре информиран за мястото, защото каза, че имало някаква табела, в началото на маркирания път, която трябвало да се погледне. Потърсихме табелата и щом я намерихме Борис я огледа и започна да реди похвални слова към непознат за мен форумец.

Б.: На снимката – ПОКЛОН ПРЕД ВСИЧКИ, КОИТО ПОЧИСТВАХА И МАРКИРАХА ТАЗИ ОТСЕЧКА!!!



М.: И аз изпратих мислени благодарности към незнайния ентусиаст. Но предпочетох снимки пред табелка с надписана „крайна цел” – Емине, и край едно подходящо за прегръщане дърво Smile.



Много отдавна, още по светло, бяхме решили, че ще спим в гората. Тук обаче обсъдихме за последно къде точно да стане това. На споменатата схема имаше отбелязани два заслона – т.е. горски беседки, които според нас би трябвало да са подходящи /но и в процес на строеж, според информацията на Борис/. Хм? Smile
Решихме да караме към асфалта, а от там – надолу, към стабилизирания горски път в ниското, където имаше вода /поточе и извор/. И да няма беседка, поне вода да има! – такава беше идеята.
Щом излязохме на асфалтирания участък продължих да цъкам с език. „Брей, ама как само са разчистили тези хора!”, направо друго място е станало.



Тръгнах първи напред /когато Борис ме е снимал/, но бързо изостанах. По надолнището установих, че спирачките ми вият ужасно и са неефективни. Спираха, но слабо!
- „Борка, давай напред, аз ще те настигна!”, извиках с всички сили, защото виенето на стържещите дискове бе особено пискливо. Карах си бавно надолу и философски си мислех, че във всяко зло трябва да има и нещо добро /както и обратното/. А в случая доброто може би беше в това, че воят на спирачките се чуваше „през девет баира”. Вероятно наплаших всички диви животни, които панически бягаха зад десетия баир Smile. Да-а-а, има нещо добро в това да ти вият спирачните дискове в тъмна гора, има! Може да карах бавно и да пристигнех 10-тина минути след водача, но все пак и от мен имаше някаква файда! Smile

Б.: Наистина, знаех от темата за разчистването в Планинарския форум, че асфалтовия път от Голямата нива надолу е разчистван, но като знаех какъв ад беше тук миналото лято, малко със страх дойдох до началото му. А то – не просто почистен, а направо магистрала! Супеееееер!!! Огромна радост изпитах в оня момент!

М.: Щом стигнахме до голямата беседка /другата беше нарисувана по-малка/ установихме, че това си беше цял палат! Брей, кой е успял толкова пари да усвои по някоя европейска програма, си помислих в първия момент. Способни хора! Дървен заслон на две нива, отгоре със спално помещение и даже с тераса. А отдолу – огромна и буйна чешма, много пейки и строяща се пещ. Браво! Останах изумен и изключително приятно изненадан. Следващата снимка е от сутринта.



Б.: Наистина, след приятната изненада с почистения път следваше още по-приятна – истински палат се издигаше там, където очаквахме строяща се беседка, а миналото лято нямаше нищо.

М.: Защото тази вечер ние огледахме набързо и се настанихме на горното ниво. Разопаковахме багажа и разгънахме спалните чували. А после излязохме да се мием и приготвим нещо за хапване. Аз лично, както обикновено, почти веднага намерих подходящо място и запалих огън. Помолих Борис да ми даде канчето си, защото все още носех чучулетките – гъбите, набрани в района на вр.Чумерна. Гъби можех да бера /то кой ли не умее, всеки го може, като се отчете и факта, че някои гъби се берат и ядат само по веднъж /, но готвенето им не го умеех, със сигурност. Но по пътя си бях наумил да „спретна” някаква специална гъбена супа и за това все още не бях изхвърлил гъбите и разните му там подправки и билки Smile.
И докато наденичките /купени от гр.Котел/ и препечените хлебчета станат хрупкави и изядени /направих си ги както най ги обичам – станали почти на въглен/…





… импровизираната гъбена супа също стана готова /канчето е пълно с гъби до горе/ …



…и излапана …



Б.: Да, ама не! Smile Да, излапана, ама не от Митака, който, общо взето, само я опита, а от мен!Smile Колкото и да вряха в канчето, гъбите не омекнаха съвсем, пък и бяха безсолни. Тази супа я кръстихме „супата от гумените гъби“Smile Митака, въпреки че й беше майстор-готвач и вложи толкова старание, билки и подправки в нея, не само не я изяде, ами се опита и мен да спре да я изям Smile Ама аз съм си прасе, изядох си я до дъно и нищо ми нямаше! Smile

М.: „Поотпуснахме му края” с тази вечеря, мина полунощ. Но моментът беше такъв – приятен, и заслужаващ си! Поговорихме за планината, за проблемите, за смисъла на живота… такива ми ти работи /нали и бира имаше за изпиване Smile /. Всъщност бирата се оказа малко и не можахме да стигнем до „международното положение”. Но като цяло, предполагам и двамата, имахме чувството, че „ще го минем това „Ком-Емине”, айде де!” … Дали пък в такива моменти не ставахме прекалени оптимисти Smile Smile Smile

Б.: Не бих казал. И двамата сме вече стари кучета по КЕ, само някой сакатлък може да се окаже причина да не завършим, но пък ние внимавахме… Не сме отимисти, а реалисти – знаем, че можем и сме го правили и преди Smile

М.: Аз лично се наслаждавах на вечерта много дълго и продължително. Приятно време, приятна компания /включително и обаждащите се животни наоколо, които не ни мислеха злото/, прохладен планински въздух, чиста, бистра и студена вода, приятна вечеря, звезди, очакваща ме удобна постеля на втория етаж /в смисъл, че щях да спя недосегаем за неразумно любопитни животни/ … защо да бързам да си лягам, като знам, че утре сутринта щом станех, веднага ще трябваше да си тръгвам от това място?

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 21, 2014 7:42 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 10
Беседката след Голямата нива – х.Народен юмрук /с. Топчийско/


М.: Заспах късно, но пък станах рано по моите си стандарти – някъде след 07 часа Smile.



Борис ме снима докато се излежавам. Ей какво кътче си бях „избарал” – масичка от летвички, ъгълче където да си вдигам уморените нозе, а отгоре /където не се вижда/ съхнеха дрехите Smile.
Натъпкахме багажите, направихме по една последна снимка на този красив заслон …





… и „хванахме гората”.
Бързахме, но без да се изтормозваме, към беседката, намираща се в близост до една чешма, която беше първоначалната ни цел за пренощуване от предния ден. При повечко време и желание вчера можехме и да стигнем до нея. Но и сега, щом сутринта стигнахме до тук, имахме повод за усмивки.



Тук винаги се сещам за Миро, който през неуспешния за мен преход от 2011 г. се беше разлютил нещо в този район. Беседката сега намерихме запазена, леко пробита от паднало дърво /забило се като „пирон в кисело мляко” в покрива Smile/, но подходяща за закъсали туристи.
Пътищата наоколо бяха ужасни. Или изровени от дъждовете до степен на непроходимост, или обрасли с дерящ дрехите и кожата къпинак!



Вървях напред /защото повечето време не карах, а тиках/.



Но знаех, че без Борис бях за никъде! Е, щях вероятно да се оправя, имаше маркировка, но друго си е да сме двама! И бях с човек на когото можех да разчитам и който знаеше толкова много за прехода. По някое време „колегата” каза:
-„Тук Мечо /онзи форумец, който случайно срещнахме на х.Мазалат/ е маркирал пряка пътека, която трябва да е в дясно от нас. Оглеждай се!”
– „Брей”, мислех си аз, „Човекът си е дал толкова труд да я маркира, значи си заслужава!”
Щом обаче забелязах отклоняващата се от пътя „нова” маркировка през гората, право нагоре към близката височина, спрях стъписан. Трябваше да обсъдим ситуацията с Борис, защото от една страна, „класическият” път напред беше трудно проходим от къпинак и треволяк, а от друга – новопоявилата се пряка пътека беше по-чиста, но стръмна /т.е. колелетата ще трябваше да се носят нагоре през гората/. На къде беше по-добре да продължим?
През гората можеше да е повечко зор, но вероятно щеше да е по-кратко. Тръгнахме през гората. Пък и Борис имаше желание да проверим маршрута на неговия приятел-форумец. И защо не?



Това в средата на снимката трябва да съм аз. Бутах, носех, прекрачвах клонаци и си мислех, че краят на „мъките” е близо, защото билото на височината се виждаше близко над мен.
То хубаво, но щом излязох на високото … - „А, че то имало и още нагоре Smile Smile Smile!”
И така няколко пъти! Smile



На един „остър завой” от маркираната пътека спрях, свалих колелото от рамо, подпрях го на едно младо дръвче и поседнах. Зачаках Борис да изпълзи по стръмнината след мен. Щом той изскокна от храстите и сложи на свой ред колелото си на чистата земя, го снимах. Идеята беше да се покаже на „неговия човек”, за да могат двамата да си коментират разните му там неща относно пряката пътека. Ей го на, усмихва се, но малко зорлем Smile. Ако знаете зад гърба му какъв баир има … добре, че успяхме да се качим до тук! А колко ли остава?



Б.: Хм, тая снимка я направихме на място, което беше предизвикало лют спор във форума, понеже маркировката абсурдно показва две противоположни посоки за следване Smile И, Мечо, много те уважавам, ама да знаеш, че тая, твойта пътека, не става! Smile

М.: И така. Бутане. Носене. Кокорене за маркировка. Кеф!
Минахме по пряката пътека и се вляхме в оригиналната Пътека за нос Емине. Но теренът си остана същия – нагоре, надолу, през гори и закачливи шубраци.
На отделните височини, разбира се, имах право на дребни награди. Например – глътка топла кока-кола и размекната вафла Smile. „Който каквото си намери в гората, или си носи, това ще консумира!”, както казват туристите, с многозначителното допълнение „и каквото си води” Wink!



Пътеката в този район е трудна за велосипедисти, но маркирана и пешеходно проходима.





Наоколо беше много живописно – класическа широколистна гора!
Следващата снимка трябва да е в района на вр.Голям Дебелец /но и край вр.Малък Дебелец да е, там пак беше същото/.

Б.: Няма как да е от Дебелците, като гледам часа, те са още далеч напред Smile



Щом имахме възможност да погледнем от високото, се оглеждахме, я за седловината на Ришкия проход, която трябваше да е някъде напред и на изток, я за нещо друго! Отдавна търсех самодиви, но все не намирах …



Между тези два относително по-големи върха в района – Голям и Малък Дебелец, Пътеката се виеше над живописни и стръмни скали, с прекрасни гледки /стига човек да спре, да остави колелото и раницата и малко да повърви пеша до някое „открито пространство”/. На някои места гледките бяха като от Виканата скала. Пътеките бяха маркирани, вярно, с доста изветряла маркировка, но маркирани… Всъщност, както отбелязах по-горе - класически горски пътечки!
Следващата снимка трябва да е край второто „мъдро крушово дърво” по Пътеката, друго мое любимо местенце. Самото дърво обаче е извън кадър и не се вижда /като собствената ми мъдрост, която също е извън кадър и не се вижда, а евентуално, с много напъни и условности, може да се предположи Smile Smile Smile/. Това дърво е значително по-младо от предходното, досущ като дървото зад мен на снимката… абе, все пак дали това зад мен не е круша? Както и да е, важното е, че в този момент си мислех:
– „Ей, до тук стигнах и не поумнях, не си реших дилемата /имах един актуален житейски проблем, който се надявах по време на пътуването да „избистря” и разреша/! Нищо, до морето има още време, ако стигна! Smile”, ми се „въртеше” из главата докато Борис снима. Мъдрост търсех, мъдро-ост!



Като цяло обаче Пътеката в този район беше занемарена. Откритите пътища бяха обрасли, а просеките – аха, аха и да се „изгубят” в гората. На следващата снимка се вижда едно червеникаво петно, малко в дясно. Това съм аз, седнал на един камък, извадил наличната храна, намазал две филии с масло, „стратегически” изчаквайки Борис с предложение за почивка за хапване и хитро подавайки едната филия на уморения байкър Smile, който обаче точно в този момент не беше никакъв байкър, а обикновен шерп, мъкнещ раница и бутащ колело през шубраците Smile. Поне аз това си спомням, гледайки снимката. Кога пък Борис е успял да снима без да го забележа?



След пикника събрахме „катуна” и продължихме през шубраците. Преминавахме относително бавно, за нашите възможности и желания, предвид препятствията по Пътеката. На някои места, поне лично аз, даже се залутвах – напред ли да продължа, в страни ли… защото маркировката се губеше.

Б.: Това вече беше в района на Голям Дебелец, който погрешно мислех, че също е почистван, а се оказа, че не е. След разклона за Риш стигнахме до печално известното дере, което беше практически непроходимо и без маркировка взехме да се катерим по телесата на Дебелеца. Беше тегаво, стръмно, обрасло… мъка. Нямам идея колко време драпахме и откъде минахме, но ми се развали настроението.


_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 21, 2014 8:15 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Е, поне намерих пак гъби, този път печурки. Докато чаках Борис да дойде и да ме снима, размишлявах да взема ли гъбоците или не?



Гъбите бяха чудесни, направо прекрасни – млади, сочни и едри. Но не ги взех. Щяха да станат на трошляк в раницата. Онези предходните, които излaпахме предната вечер, бяха малки и твърди /чучулетки/, а тези искаха специални грижи – да се носят в кошница и прочее. Нека си стоят!
Малко след това излязохме на онова завойче от Пътеката, където планината и близкия проход се виждаха „като на длан”. И където винаги довтасвах с „паднали” батерии на фотоапарат и телефон и по тази, или други причини, все не успявах една свястна снимка да направя! Докато се ядосвах на ситуацията, се появи Борис. Снимката от моя фотоапарат беше на „йонни изпарения” от батерията и вероятно последната за деня.





Продължихме по един от любимите ми от минали години участъци, защото следваше спускане на зиг-заг между дърветата. Обожавам горски слалом!
Да, ама не! Занемарената Пътека не позволяваше подобни удоволствия. Карах изключително бавно. Често слизах от колелото, за да бутам през шубраците, а даже един или два пъти пренасях и самото колело. Очаквах с удоволствие да се спусна до Ришкия проход, но уви… две еднакви преминавания по Пътеката, както бях казал в началото, няма!
Провирах си се между дърветата и си мислех, че Балканът, такъв какъвто го познавам, скоро щеше да свърши, защото в моите спомени след Ришкия проход „Ком-Емине” се превръщаше в прашни междуселски пътища. Затова се стараех да не се ядосвам много на шибащите ме в лицето клони и закачащите се в спиците коренища и храсти.
Уж не се ядосвах много, уж исках да продължим още и още през гори и планини, но щом излязохме на шосето в прохода …



… въобще не настоявах, както рано сутринта бях споменал на Борис, да продължим по билото. Имаше там един каръшки връх /вр.Голям карък Smile/, през който ми се искаше да мина, белким оставя на него каръщината си, но вече ми се беше „изпарило” желанието за това. Край излаза на този асфалтов път Борис ме попита: - „Надолу ли продължаваме?”, имайки предвид към с.Камчия, знаейки, че имам желание да останем на билото. И аз очаквано за него отговорих: - „Да!”. В този момент даже бях и тръгнал бавно надолу, по прясно положения асфалт.

Б.: Аз пък се бях изморил порядъчно покрай Дебелците и нямах никаква мотивация да продължавам по билото. А това би било шанс за нещо ново и различно, защото никога не съм минавал оттам. Но имах информация за паднали дървета и лоша маркировка, което значеше загуба на време, и се отказах. Другия път Smile

М.: Карах бавно, редувайки предната и задната спирачка. Но много скоро свиренето от тяхната употреба стана толкова ужасно фалцетно, че чак се притесних. „Брей, сега пък останах без спирачки?” /Б.: Сега?! Бих казал от Ботев насам! Smile/ Реших да пробвам спиране само с подметка Smile. Едно време, като дете, когато не умеех да си ремонтирам колелото /не че сега мога много повече Smile/, понякога ми се налагаше да спирам така – с крак.
Отначало „подметковото спиране” беше много приятно. Внимателно провирах крак и натисках по гумата, поддържайки ниска скорост. След няколко завоя в прохода обаче започнах да чувствам загряване по подметките. – „Брей, голямо триене!”, си помислих.
Когато започна да ми пари по ходилата, спрях и какво да видя? Подметките ми взели, че се изтрили Smile Smile Smile. „Хм, явно така няма да стане!” Продължих бавно с виещи спирачки. „Поне колите ме чуваха”, мислено се успокоявах.
И на един завой какво да видя … Борис, спрял, изчакващ ме с изключително доволен вид!



Намерил си и той подкова! И то излъскана и чиста. Пък аз моята ръждилка с бонус от конски фъшкии я мъкнех чак от Планински извори Smile. Всеки с късмета си! Важното е късмет да има! Smile
След като снимах усмихнатия откривател, го помолих и той на свой ред да снима вдигнатия ми крак на рамката, за да се види защо не успях да сляза по Ришкия проход с крачните си спирачки Smile.



Малко след това Борис отпраши надолу, под моя завистлив поглед /за разлика от мен можеше да спира/, а аз едва-едва, скърцайки и даже почти спирайки, го последвах.
Бавно, бавно продължих по шосето.
И ужасно се зарадвах …



… когато се показа отклонението в ляво към с. Камчия. Спирачките нямаше вече да са толкова необходими, защото следваше почти равен път, с неголеми и кратки изкачвания и слизания. Бих ли могъл някога да предположа, че ще се зарадвам на свършека на возенето си по инерция? Едва ли!
Борис беше някъде напред, а аз кретах след него. „Ще го настигна, вече спирачки не ми трябват!”, си мислех, но не си давах много зор.



Много скоро еуфорията от равнинния терен изчезна. След първите няколко километра вече бях и замърморил „паравербални негалитетни” изрази Smile: -„Ей, неговата …, искаше да караш, за да не натискаш спирачки – на ти сега, карай!” /изразът „паравербален негалилет” го чух от един адвокат, който така невинно-оневиняващо описваше псувните на клиента си, че ми хареса и даже го запомних Smile/.



До морето имаше още много път и малко бях изнервен. Ще успея ли да стигна с тези мои спирачки? Ремъкът на колата ми свиреше така пискливо, а сега и спирачките на колелото завиха. Съдба? От мързел ли, от икономия ли, защо не подмених спирачните накладки с нови, или поне не си взех резервни! Защо? При първия подход към начинанието „Ком-Емине” носех какви ли не джаджи, включително резервни спици, жила и накладки. После оставих спиците и жилата /пък и вече бях с хидравлика/, но взех накладки. А сега – много пъти си припомнях момента, в който след като си наредих раницата, извадих от нея комплекта резервни накладки, преценявайки, че няма да ми потрябват, а само ще тежат. Глупава постъпка! Заслужавах си провала „на финалната права” и ме беше яд на себе си!
Пък Борис през това време си караше някъде напред, снимайки забележителности.



На следващата снимка се вижда кръчмата, край която миналата година спряхме. Тогава първо аз лепих гума – там където се вижда бутилката с кока-кола /я, това даже може и да е моята бутилка, прясно купена от селския магазин/, пък после пихме бира и ядохме кюфтета с пържени картофки, защото не бързахме /тогава си бяхме наумили да спим край една междуселска чешма/.



Но сега спирахме ли тук или не? Може и да сме спирали за хапване, вече не помня … Във всеки случай не сме се бавили много, защото път ни чакаше – първо до близкото съседно село…



… а после и към по-следващото Smile.

Б.: Всъщност спряхме в кръчмата, и то за повечко време, както обикновено Smile Това е естествена спирка по пътя, има къде да седнеш, да си купиш манджа, да заредиш батериите на телефони, фотоапарати (стига да помолиш кръчмаря, разбира се…).

М.: По някое време Борис се чудеше какво толкова оглеждам край пътя. А аз оглеждах паметниците по гробищата /всеки луд – с номера си! Smile/, нивите и покъщнината, защото в моя край тези неща са по-различни и ми бяха интересни.



Е, имаше и други забележителности …



… като това особено инженерно съоръжение, снимано по-горе. Но повечето крайпътни гледки бяха ниви!



Пътища, ниви, селца /Камчия-Съединение-Люляково-Рупча-Планиница-Дъскотна/ и далечни планини.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 21, 2014 8:31 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат


След с.Рупча /а може и след с.Планиница да беше, някъде около моста над р.Луда Камчия/ на един завой без малко да сгазя /или по-точно да блъсна/ една костенурка.

Б.: М-м, по-рано по пътя беше костенурката Smile

М.: Докато я заобикалях, извиках на Борис: -„Костенурка-а-а-а!”. В този момент се движех напред и креснах така, защото избягвах спиранията, а пък исках да го предупредя. Сега виждам, че след мен моят спътник е спрял, че даже се е и снимал с животинката Smile.



Б.: Видях костенурката на пътя, снимах се с нея и я пуснах по склона отстрани с идеята да я махна от шосето, където можеше някой да я сгази. Скоро настигнах Митака и се похвалих за костенурката и какво съм направил. Пък той ме упрекна, че ако животинката е паднала по гръб, няма да може да се изправи и може да умре от глад! Бря, не бях помислил за това! Почти бях на път да се върна и да я търся из гъсталака. Но реших в крайна сметка, че това не е сериозно, не вярвам Майката-природа да допусне такъв гаф, че костенурките да умират, ако паднат по гръб!

М.: Преди последното село от споменатата поредица се замислих къде точно беше отбивката към планината. Къде? Нямах визуален спомен от предходните години от това място. Минахме през един ж.п. прелез …



… и спряхме до близката чешма.

Б.:…където за пореден път се удивих на неподправената добрина и човечност на спътника си. Докато си бъбрихме (вече не помня за какво), той взе в ръка някаква клечка и почна да сваля мъховете и другите представители на флората, които покриваха плътно почти цялата чешма. Горният надпис се откри целия, за долния не му стигна времето, а може би и силите (доста мъчно се чистеха мъховете). Но все пак – хиляди хора бяха спирали на тая чешма и на никой не му бе хрумнало да я почисти малко, а ето той, дошъл отнякъде си, минаващ оттук, го направи… Митак, каквито и проблеми да имаш, ти си добър човек и не вярвам, че причината е в тебеSmile




Борис предложи на обсъждане възможността да караме по хубавите пътища до морето и след с.Дъскотна, щом се притеснявам чак толкова за спирачките си. – „Не-е!”, отвърнах. Нито той, нито аз, бяхме навити на подобен вариант. – „Абе, Борка, я по-добре кажи къде беше отбивката към Пътеката в следващото село?”, обаче се главоболях аз. –„Спокойно, има табелки, като наближим ще се сетиш!”, отговори Борис. Ще се сетя, ще се сетя, ама продължавах нищо да не се сещам по пътя до там.
Когато влязохме в това село: – „Я, вярно, че имало табелка!”



Селата източно от Ришкия проход не ги помнех по имена /с изключение на с.Рупча/. В спомените ми има асфалтови пътища, пак пътища и нищо друго. Скука и еднообразна монотонност! Исках по-бързо да минавам от тук и да заминавам. А в това „последно” село отбивката за билото от главния път беше до една къща, от която се чуваше силна чалга и наоколо се виждаха множество празнуващи нещо си хора - цигани. Аз лично си помислих, че има циганска сватба. Спрях да снимам възловото място, надявайки се от дългото стоене батерията на фотоапарата ми да е насъбрала малко енергийка.



А след завоя Борис спря и също снима, но с акцент върху „чалга-събитието” /аз нали вече снимах маркировката Smile/.

Б.: Беше грандиозно събитие, с мощна музика, изпълваща цялата околност Smile



М.: След това кръстовище следваше изкачване до края на селото, а оттам стигнахме и до селската мера.
Повечето време, по нагорнището, си избутахме най-спокойно велосипедите.



И на височинката пак „хванахме” черните междуселски пътища, чинно следвайки маркировката.

Б.: Всъщност не толкова „чинно“, следвахме си хубавия път, а маркировката се шляеше насам-натам из гората и все на него се връщаше. Ама тия й номера вече ги знам Smile



М.: След изкачването над с.Дъскотна пътят заравнява като цяло, с отделни изкачвания на малки височинки и слизания към разни деренца. Много внимавах, защото миналата година тук реших да се „изхитря” и да не катеря една височинка, а да мина напряко. Виждаше ми се, че едно от отклоненията на пътя продължава на изток, подсичайки високото. Тогава казах на Борис да продължава, а аз минах по този, пряк според мен, път. И като взех да слизам, да слизам, да слизам… на североизток, вероятно към с.Снягово. Осъзнавайки голямата си грешка, спрях в една долина и „цепих” напряко, на югоизток, през шубраци и степна растителност, нагоре, към високото. Все някъде щях да прекося Пътеката и да се ориентирам! - такава ми беше идеята. Но не само, че загубих много време и се изморих ужасно от тази си авантюра, ами и някакви конски мухи ме нападнаха. Даже после си играх да броя подутините от ухапванията по кожата си Smile. Гадна работа – тиках си най-смирено колелото по баира, носейки раницата и без никакви сили в резерв. Пък те гадовете, усетили капещата ми пот по челото, ме нападаха най-нагло и ме хапеха където сварят! А аз даже не можех и да ги ударя, защото „а съм пуснал кормилото с една ръка /за да се шляпна по ухапаното място/, а съм изтървал колелото назад по урвата!” Sad Тиках си упорито по стръмния баир, пък гадовете ме хапеха! Тиках, тиках и почти бегом спирах на някое заравнено място, подпирах гумата и разгонвах мухите. И така много пъти! На талази изкачих високото и отпраших с бясна скорост от следващия ме рояк мухи. Та сега, поучил се от тогавашната си грешка, въобще и не желаех да се отклонявам от маркировката, а чинно си карах по познатите пътища!
А и той – пътят, по някое време става много приятен. Почти равен, с леко изкачване, през гориста местност, през ниски хълмове и падинки.



Но мухите са си напаст – ето и на снимката на Борис има една такава в кадър! Когато е мокро и задушно вероятно е много гаден прехода през тези местности. Във високата планина такива гадинки няма Smile.
Краят на този ден наближаваше, започна да притъмнява, но ние не се притеснявахме за подслона през нощта. Нямахме още избистрена идея за място за пренощуване. Можеше да останем например край някоя чешма с беседка, а можеше и на някое друго подходящо място.



Казвахме си, че щом стигнем Читаковата чешма, ще решим.
Стигнахме до тази чешма и спряхме за кратка почивка.



След като пих вода /докато Борис ме е снимал/ направих везна. – „О-о-оп, олюляваш се!”, каза колегата. –„Ами я направи ти де, да те видя дали ще можеш Smile!”, отговорих аз.


- „Браво!”, даже го снимах на един крак, заяждайки се междувременно, че с раница се балансира по-лесно. При мен понякога се получаваше следното – при дълго каране на колелото, без слизане и оставяне на раницата, макар и с някои кратки почивки, щом скокнех след многочасовото въртене и щом свалях раницата, изпадах за кратко в състояние на безтегловност, или поне с краткотрайно разбалансиране и измамно чувство за лекота. И тук, край тази чешма за кратко се почувствах лек и „крилат”, все едно можех да скоча от покрива на навеса и да покръжа из околността, пърхайки с ръце Smile Smile Smile.
- „Ей, както сме тръгнали, може и до морето да стигнем така!”
- „Може! Но по-добре да вземем да починем някъде по пътя до там!”
Продължихме по пътя, продължавайки да обмисляме къде да спрем за нощуване. Нямаше да е на Читаковата чешма, това беше ясно!



Б.: Тази снимка е от особено значение за мен, защото се вижда насипания чакъл, по който Митака минава, без да се замисли. През 2010-та обаче чакъл нямаше, имаше плаващи пясъци, които искаха да ме погълнат! Smile

М.: Съвсем притъмня.



Но и имаше още време до края на деня. Да видим до къде ще стигнем и ще решим?



След поредната чешма с навес за барбекю край нея в нас се „избистри” идеята да нощуваме край хижата до с.Топчийско. Борис си беше поставил някакъв лимит на финансовите разходи за този преход. Аз също не исках да се охарчвам много.

Б.: Г-н Крез вероятно е забравил, че доста време преди тоя момент беше измъкнал една банкнота от 100 лева с думите, че тази е последната от най-най-дълбокия резерв Smile А след това с нея бяха платени не една и две кока-коли, биволски млека, сладка от боровинки и всякакви подобни изкушения, които аз не си позволявах Smile

М.: Така че и двамата вече бяхме потънали в крайна бедност и нищета, не само аз Sad Затова решихме, по предложение на моя спътник, да преспим в някаква изоставена конюшна или нещо като складче край тази хижа. Било без врата, но с покрив. Това бяха спомените на Борис. Ами бива! Давай натам!

Б.: Не знам какво съм казал, ама спомени (поне лични) от тая хижа няма как съм имал, щото никога не съм ходил там Smile Със сигурност знам, че Анелия, многократната шампионка на страната по крос-кънтри, с нейни приятели, преди години, бяха спали на чували в двора на хижата, и то безплатно /това е камък в градината на ония, дето искат пари, за да спиш отвън до хижата им Smile/.

М.: В с.Топчийско заварихме някакъв голям празник. В центъра на селото имаше наредени множество скамейки, по които имаше и насядали хора, но по-голямата част бяха тъкмо станали и се разотиваха. На няколко пъти, поне 2-3 пъти лично мен, възрастни хора и младежи много учтиво ме канеха да спра, да седна и да изям една чорба. Даже и на английски поздравяваха и канеха да се присъединя към яденето. Имахме чуждоземски вид Smile. Борис и той сподели, че го канели и предложи, ако искаме, да спрем. На мен не ми се спираше, защото не ядях курбан – т.е. супа от неизвестни умрели животни! Той ако искаше обаче - да спрем!, предложих. Но и на него не му се спираше, вероятно притеснявайки се за подслона през нощта. Всъщност и аз вече бях почнал да се притеснявам. То беше ясно, че някъде щяхме да пренощуваме, но къде… да вземем да си намираме мястото и да се установяваме!



По пътя през селото обаче не се стърпях и когато попитахме една жена за пътя към хижата я запитах и дали имат някакъв празник, та са наслагали толкова много маси. Тя каза: - „Да, празник имаме!” – „Да де, ама какъв празник, да нямате сбор?”, продължавах да любопитствам аз. На този въпрос жената доста се замисли, според мен не знаеше какво е това „сбор”. И после каза: - „А, рамадан!”. Брей, как не се сетих! Всъщност какъв беше точно празникът съм забравил, някакъв мюсюлмански беше. Продължихме надолу по пътя, защото хижата е по едно надолнище, извън селото.
Когато излязохме от с.Топчийско се ориентирахме по една светлина насреща /според нас – хижата/ и това, че до там се стигаше по път, пък ние се движехме, вероятно, по същия този път Smile.
До заветната за деня цел стигнахме по почти изцяло асфалтиран път. След хижата пътят ставаше черен, горски. Спряхме и почнахме да оглеждаме. Хижата беше празна. И как се казва: - „Народен юмрук!”, усмихнах се аз.
Гледахме тук, гледахме там… никакво подходящо помещение не намерихме. Пък то наоколо беше една тъмница, с челниците колко да осветим? Бяхме оставили раниците и велосипедите и се щурахме насам-натам из района.
Решихме, че най-подходящото за нощуване място е в една кръгла беседка, недалеч от сградата. Имаше голяма дървена маса, на която можеше да разпънем спалните чували. Аз лично нямах претенции, мястото ми харесваше, но Борис нещо продължаваше да размишлява.
Докато той умуваше аз отидох и си донесох багажа и колелото. Връщайки се до беседката, Борис ми каза: - „Ей, тука има някакви пчели или големи оси!” – „Оси, муси… давай да лягаме!”, отговорих аз и започнах да разопаковам вещите си. Колегата вдигна рамене и отиде към сградата.
През това време от селото приближиха две светлинки – автомобил, който спря до хижата. Чух, че някой излезе от колата и заговори Борис.
След малко моят спътник дойде и каза: - „Давай, ще ходим в хижата!” – „Ама нали щяхме да спим навън?”, упорствах. – „Няма, човека е хижаря и каза, че тази хижа е правена от народа и за народа, ние сме част от народа и плюс това днес било празник. Ще ни пусне да преспим без пари. Обещах му да спим в някой коридор!”
Ами щом така е казал хижаря… Събрах си багажа и отидох до хижата. Човекът беше много любезен, даже ни каза ако искаме да влезем в една от стаите, да ползваме бойлера и т.н. Остави ни ключа от входната врата и замина, с уговорката на тръгване да го оставим *************** корекцията е моя, Б. Smile
Влязохме в сградата и си харесахме една от стаите, в която преспахме. Но на пода, опънали шалтета и спални чували върху балатума. Леглата си останаха така, както ги заварихме. Бяхме казали, че ще спим на пода и там спахме. Пък и бяхме толкова уморени! Спомням си, че извадих спалния чувал, съблякох калните и потни дрехи, измих зъбите и докато търсих действащ ел.контакт /за да заредя батериите на телефона и фотоапарата/, който намерих чак в приземния етаж, Борис вече беше задрямал. Важното беше, че бяхме на сухо и заветно, докато легна… заспах!

Б.: Искам пак да благодаря на Ахмед, хижаря, за услугата, която ни направи. Още докато сме минавали през селото с колелетата и раниците, сме направили впечатление и на местните хора им е било ясно къде отиваме и какво търсим Smile Новината за нас бързо е стигнала до Ахмед и той скоро дойде с една кола. Признах му, че сме дошли с намерението да се поизмием на чешмата отвън и да спим на поляната пред хижата, тъй като имаме много малко останали пари и не можем да си позволим да платим за нощувка в хижата. Виж, ако ни разреши да ползваме банята, нея с радост ще си я платим, това нямаше да ни се отрази толкова. Той обаче беше категоричен – няма да спите навън, ще спите вътре на леглата, ще ползвате банята колкото си искате и няма да плащате нищо, щом не можете! Тая хижа не е моя, тя е строена от народа и за народа! А на всичкото отгоре днес имаме празник и не може да ви позволя да спите отвън, щом вече сте тук! Не се притеснявайте, ползвайте си каквото имате нужда и т.н. и т.н. Остави ни ключа и си тръгна.
Въпреки разрешението му, се възползвахме само от банята (за съжаление не успях да поправя почти запушения сифон, имах само временен успех, а Ахмед ме бе предупредил за тоя проблем). А на сутринта оставихме на леглото все пак малко пари, не можехме да си тръгнем просто така, добрината си е добрина, но все пак хижата има нужда и от поддръжка…


_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 21, 2014 9:39 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Относно нежеланието ви да спите без пари в хижата...
Виждам как напоследък се научаваме да даваме. Виждам все повече благотворителни и доброволчески дела и то не само по Коледа, както беше доскоро.
Само че според мен трябва освен това да се научим и да получаваме. Вярно че гордостта ни пречи, както има една приказка "червата ми да се влачат, ще казвам "пояса ми се влачи". Но нали за да може някой да даде, друг трябва да получи. Не отнемайте на хората възможността да бъдат добри и да им стане светло на душата Smile

Извинявам се за отклонението, пък и много хора от форума вече са чували моите теории, някои и повече от един път Confused

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 21, 2014 10:02 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
JWalker



Регистриран на: 21 Авг 2007
Мнения: 282
Местожителство: Ботевград

Мнение Отговорете с цитат
Mariana1000 написа:
Относно нежеланието ви да спите без пари в хижата...
Виждам как напоследък се научаваме да даваме. Виждам все повече благотворителни и доброволчески дела и то не само по Коледа, както беше доскоро.
Само че според мен трябва освен това да се научим и да получаваме. Вярно че гордостта ни пречи, както има една приказка "червата ми да се влачат, ще казвам "пояса ми се влачи". Но нали за да може някой да даде, друг трябва да получи. Не отнемайте на хората възможността да бъдат добри и да им стане светло на душата Smile

Извинявам се за отклонението, пък и много хора от форума вече са чували моите теории, някои и повече от един път Confused

Преди много години, като ученик ме научиха, че когато го няма хижарят пари се оставят, защото така трябва - за поддръжка на хижата. Например в столовата под някоя чаша. А на хижа Белмекен беше задължително сутринта всеки да си изнесе одеялата от кревата навън и да ги изтупа от прах. В по-нови времена това изчезна. Един път на хижа Иван Вазов през зимата предложих да оставим пари и се изненадах, че другите се изненадват от такова предложение...

_________________
Щастие за всички даром и никой да не бъде пренебрегнат!
Редрик Шухарт
http://www.redmine.org
Пон Дек 22, 2014 10:20 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение ICQ Номер
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
JWalker, това е друго нещо. Говоря за случаите, когато някой иска да ни подслони безплатно, а не когато го няма хижаря.
Още повече това се е случило на техен голям празник, на какъвто се повелява да се прави добро и да се раздава на бедните.
То винаги ситуацията е различна и изисква различно да се постъпва, аз понеже последните две години нещо си размишлявам по тези теми и не се сдържах Oops

П.П. Само на Митака никакво безплатно спане не трябва да му се дава щом пие кола Wink Това си е глезотия, а не необходимост Laughing Да спи навън при стършелите Laughing
(между другото и аз доста обичам кола, но заради разни хронични заболявания на гърлото рядко си я позволявам дори и лятото, което ме спасява от такива разходи Wink )

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Последната промяна е направена от Mariana1000 на Пон Дек 22, 2014 2:39 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Пон Дек 22, 2014 2:24 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
ден 11
х.Народен юмрук – н.Емине


М.: Интересно, с Борис си говорихме по време на прехода, че „Ком-Емине” обичайно за нас, като за държавни чиновници без особена физическа подготовка, продължава 10-тина дни. Пък сега взех да описвам 11-тия ден? Всъщност май така се получава, защото първият ден тръгнахме късно след обяд, а последния ден пристигнахме до целта преди часа на тръгване. Бюрократична му работа! Значи все пак – 10 дни. Smile

Б.: Абе, тоя път часа на пристигане май беше след часа на тръгване, остаряваме, колегааа! Smile

М.: Предната вечер бързо заспах, но към сутринта взех да се будя от неудобното положение върху твърдия под. Станах относително рано, за да се подготвя за деня, но май най-вече защото нямах търпение да разбера ще стигнем ли до морето или не? Докато аз се къпах, Борис закусва на пода, верен на обещанието, че няма да ползваме леглата. Сериозни сме, държим си на думата! Smile И на снимката се вижда, че одеялата и чаршафите по леглата си останаха така, както ги заварихме.





Пооправихме багажа /аз избягвам да закусвам, освен ако не съм много гладен, а този ден не помня да съм бил/ и оставихме благодарствена бележка на хижаря. Тази бележка всъщност се надявахме да намери жената на въпросния човек, която сутринта щеше да дойде за да пооправи, тъй като имало 25 заявени нощувки за вечерта.



И излязохме навън.
Разгледахме околността по светло. Снимах беседката, в която мислехме да пренощуваме, първо от далеч, а после и по-отблизо.





И тогава разбрах, че тези подкови, които мъкнехме с нас, май наистина са ни донесли късмет!
Точно над масата, на която възнамерявахме да преспим през нощта, се виждаше едно гнездо на стършели. Ужас! Ако бяхме останали под това гнездо, кой знае какво можеше да ни се случи! Вечерта Борис спомена за някакви пчели…, но стършели?!? В този миг осъзнах, че сме имали невероятен късмет, или по-скоро невероятна поредица от случайности: - да минем вечерта с колелетата и раниците през площада на селото; - в това време там да има рамадан, рамазан или въобще религиозен празник, че всички да са наизлезли и да ни видят; - и то не кой да е, а хижарят да ни забележи; - да се сети този хижар, че отиваме към хижата /е, това всъщност не е много трудно, с тези раници и блуждаещи погледи Smile/; - човекът да не е пил и да не го домързи да стане от масата, да си запали колата и да отиде до хижата и прочее! Виждал съм ухапан от стършел, но за ухапан от няколко стършела, и оцелял, даже не съм и чувал!
След кратката обиколка се снимахме пред хижата, показвайки народни юмруци Smile ...





… и продължихме, но на обратно, по същия път, по който бяхме дошли.
Имах идея щом слезем малко под хижата назад по пътя, да намерим и „хванем” някой междуселски път на изток, по който да излезем напряко до съседното село. Но Борис не беше чувал за такъв път. А щом той не е чувал, въобще нямаше място за съмнения – т.е. почти бях сигурен, че такъв път няма Smile! Не настоявах да правим „експерименти” и да търсим преки пътища, още повече в началото на деня.



Върнахме се по пътя до с.Топчийско, който сега даже можеше и да разглеждаме, защото беше светло. Аз обаче, за всеки случай, се оглеждах за подходящо отклонение в предполагаемата „правилна” посока.



Преди селото спрях, за да разгледам набързо един крайселски парк – Мемориал на загиналите от фашизма и капитализма, който за мен си беше нещо като остатък от една отминала епоха. „Интересно вспомнить”, както казват руснаците…





Но не се бавих много, защото Борис замина напред.
Слънцето все още не беше напекло. Карахме си леко и лежерно. Всъщност по това време ме беше обхванало някакво отегчение, защото околността от доста километри беше станала еднообразно междуселска и безинтересна.
Първо Борис ме е снимал, как съм се запътил на изток, към изгрева.



А после и аз го снимах, по същия начин, спирайки до локвата, която се вижда на горната снимка.



Прашни пътища, ниви, редки горички и изтормозени дървета. Но с маркировка. Как ли се чувстват пешеходните туристи по този участък – трамбоване в прахта, зной, пот… аха-аха да се появи морето, но не-е, има още малко, и още малко, и пак ходене, и пак трамбоване! Гадно, някакво усещане като за финал, но не съвсем! Ето, затова бях с колело, за да минавам набързо от тук и да заминавам! Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 22, 2014 2:35 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат


М.: Освен да се усмихвам, предвкусвайки финала, какво да правя…



Имаше и някои новопрекарани пътища, точно в „нашата” посока.





През лятото на 2011 г. на това място, виждащо се на следващата снимка, имахме относително по-продължително лутане, преди да намерим маркираната пътека, която преминава под виждащата се гигантска локва и продължава на дясно /на снимката/, зад голямото дърво. През 2012 г. пак се правих на откривател, защото ми доставяше удоволствие да откривам изветрелите от времето знаци на маркировката, поставени по разни усукани от времето, сбръчкани и хилави дървета – т.е. пак минах по Пътеката, която се вие през полята. Но сега, през 2013 г., с Борис минахме от тук с такава рутина, че даже не благоволихме да спрем при пресичането на асфалтовия път. Продължихме си делово по асфалта, все едно, че преди години въобще не сме се лутали тук като „мухи без глави”. Никакво уважение към историята! Или всъщност вече си бяхме „научили урока” – на където и да се отклоняваме, каквото и да правим, асфалтовият път пак на същото място щеше да ни заведе, но много по-бързо!



Пък той един асфалт – право на изток!



Използвах спирането на Борис, за да ме снима на правия, пряк път /е, вярно, че съм застанал в грешната посока, но кой ли ще разбере Smile/.



Продължих, с усещането за бодрост и бързина.
И докато се самоснимах пред същия ветрогенератор, но от другата страна на хълма, замечтано загледан на изток… батерията на фотоапарата ми „умря”. – „Ъ, не може всичко да е наред! Дано това да му е кусура на този ден!”, си помислих. Вероятно зарядното не е било включено както трябва в контакта през нощта. Последна снимка, с перка на раницата Smile.



„Карай да върви, нали имам зареден мобилен телефон!” Smile.
След отбивката от асфалтираното шосе по маркировката към с.Сини рид /не се минава през самото село/ се снимах до една чешма. Тя е типична за района. Бетонна чешма с корито, вода, следи от пладнували стада, сухи треви, откъслечни сенки, прашна земя и мухи.



Този път при Доброванските гъби не сме се отбивали, нали миналата година ги посетихме, камънаците са си същите, предполагам.
Въобще може да се каже, че си карахме по по-хубавите пътища, право към морето и без излишни отклонения.



На тези снимки Борис е снимал отклонението към споменатия природен феномен, който подминахме.



Карахме все на изток и на изток. Е, когато хубавият път завиеше на някъде, ние си продължавахме в „нашата” си посока, по пътища като този от следващата снимка.



И пак през сухи треви.



И покрай ниви.



На някои места даже и с публика, която обаче не ни обръщаше почти никакво внимание, а само преживяше с тъповато изражение и наблюдавайки ни унило /с изключение на кучетата-пазачи/.



Преди с.Козичино минахме покрай един катун, първият предвестник на който беше едно малко куче, този път - водач.



Циганите обаче ги нямаше.



Жега! Пек! Даже и пътят взе да става песъчлив – в отделни участъци преминавахме през пясък, в който трудно се караше, защото гумите затъваха.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 22, 2014 2:51 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Митака написа:



Карлсон, който минава Ком-Емине Wink

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 22, 2014 10:34 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат


М.: Когато с.Козичино се появи, бавно продължих по надолнището, всред класическия за този район пейзаж /тъжен по моите представи предвид унилата околна растителност/.



А след мен и Борис.



Усмихнат е! И как не – вр.Погледец се виждаше в далечината. А това е последният значим връх преди нос Емине.

Б.: Хм, както и да го гледаш, си има още над 40 км Smile



М.: Снимахме се в началото на селото /т.е. само аз/…



… и на центъра, където спряхме, по традиция, за да изядем една диня и каквото друго ни е кеф, по случай случката Smile





Поотпочинахме, помързелувахме, натъпкахме коремите и яваш-яваш /както казват в съседните села, защото това с.Козичино прилича на чисто българско и православно село/ продължихме към Дюлинския проход. Пък той един проход… вероятно към 400 м. надморска височина! Но проход! Аз даже първия път не бях разбрал, че минаваме през проход, добре, че беше Борис, за да ми заостри вниманието. Спомням си как, минавайки от тук преди години, показвах нещо напред и коментирах, че трябва да прекосим „ей, онази падинка”, на което Борис, с неговата типична благост, отбеляза: -„Колега, това не е падинка, това е Дюлинския проход!” Smile
По този равнинен терен /е, почти равнинен/ пътят имаше склонност към „разрояване”. Понякога, достигайки до подобно размножаване на пътя, спирах и умувах на къде да продължа. Кой път беше нашият?



Но всъщност вече и това беше минало. По принцип си карах в посока към вр. Погледец, чиято телевизионна кула стърчеше в далечината и интуитивно избирах правилните пътища. Дали щях „взема” левия път, или десния, или някой още по-встрани, пак там щях да изляза. Е, хубаво е да се кара по по-прекия и без големи денивелации път, но щом целта се вижда - няма проблеми!
В подножието към споменатия връх, странно, но имах сили и „въртях” здраво по баира. Горе, на високото, заварихме двама байкъри от гр.Сливен с шосейни велосипеди – били на почивка някъде по черноморието и дошли до тук на разходка. Поговорихме си и те ни направиха няколко снимки.

Б.: Митак, ако ги видиш пак, не им казвай, че са „байкъри“ – може да отнесеш боя Smile В днешния разговорен български език „байкър“ не значи точно човек на колело, както ти си мислиш Smile, а обозначава една точно определена група „хора на колела“, и дори понякога, и все по-често напоследък, се използва даже с леко обиден смисъл Smile Условно казано, донякъде „байкър“ е обратното на „шосейкаджия“; и тия две категории в общия случай тотално отричат да имат нещо общо Smile Конкретно тия двете натокани сливенски шосейки с колела за по над 5000 лв и не по-тежки от 6 кила… меко казано, не допускам да се очароват от окачествяването им като“байкъри“ Smile



М.: След този връх пътят е асфалтов и продължава първо право напред – на където сме погледнали на снимката, а после завива на обратно – на изток.
И на първата следваща височинка: - „Я, морето!” Спряхме за снимки. Първо – Борис!



А след това и аз, да не остана назад Smile.



След това продължихме скоростно надолу по асфалта.



Все направо и направо ... към заветната цел!



Но преди това излязохме на широкия път на Поморийския проход - последният проход по нашия път към морето. На бариерата спряхме и се снимахме по идея на Борис /на шосето, което е пред нас и извън кадър, излязохме по виждащия се зад нас черен път/. „Влизането забранено” – пише на табелката, но за излизане нищо не е казано, значи – може! Smile





След това Борис „захапа” асфалта /посоката е в ляво на следващата снимка/ и малко по малко се отдалечи.



Всъщност няколко завоя карахме близо един до друг, но аз нещо нямах „вдъхновение” и изоставах. Не помня обаче защо. Не бях уморен. Търсех маркировка по дърветата /но такава не откривах/, оглеждах се и бавно, бавно катерех баира. Карах без удоволствие по този път с префучаващи коли и това е! Борис се избъзика в далечината отпред: -„Отбивката я знаеш, нали, да не слезеш пак към с.Баня!” и недочакал отговор се отдалечи. През лятото на 2011 г. по същия този път бях пропуснал отбивката, затова - Smile.

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 22, 2014 10:59 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: Не бързах. Знаех, че все някъде, вероятно още в началото на „черния” път, Борис ще ме изчака.
И съвсем очаквано, точно след завоя от асфалта към маркирания път към нос Емине, видях Борис. Седеше усмихнат на седалката на колелото си, с насочен към началото на отклонението фотоапарат, за да заснеме моята приближаваща, също ухилена, физиономия.



- „Ей, Борка, май този път не си падал!”, си „върнах” на предходната му забележка пък аз. Само да уточня, че пак през споменатата 2011 г. той така се беше забързал за да стигне за 9 дена до морето, че на този завой се беше пребил, е не много, само една ожулена ръка и много кръв… Б.: Не е този, малко по-нататък беше Smile Но аз тогава не бях до него, както отбелязах, защото през това време изоставах някъде по трасето, пък после се „отнесох” по надолнището по северния скат, подминавайки без да забележа това отклонение.
От тук насетне следваше красив, но тъжен планински път - последен „остатък” от гордото било на Балкана, преди да бъде „погълнат” от морето! Последни километри от нашето многодневно приключение!



Пътят е маркиран и без резки отклонения.



Настроението беше също без резки отклонения Smile - малко уморено, но доволно!



Последният старопланински връх – вр.Свети Илия, приближи.



Минахме през върха /Б.: Е, не буквално през него, подсича се Smile/ и заминахме напред и на изток, както през всичките останали знайни и незнайни, познати и непознати /някои вероятно и грешно идентифицирани от мен/ върхове и възвишения от вр.Ком до тук.
Морето се показа пред нас в цялото си величие и прелест!



Борис е идвал до тук по билото четири пъти. Не съм бил там, не знам, но му вярвам! Но със сигурност, според мен, познанията му за Пътеката са като на човек, който е минавал много пъти по нея. И щом той казва четири пъти, така да бъде – така и го снимах, показвайки четири пръста Smile.



Моят „опит” е значително по-скромен.

Б.: Скромничи колегата, ама с два напълно успешни опита по КЕ, с един полууспешен (без отсечката Кашана-Партизанска песен; То в този смисъл и на мен първия ми опит е полууспешен, щото не минах по билото Твърдишки-Ришки проход) и едно „входно“ Ком-Мургаш, малко хора могат да се похвалят! Smile Но „скромността краси човека“, а Митака си е красавец по природа Smile



М.: На това място направихме много снимки … с колелета и без тях, с набирания на пилона на зимната маркировка и без, с гримаси, с шапки, без шапки и т.н. и т.н. Постояхме и се порадвахме! Какво бих могъл да отбележа за този момент? Чувства, които трудно биха могли да бъдат описани с думи! Преход като този, както казах в началото, следва да бъде изпитан, трудно би могъл да бъде описан!
Всеки чувства нещата по свой си начин. Аз лично тръгнах с идеята да мина като някой пилигрим по българския вариант на испанския „Ел Камино” - път, който за мен е идентичен с „Ком-Емине”. Мислех си, че като преживея малко лишения и мъки, и като съм „зает със себе си” 10-тина дена, може и да намеря просветление! Целта стигнах, но просветление не намерих. А може и да съм намерил, но да не съм разбрал Smile, какъвто съм недосетлив! Дали?



Следваше стръмно спускане. Борис се спусна внимателно с колелото надолу, а аз продължих след него, бавно тикайки пеша, като прибиращо се в дома си подсмърчащо момченце, чието колело се е счупило в махалата.



Голяма работа, че ще сляза пеша! Нали стигнах до тук!
При бавното слизане по баира си мислех, че при този преход не бяхме изтърпявали кой знае какви премеждия! Нямаше шибащи ветрове, дъждове или градушки, нямаше ча-а-ак толкова ужасен пек, нямаше „инфарктни” ситуации, почупени кокали или колелета… абе хем времето беше благосклонно към нас, хем Фортуна - богинята на късмета, ни се усмихна няколко пъти! А дали пък това не беше компенсация от боговете заради нещо друго?
Междувременно покрай мен префучаха няколко „АТВ”-та …



… които явно идваха от далеч (Б.: Всъщност и те идваха от Ком) и с чиито водачи си вдигахме ръце за поздрав, като колеги Smile.
Продължих си по пътя, размишлявайки за много неща, включително и за това, че можеше да остана за поне една нощувка на палатка край морето. Щеше да е приятно! И това допълнително ме караше да не бързам Smile. Може пък Борис да е размислил и да останем вечерта край н.Емине, на Иракли или някъде към Кара дере. През последните няколко дена му подхвърлях тази идея, но той не я възприемаше, защото времето му било точно изчислено Smile. Пък на мен сам не ми се оставаше, защото после сам щях да карам по асфалта към Варна, предпочитах да сме двамата във влака и т.н. Всъщност, докато аз съм кретал и симулирал мисловен процес, моят спътник е финиширал Smile.



Тази снимка я е направил един турист от ТД „Трапезица 1902”от гр. В. Търново, тъй като случайно, по същото време на носа е имало група търновски туристи. И техният водач – Станчо Русев, мой приятел, виждайки огрухания от път Борис с велосипед, го е заприказвал, за да разбере дали не е правил „Ком-Емине” с един търновчанин /т.е. с мен Smile/. Пък Борис в това време си помислил, че има вероятност този Станчо да е мой брат, който е дошъл да ме прибира от финала /защото бил дребен, жилав и синеок като мен - така каза Борката Smile/. В действителност някои от търновските туристи знаеха за велоувлеченията ми из Балкана. И даже при този преход, в района над манастира „Седемте престола”, се бях обаждал на Станчо, за да го попитам как се казваше онази отровна билка с ресничести листа, която често срещахме из Пирин и с която все се канехме да си лекуваме косопада Smile - чемерика. Сега я бяхме виждали по Стара планина, аз я показвах на Борис, но името ми убягваше… Та тогава използвах жокера „обади се на приятел”, пък той после сметнал „2+2” и преценил, че по това време може и да съм пристигнал до морето. И щом Борис им е казал кой крета след него, защото няма спирачки, групата туристи дружно ме е изчакала, за да се видим с тях и на морския бряг.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 22, 2014 11:16 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
М.: След сърдечната случайна среща бавно продължих към морето, но вече карайки, защото бях слязъл в ниското и почти равно място под Емона.
На високия бряг Борис ме чакаше, загледан в морето.



Извиках му, за да се обърне и да го снимам, а след това двамата си направихме множество снимки, като на финал. Всъщност първата снимка ни я направиха едни хора, които питаха дали не сме от групата с „атв”-тата, тъй като разбрали, че и те били минали „Ком-Емине”. Е, не бяхме с тях. По някои участъци от маркираната пътека четириколесни превозни средства не биха могли да минат, пък и как ли бихме могли да поддържаме тяхното темпо Smile?



Синьо море, фар, велосипеди, раници и мърляви, но щастливи финалисти!



Ако знаех, че ще срещна туристите от гр. В. Търново щях да купя две купи от някъде и да им ги дам, за да ни ги връчат… Smile. Всъщност на нас купи не ни трябваха, имахме си усмивките! А, и две подкови! Лично намерени, защото съдбата така беше решила. Моята подкова възнамерявах да я надпиша и окича на някоя стена, като спомен от това Приключение.



След горното селфи оставихме колелетата и раниците и слязохме до морето по стръмния бряг. По пътя Борис си беше признал, че миналата година ми завидял, виждайки ме да скачам в морето с дрехите. Тогава той не можа да направи това „упражнение”, защото до носа го чакаха съпругата и малката му дъщеричка, която щом го видя, каза „Тати!”, прегърна го здраво и отказа да го пусне Smile. Та сега възнамерявахме да слезем двамата до морето и да се изкъпем с дрехите.



Щом слязохме до водата аз свалих чантичката, тип „итиотка” от кръста си, за да скоча в морето и се сетих за камъчетата от вр.Ком. Извадих ги, за да хвърля няколко от тях в морето. Борис ме видя и каза, че неговите били горе, в раницата. Добре! Хвърлих едно камъче, а другите запазих за после, за да можем двамата с Борис да ги хвърлим, така както двамата заедно дойдохме до тук от вр.Ком.





Пошляпах си добре - малко плувах, малко трих дрехи /нещо като пране без прах и сапун/, но най-вече разкисвах мускули във водата – плувах по гръб и гледах към небето, радвайки се на момента.
Борис отдавна беше излязъл от морето и се мотаеше по брега, чакайки ме, когато и аз реших да го последвам. Качихме стръмния бряг и на високото: - „Ей, камъчетата!”







Хвърлихме носените камъчета от вр. Ком. Постояхме, погледахме морето…
Какво да кажа, освен вече споменатото? Всъщност може би и това, че бях благодарен на съдбата, че ме срещна с Борис, за да осъществя една от своите по-постижими мечти – да мина по Балкана от вр.Ком до нос Емине! /Б.: Като го слуша човек, ще каже, че му е за пръв път!Smile Сякаш лани не направихме същото…Smile/ Бих могъл да отбележа и това, че трасето го минахме по приятния, по моите разбирания, начин. Без особено престараване, с чести спирания за наслада на сетивата /вкусови, обонятелни и зрителни Smile/, когато и където имаше такива възможности и желания, при поява на ягоди, боровинки, прекрасни гледки, дъх на треви и дървета, мярнати самодиви в бели премени в тъмните гори Smile и т.н. Пък и както казва един колега: „Престараването е…ва майката на старанието!” Та и поради тази причина, с Борис не сме се престаравали много. Ако бяхме отминавали горските вкусотии и орловите гледки, вероятно бихме могли да си спестим около 1 ден от прехода. Ако се бяхме напънали много по-сериозно и забързали, с голям зор, при хубаво време и при условие, че вече познавахме маршрута, можеше вероятно да си спестим и още повече. Но това не си заслужаваше, поне според мен! Вярно, преходите ни бяха доста продължителни като време! Но пък сутрин, по принцип, не бързахме да ставаме и да тръгваме много рано. А вечер, макар да оставахме на колелетата до по-късно, си карахме лежерно, с повече удоволствие и по-малко излишни напъвания. Пък и аз лично няколко пъти се „улавях” как установявам, че вече нямах толкова сили, както едно време. Преди 20-тина години бях поне 2 пъти по-издръжлив, по-бърз и по-силен /пък и по-умен/. Тогава можех да направя много лицеви опори, набирания и прочее, а не както сега, да не казвам колко мога да направя, че ме е срам Smile. Та тогава можеше да опитвам някакво скоростно минаване по Пътеката, не сега. Всъщност, като се замисля, тогава май бях и по-неук или по скоро повече „сляп” за красотите на Майката-природа и вероятно тези прелести, които видях сега, тогава въобще нямаше да ми направят нужното впечатление.
Имах и тъжно предчувствие, че може би за последно минаваме двамата с Борис по Пътеката. Вече бяхме нещо като „ветерани” и особено той. Разбира се, винаги имаше нещо ново, нещо непознато и много загадъчност по „Ком-Емине”, но еуфорията от първите опити за „покоряване” на предизвикателството, сякаш беше позатихнала. Пък и аз, както вероятно и Борис, за догодина едва ли щях да намеря време и възможност да скиторя така насам-натам 10-тина дни из планината… А дали това беше финала на „Ком-Емине” в моя живот? Борис споменаваше, че догодина може да мине по някои отсечки, с по-подробно изследване на отклоненията и околните забележителности. И аз си бях набелязал няколко такива района от Балкана, най-вече в централната му част. Но до догодина имаше много време…
Щом отпочинахме, облякохме последните сухи и непропити с пот дрехи /в моя случай – специално пазени за този момент/, наместихме багажите и поехме нагоре към Емона, а след това и към гр.Варна.

Б.: Стигнахме успешно финала. Отново. Но да си призная честно, това не бе най-вълнуващото ми и най-лесно пътешествие по тоя маршрут. Безспорно първия път е най-труден, но и най-прекрасен, най-запомнящ се. Това бе за мен през 2010-а, въпреки че не беше най-успешния опит. През 2011-а беше най-тежкия ми и уморителен преход, но и най-бърз – успях за под 9 дни. 2012-а беше най-приятното пътешествие – без бързане, без умора, в приятна компания, леко минаване, благодарение на натрупания опит и рутина. През настоящата 2013-та не си разчетох правилно багажа, раницата ми тежеше и това беляза целия преход. Отделно от това си имах планове и грижи в семейството и работата, които не ми позволиха да се отдам напълно на маршрута. А и самият маршрут ми предложи твърде малко нови неща. Казах си, че трябва да изчакам някоя и друга годинка преди следващия опит, за да се промени нещо по-съществено по Пътеката, да има от какво да се изненадам Smile Така че не знам кога ще тръгна отново по цялата Пътека, но през 2014-та няма да е Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 22, 2014 11:31 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Епилог

М.: Малко бях изненадан на желанието на Борис да продължи с колелото до варненската ж.п. гара и да се прибере с влак. Очаквах, че такъв вещ организатор /в моите представи/ като него ще е планирал и прибирането от н. Емине. А и до сега винаги така е правил. Пък той, също като мен, оставил нещата на момента! Хм, моят заплес дали е заразен?

Б.: Вярно е, не бях мислил за прибирането този път, както не бях помислил добре и за раницата, и за багажа и за други работи…

М.: И даже, о чудо, тръгвайки от морския бряг, Борис ме попита в колко часа, според мен, тръгвал влака от Варна по северното направление в посока към Монтана. Б.: Враца Smile Той не е проверил предварително за влака? Или всъщност е разчитал, че аз ще знам, нали предните години се прибирах с влак. Да, разчитал е на мен човека! Пък аз знам ли – какво да му отговоря? Късно вечерта имаше влак, по тъмно, но в колко часа?

Б.: Всъщност нямах проблем с информацията за влака, съпругата ми по телефона ме информира по тоя въпрос Smile

М.: Моята цел винаги е била да си направя кефа из Балкана, да стигна до морето, пък от там – насетне … все ще се прибера някак си! И сега се бях „настроил” за нещо такова. Пък Борис да подходи като мен – „джаста-праста” по въпроса с връщането, не очаквах! Но пък иначе беше супер – щяхме двамата да се прибираме по гадния асфалт /много мразя асфалтови шосета с летящи по тях автомобили/!
Щом излязохме до с.Емона, „хванахме” северната посока, към местността Иракли. Но до плажа с палатките не сме стигали. Карахме по каменистия, друсав път, като по надолнищата или бутах пеша, или натисках ужасно виещите си спирачки. Всъщност в началото по надолнищата бях пешак повече по навик, който обаче малко по малко преодолях. Нали бях финиширал, т.е. „целта” бе постигната, вече не се притеснявах толкова, че колелото може да ме „изостави”. Е, стараех се да не правя големи засилки и плавно и леко натисках спирачките и те си вършеха, макар и ограничено /и с оплаквания/ работата. Щом излязохме на асфалта за къмпинга, свихме на ляво, към по-широкия път. По пътя си говорихме разни неща и Борис сподели, че Стампата и неговия брат Миро били някъде в района, на палатки, със семействата. Това подсети моя спътник и той се чу по телефона със Стампата. Пък последният изяви желание да дойде и да ни пресрещне, я с колата, я с колелото. „Хм, дано да е с колата!”, си помислих, че вече ме беше домързяло.
По този път километрите винаги вървят много бавно. Може би защото са ми омразни и затова! Постоянно ги броях и все малко ми се виждаха. Почти нямам спомени от това трасе. Помня, че показвах на Борис крайпътната кръчма, в която лятото на 2011 г. ядох най-хубавата пилешка супа в живота си /защото бях уморен и „умрял” от глад може би/. Показах му скъпарското крайпътно заведение в което кока-колата е на цена, все едно е докарана от Атланта в САЩ. Помня, че коментирах няколко опасни завоя. А другото от този път ми се „губи”.

Б.: Като например интересния момент как в Обзор се „загубихме“ един друг Smile Преди града Митака отпраши напред, като каза, че ще ме изчака в първото заведение, оттам трябваше да си налеем вода. И тръгна. Влязох и аз в града по някое време и се отбих да си налея шишето на първата бензиностанция, която ми се появи от ляво на пътя. После продължих да карам бавно напред, оглеждайки се внимателно за спътника си, ама така и не го видях никъде. В кое заведение ме е чакал, и до днес не зная… Спрях на края на града, до оградата на един огромен хотел. Там реших да хапна и да го потърся по телефона. Чухме се, разбрахме, че сме се разминали и след малко и той дойде (чакал ме в града, в заведението). Иначе за пътя от Емона до Старо Оряхово… беше ми тегав, много. След успешния край на КЕ-то и умората от последния ден, карането по шосето с колите беше много неприятно. Тази година, 2014-та, пътувах с колата лятото от Варна на юг по същия път. Лелеее, отврат!!! И това съм го минал лани с колелото!!! Не можех да повярвам!!! Трябва да съм бил ненормален!!!

М.: Всъщност, сигурен съм, че някои от описаните неща по това Пътешествие може и да бъркам, я по отношение на мястото, я по отношение времето. Но не е било умишлено. В началото на бележките, когато отбелязвах преминаването през прохода Витиня, звъннах по телефона на Борис и го попитах: „Абе, Борка, ние тази година спирахме ли да ядем на Витиня, или не?” И той: „Спирахме, колега, спирахме. Помниш ли как …” и ми заприпомня разни неща. Пък аз: „Ей, вярно, бе!” Ама мога ли аз всеки път да звъня и да питам моя спътник за всякакви такива дивотии. Това си спомням, това пиша! Нали обещах тази година аз да съм първия писател, пък той да допълва и доуточнява /през 2011 г. той писа първи, аз допълвах, а през 2012 г. само той писа, пък аз не, въпреки, че бях обещал/.
Та по някое време, както си карахме в нощта, Борис сподели, че Стампата и Миро щели да ни изчакат с велосипедите си на кръстовището за Шкорпиловци. Аз май бях изостанал някъде в тъмното и по едно време го настигнах. Беше спрял. Попита ме дали ще има проблем да се отбием до техния бивак и да останем там до рано сутринта, когато Стампата щял да ни закара с неговия автомобил до ж.п. гарата? Никакъв проблем! Даже с голямо удоволствие!
Продължихме си така по пътя, аз светейки си с фарчето на колелото напред и с челника на главата назад, защото го бях пуснал да свети с мигаща червена светлина. Да, така беше – стремях се да карам плътно зад Борис, защото имах „стоп” светлина на челника, за да ни виждат приближаващите зад нас МПС-та /моят спътник имаше само една светлина, бяла/.
Говорихме си разни неща. Хем бързахме, защото беше тъмно, хем не си давахме много зор, защото бяхме изморени. И в един момент, както си се бях отпуснал и си карах като в транс, някакъв мигащ обект докато се появи и рязко сви право към нас, пресичайки безцеремонно пътя. В първия момент си помислих, че това е полицейски мотор /Б.: Аз пък го оприличих на карета за туристи със закачен фенер, конете на който са се подплашили от нещо и са кривнали към нас да ни сгазят Smile Ама, въображение ли имам… Smile /. Толкова рязко и ненадейно, за мен, това святкащо нещо кривна към нас, че ме изненада! И докато се опомня и осмисля ситуацията … я, Стампата и Миро! Появиха се усмихнати, бодри и ентусиазирани! Здрависахме се, прегърнахме се и докато си разменим по няколко реплики, те ни награбиха и отмъкнаха раниците. С Борката протестирахме, но не особено ентусиазирано. „Толкова време сте ги мъкнали! Никакви такива!”, казаха братята и нарамили раниците ни поеха напред в тъмното. А ние с Борис – след тях.

Б.: Бяхме се разбрали с тях да ни чакат на Старо Оряхово, но те нямали търпение и тръгнали да ни пресрещнат. Стампата взе моята раница и като си я сложи на гърба, заяви, че това била най-удобната раница, която е носил Smile След целия зор с тая раница в последните десет дни, това бе една малка утеха за моя изтерзана милост Smile

М.: Личеше си, че нямаме сили. Но и братята не бързаха много. От време на време ни успокояваха, че пътят бил кратък, нямало големи нагорнища, малко оставало и т.н.

Б.: Да бе! Шкорпиловци се оказа на майната си! А уж било съвсем близо Smile

М.: След повече от половин час навлязохме между разни палатки, на зиг-заг, по някакви черни пътища, и най-после спряхме. Подпряхме колелетата някъде в страни и седнахме в бивака на нашите символични домакини. Съпругата на Стампата беше приготвила някаква картофена яхния, от която хапнах с най-голямо /и вероятно нескрито/ удоволствие. А през това време Борис и останалите оживено обсъждаха всякакви неща, но най-вече байкърски истории и впечатления от преходите и състезанието „Ком-Емине”. Аз повече си мълчах. Какво да кажа? Спомените ми от тези преходи бяха най-вече лични … величествени гледки, вълшебни ягоди и боровинки, мирис на гори и планини, студ, пек, зор и волна широта и прочее… Пък в техническата част Борис е в пъти по-добър от мен, може много по-добре и по-правилно да каже къде точно сме щели да объркаме Пътеката, къде и кога точно ни е „прал” някой дъжд /ей, като се замисля, май тази година никъде не ни „пра” дъжда, за наш късмет! Б.: Е, чак пък никъде… Smile /, къде-какво сме срещнали и т.н. И докато те си говореха, реших да отида да намеря морето.
Стампата ми обясни в коя посока е морето, защото наоколо беше такава тъмница, че нищо не се виждаше. А и районът ми беше непознат, не знаех на къде да тръгна, за да стигна до морския бряг. Тръгнах в указаната с ръка посока: -„Ей, натам!”. Минавайки покрай палатки и трънаци достигнах шума на вълните. След усилния ден и приятната вечеря, едно нощно къпане щеше да ми се отрази много добре! Носех си и пешкирче, за целта. Харесах си подходящо място – да има наблизо светлина /за ориентир в тъмното, че като вляза в морето да знам къде е брега/, но да не е точно под самата светлина, съблякох се и с кеф влязох да поплувам. Разкисвах, гледах звездите и симулирах /както обикновено обичам да казвам/ мисловен процес … Чувството беше супер! Наоколо абсолютна тъмнина, звезди и приятна хладна вода, но не студена, която повдига тялото и носи, носи… Все едно съм някъде в космоса, не съм човек, а идея, която плува в безкрая! Взирах се в звездите и си мислех, че съм изпълнил непосредствената си задача и сега заслужено си почивам.
Когато ми омръзна да се правя на галактически стопаджия, гледащ с надежда към звездите, излязох, изсъхнах набързо и пак подложих на проверка, отново с голямо удоволствие, възможностите си за ориентация. Този път – между палатките.
Беше станало късно, може би час след полунощ, когато легнахме да спим. Всъщност – отидохме да спим, кой където намери. Аз лично получих разрешение и с удоволствие, предвид ситуацията, седнах в някакъв стол, сложен под една тента, за да спя в него. Преди това си спомням, че размишлявах дали да не заспя в една люлка, вързана за близко дърво, но по забравени вече причини се отказах и предпочетох стола.

Б.: Всъщност люлката беше хамак и ти не спа в него, защото аз го бях окупирал Smile

М.: Спах малко, но здраво. Рано сутринта Стампата ме събуди, в унес натоварихме колелетата в неговия автомобил и той ни откара до ж.п. гарата във Варна.
Влакът беше почти празен, велосипедите оставихме в коридора …



… а ние заехме близкото купе. Там подновихме заниманията си по спане в неудобни пози Smile.



Бях си купил билет до ж.п. гара Г. Оряховица, мислейки, както миналата година, да сляза там и с колелото да се прибера през гр. В. Търново до гр. Дебелец. Но по пътя, докато обсъждахме кой кога ще пристигне и от къде минаваме, осъзнах, че всъщност този влак е „презбалкански”. Супер, значи директно отива до гр. Дебелец. Брей, как не се усетих когато вземах билета! Наистина бях много уморен! И пак навреме се усетих, защото иначе щеше да бъде много комично да сляза от влака в гр. Г. Оряховица и да си карам колелото до гр. Дебелец, на където влакът и без това продължаваше и където щеше и без това да спре Smile. Когато мина кондуктора си продължих билета до тази гара.



Сутринта на следващия ден слязох на ж.п. гарата и бавно закретах по последното нагорнище, преди окончателния завършек на това приключение.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 22, 2014 11:44 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
КРАЙ Very Happy

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 22, 2014 11:45 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8  Следваща
Страница 6 от 8

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov