ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Боровец - Мезек - предизвикателства и награди
Иди на страница 1, 2, 3  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-8 Рила-Родопи Предишната тема
Следващата тема
Боровец - Мезек - предизвикателства и награди
Автор Съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Боровец - Мезек - предизвикателства и награди Отговорете с цитат
От началото на 2017 в подсъзнанието ми се заформяше идеята да завърша кръга на трите Е-та с последното Е-8. Колкото повече напредваше времето, толкова повече идеята напираше от подсъзнанието към ясното ми съзнание докато не го окупира напълно и вече едва чаках да свърша работа юли месец и да хукна по маршрута в началото на август. Главният виновник за ескалирането на този процес беше четенето на всички пътеписи и всякаква информация във форума. Този пътепис отново няма да съдържа снимки и указания, а само това, което съм преживяла по маршрута. Мисля, че във форума, а и не само в него, има достатъчно снимки, едва ли моите ще са по-добри, а след описанието на маршрута в пътеписа на Тодор Христов, светла му памет, едва ли бих могла да напиша нещо полезно относно указанията за преминаване. Огромна благодарност на всички, които са писали по темата и на екипа на BG Mountains, а и на тези, които са отделили от времето си за полагането на новата маркировка от Аврамово до Каратепе. Без вашата помощ, минаването по този маршрут, за мен би било, да не кажа невъзможно, но доста трудно, особено в последната му част. Като цяло следвах трака на Рекаро, с изключение на това, че слязох в Медени поляни и минах през с. Книжовник и х. „Тънково“.
И така, началото на август настъпи и на 5 август следобед вече приготвям раницата си. Пак тежи повече от една четвърт от теглото ми, но по- лека не можах да я направя. Е, нищо ново под слънцето, като всеки дълъг преход ще свикна с килограмите й.
В късния следобед последва автобус от Кюстендил до Дупница, а след това до Самоков, където преспах вечерта и рано на другата сутрин – бусче до Боровец. Докато вървя към Царска Бистрица през главата ми проблясва еретичната идея да завия направо към Заврачица, и без това не съм фен на Мусала, а и вчера в Самоков разбрах, че 6 август е ден на Рила и огромни тълпи са се запътили към Мусала още вчера. Кой да се сети за това събитие! Но съвестта ми надделява и към 8: 15 поемам право по Мусаленската пътека. За разлика от останалите Е-та, Е- 8 започва без начално произшествие. Е-3 започна с пропускане на спирката в Берковица и обиколка през Монтана, Е-4 - с проливен дъжд, който чаках да поспре в колата на приятел, докарал ме до Драгалевския манастир, а Ел Камино – озовах се без раница на летището в Сан Себастиан, загубена някъде по трасето. Чудя се какво ли означава това и какво ли ми е приготвила съдбата този път. Е, предстои да разбера.

Боровец - Заврачица

Пътеката е приятна, по реката, между дърветата, а и не е безлюдна, като последния път, когато минавах по нея. От време на време ме задминават младежи с малки ранички и бърза крачка. Оставам да пухтя като локомотив след тях. Вече осезателно усещам 14 кг раница на гърба си. Е, пухтейки, след една почивка излизам от гората и влизам в клека. Към 13:00 ч. съм се замъкнала до хижата. Тук ври и кипи от хора, разнасят се кюфтета и бири, ехти от песни. Група ветерани са окупирали една голяма маса и под съпровода на акордеон пеят планинарски песни. Редя се на опашка за чай, хапвам нещо, нямам време за мотаене и глезотии, всички тези веселяци няма да ходят до Заврачица през Мусала. Тръгвам към върха, пътеката е пренаселена, отгоре се изсипват тълпи, бързащи за лифта. Никой не дава път на пухтящия локомотив нагоре, едва се разминаваме по пътеката. Алековото езеро – миг на съзерцание и после пак борба със стръмнината и тълпата. Редя се на опашка и за да си напълня вода преди заслона. Малко любуване и на Леденото езеро и пак нагоре. Все още има слизащи хора, но не е така пренаселено. Към 16:00 ч. допухтявам до Мусала. На върха е спокойно, има 2-3 човека, които след малко тръгват надолу. В съзнанието ми изплуват спомени от последния път, когато бях тук и спах на метеорологичната станция. Прекарах чудесна вечер със семейството на единия от работещите на съседната станция. Дъщеричката му, тогава, мисля на около 10 г. ходеше с патерици, а баща й я беше носил на гръб до Мусала, както и на повечето им планински походи, защото семейството бяха планинари. Според мен детето тежеше около 40 кг. Сега върхът беше пуст и негостоприемен. Става ми много мъчно и запрашвам към Заврачица. Слизането, както обикновено, е по-трудно от качването. Преплитам крака като спънат кон. И после пак качване по Близнаците, трудна работа – раницата тежи, стъпалатата ме болят, вече се чудя дали ще стигна Заврачица. Но крачка, по крачка, трябва да вървя. Първият ден винаги е така. Към 18:00 ч. като че ли силите ми се възвръщат и започвам да крача по-бодро. Нямам много време да се порадвам на широкия простор, върховете и билата, пейзажът след утре ще се смени, но вече се чувствам в свои води, дишам с пълни гърди, крача по билото и се любувам на гледките – наградата ми за първия ден. Към 19:15 съм минала Манчо и пак преплитам крака надолу. Скоро слънцето започва да се скрива зад върховете. Смрачава се, огромната, пълна луна се появява на небосклона. Почти в 21:00 стигам до Заврачица. Хвърлям раницата пред хижата и се сгромолясвам на един стол в кухнята. След малко хижарят ме фиксира. Обичайните въпроси – откъде, накъде, а защо съм сама?
- Ами като те видях без раница, реших, че идваш от Боровец или от някоя палатка наблизо.
- Раницата я захвърлих пред хижата, вече доста ми натежа, а иначе щеше ми се да дойда направо от Боровец, ама трябваше да мина през Мусала.
Последва обилна вечеря и после след трудния първи ден право в леглото.
Пон Окт 23, 2017 12:17 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Пчелата Жужа



Регистриран на: 29 Окт 2013
Мнения: 577

Мнение Отговорете с цитат
Jumpy
Хубаво разказвате. Чакам продължението. Ама Вие - спокойно, не бързайте.
Ако сте от Кюстендил - много обичам този град. Very Happy
Пон Окт 23, 2017 11:23 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
аngel



Регистриран на: 02 Юни 2015
Мнения: 1227

Мнение Отговорете с цитат
Преживяванията са истината, която остава...сухото описание на тракове е за статистиката Smile Браво за смелостта самосиндикално да се тръгне по тези дълги маршрути !

_________________
https://blogailiev.blogspot.com
Пон Окт 23, 2017 8:49 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Ружа, радвам се че Ви харесва това, което разказвам. Родена съм в едно село, близо до Кюстендил, но живея в града от 25 години. Той, наистина е много красив, природата му е дала много, но, както винаги има едно "но", за което по-добре да не отваряме дума.
Наблюдателю,благодаря ти за добрите думи, наистина ценя мнението ти, но нека, все пак, да кажа, че изчетох доста описания на тракове с указания, за да стигна до местата и да изживея всичко, което описвам. И едните и другите са нужни. И надявам се това, което аз пиша, да е полезно за някой друг.

Заврачица – Юндола

След чаша кафе, в 7:45 съм готова за тръгване. Както обикновено, потеглянето ми е трудно. Пъшкам по пътеката нагоре, обратно до разклона за х. Белмекен. Раницата ми убива отвсякъде, но и с това ще се свикне. На седловината Заврачица сядам да се полюбувам на гледката назад, която скоро ще се скрие като закрача по Янчов чал. Слънцето вече пече, а с ужас установявам, че във водата, която си налях на Заврачица плуват разни дребни парцалчета. След около час вече се движа с бодра крачка и ведро настроение. Крача по широкото било, а главата ми е празна откъм градски мъки и неволи. Не след дълго стигам до малък водопад, до който се мъдри една табела с надпис Мръне водопад. Е, какъвто ще да е, добре, че го има, че да си сменя парцаливата вода. След кратка почивка започвам да слизам. Пред очите ми се е ширнала тучна долина. Вече в ниското забелязвам няколко кучета, заставам нащрек, но слава Богу с тях има човек – пастир, тръгнал да опъва жици, с които да загражда пасище за стадото крави, подрънкващо със звънците си в далечината. Обяснява ми, че по жиците няма да тече ток, защото в националния парк не е разрешено. От дума на дума, измежду разговора за това колко трудно се гледа стадо крави в планината и как все попада на пастири, които закусват с половинка ракия и не може да се разчита на тях, се оказа, че до неотдавна е работил в дърводобивната промишленост в кюстендилските планински села. Най- голямо впечатление му направило колко страшна е самотията на хората. В едно такова село, пръснато на махали по ридовете, но почти обезлюдено, кънтяла силна музика. Попитали човека защо е пуснал музиката толкова силно, а той отвърнал, че му е много самотно, а силната музика като отекне в другия рид и се върне обратно все едно, че друг човек пее оттам. Странна работа, мисля си, няма угодия на хората. Едни ги мъчи самотата, а други като мен, хукнали в гората, далече от тълпата и шумотевицата.
Сладко си приказваме, а времето напредва. Трябва да потеглям, че път ме чака, а и на небето са се появили няколко пухкави, бели облачета, които не се знае в какво ще се превърнат. По високото се върви леко и приятно. Към 13:00 ч. приближавам Мочурището, където маршрутът се раздвоява за седловината Ушиците и спортната база „Белмекен“. В далечината, по посока спортната база, голяма група ми маха и вика, отвръщам на поздрава и сядам да почина преди качването. Докато похапвам и разглеждам картите, от небето се разнася силен тътен и проблясват светкавици. Изненадано повдигам поглед нагоре – малките, бели облачета са се превърнали в оловно сини, буреносни облаци, покриват половината небе и заплашително се носят към другата половина. Тази гледка и споменът за други гръмотевични бури по планинските била моментално ме изстрелват на пътеката за спортната база. Със сигурност ще стигна по-бързо до подслон, ако ме застигне бурята. Може и да съм поумняла малко на третото Е. Подтичвам по билото, въпреки че знам, че от буря няма как да се избяга. Гърмежите зачестяват, но духа вятър и може да отнесе бурята в друга посока. Насреща ми мъж и жена – жената е забрадена, шалвари, дълга връхна дреха. Спирам за кратко, обичайното откъде, накъде, коментираме времето, но така или иначе, вече сме тръгнали, каквото е такова, засега сме в периферията на буреносните облаци и само ни ръси. Скоро на хоризонта се появява язовирът и следва тягостното, стръмно слизане до спортната база. Като че ли за днес бурята ми се размина. Близо до базата, на една полянка си почива групата, която видях отдалече. Те са дотук и утре продължават за х. Гургулица. Пресичам базата, покрай язовира и хайде на асфалтовия път за Юндола. Стъпалата ми яростно протестират срещу ходенето по асфалт, оглеждам се за пътеки по билото до асфалта, но безуспешно. Спирам за кратка почивка на Радюва чешма и събувам обувките, а по шосето профучават скиори на ролкови ски. После пак се тътря по асфалта и към 17:30 се дотътрям до х. Хр. Смирненски. Отпред е доста оживено, явно хижата е пълна, но за мен и без това е рано да спирам да ходя, така че продължавам по шосето. Застига ме и на около стотина метра пред мен спира кола, връща се назад и от нея изскача жена със забрадка и шалвари.
- Не ни ли помниш, срещнахме се на билото. Хайде да те закараме до Юндола.
- Благодаря, ама не може. Трябва да вървя пеша.
- Е, ние си отиваме вкъщи, в Аврамово.
- Утре ще съм там.
- Обади се да пием кафе. Търси къщата на зъболекаря.
Мили хора. След приятната изненада, продължавам по асфалтовото шосе, което продължава да скапва краката ми. На отбивката при местността Старина изобщо не се чудя и хващам пътеката през гората. Пак започва да ръми и пак подтичвам по пътеката, която е добре маркирана, а и вече няма асфалт. И в 20:00 ч. излизам на туристически комплекс „Андела“, нанасям се в едно модерно бунгало с баня и телевизор и най-важното, без обувки чак до утре сутринта.
Пон Окт 23, 2017 11:28 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Юндола – Медени поляни

В 7:30 напускам приятното кътче Андела и бързам да сляза в центъра на Юндола и да пия кафе, защото барчето в комплекса отваря в 8:00. След кафето, уви, пак по асфалтов път към Разлог. Но съм бодра, отпочинала, а и все още е прохладно. Завой след завой по скучното шосе, добре че няма много коли, изкачвам се до чешма и беседка. Сядам за кратка почивка, няколко крави се мотаят наоколо, а след малко се появява възрастна жена, която ми изнася поредната лекция за това как не трябва да ходя сама и какво може да ми се случи. Знам, че жената е загрижена и има добри намерения, но понякога ми идва повече. Съкращавам почивката и пак се понасям по асфалтовия път. Скоро стигам до бензиностанция и предполагам, че селото, което се мъдри на хълма е Аврамово, защото на отбивката вече има прясна червена маркировка. Към 10:00 ч. вече крача по стръмното Аврамово. На портата на една къща е застанал мъжът, който срещнах с жена му преди язовир Белмекен вчера. Нямах намерение да търся къщата на зъболекаря, който се оказа, че е синът им, и да притеснявам хората пиейки кафе у тях, но съдбата е решила друго.
- Е, каква стана тя. Пак се срещаме, влизай, влизай.
- Ами, нали казват, че планина с планина не се среща, човек с човека се среща, явно трябвало е да се срещнем пак.
Дотичва и жената. Принася кафе, кисело мляко – собствено производство, праскови… Говорим си за живота в България и Аврамово. Трогната съм от гостоприемното им, добронамерено отношение към една непозната от билото. Чувствам се наградена. Пак се заплеснах в приказки, слънцето вече е високо на небосклона и ме подсеща, че трябва да потеглям, защото скоро ще настане жега. Разделям се с милите хора и излизам от селото. Вече здравата напича. Тътря се по широкия, горе-долу равен път, ама и жегата няма равна. От двете ми страни се редуват картофени ниви и поляни. От време на време се разминавам с местни на различни возила – коли, мотори, каруци. На един завой дочувам кучешки лай, стреснато се оглеждам – в ниското забелязвам постройка, която вероятно е овчарник, а към пътя се носят две кучета. Заковавам се на място, а кучетата, слава Богу, лаят яростно, но спират на пътя. Успокоявам се и бавно продължавам. Вече е минало пладне, от двете ми страни се събират облаци и в далечината започва да гърми. Малко след 13:00 ч. сядам за почивка. Над мен внезапно изтрещява с такава сила, че направо сърцето ми подскача. Но все още не вали. Тръгвам, а пред мен потъмнява все повече и повече, отивам право в бурята, но мога ли да си седя на едно място и да чакам. Гърми отвсякъде, но след първоначалния шок вече не ми прави впечатление. Започва да ръси, а аз подтичвам, като че ли не знам, че от буря в планината не може да се избяга. Не ми е първата буря в планината, но спомените ми се бяха поизтрили. Е, сега ще си припомня, а и ще си платя за вчерашния дяволък в Рила. Малко преди Велиица започва да вали сериозно, едва изваждам дъждобрана, нахлузвам го и се сгушвам под един храст. В следващия час над главата ми се излива порой, наоколо се спускат светкавици и небето се раздира от мощни гръмотевици. По пътя потичат кални реки, понася се ромон на поточета, седя сгушена под храста и чакам бурята да премине. Накрая, както след всяка типична лятна буря, слънцето пробива облаците и около мен се понасят изпарения. Поизтупвам дъждобрана и хайде напред. Звъня на даскала в Медени поляни:
- Дали все още приютявате закъсали туристи?
- Е, щом сте тръгнали, ще ви отворим училището.
Сега, след като се сдобих и с обещание за покрив над главата ускорявам крачка, вече наближава 17:00 ч. Отляво и отдясно гора, слизания, качвания, тук-там полянки, няма много гледки, но не се оплаквам, бурята премина, дърветата около мен, блестят окъпани от дъжда, мирише на смола и гора. Краката ми крещят за почивка, но цялото ми същество попива и се радва на ароматите и звуците на свежата гора. Кратка почивка на Хайдушката чешма. Спира един джип. Предлагат ми да ме закарат. В отговор на отказа ми получавам недоумяващи, насмешливи погледи. Към 20:00 ч. хващам разклона за Медени поляни, звъня на Даскала, като си мисля, че скоро ще съм пред училището – дава свободно. След половин час влизам в селото, предполагам махалата Горелци. От малките къщички и затрупаните с какво ли не дворчета изскачат любопитни деца.
- Ти откъде си?
- От Кюстендил.
„Кюстендил, Кюстендил, Кюстендил“ - подемат те като ехо и тичат наоколо. От една къща излиза мъж. Той ми обяснява, че за да стигна до училището трябва да сляза през горичката надолу по хълма, да пресека река и да се изкача на другия хълм, където е другата махала и училището. Ех, както се бях приготвила да се сгромолясам и да не стана до утре, сгромолясването се отлага, а пък и като помисля, че ще трябва до го минавам пак утре на връщане, но колкото по-бързо тръгна, толкова по-бързо ще стигна. Слизам по хълма през горичката, внезапно притихналата привечер е разцепена от мощен призив за молитва, който се разнася от джамията на другия хълм. Долината ехти от гласа на ходжата, вероятно на запис, кънти от единия хълм, удря се в другия и се понася в небето. Все едно съм в роман на Антон Дончев. Другият хълм – смесица от 19 и 21 век. Жени с шалвари и забрадки, кални, коларски пътища, сателитни чинии, кафенета и хранителни магазини. Любопитно ме оглеждат от глава до пети, но освен да отговорят на поздрава ми не подхващат разговор. Със сетни сили се домъквам до върха на хълма, където се намира училището. Пак звъня на Даскала и скоро той се появява. Сдобивам се с класната стая на втори клас. Предложението ми да заплатя нещо за нощувката бива категорично отклонено. Разглеждам стаята. Стените са окичени с рисунките на Абдула, Севджан, Хатидже – все мохамедански имена, но сред тях са и писмата до дядо Коледа, пак от същите деца.
Вто Окт 24, 2017 11:41 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Медени поляни – язовир Голям Беглик

В 7:30 вече съм пила кафе в магазинчето до училището и слизам към реката, за да се изкача през горичката по другия хълм и обратно на пътеката. На ставане, за моя изненада, селото беше обвито в гъста бяла мъгла, която вече започваше да се разсейва малко по малко. Стръмният, горист хълм не ми е много по вкуса рано сутринта, но бързо го изкатервам. Влизам в махалата. От една къща изскачат две кучета, лаят злобно и се спускат към мен. Отстъпвам назад, но там е по-ниско и се прекатурвам заедно с раницата. За секунди лицето ми се озовава срещу оголените зъби на кучето. Всичко се случва много бързо и много бавно едновременно. Скачам веднага, кучетата се дръпват, наизлизат хора. Мъжете псуват, жените проклетисват кучетата. Уверявам ги, че нищо ми няма, поизтупвам се и продължавам. След около час съм на пътеката, решавам да си почина след случката с кучетата и сядам под едно дърво да се полюбувам на гледката. Дочувам мотор на автомобил, след малко се задава и автомобила и спира.
- Ти къде отиваш?
- Към Каратепе.
- Колко сте?
- Сама съм.
- Как така сама? Не може да ходиш сама в тая гора. Да те закарам донякъде.
- Благодаря, ама аз така ходя.
- Аз ще съм тука наоколо до няколко часа, ще бера гъби, и после оставаш сама, да знаеш.
Чак ме досмеша от заплашителното конско, развеселих се, но е време да потеглям. Всичко е мокро от вчерашния дъжд. Често шляпам в локви. Калният път се вие с качвания и слизания през гората. След поредното качване и слизане към 13:00 ч. се показва Каратепе. Виждат се доста постройки на поляната, но решавам да изляза на асфалтовия път и тръгвам по него. От едната му страна има скара-бира, поместена в една барака, пред която се редят работници. Продължавам по надолу – затворено заведение, но от другата страна съзирам вила „Меандрите“, за която бях чела, че е приятно място. Пресичам пътя и по едно мостче влизам в двора на вилата. И местенцето не ме разочарова. Чисто, спретнато и гостоприемно, с кокетна градинка отпред. Любезният собственик набързо спретна една вкусна скара и царски си похапнах. При него, както по-късно разбрах, чести посетители се горските от района. Този път не правеше изключение. Говорим за вчерашната буря, в която разбрах от тях, са загинали хора на яз. Широка поляна. Съветват ме да не продължавам, защото прогнозата е за дъжд и гръмотевици и до яз. Голям Беглик има доста път. След обилния обяд, а и както си седя в градинката, хич не ми се тръгва, ама не ми се губи половин ден. Стягам си обувките и си вземам довиждане с добрия домакин, който ми напомня, че ако до половин час си променя решението съм добре дошла да пренощувам. Мисля си, че всъщност, току-виж съм се върнала, защото още не съм говорила с Горски център “Чатъма“ дали могат да ме приютят, но тръгвам. След малко звъня на Чатъма – нямат свободни места. „Ама нито едно ли?“ – ужасено питам при алтернативата, че ще губя половин ден и ще трябва да прекроявам графика. „Нека пак да проверя и ще Ви се обадя“- казва гласът отсреща. За мой късмет след малко се оказва, че имат едно свободно място. Е, сега като имам обещание за легло, мога да си мрънкам, че е горещо и стръмно. И така, пак през гората, та до местността Кръстовете – огради, бараки и постройки. Изневиделица изскача тълпа мургави дечица, които хукват след мен , но незнайно защо се отказват да ме настигнат. Гласовете им бързо заглъхват при спускането ми надолу. Пътят се вие по реката, през гората, пресича по малки, симпатични мостчета. Сядам да почина на една грамада отрязани трупи, дотук добре, но ставайки, за моя неприятна изненада, установявам, че съм се декорирала със солидно количество смола, а вече нахраних и няколко комара. Затова, я, по-бързо към язовира, едва-ли там няма комари, но има легло за мен. Към 19:30 ч. завивам по единия ръкав на язовира и след около половин час седя пред бунгалото в горския център и се наслаждавам на язовира. Водата нежно се дипли до брега, а слънцето постепенно се оттегля зад дърветата и залеза се спуска с меки тонове. Миг съзерцание и следват тривиалните ежедневни дейности – къпане, вечеря… Местността се оглася от детски глъч, разговори и музика. Горският център си има две кучета – Панчо и.. другото не се сещам как се казва, толкова са изтормозени от децата, които се опитват да ги включат в игрите си, че като ги видят, хукват някъде извън него. С напредването на вечерта шумовете притихват и е време за сън. Някъде подрънква китара, но физическата умора надделява над любопитството.
Чет Окт 26, 2017 10:46 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
аngel



Регистриран на: 02 Юни 2015
Мнения: 1227

Мнение Отговорете с цитат
Хубаво, и наградите много ....

_________________
https://blogailiev.blogspot.com
Пет Окт 27, 2017 8:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря. И на мен ми е хубаво, защото минавам маршрута още веднаж, докато пиша за него. А наградите - изненади са навсякъде по пътя.


Горски център „Чатъма“ – х. Орфей


В 7:45 ч. си вземам мекиците от закуската, които ще ям за обяд и тръгвам обратно – 2,5 км до началото на язовира и после по другия ръкав. От време на време, зад дърветата се разкриват гледки от язовира, почивни станции, къмпинги, риболовци в лодки. Язовирът е притегателно място за много хора, които вече се радват на утринната хлад, копринено сините води и яркото слънце. А на мен това обикаляне по ръкавите вече ми се струва доста продължително. Към 11:30 ч. поемам по отбивката за яз. Широка поляна. През полянки и гора, по добре маркирана пътека и така до пресичането на рекичка след което се сблъсквам с огромно паднало дърво. Обикалям по склона през гората. След доста борба със стръмното, без пътека, между дърветата, излизам на пътеката, а тя се губи затрупана сред безброй клони, явно е имало сеч. Както и да е, накрая излизам на макадамов път. Не знам кое повече не харесвам, дали асфалта или трошливия макадам, но днес има повечко и от двете. Скоро пред мен се разлива яз. Широка поляна. Приятно е да се изненадвам от различните гледки на вода и гора докато обикалям язовира. Късчета от водната шир, небе и дървета се разкриват в различни форми след всеки завой. И така до отбивката, която ме отвежда до портала на Горско стопанство „Дженевра“. Малко водопой на чешмата пред портала и след помпената станция пак по безкраен макадамов път покрай река. Препъвам се и ритам малки камъчета, влача крака по трошливата настилка на Катранчов дол и достигам изоставени постройки, за които знаех, че са там и предварително си ги бях нарочила за място за почивка, но отвътре изскача едно малко куче. То лае малко пресилено настървено, макар че очевидно го е страх да излезе на пътя. Е, хайде, няма да го дразня, другаде ще е почивката. След малко пресичам реката и почивам в една беседка. Пътеката се извива право нагоре в гората. Най-после по-различен терен. Не съм си мислила, че ще се радвам на стръмнината, но ето, че и това се случва. Докато се катеря, дочувам подрънкване на чанове. Отнякъде изскачат няколко крави, сигурно заблудени. Вървя нагоре, а скоро цялата околност се оглася от звън на чанове. Ехти мелодия, която явно ги насочва към определено място. Стръмното изкачване приключва на огромната Партизанска поляна, покрита от огромното стадо крави. С крайчеца на едното око забелязвам куче. По-добре да изчакам стадото да се изнесе, че срещите с кучета не са ми от най-любимите. Сядам до една паметна плоча и търпеливо изчаквам. След като поляната се поразчисти, тръгвам след стадото. От единия му край различавам фигури на хора, които ми махат. Подтичвам към тях – жена и момиче, които са дошли да прибират стадото. Обичайните въпроси – защо съм сама, не ме ли е страх. Вече се чувствам като един кореец, който ходеше по Ел Камино бос и с голямо усилие се възпрях да не го питам защо го прави. Предположих, че постоянно трябва да отговаря на този въпрос, чак сега разбирам как наистина се е чувствал. Както и да е, за пореден път споделям, че според мен в планината не е толкова страшно, колкото в града. Пожелаваме си всичко добро и продължавам, сега вече спускане, през гора и поляни. Кратка почивка на една беседка с чешма и пак припкам по пътеката надолу, не ми се иска да се срещам с прибиращи се привечер стада. След поредното спускане, излизам на поляна, отляво съзирам някаква къща, която ми изглежда като вила, тръгвам право през поляната и на пътя. А на пътя – няколко табели за … Тешел и една за х. Орфей в обратната посока. Е, къде съм я пропуснала? Обратно по пътя нагоре, след около 100 м ето я хижата, скрила се зад къщата, която пренебрегнах. Хижарите са уморени и като че ли не им е до мен, ама и да ме върнат не върви. Сутринта си е тръгнала поредната голяма група и сега хижата най-после е празна. Казвам че е 19:00 ч. и мога да продължа и за Тешел.
- Ти си знаеш, но има много нападали камъни и не е много лесен пътя.
- Ако имате нещо за ядене, оставам.
- Ами днес не сме размразявали месо, всичко е във фризера.
- Не е нужно да е месо, може един омлет.
- Ами, може
Е, щом се сдобих с омлет, по-добре да следвам първоначалния план и да си почина на тишина и спокойствие след един горещ душ. Речено – сторено. По-късно се поява едно семейство, което е на почивка там от една седмица и остава да вечеря, а аз се понасям да се сгуша под завивките.


Последната промяна е направена от абсурд на Съб Окт 28, 2017 11:36 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Пет Окт 27, 2017 11:59 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Х. Орфей – с. Триград


Потеглям в 7:45 ч. Всичко живо в хижата спи. Не че има нещо нередно в това, но с умиление си спомням за Халил и Елиф от х. Лескова в Стара планина, които станаха да ми направят кафе и да ме изпратят в 7:00 ч., въпреки, че им бях казала да не стават само заради това. Слънцето все още се крие зад високите скали, а утринната хлад изостря сетивата ми. Дишам свежия въздух с пълни гърди и се дивя на канарите надвесили се над пътя и стръмните гористи хълмове. Камъни, нападали от скалите, на места затрупват и без това почти превзетия от тревата асфалт. Пътят лъкатуши по ждрелото на реката, а резерватът Кастракли смайва с величествени гледки.
Към 9:45 ч. спирам за почивка на Тешел. Зареждам се с порядъчно количество кофеин и тръгвам по шосето за Триград. Знам, че ме чакат 14 км по натоварено асфалтово шосе и не бива да се мотая. Минавам покрай заведения накацали на брега на реката, кокетна беседка в короната на дърво ме изкушава да се присъединя към посетителите на заведенията, лежерно наслаждаващи се на хубавата утрин. Е, ще го оставя за друг път. Продължавам по шосето, профучават коли и в двете посоки, шофьори ми предлагат превоз. С един от тях се разбираме само със знаци. Добри хора, но по този маршрут се ходи пеша. Вече е пладне и жегата започва да ме мори, добре че тук-там има беседки и чешми. Всеки завой разкрива нова, спираща дъха гледка, която ме кара да забравя изтощителната жега и крещящите ми за почивка стъпала. Причудливите скални форми не са оставили много място за автомобилите, какво остава пък и за пешеходци наред с тях. Чудя се къде да гледам, дали във величествените скали или в пътя, за да не ме отнесе някоя кола. Към 14:00 ч. наближавам Триград. На пещерата Дяволското гърло са се струпали тълпи туристи. Джипове чакат да ги закарат до Орлово око, Ягодина и Чаирските езера. Е, явно ще е пренаселено, все пак е петък. И така и става – в х. Триградски скали няма места, обикалям по жегата да си търся подслон, но навсякъде е пълно. Накрая намирам свободно място в х-л „Триград“. Цената не ми харесва, но това е положението. Остатъкът от деня продължи с къпане, пране и пазаруване. Вечерта бързо се спусна и отново е време за сън.

Триград – х. Ледницата

Отново съм на път към 7:45 ч. Пътеката е близо до хотела, извива се стръмно нагоре. Набирам височина, а слънцето вече огрява склоновете и ме напича. Ще е жега още от сутринта. Добре че влизам в горичка и сянката от дърветата носи приятна прохлада. Малко по малко, дърветата се разреждат и пред погледа ми се ширват тучни, зелени поляни, а в далечината се синеят върхове. На душата ми става леко и приятно, остава само да заподскачам по пътеката. След виртуалното ми летене из простора се налага да сляза бързо на земята. На един голям разклон маркировката се скрива и обикалям докато накрая съзирам табела, шмугнала се в едни храсти, откъдето тръгва едва забележима пътека. Скоро започвам да се спускам по пътя до реката. След моста, по инерция продължавам по течението на реката и след още стотина метра се усещам, че не трябва да правя така. Хайде обратно до моста! Който витае по облаците, сега ще припка нагоре. Дори и табелата на моста не съм видяла. След като порядъчно се нахоках, тръгвам по стръмната пътека, която доста ме озори. Най-после х. Чаирски езера. Кратка почивка за кафе и пак нагоре покрай езерата. Днешният ден радва окото ми с разнообразни гледки – просторни зелени поляни, гори, езера. Жегата подпалва краката ми и през час свалям обувки и чорапи, цялата съм мокра от пот, но и това не може да помрачи радостта ми, че съм тук и мога в един ден да съм част от всичко това. След стръмнините нагоре последва стръмно, каменисто слизане и ето я Мугла. 14:00 ч. е – селото е притихнало, всичко живо се е скрило от жегата. Не видях отворен магазин, но не съм и търсила. Мотая се докато намеря пътеката за излизане от селото, пак е доста стръмна. Почивам си докато разглеждам една змия по пътеката, този път няма да проверявам дали е жива. Продължавам стръмното изкачване в гората и след него кръстопът, пак се мотая докато хвана вярната посока. По панорамния път планината отново се разлива в обширни била и разкрива далечни върхове. Пак се заплесвам и за малко да потегля направо за Гела на един завой. Скоро се появяват и огромни скали. След поредното слизане наближава 19:00 ч. и наближавам х. Ледницата. Събота е и вероятно хижата е пренаселена, а доколкото знам, хижарят не е от най-гостоприемните. Може да се наложи да слизам в Гела. На масите пред хижата се е настанила една групичка.
- Има ли някой на хижата?
- Ние сме тук. Ама хижарят е болен и хижата е затворена.
- Ех, сега ще трябва да слизам до Гела.
- Ти първо ела да пийнеш и хапнеш с нас, пък после ще му мислиш.
Решавам да поседна малко при тях. Те са две семейства от Пловдив, тръгнали да прекарат съботната вечер на Ледницата, но за всеки случай си взели палатките. Пийнах, хапнах, разприказвахме се и Гела взе да отпада като вариант. Но къде ще спя? Имам спален чувал, може в дърварника, или на пейките пред хижата или на задната седалка на джипа им. Разглеждам бележката на заключената врата на хижата, която уведомява, че хижарят е болен и хижата не работи и чувам как вътре шурти вода. Споделям с останалите, че вътре сигурно е забравена чешма, а те се изсмяха и казаха, че хижарят е вътре. Чули са го как кашля, а докато разпъвали палатките, някой прибрал чаршафите, които преди това се сушели на простора. Направо ми прозвуча като виц. По-късно запалихме огън под двата бора зад хижата, добрите хора ме нагостиха с вкусотиите, които носеха, приготвени на огъня, лееше се вино, разказваха се истории, пееха се песни. Накрая спах в джипа. Да са живи и здрави, прекарах една вълшебна вечер с тях и се почувствах истински наградена.
Съб Окт 28, 2017 11:31 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Под двата бора зад х. Ледницата – х. Перелик

Събуждам се към 7:00 ч. и се оправям тихичко, за да не събудя останалите. След около час всички са се събудили и пием кафе. Вземам си довиждане с милите хора, които ми дадоха подслон и споделиха храната, времето и добротата си с мен и започвам да се катеря по гористото било. Доста е стръмно и често поспирам да си поема дъх. Към 10:30 гората се разрежда и се подават свежи полянки. Малко встрани съзирам параклис. Отклонявам се от пътеката, но отивам до го разгледам и да поседна до чешмата при него. Облачно е, слънцето се показва от време на време, но не е голяма мор. После продължава катеренето, внимавам да не пропусна вр. Орфей, за който събеседниците ми вчера казаха, че се казва Широколъшки снежник, а на картата е Карлъка. Е, няма да си простя, ако подмина върха с три имена. На върха има групичка туристи, тръгнали в обратната посока към Мугла. Говорим си за хижаря на Ледницата, казват, че това му е последния сезон. Дано да е така, иначе трябва да отпишем тази хижа. Те потеглят към Мугла, а аз оставам да се дивя на гледките във всички посоки. Зелените била и върхове се диплят пред погледа ми, зеленината гали и успокоява сетивата ми. Но вдигам поглед нагоре – все повече облаци се събират и е по-добре да тръгвам. Пътеката по билата е приятна, от време на време се разкриват гледки надалече, докъдето поглед ми стига, не ме мори жега, по високото даже и раницата не ми тежи – какво повече мога да искам? Подсичам Перелик и следва спускане до превала, започва да ръси леко, дано да не завали поне до х. Перелик. Подтичвам по пътеката към хижата. Перун явно чу молитвите ми за „не дъжд“ и въпреки, че започна да гърми, все още не вали. В 14:00 ч. пия кафе на х. Перелик. Неделя е и повечето туристи са се изнесли от хижата. Продължава да гърми, започва да духа и облаците пълзят по цялото небе. Дали ще се съберат или вятърът ще ги отнесе другаде? Давам си половин час почивка и ако не завали, тръгвам за Пампорово. Все пак дотам са само 3 часа. Времето за почивка изтече, небето все повече се затулва, но ще тръгвам. Едва съм изминала стотина метра по пътя след хижата, над главата ми се разнася тътен и руква пороен дъжд. Приютявам се под един навес до пътя. Чакам да спре дъжда и да продължа, нали е лято, ще повали час, дори и два и ще спре. Ама то, дъжд като дъжд ли е? Намалява за кратко, само за да набере сила, после небето се раздира от мощен гръм и пак започва да плющи пороен дъжд, спуска се мъгла, земята и небето се сливат. Имам чувството, че никога няма да спре. И не спира. Колкото и да не ми се иска, трябва да се върна в хижата. Там вече се е появил хижарят. Обяснявам му какво ми се е случило, а той казва, че една група, която трябвало да посрещнат сега, се е уплашила от дъжда и няма да дойде, така че в хижата няма никой. Той и хижарката искат да си тръгнат, защото, освен това, е паднал по стълбите вчера и иска утре да отиде на лекар.
- Ти прибираш ли се? Къде искаш да отидеш? Късметлия си, защото ще те закараме докъдето искаш – Пампорово, Стойките ….
За миг пред очите ми потъмнява като в окото на бурята – не ми се иска така да продължа прехода.
- Ами, аз правя Е-8, идвам от Ледницата и трябва да продължа за Пампорово, но пеша.
- А преди Ледницата?
- Преди нея, Триград.
- Е, ти хубаво правиш Е-8, ама го правиш на обратно. То се прави Пампорово – Ледницата – Мугла – Триград и натам.
Е, сега вече пред очите ми просветна, едва се сдържам да не се разсмея, цял живот съм на обратно, няма начин и сега да не е така.
- Ами, доколкото знам, този маршрут започва в Боровец и свършва в Мезек, ама щом казваш… Не може ли да ме оставите в едно бунгало и на сутринта да ви оставя ключа някъде?
Хижарят ме поглежда учудено, последва неловко мълчание, но после рече:
- Щом така искаш, ние сме тук да помагаме на туристите, ако имаш нужда и храна ще ти оставим.
Докато ме настанява в едно бунгало, говорим за хижаря на Ледницата. Обяснява ми, че той бил много болен. Искали да го отведат в болница, но той отказвал.
Представям си колко луда съм му изглеждала, но и лудостта, понякога се награждава. На настояването ми да платя нощувката, отвръща, че не всичко е пари, пожелава ми лек път по Е-8 и потеглят, а аз оставам в бунгалото със заключената хижа и едно мокро до кости куче, което обикаля полянката отпред и все повече ми прилича на пълзящ мокър китеник, но съм благодарна на хижаря, можеше да не ми позволи да остана там. Дъждът спира чак в 22:30 ч. Заспивам с мисълта, че наистина съм късметлия, защото ако вчера бях слязла в Гела, днес дъждът щеше да ме свари на билото, а ако бях постояла още малко под навеса, щях да се озова пред заключената хижа.

Х. Перелик – Пампорово

В 8:00 ч. небето блести с най-лазурното си синьо и няма никакъв помен от това, че вчера се опитваше да удави земята. Не бързам, и без това е ясно, че днес ще стигна само до Пампорово. Гората, окъпана от снощния дъжд, трепти на слънцето и хладния, свеж въздух. Спускам се по калния път, а в далечината се разкриват гледки със сгушени в гънките на планината села. Подминавам беседките с чешмички и спирам за почивка на параклиса Св. Панталеймон. Продължавам покрай пистите, шляпам през големи локви и сигурно само на главата не съм си качила кал. Стигам до лифта за Снежанка в 11:00 ч., а в 11:30 пред базата на МС „Орлица“ вече предвкусвам блажена почивка, не че много съм се уморила, но кроя планове да хвърля раницата и да се шляя из Пампорово или да се кача до Снежанка с лифта, което си е чисто мързелуване, но надеждите ми за скорошно мързелуване се разбиха на пух и прах. Тази година базата не работи с индивидуални туристи, а само с организирани групи. Звъня на друг хотел, чийто номер съм си записала предварително. Казват, че е близо до църквата. Хайде сега обиколки. Един човек, който попитах къде е църквата, каза, че е на около 5 км надолу към центъра на Пампорово. Това е в посока различна от тази, в която ще вървя утре и не ми харесва идеята да слизам един час и утре сутрин да се качвам обратно. Значи трябва да търся нещо в тази част. Обикалям и зяпам, повечето хотели работят само зимата, подсмихвам се на табелите „Пазете се от падащия сняг!“ и плувам в пот. Накрая се настанявам в хотел „Замъка“. Все пак трябваше да сляза до центъра в търсене на хляб и други продукти и шляенето се осъществи, но малко по-късно.
Чет Ное 02, 2017 12:19 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Пчелата Жужа



Регистриран на: 29 Окт 2013
Мнения: 577

Мнение Отговорете с цитат
Чета с удоволствие; хубаво разказвате.
Много стръмнини в тия уж меки и ласкави Родопи.
Чет Ное 02, 2017 10:20 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря за добрите думи и отделеното време да четете за премеждията ми. А Родопите, ако гледаш от някой връх, толкова ти е мило и приятно, че чак ти идва да протегнеш ръка и да погалиш заоблените била, ама си има стръмнини.

Пампорово – х. Свобода

Тръгвам в 8:15 ч. след като успях да си натъпча едно яйце и малко шунка от закуската, която вчера поръчах в хотела, след като ми изредиха какво съдържа, въпреки че по принцип не закусвам. Трябва да съм била много гладна щом съм си помислила, че мога да закусвам. Минавам покрай хотели и почивни станции и после през гора и полянки. Тревата блести на утринното слънце, гората се събужда и пее, безброй буболечки цвърчат, всичко живо се радва на живота и цари пълна хармония. Ходи се леко и приятно. Чак ми идва и аз да запея, и ако не знаех, че пея фалшиво, сигурно щях да запея. Наближавам седловината Рожен и краят на идилията. Съзирам стадо овце и към мен се спускат няколко кучета, добре, че има пастир и се разминаваме безпроблемно. Пресичам асфалта, минавам покрай хотела и започва качване, не е много стръмно, но си е качване. След поредица от качвания и слизания на обяд стигам до х. Момчил юнак. На хижата няма никой, но за разлика от преди няколко години, когато пак нямаше никой, сега е заключена. Тогава вътре имаше бележка, която канеше туристите да се настаняват и на сутринта да оставят някакви пари за нощувката, а сега на заключената врата виси бележка с телефон за връзка. Явно нищо не е такова, каквото е било. Насочвам се към новопостроения хотел „Момчил юнак“. От него изскача един намръщен юнак и троснато ме осведомява, че кухнята не работи, няма никой, и тръшва вратата под носа ми. Е, няма нищо, обядвам отпред и продължавам. Наближавам овчарник – естествено, лаят кучета. Според мен съм далече от овчарника и овцете, но не и според тях. Четири огромни кучета препускат към мен, лаят яростно и се опитват да ме заобиколят. Бавно отстъпвам от пътеката, по-далече от територията им. Спирам, говоря кротко. Те малко се успокояват. Правя няколко крачки назад, те пак скачат и пак спирам. Така, с по няколко крачки, бавно назад, водя преговори с кучетата, докато те, едно по едно, се отказват и накрая се измъквам. Дълбока въздишка на облекчение и бегом към х. Преспа. Докато размишлявам за премеждията ми с кучета, в съзнанието ми изплува споменът за една среща с двама туристи от Германия миналата година в Пирин. Съветвах ги да се пазят от кучетата, които вървят със стадата крави, когато слизат от Тевно езеро към х. Пирин, а жената ми отвърна, че те също имали проблеми с кучетата и кравите в Алпите. Все повече хора излизали на разходка в планината с домашните си кучета. Кучетата хуквали след телетата, а кравите погвали кучетата, за да защитят телетата. Тогава кучетата хуквали обратно при хората да търсят спасение, а кравите нападали хората. Ех, мисля си сега, да ви имам и проблемите. Не че разярена крава не е страшна, ама сигурно това може да се избегне, ако не я дразниш. Докато размишлявам над премеждията ми с кучета съм прекосила няколко поляни по билото и излизам на Хайдушки поляни. Обикалям покрай вили, кокетни бунгала и почивни станции. Пътеката навлиза в хубава, гъста гора, която ми носи прохлада и спокойствие. След около час гората свършва и изскачам на х. Преспа. След толкова ходене между дървета, гледката от терасата на хижата направо ме зашеметява – зелено море от по-големи и по-малки заоблени върхове, които се сливат с небето. Хижарите използват времето когато няма туристи, за да почистят и ремонтират, но това не им пречи да споделят едно кафе с мен на терасата. Говорим за болната гора, масовата сеч, маркировката нататък и кучетата. Хижарят казва, че кучетата от овчарника при х. Момчил юнак били много зли, хората обикновено се разминавали без произшествия, но едно расово куче на човек от близките вили живо го изяли, гладни кучета. Е, мисля си, добре че не им заприличах на расово куче. Мога да си седя на терасата и да се любувам на гледката до безкрайност, но гостоприемните хижари трябва да си вършат работата, а аз трябва да потеглям за х. Свобода. Пак по пътеката през гора, между големи дървета, които от време на време ми позволяват някоя гледка в далечината. Към 19:00 ч. съм пред х. Свобода. Има предостатъчно време да изкача 604те стъпала до върха. Зарязвам раницата пред хижата и бегом към върха. А там гледките са невероятни във всички посоки. Безброй синьо-зелени върхове се разстилат пред погледа ми. Отделям малко време да разгледам гробницата на Ени хан баба и паметната плоча на Момчил юнак, вятърът стихва, залезът се спуска бавно и на безлюдния връх цари спокойствие. Дано и те да са намерили покой. Вече притъмнява и е време да тръгвам обратно към хижата. Там за нощувка е останало само едно семейство, които се гощават в столовата. След настаняването и аз се присъединявам към тях и не след дълго отивам да събирам сили за следващия ден.
Пет Ное 03, 2017 1:27 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Х. Свобода – х. Сини връх

След чаша кафе и разговор с хижаря за тъмните облаци, които се носят отвсякъде, в 7:15 ч. поемам обратно по асфалтовото шосе, надолу към превала Орела. Стръмна пътечка, която сече пътя, ме отвежда до цигански катун. Упътват ме и продължавам по билото. След толкова приказки за дъжд, мечки, глигани, труден и дълъг маршрут, се старая да вървя стегнато и да не се мотая много. Колкото и да не отварях дума за мечките, за да не се настройвам предварително, в разговорите ми с повечето хора досега изскачаше темата за това как отивам в мечкарския район. В интерес на истината, на няколко места срещнах огромни табели с информация за това как да се държим при среща с мечка. Като помислих единственото нещо, което мога да направя е да се помоля на мечката да не се срещаме. Облаците и вятърът, който ги носи по цялото небе, ми навяват мисълта, че сигурно някъде ще ме вали и ме карат да правя по-широки крачки по огромните била, които се простират едно след друго. Маркировката не се среща често и на един разклон усещам, че отдавна не съм я виждала. Така става като главата ти е пълна с мечки, прасета, дъжд, сега няма маркировка, изпуснала съм някоя отбивка. Чудя се накъде да хвана – справка с трака в телефона ми. Определено не вървя в правилната посока. Насочвам се към следата, но без пътека, през високи треви, мочурища и неочаквани препятствия. Мечки, прасета и дъжд са отишли на заден план. Накрая, едва дишам, но излизам на път с маркировка, а не след дълго и през гора, на асфалтовото шосе на превала Прелеза, където усещам колко ми тежи раницата, сядам да почина и похапна нещо. Шосето се вие още надолу и скоро го напускам по стръмна пътека в гора. По нея стигам до тесен ръб и докато се чудя дали това е Родопското конче, изневиделица изскача конник. Стреснати сме еднакво, никой не е чул или усетил другия. Недоумява защо се движа сама в тази местност, но така или иначе, вече съм тук, да имам пред вид и други конници като него, които може да срещна до Акватепе. Разминаваме се по тясната пътека и започва изкачване по стръмния склон. Преди скалите сядам за почивка. Разположила съм се на пътеката, вперила поглед в облаците, които се трупат по небето, гадая къде ли ще се изсипе дъжда. Рея се из облаците и изведнъж дочувам „ туп, туп, туп“, нещо идва по пътеката, ослушвам се – наистина нещо застрашително приближава с тежки стъпки и хич не го е еня, че съм се проснала на пътеката. Скачам като ужилена, а насреща ми – не е мечка или някое незнайно, страшно същество, а друг конник. Той не спира, само се поздравяваме и продължава, предполагам за Акватепе. Свличам се пак на пътеката, сега да си почина от стреса при очакването на срещата с незнайното, страшно същество. Като се поокопитих достатъчно, време е да мина и скалистата част. Пътечката е тясна, надолу е урва, но чак страшно не може да се нарече, а пък и ако гледаш нагоре, а не надолу, гледките са като че ли си птица в небето. Навлизам в гората и както обикновено, като видя пътека нагоре тръгвам по нея, няма маркировка, ама си мисля, че билото не е толкова широко, и да не се засекат пътеките няма много да се отклоня. Да, ама не. Моята пътечка скоро свършва на високото, ами сега, не ми се връща до отклонението. Ще слизам направо през гората, докато не засека другата пътека. Бухвам се право надолу из храсталаци, клонаци и паднали дървета. След порядъчно лутане измежду дърветата, свободно търкаляне на някои места, препъване и заплитане на други, се свличам на маркираната пътека. Е, сега мога порядъчно да се наругая за липсата на здрав разум и да огледам наградите свързани с нея– няколко синини и драскотини, ама ще оживея. А сега, очите на четири в маркировката и напред през гората. И ето ги пак зелените, тучни поляни. И на една от тях – ловната хижа Акватепе. Отвън е вързан един кон, вратата е отворена, но на първия етаж е празно. Няма да ходя по цялата хижа, да притеснявам хората, сигурно си почиват на горния етаж. Време е за обяд, сядам отстрани, похапвам и после продължавам. Пътеката върви между високи борове, качва се по скалисти хребети, промушва се през папрат, висока колкото мен и гъсто обрасли полянки. Съзирам нещо кафяво из зеленината, заковавам се на място и се взирам. Сърничка – гледаме се като хипнотизирани около минута, после аз правя една крачка, а тя хуква в храсталака. Не след дълго пътеката прераства в широк път. Подминавам едно ловно чакало и чудните Плоската скала и Момин камък все повече се приближават. Не че знам кое от тях кое е, но поне мога да предполагам. Кратка почивка на беседката пред хижата на ловно стопанство „Инкая“ и продължавам по пътя, а на стотина метра пред мен пресича едно диво прасе, без изобщо да ме отчете. Напускам пътя при огромна скала, където пътеката тръгва право нагоре. Знам, че днешният преход е труден и дълъг, не ми е разрешено да мрънкам, че пак е стръмно. В един момент качването преминава в подсичане, уж внимавам за маркировката, препъвам се във високи треви, паднали дървета, храсти и маркировката пак изчезва. Трети път за щастие. Явно днес ми е ден за губене на маркировка. Пак лутане в гората измежду храсталаците и дърветата, но за мой късмет победоносно излизам на нея. Пълен напред, мисля си, че доста ми остава, тези лутания ще ми докарат луната над главата насред гората. Уж трябваше да изляза на голяма поляна, преди Дългата поляна, а още не съм стигнала дотам. Междувременно пътеката се е разширила и навлизам в букова гора. Високите дървета пропускат мека светлина, а слънцето все повече клони към заник. Добре, че лесно се върви и мога да бързам. Дочувам звън на чанове и психически се подготвям за поредната среща със стадо и кучета. За мой късмет изскачам на една поляна с чакало, а два коня подрънкват с чанове си наоколо. Съзирам човек и джип.
- Идваш ли, лека, полека?
- Идвам, ама Вие откъде знаете, че идвам, а ще стигна ли до х. Сини връх по светло?
Оказа се, че това е хижарят на Сини връх и тъй като сутринта говорих с него, явно не очакваше други хора. Освен хижар, той е и ловен надзирател и беше дошъл да нагледа чакалото и да сложи храна в хранилките. Неочаквано за мен, поляната се оказа Дългата поляна и хижата е само на два км. Хижарят предлага да ме закара, но аз съм толкова въодушевена от това, че хижата е наблизо, че даже не се сещам поне да му оставя раницата си и хуквам по пътеката. Както съм се засилила, потеглям по стръмното след поляната, напълно пренебрегвайки пътя. Скоро усещам, че пак няма маркировка и бегом надолу по правилния път. В 18:30 ч. вече съм в хижата, а хижарят се притеснява, че трябва да отведе някакви хора до чакалото, ще се върне късно вечерта и ще ме остави чисто сама. Инструктира ме да се заключа и да гледам телевизия в столовата. Успокоявам го, че не ме е страх, и без това досега бях сама в гората. След като те тръгват към чакалото, аз се мотая из огромната, празна хижа и си върша обичайните вечерни дейности. Към 21:00 ч. се появяват хижарят и още един мъж, на когото това е последният работен ден на хижата, след седем години работа там. Сядаме на масата, наизваждат разни неща за ядене и пиене. Вече съм вечеряла, но няма да е учтиво да не седна за малко с тях. Неизбежно стигаме до:
- Ти защо вървиш сама? Има много мечки в този район.
- Знам.
- Аз не се шегувам, популацията на мечките доста се е увеличила, а от Акватепе до тук е царството на мечките, минала си помежду капките.
Аз започвам смутено да се оправдавам, като смъмрена ученичка:
- Ами, гледам да ги предупреждавам, тропам по дървета и камъни, вдигам шум. А, вие срещате ли ги?
- Не думай, толкова премеждия сме имали с мечки.
И двамата млъкват, не пожелаха да говорят повече за мечките, сигурно за да не чуят, или просто са хора, които не искат да се хвалят с това в какви трудни ситуации са попадали и как са излизали от тях. Е, аз съм благодарна, че нароченият за дълъг и труден маршрут през мечешкото царство завърши без произшествия и сега мога да се отдам на блажена почивка.
Пон Ное 06, 2017 12:21 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Х. Сини Връх – х. Аида

В 7:30 ч. пием кафе с хижаря, преди да потегля отново. Питам за цената на нощувката, а хижарят отвръща, че цената е едно телефонно обаждане, че съм стигнала до х. Аида. Настоявам поне да си вземе пари за прането на чаршафите, а той казва, че не всичко е пари. Не знам какво да кажа, трогната съм от човешкото отношение и гостоприемството. Тръгвам по пътя надолу и не след дълго до шосето за с. Новаково – асфалт, знам, че от сега нататък ми предстои все повече, но няма да го мисля, засега утрото е свежо, главата ми е пълна с приятни спомени и крача бодро. Ето че напускам асфалта и по черен път се отклонявам за Узун махала. Къщичките са накацали на хълма, а стадата излизат на паша. Махам с ръка за поздрав на пастирите и напред по пътя към с. Жълт камък. От време на време се разкриват гледки на заоблени гористи била и пътят лъкатуши в далечината пред мен. Бързо стигам до с. Жълт камък. На една къща срещу мен съзирам маркировка, тъкмо бях решила, че вече е изчезнала окончателно. Малко след това, вече се чудя накъде да продължа. Питам една жена, а тя ми отговаря, че никога не е чувала за х.Аида, но за Паничково трябва да продължа надясно. Обръщам поглед надясно и оттам, от един стълб, очите ще ми извади една табела „х. Аида“ и стрелка. Добре че жената си беше тръгнала и нямаше никой друг да ме види как се смея сама насред селото. През горички и полянки стигам до с. Паничково, пресичам го и продължавам. Рано е да правя почивка. Надявам се да седна да обядвам в хотел „Езерото“, за който имам информация, че е малко след Паничково на седловината Китката. Скоро установих, че хотелът вече не работи и надеждите ми за разточителен обяд се изпариха. До него, обаче, има крайпътно заведение. Е, ще се задоволя с нещо по-скромно. Следва асфалтово шосе и учудени шофьорски погледи при гледката на някой с раница, влачещ се по жегата. Слава Богу, ходенето по шосето не продължава дълго и завивам към с. Йончево. Маркировка – нула, все повече разчитам на трака в телефона си. Жегата здраво ме натиска, въздухът е горещ, вятърът е горещ. Вдишвам и издишвам горещ въздух, като огнедишащ дракон. Улиците са пусти и празни. Всичко живо се е скрило от жегата и няма кого да попитам за оранжевите стрелки, за които четох, че трябва да следвам като изляза от селото. Там няма и след от тях. На хълма, в горичката, събувам обувки и чорапи, преди да съм се подпалила. След като съм събрала достатъчно сили е време да продължа. Краката ми упорито отказват да влязат в обувките, но все още не съм се научила да ходя боса, затова ги напъхвам в обувките и като истински огнедишащ дракон се понасям с все сила към Лява река. Може да се обикаля доста, но все пак имам трак, а и покрай реката трябва да е по-прохладно. И наистина е така, дърветата ми пазят сянка, от време на време пресичам изтънялата река, дори и рояците малки мушици, за срещата с които се подготвям психически от началото на прехода ги няма. Силният вятър сигурно ги е отнесъл някъде другаде. Но и това, на свой ред свършва. Пак излизам на открито и жега. Вече е малко след 16:00 ч. Слънцето не пече толкова силно, но горещият, силен вятър ме брули като корабно платно насред морето от била. От хълм на хълм, покрай параклиси, наближавам Сърница. В началото на селото има чешма; закаченият за нея маркуч отвежда водата в някоя от къщите. Не ми се търси в жегата къде отива, сигурно при заслона над селото ще има вода. Качвам се право нагоре по един баир над селото и намирам заслона, но там няма вода. Все пак има сянка и поне мога да си почина от жегата. За мой късмет, при микроязовирите се появи чешма. Едва тече, но си е вода, малко странна на вкус, но ще я пия, пък дано оживея. Звъня на хижаря на х. Аида. Той казва, че след час, час и нещо трябва да съм в хижата. Там няма никой, но той ще дойде да ми отвори и да ми остави ключ. Колкото и да е жега, сега трябва да се стегна, да не се влача и да карам човека да ме чака. Потеглям по билото и ето къде били мушиците. Веднага се хвърлят на ново появилия се обект. Но този път си имам шлем – мрежичка против мушици, която веднага нахлузвам. Не знам как изглеждам, но се чувствам като мутирало същество, движещо се насред облак от мушици. Към всичките хубости се прибавя и продължително, стръмно изкачване. Не знам как са се движили римските войни с шлемове, нито пък група веселяци, които тичаха маратон дегизирани като римски войни, но аз едва понасям моя. Уж е от мрежа, а съм като в парник. С много зор, накрая стигам до асфалта, който трябва да ме отведе до хижата. Естествено, завивам нагоре, като си представям, че хижата е близо до кулата отгоре, но оттам изскачат две разярени кучета и бързо се връщам назад. Хижарят ми се обажда да попита докъде съм стигнала. Обяснявам му, че съвсем скоро трябва да съм в хижата. Връщам се до асфалта и обикалям до затворен портал; същите кучета ме посрещат и тук. Ех, нямат край неволите ми с кучета. Звъня на хижаря да го питам откъде се влиза в тази хижа и след това, което му описах, той каза, че съм отишла при военните и ме инструктира веднага да се върна до разклонението, от което тръгнах нагоре и да хващам пътя надолу. Той е изпратил сина си, който вече ме чака, за да ме настани. Хайде сега, бегом надолу. Крайно време е да стигна до хижата. Нямам търпение да хвърля раницата, шлема -мрежица и обувките и да се скрия от мушиците, кучетата и жегата. Когато най-после се довлякох до хижата и се извиних на сина на хижаря, че им създавам проблеми и му благодарих, че се разкарва заради един човек, а той ми отвърна, че дори и половин човек да е, пак ще дойдат да отворят хижата, приех като награда факта, че има и такива хижи и хижари и се случва да се срещна с тях. Синът на хижаря каза, че е дошъл да ми отвори и включи бойлера, а баща му по-късно ще се качи. Просвам се на леглото и се радвам на хладния въздух, липсата на мушици и босите си крака. Хижарят се появи към 22:00 ч., разменихме си обичаните въпроси и отговори за турист и хижар ,той си тръгна и беше време денят да завърши.
Пет Ное 10, 2017 1:37 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
абсурд



Регистриран на: 02 Сеп 2014
Мнения: 57

Мнение Отговорете с цитат
Х. Аида – с. Книжовник

Към 7:45 ч. оставям ключа на мястото, за което сме се разбрали с хижаря и се опитвам да потегля. Нови новенички табели има за всякъде другаде, но не и за „международния маршрут“ Е- 8. След малко обиколки, все пак, тръгвам в правилната посока. Право надолу по далекопровода. Отритият рудник бучи и определено нарушава хармонията в хубавата утрин, която започва с ярко слънце на небосклона, зелени върхове и синеещи се язовири някъде в далечината. Не след дълго стигам до с. Спахиево. Минавам транзит, не срещам никого, нито пък виждам кафе или магазин. Още не съм пила кафе, енергията ми явно си е останала в планината и мудно се влача по асфалта до с. Сираково. Там вече има отворен магазин. В отговор на моето „добро утро“ получавам навъсено „добър ден“, изпод сключени вежди и мустаци. Оглеждат ме подозрително, но никой нищо не казва. Е, важното е, че се подкрепям с кафе, кола и миленка и се надявам да ме докарат поне до с. Тракиец. Сега вече има енергия, но за сметка на това здравата напече. След селото навлизам в горичка, в края на която водя телефонни разговори и отлагам излизането на открито. Но това не може да продължава безкрайно, колкото и да е жега, трябва да вървя. След като съм си отправила достатъчно критика, излизам от горичката и през нивите, покрай язовира към 13:00 ч. сядам на едно кафе в с. Тракиец. Тук отново се наливам с кафе и кола. Няколко мъже седят на съседна маса. Водят странен разговор, ту на български, ту на турски. Като че ли определени думи предизвикват смяната на езика. Звучи странно, но интересно. След малко се обръщат към мен да ме попитат къде отивам, защо го правя и говорим за маршрута и други като мен, които са минали оттам. Като деца се радват, когато им казвам, че селото им го има в описанието на маршрута на гърба на туристическите карти. След второто кафе с кола вече съм в пълна кондиция и нямам основание да мрънкам за липса на енергия, затова пълен напред към с. Текето. Старите ми познайници, малките мушици, пак ме морят. Добре, че подухва вятър, та от време на време ги отвява. След с. Текето навлизам в горичка, спускам се до голяма чешма, около която се е настанило стадо овце. Разбира се, разлайвам кучетата, но има и овчар. Докато си почивам и пълня вода, говорим за пътя до с. Орлово и се появява възрастен мъж с автомобил, дошъл да си налее вода. Той се включва в разговора и двамата започват да спорят откъде трябва да мина. Е, тези спорове вече са ми познати, я аз да си гледам трака, пък те може да си спорят до утре. Вземам си довиждане и потеглям покрай нивите. Внезапно, тъпа болка ми припомня, че имам бъбреци, за които явно не съм помислила вчера докато се радвах на хладния въздух в х. Аида и чаках водата за къпане да се стопли, без да си сменя мокрите от пот дрехи. Стискам зъби и ускорявам крачка, не че помага особено, но засега нямам друг начин за противодействие. След ожънати ниви, лозя и гора влизам в с. Орлово. Разпитвам как да стигна до х. Книжовник и ме упътват да мина през нивите покрай язовира. Накрая на селото от един двор ме заговаря мъж. Оказва се, че е служил като войник в Кюстендил и ми разказва за града от времето, когато е бил там. На човека определено му се говори, а мен болката в бъбреците ме мъчи и единствената мисъл в главата ми е как да стигна до хижата по-бързо, да сваля мокрите от пот дрехи и да се завия с всички възможни завивки. Все пак, любезно приключвам разговора и се понасям към язовира. Вървя покрай него; хижата се вижда, изглежда толкова близо, ама как ли ще стигна до нея? Пробвам да се изкача по пряката пътека, но след първите 20 метра се отказвам. Толкова е обрасла и задръстена, че предпочитам да обиколя през селото. Пак през нивите до селото. В началото му забелязвам Горски център „Книжовник“ – зелена полянка, на която са разположени маси, звучи музика, сигурно има и места за спане, но нали съм турист, ще си ходя в хижата. Подминавам го и продължавам нагоре към нея. След около километър и половина със сетни сили наближавам хижата. Хвърлям раницата на една пейка на терасата и с мисълта, че най-после съм се добрала до подслон, нахлувам в празния ресторант. След малко от кухнята излиза мъж, който ме осведомява, че в хижата работи само ресторанта. Направо ми идва да се срина на пода и да не стана. Но това едва ли ще промени ситуацията. Разсъждавам на глас как мога да остана да спя на пейките на терасата, ако не ги прибират, а мъжът се оправдава, че миналата година хижата е работила, ама като минават по 2 – 3 туристи на година, така става. Накрая той казва, че може да попита дали имат свободни места в Горски център „Книжовник“, който подминах. След едно телефонно обаждане се оказа, че имат такива. Дори не мога да се зарадвам на красивата гледка от терасата на хижата към язовира. Грабвам раницата и бегом обратно към селото. В горския център, който функционира основно като заведение, има две каравани за подслон. Настанявам се в едната от тях. Вече ме втриса, вземам си възможно най-горещия душ в постройката до бара и навличам всички налични дрехи от раницата ми. Сядам да вечерям; около мен се разкарват хора по потници и къси панталони и с недоумение оглеждат наличието на яке на гърба ми в тази топла лятна вечер. После се вмъквам в караваната, която здраво се е напекла от днешното слънце. Вътре е като в парник, което при други обстоятелства би ме измъчило, но сега ми е добре дошло. Зъзнейки се увивам с всички налични завивки и заспивам с молба към бога на Е-8 да не превръща последните дни от прехода ми в мъчение; малко остана.
Чет Ное 16, 2017 12:58 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-8 Рила-Родопи Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница 1, 2, 3  Следваща
Страница 1 от 3

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov