ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Пирин 2020: още не се предавам!
Иди на страница 1, 2  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Пирин Предишната тема
Следващата тема
Пирин 2020: още не се предавам!
Автор Съобщение
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Пирин 2020: още не се предавам! Отговорете с цитат
Тази година въпреки миналогодишни изстрадан успех в Пирин, а може би именно поради него, реших отново да се пробвам. С две големи промени обаче: първо, спане не по хижите, а на палатка, за да мога да спра там, където ме настигне изнемогата. А не като тогава, да пристигаме в полунощ по хижите. И второ, двамата големи внуци не дойдоха. Вече си имат свои планове – Антон е в 11. клас, а Боян в 10. Малките обаче се включиха с голям ентусиазъм. Малки, малки – Мила е вече на 12, а Максим на 10, но относително все още са. Аз съм вече на 76, брей! Последиците от промяната в личния състав бяха две. Разбира се, намаля багажът откъм храна. Но пък децата вече ядат повече. Намаля обаче и живата сила. От друга страна, понеже вече бяхме само трима, реших да взема по-малка и твърде лека палатка, под кило. Тя обаче още първата нощ си показа недостатъците: понеже е еднопластова, влагата от дишането взе да се стича по стените като в пещера. Добре че не заваля, та всяка сутрин сушехме и палатката отвътре, и спалните чували. А времето беше небивало! Всеки път съм повтарял, че доброто време съпровожда смелите и решителните – каквито сме ние!, та облаците или ни заобикалят, или вали, когато вече сме се прибрали в палатката. Тази година обаче беше невероятно! Никакво облаче над главите ни, та дори носът ми яко изгоря.

И така, с лифта до хотела на Безбог и оттам по познатата пътека към мандрата-заслон:



Родителите бяха нетрадиционно щедри към календара ни: цели 7 дни от 4 до 10 септември! Затова пък и багажът е солиден: Максим носи повече от 10 кила, а Мила над 8. Аз все още – по равното – също съм с десетина, а по стръмното… ще видим. Вода, както е известно, не носим. Двете празни шишета са за удобство, да пренасяме вода от извора до палатката. Храна бяхме взели доста и не сме се лишавали от градските вкуснотии: за закуска пържени филийки с мед, пастет, луканка, сирене и кашкавал, масло, чай от мащерка, кантарион, равнец и смрика, които децата с голям мерак беряха. За обяд консерви мусака и месо с грах, картофено пюре с пържени яйца на очи, сухи супи и спагети, макарони с настърган кашкавал и домати, панирани пилешки бутчета от София и много сухи плодове – кайсии, сливи, фурми… За свежест по един домат дневно и по една ябълка (за тримата!). Всичко два хляба плюс бисквити. Цялото това количество, колкото и да бяхме пестеливи – особено аз, понеже гледам да отслабна, се изяде и последния ден бяхме на гладна диета. Медът също свърши, но децата с удоволствие пиеха чая от билки без мед.
Мила сочи Дженгала – този див, чутовен връх, на който, надявам се, този път България ще ни съзре:



Шутината мандра е празна: стадото е свалено. В стаичката има два нара – по-широкият за двамата, тесният за мен. За какво да се мъчим да опъваме палатката? Водата е долу в едно ручейче. Трябва само да изтупаме постелките и да не се вглеждаме в останалата мръсотия. Спалните чували отвътре са чисти (все още), а отвън какво ни интересуват?



И понеже пристигнахме в леговището в късния следобед, нямаше време за сериозна разходка. Затова – хайде обратно до кръчмето на Славе за овче кисело мляко! Скъпичко, пусто, ама наистина мирише на овца! По пътеката тонове боровинки. Такова чудо никога не е било! При това едри или, както Максим ги нарича, дебели. Мила веднага стъкми един натюрморт за дядо – да се ободри:



Други години боровинките покрай пътеките биваха старателно обрани. А тази година сякаш никой не беше минавал. И така беше по всичките ни пътеки. Мила специално беше взела един гребен, който бях изработил преди време, но го забравихме в колата. И въпреки това децата беряха цели шепи. На някои места намираха малини, но те не бяха много. Диви ягоди – хич, явно им беше минало времето. Другите дарове на природата, гъбите, също ги нямаше освен в най-високите части, където беряхме масловки. Ама специални – топчести, лигави отгоре и с булото отдолу! Със спагетите, юфката и супите ставаше истинско гурме! Е, не че не е имало и други гъби, де, например тези красавици:


Пон Ное 23, 2020 9:03 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Прелестните Кременски езера Отговорете с цитат
Първия пълен ден посветихме на най-красивите пирински езера, Кременските. С лек багаж, само за обяда заедно с газовия котлон и съдовете, колкото да се пробвам. За някои е едното нищо, но все пак са 200 метра слизане и после 200 качване, та с връщането стават общо 400. Пътеката минава през една приказна гора със стари дървета, огромни камъни и килим от боровинки. Дебели!



Чисто синьо небе, чисто синьо езеро!



Третото езеро, най-горното, е наречено Ледено, но то беше бая топло:



А ето го за сравнение по времето, когато то наистина беше ледено! 2015, приблизително същия сезон, когато за първи път бях там с четиримата внуци (Максим беше на 5). Със снежни преспи по брега и айсберги във водата!



Нямало глобално затопляне ли? Че аз помня пряспата под Резена на Витоша, която се виждаше от прозореца ми цяло лято. Сега изчезва още пролетта.

А Максим ми демонстрира някакви екстремни умения, които нарича „паркур”. Проверих в Уикипедията, то било някакъв спорт с какви ли не скокове, дори имало и български документален филм за него. Та щом видеше камъни, скачаше по тях за мой ужас. Абе и аз като млад скачах по морените, ама сега първо сядам, па се подпирам на едната ръка, чак тогава пускам крака… Щото ако се тресна, ще се наложи да показвам застраховката! А Максим го дава ето така:



Прочее, и децата имат застраховки. В това отношение съм стриктен! Хеликоптер чак не е предвиден, щото такъв няма, ама за транспортиране на счупено ще стигнат. Впрочем един детайл, който е любопитен като казус, без да касае някого от форума освен мен. Всички с децата, разбира се, фигурирахме в базата данни на агенцията от минали години. Оказа се обаче, че аз вече съм над 75 и затова няма застраховка „смърт”. Разговорът с момичето, което ме помнеше, доби стил хорър. Добре – казвам, ако умра на пътеката, няма да ме пренесат по застраховката ли? – питам. Не – отговаря ми тя, - ще ви пренесат, но наследниците няма да получат обезщетение. Е, това вече – допълних аз, - ама па хич не ме интересува! Та такива са, значи възрастовите особености, от които моите любезни читатели са твърде далече. И нека се радват!

Като говоря за най-красивите пирински езера и приказната пътека към тях, да спомена едно безобразие, за да не се спирам повече на него. Боклуците! Още в началото ни задминаха четири-пет младежи и девойки. Симпатични, учтиви и пъргави. Е, съжалявам, но цялата пътека беше осеяна със салфетките, които те бяха хвърляли! Досещате се, по различни нужди. Хартийките бяха буквално под краката ни. Нямаше дори минимално усилие да ги захвърлят встрани под клековете. Сякаш демонстрираха присъствието си – „ето, оттук минах аз, простакът!”. Досущ като кучетата, които препикават всяко дърво, за да маркират „своята” територия. Да не изброявам какви други боклуци (дамски!) прескачахме по официалните пътеки. На няколко места не издържах, та накарах Максим да ритне по един голям камък отгоре им. Да отидеш обаче до най-девствените езера, за да ги освиниш, това наистина не го разбирам! Вероятно някакво реликтово животинско свойство да излъчват отвратителна воня, за да се индивидуализират… С грозното дотук, продължавам с красивото!
Пон Ное 23, 2020 9:29 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Ето ни на Самодивските езера Отговорете с цитат
Стига сън в домашни условия! Чака ни истинският Пирин. Времето е чудесно, багажът е готов. Моят самар е с палатката, но големите тежести – консервите, плодовете и брадвата, тихо са прехвърлени в другите две раници. С мен са газовите бутилки, посудата, спален чувал и дрехи.



Поемаме по познатата ни пътека от минали години: от мандрата до официалната пътека с чешмата и гигантската каменна маркировка, после към Поповото езеро. Абе, да си призная, дори минималните изкачвания са започнали да ме изнервят. В спомените ми е останало заобикалянето покрай водата, ама то се оказа с няколко прескачания по скални грамади. Ха нагоре, ха надолу, доде стигнем до пътеката към езерата. От нея – уникален изглед към Папазгьол ведно с поповата килимявка:



Изкачването до Самодивските (Кралевдворските) езера е приятно, понеже е покрай рекичка. Отбиваме се до тях и започваме да си търсим място за бивака. Над нас е внушителният рид на Дженгала, който Антон предишния път нарече „Динозавъра”:



На фона на езерото се вижда гостоприемната каменна урва, която ще посетим утре. Загатнато е и характерното за Пирин очарование на терена: когато видиш някакво изкачване, добави още толкова! Защото каменната грамада съвсем не е само това, което се вижда на пръв поглед, а продължава нагоре до малката чучка в седловината. Геометрически тази характеристика е лесно обяснима с кривината на терена, без да е успокоителна физически. Но всичко това ще е утре!



А първата работа на езерата, разбира се, е едно хубаво изкъпване!. Максим прави своя паркур ли е, джъмпинг ли…



Следобедът вече е към края си и ние сме единствените в циркуса. Затова дивите кози слизат в ниското и любопитно надничат към нас:



След прецизно позициониране бивакът ни най-накрая е готов. Внимателно подбирахме терена и местихме няколко пъти багажа: да е на скрито от пътеката, да е на равно, да не духа, да е близо до водата… Е, няма угодия! Ето я палатката на най-доброто място:



Тоя път нямаме луксове като допълнително одеяло. Багажите са навън, защото е тясно. Добре че не валя. Разбира се, единственият камък, скрит в тревата, се оказа под кръста ми, та цяла нощ се въртях около него. Студът беше здрав – щом се скриеше слънцето, обличахме дебелите зимни пуловери и якетата. В чувалите – с пуловери и панталони. На Максим му беше доста студено и понеже не можа да си облече пижамата в тесните дънки, навлече я върху тях. С яркочервените карета стана истински Арлекино! Дадох му и моите дебели вълнени чорапи, та спа спокойно. От течащата вода нямаше спасение, затова двамата непрекъснато притеснявахме Мила, която спеше в средата. Освен останалите предимства на мястото за палатката имаше готов бивак. Някакви туристи очевидно редовно посещаваха това място, защото си бяха приготвили огнище с каменна масичка и столове, а в една цепнатина в скалата бяха скрили вестници, запалка и дори бурканче с горчица. До огнището имаше малка скара, на която изпекохме най-вкусните сандвичи със сирене:



Докато закусвахме, палатката и чувалите изсъхнаха. Събрахме багажа и със скрит ужас погледнах към това, което ни чакаше:


Пон Ное 23, 2020 9:32 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Скок-подскок към Валявишките езера Отговорете с цитат
Дяволът обаче съвсем не се оказа толкова черен! Когато доближихме камънака, видяхме, че всъщност ту отляво, ту отдясно има тревни пътеки, по които се вървеше съвсем приятно. Малко бяха местата, на които трябваше да балансирам по ръбести скали. Бързо се изкачихме над Самодивските езера, за да ги погледнем в цялата им прелест:



Появиха се първите туфи на връшняка (брукенталията), които грейват в пембено:



Разбира се, изкачването съвсем не беше леко за мен. Децата избързваха нагоре и ми викаха да вземат моята раница, но аз стоически все още издържах. Накрая видях, че доста се бавим и се съгласих да ми я взимат. По едно време Максим ме попита: „Дядо, а тебе кога да дойдем да те носим?” Брех, викам си, пилци пораснаше, квачку… Така или иначе, добрах се до премката. Мила вече снимаше Дженгала:



Точно на тая скала срещнахме един смелчага, който тръгна по отвеса право към върха. После видях, вече от Дженгала, че действително има хоризонтала, която свързва двете премки и подсича цялото било. Не съм сигурен обаче колко е безопасна, въпреки че по нея минаха туристи. Първоначалната ми идея за маршрута беше родена от съзерцанието на картата в „Къде си” и затова се оказа абсолютно откъсната от действителността. Беше показана почти хоризонтална пътека, която свързва заслона на Тевното езеро с подножието на Дженгала. Някакви си петдесетина метра денивелация. Викам си, ще оставим раниците на премката, ще отскочим до върха и после по поляните край езерото ще се отбием до заслона. Розови мечти, като че ли никога не съм бил на Пирин! Къде в тая планина ливади и водоравни пътеки? От портата, на която се качихме, надолу отново беше безкраен камънак. Пътеката, която свързваше заслона с върха, беше доста под нас, естествено само камъни. Наляво се виждаше портата, която трябваше да прехвърлим, за да стигнем до езерото. Надясно пък се виждаше солидното изкачване от пътеката до върха. Разбрах, че плановете ми са били сладки сънища. Отказахме се от отбиването до заслона. Ние и нямахме работа там, защото имахме палатка, но предвиждах там да хапнем прилично, а после да хванем билото към Бъндеришкия циркус – в обратна посока по пътеката, на която яко закъсах миналата година и заради нощта сума красоти не видяхме. Такова отиване и връщане ставаше излишно. Отчая ме и веригата от върхове – Типици и прочие, които виждах като на длан и чието кресчендо ми се изглеждаше съвсем непреодолимо. Ето ги върховете на снимката, а някъде в безкрая стърчи пирамидата на Вихрен. Затова реших: никаква хижа „Вихрен”, слизаме към „Демяница” и оттам да ни прибира дъщеря ми! Двете най-горни Валявишки езерца веднага ни съблазниха:



Впрочем на най-новата карта на „Искър тур” (2015, 1:25 000) точно те са наречени Самодивски, а Самодивските са Кралеви, но това е само едно от недомислията в тази карта. Защото липсват дори централни пътеки!

Разделихме си една ябълка на високото…



… и юруш надолу! Мила се зарадва…



…, а аз не толкова:



Децата дотърчаха до водата и побързаха да се гмурнат в нея:



Под нас вече се виждаше следващата ни цел – Големото Валявишко езеро с островите и под него божият път към цивилизацията, а някъде горе вляво оставихме душегубните зъбери. Но, както ще разберем другиден, не би! Защото, както много пъти са го повтаряли внуците в различни варианти, „дядо не може да не се загуби и никога не знае накъде ще поеме!” Така и стана, но вдругиден. А засега още е топъл следобед. Палатката е опъната, „леглата” са готови за сън, набрали сме масловки и билки за чая и се любуваме на пощенската картичка със залез, скали и отражения:


Пон Ное 23, 2020 9:36 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Дженгалски авантюри Отговорете с цитат
Седем и половина е, слънцето вече е огряло отсрещния чукар. Доде дойде до нас, още ще мръзнем. За закуската някой преди нас е изградил импровизирана масичка със столове:



Отново поглеждам към синусоидата от върхове над нас и затвърждавам решението си – надолу и само надолу! Казармата обаче ме е научила, че никоя заповед не е последна. Та и при мен е така. Обръщам глава и над мен е Дженгала. Хвана ме яд: 250 метра, не са кой знае колко много. Предишния път се изложих, ама тоя път

ще се кача на Джангала
и ще викна с буен глас.
Ой, красив си, Ирин Пирин!
Най-красив си на света!
Покоряваш ти сърцата
на най-смелите чеда.


Че нали и аз съм смело чадо? Не знам защо Дженгала, макар да не е нито висок като Кутело, Каменица или Полежан, нито да е особено сложен за изкачване, в туристическата памет точно той е залегнал като символ на Пирин. И – хайде, дечица, нагоре към върха! Те, разбира се, само се зарадваха, макар че имаха едно на ум за мен. Все ме питаха как съм. Макар че нямахме багаж, само „банана” с документите и телефоните, и него го дадох на Мила. Вътре един шоколад и една ябълка. Те запъплиха, аз запълзях… ама стигнах! А от върха наистина чудни гледки във всички посоки. Ето ги Самодивските езера с Мила:



А Максим е понесъл върху плещите си всички световни проблеми:



Аз обаче, като се гледам, добре се представям (и много моля никой да не добавя „за годините си”!):



На следващата снимка ясно се вижда „балконът”, до който едва се добрах миналия път, колкото да погледна към Валявишките езера. Горе вдясно е едно от Полежанските езера:



Тогава ми оставаше да прекося каменната пустиня и после да изкача още петдесетина метра, но вече се бях отчаял. С моята скорост щяхме да вървим допълнително поне още един час на отиване и един час на връщане, таман да замръкнем край Поповото езеро. Освен това има едни последни десетина метра под върха, които са доста екстремни, особено на слизане. Та щях да видя голям зор. Е, сега вече всичко мина по вода!

От мястото, където нашата пътека (от езерцата) се включва в пътеката от Тевното езеро (маркирана с оранжеви точки), добре се вижда отсрещният склон, по който може да се траверсират всички тия чукари и да се излезе директно на премката към Самодивските езера. Колко обаче е страшно, не знам:



Чак сега на една от снимките виждам, че високо горе просветва Тевното езеро. Виждам обаче и нещо друго: пътят до него от Джангала съвсем не бил тревист килим!



Убедих се, че амбицията е велика сила! А след един ден отново щях да се убедя, но ще убедя и внуците за техен ужас. След успеха доволни заслизахме надолу, когато изведнъж над главите си съзряхме пещерата, вдълбана в тялото на Дженгала. Видяхме я още първия ден от езерата и децата веднага поискаха да се качат до нея, но аз компетентно им обясних, че това без алпинистка екипировка е невъзможно, защото по скалите на Пирин всичко е измамно и прочее. Думи, от които след малко се отрекох, за да разбера, че съм бил жестоко прав. Накратко, като слизахме, видях високо горе една площадка зад клековете, която водеше към входа на пещерата. И пратих децата на разузнаване. Те обаче не виждаха дупката, затова аз ги насочвах. Дайте нагоре, хайде сега завийте наляво… По едно време ги видях, че се бяха доближили съвсем до входа. Извиках им, че дупката е на няколко метра от тях и те просто трябва да не се отделят от скалата, докато влязат вътре. За мое учудване обаче те изведнъж изчезнаха от погледа ми. Почнах да крещя отдолу, а те не отговарят. Брей, какво стана? Изведнъж те благополучно изскочиха от другата страна на входа и аз ги снимах:



Успокоих се, но така и не разбрах защо се скриха. Бързо дотичаха до мен и развълнувано взеха да ми разправят каква пещера била! Вътре коридори, топчета от дивите кози… Я, викам си, това ще да е втора Магура! Дали пък няма и рисунки? И хайде нагоре, повлякоха ме да видя чудото. В чантето имах и батерия. Закатерих се и като стигнах до скалата, от която започваше входът, разбрах премеждието. Между края на скалата и дупката има една урва, широка само няколко метра, която обаче не може да се мине хоризонтално. Надолу е пропаст! Хем знам, че на Пирин поради липсата на мащаб всеки метър може да се окаже десет метра, ама на, излъгах се. Децата бяха слезли по урвата, заобиколили са и са се качили по съседната урва, за да влязат в пещерата. Предстоеше ми тази глупост да направя и аз. Склонът към дупката беше ужасно стръмен, обсипан с камъни, забити в мократа пръст. Децата подскачаха наистина като кози, но не мене ми се наложи да забивам петите в пръстта, за да правя стъпала. Хващах се буквално за сламките. На слизане се свлякох по задник… Абе не си беше работа! Еле стигнахме до ръба на входа. Пещерата беше художествено раздвоена от отвесна скала:



Интересното беше дотук. Вътре – нищо! Дупка и нищо повече. Ех, деца, голяма ви е фантазията! Заслизахме надолу – аз с изпочупени нокти, изкалян панталон и отпрана подметка, а децата се любуваха на най-страшните отвеси:



Е па, красиво си беше, спор няма! А аз, както и друг път ми се е случвало, усетих, че в такива ситуации силиците ми се възвръщат.
Пон Ное 23, 2020 9:42 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Надолу към цивилизацията (уж!) Отговорете с цитат
Когато след Дженгала стигнахме до раниците, часът беше четири. Отдавна беше време за обяд. То пък един обяд! От консервите беше останала само една с мусака. Двамата си я разделиха по братски с малко хляб, щото и хлябът свършваше:



И поехме към Големото Валявишко езеро, като се юрнахме към него право надолу по една един каменен улей. Кошмар за мен, радост за децата!



Но в Пирин навсякъде се срещат прелести. Например това слънчево лютиче:



Или пък това вирче, което поради отвесния склон се оказа точно на нивото на устата ми, та нямаше нужда да се навеждам:



Заобиколихме Големото езеро и заслизахме към следващото, защото не намирахме удобно място за палатката. Накрая се спряхме на една заравненост, богато ароматизирана от кравите. Водата – в една локва на долната тераса. Децата тичат с шишетата. На отвъдния бряг на реката се чуват звънци и мучане на крави. Аз наострям уши, защото съм патил, но нямаме изход. Тук ще се спи! Небето се обагря в пламъци, време е за лягане:



А на сутринта – към хижата и нататък към Банско!
Пон Ное 23, 2020 9:46 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Изненада с бунт на кораба Отговорете с цитат
"Биде вечер, биде утро — ден следващ”. Респективно – решения следващи. Денят е Девети септември – дата, която допреди 30 години се пишеше с главна буква, а нас, родените през 1944, ни наричаха „връстници на Свободата”. Ама кой ти помни сега тия факти!

Палатката с квартирантите на сутринта:



Закусихме доста припряно и стегнахме багажа, без да изсушим палатката и спалните чували. Стадото ни беше доближило. Винаги съм се учудвал на тия животни: уж пасат и едва-едва си местят краката, а неочаквано бързо ни доближават.



Мила изпада във възторг от „кравичките” и много ѝ се ще да погали бика. Аз обаче от няколкократен опит знам, че биковете не понасят палатки на своя територия. Почват да мучат, рият с копито и накрая мушат с рогата. Към хората не са толкова агресивни.

Готови сме да тръгнем надолу към хижата. Аз обаче хвърлих един последен поглед към височините, от които се бяхме отказали, снимах ги и в същия момент нещо в мен превъртя:



Езерцето, край което нощувахме, беше на височина 2200 метра. Предстоеше ни да слезем до хижа „Демяница” на 1900. Ходенето покрай реката сигурно щеше да е приятно. Туристи обаче ми казаха, че шосето до хижата е непроходимо за леки коли и най-близкият асфалт е на височина 1400. Перспективата да се тътрим по чакълест път 500 метра надолу беше отвратителна! А имахме още една нощ за преспиване и един цял ден за разходки, но къде? До Къркъмските езера? Или до Василашките? Цялата тази загуба на височина ми се видя унизителна и аз взех революционно решение: обратно нагоре! Почувствах сили в себе си – амбицията отново ми ги даде, макар че ме чакаха 400 метра изкачване, а на билото подскачане от връх до връх. От Винарската порта през Превалски чукар, Типици, Опрено…, все са на 2600. Плюс слизане по камънака до Бъндеришките езера, където да нощуваме. Съобщих радостната новина за промяна на маршрута и децата вдигнаха бунт. „Нали ни каза, че вече ще е само надолу?!” Е, казах, ама сега ще е само нагоре! Децата вече са големи и могат да се съпротивляват. Не са онези двегодишни човечета, които едва говорят и нямат своя воля. Намусиха се, взеха да повтарят едно и също – „ти ни каза…”. Резултатът бе, че аз взех тежката раница на Мила, а тя понесе моята лека. Бунтът продължи чак над Превалските езера.

Край едното езеро някой беше изградил изворче с чучур. Над него още едно…



До изворчетата цъфтеше нискостеблена тинтява (в Червената книга!):



По едно време зелената маркировка се изгуби. Аз обаче тази година имам по-модерна навигация. Дъщеря ми заяви, че повече с моята „нокия” не мога да живея и ми подари смартфон или както там се казва. Един приятел ми инсталира най-простата карта maps.me, но важното е, че апаратът показваше точното ми място. Отделно си разпечатах цветни карти от „Къде си” с пътеките и хоризонталите (за пореден път благославях Ведрин!). Същият приятел ми даде и висотомер. Така телефонът ми показваше откъде минава пътеката, на картите виждах какво ни чака, а от часовника следях височината. Твърде ефикасен комплект!
Пон Ное 23, 2020 9:50 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение От връх на връх, полет над езерата Отговорете с цитат
Ето че с малко мрънкане и повече упоритост изскочихме на билото. Далече зад нас останаха Дженгала и Валявишките езера, а вдясно са Чаирските езера:



Шерпът Максим с отработена крачка изкачва багажа на поредния връх:



А на върха почивка, докато аз се кача:



Под нас се показват Типицките езера:



Следва един тесен ръб, наричан „малкото конче”. Миналата година държех Максим за ръка, но тази година това вече бе съвсем излишно. Не е толкоз страшно!



Краят на циркуса бе обгърнат от някаква странна дифузна светлина с жълтеникав оттенък. Не разбрах на какво се дължи:



Наближихме и Василашките езера:



На този връх вече стана време да пийнем по един топъл чай и нещо да хапнем. Духаше отвсякъде, та Максим се сгуши в якето си:



Децата изядоха последния домат, изпиха чая без мед и настроението им се оправи. Дори получих признание: „Дядо, оттук наистина е по-интересно и по-красиво! Ама…” Имаше и едно „ама”, но то беше по-скоро за оправдание на протеста. Те чудесно осъзнаваха, че изгледите от 2600 метра съвсем не са като от 1600. Аз пък бях щастлив, че донякъде влязох в старата си форма. Е, по-бавен бях, но нямах болките в краката и затрудненото дишане, които ме скапаха предишната година. Така, крачка по крачка, разстоянието до пирамидата на Вихрен, който в началото изглеждаше някъде в безкрая, се доближи вече на една ръка разстояние:



Направи ми впечатление, че през целия ден ни настигнаха само двама души. В обратната посока ни един. За сметка на това пък първите дни по всички маршрути край Поповото езеро беше манифестация! Нали бяха три дни празници, та туристи ми разправяха, че заслонът на Тевното езеро е щял да се пръсне. На наровете – по трийсет сантиметра на кълка, долу в столовата плътно налягали хора, навън палатки… Представям си какво е било за храната, дето мислехме да я ядем там. Убедих се за сетен път в правотата на моя планинарски принцип: къщата – на гърба!

Малко преди осем часа слънцето ни дари с чудесен залез зад Бъндеришкия чукар:



Взе да примръква, но ние вече бяхме на ръба на Башлийската порта. Макар и надвесени от 2600 метра, вече бяхме сигурни, че няма да спим, възседнали някоя ръбата скала:



До Дългото езеро предстояха 300 метра слизане, но видяхме езерца само на стотина метра под нас и пратих децата да търсят място за палатката. А аз, вече на фенер, се затръсках по ужасния камънак надолу. Когато пристигнах, те вече бяха разтоварили багажа и побиваха колчетата върху единствените два метра, където това беше възможно. Мила за пореден път ме удиви със своята находчивост! Палатката отвътре беше съвсем мокра, чувалите – и те, но в последната нощ приемахме всичко. За вечеря вече нямаше нищо, но децата изчегъртаха последните трохи сирене и кашкавал, по две резенчета луканка и това беше. Та дори и чай не пихме. Не им е сефте!
Пон Ное 23, 2020 9:54 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Последният ден Отговорете с цитат
Ето го езерцето, край което нощувахме:



Ето я и палатката на сутринта, вместена на сантиметри от камъните:



Сварихме последните спагети и по един чай. Повече нямаше. Тук трябва да спомена, че аз по традиция все забравям да взема по нещо. Ако ще нося газов котлен, ще забравя запалката. Ако ще са консерви, ще съм забравил лъжиците, та децата ще си режат устата с капачките, сгънати за сърбане. Тоя път бях забравил чашите. В кръчмето на Славе ми услужиха с картонени за чай, които издържаха два-три дни, но накрая се разпаднаха. Нататък всичко се консумираше от паничките: първо супа, после готвено, накрая чай. Мазните петна в чая вече на никого не правеха впечатление!

Под нас ни примамваше Дългото езеро. Децата за последен път се изкъпаха, ама и аз се топнах. Останах с накиснати крака доста време и усетих как умората се изцежда надолу, а силите ми се качват нагоре. Пълен релакс – физически и психически!



Официалната пътека минава покрай Жабешкото езеро над Рибното. Ние обаче обикновено минаваме по брега му и после право нагоре по един много приятен тревист склон. Този път реших да слезем към езерото… и сбърках пътечката. Подведох се по някаква слаба маркировка, завряхме се в каменен улей, та си взех белята. Езерото в приказната комбинация с Вихрен обаче ми изплати грешката:



Надолу продължихме почти в крос, защото бяхме зажаднели за традиционния фреш от портокали на хижа „Вихрен”. После по пряката пътека покрай Байкушевата мура излязохме на хижа „Бъндерица”. Цяла седмица преглъщахме с менюто, което щяхме да си поръчаме, защото помнехме какво ядяхме там преди години: супи, кавърми, паниран език, палачинки, овче кисело мляко, шишчета, пържоли и всякакви готвени манджи. Ядец! Новите наематели бяха превърнали ресторанта в най-обикновена хижарска кухня на самообслужване, която предлагаше шкембе-чорба (добра беше!) и кашкавал пане. Нямаше готвено, нямаше пържени филийки (Мила си пожела) – били само сутрин… Ако знаехме, щяхме да обядваме в ресторанта на паркинга, от който пък тогава избягахме заради шумните компании. Невероятно, тъкмо хапнахме и дъщеря ни пристигна с колата. Пиринската авантюра свърши! В Банско ме посрещна съвсем друга природа, далече от суровите зъбери и жестоките канари. Зад една ограда ми се усмихваха две ябълки:



Е, това беше за 2020. Пък догодина, ако даде Бог живот и здраве – пак!
Пон Ное 23, 2020 9:56 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Няколко въпроса Отговорете с цитат
Първият е най-вече към Дидо, който има лична заслуга за чудната пътека към Шутината мандра преди Поповото езеро. Маркирана от него и приятелите му, пък после от управлението на парка ги накарали да заличат маркировката с бронзова боя, ама се беше получила бронзова маркировка, та първата година тя ни поведе по най-удобния път. И преди съм повдигал този въпрос: защо за официална е определена ужасната пътека покрай десния бряг на езерото (под развалините на старата хижа) – с неприятно изкачване по изровени от дъждовете канавки и после слизане, а не по съвсем хоризонталната пътека с чешма и заслон! Та тогава, значи, 2015, за пръв път тръгнахме да търсим Кременските езера. Юрнахме се надолу от мандрата и стигнахме до реката Ретиже. Ха насам, ха натам – все някакви подвеждащи просеки в клека, но пътека няма. Накрая поехме по течението на реката и излязохме на пътеката, която я пресича и тръгва нагоре. Чудесно! На връщане обаче бяхме по-внимателни и проследихме пътеката с кафявата маркировка, която ни изведе точно под мандрата. На отиване просто не сме забелязали камъка с боята вляво от пътеката. По същия път минавахме и следващите години. Тази година обаче пътеката ни поведе по съвсем друг маршрут. Слязохме бая в ниското през ливадите, после по една пътека, опряна в отвесни скали… Та искам да попитам: има ли някаква промяна в трасето или аз тотално съм го забравил? Сега дълбоко съжалявам, че не съм правил снимки на възловите места.

Вторият ми въпрос е за т. нар. Валявишки дупки: на снимките две очарователни езерца, потопени в клекове. На картата са показани съвсем ниско над хижа „Демяница” и са по-близо до Василашките езера, отколкото до Валявишките. Възможно ли е да се видят от билото към Типиците или трябва специално да ходи до тях?

Третият ми въпрос е за изкачването от Дългото Бъндеришко езеро към Башлийската порта. Миналата година, когато се катерехме нагоре, най-неочаквано баш на равното попаднахме на буйно изворче. След двайсетина метра – още едно! Водата бълбукаше направо от скалата. Невероятно за тази височина! Ето снимка на самото изворче:



И само след пет минути е тази снимка наблизо:



Това очевидно не е „последната вода преди Башлийската порта”, както е означена на картата в „Къде си”, защото онази дори е под двете езерца, на които спахме. Не са ли известни тези изворчета? Та те са жизнено важни за всички, които не могат без вода! За съжаление, когато бързахме надолу от портата, не можех да се мотам насам-натам и да ги търся. Така и не ги открих, но снимките от 2019 са достатъчно показателни. Ще се радвам, ако някой посочи точното им местоположение на картата.

И последен въпрос. След като подробно описах перипетиите си около пещерата под Дженгала, да питам: има ли някой някакви по-подробни сведения за нея? Сигурно има, но в мрежата няма нищо. Няма я нанесена и на картата, а все пак е пещера!
Пон Ное 23, 2020 9:58 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
ray



Регистриран на: 10 Авг 2016
Мнения: 1681

Мнение Отговорете с цитат
Сотиров, изключително съм впечатлен! Респект и уважения за всички! Мила, освен мила е и супер красива! Ако по нататък имам възможност ще коментирам! Големи сте! Smile

Г-н Сотиров, ще коментирам когато имам възможност детайлно. Ако разрешиш и ще критикувам. Ала дръж се, друже, отцепниците рано или късно ще се разкаят и ще се завърнат. Всичко хубаво! Smile
Вто Ное 24, 2020 3:22 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Сотиров



Регистриран на: 28 Юли 2008
Мнения: 3360
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Критика - само ако е градивна! Като при социализма.
Чет Ное 26, 2020 3:15 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Пчелата Жужа



Регистриран на: 29 Окт 2013
Мнения: 837

Мнение Отговорете с цитат
Чудесна изява, добре разказана. Поздравления!
Нед Ное 29, 2020 2:27 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
DimSimeonov



Регистриран на: 14 Юли 2014
Мнения: 76
Местожителство: Русе

Мнение Отговорете с цитат
Поздравления за чудесния разказ и чудесното преживяване!

_________________
Ком-Емине 2018 - моето приключение
СтаРа Планина 100х24/2020
Сря Дек 02, 2020 4:03 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
amorpheus



Регистриран на: 11 Сеп 2007
Мнения: 163
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Случили сте на време, поздрави.
И моя опит с лека палатка около килограм (hilleberg akto) за двама души, макар и двуслойна не беше блестящ.
P.S. Де да можеше и баща ми (44 набор е; не мърда от телевизора) да показва такъв боен дух Smile
Чет Дек 03, 2020 3:07 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Пирин Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница 1, 2  Следваща
Страница 1 от 2

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov