Няма как да бъде изгубено нещо, което никога не е било притежавано. Най-голямото щастие е в безусловното даване. Най-тежко е за онези, които не искат или ... нямат какво да дадат.
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Нямам мнение по темата, но с удоволствие бих споделил нещо мое, авторско и със сигурност няма кой да възрази, че споделям такива неща.
Юни 2008
Петък вечер ….
Традиционно в последните ми часове на работния ден, се чудя на къде да се запилея. Тази вечер имах нужда да се изолирам от всичко и всички. Исках да отида на място, където няма шум, няма чалга, няма досадници и да правя каквото чувствам за приятно. Всички тези мисли бяха разсеяни за миг от звънящия до мен телефон – да,предстоеше любимия ми телефонен разговор! Той се състои точно от 2 срички – „Ти си!“.От тук вече изцяло от мен зависеше, кога ще си тръгна. Това означаваше, че ако съм достатъчно бърз с дневното приключване, след около 40 мин ще видя вратата на службата от външната страна.
Ето че дойде точния момент – 18:40 часа. Направо разцепих секундата. Охраната с усмивка ме изпраща да си ходя. Когато нещо се оплеска и го държа до посред нощ не се усмихва така, но това е риска на професията. Важното е, че точно днес всичко мина перфектно. Вървейки пеш към вкъщи вече си разпределях времето за вечерта. В 18:55 часа ще съм си вкъщи, после 10 мин да се преоблека, още 30 мин за семейна вечеря … Не! Реших го! Тази вечер ще си захвърля телефоните, качвам се на любиата кола (Мери се казва) и отпрашвам в неизвестна посока. Не съм решил още на къде, но съм решил, че ще го направя. Отправих се директно към гаража. Там ме чакаше Мери. С отварянето на гаража и усмивката ми стигна до ушите. Още не съм и се нарадвал. Колата, която ме кара да потръпвам всеки път като видя. Малкото лъскаво черно бижу бе с перфектен външен вид, чиста, чакаща своя рицар, да я накара да побегне, като расов жребец. Е в случая аз не съм рицар, колата не е бял кон, но пак ще се случи същото с нея.
Сложих в багажника най-важните неща – палатка, скара и полупразното чувалче с дървени въглища. Изкарах Мери от гаража и я закарах на паркинга пред нас. Тъпите ни любопитни клюкарки пред блока, естествено успяха качествено да ме обсъдят. Много чудно им беше, от къде пари за съвсем нова кола, как всеки ден съм с различен костюм и различна риза …. Някакви такива неща. Това че нито едното е вярно, нито другото – май само аз го знаех. Подминах ги като експресен влак - малка гара. Знам, че появата ми вечер за тях си е живо събитие и че им давам теми за разговор поне до края на вечерта. Звучи грозно и нелогично, но много обичах турските сериали и да работя до късно. Заради тези две неща, в 90% от случаите не се засичам с клюкарките пред блока, когато се прибирам.Тази вечер още повече ги зарадвах с излизането от входа 5 минути по-късно. Бях сменил елегантния черен костюм с тъмно син анцуг и тениска на Nissan club България. Колата ми бе паркирана точно зад гърба на пейката, на която се бяха наредили, като аптекарски шишета. Явно не бяха обърнали внимание, че прозореца ми е спуснат и докато си слагах колана чух, че ме споменават нещо. Това ме накара да се усмихна. Дали бях намислил нещо? О да! Запалих колата, вкарах задна скорост, дадох газ до ламарината и пуснах рязко съединителя. Мери завъртя гуми и всичкият прахоляк от паркинга полетя към пейката. Такъв гъст облак от пепел се вдигна, че чак не се виждаха. Да, това ме направи щастлив. Усмихнах се и казах „Съжалявам, не беше нарочно!“. Милиони пъти съм им казвал, че не желая да си чувам името от тях и че моя личен живот, не е тяхна работа. Нека сега си седят на „чист въздух“ и да си „бистрят новините“.
Времето беше страхотно! Пътувах към изхода на Плевен, в посока Русе. Ходеше ми се някъде … по възможност с хубава гледка. Естествено да има възможност и за барбекю. Бях доста гладен и бе хубаво да е на близо. Тогава се сетих за едно уникално място, на което като застана и винаги си казвам „Господи, какво нещо е природата“. Настъпих газта до ламарината и се отправих в посока град Никопол. От там щях да мина за село Сомовит. Всеки се чуди какво има там? Трудно е да се опише, трябва просто да се види. За мен това е най-красивото място в българското поречие на река Дунав. Мястото се намира на един хълм над селото. Гледката от там е почти на 360 градуса.
Пътят до град Никопол е перфектен. Настилката е идеално гладка и пътят позволява сравнително високи скорости. Само в селата го давах по-кротко, защото дебнат ченгета. Сравнително скоро ме бяха спирали в село Даебово. Исках да кажа Дебово След около половин час бях на точно място – точно над село Сомовит. Река Дунав по това време бе доста пълноводна.
Част от островите там бяха под вода.
В комбинация с настъпващия залез, направо загубвах говор и картина. Извадих си одеялото, скарата, карначетата, направих си салата … но през цялото време погледа ми бе към реката. От тук се виждаше всичко. От град Турну Мъгуреле до Джувъръщ и река Олт, която лъкатуши между тях.
Зеленината около Дунава, създаваше усещане, че не съм край Дунав, а нейде в Амазония.
Не след дълго, вечерята ми бе готова. Хапнах си както пише по дебелите книги, беше невероятно вкусно. Чак се изненадах от майсторлъка си. Сега единственото от което имах нужда е малко музика, чаша уиски, кока-кола и кашу. Колкото и да ме мързеше, отидох до колата и извадих всичко това от голямата чанта, която носех. Седнах обратно на одеялото. Забих поглед към Румънско и изпуснах дълбока въздишка. Какво мога да искам повече? На телефонът ми, от който слушам музика пишеше “offline”, знам че съм свършил работа за тази седмица, сред природата съм, без никой да ме притеснява.
Посегнах да си отворя бутилката със скоч. Беше от любимия ми – Passport scotch. Докато си наливах в чашата ми направи впечатление, че на бутилката пише нещо на ръка. Беше почнало да се смрачава. Докопах фенера си и прочетох надписа „За Svetlix – най-щастливият човек на света“. Под написаното имаше и подпис. Чак тогава схванах коя бутилка съм докопал в бързината.
Някога през 2006 г.
Телефонът ми звъни. В просъницата си поглеждам – часът е около 1:30 през нощта. Притесних се да не се е случило нещо лошо на някого. Беше непознат номер.
Аз: Ало
Непознат човек: Здравей! От твои колеги имам този номер. Ти трябва да си Светльо?
Аз: Аз съм да.
Непознат човек: Имам един компютър, на който имам много важна информация. От гръмотевичната буря изгоря. Можеш ли да удариш едно рамо?
Аз: Ами утре няма да е, нека е вдруги ден, че съм доста зает.
Непознат човек: Ооо не! Най-късно утре след обяд трябва да имам информацията на него. Плащам си повече от добре. Каквото струва, давам по 2! Трябва ми само една единствена папка!
Аз: Ами аз съм на работа от 8 до 20 часа. Донеси ми го в 6:00 на Окръжна болница, точно преди кръстовището с Военна болница.
Непознат човек: Добре! Аз ще съм с бяло Ауди А4 – комби.
….
Точно в 5:55 часа бях на мястото на срещата. Беше някакво момче на моята възраст. Сподели, че дипломната му работа е вътре и днес трябва да я предава. Знаех, че при такива инциденти, нещата са доста на кантар и не му обещах абсолютно нищо. Казах му само, че до час-два ще му дам някакъв отговор. Идеята беше ако аз не мога да му помогна, да го насоча към правилния човек. Знаех, че ако аз не му помогна, той няма как да разполага с инфото си до следобеда.
Занесох компа вкъщи. Отворих го и вътре наистина беше страшно. Била е някаква супер яка машина за хиляди левове. Токовият удар обаче е бил толкова силен, че всичко беше почерняло. Свалих твърдия диск, боднах го на моята машина. Усещах го, че от време на време се опитва да тръгне. С малко повече играчка и успях да го подкарам! Оказа се, че е оцелял и имах достъп до всичката му информация. Не тръгваше от всеки път, но в първия момент, в който го подкарах свалих всичкото инфо от него. Звъннах на момчето по телефона.
Аз: Една добра и една лоша новина!
Непознат човек: Първо лошата!
Аз: От този компютър нищо не става. След токовия удар всичко се е опекло.
Непознат човек: А каква може да е добрата тогава? Прецакан съм.
Аз: Добрата новина е, че мога да ти преточа инфото и да ти го донеса на DVD след около час на центъра.
Непознат човек: Супер! Невероятен си! Ще си платя колкото кажеш! Иначе майната му на компютъра!
Аз: Ей искам нещо символично, не бих се възползвал от това, че си труден момент, за нещо толкова лесно. Аз съм професионалист, а това което направих е елементарно.
Непознат човек: Но аз държа …
Аз: Айде ще се чуем по-късно.
……..
Срещнахме се след час с момчето, точно пред службата ми. Момчето беше адски развълнувано. Направо сияеше от щастие. Преди да ми донесе компютъра, никога не сме се виждали, но той така ме прегърна, все едно кой знай какво съм направил. А на мен така ми се спеше, че едвам гледах. Не знаех какво точно става. Даде ми парички, а аз не щях да взема цялата сума. Просто не бе честно, но той държеше.
Аз: Човек, това са много пари.
Непознат човек: Добре, кажи от какво имаш нужда? Някъде да ударим рамо. Имам доста връзки навсякъде.
Аз: Аз съм щастлив човек, имам си всичко.
Непознат човек: За първи път чувам някой да го казва! Обикновено всички се оплакват и искат какво ли не и то без да заслужават.
Аз: Не и аз. От както съм в тази фирма изкарвам достатъчно, както виждаш и частно си изкарвам по някой лев, нямам нерви, имам най-прекрасния шеф на света, имам най-страхотните колеги и приятели.Имам приятелка, която обожавам …
Непознат човек: Наистина съм изумен! Бъди все така!
………
2-3 дни по-късно получих пратка в офиса. Донесе я някакво непознато момче и търсеше лично мен. Отворих я и вътре имаше бутилка скоч, кутия с бонбони и кафе. Всички бяха надписани с някакви послания. Много оригинално и наистина хубав жест! Докато се огледам, момчето беше изчезнало. Даже не успях да благодаря. Много добре знаех от кого е пратката …
обратно през Юни 2008
Сипах си малко скоч в чашата. Изпих го на екс. Парливата течност се стичаше в тялото ми. Потръпнах … Ех, сега да имах и лед … щеше да е супер. Сипах си малко кола в отделна чашка. Отворих си и кашуто. Съсредоточих се над полета на птиците. Завиждах им благородно – летят си на високо, радват се на красивите гледки, за които ние хората само мечтаем. Свободни са – не знаят какво е значението на парите, нервите в службата и срещата с бюрокрацията.
Замислих се отново за отговора, който съм дал на това момче тогава. Да, наистина съм бил щастлив. Най-щастливия човек на земята – да, може би е било така. Обичах работата си. Шефът ми беше страхотен. Когато сгафиш – не повишаваше тон. Винаги ще ти обясни, къде си сбъркал и как да не се стига повторно до тази ситуация. Държеше се супер с целия колектив, водехме си го на кръчма, той си ни защитаваше пред големите шефове. Заплащането ми също беше много добро. Работех в млад колектив, разбирахме се чудесно, по цял ден усмивката не слизаше от лицето ми и ходех с желание на работа. Изкарвах повече пари от колкото харчех, имах страхотно гадже, което обожавах, тя мен също, каквото ми се приискаше – имах го. Взимах всичките си изпити с хубави оценки, колегите ми бяха супер … Когато кажех на глас всичко това и доста често ме питаха „Абе Светльо, какво взимаш? Искам от същото!“. Истината бе, че нито пиех, нито пушех, а за дрогата да не говорим. Просто човек трябва да се радва и на малките неща и да не приема всичко за даденост.
Сипах си поредната чаша, отпих звучно. Позамислих се отново. Ето нещо наистина малко ме радва в момента. Намирам се образно казано „На края на света“. Това си е едно обикновено село. Няма СПА-хотел, няма шумна дискотека с една камара нарисувани леки жени, които казват „НЕ“, само когато ги попиташ „Сигурна ли си, че не искаш да го направим?“.Няма да има снимки, които да качвам в нета и всички да викат „браво, супер“. Сигурен съм даже, че никой няма да разбере, къде съм ходил и какво съм правил. И именно това превръща този момент в специален. Исках да го споделя само с един единствен човек и тя да е до мен тук до мен и сега. Не исках коя да е, а точно определено момиче. Уви – това няма как да стане. Може би това последното ме правеше нещастен. Мина почти година от както не сме заедно. Казват че времето лекува … но дали аз не бях някакъв неизлечим случай?
Изпих остатъка в чашата. Напъхах се е в спалния си чувал и се наметнах с одеяло. Целта бе да се стопля, защото подухваше лекичко. Интересното беше, че нито един комар не ме притесни за цяла вечер. Сигурно и те бяха отишли да пият някъде по нещо. Или пък имах твърде малко кръв в алкохолообръщението?! Порадвах се още малко на вечерната гледка по Дунав. Беше невероятно! Светлините от селцата и градчетата наоколо, даваха допълнителна романтика на това място. Песента на щурците към на моменти надсвирваше дори великия DJ Tiesto, който звучеше от телефона ми. Не след дълго, умората каза своята дума. Прибрах се в палатката и заспах като пън.
На сутринта нещо шаваше покрай палатката ми. Не бях сигурен какво е. Пипнешком намерих ножа, който седи винаги до дясната ми ръка и лекичко се надигнах, за да се огледам. Бяха овце. Харесали са си скарата ми. Скарата ми обаче не ги харесваше – аз не обичам агнешко.
Станах, излязох на вън. Въздухът бе много свеж, в комбинация с приятната гледката и зеленината наоколо – безценно! Чувствах се отпочинал, по нищо не усещах че цяла вечер съм пил алкохол. Седях там изправен край палатката и не мислех за нищо. Чувствах се като Мечо Пух – Понякога седя и си мисля, я понякога само си седя. Просто гледах към реката. Мечтаех единствено за нещо наистина дребно и почти осъществимо. Ядеше ми се топъл хляб … от онзи селския, от едно време, с формата на тухла четворка. С него ако може и малко домашно сирене и шарена сол. Най-важното е че всичко това го исках тук и сега! Така щеше да ми е най-вкусно. Понеже нямаше как да се случи, а бях доста гладен, реших че ще се задоволя и с нещо друго. Събрах си багажа за отрицателно време, натоварих всичко в колата и се отправих към Никопол. Там в нещо като закусвалня край реката, хапнах шкембе-чорба. Нямах скрупули колко чесън ще сложа, направих си го както ми е кеф. Явно бях доста гладен, щом даже не го изчаках да поизстине. Протегнах се доволно и тръгнах към Плевен. Пуснах си музика, пеех си, гледах реката … чувствах се добре, спокоен, нищо не ми липсваше. Дали се чувствах щастлив? О да! За пореден път се убедих, че без ние да дадем нещо от себе си, няма как да сме щастливи. За своето щастие, всеки човек трябва да се пребори. Ако е достатъчно упорит – ще го получи!
КРАЙ!
ПС: Снимките са авторски, но не са от въпросната вечер. Мястото е същото ...
Иван е творец, а истинските творби се раждат в страдание. Неговите са изключително стойностни. Половината от темите тук са : за колко часа ще стигна от хижа А до Б, може ли да ходя малко, а пък да измина голямо разстояние, на цуцето му се вие свят ще издържи ли ... и подобие
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
vedrin написа:
Няма как да бъде изгубено нещо, което никога не е било притежавано. Най-голямото щастие е в безусловното даване. Най-тежко е за онези, които не искат или ... нямат какво да дадат.
Можем да го обсъдим и в Южния парк. Но не разбирам думите ти и как те се отнасят към мен.
Знам, че никого никога не съм притежававал - чуждо ми е. Че съм изгубил "свое" - изгубих го без да е "мое". Парадокс е - сигурно защото аз съм се чувствал "нечий". По своя воля, от обич, от дълг, заради плода на тая обич, даден ни от Бога като благодат.
Колко съм дал - уместен въпрос - надали е било много. Дадох колкото имах - чисто ми е.
Други хора не коментирам - дали са искали, дали са имали. Тя нали затова свободата е свята - всекиму според волята му. С надеждата да е добро. Понякога просто не е.
Няма как да бъде изгубено нещо, което никога не е било притежавано. Най-голямото щастие е в безусловното даване. Най-тежко е за онези, които не искат или ... нямат какво да дадат.
Можем да го обсъдим и в Южния парк.
С удоволствие!
Ivan`Dinkov написа:
Но не разбирам думите ти и как те се отнасят към мен.
Всъщност те не се отнасят към никого, а изобщо към всички. Прощавай, че нахално използвах случая да ги напиша.
Ivan`Dinkov написа:
Колко съм дал - уместен въпрос - надали е било много. Дадох колкото имах - чисто ми е.
Количеството е без значение, но нека не бъде само в минало време.
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Чет Окт 01, 2020 9:33 pm
Ivan`Dinkov
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
аngel написа:
Иван е творец, а истинските творби се раждат в страдание. Неговите са изключително стойностни. Половината от темите тук са : за колко часа ще стигна от хижа А до Б, може ли да ходя малко, а пък да измина голямо разстояние, на цуцето му се вие свят ще издържи ли ... и подобие
Знам я тая мантра, че истинските творби се раждат в страдание. Та и мойте така без да са нищо особено, освен че са откровени - сигурно в повече.
Истината е, че трябва да се пише за хубавото, за доброто, за новото, за бъдещето - да се пише с порив, с полет, не с надежда, а с твърда увереност, да се пише ясно и силно, да се пише така, че думите да го сбъдват това добро, красиво, ново, бъдно.
Аз не го мога. Дай Боже някой да го направи. Не с евтини възклицателни знаци и епитети в превъзходна степен, а с автентичността на една зараза - че доброто го има, всеки ден и навсякъде, и у всеки, и няма как освен с добро за добро. И да бъде добро, защото е добро...
Страданието ражда откровения в негатив - обратната страна на доброто, която не е зло, а... болка, истина, жал, милост, вяра, някаква надежда зад кадър. Но по-добре бягайте от страданието. По-добре обикновен жив добър човек, отколкото преиздаван класик като Достоевски.
Чет Окт 01, 2020 9:34 pm
Twoo
Регистриран на: 25 Юни 2018 Мнения: 311
Истината е че хората мислим много повече за негативното в живота отколкото за позитивното. Някак си хубавите неща стават уж от самосебе си, не ги усещаме като нещо зад което стоят години труд. Не се замисляме и тн... Стане ли нещо лошо обаче в главата на човек изкачат хиляди мисли и остават там дълго време. Това е без да изпадаме към разни крайности определени като психични заболявания. Истината е че горе долу има някакъв баланс в живота. И всеки го мъчат едни или други проблеми. А главната разлика в това дали човек е щастлив или нещастен е предимно в гледната му точка. Някой цял ден ходят нацупени, че малко дъжд им е развалил прическата, други се радват, че им е напоил нивата... Буквално навсякъде има поне три страни и зависи единствено от нас коя ще предпочетем да виждаме.
Бях решил да не чета повече автора, че всеки нов пътепис започна да ми се слива с предния: Великата Вярна Корсичка, кафе с ракия и много цигари, палим ги една от друга. Пушим по катуни, върхове и докато кафето кипва. Говорим си с албанците, катунарите, живите кулоари, стени, контрафорси и гребени...
Глупости! Глупости на търкалета!!!
Формално погледнато е така както казваш. НО! Нека погледнем другите пътеписи? Пътеписите са "солта" на този форум! Там какво има? Тръгнахме оттук, стигнахме там, беше тежко/или не толкова/, имаше гледки, ах, ох и т.н. Пътеписите на Иван са различни - те имат заряд, емоция, нескрит патос, алюзии, исторически данни и препратки, поводи за размисъл и много, много информация и снимки за места и маршрути, които са далеч от популярното и общодостъпното. Мисля, че това отдавна беше оценено от участниците в този форум!
Пет Окт 02, 2020 8:54 pm
Ivan`Dinkov
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
Re: Уф-ф
pux написа:
planinar написа:
Бях решил да не чета повече автора, че всеки нов пътепис започна да ми се слива с предния...
Глупости! Глупости на търкалета!!!
Формално погледнато е така както казваш. НО!...
Позволете ми да го обърна на шега. Без да Ви засягам.
От години ходя сам - как да се раздвоя та да се разтроя, па да вкарам още някой персонаж в пътеписите си, че да има съспенс?
Тая Проклетия я обикнах още от атласа - за какво друго да пиша, та да Ви е по-интересно? Пирина и Балкана, дето ги обичам са описани та избрисани - и аз ли барабар Петко с мъжете паче перо да топя?
Освен тая пуста Велика вярна Корсичка друго наистина си нямам - а и тя не е моя, карам я с генерално пълномощно и стар талон. Три пъти й троша картера в Проклетия - вече нося резервен в багажника. Карам я като джип - ама джип нямам. Тъй че и във второстепенната роля промяна не може да има.
Ей го на - гледам всеки пътепис да е с посвещение, барем от разстояние има още един персонаж. Посвещавам с любов, с уважение, с чисто добро - то излезе, че "храча" и че се гавря.
Почнах да правя колажи, ако не друго, на образ и картина да го докарам.
За втори път - и за срам, че на стари години - и келяви стихове прописах. Публикувам и тях.
Какво още, бре хора? И аз си блъскам главата какво още, че да е по-интересно. Срам не срам само едни графики ми останаха за колажи - ма то няма да е ново, пък и те са отречени и очернени толкоз, че и аз вече се чудя дали не са за вторични суровини. На другар в планината не случих - тъй че няма и да се появи. Пари за джип нямам - Великата вярна Корсичка ще я лашкам, докато вдигне белия байряк - вече на три цилиндъра карам. Пари и за добър фотоапарат нямам - поне снимки да видите. Добри стихове няма да пропиша - късно е, пък и трябва щастие да те вдъхнови, че да го излееш във рима - и в живота не умерих другарче, че слънце да ме огрее.
Тъй че - това съм. Разбирам, че писва. Разбирам, че скука. Разбирам, че мъка става.
Но пък разберете ме и Вие - само тук публикувам, пък и наистина всеки пътепис ми е като рожба, а и от душа пиша, колкото и черна да е. Не че заради това трябва да ме жалите - сакън. Но не искайте повече от фактите - тези са.
Други нямам. А и друг освен мене си - също.
Пет Окт 02, 2020 10:34 pm
аngel
Регистриран на: 02 Юни 2015 Мнения: 1937
Иване, напротив, ГОЛЯМ си. Широко скроен човек с огромна душевност. Тези, които посписваме по нещо тук, сме много нива под теб. Твоето е творби, не описанийца.
Тъпо е да ти давам някакви насоки, но какво бих направил на твое място. Първо бих се оттеглил малко навътре в чувствата си, защото обществото ни, както и навсякъде по света, е месомелачка. Хората са егоисти, гледат си техните цели, и рядко ще попаднеш на безкористен, искрен човек, за другарче в живота. Имам предвид жена , на която да разчиташ. Не че мъжете сме по-стока. Просто времената са хищнически и опустушителни за по-чувствителните хора. Маса познати даже посегнаха на живота си и го приключиха, защото не могат да издържат краха на илюзиите си. Илюзии в това състезание на пари, положение и власт, не се толерират.
В личен план, бих те посъветвал да си регистрираш собствена фирма като планински водач с насоченост Проклетия и Шар, а и нашите планини. Това можеш, а и не изисква много вложения. Няма смисъл да работиш за стотинки за някакви пишман-фирмаджии в сектора на планинските услуги. Ще видиш, че клиенти ще имаш повече от достатъчно. Само трябва да намалиш фасовете, че напоследък бизнес и цигари не вървят заедно.
И едновременно да си подготвиш книгата, защото някой друг ще ти присвои идеите и ще я издаде.
Жалко е, че така я караш и финансово. Като Яворов - като го питали защо не влиза в магазина на Оберполингер / сега Кауфхоф / в Мюнхен, казал : Имам легло и маса за писане, друго не ми трябва и не ме интересува.
За да започнеш нов живот, предлагам да направиш една банкова сметка и да я обявиш тук - много хора във форума биха ти помогнали, за регистрация на фирма и оборудване.
Регистриран на: 26 Юни 2012 Мнения: 213 Местожителство: София
аngel написа:
Иване, напротив, ГОЛЯМ си. Широко скроен човек с огромна душевност. Тези, които посписваме по нещо тук, сме много нива под теб. Твоето е творби, не описанийца.
Написаното в пътеписа не е ексхибиционизъм, но тоя отговор ще е.
Не съм голям, бе човек. По принцип не обичам сравненията. Всеки е себе си - това и написах - важно е всеки да си пее своята песен. Аз съм си аз - просто мойта песен излязла реквием. Толкоз.
Пък и знаеш я тая приказка - аз 11 години я слушах от майката на децата си пред тях да я казва : "Кел файда от тъпата ти душевност, кат не пълни хладилника."
Иначе - знам си цената. Знам, че никой не пише като мен. Знам, че никой не броди като мен. Знам, че никой не бленува като мен и не си сбъдва копнежите сам. Знам и че някои мои стихове струват, че някои мои графики са добри. Знам колко знам и за Проклетия, и за Кораб, и за Прень, и за Преспа, и за целите Балкани, а и в Алпите навъртях 18 върха. И няма да лъжа - всяка добра дума - като твоята - топли.
Бедата е, че се уморих - да живея срещу течението, ако не с подкрепа, поне без присъда и прът в колелата, да живея нахалост, отречен от най-близките си, да се катеря на инат и само ехото да ми отговаря. Не ми тежи самотата, но тя най-точно ми казва колко струва другарчето. А без него наистина кел файда за всичко сътворено - чак толкоз суетен не съм, че да се снимам гол до кръста с широка усмивка курви да ме кълват по мускулите, дето ги нямам.
Та това е бедата - не че някого обвинявам - мъжете сме евтини - за едната добра дума планини местим. Ей това не ми се случи - написах го - да срещна поглед, в който да видя, че съм аз и това някому стига, някому е ценно и топло, че и аз ставам за другарче. Излезе още по-лошо - срещу мен, срещу творчеството ми, срещу същността ми на война тръгна майката на децата ми. В гръб, със съд - но не мен, а тоя форум. Добра дума за посветено с любов чаках, а излязоха три члена от наказателен кодекс.
И аз съм човек - няква душа нося. Твърде горчиво е. Никога не съм имал самочувствие, но чак такова зло не заслужавам да ме удари, че и да не спира да ме удря толкоз години - буквално и преносно. И криво му става на човек посред умората - как от цялата торба с късмети не Черен Петър вади, а жив душманин, башибозук и палач на същността си. Аз никога не бих станал палач - и по принцип - и ако щеш само заради децата си, конкретно.
Но и за това също си знам цената - излязъл съм евтин, та глупав в любовта. Залудо съм си харизал и времето, и младостта, и туй, що имах, дето изгоря. Излязох и лесен - трябвах за баща, точно на две по план-график, станах, а после шута, а преди него хомота. Излязох и сляп - от вярата в лъжата , че и мен ме обичали... Ялови илюзии - както казваше съдия Румен Янков.
Стига, че ще излезе, че се жаля. Не се.
Тук бъркаш - обществото сме ние и то е такова, каквито сме. И никой не ми е виновен, камо ли една жена, за която човекът е средство, а не смисъл и цел. Аз съм виновен. Мойта глава е на дръвника - и аз сам я турих там. Аз оправдания нямам. Имам вяра - дори да ми струва живота. Знам - и то по-добре, отколкото познавам Проклетия - кое е добро и кое зло. Какво искам да ми се случи и какво мога да дам. И това не е илюзия - и аз все пак някога съм бил щастлив и знам, че е възможно. Пък ако наистина ми струва живота - значи цената е била висока, значи си е струвала. А и няма да съм пръв, ни последен - и това го описах... за звездата и моста.
Болка ми е бъздънна само децата. За тях друго трябваше. Щото са ми от Бога дар, а не резултат от чукане на кило ракия. Ей от туй мира нямам. А повече не мога - здравето ми отиде, работата си загубих, обичта си към едно албанско момиче пожертвах. Всуе - пак го не пиша като невинен. Това съм - друго просто нямам.
Накрая за Яворов - любим ми е. По-голям от него няма. И го разбирам - прочети му прощалното писмо до Тодор Александров :
"Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета."
Ей ти я пак клеветата - не знам Яворов да е засъдил някого да си чисти името, както ме подкараха мене. Но това е нескромно сравнение.
Да бях като Яворов - гений е - да си напиша стиховете, па да си тегля куршума. Това сравнение не е нескромно, а точно. Болката ми е в повече, та ме дави - а човек трябва да си иде от тоя свят с добро, с усмивка и развят перчем.
Съб Окт 03, 2020 3:47 pm
Пчелата Жужа
Регистриран на: 29 Окт 2013 Мнения: 837
........
Последната промяна е направена от Пчелата Жужа на Пон Окт 05, 2020 7:48 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Пон Окт 05, 2020 2:38 pm
Пчелата Жужа
Регистриран на: 29 Окт 2013 Мнения: 837
.....
Последната промяна е направена от Пчелата Жужа на Пон Окт 05, 2020 7:46 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Пон Окт 05, 2020 6:25 pm
ray
Регистриран на: 10 Авг 2016 Мнения: 1681
...
Последната промяна е направена от ray на Пон Окт 05, 2020 7:59 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница Предишна1, 2, 3Следваща
Страница 2 от 3
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
След около половин час бях на точно място – точно над село Сомовит. Река Дунав по това време бе доста пълноводна.
