ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Из Тяншан (Небесните планини) в Киргизстан

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Из Тяншан (Небесните планини) в Киргизстан
Автор Съобщение
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Из Тяншан (Небесните планини) в Киргизстан Отговорете с цитат
Обикновено повечето хора (поне в България), като чуят, че някоя държава завършва на “стан”, нямат особено добро мнение за нея. В техните представи такива държави са свързани с “азиатско средновековие”, ислям, шериат, мизерия (с много боклуци и рояци мухи), терористи и пустош. Представят си примерно АфганиСТАН, и си мислят, че всички останали “-стан”-ове са същите. Пълен контраст с “прехвалената” Европа, където всичко е винаги “прекрасно, богато и уредено”.
Аз обаче по принцип имам малко по-различно мнение и поглед относно държавите и земите. Любимия ми континент е Азия (а не Европа)- той е най-голям, най-разнообразен, с най-древна история, с най-много природно-географски зони, най-богат на различни култури, с най-високите планини на Земята. На някои места в Азия (като например Китай, Турция, Индонезия, Сингапур и Виетнам) вече бях ходил. Но на много други- още не (но планирам определено!), обаче бях гледал много снимки, статии, сайтове и постове. И още от доста време особено впечатление ми беше направил Киргизстан- от тази страна бях виждал едни от най-красивите планински пейзажи на Земята (а аз особено си падам по планини).
Бяхме планирали пътуване в Израел, а преди това- в България. И понеже очертания маршрут беше от Китай към България, после на изток към Израел, и накрая- все на изток- към Китай, си казах: след като така и така се завръщаме в Китай все в източна посока, защо да не направим и още една спирка по пътя- Киргизстан, който от доста време съм си запланирал?
За Израел се бяхме готвили повече от година. За Киргизстан не, но той беше някак си “по-лесен”. Жена ми Инг Инг прие предложението, и започнахме да очертаваме всички подробности по цялото пътуване, докато се очерта програмата- ден по ден, от Китай до Китай.

Първо уредихме визата на Инг Инг, което не беше лесна работа (за китайци нещата са усложнени)- трябваше писмо-покана от фирма или организация. Свързахме се с една фирма чрез сайта www.caravanistan.com, Те уредиха това писмо, с него Инг Инг отиде до консулството на Киргизстан в Гуанджоу и там й дадоха виза. Цялата процедура отне почти месец, но се справихме.
След това купихме и билетите- от Тел Авив до Бишкек, с турската нискотарифна компания Пегасус, доста евтини. Полета щеше да бъде от Тел Авив до Истанбул, и след това от Истанбул до Бишкек. Уредих и някои от нощувките- този път през Booking.com, а не AirBnB. Другите нощувки- щяхме да видим там на място- на палатки или юрти. След това купихме и билети за връщане в Китай. След няколко дни обмисляне и проучване се спряхме на полет Бишкек - Урумчи (в Уйгурския автономен район Синдзян) в Китай, а оттам- с влак до Гуанджоу и нашия град Чинюан. И за Киргизстан всичко беше готово.
Дойде време за пътуване. Първо дойдохме в България за около 20 дни. Няколко дни преди да продължим към Израел обаче, получихме съобщение от авиокомпанията, с чийто полет трябваше да летим от Бишкек до Урумчи, че спират този полет окончателно, и могат или да ни върнат парите, или да ни пренасочат към друг полет.
Тогава си казах: “Защо да не използваме момента и от Киргизстан направо по земя да отидем в Урумчи? Тъкмо ще видим и Кашгар (най-западния голям град в Китай, до самата граница с Киргизстан).” Съответно избрахме да ни върнат парите, и докато търсим вариант, Инг Инг купи и билет за влак Кашгар - Урумчи, за всеки случай. Защото този вариант беше много интересен, но имаше един проблем- трябваше да влезем от Киргизстан в Китай през граничния пункт Торугарт, което е една доста сложна задача. Торугарт не е “нормален” граничен пункт (като Капитан Андреево примерно), през който пътуват пътнически автобуси, спираш, даваш си паспорта, слагат ти печат и заминаваш. Първо- от Киргизстан до Китай през Торугарт няма автобуси. Трябва да се вземе такси или наета маршрутка от киргизка страна до КПП-то, оттам само шофьор с разрешително да ни закара до самата гранична бразда, където друг шофьор от китайска страна да ни поеме и да ни закара до КПП в Китай, и оттам в Кашгар. И двете страни изискват специални разрешителни- както за нас самите, така и за шофьорите- тоест само определени фирми със съответния лиценз можеха да извършват такива превози. И освен всичко това Торугарт се намира на 3700 м надморска височина и работи само “от време на време”!

Свързах се с фирми и в Киргизстан, и в Китай, които ни дадоха оферти с цени, така че цялото приключение щеше да бъде малко по-евтино от варианта да купим нови самолетни билети от Бишкек за Урумчи. Но все пак нещата бяха несигурни и Инг Инг се колебаеше, аз също. Решихме засега да ги оставим така, и едва като пристигнем в Бишкек, тогава на място да вземем окончателно решение.
Междувременно, аз още отпреди доста време се бях запознал с едно момиче от Киргизстан, по тогавашния чат ICQ. Тя се казваше Гульжан, християнка. И сега, когато щяхме да идваме в Киргизстан, щеше да ни бъде много приятно да се видим и с нея на място там. Казахме й, че ще идваме, тя се зарадва и ни очакваше. Макар че имаше един проблем- тя щеше да бъде на лагер на езерото Иссък Кул, после в Бишкек, и после в нейния град Ош. И това- точно когато пък беше нашето пътуване, така че беше под въпрос дали няма да се разминем. Но- както и да е, както стане- така.
Дойде време да отпътуваме. Излетяхме от София за Тел Авив. От Тел Авив направихме едно 12-дневно прекрасно пътешествие из Святата Земя, което ни остави пълни със страшно много впечатления и познание за Израел, неговите жители, история и география.
Но това пътешествие приключи, и ние бяхме отново в самолета (на Пегасус), на път към Истанбул. Напуснахме Святата земя, и тя скоро изчезна зад хоризонта, а ние летяхме над Средиземно море. Скоро се появи нова суша- Мала Азия. Летяхме над Турция. Скоро започнахме да се спускаме, под нас се отвори Мраморно море и най-накрая “нахлухме” над източните квартали на Истанбул. После кацнахме и на летище Сабина Гьокчен.
Тук се мотахме около два часа, до следващия полет за Бишкек. Скоро дойде време и за полета. Нареди се опашка от хора, повечето от които с монголоидни черти, говорещи киргизки (подобен на турски) или руски. Един дядо даже носеше киргизка традиционна шапка. Дойде време да се “пренастройваме от израелска на киргизка вълна”.
ДЕН 1
Самолета излетя и скоро се стъмни. Летяхме около 4 часа и накрая, още по тъмно, кацнахме в Бишкек, летище Манас. Като слязохме на летището, първото нещо което трябваше да направим, беше да си извадим визи на място- за мен и за децата (Инг Инг вече имаше, но за български граждани просто трябваше visa on arrival, което се оказа доста лесна работа). Изчаках първо една групичка израелски туристи да си изкарат техните визи на гишето, и после на спокойствие изкарах нашите. После минахме през стандартната процедура, взехме си багажа и излязохме във входната зала на летището. Беше започнало да става светло, рано сутринта.

Веднага ни наобиколиха таксиметрови шофьори, още вътре в летището. За всеки случай решихме да ги избегнем (след опита с палестинския шофьор в Йерусалим). Аз бях проучил че с маршрутка 350 се отива до центъра на Бишкек, а оттам вече с такси- до хостела, който бяхме резервирали, нямаше да е много далеч.
Докато Инг Инг и децата чакаха вътре, аз излязох навън да огледам ситуацията. Имаше една спряла маршрутка, очакваща клиенти. Аз се върнах, взех Инг Инг, децата и багажите, и за разочарование на таксиметровите шофьори се качихме в маршрутката. А на изхода от летището имаше някаква промоция на киргизката мобилна компания Beeline, и раздаваха техни безплатни SIM карти- съответно си взехме няколко, а те даже ни пробутаха и още няколко, така че се събраха около 7-8 (повечето и до сега така си стоят- ако на някого му трябват, ще му ги подаряSmile.
Маршрутката потегли. Първи впечатления от Киргизстан: всичко беше много спокойно. Утрото беше прохладно и слънчево. Шосето от летището също беше доста празно. Вървяхме през едно равно поле с обработваеми площи и тук-там села- с малки едноетажни къщи с ламаринени покриви и големи дворове. По пътя- тук-там реклами и няколко монумента. Надписи на руски и на киргизки (и за киргизкия те използват кирилица). А отсреща зад полето се извисяваха високи снежни планини с алпийски вид. Това беше част от Тяншан.
Скоро влязохме в града. Бишкек се оказа също изключително спокоен град, дори изненадващо спокоен. Големи, широки булеварди с много малко коли. Край тях- само кооперации и тук-там блокове, но не много високи- всички сгради на големи разстояния една от друга, а между тях- паркови пространства, много зеленина. Усещането беше като в наш тих провинциален град, някъде по времето на социализма. Тук-там имаше и някой супермаркет, все още затворен рано сутринта.

Спряхме край един парк. Докато се чудехме кое такси да хванем и как, едно момче дойде и с радост ни помогна- отвори си мобилния телефон и чрез едно местно мобилно приложение извика едно такси. Таксито дойде, момчето се здрависа с нас и си тръгна. Наистина хората тук бяха много сърдечни и услужливи, без никакви “скрити подбуди” да измамят турист и да му вземат парите, както правеха някои палестинци в Израел. И в това се убеждавахме всеки ден докато бяхме там- вероятно поради все още неразвития туризъм на Киргизстан хората бяха със съвсем искрени и чисти подбуди, просто с желание да помогнат, да бъдат гостоприемни, ей така от сърце, без да очакват нищо.
Таксито си закара до хостела- Green hostel, за съвсем малко пари. Оказа се освен всичко друго и че в Киргизстан всичко е много евтино. След скъпия Израел тук се чувствахме като богаташи.
Рано сутринта, слънцето вече грееше приятно. Влязохме в двора на хостела, а после и вътре в него. Дойде и собственичката да ни посрещне- едно младо момиче, много сърдечно. Тя веднага обаче ни накара да си събуем обувките. Скоро научихме и за тази основна черта на киргизите- навсякъде те си събуват обувките. В къщи никога не ходят с обувки- нито те, нито гостите им. Така е и в хотелите и в хостелите. Дори и в юртите им. Доколкото разбрахме, преди много години околните народи се подигравали на киргизите, че са мръсни и нечистоплътни. Тогава те решили да покажат обратното- започнали редовно и много да чистят и да метат домовете си. Това се превърнало не просто в навик, а в национална традиция. Така и до днес, навсякъде където влизахме, всичко блестеше от чистота, и всички без изключение задължително си събуват обувките на входа.

Бяхме дошли доста рано, и стаята ни още не се беше освободила. Затова момичето ни настани в една друга стая временно. Тя знаеше, че много полети до Бишкек пристигат много рано и туристите идват уморени и недоспали. Съответно Инг Инг и Дани си заспаха сладко, а аз и Ели, на която изобщо не й се спеше, излязохме на двора. Там имаше едно смешно палаво кученце което подскачаше около Ели. Имаше и клетка с два заека, и Ели се заигра с тях, като им даваше трева.
Обадих се на Гульжан и й казах, че сме вече в Бишкек. Тя се зарадва и ни поздрави с “добре дошли в Киргизстан”. Но точно в този момент тя не беше в Бишкек, а все още на лагера край Иссък Кул, като на следващия ден щеше да се връща в Бишкек със своята група. Но пък точно тогава ние щяхме да отидем към Иссък Кул, така че явно щяхме да се разминем, някъде по средата. Тогава тя ни запозна с една нейна приятелка от Бишкек, също християнка, да се видим поне с нея и тя да ни поразведе из града. Казваше се Даяна.
И така, след това звъннах и на Даяна, използвайки една от безплатните карти на Beeline, които ни дадоха. Както и очаквах, “безплатното” на картата свърши още на втората минута на разговора, с покана да заредя картата в някой техен офис. Казах си “ще видим”, а междувременно успяхме да се уговорим с Даяна. Тя реши да дойде направо в нашия хостел, и оттам да отидем заедно на обяд някъде.

Даяна дойде някъде към 11 часа сутринта. Тъкмо време Инг Инг и Дани да стават. Те станаха, приготвиха се, и после всички тръгнахме по улиците на града. Беше вече доста топло, дори горещо. Даяна ни заведе в един много приятен ресторант с вкусни гозби, повлияни както от западната, така и от китайската кухня. Там си разговаряхме приятно, тя ни разказа за живота в Бишкек и Киргизстан, за хората тук, изобщо за много неща. Разказа ни за размириците с цел свалянето на първия президент на Киргизстан след разпадането на СССР, после за спокойния живот по времето на следващите президенти. Нямаше оплакване и “плюене на политици”, а просто признаване, че са несъвършени, което е нормално, заедно с това и признаване на положителните им страни и положителните неща, които са направили.
Стана въпрос и за религиите тук. Оказа се, че макар Киргизстан да се води “мюсюлманска страна”, всъщност тя е може би “най-немюсюлманската” страна от мюсюлманските. Има много християни- както православни, така и протестанти. Тя беше от протестантите. Но православни и протестанти тук са в мир, заедно са. Православните са основно руснаци- в Киргизстан живеят много руснаци (което е разбираемо). А пък самите мюсюлмани са съвсем кротки, по-скоро като нашите помаци от Родопите, и също между мюсюлмани и християни няма никакъв проблем и напрежение.

След обяда продължихме пеша към центъра на града. Ели искаше да се върнем в хостела и да рисува, но понеже вместо това продължихме разходката, тя се нацупи и остана така нацупена до края. Дани обаче си намери забавна игра. Бишкек е леко наклонен, в подножието на един от дяловете на Тяншан, и по много от тротоарите на булевардите има направени вади с вода. Вадата по нашия булевард беше доста пълноводна, и Дани пускаше по нея “корабчета”- листа, клечки и жълъди, които плаваха бързо надолу и той ги гонеше.
Накрая стигнахме и до центъра. Там имаше един широк парк. По една от алеите му- изложба от картини. След нея намерихме друга алея с шадравани. Инг Инг, децата и Даяна седнаха уморени на една пейка, а аз продължих да обикалям наоколо, за да правя снимки. Излязох зад Държавния музей, където имаше голям паметник на Ленин, с ръка, сочеща посоката към “светлото бъдеще”. После- в съседния Панфилов парк. Това беше едно много приятно място, пълно със забавления за децата- лунапарк, въртележки, катерушки, пързалки, пиратска гондола и какво ли още не. Имаше и един паметник на Маша и Мечока.

Оттам излязох на големия централен площад Алатоо. Насред него имаше голям монумент на киргизкия национален герой Манас- воин, яздещ на кон. А зад него беше Държавния музей, и пак там в една от сградите- правителството на Киргизстан. Всичко това заедно с киргизкото знаме- червено, по средата с характерния символ на юртата.
Всичко беше спокойно и доста празно. Оказа се, че точно на този ден е празник, и много учреждения и фирми не работят. Ние трябваше да свършим една досадна, но неизбежна работа- Инг Инг трябваше да се регистрира (китайските граждани, посещаващи Киргизстан са задължени да се регистрират до 5 дни от пристигането в страната). Нямаше как обаче, заради почивния ден. Остана да свършим тази работа след празника, чак на третия ден, в някоя от следващите дестинации.

Върнах се при Инг Инг, децата и Даяна. Дани се беше заиграл с едни други деца и весело шляпаха по една локва. Ели още се цупеше на пейката. Беше време да тръгваме, Даяна имаше работа. Направихме си снимка с нея, и после сами с такси се прибрахме в хостела. Настроението на Ели се оправи.
После до края на деня стояхме в хостела. Излязохме само да напазаруваме в съседния супермаркет. Вечеряхме в хостела, каквото си бяхме купили. После просто почивахме в стаята. Имаше обаче неща, които не бяха още добре уредени. Първото беше регистрацията на Инг Инг. А второто, по-сериозно, беше как ще се приберем в Китай. Инг Инг не искаше да минаваме през Торугарт, аз пък исках. Но нито аз, нито тя бяхме 100% сигурни какво точно искаме, и останахме да контактуваме с разните туристически фирми и да умуваме. Така завърши и първия ни ден в Киргизстан.
ДЕН 2
На следващия ден станахме, оправяхме се (както обикновено не особено бързо), и към 11 часа тръгнахме. Днешната ни цел беше Чолпон Ата- един град-курорт на северния бряг на езерото Иссък Кул. Денят обаче, за разлика от предишния, беше хладен и дъждовен. Надявахме се да се оправи, понеже все пак отивахме “на море”.
Киргизстан е най-отдалечената от океана страна на Земята, точно в сърцето на Азия. Но това не означава, че си няма море. Има си голямо езеро- Иссък Кул, с форма на голямо око, в североизточната част на страната, на около 1600 м надморска височина. Това е тяхното “море”. Там много киргизи ходят да летуват и да почиват, а напоследък- и чуждестранни туристи. Така че Иссък Кул беше едно от местата в Киргизстан, което бяхме запланували. И Чолпон Ата е неговия основен курорт.
Момичето от хостела ни извика такси, и с него се придвижихме до автогарата. Оттам тръгваха много маршрутки. Всъщност маршрутките са основния транспорт в Киргизстан- както градски, така и междуградски. Рядко има автобуси. В Бишкек има големи градски автобуси и тролеи, но не са много, пак основно хората се придвижват с маршрутки.

И така, купих билети и тръгнахме с маршрутката. Излязохме от града и се отправихме по едно широко поле на изток. Шосето вървеше плътно край границата с Казахстан- тя минаваше по една река наблизо, и зад реката се простираха казахските полета, буквално на метри вляво от нас. Скоро в казахска територия започнаха да се издигат планини- все по-високи и по-високи. После се отдалечихме от границата и навлязохме навътре в Киргизстан, бавно увеличавайки надморската височина. Навлязохме в една гола долина (а шосето беше като магистрала, и доста натоварено). Облаците започнаха да се разкъсват, а вятъра да се усилва. Между облаците се откриваше ярко тъмни-синьо небе, и така пейзажа стана особено красив.
Спряхме за почивка. Купихме си местни закуски- нещо като сандвич-джоб, вътре с пилешко или телешко, със зеленчуци. Вятъра беше доста студен. После пак продължихме на изток. Планините постепенно се отвориха, минахме покрай повече населени места, и изведнъж отдясно се появи синева- това беше езерото Иссък Кул- един от символите на Киргизстан.

Стана слънчево, но доста ветровито и студено. Пътя вървеше право напред по северния брях на езерото. Минахме през много села- все с ниски едноетажни къщи, със синьо-декорирани прозорци отвън, и с ламаринени покриви. Къщите бяха разредени една от друга- всичко напомняше на една рядко населена страна, каквато е и Киргизстан.
Накрая стигнахме и до Чолпон Ата. Очаквахме някакъв по-специален и луксозен курорт. Нямаше нищо подобно. Всъщност нашата къща за гости беше в началото на Чолпон Ата. Ние спряхме, и едно такси ни закара до къщата- оказа се че тя била съвсем наблизо и нямаше нужда от такси, но както и да е. Бяха няколко къщи за гости насред едно поле. Зад полето се издигаха високи планини със сняг по върховете. А самото място, на което бяхме, всъщност изобщо не приличаше на курорт.
Посрещна ни едно младо момче, и се оказа, че то изобщо не е получило нашата резервация в Booking.com. Но все пак, добре че имаше свободни стаи. Момчето се съгласи да ни даде една стая, макар и на малко по-висока цена, отколкото го бяхме резервирали. Настанихме се, и докато беше още светло, излязохме да отидем на брега на езерото.

Пресякохме пътя, минахме покрай един ислямски монумент и слязохме до плажа. Там имаше няколко по-закалени мъже, които плуваха в езерото. Но за нас беше доста студено. Затова децата останаха само да играят на пясъка. Наблизо имаше стадо овце, и ята гарги. Езерото беше красиво, но чак пък да се сравнява с море- не бих казал.
Започна да се стъмва. Върнахме се обратно на шосето и отидохме да търсим ресторант. Наоколо беше доста пусто и празно. Само тук-там по някоя “китка” къщи за гости, и нищо друго. Все пак намерихме един магазин, от който си купихме нещо за ядене, а след това и една таверна, където вечеряхме. И после- вече в тъмното (наистина тъмно- без почти никакво улично осветление!) се прибрахме в нашата къща.
ДЕН 3
На сутринта все още не можехме да се отпуснем. Инг Инг още не се беше регистрирала- досадна и напълно излишна процедура, но нямаше как- иначе щяха да я глобят с повече от 100 USD при напускане на Киргизстан. Още не бяхме решили и уредили въпроса: през Торугарт ли ще се прибираме, или със самолет. Инг Инг искаше със самолет. Аз- през далеч по-интересния Торугарт. А на всичко отгоре се оказа, че съм забравил в джоба си ключа от стаята ни в първия хостел в Бишкек- забравил съм да го върна на момичето като си тръгвахме. Не че нещо, но исках да го върна, всичко да си е наред.
Така че станахме с намерението днес най-после да решим тези проблеми, че да можем да се наслаждаваме спокойно на Киргизстан.

Оправихме си багажа и с такси се придвижихме до общината на Чолпон Ата. Бяха в обедна почивка. Отидохме и ние да обядваме в един близък ресторант. Въпреки, че бяхме в “центъра” на Чолпон Ата, пак това градче изобщо не приличаше на “луксозен курорт”- всичко изглеждаше като някое наше крайморско градче или село, но отпреди 40-50 години, когато туризма в България още беше в началото си. Така беше и този “прочут киргизки курорт”- тихо и спокойно място.
Почивката мина и ние влязохме в общината. Изчаках няколко баби със забрадки, две-три млади двойки с бебета, и дойде и моя ред (Инг Инг и децата чакаха отвън, да не се блъскаме вътре с багажа). Лелката на гишето ме пита къде ни е адреса в Чолпон Ата, регистрационни документи от адреса, и т.н. Нямахме (разбира се), бяхме напуснали вече къщата за гости. Тогава тя ми каза да си тръгвам, и като уредя тези неща, пак да дойда.
Неприятно. Регистрацията не се очертаваше да бъде лесна. Обадих се на Канат, от фирмата, която беше уредила покана за визата на Инг Инг. Той каза че ще се обади на следващия ни хостел, в Каракол, където щяхме да отидем, оттам да ни съдействат. Надявах се да стане най-после.

Дойде и една маршрутка за Каракол, спряхме я, и се качихме в нея. Пътя ни продължи покрай северния бряг на Иссък Кул, все през малки спокойни села, тук-там ниви и поляни със стада овце и крави, а вляво от тях- високи мрачни планини. Накрая заобиколихме езерото откъм изток и скоро стигнахме в Каракол.
Каракол е един от големите градове на Киргизстан. Старото му име е Пржевалск, на името на известния учен-пътешественик, който е идвал по тези места. А днес града е популярна туристическа дестинация за пътешественици от цял свят. Казвам пътешественици (каквито сме и ние), а не туристи- това не е някакво луксозно място в богата световно-известна държава, в която всичко е уредено перфектно. Тук туристи почти не ходят. Но пътешественици- много.
Маршрутката пристигна в североизточния край на града. Оттам хванахме такси до хостела, който бях резервирал в Booking.com. Таксито ни отведе до южните квартали на града и там ни остави. Самият град приличаше по-скоро на едно голямо наше равнинно село (като големите села в Тракия)- наоколо само разредени селски едноетажни къщи, прави улици (някои без асфалт), тук-там овце и кокошки по улиците, безгрижно играещи деца (шляпащи по локви, ритащи топка, катерещи се по дървета, гонещи се и т.н.), баби и дядовци в народни киргизки носии по пейките (дядовците с типични високи бели киргизки калпаци). Тишина (истинска селска наслада), идилия и спокойствие. А зад града се извисяваше мощната планинска верига Терскей Алатау с нейните остри алпийски върхове и ледници.

Таксито ни спря някъде насред тази идилия. Но нещо не се виждаше никакъв хостел. Една жена се опита да ни помогне, като разпита съседите къде е хостела. Никой не знаеше. Обадих се по телефона (на българската СИМ карта, със скъп роуминг, нямаше как) до хостела, оказа се че той бил през две улици в трета някъде в страни. И на всичкото отгоре и те не само че не бяха получили резервацията ни от Booking.com, а и нямаха места, но щели да ни настанят при техни съседи.
Помъкнахме се с куфарите до хостела. Жената там ни заведе при съседката, която имаше една много приятна и чиста къща, цялата празна- само за нас, на същата цена. Само че ние в същото време трябваше да решим и другия проблем с регистрацията на Инг Инг. А се оказа, че нито жената от хостела, нито съседката й, знаеха как да я регистрират.
Пак звъннах на Канат. Той намерил два други хотела, които правели такива регистрации. По картата намерих по-близкия, извинихме се на съседката и тръгнахме пеша към него. Казваше се хотел Неофит, и според техния сайт, изглеждаше доста “приключенски”, уреждащ планински експедиции, изобщо, имащ работа с най-приключенските пътешествия, свързани с Киргизстан. Обадих се на рецепцията, и жената там също потвърди, че правели регистрации.

Отново пеша с куфарите (можеше и с такси, но решихме да се насладим на селската идилия на Каракол). След около 40 минути ходене стигнахме до хотел Неофит. Точно до него беше Градския исторически музей на Каракол (отново както повечето сгради- едноетажен, със синьо декорирани прозорци). Работното му време беше приключило, но на пейката пред входа му един дядо ни покани като се настаним в хотела, да влезем да разгледаме.
Влязохме в хотела. Оказа се доста стар (и вече мизерен, от старост). Тоалетната и банята- отвън. На рецепцията- една леля рускиня, която ни взе паспортите и записа имената ни на един лист хартия. Питахме я за регистрацията на Инг Инг, понеже тя беше казала, че правят такава регистрация. Тя отговори: “Ами ето, нали ви записах имената”. Тя това имала предвид под “OVIR регистрация” (както се водеше регистрацията на чужденци, посетили Китай).
Пак трябваше да звънна на Канат. Появи се шефа на хотела- един възрастен руснак. Канат отново му обясни надълго и нашироко какво всъщност представлява тази регистрация. Той каза, че за първи път чувал такова нещо, но ще направи всичко възможно да помогне. Каза ни на следващия ден сутринта да сме готови, и заедно ще отидем в общината да приключим с тази работа- за него хем да обслужи гостите подобаващо (и да не се посрами, като е казала лелята от рецепцията), а и хем да направи тази процедура веднъж, че да знае за в бъдеще как се прави.
Инг Инг обаче беше отчаяна. Тя беше харесала предишната къща, а сега трябваше да се влачим с куфарите до този мизерен хотел, който се оказа, че също не прави такива регистрации.

И тогава нещата се решиха. Аз реших да направя промяна в програмата, понеже така и така днес загубихме ценно време да се занимаваме с тези глупости, исках да разгледаме Каракол, а не можахме. Реших на следващия ден да останем цял ден в Каракол, да приключим с регистрацията сутринта, и после през останалото време да разгледаме града и да си накупим всичко необходимо за високата планина, в която ни предстоеше да отидем. Съответно окончателно отписах Торугарт, и за успокоение на Инг Инг й казах направо да купи билет от Бишкек за Урумчи- понеже повече държах да останем в две отдавна планирани дестинации- Алтън Арашан и Таш Рабат.
Инг Инг се успокои, оправихме и подредихме нещата, и привечер излязохме навън. Хотел Неофит беше в самия център. Там бяха магазините на Каракол- няколко супермаркета, няколко аптеки, няколко книжарници, магазини за дрехи и домашни потреби. Там видяхме и един друг хостел, който изглеждаше много по-хубав, на подобна цена, и решихме на следващия ден да се преместим там. После си избрахме един от няколкото ресторанта, понеже предлагаше вкушни шашлъци с агнешко, и си хапнахме добре. Нещата явно вървяха към подреждане, така че се отпуснахме. Киргизстан си беше точно като спокойна и тиха почивка на село.

Следва продължение (към същинската част с високите планини!)...
Нед Сеп 30, 2018 4:53 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tortomanin



Регистриран на: 20 Мар 2013
Мнения: 793
Местожителство: Хасково

Мнение Отговорете с цитат
Очакваме с интерес.
Само ако може, снимките да са малко по-малки, че буквите стават микроскопични Laughing .
Нед Сеп 30, 2018 2:34 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
alexvan



Регистриран на: 20 Апр 2010
Мнения: 654
Местожителство: България

Мнение Отговорете с цитат
https://magelanci.com/patepisi/азия/централна-азия/киргизстан-една-непозната-перла-в-сърцето-на-азия-r471


Последната промяна е направена от alexvan на Нед Сеп 30, 2018 7:13 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти
Нед Сеп 30, 2018 4:51 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
tortomanin написа:
Очакваме с интерес.
Само ако може, снимките да са малко по-малки, че буквите стават микроскопични Laughing .


Да, ще пусна и продължението днес или утре. Понеже не знам как да направя снимките по-малки, по-скоро ще направя буквите по-големи. Smile
Нед Сеп 30, 2018 6:37 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
alexvan написа:
https://magelanci.com/patepisi/азия/централна-азия/киргизстан-една-непозната-перла-в-сърцето-на-азия-r471


Еее, ти вече издаде какъв е "края на филма" Very Happy
Аз все пак ще го пусна на части тук, че така цялото е много дълго.
Пон Окт 01, 2018 5:21 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Из Тяншан (Небесните планини) в Киргизстан: Алтън Арашан Отговорете с цитат
Продължение:

ДЕН 4
На сутринта се оправихме и хапнахме вкусна закуска, която беше включена в цената на хотела (не може да се отрече, че беше наистина вкусна- с яйца, чай или кафе, палачинки и конфитюр). Двора на хотела беше пълен с пътешественици и приключенци, главно чужденци (американци, европейци и японци). Дойде една огромна машина, нещо като военен автобус, те се качиха в нея и потеглиха към високите планини.
После шефа на хотела дойде заедно с жена си, и с техния джип отидохме до общината. Там имаше доста народ и опашки, но все пак процедурата стана сравнително бързо. Най-после приключихме с това успешно. Вече можехме спокойно да се отпуснем и да пообиколим из Каракол. Не бързахме за никъде.

Преди да излезем из града, аз се свързах по фейсбук с една от къщите за гости в Алтън Арашан, където ни предстоеше да отидем на следващия ден. Там имало места, и собственичката- едно момиче на име Елза (самата къща за гости се казва “Елза”) ни записа, и ни очакваше за следващия ден.
Отидохме в центъра и обикаляхме из магазините, да купим някоя по-дебела дрешка за Ели, че нямаше (а ние имахме). Купихме и две-три играчки, нямаше как. Отидохме и в градския “МОЛ”- това беше стара триетажна сграда, нещо като голям хоремаг, и вътре имаше щандове на магазини, от които избрахме това-онова. И въпреки, че центъра беше малък, обикаляхме из него почти 4 часа. Накрая Инг Инг и децата се прибраха в хотела, а аз сам, на спокойствие, отидох до местните забележителности да снимам.
Едната забележителност беше Джамията Дунган. Дунган всъщност е една етническа група- нещо като “китайци-помаци”. Това са били отдавна приели исляма китайци, вече смесили се с местните народи. Тяхната джамия беше в северната част на града и беше в смесен китайско-мюсюлмански стил. Сградата й беше с извити покриви (като традиционна китайска), а край нея- малко минаре. Няколко германци се суетяха наоколо и я снимаха.

После отидох и до другата забележителност- Руската православна църква. Тя беше дървена, в руски народен стил, насред един тих двор-градина с брези и няколко високи смърча. Вътре си беше като нашите църкви- с икони и свещници.
И накрая се върнах в хотела. Децата си играеха кротко в стаята, а ние с Инг Инг отидохме до съседния Градски исторически музей. Той беше малък и тих музей. Вътре уредничката ни посрещна и ни упъти накъде да обикаляме.
Киргизстан има древна история, но през повечето време всъщност е бил по-скоро формално, на територията на различни империи, които са се разпростирали из Средна Азия. Тези империи не са оказвали почти никакво влияние на местните жители, които в основната си част са били номади, живеещи по планините. Така че в този музей нямаше кой знае какво от древната история, а само някои етнографски артефакти, представящи живота на местните хора от хилядолетия насам. После- снимки и предмети от социалистическо време. А след това имаше и малък природонаучен отдел, с препарирани местни животни, които живеят в тукашните планини, едно от които беше снежен леопард.

Накрая излязохме от музея, върнахме се в хотела, взехме децата и- на вечеря в същия ресторант за шашлъци, бяхме си го харесали.
Щяхме уж да сменяме хотела, но ни домързя, а и хората все пак наистина се постараха и свършиха успешна работа с тази регистрация. В Каракол (който е на около 1750 м надморска височина) вечерта става доста студено. Отидохме в банята да се изкъпем. В целия хотел бяхме почти сами, този ден нови пътешественици не бяха дошли (имаше само две момичета в съседните стаи). Банята беше много приятна и гореща, и въпреки студа навън, докато прибягаме от банята през двора до стаята, не ни беше студено. И така, вече бяхме готови за следващия ден- към високите планини.
ДЕН 5
Днес най-после щяхме да навлезем в същината на пътуването в Киргизстан. Станахме рано, приготвихме си раниците, и излязохме да хванем маршрутката за село Ак-Суу, към изходната точка за едно от най-красивите места не само в Киргизстан, а изобщо в планините по Земята- долината Алтън Арашан. Аз я бях набелязал от години, откривайки снимки от този район- спиращи дъха пейзажи с прекрасни иглолистни гори, тучни долини и високи снежни върхове. Още от снимките в интернет си личеше, че това място е невероятно красиво- дотолкова, че се беше превърнало в мечта да бъде посетено.
И така, маршрутката дойде претъпкана, ние се поблъскахме вътре около 20-25 минути и накрая пристигнахме до изходната точка- един разклон по шосето, от което надясно тръгваше камионен път. Там имаше и една кафява табелка, сочеща към Алтън Арашан: 15 км.

Дани нещо не беше добре със стомахчето. От време на време клякаше и казваше, че го боли коремчето. А и деня не беше много слънчев, имаше облаци. Тези неща малко ме притесняваха. Оттук нататък, чак до Алтън Арашан трябваше да ходим пеша, и не беше ясно дали щяхме да се справим. Надявахме се евентуално по пътя да хванем някоя кола или джип, ако се наложи. Но ако не се наложи- най-добрия вариант разбира се щеше да бъде да си стигнем пеша до нашата къща Елза.
И така, тръгнахме. По пътя минаха няколко джипа, вдигайки прахоляк. Добре че прахоляка беше само тук, в началото. Аз взех Дани на рамо, да не се уморява, и го поносих колкото можах. Първите два километра пътя е почти равен, минахме през едно малко село, покрай много диви кайсии, шипки и разни други горски плодове, които решихме по-добре да не пипаме, защото не ги познаваме (после питахме един местен горски, който каза че всички плодове са ядливи, но повечето- доста кисели, правели компоти от тях).

Накрая пътя навлезе в планината- в една дълбока долина. Река Арашан бучеше край пътя с грохот. Още в началото започваше и прекрасната иглолистна гора. Това беше смърчова гора, но с малко по-различни смърчове от нашите, които растат в Рила, Пирин и Родопите. Тяншанските смърчове са малко по-тънки и островърхи, и клоните им не са така прилични на ръкави, както при нас.
Често срещахме планинари, идващи от Алтън Арашан- повечето чужденци. От време на време минаваха военни джипове, а също и от въпросните “военни автобуси”, един от които беше заминал предишния ден от нашия хотел. Това беше “автобус” със седалки, но сложен на мощна военна машина с огромни колела. И наистина, през долината пътя беше често изключително трудно проходим. На места беше толкова покрит с камъни, че даже и пеша се ходеше трудно по него.

Преминахме през един мост, така че реката ни остана отдясно (и така до края на пътя). Дани се поосвежи и ходеше без проблем. Инг Инг измисли една игра “учителят каза”, и така децата се развеселиха и ходеха по пътя с удоволствие. А аз от опит знам, че ако им стане скучно, веднага се “уморяват” още преди да са минали 100 метра. Но ако и е интересно, могат да ходят и 30 км без проблем. Просто трябваше да ги забавляваме, за да ходят нормално. Така вървяхме няколко часа.
По принцип с нормален ход целия път се изминава за около 4-5 часа. Но с нашия бавен ход- може би за двойно повече време. В началото слънцето се показваше повече, но към следобяд все повече облаци започнаха да се трупат. Времето напредваше, а ние бяхме стигнали едва до средата на маршрута.

Мина един военен джип. Спряхме го, и момчето вътре ни покани да ни закара до горе, за сравнително ниска цена. Съгласихме се и продължихме. Джипа с тресене бавно се катереше по неравния, каменист или издълбан от коловози черен път. Момчето ни каза да се държим здраво. Минахме по една набираща височина извивка на пътя, сред високите смърчове, след което стана малко по-равно. По едно време той ни каза, че е най-добре да слезем и да походим пеша около 10 мин, защото предстои един наистина опасен участък- стръмно и неравно изкачване, където наистина е ставал инцидент с един негов познат. Инг Инг се беше поуплашила от лошия път и веднага се съгласи.
Навън беше доста студено, валеше ситен дъжд. Добре поне, че нямаше гръмотевична буря. Изкачихме стръмния участък, а момчето ни чакаше горе на по-равно място. Оттам пак си продължихме с джипа. Пътя излезе на едно място, където се разклоняваше на много пътища, сред една по-разредена гора. Докато накрая излязохме на една височина, от която се откри така познатата от снимки спираща дъха гледка на Алтън Арашан- свежата зелена поляна с буйната река сред нея, юртите и палатките, няколкото дървени сгради, от дясната страна стръмен и скалист склон, покрит със смърчова гора- тяншанска тайга, а отляво- малко по-полегат склон с тучни пасища. А над всичко това- бляскавия снежен връх Палатка (наречен така, защото наистина прилича на палатка), в дъното на долината.

С джипа леко слязохме до къщите за гостии юртите, и момчето ни заведе до къща “Елза”- най-крайната от всички. Там му платихме и той си отиде. А ние влязохме в къщата. На входа ни посрещна веселата Елза- лъчезарно момиче, което стопанисваше къщата, заедно със семейството си. Брат й също много помагаше- беше много добро и гостоприемно момче.
Къщата имаше преддверие с маси и пейки, а по стените- все планинарски атрибути: географски карти на района, указания, снимки, както и места за спомени от посетители. Вътре имаше само две стаи с по шест легла. Елза ни настани в една от стаите. Заедно с нас имаше едно момче от Израел и един възрастен англичанин.
Алтън Арашан, освен с приказната си красота, е място известно и със своите топли минерални извори. Долу, край ледената река Арашан, бяха построили бараки с по един басеин вътре, с минерална вода. Ние си запазихме част за баня, и излязохме навън да пообиколим. Дъжда беше спрял и последните слънчеви лъчи огряваха планинските склонове.

Наближи и нашия ред за банята. Водата беше 38 градуса, и навън както беше доста студено, топлата баня щеше идеално да ни загрее. Докато чакахме предишните къпещи се да излязат (те бяха германци), по едно време двама от тях- едно момче и едно момиче, излязоха от бараката както бяха по бански и се потопиха в ледената река Арашан. Вътре им станало толкова горещо, че излезли да се разхладят, и даже не чувствали студ. Реших, че и аз ще опитам това.
Влязохме в басеина. Децата се радваха и играеха вътре. Той беше малък басеин, недостатъчен за плуване, но все пак достатъчен за игра, а до него, на дървен нар си сложихме дрехите. Стана горещо и задушно, така че отворихме вратата на бараката, да влиза студ отвън да освежава. Навън обаче времето се влоши, бяха дошли нови облаци, духаше леден вятър и заваля дъжд. Но въпреки това, аз все пак излязох от горещата вода и пробвах ледената вода навън- наистина не се усещаше студ, а вместо това- голямо освежаване. Минаха 40 минути и дойде време да излизаме от басеина (то и не може да се стои кой знае колко дълго вътре, човек се изпотява и става задушно- все едно стоиш на 38 градуса жега навън).

След банята се прибрахме в къщата и вечеряхме каквото си бяхме взели. Можеше и да се поръча вечеря за 200 сома на човек (200 сома е около 4 лева), но имахме доста дребни неща които трябваше да се изядат. Преддверието беше пълно с млади приключенци- от Израел, Германия, Франция и Чехия, и ние там с тях, и вечеряхме.
После легнахме да спим. Човека от Англия, който спеше до моето легло обаче, беше възможно “най-лошо хъркащия” човек. Той хъркаше много силно, но от време на време (ако беше постоянно, щяхме да свикнем с шума). Хърка около 2 минути и постепенно утихме. Две минути тишина, в които аз постепенно се унасям в сън. И тъкмо съм се унесъл- той изхърква внезапно и много силно, и продължава отново две минути. И така в един цикъл цяла нощ. Добре, че по едно време излезе до тоалетна, и така успях да заспя.
ДЕН 6
На сутринта времето беше прекрасно. Синьо небе без нито едно облаче и величествени гори и планини, огрени от утринното слънце. Ранна студена свежест с дъх на влажна трева и гора.

Аз по навик станах много рано, и реших докато Инг Инг и децата още спят, сам да се изкача набързо по близкия склон, да правя снимки на това, което се вижда от там, и да се върна за закуска. Така и направих. Алтън Арашан се намира на 2450 м надморска височина, и аз се изкачих по източния склон над долината докъм 2800 м. Оттам, както и очаквах, се откриваше спираща дъха гледка- към долината и към целия дял на Терскей Алатау, в който се намирахме, начело с бляскавия връх Палатка (който се издига почти до 5000 м височина). След което леко и бързо се спуснах долу до “Елза”.
Закусихме. Почти всички пътешественици се изнесоха- едни тръгнаха нагоре по популярния трекинг към езерото Ала-Кул, други- надолу към Каракол. Но ние (Инг Инг и децата бяха “по-ниска категория” и аз- нямаше как, трябваше “да сляза на тяхното ниво”) останахме в “Елза” още час-два, след което беше предвидена само лека разходка. Приготвихме раницата със суха храна,и тръгнахме.

Пресякохме река Арашан по моста и тръгнахме по пътеката за Ала-Кул. Времето беше прекрасно. Духаше слаб приятен вятър и високите смърчове шумяха от полъха. Коне и крави пасяха наблизо. Пътеката беше кална, с конски стъпки, но се разклоняваше на много малки пътечки сред смърчовете и ние избирахме по-сухите “варианти”.
Стигнахме и до една прекрасна поляна с невероятен изглед на юг към гората и връх Палатка зад нея. Там спряхме за почивка. Не че бяхме “изморени”, след само час ходене по почти равната пътека, но пък и аз не настоявах и не очаквах нещо кой знае какво. А пък и дори само почивката сред този приказен пейзаж беше наистина наслада.

След това се преместихме в края на поляната, където имаше един буен поток. Там сред смърчовете край потока седнахме и хапнахме. От време на време срещахме млади приключенци с раници, идващи откъм Ала-Кол.
После пресякохме потока по едно дървено мостче, и зад смърчовете се показаха две юрти, заградено място с овце, а зад тях друга обширна поляна, надолу до самата река. Отново крави и коне пасяха насред поляната. Ние за всеки случай заобиколихме юртите по-отдалеч, да няма някое лошо куче, и слязохме до реката. Там Ели и Дани се наиграха на брега, на речните камъни.

После дойде и следобеда и ние бавно тръгнахе обратно към нашата къща. Когато се върнахме, намерихме един от местните с неговия кон, който даде на децата да го пояздят за половин час. Те яздеха коня, а аз му държах юздите и така обиколихме край юртите на Алтън Арашан.
Скоро в нашата къща “Елза” се събраха “нова порция” пътешественици- повечето слезли уморени от Ала-Кул. Ние поръчахме вечеря и отново си запазихме баня. След това- отново познатата процедура- в бараката с топлия басеин, а после- в къщата. Новите пътешественици бяха от Германия, Япония и Полша, имаше и един южнокореец. И накрая легнахме да спим, и този път нямаше хъркащи в стаята ни. Така мина и този ден- в пълна почивка сред приказния пейзаж.
ДЕН 7
Беше време да напуснем това прекрасно място. Аз обаче преди това пак исках рано сутринта да си направя този път ако може още по-дълъг екстремен преход, докато Инг Инг и децата спят. От Алтън Арашан на изток имаше една странична долина. И брата на Елза каза, че по нея може да се стигне до едно красиво езеро (като ми го показа на картата къде е)- около 3 часа до езерото, и още около 2 часа връщане, общо 5 часа. Нямаше да имам толкова време, но поне да се приближа до него, да отида до онзи район, все щеше да бъде нещо.

Измъкнах се още преди слънцето да огрее планините и тръгнах към тази долина. Наблизо обаче имаше един фургон и няколко кучета станаха и започнаха да лаят срещу мен, на около 100 метра встрани, като бавно се приближаваха. Аз спрях. И те спряха, но продължиха да лаят и да се зъбят. По едно време излезе от фургона местния говедар и им се скара. Те седнаха послушно, а аз си продължих по пътя.
Пътя се превърна в обикновена пътека, стръмно изкачвайки се нагоре край страничния на Арашан поток. След около 700-800 метра в далечината видях юрта. Реших да не минавам край нея, защото и там може да има кучета, и не се знае дали ще има друг пъдар да ги спре. Вместо това свих наляво и тръгнах нагоре по склона над пътеката и потока с намерение да стигна чак до билото. И понеже този склон беше срещу мястото, където би трябвало да е езерото, за което споменах, се надявах от върха да го видя.
Катерих се повече от час по тревистия склон, докато най-накрая излязох на билото- на около 3150 м височина. Панорамата, разбира се, беше невероятна. Но езерото не се виждаше, а само извиващо се поточе през планински ливади, което би трябвало да излиза от това езеро.

Този ден обаче времето не беше така хубаво както предишния. Още от сутринта край върховете имаше облаци, които скоро започнаха и да закриват слънцето. А след това се сляха в една плътна облачна пелена- времето вървеше към разваляне. Тръгнах надолу, минах покрай мястото, до което се бях изкачил предишния ден сутринта и накрая слязох до “Елза”.
Закусихме, разплатихме се с Елза за нощувките, баните и яденето, и тръгнахме. Решихме, че освен ако времето не стане много лошо, ще можем да извървим целия път надолу до Ак-Суу без да се качваме в джип.

Скоро започна и да ръми, но все пак до края на прехода нямаше сериозен дъжд. Децата вървяха без проблем. Много слизащи надолу пътешественици ни изпревариха (ние, разбира се, бяхме най-бавни). Подминаха ни и колоездачи. По пътя спряхме да хапнем в една дървена беседка. Един “военен автобус” спря и група корейци излязоха да снимат и да се удивляват на пейзажа.
Продължихме надолу, и към края на долината времето се оправи и слънцето отново се показа. Прекосихме последните два километра обратно до пътя, точно в това време дойде и маршрутката, и с нея се прибрахме до Каракол.

Този път си изнесохме багажа от хотел Неофит и се преместихме в по-приятния хостел, който беше в самия център. Вечеряхме отново в ресторанта със шашлъците и се приготвихме за следващия ден. Предстоеше ни да отидем далеч към по-южните части на Киргизстан.


Следва последно продължение Smile
Пон Окт 01, 2018 5:22 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mislesht



Регистриран на: 29 Ное 2006
Мнения: 2452
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
Интересно и шарено! Тези, които завършват на -стан обикновено са населени с тюркски народи, но после се оказало, че не е съвсем така.

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Пон Окт 01, 2018 4:23 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла ICQ Номер
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
mislesht написа:
Интересно и шарено! Тези, които завършват на -стан обикновено са населени с тюркски народи, но после се оказало, че не е съвсем така.

Да, има две персийски държави, завършващина "стан"- Афганистан и Таджикистан. И една индо-говоряща- Пакистан. Но Киргизстан си е тюркска.
Пон Окт 01, 2018 6:56 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
Последно продължение:

ДЕН 8
На сутринта станахме по-рано и гледахме да побързаме да отидем колкото може по-скоро до автогарата на Каракол. Предстоеше ни да отидем до нашата последна важна дестинация- Таш Рабат.
Таш Рабат е една от забележителностите на Киргизстан. Това е един кервансарай (или поне така се нарича), разположен на около 3100 м надморска височина по един от главните разклонения от Пътя на коприната. Така че аз определено го бях планирал за посещение. В интернет се свързахме с един от неговите юртови лагери- лагера Сабърбек. Даже те щяха да ни уреждат транспорт и разрешителни за Торугарт, но след като се отказахме от него, останаха само двете нощувки, които бях резервирал (или по-точно- уговорил, защото нямаше никаква документирана резервация всъщност). Уговорих също и шофьор, който да дойде до близкия град Ат Баши и оттам да ни закара до Таш Рабат.
Очакваше ни около 400 км път към Таш Рабат, при което трябваше да сменим поне една маршрутка с друга кола. Хванахме такси и пристигнахме на автогарата- малка автогара, приличаща на наша автогара в някой наш малък град. Само че вместо с автобуси беше с маршрутки. Дойдохме тъкмо навреме и хванахме маршрутката към град Нарън- искахме да отидем директно до Ат Баши, но такава маршрутка нямаше, и затова- към съседния Нарън.

В началото маршрутката беше почти празна. Очаквах, че шофьора ще мине по южния бряг на езерото Иссък Кул, но вместо това той мина по северния бряг, отново през Чолпон Ата. Спираше на доста места по пътя и маршрутката постепенно се напълни, като повечето пътници бяха майки с бебета.
В Киргизстан е прието в маршрутки и автобуси да се отстъпва място- на баби, дядовци, майки с деца и дори на млади жени и момичета. То по принцип е прието навсякъде по света (и така и би трябвало да бъде), но в Киргизстан си беше направо като ритуал, при който тези, на които се отстъпва място биват третирани като кралици. Дотам, че едно младо момиче се качи и аз трябваше да й отстъпя място. Нямах против, въпреки, че момичето беше младо, здраво и право (и нито имаше бебе в ръце, нито беше бременна)- защо пък не, и това е хубава традиция.

Започна да става задушно в маршрутката. Аз се опитах да отворя капака-прозорец горе над нас- една от майките каза, че му духа на бебето, и затворих. Опитах другия капак- друга майка каза, че духа. А Дани се размрънка, че му е горещо. Добре, че шофьора все пак отвори неговия прозорец (нямаше климатик), така че горе-долу имаше леко разхлаждане.
Стигнахме до северозападния край на Иссък Кул и там спряхме за почивка и обяд. След това напуснахме Иссък Кул окончателно.
Пътя ни навлезе в един доста пуст пейзаж- само голи чукари с тук-там пожълтяла трева. Но пак беше красиво, просто друг вид красота. Минахме през град Кочкор, и после пътя тръгна все нагоре по една долина. Преминахме един проход на 3050 м височина, после отново надолу, все следвайки речни долини, тук-там с малки смърчови горички. И накрая, вече следобяд, стигнахме до град Нарън.
Нарън е един от големите градове на Киргизстан. Няма някакви особени забележителности, даже е известен със сивотата и скуката си. Но всъщност когато пристигнахме, не видяхме да е чак толкова сив и неприветлив, даже напротив, имаше приятно излъчване.
Докато още наближавахме Нарън, аз се бях обадил на жената от Сабърбек, Таш Рабат, че от Нарън ще търсим друга маршрутка за Ат Баши. Но тя предложи техния шофьор да дойде и да ни вземе направо от Нарън, и ние приехме.
И така, пристигнахме на автогарата. Скоро дойде и шофьора с неговия джип- едно младо и срамежливо момче (това беше брата на жената-шефка на Сабърбек). Качихме се в неговия джип и потеглихме.

Беше интересно когато минавахме покрай местни гробища. Те бяха предимно мюсюлмански и приличаха на истински градчета- с мини минарета, храмове и всякакви “архитектурни произведения” в арабски стил, само че малки като размер, служещи за гробни паметници.
После излязохме на едно дълго поле, а на юг от него се издигаше мощната верига на Ат Баши- една от планините на Тяншан, всъщност една от най-южните. Вървяхме по правия път на югозапад- този път стигаше до Торугарт и Китай. По едно време завихме наляво към високите планини, по един прашен камионен път. Той минаваше покрай една река и скоро навлезе в долина. Всичко беше голо, без нито едно дърво, но беше красиво- беше тревиста планинска степ (а не пустиня), но вече леко пожълтяваща от наближаващата есен. Тук-там се виждаха дупки в земята, мармоти прибягваха край нас и се криеха в дупките. Минахме покрай едни огромни скални зъбери, и след около 20 мин. стигнахме до Сабърбек- нашия юртов лагер, на едно място, където две планински долини се сливаха в една.

Посрещна ни Чолпон, шефката на юртовия лагер. Тук бяхме на 3100 м височина и привечер започна да става доста студено. Чолпон ни посъветва да не спим в юрта (въпреки, че беше доста по-екзотично), а в тяхната къща за гости. И наистина, къщата за гости беше много приятна, имаше и парна инсталация за отопление. Приехме предложението й, и се настанихме в къщата. Вечеряхме каквото си бяхме донесли с нас, и с това и този ден приключи.
ДЕН 9
Днешния ден беше определен просто да почиваме в юртовия лагер и да се разхождаме наоколо, разбира се, включвайки задължително близкия до лагера кервансарай. Както обикновено, аз отново станах рано сутринта и се изкачих на високия склон северно от лагера. И от там се откриваха прекрасни гледки, заедно с юртите долу под склона. Беше пълно с дупки на мармоти. Пред една от дупките имаше труп на разкъсан мармот, явно и други по-големи животни се разхождат по тези планински степи, като например снежния леопард.
Слязох до лагера, и след като се помотахме известно време, тръгнахме на разходка. Отидохме до кервансарая на Таш Рабат- на 10 минути път от Сабърбек.

Историята на този кервансарай не е много изяснена. Смята се, че е построен някъде между 11 и 14 век. Не е ясно и за какво е служил. Според едни учени е бил търговски пункт, в който уйгурите от изток са продавали стоки нататък по Пътя на коприната- на търговците от Хорезм, Бухара и другите империи от Централна Азия през Средновековието. Според други това е бил религиозен център, свързан с несторианството. А според трети това е бил военен пункт.
Входа му беше заключен и отидохме до съседния на него юртов лагер Омурбек. Там една леля, която държеше ключа за кервансарая, дойде, отключи ни и седна пред входа да ни чака да го разгледаме, за да заключи след нас. Ние влязохме вътре. Беше полумрачно, а коридора и страничните му разклонения и помещения бяха като лабиринт. За децата това беше идеално място за игра на криеница, и ние използвахме случая да поиграем с тях.

Лелята ни изчака търпеливо на входа, ние излязохме, тя заключи след нас и си тръгна, а ние откъм задната страна на кервансарая се качихме на покрива му. Но покрива не беше толкова интересен, и слязохме.
Наблизо имаше един баир, който решихме да изкачим. Особено ентусиазирани бяха децата. За около половин час го изкачихме (някъде около 130 м денивелация) и седнахме на върха му да обядваме каквото си носехме с нас. От там също се откриваха прекрасни гледки на юг към назъбеното било на Ат Баши, зад което беше езерото Чатъркьол и Торугарт. Под нас едно стадо коне премина край реката, следвано от ездач. А самата река с много извивки се губеше сред дълбоката планинска долина.

Беше ветровито и дори и след обяд- студено. Затова слязохме от баира, до един трети лагер, от другата му страна, където беше завет. И след това се прибрахме в нашия лагер Сабърбек. Децата искаха да яздят, но бащата на Чолпон каза, че нямали готови коне в момента, може би по-късно.
Отново използвах момента, докато Инг Инг и децата си почиваха, този път да се изкача към върха южно от Сабърбек. Беше един дълъг склон, и разстояние- доста по-дълго от сутрешното. Изкачих се почти до около 3500 м височина. Исках да достигна встрани от върха, до един превал, от който очаквах да се открие интересна панорама. Не можах, времето не стигна, превала се оказа доста по-далеч, отколкото изглеждаше от долу. Затова леко и плавно се върнах към лагера.

Дойде време и за вечеря. Почти нямаше нови гости, предишните си тръгнаха още сутринта. Имаше само една двойка момче и момиче испанци, и още трима по-възрастни (от Казахстан и Австралия). За довечера си поръчахме вечеря, и Чолпон заедно с нейния персонал приготви много вкусна гозба, която ядохме в юрта, подредена като ресторант. В юртата беше топло (имаше печка) и декорирано с киргизки народни орнаменти. А заедно с вечерята имаше поставени блюда с фъстъци, бисквити, сушени плодове, бонбони и други лакомства. Вечеряхме, поговорихме си с испанците, и дойде време да си лягаме. Преди това обаче се уговорихме с Чолпон за следващия ден. Още вечерта брат й щеше да я закара до тяхното село Кошой Коргон, на около 30 км от Таш Рабат, и после да се върне, и на сутринта да закара и нас до това село, като от там всички заедно (без брат й) със споделено такси да пътуваме за Бишкек.

Вратите на стаите в къщата за гости не се заключваха и през нощта Инг Инг се събуди от шум- някой се опитваше да влезе в нашата стая. Тя след това до сутринта не можа да заспи от страх и реши, че ще докладва на Чолпон, със съвет да си поставят ключалки на вратите.
ДЕН 10
На сутринта рано си събрахме багажа и брата на Чолпон ни закара до село Кошой Коргон. Беше както обикновено тихо, спокойно, с едноетажни къщи. Докато чакахме таксито, разказахме на Чолпон за нощния опит за влизане в стаята ни. Чолпон предположи, че може би е била жената от Казахстан, която беше дошла предишния ден- тя няколко пъти бъркала стаята си. Но после се оказа, че е бил брата на Чолпон. След като закарал Чолпон до селото им и се върнал през нощта, за да не безпокои персонала в съседната сграда, решил да поспи в една от стаите, знаейки, че точно този ден има много малко гости. Но се объркал и пробвал в нашата стая. Те се извиниха и всичко беше наред. Чолпон ни разказа за техния живот на село- труден и беден живот, далеч от цивилизацията. Чолпон и семейството й все пак бяха по-добре, имаха бизнес- лагера Сабърбек. Но и той през зимата не работеше. Зимата тук била студена, дълга и сурова, все пак е почти 3000 м надморска височина. Затова, както тя каза, много от местните са се изселили в Русия, търсейки работа и по-добър живот.

Таксито дойде и ние потеглихме. Леко и без проблеми минахме по обратния път, през Нарън, после край Кочкор, и след това по един по-пряк път- до магистралата от Иссък Кул за Бишкек. Там спряхме и за обяд (там продаваха една юрта, и аз я снимах, изглеждаше екзотична оферта).
Продължихме по пътя и следобяд пристигнахме в Бишкек- отново в Green hostel. Когато пристигнахме обаче, двора му беше заключен. Добре, че ключа от стаята ни от първата вечер беше останал в мен. Аз отключих, влязохме вътре- нямаше жив човек. Чакахме, звъняхме- никой не отговаряше. Накрая все пак успяхме да се свържем по телефона с момичето от хостела. Тя ни каза, че ще дойде след около час-два, да си влезем с ключа пак в същата стая и да се настаним, а тя като дойде, ще ни донесе нови завивки.
Когато дойде, се оказа, че тя всъщност планира да затвори хостела. Нямало достатъчно клиенти, точно до нея строят един нов голям хотел, който ще й вземе и без това малкото клиенти, и т.н. А е хубав хостел, с висок рейтинг в Booking.com.
И така, понеже това ни беше последната вечер в Киргизстан, отидохме в един хубав изискан ресторант, който се казваше “Мистър Шашлък” (или нещо подобно). Беше наистина вкусно там. Поговорихме си с децата за току-що изминалите пътувания, които ни бяха напълнили с впечатления. След това си напазарувахме за последно от Киргизстан, от един супермаркет, и се прибрахме в хостела.
ДЕН 11
Днес щяхме да се разделим с Киргизстан- тази спокойна страна, пълна със спиращи дъха красоти и с релаксираща идилия. Сутринта момичето от хостела поръча такси за нас, аз този път специално й върнах ключа, и отидохме до летище Манас. Там бързо и леко преминахме през процедурите- багажи, чекинг, паспорти и т.н., и излетяхме със самолета за Урумчи, Китай.

От прозореца на самолета се виждаха мощните вериги на Тяншан- огромни и обширни планини със снежни върхове и лабиринт от долини. Те бяха и от двете страни на самолета. И след около два часа кацнахме на летището в Урумчи.
Тук вече всичко беше съвсем различно, нищо общо с Киргизстан. Небостъргачи, бляскави офиси, магистрали, булеварди, индустрия. Бяхме в Китай.
Когато кацнахме, мина повече от час докато излезем от летището. Трябваше да преминем през безкрайни проверки и регистрации. Така е днес в Уйгурския автономен район на Китай. След бунтовете през 2009 година правителството е наложило в този район сурови мерки. Нямаше например 4G интернет, и съответно връзката беше лоша. Имаше полицейско и военно присъствие навсякъде, и мен като чужденец ме спираха и проверяваха поне още два пъти. Има и много други мерки, които са наложени там (които ние не видяхме, но знаехме от различни източници на информация). Все пак, ако не друго, поне в района всичко беше мирно, макар и с много ограничения.

Излязохме от летището и хванахме такси директно за гарата. Имахме няколко часа в Урумчи, които първоначално мислехме да използваме да пообиколим из града, но заради проверките, багажите и лудницата от народ навсякъде, се отказахме. Разликата със спокойния Киргизстан беше наистина огромна. А на всичко отгоре бяхме улучили и ден, в който имало някакво официално събитие в града, така че имало много посетители от други места, което беше направило тълпите и блъсканицата още по-големи.
Пристигнахме на гарата, и след като преминахме през опашки, скенери, печати на билети и невъобразима блъсканица, влязохме в централната й зала. Иначе гарата беше нова, супермодерна, приличаща на съвременно летище (както са всички големи и нови гари в Китай). Там имахме още около 3 часа до влака, през които почивахме, хапвахме и просто се мотаехме.
Накрая, привечер се качихме във влака, в първа класа и потеглихме. Бяхме в едно купе с още две жени и техните деца, така че Ели и Дани имаха с кого да играят заедно през следващите два дни и половина. Жените бяха китайки, от Урумчи, и разказваха как преди бунтовете всичко е било спокойно и свободно, а оттогава- пълно с ограничения, включително и вечерен час. Надяваха се някой ден да няма вече нужда от тези мерки и хората да заживеят там както преди.
Влака летеше през едно огромно поле с ветрогенератори. Постепенно се стъмни и ние легнахме да спим, прекосявайки към източния край на Синдзян-Уйгурския автономен район.
ДЕН 12
Когато се събудихме, прекосявахме провинция Гансу. Беше мрачно и облачно, и валеше. Преминахме през обширни полета, а след това навлязохме и в планини. Вече имаше 4G мрежа. Погледнах на картата с GPS-а- минавахме през места с надморска височина над 3000 м. От време на време имаше стада якове. Влака навлезе и в провинция Чинхай. Тук минавахме през покрайнините на Тибетското плато.

После постепенно слязохме надолу и спряхме в град Сининг. След него- отново в провинция Гансу и нейния център Ланджоу. Стана следобед. Минахме и през Тиеншуй. След това- през дълбоки долини, още и още надолу. Привечер времето в тази част вече беше слънчево. Накрая се стъмни и ние се носехме през ниските равнини на Източен Китай, минавайки през Сиан. Така завърши и този ден- изцяло във влака.
ДЕН 13
През нощта влака прекоси провинциите Шаанси и Хънан, и днес, в последния ден от пътуването ни, се събудихме в провинция Хубей. Минахме през Ухан и след това- в провинция Хунан. Там беше гарата, на която трябваше да слезем- град Чангша.
Слязохме към обяд. Имахме няколко часа да се придвижим от централната гара до другата гара със скоростните влакове. През тези няколко часа само обядвахме в един ресторант и после с местния вид такси- до другата гара.
Там се качихме в нашия скоростен влак и привечер си пристигнахме и в нашия град Чинюан, в провинция Гуандонг. Така цялото това месец и половина пътуване приключи. Беше време да се пренастроим за “нормалния живот”.
Но разбира се, както винаги след такива пътувания, предстоеше “третата им част”- голямото споделяне, включително писането и на тези пътеписи. От една страна, беше време отново за работа и за училище на децата. Но от друга страна, след “голямото споделяне”, вече идва време за гледане напред, към бъдещи пътешествия, включително и с развиването на моя пътешественически блог, и особено- с пътешествия първо по картите на Земята.

Край


Цялата галерия със снимки можете да видите тук: https://photo.uni-plovdiv.net/krasen/Kyrgyzstan2018/
Сря Окт 03, 2018 9:25 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vedrin



Регистриран на: 25 Авг 2010
Мнения: 2389
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря, Красене, за интересния разказ!

_________________
"Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar."
-- Antonio Machado
Чет Окт 04, 2018 7:40 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
vedrin написа:
Благодаря, Красене, за интересния разказ!

Моля, за мен е удоволствие. Между другото едно пътуване в Киргизстан може да излезе доста по-евтино отколкото пътуване в Алпите, които са уж доста по-близо. Smile
Пет Окт 05, 2018 7:27 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
neillmakoli



Регистриран на: 29 Юли 2015
Мнения: 164
Местожителство: Sofia

Мнение Отговорете с цитат
Поздравления за чудесния пътепис!
Пет Окт 05, 2018 8:23 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
tortomanin



Регистриран на: 20 Мар 2013
Мнения: 793
Местожителство: Хасково

Мнение Отговорете с цитат
"Между другото едно пътуване в Киргизстан може да излезе доста по-евтино отколкото пътуване в Алпите, които са уж доста по-близо."
На местно ниво е по-евтино със сигурност. Дори и Австрия, алпийската страна с най-народни цени има доста по-висок стандарт и нормално животът е по-скъп.
Просто разни лигльовци като мен искат да пътуват със собствен автомобил, да нямат разправии с обществен транспорт и т. н...........
Правил съм сметки какво излиза да тръгна с кола до Киргизстан, Узбекистан и други.....станове. Не се получава, а инак трябва да наемеш кола или да живуркаш в група. Ако наемеш кола, не знам какво ще излезе, отделно вероятно ще плащаш за шофьор - водач. Мразя обществен транспорт, дотолкова, че хазяйката в Тирол ми се чудеше на бългрския стандарт и категоричния отказ да ползвам местния автобус. Всеки сам си решава.
Пон Окт 08, 2018 7:27 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Krasen



Регистриран на: 30 Авг 2012
Мнения: 63
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
tortomanin написа:
"Между другото едно пътуване в Киргизстан може да излезе доста по-евтино отколкото пътуване в Алпите, които са уж доста по-близо."
На местно ниво е по-евтино със сигурност. Дори и Австрия, алпийската страна с най-народни цени има доста по-висок стандарт и нормално животът е по-скъп.
Просто разни лигльовци като мен искат да пътуват със собствен автомобил, да нямат разправии с обществен транспорт и т. н...........
Правил съм сметки какво излиза да тръгна с кола до Киргизстан, Узбекистан и други.....станове. Не се получава, а инак трябва да наемеш кола или да живуркаш в група. Ако наемеш кола, не знам какво ще излезе, отделно вероятно ще плащаш за шофьор - водач. Мразя обществен транспорт, дотолкова, че хазяйката в Тирол ми се чудеше на бългрския стандарт и категоричния отказ да ползвам местния автобус. Всеки сам си решава.

Е да, с кола от България до Киргизстан е сложно...но би било много интересно. Аз си имам и такава мечта- с кола от България до нашия град в Китай, преминавайки през Киргизстан. Само дето е почти невъзможно да ме пуснат в Китай с кола от вън. Но до Киргизстан, даже и да е скъпо, поне според мен май си заслужава. Smile
А иначе, там си имаше фирми за коли под наем, без шофьор, сам си наемаш кола, сам си я караш, и май не е скъпо (в Киргизстан всичко е много евтино). Е, на някои места само високо проходими джипове могат да минават, но поне основните пътища са си хубави.
Чет Окт 11, 2018 2:04 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov