Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Цитат:
Виждам от снимката от предния ден, че най-накрая са те убедили спътниците ти и си грабнала ножа да правиш салатите.
Тъй де, нали жената в групата трябва да готви и да пере.
Шшшшшшт, че ще ми излезе име
Повикахме тогава Неволята, пък тя явно беше заето с други туристи, та не ни обърна внимание и се наложи да действаме
Но пък на следващата вечер седнах наготово на масата
Като съм гладна не чакам някой да ме изпревари в кухнята, на хижа Паскал пак съм първа писта с ножа
Bina, pohod.eu, peca, благодаря ви за добрите думи, така писането ми се услажда още повече
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Вто Дек 04, 2012 10:58 am
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Ден шести (19.07.2012 год., четвъртък)
Вкусна закуска, късно тръгване и планове за лежерен ден. Зърваме билото – Изгубеният рай.
Непредвидена гощавка на х. Свищиплаз. Голямото лутане. Почивка, но преди това произшествие.
„Може би някога и за това
ще бъде приятно да си спомням”
Вергилий
Станахме рано, но хижаря го нямаше и трябваше да изчакаме, защото не си бяхме платили, а и той ни убеди да ни направи закуска. Натъпках се доволно с две пържени филии плюс сирене. Както досега се притеснявах, че не ям достатъчно, оттук насетне ставаше по-лошо, щях да се притеснявам как да се изхраня. Това което най-много ме проваля като турист е лакомията ми. За храна съм готова да продам всеки връх и да дам за бонус щеките си
Ето в тази постройка отстрани на хижата спахме, много приятно беше:
Между другото точно тук видяхме полякинята и германецът с магарето, катъра и двете кучета, които минаваха Е3, като бяха тръгнали от Емине. После разбрах, че са станали доста известни. По другите пътеписи виждам, че са успели да напредват, дано наистина да посрещнат Коледа вкъщи, както възнамеряваха! Сигурна съм, че много хора са ги помислили за луди, особено заради това, че са се привързали към животинките до толкова, че да им вадят паспорти, за да си ги вземат и през границата, но на мен идеята много ми харесва. Е, сигурно са малко луди, признавам, но все едно ние останалите на Пътеката не бяхме... Сещам се за думите на чорбаджи Марко от „Под игото” –„ Лудите, лудите – те да са живи!...”
От снощното ми лошо настроение нямаше и следа, даже ми беше чудно за какво толкова се бях разциврила. Времето беше прекрасно, Балкана се беше ширнал пред мен, бях жива и здрава, и похода продължаваше
Тръгнахме чак в 7:30. Язък ни за ранното ставане, с което се мъчехме всяка сутрин
Намерихме маркировката точно където пишеше в описанието на картата – до чешмата преди хижата по пътя за Златица. Тръгнахме по нея, но – каква изненада – скоро я загубихме. Не искам да бъда погрешено разбрана – благодарна съм на тези хора, че тръгнахме заедно, а към някои дори се привързах, но честно казано ми бяха изключително странни като ходехме. Най-отпред обикновено вървеше Благо, който признавам е най-издръжливия пешеходец, който познавам. Честно казано, даже му завиждах малко. Но сигурно и заради това не вкарваше грам мисъл в ходенето. Имам чувството, че даже се радваше като няма маркировка, защото може да върви направо. Затова и като загубихме маркировката изобщо не си направихме труда да я търсим. Благо хукна директно по склона, Пешо и Стилиян след него и ние със Сашо естествено след тях.. Ето това ми беше много чудно тогава, а и по-късно когато пак изпадахме в такава ситуация – защо всички вървяхме след Благо? Стилиян и Пешо имаха много по-добро чувство за ориентация и познания за планината от него, а го следваха сляпо. Защо? Загадка! Не искам да обидя никого в този пътепис, и честно казано идеята ми беше да премълчавам някои неща, които засягат други хора, но от друга страна така пътеписа нямаше да е верен. А то и мнението ми не е тайна, знаеше се още по време на похода. Накратко - ако някой мисли, че греша за нещо или се чувства обиден, да си каже – ще добавя неговата версия веднага!
Та издрапах нагоре до билото и раздразнението ми веднага изчезна, голяма красота, голямо нещо!
Един поглед назад да добия кураж от изминатия път. Не е като да вървиш покрай оградата на ДДС-то и да чакаш газопровода за ориентир, а?
Ето го и връх Свищиплаз, като съм го гледала отдалече ми се е струвал много внушителен и стръмен, а той всъщност се оказва симпатичен зелен дебелан
Направихме кратка почивка за ни се успокои дишането, да пием вода и да се насладим на гледката. Сашо почерпи с някакъв спрей против кърлежи . Аз при всяко спиране проверявах дали не съм си загубила чорапите от импровизирания простор на раницата Това ми беше голям страх, че ще остана без чорапи и после даже ги връзвах допълнително
Свищиплаз го подсякохме, с изключение на Благо, който го изкачи набързо. Представям си какво му е било и на него да върви с толкова бавни хора...
Поглед на изток, за момент човек може да си позволи да помечтае:
И докато Благо слиза от върха...
...ние се разполагаме за почивка
Ей така захилва билото. Изписан с подобрение - смее се без причина
Тук обсъдихме маршрута за следващия ден и по-специално Старопланинското Конче. От всички нас, единствено Пешо го беше минавал, и каза, че било много страшно. Някои от групата им наистина го минали на четири крака. Веднага си го представих като Пиринското Конче (как дори във въображението си успях да докарам толкова камънак в Стара планина, не знам! ), и много се уплаших. Накарах останалите да ми обещаят, че ще го минем заедно и ще ми помагат.
Намерихме отклонението за хижа Свищиплаз и тръгнахме надолу. Слизането ни отне около час и половина без да бързаме. Пресякохме няколко поточета, явно тук имаше вода в изобилие. Отбелязах си да не забравя да го кажа на Стефан като се чуем вечерта.
Тук видях и втората змия, лежеше си блажено на слънце насред пътеката, но като ме усети че се приближавам се шмугна в един храст отстрани. Успях да снимам само храста, излезе по-бърза от мен. Не знам каква беше, всъщност знам – кафява
Хижата приличаше на строителна площадка, сложили са слънчеви панели, ремонтират стаите. Поседяхме малко на терасата, аз помолих да си включа телефона да се зареди – не ми отказаха, дори напротив, казаха ми че тока е безплатен, да ползвам колкото искам . Веднага се възползвах да заредя и фотоапарата.
Хижаря Мишо и неговия приятел, който му помагаше ни поканиха на обяд, ние първо отказахме от кумова срама, но те настояха. Леле мале, че като почнаха да принасят тия хора – кюфтета, сланина на скара, салата с краставици, домати и печени тиквички, ракия, бира, безалкохолно... След първоначалното притеснение и боцкане оттук оттам се пресрамих и почнах да омитам чинията. Особено сланинката... ще съсипя клавиатурата от слюнкоотделяне, ако не спра да мисля за нея .
Пуснаха телевизора и за пръв път чух новините за атентата в Бургас. Видя ми се така далечно и нереално всичко, което се случваше извън планината. По-късно, когато се върнах ми беше много интересно, че тази водеща новина и тема на разговори дни наред, за мен съществуваше само един час. Тогава наистина живеехме в друга реалност...
Колкото и хубаво да ни беше трябваше да тръгваме към Паскал. Още веднъж съжалих, че предната вечер не се бяхме сетили, че можем да спим тук. Настояхме да си платим за храната, хората категорично отказаха да ни вземат парите. Ееех, длъжници сме им , и за храната, и за хубавите пожелания да стигнем до морето!
Но и това прекрасно място си имаше недостатъци . Около хижата дебнеше невинни туристи едно рогато чудовище:
Макар и да ни увериха, че не е страшен. Не останах много убедена, но какво пък, нека си щъка хайванчето, сигурно и то като ни е видяло си е казало „ Ужас! Туристи!”
Тръгнахме преяли и сънени и пак объркахме пътеката, хахахаха. Днешния ден беше безнадежден. Тръгнахме направо през ливадите и тук стана белята – тревата беше суха и хлъзгава, аз се разсеях, забравих че съм със сандали и стъпих накриво с десния крак. Преряза ме остра болка и седнах на земята без да смея да си мръдна крака. Първата ми мисъл беше – край, до тук бях. Знаех, че не трябва да се движа. Казах на Сашо, че съм си навехнала крака и ще поседя, другите бяха някъде напред. Болката попремина и пробвах да си раздвижа глезена. Успях да стана и вече много внимавайки къде стъпвам продължих. Стигнах до едно дере и тъкмо се чудех как да го пресека се появи Благо. Попита ме как съм и ми посочи откъде мога да мина през дерето, че било кално. Път така и не намерихме, макар че според хижарите трябваше да има. На едно от следвашите поточета ние с Пешо се спряхме да пием вода и изгубихме другите от поглед. Поогледахме се, извикахме един, два пъти, но така и не разбрахме накъде са тръгнали. Всяко зло за добро обаче, скоро успяхме да излезем на маркировката над гората, иначе не знам как щях да издрапам през деретата долу.
Скоро стигнахме до позната местност, където се бяхме разхождали при предишното ми идване, не след дълго се показа и хижата.
Това за мен е една от най-хубавите старопланински хижи. Не само че не обичам, ами направо мразя чай и го пия от немай къде само когато съм премръзнала, но дори аз оценявам хубавия чай, който тук е в големи количества и напълно безплатен. Хижарката ни посрещна, след малко щяло да има топла вода, донесла е и продуктите, които си бяхме поръчали. Видяхме, че другите още не са дошли, което малко ни притесни, но и те се появиха след по-малко от час, живи и зрави, макар и поокаляни)..
Настанихме се в стаята, както и предишния път беше чисто и приятно. Сложих си студен компрес на глезена и полегнах уж за кратко, но съм заспала почти веднага. Остатъка от следобяда премина в къпане, пране, почивка и попълване на дневника.
От кухнята миришеше на леща и започнах да се облизвам. Пак направихме салата, имаше и сирене, кебапчета и кюфтета. Апетитът ми беше добър, въпреки обилния обяд Реших кебапчетата и кюфтетата да направя на сандвичи за утре наобяд, защото до хижа Ехо си беше доста път.
Ама и аз ги вършех едни... На единия крак ме болеше сухожилието, на другия глезена. До вчера куцах с левия, а днес и с десния. И въпреки, че куцуках и с двата крака и през ум не ми минаваше да слизам към Пирдоп. Ей това беше най-странното, че все си казвах, край, до тука бях и в същото време гледах картата за следващия ден. Наистина луда работа!
Измих съдовете, макар че хижарката ми каза да не се мъча. Въпреки че не обичам да мия съдове, ми беше приятно да го направя след хубавата вечеря .
Дойде време и за разговора със Стефан. Каза че е стигнал някъде над Лъкатник и ще нощува там. Раницата му била прекалено тежка. А той беше този, дето стоеше до мен, когато приготвях моята и ми се караше дори за няколкото допълнителни ластички за коса, който исках да взема . Разказах му аз как съм си олекотила багажа и настоятелно му казах да изхвърля без жал всичко което му се струва излишно. Сега имахме време да говорим повече и му разказах подробно за днешния ден – как съм се издразнила, че не следим маркировката, за страха ми от Кончето, за навехването на глезена. Така както му го разказах даже ми прозвуча смешно . Настроението ми веднага се повиши, като си представях как ще ме настигне и ще вървим заедно Разбрахме се в кои часове ще си включва той телефоните, макар че шанса да имаме и двамата едновременно обхват беше малък. Каза ми, че току що е говорил със Стани и тя щяла да ми се обади след малко. Ах как ги мразя такива изпросени от друг обаждания! Нещо като „Обади и се, че е самотна и депресирана, тя ще ти се зарадва.” Минала беше почти една седмица от тръгването и който се интересуваше как минава похода беше намерил начин да се свърже с мен, дори и чрез смс. Признавам си, че нарочно не си вдигнах тогава телефона. Бях започнала да виждам нещата в черно и бяло, въпреки зеления свят, през който минавах. А и предполагам, че все още не и бях простила, че в последния момент се отказа да тръгне с мен. Аз съм такава – помня като слон и трудно прощавам . Хич не се гордея с това!
Вечерта завърши с вайкане в дневника относно Вежен и Кончето (на страха очите са големи!) и дълбок сън.
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Последната промяна е направена от Mariana1000 на Сря Дек 19, 2012 1:24 am; мнението е било променяно общо 1 път
_________________ "АКО ЖИВЕЕШ ВСЕКИ ДЕН КАТО ДА Е ПОСЛЕДЕН, ПОЧТИ СИГУРНО Е, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ" Стив Джобс
Вто Дек 04, 2012 6:09 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Ден седми (20.07.2012 год., петък)
Голямато качване. Нови мерни единици. Що е то Братаница и има ли стигане?
Яхване на Старопланинското Конче. Стилиян като Мойсей почука с GPS-а и избликна вода на Вежен.
Започнал с един паскал качване, денят завършва с 0,8 витини спускане към х. Ехо.
На кой пръст на Юмрука сме?
„Всичко е хубаво в този най-хубав
от всички възможни светове.”
Волтер
Успяхме да тръгнем много рано – в шест часа. Понеже вече куцах и с двата крака, се бях барнала и с една наглезенка на десния крак . Вече не ми правеше впечатление, че съм по сандали, но това беше поради сомнамбулското ми състояние толкова рано сутринта.
Юрнахме се нагоре като невиждали баир, хахахаа, шегувам се, няма такова нещо. Аз поне се влачех...е, не като плужек, защото имах къщичка на гърба си, ама като охлюв . Със Сашо измислихме две нови мерни единици – една витиня за продължително слизане и един паскал за изкачване.
Ето това е един паскал:
За час и половина стигнах връх Косица. Юпиииииии, вече бях отново на билото! И за пръв път след Ком – на над 2000 м. н. в.
И отново вървя към слънцето!
Край пътя лежаха чифт обувки. Горките, голям зор бяха видели преди да ги изхвърлят. Трябваше да извадя моите, да им покажа какво ги чака, щом ми притискат сухожилието!
И следващата снимка ми е една от най-любимите от целия поход! За справка – първата глава, в която разказвам как на 19 ноември 2011 г. се качвам на Паскал и решавам да направя Ком – Емине. Имам си и снимка оттогава.
А днес беше 20 юли.
Déjà-vu - точно осем месеца по-късно!
Същото място, същия човек, същата поза... същите панталони, хахаахаххаха!
Яко!
Вървях доста по-бавно от другите, но нова вече не ме притесняваше, защото знаех, че тук няма къде да се отклоня. От време на време спирах и щраках снимки, въртейки се в кръг.
И накрая аз в центъра на кръга
От време на време срещах коне, които ме зяпаха любопитно. На един особено голям черен кон, който беше застанал точно на пътеката даже изпях
„Какво си ме зяпнал, защо все във мене гледаш?
Върви си ти по пътя и ближи си сладоледа.
Ти мислиш, че можеш, силно да ме разтревожиш.
Не умирам аз от страх, твърде смешно гледаш.”
Може и да не умирах от страх, но не посмях да мина между тях, а ги заобиколих. Не че ме гледаха злобно, или нещо такова. По-скоро чакаха да отмина за да продължат да пасат на спокойствие.
Мисля, че изпълнението ми пожъна успех, затова възползвайки се от това, че съм сама продължих с пеенето. Иначе избягвам, защото наистина рева като магаре
В девет часа минах покрай табелката, указваща разклона за х. Момина поляна.
Ето и още кончета, благодатна публика за магарешкия ми вой
Малко след стълба с табелките видях отвисоко и превърнатата в обор х. Планински извори.
Тук Сашо беше спрял да ме изчака за да минем заедно покрай хижата, защото може да има кучета при животните, които видяхме да пасат наоколо. Съмнявах се, защото бяха крави, но наистина е по-приятно да вървя с него. Заобиколихме хижата и стадата и след десет минути настигнахме останалите, които бяха спрели край петоструйната чешма.
Оттук не беше трудно да си представя, колко хубаво е изглеждала хижата преди... и колко хубаво би могла да изглежда...
На чешмата направихме кратка почивка, аз хапнах един от двата сандвича, които си бях направила предишната вечер. Наляхме си вода, аз реших да не натоварвам краката си и не налях и двете бутилки. Надявах се да намерим чешмата на връх Вежен, но ако не станеше щях сериозно да закъсам за вода.
Скоро хижата остана далеч назад. Еееееехей оттам дойдохме...
... а ние отиваме ееееееееей натам:
След Булуваня всяко връхче ми се привиждаше като Братаница, не че знаех как изглежда. Качвахме се, слизахме, подсичахме, катерехме...
Сашо снимаше:
Аз играех на играта: познай от три пъти кое е Братаница?
Не успях да спечеля в тази игра, но разбрах какво става, ако изриташ камък и си със сандали. Кога ще спре болкатаааааа След това вече внимавах и до края не пострада нито един друг палец
Преди поредното изкачване се появи стадо с овчар и задължителното куче. Кучето беше възпитано, не лаеше . Овчаря попита накъде сме тръгнали, каза че не е далече, изобщо проведе този разговор сигурно за пети път, защото вървях последна . Бас ловя че ни мислеше за по-тъпи от овцете му, задето бъхтим с тежки раници по баирите за без пари. И аз мислех по същия начин
Накрая видях и Братаница с Кончето.
Братаница е стръмна. Егати баира!
Кончето е странно – няма камъни. Егати въображението!
Зад Кончето се вижда Вежен... без малко да напиша Вихрен, хихихихиихи.
В другите посоки също има какво да се види.
Със Сашо се снимаме взаимно. Е то ако тук не се снима човек, няма къде!
Вежен е като полегнало слонче...
... зад старопланинско конче
Преди Братаница седнахме да починем и се загледахме как Благо напредва нагоре. Щом дори и той се качваше толкова бавно, значи качването наистина беше гадно. Е, не беше един паскал, но до 0,7 паскала го докарваше. Всеки достигнат кол беше повод за малък празник. А последния - за голям .
В един часа се събрахме преди Кончето, защото се бяхме разбрали да го минаваме заедно. Хапнах и втория сандвич, за всеки случай, ако се сурна в пропастта да не отиде зян. Макар, че съм малко разочарована от това, че действителността се разминава с ужаса, който съм си създала във въображението и мрънкането ми е било почти напразно. Дори си има пътека! Срамота! Въпреки това се стараех да не гледам надолу докато минавах за да не ми се завие свят. Това е лошото, когато минавам по такива места или качвам стръмен връх, хората се наслаждават на гледки и снимки, аз си спомням само обувките и ръкавичките. И тук нищо не видях. А следващата снимка е след половин час, вече от другата му страна
(Тук мога да отбележа в скоби, че вече съм минавала Пиринското и Старопланинското Конче, така че на ред е Рилското и се надявам не само да го мина като част от маршрута Е4, но и това да стане толкова бързо, колкото бързо успях да планирам и осъществя Ком – Емине. На това му викам алчност )
Следва подсичане на връх Пъпа, като междувременно успях да забърша пътем и няколко боровинки. Гледах жално тези, които останаха неизядени, но нямаше време да се спирам.
Започва продължителното катерене на Вежен:
Скоро Пъпа, Кончето, Братаница с всичкия простор зад, над и около тях се отдалечават.
Минахме през малко камъни, ето знаех си аз, че има камъни и Вежен не може да се качи със сандали!
Настигнах другите, които се бяха спрели при кол с номер 211 и жълта стрелка сочеща към дерето, където се предполага че е чешмата.
Благо обаче е слизал и чешма няма . Макар че не съм изпила всичката си вода, представата за студена запотена бутилка ме кара да преглъщам, а и знам, че до хижа Ехо има още много път. Пладне вече е отминало, но на небето няма дори едно облаче и слънцето пече ли, пече... да му се не види, верно ли няма вода?!
Оказа се, че вода има, просто Благо не е видял чешмата. Стилиян наля вода и в моите шишета, така че не се наложи да слизам до долу. Мммммм, колко сладка е студената вода в тая жега!
Отбелязвам си специално в дневника номера на кола и това, че долу има пейки за ориентир, за да докладвам на брат ми. Ролята на разузнавач ми харесва .
След 15 минути по темето на Вежен, стигаме и до връхната му точка, където се отдаваме на фотографска вакханлия .
Часът е 15:45, времето напредва и Стилиян и Пешо избързват напред. Ние със Сашо изоставаме да снимаме, и даже се разполагаме за почивка на Каменната порта.
Тук прибрах втората карта, която беше до Вежен и извадих третата. Първоначално си мислех да изхвърлям използваните карти, но после ми дожаля, все пак толкова пъти ги бях отгръщала, разглеждала и чела. Като ги гледам сега и разбирам къде е било най-лесно за ориентиране и съм разгръщала картата най-малко – точно третата карта от Вежен до Тъжа – Централния Балкан.
Тръгнахме да слизаме към Рибаришкия проход, часът беше около пет и се надявах до осем да стигна до хижата.
Още повече, че тя вече се виждаше на отсрещния склон.
По едно верме видяхме Пешо да се връща – решил, че е сбъркал пътя, защото се слиза, пък и посоката не му се виждяше правилна. Пак извадих картата, гледах, четох, даже и компаса извадих, съвпадаше всичко – това си беше пътя. Тръгнахме пак и скоро видяхме, че няма шега, няма измама, вървим накъдето трябва:
Тух на пътеката започнаха да се появяват едни големи скакалци. Гадни тлъсти насекоми с гадни крачета... Имам фобия към насекоми и се потресох още като видях първия . Отгоре на всичко бях по сандали и от тях ме деляха само едни чорапи. Ами ако настъпя някой? Ами ако някой ми скочи на крака? Поне стояха неподвижно. Правех невероятни подскоци, опитвайки се да не стъпя върху тях. Видях, че имаше доста смачкани, явно никой преди мин не си беше гледал в краката. Не исках да продължавам, но не смеех и да спра насред гадините. Накрая ми се повръщаше, стомаха ми се беше свил на топка, ръцете ми бяха изтръпнали... лелееее, все едно бях участвала в сцена от „Индиана Джоунс”.
С приближаването на Юмрука скакалците се разредиха и накрая съвсем изчезнаха. Отдъхнах си. Имах нужда да седна, да пия вода и да се успокоя от преживения ужас.
Стигнахме и до Юмрука, където подсичащата пътека се отделяше от зимната жалонна маркировка:
Тук вече виждахме табели начесто, въпреки, че не виждам накъде другаде можехме да тръгнем, освен по пътеката – и от двете ни сттрани беше невъзможно за слизане, или за изкачване. Пешо отбеляза, че колкото сме по-близо до някоя хижа, толкова по-нагъсто е маркировката. Логично, макар и непрактично...
Уж преди да тръгнем през гората хижата се виждаше наблизо, но пак ни отне почти час да стигнем до нея. Все пак накрая видяхме параклисчето, а в седем часа, след 13 часов преход пристигнахме в хижа Ехо.
Имаше доста хора – една френска група, бяха започнали да финишират и маратонците от „100х24 Стара планина”. Първата ми работа беше да метна раницата пред хижата, а втората да се огледам за позната физиономия. Бяхме се обадили още предния ден да запазим места и разчитах, че вече имаме стая и бързо ще мога да се класирам за банята и манджата.
Само че изненадващо първата позната физиономия беше на един приятел на Стилиян – Пешо. Поздравихме се, до него седеше и самия Стилиян. Каза ми, че е качил Юмрука, защото отдавна имал желание да го направи. Първо си помислих, че се шегува и се засмях, но после разбрах, че говори сериозно. Браво на него!
Поптах дали са се настанили, но Стилиян нищо не знаеше. Оставих го да се радва на компанията на приятелите си (честно казано, даже малко му завидях ) и потърсих Благо. Намерих го да обяснява нещо на една група, която както разбрах по-късно е спала под Кончето. Браво и на тях! За мое съжаление и Благо не знаеше къде ще спим.
А си спомням как някои хора ми заблазяваха, че ще тръгна с толкова мъже...
В столовата беше гмеж, едвам се добрах до хижаря, спомни си за обаждането, каза че имало и друга група от четири човека, която се е обадила, но понеже ние сме първи вземаме леглата. Ужас! Сега пък прецакахме някакви други хора, само защото пристигнахме по-рано от тях. По принцип нямам нищо против да спя в столовата или навън, но не и когато има толкова много народ и ще ме прескачат. Тази нощ имах нужда от хубава почивка.
Така че попълних регистрационната карта с имената ни и помолих да ми покажат стаята веднага ако е възможно. Леглата бяха на два етажа и веднага си избрах едно от долните, възползвайки се от това, че бях първа.
В другата половина на стаята се настаняваха други туристи и ми беше интересно да послушам как двама от тях си говореха. Така и не разбрах откъде се бяха качили, сигурно от Розино, но всичко им беше криво – това че ще спят с други хора, че раниците им са прекалено тежки, че е мизерно, че няма обхват на телефоните, че било много далече и следващия път само с кола... Раниците им наистина бяха огромни, какво толкова мъкнеха за два дни? Попитах ме откъде идвам, стана ми неудобно да си призная, че от Ком и затова им казах от х. Паскал. И без това не им говореше нищо. Повайкаха се още малко за безрадостната си съдба да се озоват на това отвратително място и се зарекоха да си тръгнат още на другия ден, въпреки че са мислели да останат до неделя. Беше ми много смешно и искрено се забавлявах.
Само дето през нощта единия така хъркаше, че ако не бях толкова изморена щях да стана да го задуша с възглавницата, хем да го отърва от мъките на слизане.
Дотук добре, сега банята... която се оказа мисията невъзможна.
Поседях на опашката заедно със Стилиян, неговия приятел Пешо и една много симпатична участничка в мааратона, която разказа за него, а аз пък съответно за нашия поход. Въпреки, че краката ме боляха и сто процента съм изглеждала смачкана, се чувствах много добре и бях в прекрасно настроение. Вече и дума не можеше да става за отказване, всъщност това беше първата вечер, в която бях убедена че ще стигна докрая. Ей така, просто си знаех, че ще стигна.
Накрая успях и аз да вляза в банята. За съжаление огънят в бойлера беше почти изгаснал, веднага сложих всички по-тънки дръвца, които имаше. Никой ли не се беше сетил, че в планината няма Топлофикация? Водата не беше много гореща, а после стана и откровено хладка, но се изкъпах с кеф, а на излизане набутах всички дърва, които имаше във вече разгорелия се огън. Нека поне следващите да се напарят както трябва.
Изпрах си дрехите на мивката пред банята, със задоволство забелязах, че има вятър и ще изсъхнат през нощта, хапнах една леща и се излегнах блажено. Писах малко в дневника, но бях изморена и реших, че на Добрила, където се предвиждаше почивка ще наваксам.
Пих аналгин и аспирин, намазах си краката и заспах блажения сън на турист, който е минал Кончето и е качил Вежен.
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Последната промяна е направена от Mariana1000 на Чет Дек 06, 2012 1:29 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Чет Дек 06, 2012 1:21 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Ден осми (21.07.2012 год., събота)
По-добре манджа на х. Козя стена, отколкото цяла стена еделвайси .
Трябва ли да обясняваме на всеки срещнат турист откъде идваме и накъде отиваме?
Беклемето – цивилизация и изкушение. Спор относно соц паметниците.
До хижа Дерменка през заслон Орлово гнездо – жега, чакъл, жега.
Власите се давят накрая на Дунава.
„О! Стара планино! Милея ти за висотите,
двърталища зеленотравни, голи на орлите,
се бляскат мрамор снегове, из дола водопади
гърмят пенливи, буйни всред скалистите грамади,
въздишам, о, Добрило, за твойта тайнствена юдол,
за черни ти букаци и за твой връх стръмен, гол.”
„Станси. Стара планина.” – Иван Вазов
Ставането пак ми се видя твърде ранно и едвам си събрах багаж, вдигайки толкова много шум, че окончателно съм затвърдила решението на съквартирантите ни да не спят никога повече в общи помещения на хижа. . В шест и половина се събрахме пред хижата почти готови за тръгване. Благо не издържа, каза че не може да чака повече и тръгна, така че направихме общата снимка без него.
Бяхме упътени любезно със стрелка:
И тръгнахме към хижа Козя стена:
Тук за мен беше втората най-хубава отсечка, след тази от Тръстеная до Лескова. Уж си гледах в краката да не се контузя пак, но повече зяпах наоколо и не ми се прибираше фотоапарата. Само ме беше яд, че няма да мога да направя хубави снимки.
Въпреки сушата, тук имаше истинска цветна градина.
А ето и един магарешки бодил сред цветята:
Стигнахме до мястото, където има предупреждение за опасен маршрут и решихме да минем по заобиколната пътека. После от брат ми разбрах, не е било толкова страшно. Следващия път ще минем по него за разнообразие.
И оттук си е хубаво:
Слънцето грееше в очите ми, но въпреки това успях да видя хижа Козя стена отдалече:
В девет часа се разположихмее за почивка и закуска пред нея.
Отново ме гонеше глад и реших да пренебрегна овесените ядки за сметка на нещо готвено, колкото и да беше рано. Изядох едно пиле с картофи. Пилето присъстваше символично и най-вече в името, но след като напоследък не бях яла друго готвено, освен леща, кебапчета и кюфтета ми се видя страхотно.
Кратка справка с многото табели пред хижата и тръгнахме.
Правя и още нещо, което ми е по-любимо даже от самоснимането – да снимам как някой друг снима. Ама добре ми се е получило?!
Пътя продължава да е живописен, аз гледам да щракна някоя снимка набързо.
Така и не разбрах къде растат еделвайсите. Никога не съм виждала на живо в планината, само изсушени и такива в саксия в магазин за цветя. Надявам се да видя, преди някой да откъсне последния.
Снимам отново хижа Козя стена, която се е превърнала в почти неясно петънце и карам Сашо да ме щракне накъм Беклемето, където пък се белее арката на паметника.
Минахме покрай ето този паметник. След него гледката беше неповторима.
Веднага решихме, че без фотосесия няма да мине.
И понеже тук е пълно с туристи, лесно намерихме кой да ни направи обща снимка.
Разменихме по няколко думи с другата група. Естествено първия въпрос е – откъде и накъде? Казахме, че идваме от Ком. Веднага ни погледнаха с оня особен поглед, запазен за безобидно лудите. Оттук до Беклемето почти всички които срещахме ни задаваха същия въпрос Гледах ги какви са чисти и свежи и не можех да не си помисля колко опърпана изглеждам. Явно в мен се събуди някаква женска суетност
Подминахме и стада от крави, които за момент ни поглеждаха с досада, без да се интересуват откъде идваме, а после продължаваха кротко да пасат.
Понеже Сашо и Стили не успяха да решат коя крава е най-хубавата, ги снимах с всичките.
Излязохме и на последната височина преди Троянския проход (Беклемето).
На горната снимка се вижда чешмата, от която си наляхме вода. Там където двата пътя се пресичат (пътеката с коловете, на която е спряла бялата кола и земния път) се продължава в дясно и на около 200 метра има чешма с корита. Вижда се от пътя и водата става за пиене. Вече беше почти един и доста силно печеше, така че студената вода ни дойде добре. Иначе знаех, че и на самия проход има чешма, но трябва да се слиза повече.
Тук ми се обади брат ми, беше стигнал до Белия камък и ме питаше накъде да тръгне за Зла поляна. Връзката беше много лоша, постоянно прекъсваше и не разбирах точно какво ме пита, а той изобщо не ме чуваше. Накрая разбрах, че е намерил пътеката, но очаквал да е маркирана, защото в картата е отбелязана така и се чуди дали да тръгне по нея. Сигурно чак в Троян са ме чули да крещя „Не е маркиранааааааааа!” Както и да е, разбрахме се Браво на него, за три дни до Витиня (както разбрах по-късно беше стигнал даже почти до Арабаконак)! Но това си беше брат ми, не се учудих изобщо.
Сега си спомням, как в един от следващите разговори по телефона се опитах да му обясня къде е тази вода на Беклемето. Височината, паметника, единия път, коловете, другия път, надясно, наляво... и никакво разбиране. Накрая отсече „Како, не умееш да обясняваш.” Ами прав си е, ето още едно туристическо умение, което ми липсва. А толкова се стараех да запомням водизточниците и трудните места...
В един часа стигнахме и до асфалта, по който непрекъснато минаваха коли. Признавам си, че си помислих, че ако вдигна ръка и някой ми спре, то след няколко часа ще бъда в София. Но не го мислех сериозно, честна дума!
Минахме по пътя под паметника, направих му няколко снимки, просто защото беше важна точка от маршрута, но иначе не ми хареса – поредната бетонна грозотия.
По-красиво ми се струваше как пътищата се виеха през планината.
Тук снимах и някаква безмислена пътечка край пътя7
Много ми беше смешна – върви си така край пътя, отива в нищото, заградена с жълто парапетче и насипана със ситни камъни. Е, не беше точно в нищото, до едно обзорно място с пейка стигаше. Ама голяма глупост, да ме прощава, който я е измислил. Особено с тоя камънак, дето беше насипана, кой нормален човек ще иска да си подбива краката по него, вместо да ходи по земния път или по тревата? Сигурно маса европейски пари са „усвоени”... и за какво?
Виж това, че бяха сложени нови жалони от зимната маркировка са добре използвани пари.
Тук се разминахме и с поредните боровинкаджии, направо им се чудех какво беряха?
Спряхме се на сянка под стрехата на едно заключено заслонче, не че пътя беше толкова изморителен, колкото жегата не се траеше. Докато почивахме проведохме един мързелив спор за соц паметниците и дали изобщо трябва да се събарят които и да било паметници. Сашо беше против, а аз открай време смятам, че всички бетонни мастодонти трябва да се махнат. На първо място този пред НДК, известен дори на нас провинциалистите като шестоъгълния петох....к, а веднага след него даже по-грозния варненски на спирка Почивка. И Альоша, макар че сигурно пловдивчани ще ме линчуват за това мнение. Шуменския могат да го оставят, той е прекалено смешен за да се разруши, пък и има вход, нека шуменци изкарват пари от него и без това им е струвало прекалено скъпо изграждането му. За съжаление никой не е съгласен с мен и добре че е така, че иначе как ще виждат къде е Беклемето ком-еминейци още от Козя стена, ако го няма паметника?
Колкото и да не ни се искаше да се показваме на слънце, тръгнахме към заслон Орлово гнездо. Добре, че не се върви постоянно по чакълестия път, а има и пътека.
На едно място се усетих, че вече се виждат Амбарица и Купените. Скоро не съм се вайкала за нещо, тъкмо от вчера, но ето че си имам нов повод – тоя Голям Купен какъв висок, стръмен и страшен изглежда!
В два и половина сме на заслона. Така или иначе се влачихме дотук, решихме да седнем, имаше и бира, и студена вода. Заслонът всъщност представлява малка хижа, в която може да се преспи и да си поръчаш храна.
След час и половина се дотътрихме и до хижа Дерменка.
Там живота кипеше с пълна сила – много коли, много хора, много храна и много музика.
Естествено спряхме се да почиваме и тук.
Влязох в столовата да си поръчам нещо за ядене и си умрях от смях – знамето на Европейския съюз виси наред с някава награда от социалистическо съревнование, от стената ни гледат портрети на бивши величия и не мога да разбера това от носталгия по миналото ли е направено, от любов към еклектиката ли или единствено да буди смях. Ех, тази сложна балканска душа!
Вече не си спомням какво ядох, но за десерт си взех диня. Три неща за ядене бленувах по време на похода – таратор, диня и домати. Ядох я бавно, да има за повече
Накрая полегнахме на поляната пред хижата, гледахме как хората не ги мързи да играят волейбол и слушахме ретро музика.
Кога сме най-зле, така да сме!
Подбора на песните също беше уникален – като се започне със „Земля в иллюминаторе”, мине се през „Грамофон” на Емил Димитров и се стигне до „Трики, трики” от ранната младост на Лили Иванова (последната даже я чухме два пъти за да я запомнят и по-младите, които за пръв път я слушат). Данчо Мъката и Щурците даже не ги броя...
След час и половина на тази хижа не ми се тръгваше, но се налагаше
А после Дерменка все повече се отдалечаваше...
А разстоянието до Добрила сякаш не намаляваше...
Добре че имаше какво да се види.
Къде съм аз, къде сте вий!
Въпреки, че следобяда превали, продължаваше да е топло, а катеренето не свършваше. Камъните също.
Подсякохме една особено стръмна височина, може би е било Гердектепе. По обиколната пътека имаше пирамидки, а по-натътк и маркировка.
Тук някъде направих поредния сакатлък. Да не повярва човек, че след като бях успяла да си контузя и двата крака, ще мога да си причиня още нещо лошо, но... таланта ми не познава граници Спънах се в един корен от хвойна и се изпльосках, добре че успях да пусна щеките и да се подпра на ръце, та само си ударих лявото коляно. Просто не беше истина! Сега ми е даже смешно, като се сетя как паднах като отсечено дръвце, ама тогава се поуплаших. Извадих Артростопа и макар че коляното ми беше черно от мърсотия го наплесках с мехлема. Откъде да знам дали помага на ударено, но със сигурност нямаше да навреди.
Тръгнахме пак, вървяхме вече само през гора, но хижата така и не се показваше. Изпих си и последните няколко глътки вода, на Дерменка си мислех, че ще стигнем по-бързо и не налях. Сигурно бях първия човек който жадуваше в тази отсечка, където има вода през два часа.
Почнахме да си говорим само за това колко остава до хижата и как всеки момент трябва да я стигнем . За да мине времето Пешо ни разказа вица за бай Иван:
„Бай Иван бил стругар в скромна работилница в един цех. Чуло се, че ще идва на посещение Тодор Живков. Отишъл директорът при бай Иван:
- Бай Иване, стягай работилницата и пребоядисвай всичко!
- Хич не ме занимавай, другарю директор.
- Бай Иване, подритваш си трудовата книжка!
- Все тая, другарю директор.
Дошъл Тодор Живков в цеха и преглеждал всяка една от работилниците. Когато влязъл в работилницата на Бай Иван всички вече потривали ръце и чакали момента, в който непукизмът щял да му излезе през носа. Но уви, Тодор Живков грейнал:
- Здравей, бай Иване, как си, откога не сме се виждали... Ела някой път в София у нас да пием по една ракия...
Всички били зашеметени. Директорът направил бай Иван бригадир.
След седмица се чуло, че ще идва на посещение Михаил Горбачов. Същата история. Бай Иван отказвал да стегне работилницата, но отново се случило същото:
- Здравей, бай Иване, ела някой път в Москва да се видим на по водка...
Направили го заместник-директор.
След месец директорът имал работа в Рим, Италия. Кого да вземе - заместник директора Бай Иван.
Отишли те, свършили работата, но оставали още няколко часа до полета и отишли да слушат неделната меса.
Излязъл папата да пее, но се загледал в един от хилядите хора и радостно се развикал:
-Това там бай Иван ли е?1 Бай Иване! Ела тук да те видя! Как си? Ела да стоиш до мен докато служа неделната меса.
Свършила месата, хората започнали да се разотиват, бай Иван слязал по стълбичките и видял на едно място събрани в кръг много хора и до тях линейка. В нея лежал директорът и се държал за сърцето.
Бай Иван разтревожено попитал:
- Какво се е случило?
Секретарката му разказала:
- Виж, бай Иване...Дойде Тодор Живков - позна те, айде възможно е .Дойде Горбачов...и той те позна – и това директорът го преглътна. Дойдохме тук - и папата те позна! Другарят директор и това някак си успя да го преживее. Обаче сърцето му не издържа, когато при него дойде един японец, потупа го по рамото и попита:
- Извинявай, кой е оня дето пее до бай Иван?”
И така накрая дойде и хижа Добрила. Или по-скоро ние дойдохме до нея – чак в осем часа.
Вместо да правим преход с почивки, ние направихме почивка с преходи
В хижата нямаше места, все пак беше събота вечерта, но този път и без това възнамерявах да спя отвън за да спестя някой лев. Благо искаше непременно да слезе до Сопот на следващия ден и се бяхме разбрали тук да направим един ден почивка, така че спокойно можеше да изкарам тази нощ на поляната, щом на следващия ден щях да почивам. Разбрахме се със служителката, която отговаряше за настаняването, че на другия ден ще ни настани веднага щом се освободят леглата.
Този път имаше вряла вода и почти не чаках за банята, реших да пера на другия ден и без това нямаше да имам други задачи. Изборът на храна беше огромен на фона на предишните вечери, след доста колебание се спрях на супа, омлет и кисело мляко. По време на вечерята си сложих студен компрес на коляното, видимо не беше зле На пипане болеше, но се търпеше. Хич не ми пукаше, сигурно и главата да си бях сцепила нямаше да се разтревожа. Всъщност за главата най-малко трябваше да се тревожа, и без това досега не я използвах, а краката все пак ми трябваха да вървя.
Междувременно се беше стъмнило. Някой беше питал дали можем да спим в една постройка отстрани на хижата, но не разбирах за какво ни е да се набутваме на закрито в това хубаво време. Така че си събрах раничката и се смъкнах на поляната под хижата, където вече имаше две разпънати палатки. Предположих, че едната беше на Стилиян и приятелите му. С помощта на челника разпънах шалтето на първото равно място, което намерих, бързо се вмъкнах в спалния чувал и разпънах тюла над лицето ми (за пореден път се убедих колко ми е полезен, няколко комара веднага се опитаха да минат през него). На небето звездите се бяха подредили една до друга и много ми се искаше да ги погледам повече, но въпреки човешката глъч носеща се откъм хижата бързо ми се доспа.
Будих се на няколко пъти през нощта, единия път защото си бях притиснала крака и ме болеше, друг път да пия вода или защото се бях изхързулнала от шалтето (много си харесвам спалния чувал, но предишния ми ако и да беше евтин не беше токова хлъзгав), но при мисълта, че не трябва да ставам рано на другата сутрин заспивах спокойно
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Чет Дек 06, 2012 1:28 pm
Gamina
Регистриран на: 31 Авг 2007 Мнения: 2486
В този ден осми щяхме да се засечем с вас, ако не ми се беше схванал врата предишната седмица и заради него не тръгнах на 100х24.
Обиколката около "Опасния участък" е за зимата, че пътеката минава през лавинарник, той Стилиян го е минавал от горе преди време. А много ли обикаля, така като гледах къде сочи табелката слиза май доста ниско
Между Добрила и Дерменка сигурно е най-досадния участък в Балкана, който съм си причинявала - уж 2-2,5 часа, а си отрошваш краката по тоя път
Чет Дек 06, 2012 2:07 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Gamina написа:
В този ден осми щяхме да се засечем с вас, ако не ми се беше схванал врата предишната седмица и заради него не тръгнах на 100х24.
Обиколката около "Опасния участък" е за зимата, че пътеката минава през лавинарник, той Стилиян го е минавал от горе преди време. А много ли обикаля, така като гледах къде сочи табелката слиза май доста ниско
Между Добрила и Дерменка сигурно е най-досадния участък в Балкана, който съм си причинявала - уж 2-2,5 часа, а си отрошваш краката по тоя път
Аз се надявах да се видя с mikesli, но нямаше обхват и нямаше как да му звънна, а сутринта тръгнахме много рано от Ехо.
За "опасния участък" точно Стилиян ни наплаши, че било страшно Ама и той е като мене - обича да преувеличава, като стане въпрос за височини
Наистина доста обикаля Другия път ще си мина по "страшното"
Уффф, олекна ми, мислех си, че се лигавя, като се оплаквам от пътя до Добрила. Щото нали близо и лесно..., пък аз съм си мрънкало...
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Чет Дек 06, 2012 2:23 pm
Gamina
Регистриран на: 31 Авг 2007 Мнения: 2486
Видели сте се с zezo/Цецо Банев
Минавала съм я само веднъж тая отсечка, на 100х24 2011, и пак се движехме добре, беше рано - в интервала 10ти-12ти час ходене. Ама направо ми съсипа краката... дали не се счупих да мрънкам (на тоя спорт и аз съм му от създателите, ама съм безобиден мрънкач - мърморя си под нос и си бъхтам).
Чет Дек 06, 2012 3:23 pm
Rayko
Регистриран на: 30 Ное 2010 Мнения: 28 Местожителство: Парадайс Сити
Еее, колко е малък Балкана - засекли сме се на Ехо, оранжевото колело на общата снимка пред хижата е мойто.
Чет Дек 06, 2012 4:29 pm
elendro
Регистриран на: 24 Фев 2009 Мнения: 25
Rayko написа:
Еее, колко е малък Балкана - засекли сме се на Ехо, оранжевото колело на общата снимка пред хижата е мойто.
Не само, че се засякохме, ами се и запознахме
а май пихме и ракия тъй де, ние със сигурност пихме, ти може да си бил на друго
Тук не само сме се засекли ами сме вървели едни след други,ние се пуснахме от Беклемето към Добрила.
В 9.30 тръгнахме от Беклемето и някъде следобеда около 17:00ч. пристигнахме на Добрила, като на другия ден рано тръгнахме към х.Левски.
Ние също имахме проблем с водата м/у Дерменка и Добрила тъй като подценихме разтоянието, а жегата в този ден си беше ужасна.
Мале като се сетя каква агнешка дроб чорбичка хапнахме направо ми текват лигите.
_________________ "АКО ЖИВЕЕШ ВСЕКИ ДЕН КАТО ДА Е ПОСЛЕДЕН, ПОЧТИ СИГУРНО Е, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ" Стив Джобс
Чет Дек 06, 2012 7:11 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
За съжаление съм лош физиономист и няма да разпозная някой съфорумец даже ако се блъсна в него
Така че догодина, като се засечем пък по Е4 се надявам вие да ме разпознаете и да се обадите
А не като пиша пътеписа след това да ми казвате, че сте били там
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Чет Дек 06, 2012 11:22 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Ден десети (23.07.2012 год, понеделник)
„Умерения” вятър на Амбарица. Загубвам групата или тя губи мен.
Пак слизане от билото. Задругата на тежките раници продължава да се разпада.
Тежки моменти – сама и болна.
„На най-важните житейски кръстопътища
няма никакви пътни знаци!”
Чарли Чаплин
Тази сутрин направо се престарахме с часа за тръгване – в 5:45 се бяхме наредили за общата снимка пред хижата. Навсякъде беше тъмно, само ние се мотаехме из столовата да си оправяме багажа.
Като тръгнахме беше почти тъмно.
Връх Амбарица се изправяше пред нас.
По склоновете зад нас извираха мъгли, беше почти мистично.
Добиченцата още спяха.
Милото теленце не се събуди дори когато минахме покрай него.
Връх Ботев се виждаше в далечината.
Всичко щеше да е прекрасно, ако не беше започнало да духа. До върха стигнахме за около час, накрая вятъра стана ужасно силен. Наложи се да спря и да вържа здраво шалтето за раницата, без малко щях да го загубя. Всичките ми снимки оттук са страшно размазани, не успявах да държа фотоапарата неподвижно. Тази е най-ясната:
Скрихме се в металната къщичка на върха да починем малко и да мислим какво да правим.
Аз хем се страхувах да вървя по билото в такъв вятър, хем ме беше много яд, че ще пропусна Купените Поседяхме на завет половин час да видим дали няма да намалее вятъра, Стилиян и Сашо почнаха да си правят клипче все едно летят. Това ми харесваше в тях, и в най-трудния момент успяваха да измислят нещо забавно.
В седем часа решихме да слизаме обратно и да минем през х. Васил Левски.
Почнахме да слизаме надолу, вятъра направо ме местеше, въпреки тежката раница и това че се подпирах с щеките. Малко по малко изоставах и в един момент като се огледах видях, че съм останала сама. По-късно разбрах какво е станало – другите са се отклонили за да търсят път, по който може да се излезе на пътеката за х. Левски без да се връщаме до Добрила. Така е, когато човек върви отзад, не винаги решенията на първите достигат до него. В онзи момент реших, че може пък да са избързали повече напред и да не ги виждам, защото са влезли между дърветата. Засилих се надолу. Малко преди хижата срещнах групата от Бургас, които вчера бяха пристигнали в хижата и също бяха тръгнали към върха. Казах им, че сме се отказали заради вятъра, но те не се уплашиха и продължиха. Сърцати хора и за мой късмет това не беше последната ми среща с тях.
И така в осем часа отново бях в изходната точка – край хижа Добрила
Огледах се – очевидно другите не бяха тук, така че намерих бързо стрелката за х. Левски и тръгнах по пътеката.
Вървях бързо и се притеснявах, че няма никой. По едно време видях Благо и тъкмо се зарадвах, когато той си метна раницата на земята, почна да подскача около нея размахвайки ръце и да ми крещи . Обвини ме, че не зачитам групата, че правя каквото си искам и че слушам само брат ми. Използва и думи, които няма да цитирам тук, защото ми стана много криво от тях, пък и все пак съм жена. Единствено за брат ми беше прав, наистина в планината най-много вярвам на Стефан, а да не говорим, че той никога нямаше да завие нанякъде без да се убеди, че всички са разбрали накъде ще се върви.
Честно казано ми стана много криво, не стига дето ме беше зарязал да слизам сама, не стига дето ме забрави по пътя, ами ще ме и псува накрая... Преглътнах все пак, може и от притеснение за мен така да реагира човека, опитах се да се разбера с него, но той си метна раницата на гръб и тръгна без да ме изслуша. Така и не разбрах къде са другите и какво става. Извадих си телефона – имаше обхват и се обадих на Пешо. Скоро ме настигнаха. Разбрахме се кой къде се е отклонил и какво е станало, но... все пак в мен остана едно неприятно чувство от караницата с Благо.
Оказа се, че и тази пътека е хубава, въпреки че със сигурност е по-малко атрактивна от билото.
Слизахме все повече и повече и билото изглеждаше много далечно... мъчно ми беше, че не съм там
Успокоявам се, че билото е в облаци... но е ясно, че се успокоявам колко кисело е гроздето, само защото не съм в лозето
Непременно ще трябва да се върна тук и да мина отгоре някой ден!
Но и тази пътечка ми хареса, пак бих минала по нея
Винаги можеше да бъде по-зле... например да завали.
Добре поне, че облаците не бяха дъждовни
Въпреки че бяхме доста ниско и тук имаше вятър от време на време. В 11 часа седнахме да починем и установих че не се чувствам добре. Въпреки, че бях с якето ми беше студено и започваше да ме втриса и да ми се гади. Усещах как губех сили, а хижата се виждаше отсреща в гората, изобщо не беше близо. Тук казах на останалите, че няма да продължа към заслон Ботев днес, а ще остана да спя в хижата и ще продължа на другия ден. Знам, че беше рано, но исках да им дам време да решат какво да правят.
Докато стигнахме до гората вече бях съвсем облъскана и схваната от вятъра. Срещнахме мъж и жена с куче, казаха ни че хижата не е далече. Сигурно съм вървяла наистина малко, но тогава ми се стори страшно много. Пак изостанах, но нямах сили да вървя по-бързо. На едно място даже легнах за няколко минути край пътеката. В хижата стигнах в чак в един часа. През това време решението ми да не продължа се затвърди окончателно, още повече като извадих картата и видях, че хижата е накрая на гората и през цялото време до заслона ще трябва да вървя на открито. Нямах сили за повече вятър.
Седнахме в столовата да обядваме. Аз си имам едно правило – като съм болна да ям, не съм привърженик на гладолечението, така че се насилих да изям сандвича, който имах и една супа.
И тогава изненадващо Пешо обяви, че си е ударил крака с клон, боли го сухожилието и ще слиза към Карлово. За мен това беше голяма изненада, до този момент си мислех, че има голяма мотивация. Все пак да тръгнеш за втори път в рамките на две седмици на такъв поход не е нещо, което аз бих направила. Опитах се да го убедя да не бърза, да преспи в хижата, и без това и аз оставах, и да реши окончателно на сутринта. Бях убедена, че на сутринта кракът му ще бъде по-добре и ще може да продължим заедно. Но той беше категоричен, че тръгва веднага надолу. Явно не беше само травмата, помислих си че може да има и други причини, които не искаше да сподели с нас и се отказах да го разубеждавам.
Благо не искаше да губи половин ден и реши да тръгнат. Осъзнах, че наистина ще остана сама и естествено не ми стана приятно. Но пък от друга страна изпитах някакво облекчение, че за пръв път от десет дни аз ще вземам решенията. А и това беше Централен Балкан, не ставаше въпрос за горите под Мургаш или в Източна Стара планина, които нямах шанс да мина сама. Пресметнах набързо колко далече е брат ми, но мислех че и той ще се забави заради лошото време. Смятах обаче, че поне до Шипка мога да се справя, а за по-нататък той щеше да ме настигне. Да, сигурна бях, че постъпвам правилно.
Излязохме навън, аз отидох да попитам мога ли остана в хижата, а Пешо вече беше разпитал къде е пътеката за Карлово. Взехме си довиждане с него и той тръгна. Много тъжен момент беше.
После изпратих момчетата до началото на тяхната пътека, едно защото ми беше мъчно че се разделяме, друго за да видя накъде да тръгна на следващата сутрин. Благо се опита да ме разубеди със смешните аргументи, че планината не е за сама жена и че съм със сандали. Какво очакваше, че ще се откажа ли? На две крачки от Ботев? И то при положение, че нямаше важна причина да се откажа – нямах фатални травми, имах пари, храна, карти, компас, заредени телефони и щях да вървя през най-посещаваните места в Стара планина. И брат ми беше на няколко дни път зад мен! Ха, че аз щях да бъда най-голямата глупачка, ако се откажех в този момент
Прегърнахме се, поръчах им да внимават, пожелахме си успех и те тръгнаха. Останах сама на пътеката. Какво нещо е живота, а?
Настаних се, оказа се че съм сама в цялата хижа и отвън имаше една палатка. Стаята ми беше хубава, така и не дойде никой друг, което се оказа добре дошло. Измих се, изпрах си дрехите и понеже ми ставаше все по-зле реших да полегна. Изпих едно Тера флу, защото усещах, че вдигам температура, но не ми помогна. Знаех си, че ще се разболея от вятъра, винаги така става. И си знаех, че ще ме удари в гърлото и ушите както обикновено. Втресе ме, така че приложих изпитания метод – аналгин и аспирин и три одеяла. След малко се изпотих и ми стана по-добре. Цялата вечер лежах така в полусън. Сменях си тениските още два пъти, и пих доста вода. Като бях будна си мислех за разни неща – за изминатия път, за това как брат ми е минал през Кончето и Вежен във вятъра, за това че тук няма никакъв обхват и никой не знае, че съм слязла до тази хижа, която не присъстваше в плана ми, за това какво трябва да мина в следващите дни, къде сбърках, за какво постъпих правилно... Последния път като се събудих беше вече тъмно. Помислих да пия пак някакво лекарство, но нямах сили да стана и да си налея вода. Заспах отново и спах непробудно чак до шест и половина на другата сутрин.
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
! благодаря ти 
!
