Петима пет дни на Пирин

Дойде време след дълго разтакаване да разкажа за пътешествието ни из Пирин. Сбъдна се стара наша мечта – и моя, и на децата: да видим „истинска планина“, Пирин! Рила и Родопите те вече ги имат като квартални разходки. А Пирин със скалите изглежда по-„алпийски“. През 2012 бяхме на Вихрен и околностите, но без палатка и само с тримата големи, защото тогава Максим беше на две и аз се поуплаших заради камънака.

Тази година се канехме да щурмуваме места, на някои от които съм бил преди 50 години, а на други не съм бил никога. Не ги познавах като трудност и продължителност на прехода. А да тръгнем закъмнякъде, пък да стигнем доникъде и да се връщаме по тъмно, не си е работа. Не, че не ни се е случвало, де, но „инвестицията“ в Пирин бе голяма и не ни се щеше да я пропиляваме заради необмисленост. Затова овреме разпитах и много ми помогна информацията, която ми дадоха Dido и Speedy. Най-важното, убедиха ме, че маршрутите, които съм намислил, са осъществими, и не по-малко важно, дадоха ми подробни напътствия с карти откъде се минава, къде можем да нощуваме, без да ни забележат и прочие логистични указания. Без тях сигурно щяхме излишно да се лутаме, а с мястото за палатка щяхме да имаме проблем. Много сме им благодарни и на двамата! Следващия път пак ще ги питаме – вече съм набелязал новите маршрути.

Петте дни бяха последните на август и първият на септември. Пирин е коварна планина и дори през лятото може да те изненада със сняг. Затова много се безпокоях времето да не се развали. За наше щастие то беше чудесно! Силно слънце, синьо небе и затова още по-сини езера... Прелест, както ще видите на снимките! Напоследък вадим голям късмет, но защото си го заслужаваме. Вярно, през три от дните се зададоха едни черни облаци иззад Джангала, които бая ме плашеха. А на Пирин запраскат ли гръмотевици по камънака, става лошо! Облаците обаче изникваха откъм Банско, стигаха над билото и благосклонно завиваха встрани. Просто ни заобикаляха и така три дена! Следобеда съвсем изчезваха, та децата можеха и да се къпят в езерата. Късмет ви казвам!

Дъщеря ми ни докара с кола през Добринище и после с лифта до хижа „Безбог“. Дори се качи с нас догоре, та и ни придружи на първата разходка до Поповото езеро. Опънахме палатката на едно съвсем скришно място, толкова малко, че вместо с колчета, завързах въжетата за съседните клекове. На такива места проблемът е да си намериш палатката, ако закъснееш в тъмното, та затова набелязахме няколко ориентира. Единственият недостатък бе, че нямаше вода и трябваше да носим от рекичката до езерото. А понеже бутилки с вода, както се знае, не взимаме, та трябваше да си намерим празни от хижата. Нататък беше лесно: пълнехме бутилките на слизане, скривахме ги в клека и си ги качвахме на връщане. За супата вечерта, за чая на сутринта и за леко замиване стигаше...

Ето ги четиримата в палатката на сутринта:

Отдясно наляво: Антон вече е на 12, Боян е на 11, Мила е на 7 (първолаче!), а Максим е на 5. Палатката, предвидена за двама, все още ни побира петимата. Моето място е в края до малките, та да ги завивам, когато се изсулят от чувалите. Макар че не се наложи, защото не валя, в палатката има достатъчно място и за багажа: двата самара полегнали „ребром“ до стената, на другата стена са облегнати трите раници, над главите са дрехите, при краката са продуктите, а обувките – отвън. Абе, баш дядовата ръкавичка с петте пръста за петима ни!

Последната промяна е направена от Сотиров на Пон Апр 09, 2018 11:12 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти

Веднага след пристигането и опъването на палатката се разходихме до Поповото езеро. Четирите, снимани за първи спомен:

И първо къпане със скокове във вода:

Тия деца не можах да ги измъкна от водата! А аз не съм се снимал не защото „вече“ не съм за къпални снимки – така де, все още не загрозявам пейзажа, а защото нервите ми стигнаха само до потопяване на коленете. Ами че то ледено, бре!

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Фев 10, 2019 5:05 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти

Първия ден – към първата ми мечта: Кременските езера! Пътеката започна точно според напътствията на моите двама инструктори: след кръчмата на Слави по замазаната със сребърна боя маркировка. Била е кафява, после я замазали, но хубаво, че си личеше! Така и не разбрах какво е наложило „засекретяването“ на тази чудесна пътека. Официалната пътека за Поповото езеро тръгва стръмно нагоре по един сипей и съответно дълго време слиза надолу до огромна каменна пирамида с чешма. По тази пътека минахме на първата разходка и бая се озорихме с изкачването на връщане, защото вече бързахме и то ни дойде в повече, а хич не е малко! Пътеката със заличената маркировка се оказа съвсем водоравна, широка, сенчеста и с чешма малко преди овчарника. Самият овчарник е доста стар, но до него са долепили съвсем нов заслон, изграден от редени камъни и дори с PVC дограма. Вътре – легла със завивки и спални чували.

И защо, питам, туристите нарочно са отбивани от този цивилизован път, за да ма’ат по баира без вода, без сянка и без покрив при нужда?!

При овчарника ни посрещна бай Атанас, който гледа стадо крави. Добре, че беше той, та ни показа пътеките. По едната вървяхме през всичките следващи дни: след броени минути тя извежда до грамадата на „официалната“ пътека и оттам – кой закъдето се е запътил. А другата пътека слиза право надолу, за да ни отведе до Кременските езера. Само че кафявите знаци, които в тази част не бяха заличени, изведнъж се загубиха. Видяхме някакви крива стрелка и след нея нищо. Ха насам, ха натам по широката поляна под Рибните езера – не можем да намерим продължението. А сред редките клекове всяка просека изглежда като пътека. Десет пъти пресичахме реката и се връщахме на ливадата. Най-накрая тръгнахме надолу покрай водата и действително открихме слабо очертана пътечка. По едно време Антон погледна назад и с учудване видя кафявата маркировка върху една скала! Значи някъде по-нагоре сме подминали отклонението, но подробностите щяхме да установим чак на връщане. Макар и загубили един час в лутане, вече спокойно поехме по сигурния път.

Веднага, щом пресякохме реката и започна изкачването към езерата, навлязохме в приказна гора, в която сигурно има джуджета и елфи. Те естествено се криеха, но ни бяха оставили предостатъчно боровинки:

Съдейки по количеството им, явно туристи рядко минават оттам, но пътеката беше старателно маркирана и нямахме проблеми. Най-важното разклонение – към селото надолу и към езерата нагоре, е категорично. Все през приказната гора и точно под езерото по едно стръмно и вече голо, но приятно бърдо, стигнахме до лелеяното Кременско езеро. Перлените отблясъци на синьото могат да се видят само върху крилата на едни огромни африкански пеперуди:

А водата му може да се сравни само с туристическите реклами на кораловите атоли в южните морета:

Една снимка за спомен на децата (забележете кой вече носи раниците!):

Дойде време за обяд:

Менюто все още е обилно: панирани пилешки кълки, домати, праскови... Следващите дни тия екстри намаляват до изчезване. Впрочем и сега не ми излезе бройката: една кълка ми се губеше. Бре, викам си, не може да съм я забравил в София! Кога гледам, най-малкият награбил две и нагъва! А за мен – кокалчетата...

По пътя към горните две езера брането на боровинки продължи с голям успех:

Второто Кременско езеро – и то красиво като първото:

Ето го и третото, Леденото. То наистина със снежни преспи и плуващи „айсберги“:

Когато се върнахме на долното Кременско езеро, там вече имаше голяма група туристи с огромни раници. Готвеха се да нощуват. Някои от тях познаваха планината и аз се допитах за маршрута, по който мислехме да се върнем. На картата, която бях отпечатал от Dido, се виждаше пътека над езерата, която води до Поповото. Туристите обаче ми казаха, че тази пътека минавала едва ли не през Джано, което ми се видя непосилно. А на другия ден , когато погледнахме терена отстрани, разбрах, че има „портичка“ под върха, през която спокойно сме могли да се прехвърлим. Ще я знаем за следващия път!

Върнахме се по стъпките си и вече беше лесно: позната пътека, няма лутане. Открихме скалата, от която е трябвало да завием наляво. Отгоре надолу знакът върху нея не се виждаше, а е трябвало да видим една друга скала със знак доста по-надалече, ама може ли човек всичко да обхване с поглед? Стигнахме до овчарника на бай Атанас, а той пък отворил един буркан с телешко желирано, та децата и от него хапнаха. Покрай пътеката видяхме едри оглозгани кости. Не знаех дотогава, че дивите прасета могат да са агресивни като вълците: те заклещили едно теле в клековете и го изяли!

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Фев 10, 2019 4:39 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти

На третия ден и на тях им дойде редът. Само ги бях виждал от височините под Джангала преди 35 години, когато правихме някакъв преход, вече не помня откъде и закъде. Но като сега си спомням силното впечатление, което те ми направиха: забити някъде в дълбочините на циркуса, малки и очарователни, недостижими от мястото, от което ги гледахме. Къде ли съм бил?

Изкачването започна малко след Поповото езеро. Типично за Пирин и затова нямаше оплаквания. На самото езеро един турист ни снима всичките, та и аз да остана в историята на българското планинарство:

Малко над езерото Мила настоя за фото. Право беше детето: гледайте прелест!

Алпинизмът, знае се, е заразен. Големият, като види скала, плъзва по нея, а подире му и останалите. Гледам захващанията на Максим, гледам и разкрача на Мила – добре го дават:

Малко по малко, стигнахме до Самодивските езера. Ето го първото, ето го и второто... Аз обаче знам, че те са три. И почваме диво изкачване нагоре да търсим третото. Теренът е измамен: каменист склон и най-отгоре му падина, в която очакваш езеро. След като се изкачиш обаче, виждаш, че горе е пустош, а „съвсем наблизо“ – естествено след съответното изкачване – виждаш нова падина. И те така... до Момини двори!

След поредното „последно“ прехвърляне на гърбината екипажът взе да негодува. Усетих, че на кораба назрява бунт. На мен отдавна вече ми бе омръзнало това безплодно катерене по голи скали, но стисках зъби „заради децата“. Накрая вече и аз не издържах – отказах се да надниквам в поредната падина и пратих Антон да погледне някъде в дупката под снежната преспа на снимката. А ние полегнахме. Знам си аз, че в Пирин човек напълно губи представа за разстоянията, защото са само скали и не личи тяхната големина спрямо човека. Въпреки това се заблудих, та половин час чакахме Антон да се върне от "ей онзи ръб“. Върна се и... нищо. Тръгнахме обратно по лунната пустош, скачайки по камъните. И чак накрая видяхме, че третото езеро било съвсем до другите две, но частично прикрито от един хълм, та изглежда, сякаш е част от второто. А пък аз, математик Божем, броя до две, ама чак до три... Е, отчетохме прословутите езера и си приготвихме дългоочаквания обяд (вече в два и половина!). Този път със супа:

След храната децата се заеха с любимия си хидрострой: решиха да изградят изкуствен остров въпреки протестите ми, че така променят планинския релеф. Направиха острова и много моля нашите картографи да нанесат промяната върху картата на Пирин:

През цялото време, прекарано край Самодивските езера, децата се любуваха на Джангала, който те оприличиха на легнал динозавър. Че пък не прилича ли?

Хидростроителството продължи с изграждането на мост над реката, за да бъдат улеснени туристите. Тук бяха взети мерки пъстървата свободно да минава между камъните:

Мостът бе тържествено открит и заслизахме обратно към Поповото езеро. Надолу е познатата ни каменна прелест:

Ето го и езерото долу в пропастта, а отсреща се виждат склоновете отвъд Кременските езера, които спокойно сме могли да прехвърлим:

Спускането по наклона преминава в тичане по равното:

А това долмен ще да е, какво друго?

Накрая беше и неотменното къпане, което да ни спести водните процедури в нашата спа-палатка. Само лека вечеря и хоп – в чувалите. Че утре нови камънаци ни очакват...

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Фев 10, 2019 4:27 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Четвъртия ден (всъщност третия пълен) сме го отредили за Валявишките езера. Отбиваме се вдясно преди Поповото езеро и поемаме стръмно нагоре. Ама като казвам стръмно, бая е стръмно: носът на следващия се удря в дупето на предишния. В началото на пътеката, над странното зелено езеро, има една скала, която аз определих като менхир. Че какво друго?

И пак в долната част на пътеката се пресича един буен поток, който с водопади се спуска откъм Полежан (Мангър тепе). Някой да каже, дали извира от езеро?

Някъде нагоре срещнахме първия знак, който по-нататък го имаше на доста места. Някой да знае какво означава той?

Качваме, качваме...

И ето ни на ръба. Виждаме Валявишките езера:

Ахкаме и им се възхищаваме – най-вече заради островчето, а аз тихичко си правя сметката: олеле, след това безкрайно слизане какво изкачване обратно ни очаква! Встрани от нас е Джангалският динозавър:

Отдалече видях стадото крави заедно с бика, който достолепно беше застанал на един метър от пътеката. Изпотих се: викам си, отново ли ще се сражаваме с бик?! Пътеката минава така, че просто нямаше как да го заобиколим. Почнах да му крещя – той само ме гледа снизходително и не трепва. Намерих една тояга – смешна работа! – и застанах досами муцуната му, докато прекарам децата. Бикът явно беше възпитан и не помръдна от мястото си, след като се увери, че и ние не прекрачваме пътеката. Слязохме благополучно, но аз си имах едно на ум за връщането, което щеше да е нагоре и съответно по-бавно. След два часа обаче стадото вече се излежаваше и преживяше далече от пътеката.

Щом се наобядвахме, всеки се зае със заниманията си. Мила мие съдовете:

А в това време момчетата се къпят и хвърлят все по-големи камъни във водата. Максим пък ентусиазирано бърка супата от водорасли:

Макар че изглеждаше безкрайно, обратното изкачване за наше учудване изобщо не го усетихме и бързо стигнахме превала:

И оттам надолу като започна едно бране на боровинки... с шапки!

Децата благородно си деляха добива с мен: всяко поотделно изяждаше по една шепичка и ми даваше една на мен. Та и аз си отядох за цялата година.

Слизането отново беше по ужасни ръбести скали, които ми протриха подметките. Децата обаче им се радваха и търсеха най-завързания път, по който да минат:

А някои от скалите бяха специално пригодени за легла:

Снимах и един гигантски, приличащ на боа клек, устоял на стихиите вероятно благодарение на натрупаната през вековете мъдрост:

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Фев 10, 2019 5:03 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Браво, тия юначета! За такова нещо не бях чувал досега - толкова дни, и на палатка. Истинска премиера на децата.

	nabludatel50 написа:
	Браво, тия юначета! За такова нещо не бях чувал досега - толкова дни, и на палатка. Истинска премиера на децата.

Въобще не е премиера. Това са деца с опит. Ще прочетеш.

Сотиров, поздравления! Всяка поява на твой пътепис е ярко събитие във форума. Благодарности!
Бъдете живи и здрави всички вие!

Много хубава ваканция! Браво!

Каквото и хубаво да се каже за този разказ, снимките и особено за дядото и внуците - все ще е недостатъчно Smile

Владо, не знам след няколко години къде трябва да ги водиш щом отсега вдигате летвата толкова високо. Или те да те водят... Wink

	Цитат:
	Била е кафява, после я замазали, но хубаво, че си личеше! Така и не разбрах какво е наложило „засекретяването“ на тази чудесна пътека.

Няма я в Плана за управление на Парка, затова е "засекретена". Лош закон, но закон, какво да се прави. Sad

А защо я няма вече е друг въпрос, след като е ясно, че туристите няма да заобикалят, особено щом има GPS-и... и сребърна боя Wink

	Цитат:
	Някъде нагоре срещнахме първия знак, който по-нататък го имаше на доста места. Някой да знае какво означава той?

Предполагам обозначава границите на резерват "Юлен"...

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Mariana1000 написа:

	Сотиров написа:
	Някъде нагоре срещнахме първия знак, който по-нататък го имаше на доста места. Някой да знае какво означава той?

Предполагам обозначава границите на резерват "Юлен"...

Да, точно така -- виолетовата линия е границата на резервата Юлен в този район:

Напоследък бяха подновени маркировките по границите на много защитени местности.

Ружа 62г. написа:

	nabludatel50 написа:
	Браво, тия юначета! За такова нещо не бях чувал досега - толкова дни, и на палатка. Истинска премиера на децата.

Въобще не е премиера. Това са деца с опит. Ще прочетеш.

Сотиров, поздравления! Всяка поява на твой пътепис е ярко събитие във форума. Благодарности!
Бъдете живи и здрави всички вие!

Г-жо Ружа, много буквално приемаш нещата Very Happy

Мен ме изненада много този разказ и това за мен е голяма, човешка, искрена, преживяна , весела детска премиера. За други премиера е да се хвалят пред цели свет, че яли водорасли и марули и се качили някъде си първи с ярма в стомаха Laughing

.

Това е денят, в който трябваше да се връщаме. Затова екскурзията се наложи да е кратка. Както всяка сутрин, Максим като часовник ни събуди точно в 7:

Предишния ден се счупи едната от главните рейки, които оформят покрива, и палатката провисна като одрана кожа (вижда се на снимката). Вързах я как да е, но ако беше заваляло, щяхме да имаме проблем. Закусихме набързо, стегнахме багажа, облегнахме самарите на клека и тръгнахме на „къса“ разходка, без скали и стръмнини. С една дума, релакс! Бях набелязал едно от Рибните езера, което наблюдавахме всеки ден от пътеката за Поповото езеро. Привлече ни с буйния водопад, който отблизо се оказа наистина помпозен: много вода, много пяна!

Самото езеро и то очарователно: неголямо, но с красиви брегове, скали за скокове, отражения на съседните върхове и познатото ни яркосиньо, което е индикация за слънчевото небе:

От обяда помествам само една снимка, типична за Максим: пълно съсредоточаване в чинията! Но съм сигурен, че водопадът пред него и Сиврията далече зад него не може да не оставят следи в съзнанието му:

Нататък следва прозаично слизане и по тази причина без снимки. Чудя се как да притъпя отвращението си от пътя, по който вървяхме, за да не засенчвам красотите, които описвах дотук. Не знам защо са решили да разширяват шосето до Безбог и да го правят като за тирове. В резултат всичките километри ние ги изгазихме в десетсантиметрова прах, която се вдигаше над коленете. Тръгнахме с раниците на гръб, както правим винаги на слизане от планините. Още горе строителите ни предложиха да ни ги свалят до лифтената станция, но аз отказах заради принципа. След двеста метра обаче всички усетихме, че товарът по този прашен път ще ни развали цялата екскурзия и затова, когато работниците ни настигнаха с камиончето, ние „благоволихме“ да им предадем раниците. Кошмарът продължи до междинната лифтена станция и аз не разбрах, толкова ли беше невъзможно да се направи някаква паралелна туристическа пътека. Същия кошмар изживяхме на слизане от Седемте езера по пътя за новата хижа: прахоляк и джипове! Така е, когато автомобилите стават приоритет пред туристите.

Втората половина на пътя вече минаваше в красива гора и там стана по-приятно. А най-приятно стана, когато зет ми ни откара в банята на Добринище: истинска старобитна баня с басейни, каквито имаше в София поне десет, а сега няма ни една. Минералната вода ни разтовари донякъде от преумората, а пълното разтоварване ми дойде с узото в близката механа. Така разбирам аз пиринските походи и искам пак! Very Happy

Последната промяна е направена от Сотиров на Нед Фев 10, 2019 5:08 pm; мнението е било променяно общо 3 пъти

Всички сте герои-от най малкия,до най-големия!

И дай боже всекиму такъв дядо-шерпа!

Г-н Сотиров, да сте били на 12-ти (или може би 13-ти август) на заслон Тевно езеро с някой от тези младежи? Мярнах достолепен мъж и малко момче и направих асоциация с Вас, но не успях да говоря с мъжа. Между другото тогава се видяхме там с колегата Божидар (iozkan във форума).

Владо, освен да ти прикача малката щерка, барем прихване и тя малко от вашите приключения Very Happy

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy