ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Двуседмично планинско велоприключение в Родопите
Иди на страница Предишна  1, 2
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Велотуризъм Предишната тема
Следващата тема
Двуседмично планинско велоприключение в Родопите
Автор Съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Ден 5-ти 02.10.2014 Четвъртък

Поредната утрин след спокойна нощ, сред Майката Природа в Родопа планина.

След традиционната осем-девет часова почивка, наддадох глава от палатката. Беше още рано, около 06:00 часа. Тъкмо на време за сутрешната приказка, разказвана от планината. И днес тя беше автентична. Герои в нея бяха планинските хоризонти и прокрадващата се мъгла. Действието се развиваше при ясно небе, малко след отплаването на месечната към нови хоризонти и преди изгрева на Слънцето.

Слушайки приказката, си събирах и багажа. Събрал багажа, седнах и да похапвам.След време планината запя и звучна песен, под съпровода на хиляди дървета. Всички тези дървета бяха разположени анфитеатрално, едно до друго, едно срещу друго. Невидимият оркестър бе разположен под короните на дърветата. От много време, те репетираха и изнасяха своето изкуство навред. Много пъти е разказвано за магнетичният им заряд, струящ , пречистващ и приливащ свежи капки живот. Но въпреки многото разкази за този източник на хармония и живот, малцина са тези, които ходят на техните представления с отворени уши, очи и съзнание. На Родопската сцената се появи и Слънцето, негово бе следващото изпълнение. Като солисти се включиха и храстите, тревите и камъните дори. Природата бе в перфектна симбиоза и равновесие. Светлината създаде хармония и убедени всички свои почитатели.

Закусил, взел поредната сутрешна доза черен пипер за десерт след закуска, с изпълнено сърце след видяното изкуство, се втурнах и слях с музикалното пространство. Стотици ноти прилитаха сред земеделските площи на село Малък Девесил. След което, игриво претичваха през уличките на селото и се провикваха „Добро утро село, днес е прекрасен ден ”. Възползвайки се от въздушната им струя, бързо навлязох в селото.

Китно и красиво селце със стари и красиви по своему къщи. След музикалната рисунка на творците, тишината и мириса на балкан, бяха господари в тези сутрешни часове,. Карах си през селото и наблюдавах през каменните покриви, пейзажите в околността. Тук обстановката ми се виждаше приятелска, въпреки, че още нямах досег с местните. Това го долавях от уредбата на селото. Асми и отворени врати покрай пътя, скамейки и пънчета, земеделски пособия и щъкащи пилета, калдаръмени сокачки… Ако човек окъснееше или закъса, тук със сигурност щяха да му помогнат. В селото имаше голяма чешма. Видимо имаше и доста изоставени къщи. Явно и тук индустриалния живот бе подтикнал някои да избягат от рая. Снимайки, по едно време, по пътя се зададе местен човек. След поздрав, човека се усмихна, заговорихме се. Оказа се много приятен човек. Беше със шапка и леко дълга бяла коса. Естествено му стана интересно аджеба откъде съм и какво правя тук. След всеки мой отговор, местният допълваше „ абре Васко” и се усмихваше. Разказа ми какви още села имало в района. Бил служил в Сливен като войник. Водеше две крави и бастунка. Кравите носеха интересни имена, за жалост не им ги запомних, но помня, че ме развеселиха. Човека ми помогна с информация за пътя, към следващото село, пожелахме си всичко хубаво и продължих напред, като допълних, че някой ден задължително ще се върна по тези земи.

Излязох извън селото, спусках се по черен път, покрай земеделски площи. Покрай мен природата продължаваше да рисува вечността. Върховете в околността започнаха да се сливат с небесата. Малък Девесил оставаше все по назад и се превръщаше в мотив от картината.

След земеделските площи, пътя ме прикара директно през тревните площи на местният стадион. След това излязох на асфалтовият път. Срещу мен стоеше паметник, построен в памет на загиналите в Отечествената война през 1945 година в Унгария. Това място се намира между селата Малък Девесил; Голям Девесил и Девесилово, много наблизо се намира и село Девесилица. През май месец, в околността, всяка година се прави събор, известен като „Събор Девесилите”

От това място се насочих към село Девесилово. Последва кратко изкачване по хубав асфалтов път. Слънцето сега бе в разгара на танцови игри с облаци и мъгли. Ту се показваше за миг, покрай някой завой с изглед и веднага се оттегляше. Тенденцията бе към заоблачаване. Такава бе и прогнозата за времето от вчерашния ден.
Преминах село Девесилово. Сред земеделски земи, последва стръмно и игриво спускане, изпълнено с гледки и пейзажи, Последва и преминаване през мост над притоците на река Крумовица. След моста, изкачване, сред гори и възвишения, в обятията на балкана. А на билото стоеше село Аврен, а преди него имаше хубава чешма със студена вода. Напълнил шишето за из път, навлязох в селото. Н пръв и втори поглед, то бе напълно обикновено. В него ден, над селото се бе установила гъста облачност. Забелязах няколко големи сгради, а по центъра имаше доста хора. Седнали на скамейка старци ми помогнаха да продължа към предстоящото.

След селото излязох на чисто нов асфалтов път. Бях на четири километра от границата с Гърция. А тя се виждаше и с просто око. Разклон ме отклони за село Черничево. Последва пропускане по тесен хубав път. Завои и стръмни наклони, бяха моите пътеводители. Кратки изкачвания бяха последвани и от кратки спускания. От всяка, най-висока точка на дадено изкачване, съзерцавах в далечината, следващата стръмна стъпка, по пътя за село Черничево. Облачността стана ниска. Височините в района вече нямаха изглед към моето дуелиране със местните завои. На изкачванията слушах необезпокоявано песента на тишината. А по спусканията, тембъра на струята вятър. В този момент по тези пътища нямаше никой. Редуваха се места за отдих и пътни знаци, обозначаващи процента на наклона. Температурата в района си стоеше постоянна, може би още от самата утрин. След скакливата част на пътя, последва каране по било. Тук облаците се сливаха с мъглата. А жълтите треви поклащаха своите коси. След миг, кола проряза тишина. В нея се возиха няколко човека с камуфлажни дебели дрехи, явно бяха горски… Наддадоха глави през прозорците и ме погледнаха причудливо. След обичайните въпроси и отговори, си пожелахме успешен ден и всичко хубаво. Малко след тази среща достигнах и село Черничево.

Впечатленията ми от това село бяха приятни. Имаше спретнати къщи със зеленчукови градини. Тишината отново витаеше наоколо. Люти червени чушки и царевица, красяха терасите на някои от къщите. А от дворовете надничаха тикви и зелки. Усещаше се хармония и топлина. С помощ от местен, отново продължих напред. По тесен път, навлязох в дълбоките дебри на балкана. Редуваха се монотонни и прави пътни участъци. Движех се на Изток. Надморската височина бе около 600 метра. Пътят бе обграден от гъста гора. Носеше се полъха на намръщената есен.

В този участък пуснах радиото за повдигане на тонуса. Въртейки радио станциите, попаднах на трагична новина. През късният следобед на предния ден, бе станало инцидент с мина, която е предизвикала поредица от взривове в барутна фабрика в с. Горни Лом (Северозападна България, Община Чупрене, Област Видин). Гръцки противопехотни мини от Втората световна война, които са били произведени в САЩ и Германия, са били обезвреждани във фабриката. Бяха загинали петнадесет човека, работници, хора отишли да си изкарват прехраната….
Всевъзможна информация извираше в пространството.

Нямаше как да не ме натъжи тази новина. Това беше трагедия!

Въртях педалите по тихият път и се замислях, колко кратък е един човешки живот… Евентуално хората там са работили от принуда, подтикнати от икономическият хаус в страната, за нищожно малко пари. Бяха загинали хора… нито пари, нито каквото и да е, щяха да запълнят липсата на загиналите хора….

Въпроси без отговори…

„Кой вместо да осигури храна и подслон на бедните, прави войни и оръжия, които после трябва да се унищожават и така да отнемат още човешки животи?

Кой създаде тоя ред на планетата, считан от всички вече за нормален??!

Парите за една година, отделяни за въоръжаване, са достатъчни да нахранят бедните за десетици години напред. Защо се дават пари за оръжия, кой се пази и от кого се пази?!? „

Размишлявах!

Всеки човек ще умре и това е напълно нормално. Но е ненормално това да става по такива трагични начини. Човек никога не знае кое ще дойде по-напред , утре или следващият живот.

Знаем че сме хора и планетата земя е нашият дом. Появили сме се тук и всичко ни е на готово. Нашата Планета се е развивала дълго време. Появявали са се организми и сложни връзки между тях.Сега имаме въздух, вода , природа и много, много връзки между тях. Развитието ни е стигнало висотата, със способността да чувстваме, размяната на чувства между живи организми: растения; животни; хора. Развили сме култури, науки, достигнали сме до изводи за добро и зло. Но продължаваме да живеем в някаква си наша човешка мъгла.Ние хората умираме, някой ден ще умре и нашият дом Земята. Всеки човек има определено време на земята. Самият край на земята може да бъде естествен, а може и да не е. Тези неща са ясни на всички хора. Това не са тайни. И въпреки това ми се струва, че много хора живеят така, все едно ще са вечно тук. Хората и Природата са се свързали безвъзвратно! Връзката ни е като човешки врат и глава, не можещи един без друг. Раят в който живеем и съвкупността от: чувства; емоции; творчество; музика,;ухания; природа; блага; разсъдък; доброта, и т.н, са отворени за всички.

Не трябва да пропиляваме времето си като странстващи хора, бродещи в безкрайна пустиня, страдащи от амнезия. Създали сме парите, оковите за съвременните хора. Но някой в нас е създал и Духа, най- величественото и истинско нещо познато на човека.

За разлика от парите, за да се забогатее с дух не е нужно да се работи без почивни дни, във вредни и опасни условия за живота и здравето.

Живота ни е един миг, едно пляскане с ръце, едно премигване с очи. Ние сме тук заради природата. Всичко идва от природата. Природата не иска да умират хора. Тя ни подарява всичко на готово. Ясно ни е, че ние сме временни туристи на тази земя. Времето ни е ограничено. Всеки ще умре, или по точно телата ни ще умрат. Но духът и душата на човека.., какво става с тях, никой не може да отговори. Не се знае и кога този дух и душа са се появили. Никой през живота си не може да каже, кога го е сполетяло това щастие, да притежава съзнание; дух; душа. Ние хората сме просветени в тези неща, колкото добре виждат прилепите през деня. Ние сме едни заблудени туристи, пуснати сред вечността на вселената. Много често, не поглеждаме по далеч от собствените си амбиции и стремежи за материално устройство и охолство. Разбрали какво е добро и лошо; смислено и безсмислено, трябва да махнем пластмасовите си тъмни очила и да погледнем красотата около нас и също така да погледнем създадените от нас глупости, унищожаващи живата природа. А ние хората сме част от живата природа. Трябва да се съсредоточим върху истините до които сме достигнали: Любов; Природа; Наука; Изкуство; Култура.

Както земята се върти непрекъснато около оста си и около слънцето, така и ние от дълги врмена сме въвлечени във егото на отделни хора; групи хора. Разединяваме се по всевъзможни начини.

Човечеството пише История! Добра или лоша, славна или трагична, пропиляни или златни векове, тя трябва да ни помогне, трябва да ни послужи за основа в строежа на Любовта и Духа. Ние живеем в рая и трябва да градим всеобщо просветление. Труда в човечността краси! През времето което имаме, трябва да се чувстваме като птици. Трябва да уважаваме всички живи същества. Всеки има дух и всеки заслужава доброта.

Такива мисли се въртяха покрай мен. Въртели са се и преди. Всичко добро и нематериално става много бавно и с много малки крачки. Дано някой ден обединението на добрите сърца засияе по силно от всякога и залее цялата земя. И дано това явление да изпревари другото явление, движещо се успоредно и всяващо разруха, трагедия и самоунищожение.

Светла им памет на загиналите хора, от жестоката трагедия, случила се на 1.10.2014. Горни Лом (Северозападна България, Община Чупрене, Област Видин)

В България по това време, течеха предизборни дни. Политиците обещаваха глупости. От както се помня бе така. Сега бях на 25 години. След многократните грозни прекъсвания на информационните емисии за трагедията, от предизборни слова и обещания, ми писна от безочливостта и спрях радиото.

Вече бях задминал най-високото било след Черничево, то бе с височина 750 метра. Пътя продължи по дълго серпентинесто спускане. Облаци и мъгла още надвисваха над балкана. Бе хладно, дори студено. Тук днес, може би не бе гряло и слънце. Спускането премина в равнинен път. Задминах разклона за селата Стражец и Горни Юруци. Движех се към село Казак. До там пътя лакатушеше през кратки изкачвания и спускания.От дясната ми страна имаше видимост към близките и по отдалечени възвишения на юг. Плътно от ляво, завет ми пазеше балкана. Погледът ми на зад, към изминатото, се блъскаше в стената облаци и мъгла.

Село Казак бе достигнато. След него последва много стръмно пейзажно спускане. Пътят откриваше просторни гледки. Снижавах се и все повече губех обхвата от ниската облачност.Спускането завърши в село Бял Градец. След около един километър разстояние достигнах и село Гугутка.
Близко разположените, едно до друго села, малко ме по разсейваха от по ранните мисли за съдбата на човечеството. За това допринасяха старинната архитектура и прокрадващата се хармония в иначе замиращите села. Замиращи, защото тук отдавна са замрели училищата. Но живота се усещаше. Тук все още стояха като стожери, местните пазители на традиции, ценности и история. Това бяха именно месните жители. Непреодолима частица от чисто духовното развитие на българското и на човечеството. Живите легенди! Пазели са, пазят и ще пазят човечността, докато са живи. След кратки поздрави и разговори с местни продължих към село Ленско. И тук мегдана на селото бе голям, но той бе по-празен от всякога. Имаше много изоставени къщи и тишина. Това село явно бе на последния си одър. Все пак имаше няколко къщи обитавани от хора. Поне тези които видях, се брояха на едната ми ръка. Замиращо село но с живи и истински хора. От едната къща, жена с топъл глас ми обясни откъде да мина за село Железари, следващото село по моя маршрут.

Пътя от село Ленско до село Железари бе черен. Няколко метра след Ленско спрях и подпрях колелото до едно дърво. Приличаше на Круша и бе точно до пътя, леко над него. От тук се откриваше гледка към селото, към околната гора и към предстоящата черна отсечка. Бе малко след обяд. Реших да поседна под дървото и да хапна. Докато хапвах наблюдавах полюшването на есенните дърветата, в далечната гора. Явно вятъра, който предсказаха синоптиците от предният ден, сега се задаваше. При мен, около Крушата бе завет. След като хапнах, съблякох малко дрехи. Температурата се бе вдигнала. Нямаше слънце, но беше приятно. От сутринта до тук, единият ми крак бе увит в торбички. Понеже обувката ми не бе изсъхнала от вчерашното прекосяване на реката, преди село Малък Девесил. Сега обувката вече бе суха. След почивката продължих напред.
Пътят бе хубав, разнообразен, интересен и зареждащ със живец. Не знаех точно какво ме очаква по този път и откъде точно трябва да мина. Жената от селото ми бе казала да карам само напред, по по-хубавия път. Имаше разклонения, имаше локви. Уцелвах правилния път и заобикалях локвите. Но пътя бе предимно хубав. След време черният път започна да ми открива гледки към големи ниви и пасища. Минах и покрай местен язовир или нещо като езеро. Покрай него имаше ниви и пасища. По тях пасяха овце и логично със тях имаше и кучета. Подлаха ме и тръгнаха към мен. Не се уплаших и се възползвах от опита си. Слязох от колелото и взех една пръчка, те намалиха и спряха, но пак подлайваха с леко отстъпващи лица. До тук типична среща със стадо и кучета. Запомнящото се в тази среща бе свиркането на млада красива дама към кучетата, беше с кривак, явно тя беше пастира. Не можах да разговарям с дамата, че кучетата все пак изглеждаха страшни.

Продължих по пътя, след това малко съжалих, че не се опитах да надвия кучетата. Пътя отново се разклонява ше. Имаше три посоки, в дясно; в ляво и направо. Посоката направо изглеждаше най-рискована. Сетил се за думите на госпожата от село Лимец, да карам само направо, продължих напред. Като допълнителен мотив при избора ми, бе някаква маркировка, която вече срещнах на няколко места от селото до тук. Пътя от черен премина в тревист. Минах покрай голяма чешма. Такива чешми не се строят туко така, явно е, че тук преди години е кипяло живот. Сега чешмата не течеше, но подсказваше, че от тук са минавали много хора. Пътя стана тесен, освен тревист, той на места беше и каменист. Дърветата бяха надвиснали над пътя, като на места в движение се по навеждах, погалвайки с глава, листата на клоните. Пътя се прокрадваше като диво животно и ме отвеждаше все по навътре в гората. Като във приказка, пътя излизаше на малки и равни поляни, заобиколени отвсякъде с гора. Виждайки, че маркировката става все по честа по дърветата и самите камъни на пътя, продължавах уверено напред. Сред още няколко приказни участъка в сгушената гора, излязох на някакво било. Имаше и нива, а по нивата окосено сено, оставено от косяща машина. Покрай нивата минаваше път, спуснах се по него и след малко дочух гласове. Спрях, огледах се, чуваха се от тютюнева нива. Тютюна беше висок и не се виждаха хората. Оставих колелото и навлязох в Тютюна и след малко се озовах сред гласовете. В първият момент, хората ме погледнаха учудено, но после се усмихнаха. Бях тръгнал за Железари и от там за село Меден Бук. Попитах ги за пътя, установи се, че пътя до село Меден Бук е хубав и черен, но преди селото щяло да се наложи да прекосявам река, която сега била пълноводна и може би щях да я пребродя до колене, а може би и повече. Помислих и си взех довиждане с хората. Излязох от Тютюна и си погледнах картата. Наблизо виждах, че е село Кондово а след него е село Костилково, реших да се пробвам да мина през тях и от там да изляза на село Долно Луково, което бе близо до село Меден Бук и между тях имаше асфалтов път, като нямаше да ми се налага да прекосявам реки, пребродвайки ги. Евентуално това, бе избор с две остриета.

Излязох на асфалтов път. Намирах се между селата Кондово и Железари. Потеглих за Кондово, беше близо на не повече от два километра. На входа на селото видях човек водещ с въже магаре. Заговорих го да ми помогне с правилната посока. Докато разговаряхме магарето го поддръпваше, докато накрая не се освободи и не тръгна да се разкарва в района. Човека му тегли благословия и започна да обяснява. Не беше много ясен, но събрах малко информация. Човека бил дълги години шофьор и е обикалял цяла България. Попитаме от коя партия съм и какво продавам. Имало някакъв чужденец, който живеел в Костилково и човека си мислеше, че отивам при него. А заради багажа ми, си помислил, че продавам нещо. Не беше първият, който ме питаше подобно нещо. Преди да тръгна ме попита, дали имам нещо за пиене, нямаше предвид вода… Продължих през селото, като заприказвах втори човек, после трети и накрая последно четвърти. От четвъртият разговор, събрах най-полезната информация. Напълних си вода от чешмата в селото и продължих извън него по черен път, минавайки покрай земеделски площи.

Последва спускане и изкачване покрай чешма. Излязох на билото над селото, от тук се откри красива гледка към изминатите часове, виждаха се още и потъналите в облаци височини на югозапад. Продължих по билото, след което излязох на разклон, имах три посоки на избор. Според упътванията на хората от Кондово, тръгнах на ляво. И след няколко минути се озовах на чакълест път, който ме отведе до дървената табела на село Костилково, тя бе закачена за едно дърво. Преминах покрай табелата и вече бях в селото. Нямаше никакви къщи, имаше електро пастири от двете страни на пътя и красиви гледки. След няколко завоя започнаха и къщите. За жалост и тук вече не живееха много хора. Отново обитаваните къщи, може би се брояха само на едната ми ръка. Но беше тихо и спокойно, пусто и цареше някаква си негова хармония. Пътя криволичеше из селото и ми показваше местните архитектурни творения. Каменни къщи, повечето разпадащи се. Големи къщи, улични стълбове с прекарани жици. Не се чуваше нищичко от никъде, а къщите бяха доста. След време се озовах на другия край на селото. Там от една къща дочух някакъв човешки шум, някакъв човек си гледаше телевизия. Отвън на къщата имаше подпряна хубава селска пръчка. Провикнах се „ехооо” и след малко човека излезе навън. Симпатичен човек на средна възраст. Видимо се радваше че ме вижда, беше взаимно. Поприказвахме, разказа ми как допреди няколко години в селото е имало живот, деца. До скоро е нямало ток и вода, но сега поне тях са възстановили. Тук природата не се щадеше. Но хората бяха напуснали това място. В крайна сметка се оказа, че от Костилково нямаше път за село Долно Луково. Трябваше да се върна обратно на билото между Кондово и Костилково и от там да хвана някоя от другите посоки. Човека не знаеше точно коя, така, че щях да импровизирам.

Следобед в Източни Родопи. Върнах се обратно до билото и тръгнах напред, само по билото. За мое щастие видях няколко трудещи се човека из околните земеделски площи. Знаеха пътя и ме насочиха. След време по пътя се появиха и дървени табелки, оказващи посоката за село Долно Луково. Пътя бе хубав. Движех се по билото, сред вдъхваща свежи сили гора, похапвах бисквити и въртях педалите. Редуваха се кратки изкачвания и спускания. Дървените табелки покрай които минах, бяха няколко. Стигайки до поредната табелка, се почудих на къде точно сочи тя, защото на мястото имаше разклон а табелката не показваше убедително посоката. Избрах да продължа направо, все по билото . Пътя продължаваше да се вие приятно. Ту се сгушваше под короните на дърветата, ту излизаше на открито. След време достигнах нещо като връх, там имаше структура с монтирани антени. След върха последва спускане. На спускането пътя взе да се занемарява, къпини с бодли се криеха под зелени треви.След време се озовах сред нещо като занемарена поляна със храсти и без път напред. Явно тука е имало сечище и пътя по който съм се движел е бил дърварски. Явно е трябвало преди върха, на разклона да тръгна в другата посока. Последва връщане по обратния път, през върха,към разклона. Впечатленията от района ми се увеличаваха, поради дългият ми престой в местността. Тръгнал вече в правилната посока, след време се озовах на открити места със зелени ниви и прекрасни гледки. Красиво, кътче, скрито от случайни очи. Последва дълго спускане, което завърши до чешма, до асфалтовият път, до село Долно Луково.

Следобеда гонеше нощта. Хранителните ми запаси бяха на привършване Реших да тръгна по главният път за Ивайловград, пропускайки разходката из местните Меден Бук и приятели.

След преодоляното офроуд приключение, сега бях оставил колелото на автопилот. Бяхме лице в лице със очакваният вятър. Пътя бе тесен и асфалтов. Движех се по течението на местната река. От двете страни на пътя, компания ми правеха най източните укрепления на Родопа. Пред мен бе асфалтовият коридор, картините бяха есенни. Облачността която цареше, не можеше да надвие красивите им цветове. Пътя преминаваше покрай селата Мандрица и Одринци. След тях последва изкачване. Излязох на билен път, обграден със лозови масиви. Последва преминаване през село Свирачи. Излязох от Родопите. Вече гледките имаха по голям простор.

Ивайловград бе достигнат. Влязох в града, заредих запасите с храна и се върнах обратно по същият път, до самата табела на града. По точно около 300 метра след нея. Тук на около още 300 метра източно от пътя, намерих място за лагер. Денят бе към своя край. В района, както казват синоптиците, духаше умерен вятър. До една окосена нива със сено, до естествена ограда от тръни, шипки и къпини, разпънах палатката. Събрах от окосеното сено и го използвах за мек под. Вятъра духаше и затрудняваше разпъването на лагера. На близо имаше и смокинова градина. А точно пред палатката, се откриваше гледка към месните лозови масиви, набръчкани като Дунавската ни Равнина, която изобщо не е равна.

Денят се сля с нощта. Облаците закриваха предаването на небесната смяна. През облачността, месечината успяваше все пак да осветява района. Песента на вятъра продължаваше да се носи.

След вечерята, прибрах всичко в палатката, схрупах няколко зърна черен пипер и също влязох в нея. Вън вятъра си подухваше, тревите шумоляха, вън беше и хладно. По уморен след днешния ден, бързо заспах в спалния чувал.

Планетата се въртеше, вятъра си духаше, облачността си продължаваше по пътя и отстъпваше на месечината. Лека Нощ от най-източните Родопи.

Снимки тук => https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4601848939912&
Вто Ное 04, 2014 2:57 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Ден 6-ти 03.10.2014 Петък

Добро утро! Започваше нов ден с нови предизвикателства, сред майката природа на България!

След няколко часовото, от моя страна неподвижно и със затворени очи, нощно пътуване около оста на планетата Земя, сега с отворени очи продължавах това безплатно пътуване, в което билети имаха всички и всичко.

Като един трудолюбив и осъзнат пътник, с радост и благодарство посрещнах новото утро и започнах да събирам реколтата на новият ден, представена в секундите, минутите и часовете.

Около палатката, в околностите на Ивайловград, през естествено невидимите прозорци на планетата, наблюдавах балетния спектакъл на утринните небесни сияния. Предвестителите на Слънцето, извора на живот, около когото пътувахме от хилядолетия. А той като един Исполин, стоеше и наблюдаваше нашият дом, вече милиарди години. Беше видял много, от самото формиране на планетата Земя, до различните пребиваващи я пътници. Днес за пореден път имах възможността да наблюдавам Мъдрият Исполин.

След ветровитата нощ, днес утринта бе хладна, клоняща към студена. Набързо събрах и натоварих багажа на колелото. Схрупах и няколко зърна черен пипер. Защо черен пипер? Защото По време на похода, обикновено след ставането веднага започвах сгъването на палатката. След което сядах да закуся. Закусил продължавах вече да товаря багажа на колелото, през това време храната започваше да се обработва от организма. Обикновено, въпреки че се движех около колелото, товарейки багажа, започваше да ми става хладно, а през някои от дните и студено.
От баща ми знам, че е хубаво сутрин да се поемат 3,4 или 5 зърна черен пипер. Схрупват се и се поглъщат. Ефекта е моментално затопляне на организма. Вода след това не се пие. Но и да не беше студено пак си вземах дозата. Нещо като витамин за предстоящия ден. Благоприятното въздействие на черният пипер върху организма е известно от дълго време.

Бях готов! Избутах колелото от нивата към асфалтовия път и навлязох за втори път във Ивайловград. Някъде до Автогарата поспрях до магазин, за да закуся. Утринните небесни сияния още прелитаха над мен. Заредил със сили, потеглих като птица след тях. В случая вместо криле, имах колело. Движех се на запад. През целият ден щях да гоня основно тази поска.

След Ивайловград, пътят ме отведе в горист участък, входа към него бе стръмно изкачване, работещ против ниските температури. Пътят бе главен, двулентов. Нормален междуградски път с тази разлика, че този се открояваше със слаб трафик. Стръмните участъци преминаха в равнинни. Утринните сияния отстъпваха на облачната пелерина.

Набрал височина, пътя вече бе излязъл от гората. Движех се по открито скокливо било, предлагащо просторни гледки. Температурите не се променяха. Бе все така хладно. Тук вече подухваше и вятър. Облачността внасяше смирение. Пътят бе монотонен. На моменти изпадах в състояние на буден сън. Въпреки, че се движех, аз летях из мислите си, на моменти нямаше и мисли, имаше просто летене във някакво си пространство. А картините покрай мен се нижеха една след друга. От време на време, студеният вятър ме извеждаше от това състояние и ми зашлевяваше по една студена плесница.

Днес деня беше обявен за национален траур! Светла им памет на загиналите хора, от жестоката трагедия, случила се на 1.10.2014. Горни Лом (Северозападна България, Община Чупрене, Област Видин)

По едно време си пуснах радиото на колелото, след като чух, че и в този ден продължават непрекъснатите излъчвания на политически предизборни речи, по повод предстоящите избори, ми стана гнусно и спрях радиото.

Бях сам с мислите си, в този край на България, сред тази природа, с тези метеорологични условия.

Пътят минаваше покрай селата Кобилино; Черни Рид; Нова Ливада; Брусино; Планинец; Сборино. Но самият път не минаваше през нито едно от тях. След известно време преминах покрай информационна табела, информираща, че след 500 метра предстои Илиева Нива. Не знаех какво е това място… След тези 500 метра достигнах мястото.

Илиева Нива е мемориалния комплекс, който увековечава драмата на тракийските българи през 1913 година. Лично аз не знаех почти нищо за това място…. Причината за това, беше или в мен или в съвременната ни Държава, която като, че ли ускорява обезбългаряването на паметта!

Илиева Нива! В този край, през октомври 1913 г. редовната турска войска избива над 200 пеленачета, скрити на южния бряг на река Арда - деца на българи, бягащи от Южна Тракия.

Във книгата „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“, издадена от Любомир Милетич през 1918 г., е описано масовото изтребление и прогонване, на които са подложени българите в Източна Тракия и Източните Родопи. Авторът анкетира стотици бежанци от тези места, след което подробно излага насилията и жестокостите, на които са били подложени те от страна на османската армия и башибозук.

Във този документален разказ е разказано: "По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко."

За драмата на тракийските българи, съвременниците ни може би не знаят почти нищо…
По думите на поета Никола Инджов, сам потомък на тракийски бежанци (и двамата му дядовци са заклани от турците) и един от основателите на Съюза на тракийските дружества, "Балканската война за нас, тракийците, е най-великата война в нашата история - защото е война за освобождението на Тракия, която след Санстефанския договор остава извън пределите на България. Става дума за Западна Тракия, която днес е в Гърция, и за Одринска Тракия, която днес е в Турция.
Балканската война регистрира най-великата военна победа в цялата история на България - превземането на Одрин. И едновременно с това, поради срамните дипломатически ходове на цар Фердинанд, блестящата военна победа е пропиляна и войната се оказва загубена за България."
Западна Тракия е свободна само няколко месеца - от края на 1912 до средата на 1913 г. Когато българската армия се оттегля по силата на международните споразумения, започва нова турска окупация, придружена от тоталното обезбългаряване на Тракия.
Изгорени са много български села, сред които Сачанли, Манастир, Доганхисар, Дервент. Западноевропейските консули, които имат седалища в пристанищния град Дедеагач, излизат с призив българското население да се стече в Дедеагач, като обещават с параходи да го превозят до Варна и Бургас, за да бъдат спасени хората от турските безчинства. Над 40 000 души от най-близките села пристигат тук - заедно с децата си, със стадата и каквото могат да носят от имуществото си в ръце. За съжаление консулите се отмятат от своето намерение.
Излъганото население тръгва по маршрута Дедеагач - Фере - Армаганската долина към Стара България. Българската граница тогава минава по брега на Арда при днешния град Маджарово. По пътя керванът бива подлаган многократно на жестока сеч от турския башибозук и от турски потери - и в Армаганската долина, и край град Фере. Най-страшно е голямото клане в последния етап на бягството - при град Маджарово, който тогава се нарича Ятаджик. Там, на брега на Арда, пред очите на безпомощните български граничари, биват изклани между 2000 и 8000 човека. Заедно с изкланите по пътя мъже, жени и деца, става дума за над 18 000 тракийци, унищожени по пътя към Отечеството.
Първият, който дава гласност на този геноцид, е акад. Любомир Милетич. Една година след кървавите събития, през 1914 г., той предприема пътуване по тези места и прави уникални фотографски снимки на непогребаните още останки от жертвите. Разпитва също малцината живи свидетели на зверствата. И написва своята знаменита книга - "Разорението на тракийските българи през 1913 г." - "библията" на тракийците.
Мемориалът на Илиева нива е в памет на всички деца, избити по този близо стокилометров път. Много от тях загиват край днешното село Аврен, Крумовградско, други в една местност - Саржевата колиба, където са изклани накуп 50-60 деца. Цифрата 204 е по списъка, оставен от Милетич.

Първият обект от мемориалния комплекс на Илиева нива е паметник на загиналите над 200 деца, на тракийски бежанци през 1913 година. Паметникът е дело на скулптура Емил Пенчев от Кърджали.

Вторият обект е параклис – символ, посветен на паметта на жертвите на тракийските българи. Параклисът се нарича “Света Петка Българска”, покровителка на Тракия. Този храм напомня на поколенията за онези тракийци, които са напуснали домовете си и са се отправили към Майка България. Параклисът напомня, че в съдбата на хората няма нищо по-трагично от това да си бежанец, да се разделиш с родните места и никога да не можеш да се върнеш. Параклисът е изграден по идея на Съюза на тракийските дружества в България, а изпълнител е “БКС” град Маджарово.

Третият обект е тракийската чешма – символ на живата връзка с родните места – водите на Западна Тракия текат и идват тук, до тази местност. Живата вода – това е живия живот, с една дума безсмъртието на един народ. Чешмата е типов проект от Варна, по идея на СТДБ, а финансирането и изпълнението от ВиК град Кърджали.

Винаги ще я има Илиева нива, защото несъмнено ще бъдем по-добри европейци, ако бъдем по-добри българи, съхранили своята национална идентичност. В стремежа си да изградим обединена Европа трябва винаги да помним, че детският живот е най-ценното на този свят.

През 1924-25 г. бежанците от Западна и Източна Тракия в България наброяват около 350 000 човека. Днешните наследници на тракийските българи претендират за равностойността на 34 000 къщи, близо 2 млн. декара ниви и лозя и 213 000 декара гори и пасища според справка, публикувана от журналиста от "Сега" Григор Николов. Частните имоти на тракийците се оценяват на около сегашни 5 млрд. долара. Заедно с пропуснатите ползи сумата нараства на $10 млрд.

Проблемът не е поставен от нито един политик. А това е проблем, който засяга най-малко 800 000 българи, колкото са приблизително потомците на тракийските бежанци в днешна България.

За събитията през 1913г стихотворенията крещят:

Тракийската Мадона
Никола ГИГОВ

Клетнице млада,
тракийска невесто,
светице незнайна, без ореол.
Измъчена, бедна, бездомна, злочеста
в ръце с младенеца си мъртъв и гол.
Роди го край пътя,
сред редки шумаци,
а групата бавно отмина в нощта.
Звездите надничаха плахо, объркани,
а от тебе бавно изтичаше кръвта.
Изстена, а след родилните гърчове,
проплака до тебе детето в нощта.
Дори не успя да накърмиш сина си.
За първи път майчица ставаше ти.
Родилке незнайна, мир на праха ти!
Мадоно тракийска, навеки прости!
Прости на човеците и на боговете,
Макар че допуснахме твоята смърт.
Тях ще ги съдят един ден боговете –
В най-страшния и справедлив съд.

Обратни реки
Атанас СТОЯНОВ

Всички реки текат към морето.
Само тракийските обратно текат,
Нагоре, нагоре, по път и без път –
На майка България в сърцето.

Шиба ги вятър, дъжд ги вали,
Свисти над главите им ятагана.
Но те не спират - боли не боли! –
И все не свалят очи от Балкана.

Зад тях остават нивя и къщи,
И бели църкви и черни гробове.
Земя се цепи, небо се мръщи,
гаснат далеч бащини огньове.

Къде ще спрат, какво ги чака,
Ще найдат ли нейде покой и стряха?
Дъждът плющи, сгъстява се мрака,
И съхне на устни молитва плаха.

Из „Тракийски триптих”

Бежанци от Тракия... страшна, влачеща се върволица от хора, прогонени от домовете им. Четвърт милион души се движат много бавно...
Хемингуей

След откриването на това място, за пореден път си затвърдих стремежа, за опознаване и преоткриване на България. Истините са сред местните хора по тези села, все още пазещи Историята. Трябва да ги съхраним и преразкажем.

Продължих напред, все по главния път. Все още бях топло облечен. Времето бе все така сърдито. Въртях педалите и тлеех в пространството. След няколко километра билният път премина във спускане, преминах през селата Перуника; Пелин; Полковник Желязово. Спускането завърши във Крумовград. Километража за деня показваше, изминати 57 километра.Преминах през града без да спирам. Забелязах, че местните си имат нова придобивка, красив парк за отдих. Излязох от града и след около километър спрях в страни от пътя до тютюнева нива. Беше време за обяд. Поседнах на тревата и се слях с пейзажа.

В района вече бе по приятно от към температури. Отпочинал, продължих отново по главния път, в посока отново запад, към Момчилград. От сутринта до самото мястото за обяда, пътят имаше кусури, но след Крумовград, той се пооправи и премина в почти отлично състояние. Километрите се нижеха като гевреци на сурвакница. Скокливият път, не ме оставяше да скучая, гледките в околността отново бяха правило. Преминах през селата Горна Кула и Карамфил. След село Карамфил започна кратко изкачване сред гора. Запасите ми от вода бяха привършени, но късмета бе на моя страна. Встрани от пътя забелязах чешма. Поспрях и напълних запасите. На чешмата имаше няколко циганина, оказа се, че са от Сливенското село Градец, вече десет години биле в този край. Бяха усмихнати хора, след срещата продължих по изкачването.

Към края на изкачването видях табела, оказваща посоката за Етнографска Сбирка Евромахала „Батковци”. Не знаех за това място, имаше само километър до него и реших, да се отбия.

Последва спускане и след обявения километър, бях пред входа на махалата. Посрещна ме оръдие, а малко след него и Българският трибагреник, извисяващ се високо над беседка, направена върху дърво. Първите впечатления бяха заинтригуващи. След няколко завоя и къщи се озовах пред самата етнографска сбирка. Първото, което се виждаше вляво, бе много знамена между орехови дървета. А срещу пътя имаше трима човека. Единият беше местен, а другите двама търсеха създателя на това място. Трябваше им за някакъв ремонт на кола. След първите няколко секунди, се усетих, че за това място бях гледал репортаж преди време. Непланувано се получи приятна изненада. Входа тук е безплатен. Вятъра потичваше в района, събаряше есенните листа на ореха и разлюшкваше знамената. Последва следобедно енергиен допинг, от красотите в сбирката.

Хасан Садък е създателят на музея на открито. 33 знамена се ветреят и съжителството им със старинните битови вещи е в някаква чудата хармония.

Всичко започнало през 2007 г. , когато окачил първите знамена, ¬ Българския трикольор и Европейското знаме . На черешово топче изписал годината на приемането ни в Евросъюза. След това поръчвал знамената на държавите ¬ членки , приятели и роднини му носели байраци от страните, в които са на гурбет и така едно по едно ги събрал. Табелка на български и английски, посочва името на държавата, чиито е флагът,столицата и броят на населението. Знамената са 33, повече от страните в Европейския съюз, защото Хасан е добавил тези на съседите ни – Гърция, Турция, Македония, както и на САЩ. Тук е и знамето на община Момчилград, само дето е доста опърпано, не можело всеки да поръчва такъв флаг, това било позволено само на общинските институции. Поискал няколко пъти от общината да съдейства , за да може да подмени знамето, но неуспешно.

На естествената земна тераса вдясно от дома му има същински етнографски музей. Повечето експонати са автентични: рало, каручка и дарак, съдинки за биене на масло , стар трион за бичене на дъски, каменни хаванчета за ръчно мелене на жито, бъчонки, паламарки и много още следи от бита на българина през миналия и по-миналия век. Много от тях е измайсторил със собствените си ръце. Има и девет черешови топчета, направени от него. Мястото на оръжията е в музеите вече, казва той. Връщат ни към бунтовните времена, но и към европейското ни настояще.

Идеята за музея на открито тръгнала от чешмата, направена в памет на покойните му родители. Направил пейка и масичка за отмора до нея. На две огледала над чучура са гравирани имената им: ¬ Ибрахим и Зелиха. Над чешмата вдигнал ограда, после сложил пейки и там, като дойдат децата да се радват, но и да са на безопасно място. После една по една идвали нови идеи и стари пособия от бита. Купил земята наоколо. Иска наоколо да вдигне няколко бунгала. Всяко със спалня, хол и голяма тераса. Кандидатствал е по Европейска програма, но за сега няма успех. Гледката оттук е прекрасна, вижда се планината чак до гръцко.

Махалата е спокойно и огледно място, преди във всичките 25 къщи на Батковци е кипял живот. Сега обитаваните къщи са не повече от 15, в които живеят предимно старци, чиито деца са или по градовете или в чужбина. Зетьовете на Хасан са в Белгия. Единият преди години си купил съседната къща, направил ремонт и пак отпрашил в Антверпен.

По професия Хасан Садък е автотенекеджия. Преди 1989 г. работил като шофьор към ДАП-а, през 1988 г. карал ТИР на „Технопрогрес” и заспал на волана. Без малко да се метна от Аспаруховия мост във Варна, бях уморен и съм се унесъл, спомня си той. Събудил го сблъсъкът с кабината на КАТ. След този случай се отказал от шофьорлъка, назначили го за главен механик в клона на същата фирма. По-късно регистрирал първата частна фирма в района. Захванал се с автотенекеджийство малко преди т.нар. голяма екскурзия на българските турци. Неговото семейство останало тук. Той, съпругата му Анифе и трите им дъщери след повече от 20 години в Момчилград се преместили в Батковци през 1996 г. Хасан Садък опитал късмета си и като гурбетчия. През 90-те години заминал за Белгия, но не издържал дълго там .

Над Батковци имало вятърна мелница, поискал да я възстанови, но само за да направят проекта на сградата му поискали 17 000 лева, нямало как да събере толкова и за сега тази идея е на заден план.

Иска да направи нова чешма – за хаир, от двата извора, които били наблизо край махалата. В Родопите имало извор със солена вода. Та чешмата ще е с два чучура – от единия ще извира солена вода, от другия – сладка. Отдалече хората ще идват да си пълнят съдовете с тази течност, защото тя е лековита.

Всеки един от нас трябва да направи нещо за собствения си дом, за собствената си махала, казва стопанинът на музея. Без да хленчи, без да се оплаква. И тогава ще тръгнат нещата у нас. Не се интересува от политика. За него политиката са красотата и добротата.

Пожелах успех на човека в развитието на Етнографската сбирка и след приятните раздумки, сред ветреещите се знамена, под все още облачното небе, се върнах отново на главния път и продължих отново на запад.

Последва преминаване през Звездел, от тук бях минал преди два дена. Тогава идвах от север и продължих на юг, към село Стрижба. Сега се движех на запад. Пътят композираше своята мелодия, колелото прочиташе нотите, а природата ги преобразуваше в изкуство.

След няколко километра последва стръмно спускане, след което и пристигане в Момчилград. Спрях на центъра за следобедна закуска. Тук реших да си включа телефона и да се обадя на моя приятел Здравко от Сливен, с когото се чухме преди три дена, когато бях отново на същото място. След закрепването на силите и духа се отбих и до местен магазин, за да възобновя запасите с храна за вечерта и следващата сутрин.

Напуснах Момчилград. Задуха силен вятър. Включих леките предавки и като тежкотоварен влак, лека полека достигнах по-главния път за Кърджали. Завих на север. Тук се изправих пред изкачване, което пазеше завет и спираше северния вятър. Колите и Камионите тук се увеличиха многократно. Мръсен въздух и гюрултия изпълваха пространството. След превалянето на височината, насрещният вятър също се включи във съпътстващите фактори. Преди самият град Кърджали, покрай пътя започнаха да се редят и грозните билбордове, наподобяващи жените, правещи любов за пари. Отвсякъде по тях крещяха числа, промоции и пари. Бях се завърнал в кошмара на града. Все още карах и със счупената помпа, която се бе развалила преди три дни около село Момина Сълза. Денят гонеше нощта! Подгонен от стреса на града, продължих на запад, навътре в Родопите. Помпа може би щях да си купа от някъде другаде.

Движех се към Ардино. Профила на пътя бе изкачване. Тук вятър нямаше. Облачността беше много плътна, а облаците тъмно сини, миришеше на дъжд. Явно някъде в района валеше. За рося леко и при мен, но и много бързо спря. След появата на няколко гледки към язовир Кърджали, преминах през село Кьосево, след него последва и село Бойно. Облачността беше голяма и нощта падаше бързо. Реших тук да спра велопрехода за деня. Селото се намираше на една височинка. Направо напред, от самият вход на селото се виждаше минарето на местната джамия. Реших да не влизам в селото, а малко преди него, в дясно от пътя на една поляна на етажи, да си разпъна лагера.

Бях близо до населено място, близо бе и главния път. Полянката също си я биваше. Като от север и изток на лагера имаше естествена стена от храсти.

Разпънах палатката. Мрака, очаквано падаше бързо. Включих телефона, да се чуя с родителите и с моя приятел Пламен, който преди няколко дена тръгна от Варна на ход, към Родопите. Всяка вечер се чувахме и сверявахме местоположенията си. Той успешно бе прекосил Стара Планина; Тракия; бе изкачил и Кръстова Гора. Сега се намираше някъде около Баните. На следващият ден щяхме да се срещнем в Ардино.

В очакване на утрешния ден… Сега вечерях сред Родопските височини. Колите преминаваха встрани през пътя като светулки. А аз от поляната съзерцавах…, бях си и пуснал малко радиото, да чуя прогнозата за времето. През утрешният ден щяло да се пооправи времето. През утринта, може би отново щях да надничам през прозорците на Земята към Исполина в Слънчевата система.

Пооблякох малко дрехи. Очертаваше се студена нощ. Прибрах всичко в палатката и се слях в местността, като катерица в гора. Лека нощ от прекрасните Родопи.

Снимки тук => https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4645234024512&
Чет Ное 20, 2014 7:05 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Ден 7-ми 04.10.2014 Събота

Поредна утрин сред майката природа. Изминалата нощ бе студена. Бях добре екипиран, студа стоеше на пост пред палатката и очакваше да изляза навън. През късните часове на нощта, стадо кучета премина на няколко метра покрай палатката . Те не преминаваха, а по скоро препускаха като коне. Бяха няколко и гонеха нещо. Понеже поляната на която бях разпънал палатката, бе на етажи. Действието се развиваше на горният етаж. Чуваше се техният лай и тропота от техният бяг. Цялото действие се разви за няколко секунди. След като разбрах, че няма да ме усетят, отново заминах в съня.

Триото на вечният часовник продължаваше да броди из мрака, композиращо своят изминат път, след около час, те щяха да достигнат до своята цел, градът на светлината и по специално слънчевият пазител на живата природа, исполина в Слънчевата система. В очакване на тази среща, към 06:00 часа отворих очи и излязох от палатката. Не бях закъснял, имаше още време до събитието, създаващо топъл и слънчев старт на предстоящия етап от планинското ми приключение в България.

Добро Утро от Централни Родопи!

Започваше да се развиделява. Небето бе чисто. Пуснах радиото и започнах обичайните утринни занимания: събиране на лагера и закуска. След утринната гимнастика и редовната доза черно пиперче, бях готов за тръгване. Лека полека от изток на запад, се настаняваше облачност. Екипиран добре, избутах колелото до асфалтовия път. Зад мен се осъществяваше срещата между вечният часовник и Слънцето. Техен преводач беше разкъсаната облачност. Красивата илюстрация на вечността ми пожелаваше приятен път и спокоен ден.

Първите метри ме понесоха по изкачването към входа на село Бойно. В края на което изкачване се виждаше минарето на местната джамия. За разлика от облаците зад мен, пред мен небето бе чисто и ясно. След село Бойно, изкачването продължи. След време, последва преминаване през село Кобиляне. След него завих на север, по спускащ ме път към малки борови гори, сред които скришом бяха разположени красиви поляни, огрявани от сутрешните лъчи. Сред тях криволичеше местният обитател реката, поемаща и отдаваща жизнени сили на природата. Малки райски кътчета със собствена микро система. Даром приемах жизнените сокове на местността. Чистият и обогатен въздух бе уникален по свое му и нямаше алтернатива.

Пътят криволичеше и наподобяваше планински железопътен път, като пътека прокарана през висока планина. Поредица от завои, потапящи сетивата в борови гори, след това на открити височини, откриващи просторни гледки. Наподобяващо цъкането на лампа в стая пълна с приятели, за рожден денна изненада, слънчевите лъчи също, ту изненадваха и издаваха красотата на някоя скромна местност, ту я скриваха. Над мен стоеше границата между светлият и ясен запад и облачният изток, както пясъкът стоеше като граница между морето и гората.

Китният път, плавно нижеше конците на тази родопска черга.

Сред поздрави със местни, преминах през селата Брезен и Боровица. След Боровица завих на запад към село Дедино. Пътят между тези две села се движеше по височинка с тенденция изкачване, наподобяваща билен път, поради голямото си разнообразие от гледки във всички посоки. Виждаха се няколкото махали в района, пъзела се запълваше от гледки към язовир Кърджали и надвисналите над него скални пазители. Пътя по който се движех бе в отлично състояние. По него често срещах крави. Направиха ми впечатление чудесните места за отдих и разпъване на палатка. Тук всяко кътче откриваше красоти.

След Дедино пътят премина в двулентов, и бе отново в отлично състояние. Планината го повдигаше и запращаше във всякакви посоки. Последва преминаване през селата Долно и Горно Прахово. Родопски мотиви в тях бяха каменните покриви и комини.

През този ден, ми направи впечатление, силното присъствие на автомобили с турска регистрация. Още от вчера, предимно такива автомобили ме подминаваха по главният път Ивайловград-Кърджали. Това не беше случайно. Днес бе Курбан байрам, мюсюлманският празник на жертвоприношението в чест на приключването на хаджа, отбелязван на 10–тия ден от месец „зул хидж“ по мюсюлманския календар хиджра, в памет на жертвоприношението на пророка Ибрахим.

Самото поклонение продължава около седмица, празникът на жертвоприношението бележи една от върховните ритуални практики. Тези, които празнуват празника у дома, правят церемония подобна на тази, която се провежда на същия ден в Мека. Първо се принася в жертва агне или други жертвени животни и месото се приготвя за хранене или като дарение на бедните. Жертвените животни се наричат още курбани — овце, кози, камили, крави и телета. Чете се специална молитва преди жертвоприношението.

В селата беше оживено. В едно от тях видях и самото жертвоприношение.

Курбан байрам е празник, в който се извършва поклонението хадж – световния мюсюлмански конгрес в Мека. Той на практика е израз на равенството между мюсюлманите, там се срещат и се запознават мюсюлмани от целия свят, разбират се по между си без да знаят общ език.

Този празник не се празнува само в Мека, тъй като практически е невъзможно всички мюсюлмани да отидат там. Ако една малка част от мюсюлманите имат възможност да посетят светите места и да извършат поклонение, то останалите празнуват по родните си места.

Ибрахим (Авраам), получил като изпитание заповед от Аллах да принесе в жертва сина си. Ибрахим показал готовност да изпълни тази повеля и даже е пристъпил към нейното изпълнение. В този момент обаче идва милост от Аллах, Който изпраща на Ибрахим коч, който да принесе в жертва вместо сина си. Това още веднъж показва, че целта от курбана е да се заяви предаността, искреността и себеотрицанието като се колят в името Му курбани.

През тези дни на преден план излиза и взаимната помощ между мюсюлманите, богатите са задължени да колят курбан и така подпомагат бедните. Това също е в името на Всевишния, което показва, че те прилагат Неговата заповед във всеки аспект на техния живот.

Накратко казано, мюсюлманският празник Байрам е повод за преклонение пред Аллах, радост и подобряване на взаимоотношенията между хората.

Днес този мюсюлмански празник съвпадаше със деня за размисъл, свързан с политическите избори в България. Дали това беше символ за по мащабен размисъл или просто случайност, нямаше значение…

Честит празник на всички, които празнуваха през този ден ! Всеки има право да вярва в каквото си поиска, важното е да намира утеха.Никога да не си позволява да отнема правото или да съди другите заради вярата им.Всички сме равни не само в тази държава, а и на тази планета земя! ГОСПОД ,АЛЛАХ,КРИШНА , БУДА, ЙЕХОВА....с безброй много имена- Е ЕДИН ЗА ВСИЧКИ!!!

Е един за всички, защото във всяка религия е засегнато основно, доброто и злото. И ако трябва да има някакво деление между хората, то това трябва да е на добри и лоши. Не трябва да забравяме, че нашият живот е временен и, че трябва да се стремим към доброто. На човек на когото му се помага, в него ще се посява зрънцето на добротата, защото такъв човек е малко вероятно да злоупотреби с истинската добрина и помощ. Така доброто ще се предаде и ще осигури бъдещето на това явление.

Населението на земята ще се променя. Чисто естествено едни нации и вероизповедания ще намалят, а други ще се увеличават. Когато това става естествено, без войни, без робства и манипулации. Когато всичко продължава да бъде свързано с истинските неща на хората: Любов; Природа; Наука; Изкуство; Култура. Тогава Доброто винаги ще бъде като пътеводна звезда в бъдещето и усъвършенстването на човека. А времето ще бъде наш съдник за нашите дела.

В един кратък стих се казва:

„Защо се бавим, времето лети -
на кукувица чуваме броенето...
Животът ни лети, а ний пестим
усмивки и сърца. Да си простим-
единствено не ни прощава времето."

Днес по обяд щях да се срещна с моя приятел Пламен, който вече от няколко дена също е в Родопите. Вчера по телефоните се уговорихме към 12:00 часа да се намерим в центъра на Ардино. В очакване на срещата, продължавах с желание напред.

След село Горно Прахово, пътя продължи полегато да се вие, като се редуваха плавни наклони, откриващи красиви гледки. Последва преминаване през селата Млечино и Искра. След тях продължих на юг, последва изкачване. Вече се движех по било. Надморската височина бе в границите на 800-900 метра. Пътят беше лишен от всякакви коли. Тишината разказваше за природния баланс и красотата, вливащи свежи сили във всеки, осмелил се да ги открие и приеме. Района се отличаваше със силното присъствие на есенни брези. Бели стебла обграждаха пътя. Въпреки надвисналата облачност, есенните им корони хвърляха лъчи светлина над сивият асфалт. Жълти есенни листенца бяха нападали по все още зелените треви. Борове и храсти, присъстващи като гости, запълваха тази хармония. При по задълбочен поглед зад есенно брезовата ограда, разположена покрай пътя, на заден фон, очите започваха да се къпят в дъжд от есенни сияния и лъчи. Така след около час се озовах до хижа Белите Брези. След нея последва спускане към Ардино.

Точно около 12:00 акостирах в Ардино. В града бе много тихо. Тук идвах за втори път, предното ми идване бе през 2012 година. Тогава с Пламен бяхме тръгнали на велопоход и замръкнахме на Дяволския мост, който е на около 10км северно от тук, където и тогава спахме. Сега следи от Пламен не се виждаха. Пообиколих малкият център, взех храна за обяд и поседнах в ново изградения парк на града. Температурите не бързаха да се вдигат.

Докато си пооправях багажа, до Джамията. От север се зададе колоездач със шарени дрехи, леко накривена каска и натоварена багажерия. Това беше Пламен. Той беше тръгнал на ход от Варна.Бе достигнал Асеновград, бе изкачил и Кръстова Гора, после през Белица, Планинско и Давидково се насочил на сам към Ардино. Приятна среща с приятел и съмишленик, къде другаде ако не по обед в Ардино : - ) Пламен беше пристигнал с час-два по рано от мен и за да не скучае, отскочил на фото улов към Дяволският мост. Последваха приказки и емоции, кой какво е преживял, кой от къде е минал и кой какви планове има. Привлякохме и интереса на местните. Може би бяхме необичайна гледка с тези колела и този багаж. Един местен симпатичен човек се доближи до нас и запита: от къде сме, на къде отиваме и той обичал да кара колело но по-малко. Разговора увличаше и премина в разкази за предишни вело подвизи от наша и от негова страна. Пламен, който беше на около 58 години, даваше съвети на набора си, как да поддържа здрав дух и тяло. След приятният разговор, вдъхващ свежи сили в нас и в него, си направихме снимка за спомен. После по живо, по здраво, се разделихме с човека и продължихме заедно на запад. Пламен имаше план, след седмица да бъде в София. Където щеше да участва във 200 километров веломаратон за един ден. Аз пък имах предварително начертан маршрут и за сега се движех по него.

Сред приятни разговори, а те особено сред приятели и съмишленици, могат да бъдат много дълги и увлекателни, изминавахме километрите неусетно. Реших да съкратя някои от предварително набелязаните ми места и да покарам с моя приятел, с когото небяхме карали велопоход от поне година. Нашите колела се различаваха. Неговото бе с по скоро шосейни туристически гуми и не можеше да си позволява много своеволия спрямо пътната настилка. Докато моето беше с гуми с голям грайфер, подходящо за всякакви пътища и терени. Решихме да продължим към Смолян.

Движехме се на запад. Изпреварихме границата, между ясното небе пред нас и облачността зад нас. Тук явно въздушните течения си казваха думата. Движехме се срещу течението на река Арда. Минахме през селата Светулка, Вехтино, Леска. Пътят беше разнообразен. Пътят не отделяше очи от реката и следваше всяка нейна извивка. От двете страни на пътя вече надвисваха боровите гори. Накацали по височините край пътя като врабчета, селца и махали хвърляха любопитен поглед към миновачите. Времето се постопли. Наклона плавно ни изкачваше към Смолян. Последва преминаване през Равнища, Ровина, Подвис, Влахово. Височините около пътя растяха, днес те бяха облекли родопските си есенни носии. Съвършенство, което местните наблюдаваха от прозорците си, от улиците, всеки ден. Дано да оценяха с какво богатство за дарени.

Така задружно и неусетно достигнахме Устово, стражът и входа на град Смолян.

Времето отново започна да се заоблачава. Прекосявахме града, който се бе протегнал и заемаше по-голямата част от котловината на река Черна. Преминали през Устово и Райково, вече се намирахме в същинският Смолян. Пламен предложи да се отбием до един от големите хранителни магазини в града. Заредихме провизиите, след което се сляхме с местният трафик и пътникопоток.

Стоповете и фаровете на колите, започваха все по видимо да се виждат. Града затихваше в нощната премяна. Наклона в самият град се увеличаваше, асфалтовият асансьор се виеше и откриваше все по мащабен поглед над района. Есенната премяна на Родопа планина ни казваше лека нощ.

След като презаредихме и водните запаси от последната бензиностанция на края на града, започнахме да се оглеждаме за подходящо място за лагер. Предварително знаехме, че такова място можехме да открием около Смолянските езера, които се намират на левия склон на долината на река Черна и на север под Орфеевите скали и връх Снежанка. Езерата са пръснати навсякъде по цялата долина, от Орфеевите скали до самия Смолян. До мястото имахме 2-3 километра.

Нощта чукаше на вратата. Не и отваряхме, трябваше да почака още малко. През последните минутки на деня, достигнахме равни поляни. Излязохме от пътя и започнахме да оглеждаме. След като вече бяхме избрали място, преди да пристъпим към разтоварването на багажа, забелязохме малка градина, а до нея малка къщурка. Решихме да огледаме. Основата на къщурката беше два на два метра. Височината и бе около 3 метра. Отвън цялата бе от дърво. Имаше и малък покрив с керемиди. Не липсваше и малко прозорче. До вратата имаше скамейка. Поточе минаваше покрай нея и сладко създаваше хармония.Пред къщурката бе заравнено, казахме си, че това е мястото, след това пробвахме да видим дали вратата е отворена. Имахме късмет! Влязохме да разгледаме. Вътре имаше масичка, малко и тясно, силно казано легло. Пода беше покрит с някакъв мокет, а стените отвътре бяха от картон. Едно беше ясно, вътре щеше да се спи по добре от вън.

Пламен избра да спи на леглото, от което можеше да падне по някое време. Аз си избрах земята. Изкарахме масичката навън и разпънахме спалните чували вътре. Като на пода сложих изсъхнала трева за малко удобство.

Доволни от късмета, който ни сполетя с откриването на къщичката, седнахме на
скамейката отпред до масичката, закачихме знамето и седнахме да вечеряме.

Нощта падна, поточето продължаваше неуморимо своята песен. Светлините на града се отразяваха в облачността, колите в далечината, все по силно намаляха и оставяха тишината на спокойствие.

Раздумки и закрепване на силите. В Родопа планина с приятел, мигове, които ще помня вечно.

Бяхме у дома, в нашата Родина, сред тази прекрасна планина, изтъкана от легенди и докосната от Бога, сякаш мереща ръст със вечността.

От прегръдките на Родопа, лека нощ! палатка

Снимки тук => https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4660939537140&set=a.4660939377136.1073741875.1703005744&type=3&theater
Сря Ное 26, 2014 12:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Преди да продължа с пътеписа, за добро настроение и по-добра представа, споделям видео кадри от приключението. Във първият клип са включени първи, втори и трети ден.
Приятно гледане http://vbox7.com/play:4a082c1a87
Нед Ное 30, 2014 9:46 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Във втора част от филмчето са включени четвърти, пети, шести и седми ден. Приятно гледане http://vbox7.com/play:f678d9495d
Сря Дек 03, 2014 8:15 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Честита Нова Година! Пожелавам на всички много здраве, любов и щастие! Много приятни мигове с приятели добри сред красивите планини Very Happy

След известно прекъсване, продължавам с разказа....

Ден 8-ми 05.10.2014 Неделя

Утрин е във Родопа планина! Отваряме очи във малката къщурка, под малкият керемиден покрив, който е без таван. Нощта премина тихо и спокойно. Със Пламен се подканваме да навдигнем глави и да се впуснем в новият ден.

Затоплени и пооблечени излязохме навън. Природата в лицето на поточето до къщурката, пееше своята бодра песен и подканваше всички нейни любители да извисят дух и като едни радостни пчели да започнат да събират нейните нотни творби, лечебни ухания и омайни картини. Природата е нашaта движеща сила, вечният двигател, търсен от физици и учени. Не чакайте, оповестяването на това откритие след години, когато може би, ще се появят гении, които в замяна на нея, ще започнат да искат така нужните им Пари, вливащи свежа отрова във безкрайният кръговрат на материализма.

Цялата благодат и Божественост, сега беше тук, за нас и за всички, осъзнали това.

Закусили на малката масичка пред къщурката и постегнали багажа, се захванахме да подредим подслона така, както сме го заварили. Искахме да оставим нещо в къщурката, за да се отблагодарим на собственика, но така и неможахме да намерим нещо интересно из багажите. Затова при следващото преминаване от тук, няма да забравим да се отблагодарим с нещо символично и от сърце.

Тази сутрин бе хладна, дори студена. С радост приемахме факта, че първите предстоящи километри бяха стръмни, с наклон нагоре, през проход Превала в посока Стойките. Трябваха ни не повече от пет минути, за да започнат телата ни да греят като парно. Постепенно започнах да махам ръкавици, шапка и други.

Стръмните завои изправяха едра снага, и като едни пазители пропускаха най добронамерените. А около тях вековни борове, като войводи, гордо стояха и пазеха истории и случки, не разказвани и не написани в нито една книга. Въпреки, че асфалта, верният приятел на автомобилният човек, вече бе направил тези места лесно достъпни, тишината все още успяваше заедно с природните сили да установяват волята си, независимо от магарешкият инат на автомобилният човек.

Сплели мисли с тишината и хармонията на утринното изкачване, бяхме разтресени от звука на моторни резачки . Въпреки, че беше Неделен ден и ден в който се водиха избори за политическата власт в България, моторните триони не почиваха. Те вече не почиват, работят всеки ден, дори на Великден и на Коледа. Кръговрата на материализма, засмукваше природата на България! Всичко влязло в този кръг, увеличаваше размерите и силата му. Нищо не излизаше от там.

Далеч от този кръг все още царува девствена природа. Там Тишината, Хармонията , Спокойният Дух и Мъдрата мисъл помагаха за нейното разцъфтяване. А тя в замяна им предлагаше своята древна обител. Тази обител е съхранявала и Българщината. Предлагала е и е дарявала всичко необходимо, за да могат прадедите ни да се справят с трудностите през тъмните години и векове. Обменяли са опит с нея, създавали са традиции! Културата и мъдростта са биле в пряко взаимодействие с нея.

Сега, когато работническото автомобилно поколение , досущ като дърво резачките, работи без спирки и почивни дни. Дори осъзнаващи надвисналата опасност от вилнеещият тайфун на материализма, те не надигат глави към зелената обител, все още пазеща и отбраняваща ценностите на човека. Някои от тях, за жалост дори не предполагат каква сила и енергия биха могли да влеят в сърцата, белите дробове и съзнанието им.

Завоите се нижеха един след друг като гевреци на коледарска гега и неусетно ни изведоха на билото. Нямахме термометри, но времето ни подсказваше, че е добре да се облечем топло. Предстоеше спускане до село Стойките. Надолу, телесното парно намали градусите. Завой след завой, колелото бе обливано от студени вълни. Като малки лодки, лакатушехме из Родопските вълни. Красотите в този край са достойни да останат тук за вечни времена, за да може всеки да открадне спомен и да го разнесе като стомна вода във пустинята,за да разберат и там, що е това лек за душата. Тишината заиграваше със струята вятър покрай лодките ни. Преминахме през село Стойките, от там спускането продължи към Широка Лъка.

Достигнали Широка Лъка, поспряхме до първият отворен магазин. Тишината цареше в района. Комините пушеха. Все още екипирани от краката до главата със всякакви дрехи, влязохме в магазина. Зад касата стоеше жена, която започна да се усмихва. Заговорихме се тримата, оценявайки високо човешката и чисто физическата топлината в магазина. Закрепихме с хапване, огледахме и красивите къщи в района. Местните вече бяха отворели дюкянчетата за сувенири. След кратък престой, продължихме със спускане в посока Девин. Спускането бе полегато, следващо течението на местната река. Около обяд вече бяхме на главният разклона, пред Девин. По това време, слънцето бе спечелило днешната игра с облачността. Сега се бе издигнало високо и подканваше, да махнем ненужната екипировка.

Вече с повече свобода на движение, след премахването на зимните дрехи, се запътихме на запад в посока Доспат. Движихме се срещу течението на Буйновска река. Последва преминаване през селата Настан и Грохотно. Хората тук се бяха насъбрали на групички и обсъждаха… Това беше типична гледка за ден като днешният. Природата нямаше пръст в това. Причината бе, водените избори през днешният ден, за политическата власт в страната.

Привличахме погледите, минавайки със развято знаме покрай групичките и пазителите на реда. Политиците бяха барикадирали със своите призиви и билбордовете покрай пътя. На един от тях пишеше: „За Родопите, гласувай за №…”

Ние сме избирали Родопите отдавна!, Избираме ги и сега без да гласуваме за номер №… Родопа я е имало векове, преди да прогледнем на този свят. Векове преди Родината ни да се нарече България. Как сега, партия ще ме подканва да избера Родопите с №… Ако не изберем №… трябва ли да разбираме, че нещо ще се случи на тази неземно красива планина. Този прост пример, показваше колко плитки и глупави са станали предизборните им кампании.

Ние Родопа сме я избрали! Ако искат и политиците да я изберат, моля, да не се занимават с глупости а да погледнат през прозореца към дома на хиляди видове растения и животни. Не трябва да се създават и вземат лоши примери и схеми, свързани с унищожаването на зелената пъпна връв. Природата не може да бъде превръщана в индустриализъм , не може да бъде превръщана в предприятие. Всички трябва да се грижат за нея, така както всички се грижат да имат вода и храна. Наказвайте заграбването и. От човека остава само името му и делата му. Всичко останало, като пари, коли, сгради… ще бъде погълнато от вечният часовник. Всички трябва да пазим природата. Тя е бъдещото гориво на човешкият двигател. Заместник няма! Тя е бъдещето, тя винаги ще бъде на върха, пред всички човешки науки и изобретения, независимо до какъв напредък ще достигне човечеството. И всеки осъзнал това на време, ще бере плодовете на своята здрава мисъл в бъдещето. Не трябва да унищожаваме раят, който ни е даденост, за който се е ляло кръв, векове наред. Не трябва да го губим, унищожавайки го. Той би ни помогнал много повече от всякаква развита икономика. Нима ще ви е приятно да живеете в богат град, богат на материалното, но с пустош около него, без зелени гори и сини реки. За тези, които си мечтая за такава съдба, то те ще бъдат обречени да харчат каквото имат, дори да теглят кредити, за да си набавят кристално чист въздух, бистра вода, планински ухания. Кръговрата на материализма е силен. Започва неусетно и за кратко време придобива силата на катаклизъм. За да опазим зеленият рай, не е нужно да губим нещо друго, просто пътят е инвестиране в Културата и Природата, инвестиране на време, усилия, средства… , а от там в правилна посока неизбежно ще набере сила и Любовта, Науката и Изкуството! Това автоматично ще доведе до висок мироглед и уважение! Духовните нужди вследствие от чистата Любов; Култура; Наука; Изкуство и Природата, ще надделяват над житейските ежедневни нужди. Ще започне да се прекършва гръбнака на монотонният бит, възпитаващ хората като клонинги с еднакви вкусове и желания. Това ще доведе до уважение и възхищение към всеки отделен индивид. Тогава клишето, че човек е една вселена, ще бъде в пълна сила. И в тези си наши мисии, природата би ни била най-добрият съюзник. От нас ще зависи това съюзничество. Не го ли искаме, природата може и да се обърне срещу нас…

Докато кръговрата на материализма продължава да поглъща душите на своите жертви, предлагащ им в замяна власт и пари, вечният ни часовник няма да спира да тиктака и отброява времето на всички. И както се казва, няма да има не наказано добро и зло. Те първа ще се берат плодовете на човешкото господство върху земята.

Откъснати до някаква степен от матрицата на градското ежедневие, дори и сред природата не винаги, човек може да намери спокойствието което търси. Случките и събитията по маршрута се блъскаха в нас и оставяха къде по трайни, къде не чак толкова, спомени и размисли. Едно беше ясно, трябваше да продължаваме все напред.

Височините от двете страни на пътя се доближаваха все по близо една до друга. Между тях си поправяха път, реката и асфалта. Този район е известен със своите ждрела. Тук се намират две от най красивите в България. Това са Триградското и Буйновското. Понеже сме минавали няколко пъти през тях, сега решихме да не се отбиваме. Преминахме Тешел, след което започнахме изкачване към Борино.

Слънцето не щадеше своите лъчи, бях по къс ръкав. За никъде не бързахме и се оставихме в ръцете на вело ескалаторите. Родопски картини и килими, бяха завзели хоризонта. Неусетно, като торта на рожден ден, бе хапната и тази височина. Малко преди Борино поспряхме до една чешма с хубава беседка. От тук се откриваше гледка към дълга зелена ливада с пасящи крави. Слънцето препичаше мързеливо и засилваше пъстрите цветове в района. Решихме да починем и похапнем. Отдавайки се на следобедната почивка, от към Борино се зададе велосипедист. Беше със шосейно колело и две дисаги, закачени на преден багажник. Беше засилен, но съзря натоварените ни велосипеди до беседката и след това видя и нас. Срещнахме съмишленик! Около половин час разговаряхме с юнака. Бил тръгнал преди две седмици от Германия, прекосил Алпите, като е преминал и през един от най живописните планински проходи „Стелвио”. Преминал през Италия; Австрия; Сърбия. Преди два дни бе спал на хижа Вихрен, поразходил се е в района и продължил към Родопите. . Предната нощ бе прекарал някъде близо до Сатовча, сега се бе насочил към Кърджали и от там за Истанбул.

Показахме му на картата от къде е най-добре да мине, направихме си снимка за спомен и си пожелахме лек път!

Похапнали и отпочинали, с Пламен продължихме напред. Преминахме Борино, след него започнаха поредица от изкачвания и спускания. Облаци завземаха небесната. Отново захладня! Мирис на късна есен и типичната и хлад, заиграваха сетивата ни. Като в следобедна дрямка след хапване, преминахме участъка до Доспат. В града бе тихо, липсваха и хора. Повечето магазини бяха затворени. Есента канеше нощта на вечеря! За наше щастие имаше още около час и нещо до срещата им. Все пак намерихме отворен магазин, откъдето закупихме нещо за хапване. Тръгнахме в посока Сърница. Движехме се по чисто нов асфалт от северната страна на язовир Доспат. Изкачвахме се бавно, трафика бе много слаб. Лъкатушейки като теснолинейки, набирахме бавно височина. Обсъждахме дали на билото, на края на изкачването, да не продължим на север към Батак и от там към Велинград. В крайна сметка везните наклониха на запад към Сърница. Пламен знаеше, че в него район има няколко беседки, където евентуално можехме да си спестим разпъването на палатката.

Гледките към язовира рисуваха хармония. Надвисналите гори съзерцаваха извора на живот. Облачността бдеше над природното богатство. Този язовир бе построен през 1969г. В района му има изградени многобройни места за почивка и отдих. Тук беседките бяха творение на изкуството и символ за щедростта на местните. Планинските чешми тук са правило, като на места в рамките на километър могат да се видят минимум пет.

Както всяко изкачване, така и това имаше край. Пооблякохме се и тръгнахме да се спускаме към Сърница. Смрачаваше се. Спускахме се не много бързо, с цел да не предизвикваме студа и за да можем по-добре да изберем място за нощувка.

На един завой видяхме Беседка, която много ни хареса. По нашите стандарти за беседка, тази чупеше всички рекорди! Беше заоградена с ниска дървена ограда. За да се навлезе в територията и, се преминаваше през ниска дървена врата. Самата беседка беше от дърво. Покривът и също бе хубав. Вътре беше обзаведена с голяма маса, размерите и бяха някъде три на два метра. Дълги скамейки от четирите и страни. Беседката имаше врата, дограма, щори. Имаше кухненски шкафчета с подправки, чинии. Не липсваше закачалка. Дори имаше и електрическа крушка и контакти, но електричество неидваше от никъде. В нея преспокойно можеха свободно да седнат около петнадесет човека. А ние бяхме само двама, това място за нас беше повече от добро. Отвън до беседката имаше чешма с няколко чучура. Имаше барбекю, люлки, пънове за външни столове и маса.

Тъмнината бързо обгръщаше Родопа планина. Плътната облачност не позволяваше на луната да надникне към нейните места. Прибрахме всичко в беседката, която смело приличаше на къща. Температурата в нея бе п- висока от външната. Боровете бяха навсякъде около беседката и макар да беше вече тъмно, без особени усилия се долавяше ухайният им парфюм. Вкарах и моето колело в беседката с цел да слушаме програма Христо Ботев, от завързаното за кормилото радио.

Вечер е! Двамата с Пламен вечеряхме в сърцето на Родопа, приютени от малката къща. А от вън, боровете изправяха големите си снаги и си хортуваха на седянка с облачността. Малката къща бе разположена на един от завоите преди Сърница. Последните коли за деня преминаваха през голям интервал от време и осветяваха със своите фарове нашият подслон. Светлината се процеждаше през щорите и огряваше слабо пространството. Слушахме СИМЕОН ИДАКИЕВ и неговият гост по радиото, разказваха за далечни планини, скрити тайни и експедиции. На фона на всичко това ние обсъждахме в коя посока да тръгнем през следващият ден. В крайна сметка решихме това да бъде Велинград,а от там да продължим за Якоруда, след това да минем през хижа Трещеник и от там да достигнем хижа Грънчар, където мислихме да останем два дни, високо в планината, далеч от шумните градове. Прогнозата за утрешният ден бе за задаване на дъждовен фронт, падане на температурите и евентуални валежи от сняг по високите места.

Сега бяхме в Родопа планина, вече завити със спалните си чували. Доволни и щастливи от възможността, че сме на това място, се потопихме в страната на сънищата. В очакване на следващият ден, от Родопа Планина лека нощ!

Снимки тук=> https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4767419199065&set=a.4767418919058.1073741879.1703005744&type=3&theater
Чет Яну 01, 2015 9:34 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Ден 9-ти 06.10.2014 Понеделник BG

За пореден ден бяхме на гости на майката природа. За осми път, през пътуването, имах честта да отворя очи , чест съпроводена с желание за нов прекрасен ден сред природата на България!

Нощта премина неусетно. За легло използвах масата в беседката, а Пламен бе избрал една от скамейките.Съмна се, въпреки че навън бе облачно, през прозорците се усмихваше утринната светлина. Една врата ни делеше от кислородното богатство на вън. Надигнахме глави и излязохме. Освежихме се със течащата вода от чешмата до Беседката. Усещането не е често срещано. Бе студеничко, а водата с която си измих очите умножаваше това усещане. След измиването се налагаше да си стопля ръцете със собственият си дъх. Този старт на деня, ни предлагаше естествен допир до природата. Сред раздумки и чист въздух си стегнахме багажа, взехме си довиждане с подслона и продължихме към предстоящото.

Тръгнахме да довършим вчерашното спускане към Сърница. След няколко километра спускането премина в равнинен участък. Язовир Доспат бе само на няколко метра от нас. Бяхме се снижили до нивото му. Във водите му се къпеха патета, а местни ранобудни рибари го преминаваха с лодките си. Облачността бе плътна, мъгли превземаха по високите пристани на Родопа.

Добре екипирани за утринните температури, достигнахме град Сърница. Града е сгушен сред вековни гори, домовете на местните са предимно къщи. Като тези, които са на няколко етажа, не са единици. В Сърница има много фирми за дърводобив. Видимо основните отрасли тук бяха туризъм и дърводобив. Надявам се местните да не прекаляват с даровете на природата. Освен консуматори, да бъдат и пазители на това зелено злато. Така хората и природата в този район ще пребъдат за векове напред. Няма да си струва в името на печалбата, 20-30 години да процъфтява икономически този район на гърба на природата и после всичко заедно да загине като застигнати от проклятие. Дано баланса между човек и природа да пребъде, както тук, така и на цялата земя. Нека да вземаме от природата, но и да даваме. Да опазваме и засаждаме гори…

Преминахме през Сърница, като ранен изгрев над индустриален град, незабележимо. Улиците бяха пусти, а някои от комините пушеха. Сърница остана зад гърбовете ни. След няколко километра стигахме разклон, до тогава с Пламен обсъждахме посоката в която да продължим. Преди изпращането на вчерашният ден, бяхме решили това да бъде Велинград-Якоруда-хижа Трещеник - хижа Грънчар. Поради прогнозите за дъжд и влошаване на времето по високите места, решихме да отхвърлим тази идея, като се опасявахме, че между хижа Трещеник и хижа Грънчар, ще бъде опасно и евентуално ни очакваше сняг, там и пътя бе черен. На предстоящият ни разклон, отхвърленото вече предложение се падаше на север. Решихме да продължим на запад към селата Побит Камък и Медени Поляни. От Медени Поляни знаех, че има пряк черен път към Елешница и Добринище. Бяхме решили и имахме желание да стигнем хижа Вихрен, която се намира в Пирин планина, до нея водеше перфектен асфалтов път, а тя самата се намираше на 1972 метра надморска височина. Искахме да останем там поне за две вечери.Там щяхме да бъдем на сигурно място, скрити от лошото време, далеч и от градовете, в прегръдките на планината. Какво ни очакваше по този нов маршрут, предстоеше да разберем.

Очаквания разклон бе достигнат и задминат, вече се движихме без двоумение в бъдещата посока.

Високи борове ни ескортираха по пътя за село Побит Камък. Ниски дървени огради от двете страни на пътя, служеха като коридор и преддверие към отворените порти на селото. Село Побит Камък, до сега нито аз, нито Пламен, бяхме преминавали от тук.

Селото се намира в Западни Родопи в планински район на 30 км южно от Велинград. Селото съществува като отделно населено място от 26 декември 1978 година и носи името си от побита скала̀ с височина около 4 метра в ливадите на местността „Азмако“. Има предположения, че скалата е менхир или езически идол на Богинята-майка, издигнат от древните траки. Селцето е разположено в приказната долина на река Доспат, обхващаща го от всички страни. Селото е обградено и охранявано от естествените планински възвишения.

Има сведения, че около селото е имало осем поселения на траките от племето беси. Те издигнали най-високия менхир на Балканите и редица скални светилища в района. По-късно по тези места се заселват и славяни, които оставят ярка следа в гена, обичаите и фолклора на местното население. През Средновековието населението и околните местности преминават последователно от Византия в пределите на България и обратно, а по-късно и в Латинската империя на Балдуин Фландарски до 1207 г. Между 1207 и 1230 г. местностите около село Побит камък са във владението на Деспот Слав, чиято резиденция е била крепостта Цепина – тогава целите Западни Родопи биват наричани Славееви гори. След падането на Българското царство под властта на османците през 1396 г. и по-късната ислямизация на Родопите, населението от областта приема религията на завоевателя. Имало е и временни поселения на юруци, които са оставили следа в имената на няколко местности около селото като „Слепите юртове“ и „Юрто“. За известно време през 18 и 19 век в долината на река Доспат няма трайно населени места, а само временни колиби на овчари от околностите на Бабяк (Бабек). След руско-турската война(1877-1878 г.) тези земи остават като пограничен район между автономната област „Източна Румелия“ и Османската империя според Берлинския договор. Едва след Балканската война 1912-1913 г. тези територии влизат отново в границите на България. В началото на 20 век се заселват вече трайно преселници – българи-мюсюлмани, от околностите на село Бабяк и околните махали, търсещи препитание. Тези преселници полагат основите на село Побит камък. През 40-те години на XX век в селото е имало предприятие за катран, собственост на семейство Матрови от Велинград, което по-късно е изгорено от партизаните. През лятото на 1943 г. в местността „Дерменка“ се установява взаимодействие между отряд „Антон Иванов“ и отряда на Никола Парапунов, а през лятото на 1944 г. – между отрядите Чепинец и Анещи Узунов. През 1950 г. е открито и селско училище до 4 клас, носещо името на Никола Вапцаров, като в сградата се е намирал и магазинът, а през 1999 г. училището е преместено в нова сграда, където се обучават около 100 деца от първи до осми клас.

Населението на селото изповядва исляма. Поради този факт местното население бива наричано българомохамедани, чийто майчин език е българският. В селото има джамия, построена през 1995 г. На излизане от селото срещнахме усмихнати хора с които разменихме няколко приказки.

Продължихме напред, на запад, по долината на река Доспат. Въпреки, че вече бе хладна есен и облачността бе плътна, природата създаваше чувство на топлота, уют и спокойствие. Покрай пътя се редуваха природни картини достойни за дълго съзерцаване и възхищение. Живи картини с присъствие на разхождащи се и пасящи чисто бели и чисто черни коне, не липсваха и кафяви красавци със тъмно черни коси и опашки. Фонът бе от светло, зелено- жълтеникави ливади, с накацали тук там тъмно зелени бора. Между тях тихо свиреше своята песен, плитка естествена вада, със кристални води и песъчливо дъно. На заден план по височините, като мъдри стопани, стояха близо един до друг стотици борове.

Тишина осигуряваше нулев трафик по пътя. Височините от мъдри стопани се доближаваха бавно към пътя. Неусетно, след няколко завоя, от двете страни на пътя вече имаше гъста иглолистна растителност. Движехме се през зеленият портал на Родопа! След поредица от завои, порталът плавно започна да отдалечава иглолистните дървета от пътя. Разкриваха се нови ливади, пътят вече бе черен и от дясната му страна се сучеха дървени прозрачни огради.

В далечината, където пътят правеше десен завой, на малка височина, под наклон, започна да се разкрива гледка към накацали, близо една до друга къщи. Това беше село Медени Поляни. Бавно и славно, с натоварените колела се доближихме до непознатото селце, непосредствено след табелата му, започнаха и къщите. Тук тишината бе господар. Бе делничен ден и явно всеки бе по задачи. От тук, маршрута ни следваше да премине през сърцето на гората. Решихме да поемем през по широката улица, която ни изкачваше право през селото. Срещнахме първият човек, след кратък приятен разговор, продължихме напред. Улицата се виеше. Усмихнати деца ни ръкомахаха, любопитни погледи се спираха в нас. Сгушени къщи и дървени навеси, говореха за местният бит и култура. Духа ни бе приповдигнат, атмосферата някак си бе приятна. Младежи и възрастни хора се разкарваха, една жена вареше нещо в казан. Минахме покрай местното Основно Училище „Георги Сава Раковски” . Впечатлих се от добрият му вид, фасадата бе поддържана, имаше и камера за видео наблюдение.

Във днешна България, присъствието на училище в село, започва да се превръща във все по голяма рядкост. В днешни време за да го има явлението училище на село, това изисква много. Тук явно населението бе задружно, сговорно и мислещо за образованието. И колкото и да им бе трудно на местните, да запазят тази традиция, те имаха като свой съюзник природата. А сред природата, ценностите; добрината и чистият дух на човек са най-силни. В това се убедихме за пореден път, след като срещнахме местен пастир носещ името „Иса”

Тъкмо се бяхме изкачили над селото и се чудихме за посоката, когато си срещнахме погледите с човека, пасящ на близо своите животни. Иса може би беше между 50-60 години, усмихнат и спретнат. След като се запознахме, Иса бръкна в джобовете си и ни даде по една шепа бонбони на всеки. „Тук така се прави”, каза той. „Винаги носим бонбони и други неща за подслаждане, даваме ги като срещнем деца, пътници и изобщо на всеки” Този жест бе знак на добрина, едно от многото нематериални богатства на местните. Разговорихме се, указа се много приятен събеседник. Разказа ни как често хора от далеч, включително и чужденци, объркани от своите GPS-и са идвали до Медени Поляни, водени с цел да продължат напред по главен път. Но такъв главен път в действителност няма, има множество разклонения на черни пътища, някои движещи се по билата, други през горите.

В малкото време, през което разговаряхме, ни разказа за чужденци, които заседнали с колата си някъде по-нагоре над селото. Местните му помогнали и го извадили. Чужденеца веднага бръкнал да се отплаща с пари, но получил отговор „ние така сме възпитани” и не са взели нито стотинка.

Разказа ни за пътешественик с раница, който обикалял Родопите. Само, че юнака идвал от по-топли места и не предвидил топли дрехи и обувки за вече по-студената Родопа. Една вечер стигнал село Медени Поляни и решил да спи някъде в околността му. Времето било дъждовно и студено. Някой от местните разказал на Иса, за новият им гостенин и на мига, нашият събеседник отишъл до палатката на юнака с предложение да бъде гост на цялото му семейство. Пътешественика веднага приел топлият подслон. На другият ден, юнака бе понечил да се отблагодари с пари, историята с отговора се повторила. Но все пак за да се отблагодари някак си, юнака сам започнал да помага с ръчна работа.

Разговаряхме за местността и природата. Обясни ни много подробно, какви ориентири да следваме по нашият път, за да не се объркаме. За да е сигурен, че ни е помогнал, по време на разговора ги повтори и потрети.

От тази ни среща запомних един негов израз, който може би, ще остане за дълго време в главата ми, „Човек е като затворена птичка, за да опознае света, той трябва да полети. А след време като реши, ще се върне.”

Надморската височина на селото Медени Поляни е около 1430 метра. Основния поминък на населението е животновъдството, събирането на диворастящи плодове и гъби. Легендите разказват, че местното население се е заселило тук - високо в планината, за да се избегнат набезите на крадците, като по този начин са мислели, че животът им ще бъде по-спокоен и същевременно ще имат възможност за развитието на животновъдството. В днешни времена, носията и начина на живот на местните се различават и то сериозно от сегашния начин на живот. Те са запазили нещо уникално в себе си от "оно време". Те така и продължават все още да си носят някаква носия, която се среща само там. Правят на ръка или със стан много качествени одеяла, китеници от овча вълна. И най-екзотичната операция при правенето на тези завивки е тепавицата. Това е един голям казан от скали, направен до река или ручей. През канал водата влиза в тепавицата със страшна сила и там одеялата и китениците се обработват около 4 денонощия. На територията на кметството съществува, както споменах по-рано, Основно Училище "Георги Сава Раковски". Училището е открито на 16 септември 1930 година и се е помещавало в стара турска казарма. През 1968 година е построена сегашната училищна сграда в която се обучават по-малко 85 деца до VIII клас.В съседство на училището съществува и целодневна детска градина, в която се обучават най-малките жители на кметството. В училището и детската градина се трудят над 20 местни високо квалифицирани педагогически кадри.

Запечатали спомена за това място, продължихме напред с пълни джобове с бонбони.

Потта се стичаше от лицата ни, избутвайки натоварените велосипеди до билото. От там тръгнахме на север, следвайки стълбовете на електрификация. След като стигнахме разклон с дървени оградки, завихме на запад. Пътят започваше да се спуска плавно, потапящ ни в богатството на гората. Срещнахме друг ухилен човек с кофа в ръка. Връщаше се от бране на гъби. Притежаващ типичната любезност на местните, също ни упъти и помогна, да не се наврем някъде, където не трябва.

Спускането стана стръмно, на места много стръмно. По-навътре в недрата на гората срещнахме още един мъж, видимо беше млад и много здрав. Вървеше пред своя кон, който теглеше колесница, пълна с гъби. Човека заговори с топъл глас. От него научих, че гъбите растат много бързо. И тези, които са расли през вчерашният ден, то днес вече бяха толкова големи, че дори не ставали за бране, защото се смятали за стари, а след още ден-два, изобщо не ги поглеждали. Тук с това си изкарвали прехраната, за жалост прекупвачите, все повече започвали да залъгват трудолюбивите хора със малкото пари.

Спускането ни продължи , на места Пламен дори буташе. Слизахме по-надолу, започнах да си мисля, че това не е пътя… Но след известно време, стръмното спускане, осеяно с иглолистна растителност, премина в равнинен участък . Пътят ни, се сучеше плътно до борова гора в дясно, а в ляво се редуваха тучни ливади, зад тях, отново стояха мъдрите мислители, образуващи гора от борове. Бяхме попаднали в приказка. Местността през която преминавахме се наричаше Метандере. По ливадите пасяха животни, хора не виждахме. Пътят ни водеше през следобедната приказка, и досущ като заспиващи бебета, започнахме да притваряме всякакви мисли свързани с други места и случки. Бяхме тук и мислихме за това, което виждаме. Очите се къпеха в зеленината, гумите радостно се търкаляха по песъчливия влажен път . Телата приемаха лековитите ухания, обогатени от вече рядко срещания съживяващ кислород. Гъбите за които ни разказаха по-рано, вече бяха на всякъде. Всевъзможни видове и цветове, те не се криеха като някои свои братя по полетата, тук в гората, те бяха на всякъде.

Мъглата започна да превзема по-високите места около нас. Пътят плавно ни водеше през запазената природа, тук там имаше и стари сгради и къшли. Срещнахме прекрасни коне, по-големи от обичайното. Явно бяха някаква специална порода. Един от тях се доближи толкова близо, че успяхме да го погалим. Поотдалечихме се малко от тях и седнахме да похапнем. След малко започна тихо да роси дъждец. Все пак си довършихме хапването и продължихме напред. Облекли дъждобраните, започнахме очаквано да се изкачваме, напускахме красивите ливади и се потапяхме изцяло в гората. След известно време достигнахме билото. На изкачването ни задмина камион с дърва. Сега на спускането следваше ние да го задминем. Продължаваше да роси. Изпаренията се смесваха с мъглата. Влажният път вече ни прекарваше през широколистна букова гора. Очите заиграваха със прошарените листа на дърветата . Спирачките свистяха, поради големият товар. Пламен бе много стабилен на пътя, в предвид тънките гуми с които караше.

След по стръмното спускане , изпълнено с поредица от завои, излязохме на разклон. От тук започнаха да се редуват кратки участъци от строшен асфалт. Минавахме покрай градини, това беше знак, че наближаваме населено място. Така след Медени Поляни се озовахме в Елешница. Пътят се спускаше, набрали скорост, успяхме само да съзрем няколко къщи сред пожълтели стъбла на царевици, една баба и младо момиче.

Излязохме на хубавият асфалт и по правило гумите започнаха да пръскат и мокрят повече, отколкото самото росене. Запътихме се за Добринище. Всички височини покрай пътя бяха в облаци и мъгла. Времето носеше някакво смирение. В това време, когато повечето хора си бяха в домовете, ние бяхме решили да сме на път. Знаехме, че се задава дъждовен фронт, но не спирахме, продължавахме напред. Това беше неизменна част от велоприключението. Преминахме през Добринище и достигнахме Банско.

В Банско заредихме с храна. Магазинерката вече познаваше Пламен, той често преминаваше от тук и винаги идваше да си пазарува от един и същи скромен магазин, доказал се с хубави и пресни продукти, отличаващ се от разпространените супермаркети.

На излизане от Банско, натоварени като камилари пресичащи пустиня, криволичихме из красивите къщи. Насочвахме се на юг, право към Пирин планина. Предстояха повече от 10км колоездене по стръмен баир. Росенето премина в чист дъжд. Часът бе около 06:30-07:00, смрачаваше се. По всичко личеше, че нямаше да се измъкнем сухи. Все пак поспряхме да сложим отново дъждобраните, напълних вода от последната чешма, на изхода на града и започнахме да потъваме в Пиринското есенно вълшебство. Дъжда бързо се усили, по стръмният път започнаха да се стичат малки ручеи. Изпаренията от асфалта се смесваха с мъглата. Поради липсата на леки скорости и присъствието на голям товар, Пламен започна да бута своят велосипед. Започнах да се чудя, дали няма да е по-добре да се върнем обратно до Банско, докато е все още малко светло. Там да си намерим къща, където да пренощуваме и останем, докато се успокои времето. Споделях тези мисли на глас с Пламен. Мозъците ни си играеха, това беше много лесен избор. Но решихме да надделеем над мислите си. Желанието да достигнем хижа Вихрен бе по-голямо. Там щяхме да бъдем в свои води, по-близко до природата.

Продължавахме, Пламен говореше, че иска да спи на палатка до хижата. Не се и съмнявах, че може това, но вътрешно си знаех, че на място ще предпочете топлата хижа, пред мокрото разпъване на палатката. Все пак не знаехме какво ще е времето по-нагоре. Пламен продължаваше да бута. Карайки, докато той побутваше, аз леко се отдалечавах. Казах му, че продължавам да карам своя велосипед . Той отговори одобрително, щеше да бута и да покарва където е възможно. И двамата имахме опит със променливо лошо време и двамата обичахме природата и на двамата щеше да ни бъде трудно по това изкачване, но знаехме, че ще се справим. Времето както можеше да влошава човешките мисли и настроения, така можеше и да помога в трудни моменти. От всеки зависеше, какво точно ще избере от природата. Положителните и отрицателните фактори винаги са се движели ръка за ръка….

Хванах здраво кормилото, настъпих педалите, бях решил до хижата да карам с темпо. Така нямаше да позволя на студа да проникне в костите ми.

Стъмни се! Дъжда поливаше обилно околността. Тишината се конущисваше със влагата. Високите дървета покрай пътя, все пак малко намаляваха силата на дъжда. Силният фар на велосипеда се отразяваше в мъглата и ме заслепяваше. Завоите се нижеха, стръмни и остри, те се къпеха във дъжда. Умората не пропусна да вземе своя дял, познаването на всеки завой по това изкачване, ми помагаше да я надвивам. Карах седнал, карах прав, закачените торби по кормилото се удряха в кормилото и в краката ми. Напредвах като валяк и духом бях с Пламен. Телесното парно работеше на максимум. Дъждобрана спираше дъжда и в същото време спарваше толкова, че пак си бях мокър. Единствената полза от него, вече беше, че поне топли.

Излязох от гористата част. Завоите продължаваха да се вият като алпийски път. Тук мъглата, ту изчезваше, ту се появяваше. Дъжда премина в порой. Реки и потоци се изливаха направо върху пътя. Появи се и силен вятър. Рамената ми започнаха да измръзват и да се схващат. Обувките отдавна бяха мокри и плуваха във локви и реки. Времето стана сурово но и поучително. Преминах покрай къмпинг „Бъндеришка поляна” и хижа Бъндерица, тук някъде две огромни кучета ме подгониха. Със викове и крясъци се отдалечих от тях. Помислех си, дали да не спра и да остана на хижа Бъндерица, но все пак с Пламен се бяхме разбрали да се намерим на хижа Вихрен. Досетих се, че и той като преминава от тук, ще си помисли същото и въпреки лошото врем, ще продължи напред.

Оставаха около два километра до крайната цел. Умора, усилия и метеорология се примесваха със мислите ми и духа на планината.

Планината изпитваше волята ни, но аз осъзнавах, че тя по този начин възпитаваше уважението ни към нея.

През тези последни два километра, във обстановка на силен вятър и дъжд, един заслепен заек от фарът ми, не спираше да ми бъде ескорт към хижата. Така, малко преди нея, той реши, че си е свършил работата и се оттегли встрани.

Хижа Вихрен, 1972 метра надморска височина, достигната успешно!

Вече мокър до кости, подпрях колелото във фоайето и се огледах къде мога да намеря хижаря. За първи път влизах в самата хижа. Видях две затворени врати. На едната пишеше „столова” а на другата нещо от рода на „Рецепция или Настаняване”. Почуках няколко пъти, на тази за настаняване и отворих вратата. Вътре на светната лампа бе полегнал и задрямал, сред топли завивки, мъж на средна възраст, във завивките топло спеше и един голям котарак. Попитах в този късен час, дали приемат окъснели туристи, а мъжа отговори: „отиди в столовата при хижарката, тя ще те настани”. Мокър до кости, от едната стая почуквам на другата. Влизам и усмихнат запитвам отново: „в този късен час, приемате ли окъснели туристи”. Столовата бе спретната и подредена. Гореше печка, вървеше телевизор. На едната маса стояха мъж и жена, гостени на хижата и явно вечеряха. А до тях на другата маса стоеше хижарката. Всички погледи се спряха в мен и хижарката отговори: „да разбира се, стоплете се до печката”.

На вън дъжда се лееше из ведро, а ние в хижата потъвахме в разговори. След време се появи и Пламен, ухилен и мокър като кокошка. Думите ни и това което ни бе връхлетяло и бяхме изпитали по-отделно по баира, съвпадаха едно към едно.

Преоблечени и настанени, всички бяхме в столовата. Мъжа продължаваше да си почива сред топлите завивки. А ние в столовата с другите двама гости и хажарката изпращахме този ден.

Огъня си гореше в печката, картини на планински първенци и красоти, надничаха от стените. Дъжда на вън ромолеше по ламарините, вятъра не спираше своята игра. Потоците явно се бяха помислели за водопади, поне такъв шум отзвучаваше в района.

Колко време щяхме да останем тук, зависеше от времето. Имахме желание да повървим и пеш, но всичко зависеше от времето. Метеорологията твърдеше, че дъжда няма да спре цяла нощ.

От топлата и уютна хижа Вихрен, от прегръдките на Пирин, лека нощ!

Снимки тук=> https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4781956042477&set=a.4781955362460.1073741881.1703005744&type=1&theater
Чет Яну 01, 2015 9:38 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Ден 10-ти 07.10.2014 Вторник

Утрин е! Все още, потънали в топлите завивки, отваряхме плавно очи. На вън, музикалният спектакъл, изпълняван от пиринската природа, продължаваше своето многочасово произведение. След суровите и поучителни музикални нощни произведения, в момента музикалната сюита летеше тихо и събуждаше всеки елемент от живият пирински гоблен, наблюдаван през прозореца на стаята ни.

В хижата цареше тишина. Не искахме да шумолим и затова закусихме в стаята, наблюдавайки времето през прозореца.

Дъжда на вън ту по-намаляваше, ту се по-усилваше. Временни пориви на вятъра запращаха капки дъжд върху прозореца. През стичащите се капки, погледа се спираше в танца на полюшваните зелени стебла на боровете. Зад тях, връх Тодорка със своите 2746 метра, се извисяваше като величествен храм. Ушите долавяха лековитият топъл тон на вятъра, преминаващ като перце през боровите иглички. Стичащите се потоци от величественият храм Тодорка, допълваха утринната творба със своят плътен тембър, от разбиващи се милион бистри капки, шлифоващи скъпоценните релефни форми на околията.

Макар и през прозореца, сетивата събираха предоставените лековити; природни и в същото време духовни и нематериални емоции и усещания, зареждащи; пречистващи и предаващи смисъл на всичко.

След като закусихме, полегнахме отново. Пуснахме си и тиха приятна инструментална музика от уокмена. Потънахме в мир със всичко!

След около час, отново се надигнах и вече реших да се поразходя из хижата. Пламен спеше, оставих го да си почива и излязох. Първо реших да изляза на вън! Докато стаята ни имаше изглед на изток, към връх Тодорка. То главният вход и изход на хижата, към който се запътих, има изглед на запад, към връх Вихрен. Вихрен е най-високият връх на Пирин. Със своите 2914 метра той е втори по височина в България след Мусала в Рила и трети на Балканския полуостров след Митикас в Олимп (Гърция).

Както високите части на връх Тодорка, така и тези на връх Вихрен, днес бяха закрити от облаци и мъгла. През предишните ми идвания, величественият природен храм Вихрен, ме бе посрещал винаги с усмивка и прекрасно слънчево време. Днес времето отново бе прекрасно, нямаше слънце, температурите бяха по- ниски и преваляваше, но есента внасяше своят почерк и всяка тревичка и всеки камък, излъчваше красотата, присъща само за този сезон от годината. А тази красота, топлеше човешкият дух, досущ като слънцето.

Поел уханията от ароматния планински букет, се запътих към столовата. Вътре печката гореше, до нея съхнеха прострени, мокрите ни дрехи, топлещи телата ни през изминалият ден. На един стол до тях, отдаващ се на сладък сън, лежеше рижавият котарак. А хижарката си пиеше кафето, на най-близката до печката маса.

На вън продължаваше да вали. Толкова близо бяхме до девствената природа, че истински се надявах, по някое време да имаме възможността да се поразходим в района. Сега стояхме до печката и разговаряхме с хижарката. Пламен още спеше. Хижарят бе излязъл рано, а отвън още стоеше паркираната кола на двамата туристи, които заварихме вчера в хижата.

С хижарката си говорихме, споделяхме си възмущението от замърсяването на околната среда. Говорихме как асфалтовите пътища и лифтовете са позволили на невъзпитаните хора, лесно и неоценимо да достигат и пребивават в природата. Тази тема, заедно със главоломното изсичане на горите, са най-тежките за мен. Обикаляйки с велосипеда, съм имал и имам възможността да се докосна по по-естествен начин до природата и така по-съзнателно да видя реалните посегателства върху нея. Културата, която всеки човек трябва да има, свързана с опазването на природата, може да се изгради само чрез пряк, истински и не бутафорен допир с нея. България е много красива страна! Не случайно се казва, тя е докосната от бога! Имаме планини, имаме гори и реки. Навсякъде имаме плодородна земя. Перифразирайки думите на великият българин Йордан Радичков, ще спомена : Благодарение на самият ни релеф, уют и приветливост строи от всякъде. Нашите предци са дали имена на всеки камък, всяко дърво; кладенче; нива; дол, всички горски поляни и бранища, така те са показали уважението си към земята. Всичко си имаме! Затова сега сме дваж по-длъжни да запазим и предадем това нематериално богатство, природата; духа и ценностите на България! Ние сме малки като народ, но не трябва да ставаме и маломерни!

Хижарката, на която за жалост не и запомних името, разказваше, колко труд се е хвърляло за да им доставят дърва за огрев, от далечните гори, с цел опазване на уникалната природа в Пирин. Така и трябва да бъде!

Така след час-два в разговори, навън започна да се наблюдава подобрение на времето. Отново излязох и реших да обърна малко внимание на колелото. Почистих и го приготвих за предстоящи километри.

Времето се позакрепи и вече около час нямаше валежи, вятъра също бе утихнал. Около хижата бе ясно, а при поглед на север се виждаше и хоризонт, мъглите и облаците все пак не отстъпваха високите си владения. В мен се зароди желание за планинска разходка. Отидох в стаята и споделих на Пламен, че времето на вън е стабилно и ще бъде приятно, да се пробваме да изкачваме връх Вихрен. Пламен ме погледна и каза: „ мисля днес да си почивам и да възстановя малко сили”. Усмихнах се и одобрих неговият отговор, като в същото време започнах да се обличам и да стягам багажа. Бях решен да изляза сред природата. Пламен ме гледаше, по едно време стана и също започна да се оправя… И двамата знаехме, че вървенето ще ни се отрази добре, само се надявахме метеорологията да не ни скрои изненада.

Облякохме се и похапнахме за обяд. Стегнахме по една раничка за всеки, споделихме намеренията си с хижарката и се отправихме към исполина на Пирин.

За този връх е характерно, че изглежда по много различен начин от различните посоки. Скалите, които изграждат Вихрен, са мрамори, които не задържат вода, поради което в целия район на върха няма реки и езера. Най-близките езера са Влахините на югозапад. След дългият валеж обаче, малки потоци се стичаха отвсякъде. С желание се отдалечавахме и оставяхме хижата все по назад, в ниското. Пътеката бе добре маркирана с лентова маркировка и каменни пирамиди.

Пътеката се виеше серпентинесто по стръмните склонове. В ниското стоеше хижата. Зелените и покриви се сливаха умело със природната жива картина в околността. Вечно зелените иглолистни представители, бяха завзели хоризонта в ниското, около нея. Сред тях бяха приобщени и няколко есенно дървесни корони и храста. Сивите стръмнини около тях, подсилваха основният нюанс. Временни потоци се виеха игриво от височините към хижата. Досущ като екстремни скиори, те умело слаломираха по специфичния терен. Във цялата творба, дирите им се открояваха със планинският си бял пенлив цвят.

Не гонени от нищо и не бързащи за никъде, височината ни приветстваше. Въоръжени с фотоапарати и пребиваващи като диви кози, се сливахме с целият мащаб на планината. Изгубихме и хижата от поглед. След по-стръмната част от изкачването, последва по-полегатата. Тук растителността по склоновете бе бедна. Жълти треви и лишеи съставяха килима по който вървяхме. Бяхме пред подстъпите на горната земя, където облаци и мъгли препускаха като диви кози по билни пътеки.

Облаците ни обгръщаха и намаляваха видимостта. В този момент, по един от склоновете започнаха да се чуват звуци от падащи камъни… спряхме и застанахме неподвижно. Вглеждайки се през мъглата, бегло уловихме сенки на планински призраци. Призраците препускаха по стръмният склон в колона. Един по едър, стоеше неподвижно и извисяваше снага над пропастта. Мъглата премина на наша страна и започна да разкрива истинските им лица. Това бяха планински кози, бегло около трийсетина на брой. Едрият от колоната стоеше неподвижно, а другите го заобикаляха и отново изчезваха в мъглата. След като преминаха всички, едрият също изчезна. След тях отшумяваха звуците от препускането им. След време тишината отново стана господар! Продължавахме с изкачването, отново по серпентинеста стръмна пътека. От време на време, смели гарги внасяха настроение с крясъците си, явно и на тях не им се кротуваше.

След време излязохме на главното било, стояхме върху седловина Кабата, свързваща Вихрен с Хвойнати връх. Пътеката, минаваща през нея свързва Влахинския циркус с циркус Кабата. Тук вече усетихме движещата студена сила на прелитащите облаци и мъгли. Вятърът бе западен и страничен за нас. При ясно време, от седловината се вижда идеално каменистата пирамида на връх Вихрен. При добро време, през стръмните му камънаци за един ден, се изкачват десетки туристи. От това място, едвам уловими с поглед, като малки точици, те се изкачваха на фона на голямата пирамида. В момента освен двамата с Пламен, други човеци нямаше, не се виждаше и мраморната пирамида. Тръгнахме по краткия участък по седловината и настана време да се блъснем в стръмнините на върха. Вятъра бе на пориви и започна да запраща по нас смесица от дъжд и скреж. Твърдите капки експлодираха в откритите части на лицата ни.

Малко преди да стигнем седловината, лично аз се движех с малко дрехи. Но тук вече навлякох всичко с което разполагах. Поривите се появяваха и изчезваха. Отпочивахме си, усмихваме се и прилиташе нова доза вятър и скреж. Природата явно ни претегляше. Преценяхме добре обстановката и продължавахме напред. Камък след камък, очите следваха червената маркировка. С никак не подходящите обувки, отброявахме изминатите метри. Пламен бе с напълно обикновени градски обувки, а аз бях със колоездачните планински шпайкове, които се различават от обикновените обувките, със металният си механизъм, закрепен под обувката, служещ за фиксиране на крака към педалите на велосипеда. Понеже не бяха изсъхнали напълно от вчерашният дъжд, сега бях нахлузил торбички върху шушоните.

През последните метри на изкачването, настроение ни внасяше и малкото синьо небе, което от време на време, леко надничаше през прелитащите облаци.

Настана кулминацията на изкачването, достигнахме пирамидата и върха. Радвахме се! Не толкова от самото достигане на върха, колкото от цялото преживяване до тук. Направихме малко снимки, постояхме към десет минути и тръгнахме на обратно.

С бавни крачки продължавахме разходката. Оставихме мъгливият връх във високото. Движехме се отново сред жълтите треви, зелените борове, многото камъни и скали. Денят отброяваше минутите до идването на нощта.

В ниското около хижата, властваше мъгла. По високите върхове властваха облаците. Ние се намирахме в някакво висящо пространство, при нас бе изчистена видимостта. Пред нас стоеше снагата на Тодорка, на север погледа продължаваше през висящото пространство, между мъглите в ниското и облаците по високото, към сиво-сини морета и пространства. Капките дъжд, накацали по игличките на храстите, не пропускаха възможността да ни намокрят, явно искаха да ни компенсират пропуснатият дъжд. През последните няколко метра до хижата, оставих Пламен зад мен. Понеже, много обичаше да се заиграва със фотографията, реших да го изчакам направо в хижата.

След време, след фото улова, се завърна и Пламен.

Преоблечени, оставихме до печката днешните дрехи да съхнат. Тъмнината на вън падна. Във хижата отново бяхме с хижарката и двамата гостени-туристи. Всички заедно изпращахме този ден с разговори за планината, природата и хората. Красивите фотографии, по стените в хижата, също бяха основна тема на разговори. Хапвахме и слушахме метеорологията за утрешния ден, прогнозите бяха за подобряване на времето и появата на слънце.

През утрешният ден мислихме да тръгнем към Благоевград и Рилски Манастир. Сега обаче, разговорите за изкуство, обогатяваха пространството в столовата. Пламъка в печката, като малко дете се заиграваше с цепениците, а рижавият котарак продължаваше да зимува необезпокоявано.

За втора вечер, от прегръдките на Пирин, лека нощ!

Снимки тук=> https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4818380513066&set=ms.c.
Сря Яну 07, 2015 10:24 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Ден 11-ти 08.10.2014 Сряда

Нощната обиколка около земната ос премина неусетно. Утринната мелодия на часовника ни подсети, че отново, за пореден ден сме акостирали на същата утринна гара около оста. Името на гарата бе „ 06:00 часа”. Гарата бе същата, но за разлика от предният ден, днес музикалният спектакъл, изпълняван от пиринската природа, си бе взел почивен ден. Дъжда и вятъра явно бяха решили да си направят разходка до някоя друга планина.

Закусвайки и събирайки разпръснатият багаж из стаята, вечното пътуване на живата природа около оста на земята продължаваше. По непроменяния от векове маршрут, се движихме всички. Настъпваше светлата част на утринта. Най-ранобудните се готвеха за събитието. От милиарди години, един художник рисуваше една картина. Някои хора следяха редовно, етапите на сътворението и, други не чак толкова често, а трети, поради спуснати пердета, не виждаха богатата палитра цветове,приливащи се едни в други, инжектиращи и предаващи по особен начин, самото вдъхновение на художника.

Не искайки да бъдем от хората със спуснатите пердета, побързахме с оправянето на леглата и изнасянето на багажа към колелата, които вече почти два дни се подпираха до входа на хижата.

Излезли вече на вън, наблюдавахме без прозорци за посредници, кристалното взаимодействие между земята и небето. Западно, южно и източно около хижата, се извисяваха Пиринските върхове, със снаги над 2500 метра надморска височина. Днес техните очи щяха да бъдат първи, видели новите нюанси на древната картина, не нуждаеща се от наименование, но подчертано носеща извор на живот. Слънцето бе един от основните мотиви в нея.

Наблюдавахме красивото отражение на творбата в очите на върховете. Красота говореща чрез природата и тишината. Красота, която ако бях поет, щях да изразя в стихотворение. Красота, която ако бях певец, щях да възпея. Красота, която ако бях музикант, щях да композирам. Но аз просто съм един от многото пътници и можех само да възприемам със зрението, слуха и обонянието си, за което можех само да бъда много благодарен!

Сред тези красоти, наблюдавани като от криволичещ влак по билото на планински район, продължаваше пътуването ни около оста, наслаждавайки се на моментната презентация на древната картина.

На вън излязоха и другите двама гости на хижата. През вчерашният ден, те не можаха да осъществят плана си за изкачване на връх Вихрен. Но днес при вида на древната картина и осведомени от метеорологията, бяха готови да тръгнат. По всичко личеше, че реваншът им ще бъде даден.

На вън излезе и хижарката. След кратки раздумки си пожелахме всичко най-хубаво, направихме няколко снимки и си взехме довиждане с хората и планината. Знаехме, че като ценители на древната картина и природата тук, момента в който ще се върнем, няма да е далечен.

Започнахме да се спускаме към Банско. Стръмният наклон ни водеше през серия от остри завои. Изпаренията от влажният път се смесваха със тези на гората. Светлината от слънцето преминаваше през иглолистните дървета, прожектирайки на асфалта шахматни полета. След това взаимодействие на природата, последва гмуркане в мъгливата пелерина на малкият град. След преминаване през старият квартал на Банско, типичен със своята старинна архитектура и закупуването на няколко сувенира, се насочихме на запад, към Предела. Предела, се нарича седловината, която отделя Пирин от Рила и същевременно свързва селищата от Разложкото поле (Разлог, Банско, Добринище, Белица) с тези от поречието на река Струма (Симитли, Благоевград, Кресна)

От Банско към Разлог, последва плавно спускане по права отсечка. Пътя бе влажен, а небето светло сиво. Може би, нашите съквартиранти от горната земя, се радваха на слънце, по пътя им към връх Вихрен. Усмихвах се на тези мои мисли и приемах подаръците на долната земя. В дясно, успоредно на пътя, по който се движихме, бе разположена ЖП линия. А в дясно пък от нея, успоредно и в колона, есенни тополи, извиваха високи снаги. Разстоянието между тополите и нас, не бе повече от десет метра. Лек ветрец откъсваше есенните листа от техният роден дом. Досущ като птичи бебета, началните им стъпки бяха колебливи, но много бързо, досущ като скачащи парашутисти, те се ориентирваха и заотваряха своите парашути. След лекият полъх, последва по силен. Всички листа започнаха приземяване върху ветровитите палуби на вятъра, отстраняваха своите парашути и смело поемаха управлението на десетки ветровити самолети. Някои наподобяваха летежа на хартиени ракетки, направени от деца, докато други, пилотираха опитно и преминаваха чак от другата страна на пътя. Така, сред ескадрили от есенни листа, си поправяхме път заедно с моторните превозни средства, които за разлика от листата, не ни радваха толкова много.

Така, следвайки главният път, минахме покрай Разлог. Последва промяна в наклона, както в природата има равновесие, така бе и със нашият маршрут. Винаги след всяко спускане, следваше изкачване, като обратното твърдение също бе в сила. Преодолявайки изкачването, стигнахме Предела. Билото на тази седловината се извисява на 1142 метра надморска височина.

Тук има изградени няколко почивни станции. Има и ски писта, наречена Кулиното, дълга 1300 м. От 1965 г. в местността се провежда фолклорния фестивал „Пирин пее”, в който се надпяват фолклорни групи от всички краища на страната. Предела има историческо значение с това, че тук през октомври 1878 г. е поставено началото на Кресненско-Разложкото въстание на македонските българи от 1878-1879 година срещу османската власт, последвало решенията на Берлинския конгрес, оставил Македония, извън границите на новообразуваното Българско княжество.

Поражението на въстанието и жестокостите на турската войска и башибозук над населението, принуждават над 25000 души от Мелнишко, Горноджумайско, Разложко и други краища на Македония, да напуснат родните си селища и да потърсят убежище в Княжество България. Към 19 декември 1879 година българи от Македония изпращат Мемоар до Великите сили, с който искат създаване на един вилает от всички македонски епархии, населени с българи.Насилията продължават и в 1880 година.

Днес, ниска облачност се бе установила над Предела. Влажният и обогатен въздух в района, си хортуваше със сетивата ни. Изпаренията в местността, се надбягваха за приза „първи достигнал облаците”.

Тук на най-високата точка на планинския проход, където се срещат Пирин и Рила, има издигнат паметник на безсмъртните герои от Илинденско-Преображенската епопея през 1903 година.

Илинденско-Преображенското въстание е въстание в Османската империя, организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. То избухва на 2 август (нов стил) 1903 година и обхваща Македония и Одринско. Въстанието отбелязва връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Турското правителство хвърля огромни сили за потушаването на въстанието в Македония и Одринска Тракия като изпраща 350 хилядна войска. Въстаниците постепенно изчерпват своите сили. Султанът отчита това и на 6 септември обявява, че кръвопролитията ще бъдат прекратени, ако великите сили принудят България да се откаже от подкрепата на въстанието. Турция прехвърля отговорността върху софийското правителство. Великите сили, главно Русия и Австро-Унгария, с ноти до българското правителство го принуждават да не се намесва в конфликта. Външните министри на двете империи изработват реформен план. Мюрцщегските реформи (по името на града, където се срещат граф Ламздорф и граф Голуховкин) предвиждат омиротворяване на областта и даване някои права на народностите в империята.

На 17 септември щабът на въстанието изпраща молба до български отговорни фактори да обявят война на Турция. При съществуващата международна обстановка България няма нито сили, нито възможност за реална помощ. Всички обществени слоеве в страната независимо от своите различни схващания, съчувстват на въстаниците и оказват морална и материална помощ. Освен възпиращите предупреждения на силите, българското правителство много добре разбира, че и съседните държави няма да останат безучастни при евентуална намеса. Главната причина за сдържаното поведение си остава икономическата и военната слабост. Това се осъзнава и от ръководителите на организацията.

Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350 хилядна турска войска, над 900 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и моми са изнасилени от османските чети, а 176- пленени. 70 835 души са обездомени, а 30 000 бягат в България. Жертвите от турска страна са 5325 войници.

В Битолски окръг, между 2 август и 23 октомври стават 150 сражения, в които загиват 746 четници, в Солунско - 38 сражения и 109 убити четници, в Скопско - 15 сражения и 93 убити, а в Одрински революционен окръг 36 сражения и 56 убити четници и стотици мирни жители. На 12 септември 1903 година Генералният щаб на Битолския революционен окръг излиза с окръжно писмо за прекратяване на въстаническите действия и саморазпускане на щаба.

Ето каква равносметка на въстанието дава Христо Силянов, деец на ВМОРО:
„Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие: Безумно дързък боен зов към империята на султаните; Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите; Зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят... Тъкмо това обстоятелство, че въстанаха най-отдалечените от България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характер на движението против турската тирания... Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си - живот, имот и чест - с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплащение на българското бунтарство. Ето защо Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода”

Гледахме красноречивият паметник и замислено отпивахме вода, напълнена от близката до паметника чешма.

След време започнахме да се спускаме на запад. Спускането бе продължително, като краят му ни отведе в Симитли. Намирахме се на около 300 метра надморска височина, бяхме излезли от високата планина. Благоденствието от това ни докара разкъсана облачност и слънце. Разхвърлихме малко дрехи и продължихме на север, вече по по-равнинен участък. През първите километри се движихме по слабо натоварен път, успореден на главният. Стигнахме село Железница . От тук нямахме друг избор, освен да излезем на главният път и да станем част от вечно бързащите автомобилни хора. Преборихме се с тази съдба, Благоевград бе достигнат. Направихме си няколко снимки до табелата на града и решихме да го прекосим, с цел попиване на местната атмосфера и намиране на нещо за хапване. Като за първо ми идване, останах с добри впечатления. До центъра намерихме една баничарница и решихме да опитаме от местните закуски. Различаваха се по вкус и външен вид от Сливенските, но бяха добри. След кратката почивка продължихме през центъра. Беше добре устроен., като зеленината и дърветата по него не бяха изключение. Другото което радваше окото бяха младите хора. През последните дни, такива бяха рядкост по маршрута ни. Минахме покрай сградата на общината, пред която работеше не един а няколко фонтана и видимо бяха поддържани добре. Минахме и покрай Американския Университет и Правно-Историческия Факултет.

След разходката, излязохме от града и продължихме на север към Кочериново. До там се движихме отново в компанията на бързащите автомобилни хора, потискаща отсечка, но преминаването и за първи път, внасяше все пак доза оптимизъм.

След Кочериново се завърнахме сред нашите приятели, тишината и спокойствието. Тук, лек ветрец се въплъщаваше в пощальон, носещ жива картичка от Рила планина. На преден план в картичката беше сивият асфалтов път, с надлъжно прекарана през средата, прекъсната бяла маркировка. От двете му страни, гъсто една до друга, хвани за ръце, се извисяваха високо, есенни тополи. Използвайки зелени и жълти цветове, майсторът бе импрегнирал в короните им, вечната хармония. Краят на редиците им се не виждаше, есенните корони от двете страни на пътя си хортуваха и хвърляха своята пелерина със нанизани есенни маниста над пътя. Зелено-жълтата хармония се посипваше в околията като ръсена меродия на филия. Фонът в далечината бе самата Рила планина.

Потънали в следобедната хегемония на природата, като едни трудещи се мравки, отхвърляхме метрите един след друг, доближавайки се все по-близо до планината.

Стигнахме град Рила! Това бе нашата порта към Рила планина. Преди да преминем през отворените и врати, поспряхме в преддверията да набавим храна за вечерта, понеже, не се знаеше дали ще намерим нещо по-нататък.

Заредени с провизии, поне за ден и нещо, преминахме през портите.

Зад тези порти всичко бе различно. Пътят, досущ като игриво куче, започна да се вие и сучи. Движехме се на изток, тук леките предавки започнаха да идват все по често на помощ. Около пътя навсякъде заскачаха, досущ като въоръжени хайдути, Рилски скали. Въздуха се промени тотално! Способността му да мотивира и зарежда мозъчните клетки и белите дробове, бе в сила. Явно за това, пръст имаше излелият се дъжд през предният ден. Няколко километра след град Рила, облачността стана плътна, някъде валеше и може би от там долавяхме тази свежест във въздуха. Все пак получихме пропуск от скалите покрай пътя. С натоварените колела явно им вдъхвахме доверие, че няма да злоупотребим с техния жест….

Движехме се срещу течението на река Рилска, извираща от Рибните езера, на кота 2691м. От четирите ни страни се настаняваха високи гористи вълни. На заден фон вече нямаше и помен от равнинните части. Завой след завой, навлизахме към Национален парк „Рила“,най-големият от трите национални парка на територията на България.

Покрай пътя започнаха да се редуват малки хотели и къщи за гости, след време достигнахме село Пастра. Тук лек дъждец започна да се сипе. Сложихме дъждобраните и продължихме да събираме реколтата. Пътят по който се движихме бе път без изход. Тоест след време пътя щеше да премине в черен, след това в пътека, като накрая се прибираше у дома и приемаше изначалната си същност-треви, камъни, скали…. Но пътища има и там горе в планината, просто човек трябва да бъде снабден с компас от сърцето и карта на силният дух и обичта към природата. Не един бе притежавал тези нематериални ориентири и продължаваше и след края на пътя.

Въртейки се цял ден около оста на земята, вече наближавахме последната гара за деня. Нощта се настаняваше бавно. Но въпреки липсата на цветя покрай пътя и идващата луна, ние се чувствахме като в цветна градина. В гората цветовете приливаха като водни бои на живо платно. Всички в гората бяха облекли народни носии, чиито мотиви разнасяха чистата неопетнена свежест. Явно се лъжех, че около пътя няма цветя, защото усещането за наличието на такива, обвземаше и последните ни човешки клетки.

След време достигнахме Рилският Манастир, мястото което искахме да достигнем днес.

Природата и планината около манастира, придаваха неописуем дух и смирение в околията. А манастира бе на мястото си, като естествено продължение на това величие.

Това е най-големият манастир в България – 5 етажа, като видими са 4 от тях. Тази особеност на сградата се обяснява с ограниченията, наложени от османската власт през 1834 г., когато са строени сегашните сгради. В партерния етаж се разполага музеят. В магерницата се е приготвяла храната за монасите.

Манастирът „Свети Иван Рилски“ е построен на мястото на стара постница през 927 – 941 г. от Иван Рилски (според някои автори – от неговите ученици) в Рила планина. В двора на днешния манастир през 1335 г. е издигната отбранителна кула и малка еднокорабна черква от местния феодален владетел протосеваст Хрельо. Кулата е най-старата запазена сграда в манастирския комплекс и по стил принадлежи към архитектурата на Търновската художествена школа. На върха на кулата се намира параклисът "Св. Преображение" с ценни фрески от 30-те години на 14 век.

Цар Иван Шишман (1371 – 1393 г.) издава на 21 септември 1378 г. Рилската грамота, подписана и подпечатана със златен печат, с която дава на манастира като феодални владения 20 села, заедно със землищата им.

Още с основаването си, манастирът става книжовно и просветно средище. Голяма педагогическа дейност в него развива Неофит Рилски, който през възраждането основава тук килийно училище. Манастирът дава подслон на велики български революционери, сред които Васил Левски, Ильо войвода, Гоце Делчев, Пейо Яворов и др.

През 1778 г. манастирът "Св. Иван Рилски" става жертва на стихиен пожар. Възобновен е през 1784 г. от Алекси Рилец, който през 1816 – 1819 г. проектира и строи източното, северното и западното крило. Значителна част от манастира е опожарена отново през 1833 г., като възстановяването му отново е извършено от Алекси под ръководството на тогавашния игумен Йосиф Строителя. През 1840 г. е изработен нов иконостас на църквата от Петър Филипов, Антон Станишев и Димитър Станишев.[1]

Днес ансамбълът на манастира обхваща територия от 8800 m², от които 5500 m² застроена площ. Манастирските крила, изградени по различно време на 4 и 5 етажа, заобикалят от всички страни единствения двор във форма на неправилен петоъгълник.

Вървейки по камъните, послани като черги във двора на манастира, разглеждахме уникалната архитектура. От тук се наблюдаваше и вечерният танц на изпаренията с облаците, по-високите части на планината. Камъните по земята и самите сгради на манастира, отделяха своя типичен почерк във въздуха който вдишвахме.

За първи път идвах на това място. Бях чувал, че манастира предлага настаняване, подканих Пламен тази вечер да останем тук. Докато Пламен се чудеше за отговора, аз отидох и попитах всъщност това дали е възможно… Оказа се, че наистина се предлага настаняване. Пламен обаче, вече бе решил, той искаше да спи на палатка някъде в района. Понеже за първи път бях на това място, аз реших да остана за вечерта в манастира, а Пламен замина във вече почти падналата тъмнина, в търсене на подслон. Разбрахме се сутринта към 07:30 да се завърне отново тук.

След като свещеник ми записа данните, ми даде ключ за стая. Разбрахме се сутринта, когато тръгвам да оставя ключа на скамейката пред стаята за резервации.

Колелото го подпрях на една от стените в двора, там щеше да прекара цялата нощ. Пренесох част от багажа в стаята. След това реших да поизляза на двора и да се поразходя.

Нощта се бе настанила удобно във своето кресло! В духовната обител вече мъждукаше манастирското осветление, ненатрапващо се и подчертаващо красивата архитектура тук. Камбанен звън раздвижи спокойните вълни в пространството. Стъпвах много бавно, сливайки се напълно с атмосферата. Поредният ден без телевизия, компютри и други съпътстващи фактори, присъщи за съвременния човек, бе към своят край. Осъзнавах все по силно същинската роля на човека в този живот, а именно, да акумулира добродетели и мъдрост, чрез развитие на универсална щедрост и създаване на благоприятни обстоятелства! Всички осъзнали това, трябваше да продължават по своя път във света, не очаквайки подкрепа за този техен избор. Да продължават, дори когато изглежда, че цялото общество, в което живеем, отхвърля всякаква идея за святост и извечен мир. Когато срещнат гнева на другите, да се подсещат, че в основата му се крие мъката и страха…

Няколко чешми в двора отброяваха крачките ми и внасяха монотонен, но жив нотен текст. Компания ми правеха няколкото дървета в двора, сред които осъзнавах, че най-големият светец сред нас е природата… , която се е жертвала и продължава да се жертва в името на истинското, присъщо на всички миролюбиви същества. Не бива да бъдат забравяни поуките, взети от нашите грешки, свързани с природата. Длъжни сме да продължаваме напред, въпреки, понякога да ни се струва, че сме безсилни и закъснели….

След разходката се прибрах в стаята. В нея имаше три легла, една маса, няколко стола и икона на стената. Окъпах се с топла вода в банята. После хапнах от скромната си вечеря. След това се чух по телефона със моя приятел Здравко от Сливен.

На къде щяхме да продължим през следващият ден… Пламен след два дни трябваше да бъде в София. Аз имах още четири дни до края на отпуската, осигурила ми бягството от индустриалния живот. В мен се таеше желание, на връщане към град Рила, от село Пастра да се отклоним към билото на планината, към най-високо разположеният язовир в България и на Балканския полуостров. От там през няколко хижи да прекосим Рила и да стигнем София. Вероятността за този вариант бе 50 на 50. На сутринта щеше да се решава, след срещата ми с Пламен.

От нощна гара Рилски Манастир, вече в полет във сънищата, всички пътници в околията продължавахме пътуването около оста на земята.

От Рилски Манастир и от прегръдките на Рила, лека нощ!

Снимки тук => https://www.facebook.com/photo.php?fbid=4892282760576&set=ms.c
Нед Фев 01, 2015 6:55 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
За последните два дни от велоприключението оставям разказа да довършат самите снимки BG

Ден 12-ти 09.10.2014 - четвъртък: Рилски Манастир-Язовир Калин-хижа Иван Вазов. Изкачването до язовир Калин бе много стръмно, 80% от него го изкачих върху колелото, но към края силите привършиха толкова, че малко преди билото силите ми едвам стигаха да бутам. Но за сметка на това бе много красиво и ясно. На самото било закрепихме организмите с обяд. След това по билото падна гъста мъгла. Около два часа търсехме правилната посока. Мъглата бе обгърнала всичко, а около нас нямаше помен нито от лентова, нито от пирамидна маркировка. Все пак през следобяда мъглата се вдигна и пред нас се ширна Рилската пустиня. А там някъде сред дюните и се виждаше и хижа Иван Вазов. Докато стигнем хижата, се наложи прегазване на няколко блатни участъци. А точно преди хижата се наложи и преминаване през река. Резултата бе мокри крака, но красотата и тишината компенсираха. Аз спах в хижата, Пламен предпочете нощувка под звездното небе, на пълнолуние с температури около и под нулата.
снимките https://www.facebook.com/vasil.rachev.1/media_set?set=a.4935021349014.1073741885.1703005744&type=1

Ден 13-ти 10.10.2014 - Петък
хижа Иван Вазов-хижа Рилски Езера-хижа Ловна-хижа Вада-Говедарци-София
На сутринта още преди да са се събудили хижарите и гостите в хижа Иван Вазов, преди изгрев, потеглих през гръбнака на Рила. Земята бе заскрежена и скована на места в лед. С Пламен се намерихме около час след като тръгнах. Стигнахме височината над Рилските езера. Обувките ми се поскъсаха, а Пламен като по чудо със своето колело, отхвърляше метрите по пътеките из Рила. Последва преминаване през хижа Ловна и Вада. След това последва няколко часово колоездене по асфалт и завършихме в София. А там в града бяхме като гръмнати, след 13 дни прекарани сред природата....

снимки: https://www.facebook.com/vasil.rachev.1/media_set?set=a.4940060955001.1073741886.1703005744&type=1&pnref=story

Поздрави на всички туристи! Пожелавам ви здраве и само напред палатка
Пет Фев 13, 2015 7:41 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
petttto



Регистриран на: 16 Фев 2015
Мнения: 13

Мнение Отговорете с цитат
Мляко с ориз ако знаеш колко благородно ти завиждам за приключението Rolling Eyes
Пет Май 01, 2015 7:11 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mlqko s oriz



Регистриран на: 06 Яну 2012
Мнения: 104

Мнение Отговорете с цитат
Топлите дни се задават, дано отново планината ни приюти за няколко седмици в своите красиви владения BG
тези дни се подсетих, че имам още видео кадри от събитието; Смолянски езера-Доспат-Медени Поляни-връх Вихрен-Рилски Манастир; през есента на 2014 в компанията на Пламен Андонов. http://vbox7.com/play:70412b63f1 Поздрави
Сря Май 06, 2015 10:32 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tzezko



Регистриран на: 21 Фев 2012
Мнения: 1246
Местожителство: софия

Мнение Стари лаври Отговорете с цитат
https://photos.app.goo.gl/nR7e7WkzjKRzwB9fA
Пон Юли 20, 2020 5:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Велотуризъм Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2
Страница 2 от 2

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov