Долби.

Долби емоции.

28.08.2020.

Първи ден.

Това пътуване ни изсипа цял кош с емоции. Случиха се много работи - хубави, лоши и ужасни.
Върнахме се на два крака, колата и тя оцеля.
Значи, баланса е позитивен.

На път към Маджарово, впървом се отбихме за кеша ДОМ N8.
Вдъхновено подкарах Дада по сокаците нагоре над Хлябово. Баира ставаше все по-стръмен, а аз не измислих нищо по-различно и умно от тва, да намалявам и намалявам предавките и да натискам газта.

Над Хлябово.

Почти се бяхме качили и се наложи да спрем ,/ коловозите станаха като окопи/.

Скрих колата под едно дърво и продължихме пеш.

След три минути Ирена взе да закипява и след пет изригна.

Съгласих се, че е яка тъпня, да бичим 5 км пеш в доста горещото време от това жежко лято и обърнахме към кеша на долмен „Евджика“ /той е в гора, демек на сянка/.

На точката липсваше само кутийката. Логнах се и се надявам собственика да уважи това.

А... Този път видяхме и втория долмен, мъничкия, от трите камъка.

После се върнахме при колата и междувременно открихме правилния черен път, този през гробищата /защо не тръгнахме от там и досега е загадка/. При условие, че гробища всякакви, ни привличат като магнит.

После отпрашихме към Черепово. Уви, магазинът не работеше /трябваше да мислим за изхранване вечерта/.

Почесох се, пихме по една студена вода и отпътувахме от това безлюдно място.

Следваща ни спирка беше Йерусалимово /параклиса над/. Точно когато ме осени, къде може да е кеша, цъфнаха два разнополови мъгъла. Надлъгвахме се половин час /иначе симпатични хора/ кой ще си тръгне пръв, но накрая дигнах бяло знаме и покрусени отпътувахме.

В едно от следващите села – Сива Река или Малко Градище си посях очилата /май в някой от магазините/ и пътуването щеше да се затрудни крайно /шофирам с очила/ и ако нямах резервни лошо.

Но пък..винаги имам от всичко по два екземпляра, освен Ирена/ и децата са две, но различни.

На Глухите камъни най-сетне намерихме първия кеш за днес /не тръгвай с голяма чанта/, а може и там да съм посял цайсите. Като чета, или гледам картата, си ги вдигам модерно на челото, над козирката на шапката... възможно е и на някой трън да са увиснали.
И още да се клатят там.

Последните двайсет км. до Маджарово /пътувахме на запад/ слънцето страшно ме заслепяваше в онея два пръста между сенника и долния край на предното стъкло. Лъчите се промъкваха и ми ожулваха ретината кофти.

По едно време дори спрях, помислих и вдигнах малко шофьорската седалка. Ъгълът се промени. Помогна.

Вече се търпи.

В Маджарово бяхме посрещнати и настанени както винаги за отлично. Благодаря Яни!!!

Въпреки, че бяхме придобили тва-онова за ядене – посетихме една блага кръчмица.

Вечерта завърши , когато бяхме задоволили всичко у себе си. Глад, жажда /за течности и приключения/, и ....още една-две важни потребности.

Орион /за харесващите зимното небе/.

29.08.2020.

Голям ден.

Потеглихме към осем, първо за Гугутка. Реших този път да бича напряко през Маджари, железният мост над Арда, Орешари, и т.н.

Нанагоре пътят се поразвали, но се минава. Затова пък изкачването беше безкрайно. На най-високата точка открихме дори селце - Падало? със засилено присъствие на хора.

До шосето Крумовград – Ивайловград се стигна внезапно бързо. После до Гугутка, лесно.

Центъра и е много интересен. Малко преди обяд, там висят към 20 кибици. Въртят глави като охлюви, говорят си на бг/турски/гръцки и привидно не обръщат внимание на натрапници като нас.

Център на Гугутка.

Повъртяхме се и ние и тръгнахме към първия кеш – крепост Бялград .

С Дада стигнахме вдъхновено, чак до Р2 - пътят е лош, но проходим/. От там до крепостта са 5 мин. Пеш.

Обиколихме я радиално, после опитах да се кача по една стена. Отказах се, хем ме дошубя, хем май не е редно да се клатят и без това...камъни в интересно положение.

Крепостта.

После отморихме малко долу, край Бяла река. До меандрите е далеко, но мястото беше тихо, прохладно и ...бая успиващо.

Ранния следобед продължихме към Ивайловград. На Армира кеша го няма, затова пък има с смесена градина от нар и ябълка и множество смокини, които отнеха време за пет логвания поне.

Надолу следваше кутийката на Сив Кладенец, което село съдейки по множество гащи и чорапи на безкрайния простор на една по-запазена къща, не беше чак толкова изоставено.

Е, хора не видяхме. Поснимах тъжната, разрушена църква, поговорихме си с Ирена - добре, или зле е това, че доста места по периферията обезлюдяват и като не стигнахме до еднозначен отговор продължихме ... назад към Одринци

Тук църквата беше наред / поне отвън/ а съотношението - руини/къщи годни за обитаване = прибл. 80/20

Някъде в селото подминахме дори “Център за медитация”/годен и още как за живеене/, а в далечината се яви и смътна фигура на туземец, крачещ със силен крен из прахоляка.

Църква в Одринци.

Следваща спирка бе Мандрица. Пристигнахме по сиестено време, и докато сърбахме кафе от машината наблизо, забелязах красива камбанария от червени камъни.

На тръгване, бая се зачудих дали да не думна камбаната на изпроводяк /май имах техническа възможност/.

Е, размина им се на местните /и сигур на мен/.

За последно си бехме набелязали подхода към Меандрите на Бялата река, след Меден бук.

Тук се влачихме и отмаряхме близо час. Бяла река в тези места е като Стикс /предполагам/. В добрия смисъл.

Тихо е, водата е тъмно...прозрачна от надвисналите клони. Влачи се нанякъде, тече полека и връщане назад няма. И хора нямаше за късмет.

А душите са невидими все още.

По обратния път, спряхме за малко да хапнем до ...чешма при параклиса Св.Георги /който надпис не много читав, прочетох отначало като „свети кости“...? се разговорите с двама дружелюбни гранични полицаи.

Док. не ни поискаха, но затова пък дадоха хората ценно инфо, което ни помогна на следващия ден, а може би и още ще помага.

Накрая се насочихме към Маджарово /през Хухла и Камилски дол/. Хубав дол, до него яко изкачване, непрестанно, безкрайно - поне двайсет минути.

До квартирата премеждия нямаше, дори седалката не вдигнах. Изпреварихме „ лъчите“ с едно 20 мин.

Свърши накрая и този ден.

30. 08. 2020

Много ...“долби“ ден. С приключения, дебнещи от всички четери страни...

Първата ни цел беше крепост Асара/Хисара над едно селце наблизо – Сеноклас.

До горе имало път за леки коли, и по време на събора на 24 май, ставало голям купон.

Еми пробвахме и се качихме. Пътя – елементарен трошляк и баир, но явно се поддържа. Най- хубавото е, че е кратък.

Горе има няколко хубави поляни с панорама, параклис, заслон в който крият масите и пейките в извънсъбитийни моменти като днес и зимата.

Направихме няколко тигела и пешком отидохме до крепостта. Всъщност познахме я само по външния /западен/ вал и очертания вход. На изток тя завършва с отвесни скали. Долу в далечината се вижда - неочаквано голямо село /Сеноклас/ и язовир Ивайловград.

Всичко естествено е обрасло с млади горички и много тръни.

След около час разтъкаване и наслаждение /намерихме и чешмичка с вода ...ах колко навреме/ се оказахме пак пред колата и параклиса.

Следващите 90 минути преминаха в издирването на „тракийско светилище“ тук, с аязмо и пейки с маса за отмора и моабет.

След няколко некадърни опита /от моя страна/ да налучкаме посоката най-сетне то се ...“ появи“ съвсем наблизо /ок.150 / метра от нас.

В момента в който се върнах до Дада да взема манджата, ме ужили оса. Точно където трябва, по врата над адамовата ябълка. Тъканите на мястото бързо взеха да стават отточни и като си представих че и ВЪТРЕ покрай ГДП скоро ще стане същото, з@ебах хляба и салама и изтръчах да съобщя на Ирена благата вест.

Тя май се пошашна, затова седнахме горе до заслона т.к.долу покрай каптажа и „ светилището“ осите си бяха мнозинство от всички бубулечки/.

Сложих на болното място кърпа със студена вода, изкопах някакво съмнително хапче Зодак от недрата на раничката и зачакахме – да се случва каквото има.

/self made adrenaline, предполага се, яко съм цръкнал тоже/..

Минутите течаха, заплахите - оток>асфиксия явно не настъпваха, а аз вече здраво огладнях.

Ми после какво, „метнахме“ запасите и на пълен стомах продължихме към следващите събития.

/сърбя ме още три дни, ни и на другата сутрин бухнах един ксизал и явно до там беше/.

Последва безкрайно дълъг и горещ ден /някакви 200 км. до Златоград/. Малко пред Джебел, спрях да починем и да хапнем на сянка. Района около Кърджали, Джебел и Златоград изобилства с чешми /някои паметни, някои просто /заслони, а отскоро и тоалетни за един човек.

Цивилизация.

Второто ни местообитание беше Александрови Вили, над едно Старцево, което пък е над Златоград.

Да кажа, че вилата ни хареса, значи нищо да не кажа. Те са няколко и са на самия връх - Света Неделя. Поради стръмния скат на който са строени, предната им част и верандата за обзор и седене/хранене/размишления- са изнесени върху здрави пилони.

Чувството, да се опънеш там след жежкия емоционално “купонджийски“ ден е трудно описуемо.

Голяма Луна.

31. 08.2020.

Горещ ден. Много.

Тръгнахме раничко и беше приятно, дори хладно...

Мислехме да ходим до Вейката днес. На едно кръстовище преди селата за подхода, ни спря гранична полиция и след кратък диалог излезе, че те мислят другояче. Накратко - намекнаха ни че без разрешително /изисква няколко дни време/ може да се пробваме на своя глава, но ако ни хванат /след като си казахме къде отиваме, много вероятно според мен/ последствията ще са сериозни и финансови. И трудно ще ги обжалваме.

Махнахме с ръка и се съгласихме. Денят обещаваше да е най-горещия от близките и търченето по билото сигурно щеше да е като разходка из преизподнята /евентуално, доплатЕна сериозно от джоба ни/.

Затова се концентрираме в околните селца. Над Горно Къпиново опитах да издебна грабливи птици. Те обаче, като видяха, че не представляваме гастрономически интерес, се отдалечиха и повече не се вяснаха.

Пихме кафе в същото село и обелихме ценни лафове със собственика на къщата за гости.

После се разходихме до Шумнатица и поседяхме в сянката на старата воденица /още е на служба/. Снимах и някакъв мост, който беше римски колкото и тея на Кольо Фичето.

След туй се помотахме в подножието на Счупената планина /горе, около Джебел/ и дори разписахме кеша на Маласара. Което си беше храбра постъпка, понеже жегата вече бе ужасна, слънцето изливаше отгоре ни огън и жупел, вятър никакъв, а аз се оказах накрая пъплещ по 5- метровото прагче до кутията /обичайна тактика на собственика, след малко рисково катерене на подарява на дихатели като мен супер яки панорами/.

След като се логнах, върнах се при Ирена /беше останала долу в едно дере, заради сянката/ дори по пътя намерих ОТНОВО бутилка с вода. Ама Ирена като видя с каква физиономия отпивам /водата беше близо вряла/ и отказа да я куса.

Маласара. Лют жупел, но наоколо е вакуум от към други ... бозайници.

Това е моя крак горе. Поздрави за онея от плажовете.
Немам атрактивни педикюр, но тръни, пясък и едно две остри камъчета ми общуват със стъпалата.
/после дори намерих три охлювчета там и един удушен скакалец/.

После се замъкнахме със сетни усилия до колата /ми ако не беше на 2 км от кеша, ми на пет часа под Вейката???...мислено благослових полицаите, дето ни разкандърдисаха/ и слязохме накрая до някаква чешма над Устрен.

Там поехме глътка въздух, по две глътки гореща кока-кола и безброй глътки вода.

Тъй като активната част на деня бе приключила, накрая финиширахме при езерата над село Лебед. Там дадохме почивка на Дада и на нас и отмаряхме цял час на лаф и гледки на брега на тея чудни езерца, заслужена награда за изпитанията на днешната жега.

Езеро над Лебед - горно.

Дол.ез над Л.

Дада почива и слуша "Лебедово езеро" на Чайковски. Имам във фонотеката за пътуване. Горката кола скърца и въздиша сигурно половин час след като я курдисах под сянката.

Малко преди да се приберем във вилата, отбихме до Старцево за провизии и остатъка на денонощието премина във възстановителни процедури относно загубата на течности и изобщо телесната маса.

Настане вечер... /панорама от Ал.Вила, последната вечер/.

01. 09.2020
Горещ, безкраен ден за прибиране.

На връщане нищо интересно, освен че минахме през два пожара и втората половина от пътя климатика бичеше без почивка.