ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Вятърничава работа на Голяма Витошка сцена

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Витоша Предишната тема
Следващата тема
Вятърничава работа на Голяма Витошка сцена
Автор Съобщение
Liubitel



Регистриран на: 02 Юни 2013
Мнения: 364
Местожителство: София

Мнение Вятърничава работа на Голяма Витошка сцена Отговорете с цитат
приказна пиеса с главни действащи лица:
Вятърко и моя милост – упорита туристка извън форма

Хубаво зимно време – свежо, тихо и студено.

IMG_4493

Вървя си в красивата гора, любувам си се на смърчовете – зимата им придава още по-горда осанка и се чувствам като в приказка, онази за Червената шапчица, която вървяла през гората и отивала при болната си баба. Аз пък отивам на Черни връх, оставила съм колата на Златните мостове и по пътеката за х. Кумата се наслаждавам на морените, които имат бели шапки като вкусен сладолед, на хрупкането на снега под обувките, на тишината, на зимната прелест, която меко е обгърнала живота наоколо.

IMG_4492

IMG_4495

IMG_4498

IMG_4499

IMG_4500

IMG_4502

На х. Кумата се поспрях до животните в задния двор – двете кучета ме залаяха, но като им поговорих малко, спряха. Много ми се искаше да се приближа да патиците, но заради кучетата това не ми се получи. Огледах се за Грозното патенце, нямаше такова, явно не съм в тази приказка и продължих.

IMG_4504

Като излязох от гората започна леко да подухва, а бях само по тънка блуза, виждаше се доста надалеч. Към Черни връх имаше доста облаци. Още тогава се примирих, че гледки няма да има, но ще отида горе, за да не излизам съвсем от форма и защото скоро не съм била на Черни връх. Имаше следи от моторни шейни и аз тръгнах по тях. Не след дълго разбрах, че участвам в пиеса, в която Вятърко е главно действащо лице, а освен това е и режисьор. Вятърко духаше силно, свистеше и беснееше по платото като валкюрите на Вагнер и аз бързо се екипирах с яке, очила, шапка и шал. Добре, че Слънчо не му се връзваше на хрумванията и въпреки облаците, осветяваше приветливо Голямата Витошка сцена.

IMG_4505

IMG_4506

IMG_4507

Като наближих съоръженията на изоставения лифт видимостта падна доста, а в следите от шейни започнах да затъвам до глезен. Чудех се дали да не тръгна по коловата маркировка, тъй като Вятърко така щурееше, че бързо-бързо заличаваше следите. Скоро всичко беше съвсем бяло – сляха се земя и небе или по-скоро облаците се прегърнаха с планината и аз се замислих дали да продължавам или не. В този миг добрата планинарска фея на Витоша ми изпрати един мъж, който бързо слизаше по коловете надолу и оставяше дълбоки следи в снега. Ей това е, продължавам нагоре по коловете, нека да няма видимост.
Явно Вятърко не му хареса този обрат и издуха още облаци, изгони ми осветителя Слънчо от сцената и започна да ме хапе по лицето. Тук шалът ми влезе в действие, бях подготвена за това и се „опаковах“ до очилата. Вървях бавно нагоре, бях вече твърдо решила да се изкача днес на върха независимо от условията. Съжалих само, че не съм взела комплекта ми за първа помощ, в който е и компаса, но все пак видимостта беше до един кол и имаше стъпки. Положението се влоши когато Вятърко ме вкара в ролята на бегвокал и аз на всяка крачка подсмърчах, а като се опитвах да си изкарам носни кърпички, ми ги дърпаше от ръцете, опитваше се да ми открадне ръкавиците и ме хапеше по ръцете. Защо беше толкова сърдит така и не разбрах. Пред мен се е ширнала Голямата Витошка сцена и ако температурите не бяха витошки,щях да си помисля, че ми е раздал роля в „Амундсен покороява Южния полюс“.
Така лека полека стигнах заслон Самара. Там следите от шейни и хора бяха много и лесно се следяха.Тревогата, че ще вървя на сляпо, ме напусна, а страховитите сцени как се щурам по платото без посока сега ми изглеждаха смешни. Добре, че не последвах хрумката си да отида на Черната скала – при това време и на непознат терен щях да се вкарам в друга приказка и да се налага да ме спасява принц на бял кон.
От мъглата се появи група от четирима души и аз различих познати физиономии. Оказаха се приятели, които слизат от върха. Докато си говорих с тях, въобще забравих за Вятърко. И когато тръгнах по моя път, той заблъска в гърдите ми още по-ожесточено. Не стига че се затъваше и се изкачвам, ами и той срещу мен се пъчи. Някъде по средата на разстоянието между Черни връх и заслон Самара от белотата се очерта фигурата на...вълк. Хайде стига бе, май наистина съм в приказката за Червената шапчица! Фигурата се приближи още повече и се оказа, че това е едно прелестно хъски – пухкаво, дружелюбно и много добре сложено. Красавец! След малко чух реч и се появиха трима мъже. Единият ми каза „Здрасти!“ и едвам разпознах зад маската и шала мой познат от планината. Поговорихме малко, окуражи ме, че съм близо и продължихме. Близо, близо, ама моят стомах започна да стърже фалшиво и да мрънка, че иска ядене. „Е, хубава работа викам му аз, потърпи малко, недей като малките деца, в това време как да те нахраня?!“ Вятърко дочул нашия диалог започна да ми подсвирква подигравателно:“Няма да ти стигнат силите до върха, ха сега да те видя.“ Аз пък се ядосах и му викам: “Ще се влача и пак ще съм горе!“ И не знам защо, но наистина едвам едвам се повлякох към върха. После се сетих, че се изкачвам, но заради белотата, затъването и поклащането от него, не го усещам така осезаемо на краката си, колкото върху дишането си. Мислех си за топлата чайна, за горещото чайче, за сладкия плод, който щях да си хапна горе и игнорирах Вятърко съвсем демонстративно. Срещнах още един мъж и той ме окуражи: „Още малко!“ И аз го възприех съвсем буквално и това ми даде сили, но не за дълго, защото минавах покрай коловете и все имаше още. Това, че видимостта беше под един кол, много пречеше на мотивацията. Спирах се на две-три крачки, знаех че съм малко преди върха, където беше много стръмно, но някак ми се искаше да видя намек за сграда, чупка на покрив. Погледнах номерацията на коловете – на 31-ия съм, значи около триста метра – не са много... Влача се, времето сякаш спря, на мен ми се почива, спирам за по-дълго и медитирам, но стомахът ме сръчква и ме кара да вървя. Замириса ми на дим – една такава особена миризма, като от мокри дърва. Зарадвах се, но не можах да се забързам, проявих инат само да не спирам повече.
И ето от белотата изплува метеорологичната станция и хора – едни обуваха ски, други снегоходки, трети пушеха на стълбите. Цветно, цветно та чак топло от толкова цветове. И аз тръгнах цветна - с черен панталон и цикламено яке, но Вятърко ме беше превърнал в Йети – цялата съм полепнала в ситен снежец и съм бяла като сребърна лисица. Гмурнах се в топлата столова и оставих Вятърко навън да си фучи и беснее.
В чайната имаше хора, което ме учуди, значи до преди малко е била съвсем пълна... в това лошо време. Браво на тях! Взех си един горещ билков чай с дъх на мащерка и лимон, изкарах си банана и се настаних до печката. Минаваше един часът, реших да не стоя много и бързо да слизам надолу. Ех, надолу – щеше да е лесно, защото Вятърко щеше да ме побутва в гърба и нямаше да катеря.
Така и стана - бързо слизах, бях весела и усмихната, даже си тананиках любима мелодия. Настигнах тези със снегоходките преди заслон Самара и продължих надолу сама, след малко се оказа, че пак сме само аз и Вятърко на голямата Витошка сцена. Той добре си беше поиграл навън, докато аз си пиех чая, беше заличил всички следи от изкачването. Добре, че витошката фея е милосърдна и видимостта беше три кола.Слизах и слизах, вече ми досади това слизане и Вятърко, който сипеше снежец по качулката ми, толкова унасящо беше в тази бяла магия...От време на време рязко хлътвах до коляно и това ме сепваше. Къде са съораженията на лифта? Няма ли край това слизане?!

IMG_4508

IMG_4509

Разбира се, че има край – изплуваха грозните им силуети и ми напомниха на двукраките машини от „Междузвездни войни“. Пак се зачудих дали да не свия към тях или да карам по коловете, защото коловете малко преди открития заслон и бунгалото на БЧК, се забиваха в един малък валог и там винаги имаше много сняг. От друга страна Вятърко започна да носи обилен ситен снежец и не се знае дали щях да следя лесно съоръженията. Коловата маркировка беше за предпочитане – жълтото светеше и добре ме водеше. Опитвахсе да определя посоката на Вятърко – югоизток ли беше това и защо заваля сега, като по прогноза трябваше да е доста по-късно. Вятърничава работа – не се налудува, не се умори, сега на ваятел ще ми се прави. Бързах колкото мога - исках да се мушна в гората, но затъвах до коляно и заслона никак не се приближаваше. Успокоявах нетърпението си с мисли за топлия ми дом, за вкусната супа, която щях да сготвя, за това как ще се гушна в прегръдката на любимия и така с облекчение се озовах до заслона и до сравнително равна част от пътеката. Поспрях се на рекичката – беше красива, вече не ми се снимаше, а и беше твърде мрачно за снимки. Минах по мостчето и се приютих в гората. Не беше същата приказка от сутринта, но аз бях доволна и от тази. Този път кучетата на х. Кумата не ми обърнаха грам внимание, заети с храната си. Патиците бяха все така далеч от пътеката, а и те си похапваха. Дали ще имат малки лятото – би било прекрасно. Представих си ги малките пухчета, с хладни малки плавничета, спомних си за тези които имахме преди години и за един много инатлив Силвестър, който се бори да живее и ми беше любимец.
В гората снегът се задържаше от клоните и едвам се ръсеше долу, ха-ха-ха аз съм щрудел и сега ме ръсят с пудра захар. Стана ми много смешно, още повече че вчера правех този сладкиш. И защо не са му побългарили името и да се казва ябълник. Още бях гладна и мислите ми все около разни кулинарни изкушения се въртяха. Бързо стигнах края на пътеката, където има парапет и е много хлъзгаво. Хич не му умувах много и там където мислех, че ще се хлъзна, сядах и се пързалях. Малко студеничко на дупето, но пък колко е приятно да се пързаляш. И ето ме на - на Златните мостове, въпреки Вятърко, аз си направих разходката, общувах с планината, с витошката фея и приятели, и сега доволна, радостна и благодарна се прибирам на Долната земя, с планове за нови разходки на Горната земя и на Голямата Витошка сцена.

_________________
Всичко е възможно.
Нед Фев 11, 2018 12:25 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tortomanin



Регистриран на: 20 Мар 2013
Мнения: 794
Местожителство: Хасково

Мнение Отговорете с цитат
Горе - долу такава е моята представа за Витоша. Винаги съм избягвал да виждам или снимам металните колове или други съоръжения.
Когато навалицата си тръгне, се оказва, че планината е жива. Виждал съм елени през 80-те, радвал съм се на самотата през делничните дни. Витоша не е за подценяване.
Нед Фев 11, 2018 9:09 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ndamov



Регистриран на: 08 Мар 2017
Мнения: 118
Местожителство: София

Мнение Re: Вятърничава работа на Голяма Витошка сцена Отговорете с цитат
Цитат:
Погледнах номерацията на коловете – на 31-ия съм, значи около триста метра – не са много...


Чувал съм тези трийсетина кола да ги наричат "локумчетата" - не знам защо.
Нед Фев 11, 2018 10:08 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Liubitel



Регистриран на: 02 Юни 2013
Мнения: 364
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Хахаха отива им - при определени условия аз точно там се желирам, а може да се каже ставам като локум - гънат ми се краката, снагата, подпирам се на щеките - направо ще полегна върху тях като един йогаSmile)))) Чудесна хрумка за име на тези последни колове. Благодаря!

_________________
Всичко е възможно.
Нед Фев 11, 2018 10:51 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
pl27



Регистриран на: 30 Юли 2014
Мнения: 124
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Толкова често се качвам на Черни връх, че познавам всички пътеки като 5-те си пръста. Заради вятър досега съм се отказвал 3 пъти - 2 от тях от Железница (приоритетния вятър е по долината на Струма ЮЗ и ако е силен ще откаже и много от най-коравите планинари и веднъж от Кладница /качвах се по лятната пътека през зимата (без никой минавал преди мен) в силен снеговалеж и силен вятър просто свърших всички сили малко под Селимица, което се случва много рядко/). От Владая, Княжево, Драгалевци, Симеоново и Бистрица досега не съм се връщал. Зимно от Ярема и Чуйпетлово не съм пробвал. От Ярлово съм се качвал преди години (края на декември в най-късите дни) и беше много диво - никой не беше минавал по пътеката, а около Войчинов рид имаше доста мечи следи. За съжаление вече я няма маршрутката от Автогара Юг до Ярлово и ще си остана само със спомените...
Вто Фев 13, 2018 1:19 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Витоша Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov