Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 74 Местожителство: София
Планините и животът: последна импресия
Посвещавам на децата си с цялата си обич, уязвимост и уязвеност.
„Човек има в сърцето си места, които все още не съществуват, докато страданието не влезе в тях, за да ги сътвори за живот.”
Леон Блуа
Дрезден, февруари 1945 г. / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
Знам, че най-вероятно няма да получа Вашите коментари за този текст, както се случи и с двете ми есета; не знам и дали ги очаквам. Мнозина ще си кажат, че този текст, който преднамерено е най-нечетивният, нарочно най-слабият и умишлено най-болезненият от всички, написани от мен, няма място в този форум и сигурно ще са прави. Други, по-малко, ще си кажат, че някога са чели съвсем други текстове, пътеписи, чиито автор съм бил аз. Трети, които ще са най-малко, може би ще изпитат тягостно съжаление и ще премълчат с лека погнуса, вместо да напишат нещо, виждайки недвусмислената деградация на същия този човек, който някога беше автор на други текстове, на пътеписи. Последните, които сигурно ще са най-много, ще решат, че всичко това, този текст, снимките към него и автора му, са просто един ексхибиционизъм, самозабравил се и загубил границите на лично и публично, на действително и въображаемо, на въображаемо и желано, и един прекършен, но все още мъждукащ нарцисизъм, макар и с отрицателен знак и вторично пречупен през отрицателен филтър на себевъзприемане.
За себе си знам, че публикувах само тук, в този форум, и с годините, които станаха вече немалко, едно уважение към неговите членове и към самия форум покълна, укрепна и все още се държи като хилава фиданка в орехова сянка, защото вярата ми в нуждата от човешка общност все още не е изтляла напълно, все едно колко слаби са били текстовете ми в този форум и какви коментари са предизвикали. Знам и че след толкова години, които също не са малко, а повече, през които бях обвиняван в лъжа, притворство и затаяване на истината или просто в мълчание, повече не искам да крия истината такава, каквато я виждам с цялата си болка и в цялата й безизходица, защото умирам за децата си, повече не искам да се крия, нито да пестя, никому и най-малко на себе си, а просто да остана на билото, във вятъра и снега, и да бъда честен, открит и откровен, какъвто и да съм и какъвто и да съм станал, каквато и да бъде цената, буквално или преносно, все едно дали ще загубя пари и „клиенти” или ще стана за присмех, подигравки и насмешки, но не и за съчувствие и съжаление, които не търся, а съм именно този – разболян, изгубил се, отчаян, посечен, разпарчетосан, победен и тихо оттеглящ се, напълно затварящ се, бавно потъващ, отричащ за последно и окончателно материалното, себедоказващото, амбициозното и успешното или най-общо казано, славното, себичното и егоистичното, именно защото в децата ми няма и не може да има себичност и слава, именно защото те за мен са Божи дар и Божия благодат; защото знам, или поне се надявам, че може и да се намерят хора, евентуалните читатели на този текст, на които сигурно някои от думите ми могат и да кажат нещо, макар и малко и вероятно ненужно, за човека като такъв, в какъвто може да се превърне, може би като отрицателен пример или като пример за неподозираните и от мен дълбини на душевните пропасти, зейнали от едно нещастие и поглъщащи всяка случваща се радост, и за човешкия път на една съдба, която можеше да се случи иначе, но се случи такава, на прокажен и проклет, но все още не и просещ милостиня несретник, докато другите, тези, на които всичко това е чуждо, просто ще си тръгнат без да са идвали и ще останат в своите побеждаващи светове, които така или иначе няма как и няма да се срещнат с моя или по-скоро с това, което остана от него или още по-точно с това, което не остана от него, защото се разпиля като светлото на Млечния път, избледняващо и накрая изгубващо се в наближаващото към сутринта нощно небе, което е най-черно точно преди зазоряване.
В Стара планина / Франц Кафка / Густав Доре, „Библия”.
През 1935 г. Самюел Бекет посещава в Тависток серията от лекции на Карл Густав Юнг. След края на третата си лекция, отговаряйки на въпрос от публиката, Юнг дава пример с младо и рано починало момиче, което, обхванато от предчувствието за смъртта, е имало усещането, изразено в думите, че „никога не е било родено”. Тези думи рикошират у Бекет, който тогава е млад, и той открива за себе си, че сякаш винаги, без да ги знае, се е чувствал по същия начин. Тези думи, преработени, ще застинат по-късно в лаконичната му фраза, че „ единствения грях е грехът да си роден”.
На Дюфуршпице 4634 м. / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
На Пиц Бернина 4001 м. / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
На Дом дю Мищабел 4545 м. / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
Преди 21 години баща ми написа за мото на една своя стихосбирка думите: „Тук са стъпките на живота ми. Аз съм на друго място.”
Днес аз ги повтарям, с друг глас, с различен смисъл, от друго място, глухо и дрезгаво, сякаш на път към отвъд.
Това са стъпките ми в живота и в планините; в онези планини, които не видях, чиито върхове не изкачих и към които не прокарвах, най-често сам, своите лесни маршрути, които посвещавах на близки и „близки”, планини, чиято неописуема чистота, красота, смълчаност и уют не усетих и не изживях, планини, които не вярвах, както някога се лъжех, че са люлка на свободата, смисъла и мълчанието; стъпки, които са останали само по снимките, на които е застинал един друг човек, когото вече не познавам, защото си спомням, че забравих, а сигурно и изгубих из пътя, този човек, който обичаше планината, обичаше децата си и жената, която се случи тяхна майка, и сигурно някъде, всъщност немного дълбоко, в плиткия гроб на неистовата и бездънна горчивина, още обича и който, доколкото мога да преценя, беше верен син и верен брат, а може би и някакъв баща и мъж, какъвто може и наистина да е бил. Този човек остана в стъпките, с всяка една той преставаше да бъде онзи човек и започваше да си спомня кой е бил, и след това, с всяка нова, все по-бавна, следваща стъпка, забравяше, че помни, освен това, че в планината винаги му беше по-лесно, отколкото в живота, че сам всякога му беше по-чисто, но все изгаряше от това неутолено желание да намери спътник в планината, и в живота. Този човек съм аз, колкото и себеласкателно да изглежда, и повече няма да бъда този човек, колкото и пораженческо да изглежда, и стъпките ми ме отведоха до пълното страдание, пълната самота и пълната лудост именно защото до последно вярвах, а и още вярвам, сигурно напук и погрешка, въпреки фактите, че един живот се живее заедно, защото хората живеят съвместно, а всичко друго, колкото и да е неопровержимо, неминуемо и вече случило се, е само една задънена улица, в чиито край, до стената, стоят в безизходица моите деца, и вярата ми остава и ще остане дори, ослепяваща от това, че хората обикновено се спасяват поединично и още по-често за сметка един на друг, но това няма да промени безизходицата.
Та това са онези стъпки, които все още си спомням и които сигурно вече са един зиг-заг, защото вятърът на същия този живот и планини е замел някои от тях; стъпки, които останаха самотни следи на сам човек, заедно с който никой не тръгна или по-скоро, за да боли повече, не остана, а изостави в пъртината на същия този живот и същите тези планини, стъпките на един човек в мое вече не първо лице и не единствено, а липсващо число, който сляпо вярваше в думите на Албер Камю „не върви пред мен, защото не искам да следвам, не върви зад мен, защото не искам да водя, върви до мен и просто бъди мой близък”, колкото да види, че стъпките му наистина са вече заметените следи на сам човек, които се изгубват назад и неминуемо ще забавят своя ход напред, ако наистина са напред, а не са били навътре, докато накрая напълно обезсмислени и преливащи от изтощение не спрат.
Защото, както пише Бекет „не съществува липса на празнота”.
Онази жена, която някога беше моя майка, се разроди с мен, съзнателно, окончателно, сякаш изхвърля вече скъсан употребен многократно парцал, приживе погребвайки собствения си син с думите „хлопвам кепенците на атавизма си да се отрека от теб”; жена, у която нищо не трепна от вече пет годишната болест на сина й, от раждането по най-мъчителния, но и най-свят начин на неговите деца и нейни внуци, за които просто каза „децата ти са изкуственяци и са ненужни на този свят, защото той вече е пренаселен”, за които мои деца и нейни внуци не сготви по свое желание и от порив за грижа или от добрина и една тенджера насъщна храна, а когато сготви по мое настояване, натрови жената, която се случи майка на децата ми. Още една задънена улица, в началото на която се бях появил на бял свят от една жена, а пред стената в края й съм сам, сякаш изтърсак, пръкнал се погрешка, за което виновен съм само аз. Но и по тази улица децата ми ги нямаше, сякаш ги няма.
Същото разродяване стори и друга жена, която някога беше моя сестра, също така съзнателно и окончателно, но меркантилно, просто за да придобие още един апартамент, освен вече дадения й от мен, и от затаена през годините мъст и омраза, за които съм бил сляп в обичта си по нея, към собствения й брат, който й беше и баща, когато беше дете, и така и не пожела да види сина ми, който вече навърши 4 години. Още една задънена улица, далеч по-жестока и прозаична, в чиито край стоях онемял след опит за предумишлено убийство от страна на бившата си сестра, която като психолог прекрасно знае какво означава това, което иска да направи, а именно –
и двете наскоро просто тръгнаха да събират подписи, за да ме въдворят принудително в лудница, където, с ясно съзнание, знаят, че ще умра за тяхно успокоение и перверзна представа за въздадена справедливост, по силата на която да си разчистят веднъж завинаги сметките с мен, сметки, които бях платил отдавна в тяхна полза и свой ущърб до степен да нямам нищо, давайки всичко свое. Още една задънена улица, по която моите деца липсваха, както и мисълта какво би значило да бъдат оставени без баща.
В Пирин, по траверса Каменица – Яловарника / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
В Пирин, връх Вихрен / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
Дрезден, февруари 1945 г. / Густав Доре, „Библия”.
Трета жена, за която вече е писано, посветено и непосветено, но все още необяснено и необяснимо от мен на мен, и която някога избрах по любов и от дълг за майка на своите деца, просто ме изостави с безразличие и замина далеч, на сигурно, на село, когато, болен и разпаднал се, вече нямаше какво още да вземе от мен, а преди това зачертаваше от начало до край, систематично, монотонно и методично като известната нескончаема китайска капка, в продължение на 11 години с чудовищна, немислима от мен, че е възможно да съществува на този свят, и необяснима за мен и до днес като отношение на човек към човека агресия, насилие, принуда, шантаж и най-проста лъжа, подменяйки първото ми бащинство и хвърляйки в очите ми предварително събрания и за пореден път запратен по някого прах на думичките, както написа баща ми „думички като гумички”, за любов, за единствен и чакан цял живот мъж, за лелеяна взаимност, оказала се просто безогледна и буквална проекция на един ненаситен, неутолим, но напълно осъзнат, както разбрах следварително, егоизъм, чиито единствен аргумент за второто ми бащинство беше, че всичко, което съм, трябва да бъде и беше редуцирано само до един единствен неанонимен сперматозоид, необходим на всяка цена, на живот и смърт, поради простата причина на изтекло с други мъже детеродно време, само защото деца се създават от двама по чисто биологични причини; зачерта като мъж, неспособен да изкарва необходимото й количество пари и да се грижи по представяния си от нея начин за дом и семейство, защото не е осигурил селска къща, а само евтин автомобил, зачерта като баща на своите собствени деца, правейки ги за мой окончателен потрес наполовина сираци приживе на баща им, въпреки че и до ден днешен вижда и не може да отрече колкото и да иска, защото това ми и написа „всичко, което искам е децата да се отдалечат емоционално от теб”, една пълноценна и топла връзка, основана на взаимна обич, между баща и децата му; зачерта с хедонистична епикурейска наслада, с неистов плътски спазъм от причиняваното страдание и с десетки клетви, като предварително напечатан некролог, върху същността ми и семето ми, с което на два пъти зачена, които клетви винаги бяха само за едно – моята смърт; зачерта като човек, имащ право да бъде себе си, зачерта като жива материя, самото съществуване на която й е противно, и, накрая, но от самото начало, зачерта като „творец”, чиито извор отрови, пресуши и накрая затрупа с камъни, за да не бликне отново, с думите „само пушиш, кръстосал крака, и гледаш небето”, сякаш по рождение беше взела за своя несъкрушима истина думите на Конфуций, че „небето си е небе, земята е факт”, без никога наистина да види това необятно небе – колко е синьо в нежността си, безкрайно с ефирността си и в същността си поне някому дълбоко насъщно, без никога да е приела поне за допустима и друга истина като тези простички и ясни думи на Имануил Кант, че „две неща изпълват душата с винаги ново удивление и благоговение колкото по-често и продължително размишляваме върху тях – това е моралният закон в мен и звездното небе над мен”, думи, над които сякаш е червеноармеец, превзел Кьонигсберг в цъфналата пролет на 1945 г., е написала над отворения гроб на същия този Кант едни други думи, адресирани до мъртвеца-философ, точно тези на неизвестния червеноармеец – „ти сега разбра ли, че светът е материален”, а за циничен финал на една еднолично дирижирана агония избра елементарното и вулгарно сравнение между двама мъже, единият от които пет години я беше третирал като винаги откликващо момиче на повикване под червен фенер сигурно заради така и неудовлетвореното й желание да зачене от този мъж, и моя жалка милост, който все пак се оказа, макар и поради липса на друг, баща на двете й деца и поне се опита да приобщи един човек към, както се оказа напълно чужди й, светове на пътешествия, изкуство и отдаденост; циничен финал, изкрещян с нарочна мъст и с непосилната лекота на перверзията в просторечието „той винаги се е държал с мен по-добре от теб”, на което можах само да затворя телефона без да мога да усетя какво усещам. Това беше последната задънена улица, тъмен крив сокак без улична лампа, из който, разкъсани и безпомощни, но травмирани и невротизирани, се лутаха децата ми и каквото и да не правех тоя наистина проклет сокак остава задънен, защото дори Бог с милостта си и въздадената на една жена на два пъти благодат на майчинството не успя да изтръгне от нея елементарно човешко спокойствие, чисто човешко приемане, най-обикновено човешко щастие, най-присъщо й майчино сияние и блаженство, най-естествена женска любов и най-простите думи след низходилото я чудо: „нищо друго, Господи, няма значение, щом си сложил на скута ми живот като майка, дори и в кашони да живея на улицата ”.
Всички тези задънени улици се сливат в един задънен лабиринт без изход, а входът е останал далеч назад във времето, което вече го е затрупало така, че да не може да служи за изход; лабиринт, който се оказва един невъзможен за живот, но истински във фактичността си свят на пълно опустошение, чиито причини и човешка мотивация наистина не разбирам и до ден днешен независимо от вече многогодишната продължителност на съществуването си в него, колкото и да се опитвам да си обясня, хвърляйки се от една бездна на отговори в друга и оттам трета, и така нататък, свят, който простичко казано не вярвах, не мислех и не бях чел, че може да бъде и действителен, и единствен ми останал за живот, тъй като всички останали светове бяха изчезнали, също така опустошени и изпепелени от този, светове, за които вече нямам нито спомен, нито сетиво, а мога наистина само да зърна на някоя стара снимка, питайки се дали на нея наистина съм аз, но знаейки, че из този лабиринт все по-навътре се лутат и лутат децата ми.
Кьонигсберг, април 1945 г., отвореният гроб на Имануил Кант / Густав Доре, „Библия”.
На остров Лефкада, самоизмама / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
Подмененото бащинство / Густав Доре, „Библия.
„Удома” / Густав Доре, „Библия”.
Всъщност Кант, ако си позволя един малко по-абстрактен контекст от циничния финал на едно човешко крушение, сгреши още три пъти в живота ми, а оттам и в планината, без това да оправдава мен, слепотата, наивността и глупостта ми; първият път, принципен, когато изведе неизбежността на Злото като необходима последица от чувствеността на човека, докато аз бях победен от хладнокръвно, напълно рационално, далеч по-рационално от мен самия, който винаги е залагал на разума си, когото първо и окончателно загубих в тази битка, жестоко, всеядно и пресметливо сякаш до десетия знак след десетичната запетая Зло, в сърцевината на което вместо сърца цъкат калкулатори, сякаш не става дума за хора, а за студенокръвни организми, и безжалостно изчисляват своите ходове и безпощадно ги правят, а чувствеността, мнимото състрадание и измамната съпричастност са само един широк и висок китайски, разкрасен с пъстри цветове и прекрасно облечени човешки фигури, параван, зад който вместо женска любов се е криела съблазънта на амазонка, вместо майчина обич – гневът на Медея, която онази, която ми беше майка, играеше на театралната сцена дълги години, докато не изигра автентично в действителния живот, вместо сестрина вярност – старозаветното предателство на Каин и Авел, вместо най-обикновена човещина – безогледна безчовечност, вместо дължима изначално честност – последващо разкриване и откриване сам на грозни истини, една по една, когато вече нямах ход нито напред, нито назад, вместо лица – маски;
Кьонигсберг, април 1945 г., отвореният гроб на Имануил Кант / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
Дрезден, февруари 1945 г. / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
вторият път, също принципен, когато изведе границите на човешката свобода като ограничавани единствено от „чувството за дълг, което свободният човек налага на себе си по силата на собствената си свобода да решава” и така сам себе си вкарах в капана на чужди вересии, които платих с лихвите, докато капанът не щракна над мен и не осъзнах, че в него, на недостигнатото още дъно, съм напълно сам в един наистина плитък и предварително грижливо изкопан гроб; третият път, съвсем конкретен, когато изведе своя толкова цитиран и толкова неспазван категоричен императив, че човек „трябва да постъпва така, че винаги да се отнася към човечеството и към себе си, и към всеки друг човек като към цел и никога като към средство”, и така сам се оставих, без никога да съм вярвал, че е възможно, да бъда употребен именно като средство, като подръчен инструмент, като кухненски робот, като домашен „любимец” на каишка, като сексуална играчка, като изтривалка пред входната врата, на която дори бях направил рамка от естествено дърво, и след това захвърлен на бунището на живота без разкаяние, дори без осъзнаване на причиненото, дори без едно „извинявай” за сбогом за отключената болест и добавянето на втора, заради които до смъртта си, когато и да настъпи, ще пия лекарства и всичко, което мога да постигна като житейски максимум е само ремисия, само временна, вечно клатеща се и съмнителна стабилизация, до следващата висока вълна на житейската буря и така, осакатен, като лодка без весла, да доживея края си, отнасян от океана в произволна и безбрежна посока, без дори да бях изживял най-съкровеното за всеки мъж, щастието и сияйността на своето бащинство, продължило точно 14 дни и половина общо за двете ми деца и без да мога дори смирено и на спокойствие да благодаря на Бог за неговата божия благодат, която са тези ми двете деца.
Адриатика, чуждата измама / Густав Доре, „Вавилонската кула и смесването на езиците”, „Библия”.
В Пирин, връх Безбог / Густав Доре, „Изгубеният рай”, Джон Милтън.
И все пак, докато бродя в планината и когато опъвам палатката си, все едно къде, с цигара на уста, ще гледам и виждам това кантианско, само по себе си ненакърнимо свободно небе и обречено ще въставам на тази фактологична земя с жертвата си срещу всяко насилие от човек върху човек като непростимо унижение на съзнателно съществуване, срещу всяка принуда от човек над човек като противна на човешкото у човека и на завещаното от божия Син, срещу всяка агресия на човек спрямо човек като животинско хищничество без оправдание, срещу всяка употреба на човек от човек за средство като самоцел без кауза, без добродетел, без смисъл, срещу всяка власт на човек над човек като атентат срещу вродено присъщото на всички ни равенство един на друг; ще въставам с думите на баща си, че „никоя победа не връща мъртвите” дори когато мъртвите са все още живи, победени и погребани живи от победителите си, но оставащи хора.
Да, на този свят, все едно материален или и друг, най-вероятно просто невъзможен, имах само баща, а него го няма вече 16 години; баща, който с премерените си до милиметър жестове и овладяна до градус мимика, ми показа, че съм и ме прие за негов истински, макар и взет насила, както от мен беше взет насила сина ми, син; баща, който в мълчанието си е виждал как ще се стече моя собствен живот, а именно като неговия от низ предателства, неразбиране, отхвърляне, зачертаване и неприютяване, но в това мълчание е искал да ми спести горчивата истина на идващото ми бъдеще с надеждата, че може и някъде из пътя към него да налетя на човек, който да ме приеме какъвто съм, да изпитам чисто човешка близост и дори може би щастието, което така и не изпитах, да имам дом, деца и семейство, и в края на краищата да чуя някоя и друга добра дума за себе си, която не ми се дължи, но просто топли и която така и не чух от „близките си”, знаел е, че ще творя по своему, както той твореше така, както само той твореше – с цялата си болка и правота на човек, който искаше този свят да е човешки за човека, справедлив и добър, и топъл, твореше с кристалната осъзнатост, че този свят никога няма да бъде такъв, но това не беше аргумент срещу вярата му, че трябва да бъде; и, накрая, баща, който ме върна към живота след моето самоубийство просто с едно единствено вярно и точно движение, като хвърли отворената си кутия цигари на масата, и с една мека, топла и едва забележима усмивка, която не мога да забравя и нося у себе си сякаш е кръст на гърдите ми, защото неговия собствен сребърен кръст оставих на Мая Йезерце, на върха на „моята”, приютила ме в суровостта си планина, която се оказа единственото място, където изпитах чувството за дом. Още една задънена улица, която ме беше отвела далеч дори от отечеството ми, а не при децата ми, защото там, където живеех с тях така и не усетих топлината на приемането, нито уюта на дом, нито взаимността на обща съдба, а само и само жаждата за още и още, и още без насита и без спирка и така децата ми пак останаха до стената в края на улицата, вече с изгонен, низвергнат, отречен и оплют пред самите тях баща.
В Рила / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
След северната стена на Атон / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
И, ето, сега лежа на дивана, който беше смъртния одър на моя баща, и пиша този може би, а може би не, последен текст. Дупките от дюбелите, които пробих някога и на които висеше морфина, са замазани на стената, но аз знам, че ги има под лустрото на протеклия впоследствие фалшифициран негов живот, когато него вече го нямаше, за да може да се защити, ако поиска, като каже своята истина за себе си, вместо post mortem творчеството и съдбата му да бъдат разнасяни като хоругва, която да служи единствено за капитал на живите му „близки”, които така и не разбраха и не приеха, че от памет рента не се взема, докато аз просто платих гробното му място, за да не мине тракторът и да не отнесе костите му в общ безименен гроб. На тази надупчена стена виси и една картина на албанска художничка, Богородица с младенец, чийто младенец на тръгване сигурно ще изрежа с макетен нож, защото това съм аз. Картина, за която не ми стигна смелост да подаря на една друга албанка, а може би и увереност, че би й била нужна в нейния настоящ и бъдещ прекрасен живот, в който нямаше място за мен, или аз не поисках да го помрача с присъствието си от уважение към един вродено достоен, безкрайно чист, крехък в същината си, но и вървящ успешно срещу течението на живота човек; от уважение, по-голямо и по-ценно от чувствата ми.
Моята Богородица, дъщеря ми / Густав Доре, „Библия”.
Моят ангел, синът ми / Густав Доре, Евангелист Йоан на остров Патмос, „Библия.
На Беласица / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Ад”, Данте Алигиери.
Като отглас на Бекет и неговите думи за неродения човек, под една северна стена, която така и не изкачих, в чувала, без палатка, под обледенените скали, на сутринта, отвъд желанието си да живея стигнах отвъд Бекет като отглас на своя собствен живот и на „своите” планини, на себе си като такъв, в какъвто се превърнах и какъвто вече не се познавах, но и защото все пак и все още не съм щраус с глава в пясъка да виня насляпо някого за „божествената комедия” или прозаичната трагедия на своя собствен живот, но и без да оправдавам чужди грехове за този мой живот, а в автоагресия обвинявам единствено себе си за застигналото ме Зло, за което трябваше да знам и въпреки липсващия ми инстинкт за самосъхранение, че може да пропълзи като змия в Рая точно през най-чистото, през най-святото, през най-съкровеното и през най-беззащитното, през децата ми, защото бях чел, че „Злото е легион” и винаги пее песента на робството и страданието с ангелски глас, какъвто е бил и Луцифер, на който именно бях оприличен с думите „паднал ангел”, със сигурност без право да стане „станал”; та стигнах под тая неизкачена стена до една проста строфа, която изпратих на най-близкия си човек без кавичките за всички останали, който единствен остана до мен и от 2000 километра и единствен зачете правото ми на избор, независимо какво е то и дали е съгласен с решението ми, и единствено в чиито очи останах човек, който е точно този, който дори на парчета днес е останал в същината си същия, който беше; човек, в който има добро.
Ти не си, Иване, разроди се
с себе си без реквием.
В себе си ти погреби се
родом бе мъртвороден.
В Пирин, Кончето / Густав Доре, „Библия”.
Да, имаше добро. Няма да го забравя и с мене си ще го отнеса. Едно и само едно добро. И то не беше мое, а взаимно.
Двама души седнаха на шкембеджийницата на пазара „Ситняково”. И двамата вече знаеха за проблема си. Криеха неуспешно сълзите си един от друг. Но бяха заедно. И искаха да имат дете.
Беше топъл следобед. Слънцето захождаше зад Витоша и се виждаше ясно.
Тогава и само тогава съм виждал връзка между двама души всепобеждаваща, единствена, неразрушима и вечна, истинска от начало до край и без край – виждах едно споходило двамина нещастие като неразкъсваема спойка, като сливане в една и съща, обща, съдба, която би задържала тези двама души над бушуващия океан на живота, отвъд този живот и непобедими в този живот, дори да беше трябвало да гребат из този океан сам самички. Обичах човека срещу себе си с всяка частица от себе си и бях готов на всичко само и само да видя отново същите сълзи, които виждах тогава, но да ги видя един ден във вече отминалото бъдеще като майчини от щастие сълзи.
От години не мога да доближа това място. Пари, Господи, как още пари и изгаря и изгореното, и изгорялото, и това, което още не е изгоряло, но ще изгори.
Това е всичкото добро и си го пазя и ще си го опазя. И накрая си ще отида там, в оная евтина шкембеджийница на пазара „Ситняково”, с надеждата, че я има още и ще изям едно вряло шкембе за свой курбан – през зимата, на студа, който вледени само единия от тия двама души, които някога седяха на външната маса на тая шкембеджийница. Ще отида сам, защото другият отдавна го няма. Ще отида сам, за да опазя това единствено добро, да го опазя, ако трябва, и от другия, който тогава седеше на масата, защото това добро вече е само мое, но не и взаимно. Ще отида, за да ми пари и да изгори докрай всичко, но да не спира да ми пари.
Децата ми / Густав Доре, Низхождането на Светия дух, „Библия”.
А децата ми са вече далеч, там някъде в лабиринта, в който и аз се лутам да ги намеря. Виждам стена, зад която не знам дали са те и от другата й страна удрям глава да отворя дупка, а тя не помръдва и може би настина, Господи, трябва с благодарност до гроб към Теб, че ми ги даде, със смирение пред Теб да приема, че повече просто не мога да сторя, и, останал без сили, да оставя и себе си и децата си в Твоите ръце, и само да се моля с цялата си душа да пазиш тях, ако ще с цената на мен.
Просто оставих коледните подаръци за децата си в селския магазин да им ги дадат, защото бях изгонен със заплахи за полиция от къщата, в която живеят. И си тръгнах в падналата вече декемрийска вечер.
Децата ми / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Рай”, Данте Алигиери.
Станал от оня диван, смъртния одър на моя баща, дописвам на Мусала този най-слаб, най-нечетивен и най-болезнен от всички, написани от мен, текстове. Навън се лее топло, живототворящо слънце, облаците се диплят по долините бели и пухкави, сякаш тихо, спокойно море. В него, там, на хоризонта, стърчи моят любим Пирин, моята първа и сигурно последна планина, моята голяма любов, която ме влюби в планините, които търсех, намирах, изкачвах, слизах и пак се връщах, планините, които ще нося и отнеса със мене си и които днес са вече други, защото в тях най-много ми липсва това, заради което бродех из тях да намеря – децата ми.
Децата ми / Густав Доре, „Божествена комедия”, „Рай”, Данте Алигиери.
Психиатърката тихо, спокойно и изстудено ми каза:
– Няма как да промените базовите доминанти на характера си. Проблемът е, че тези базови доминанти, които са негативни, утежняват състоянието Ви. Вие сте творческа личност и няма как да избягате от това. Въпрос на личен избор на Вашите близки и на вас самия е да приемете това или не. А и щом обичате планината, ходете в нея и си търсете себеподобни хора там.
Стана по-студено. През неизвестно защо оставените отворени прозорци в този ноемврийски ден влиташе и друг студ, по-топъл и по-просторен.
Станах и, измързнал, закъснях да си платя прегледа. Вече на вратата психиатърката обърна глава наполовина и каза весело:
– Днес Ви е бонус.
Останал сам в кабинета, видях по неудържимо падащите зад прозореца есенни листа, че целият ми живот всъщност е „бонус”.
„Бонус”, който дори няма с кого да споделя.
Без думи / Густав Доре, „Библия”.
Вто Дек 22, 2020 4:34 pm
welmud
Регистриран на: 23 Яну 2013 Мнения: 98 Местожителство: София
...закъснели суперлативи, може би никому ненужни но всичко което си струва да се каже
(понякога) трябва да бъде написано, рано или късно. не съм коментирал нито веднъж написаното
от вас но съм очаквал с нетърпение всеки нов ваш текст, чел съм го внимателно но и съм го
препрочитал с удоволствие нееднократно впоследствие. смисъла на всички тези словоблудства които
изписах се корени в следното - колкото по-стойностно е нещо толкова по-болезнено е осъзнаването
какво се изгубва понякога дори и без да осъзнаваме и една такава загуба би било вашето
отсъствие тук и това което сте създали с "четка и перо".
а относно последният текст - не съм коментирал предишните поради липса на смелост (или
умствен багаж) но последното което сте написал не би трябвало дори да бъде коментирано,
просто защото е прекалено лично, прекалено истинско и изстрадано и всяка дума написана като
допълнение би изглеждала като ненужна кръпка но впредвид че си позволих да изпиша достатъчно
глупости мога и да добавя като един простичък коментар цитат от писател който едва ли би се
наредил сред "сериозните" творци но някак си (може би) ми се струва че много добре описва
положението в което и вие и всеки един от нас би могъл да попадне понякога:
"Никой не може да каже какво точно те превръща в друг човек. Никой не може с думи да опише
онзи тъжен и самотен период от живота ти, прекаран в ада. Няма рецепти как да се промениш.
Просто оцеляваш. Или умираш."
надявам се искрено да бъдете от оцелелите...надявам се и го пожелавам
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 74 Местожителство: София
welmud написа:
...закъснели суперлативи... Просто оцеляваш. Или умираш.
Нека започна с това – да пишем на Ти, а не на Вие.
Благодаря за топлите думи – не крия, топлят в студа на живота и на планината. Но суперлативи да няма – винаги ми е чужда била представата за писането като „удовлетворение”, „наслада” и „жизне- и себе-утвърждаване”. Напротив, писането е мъка, самоизтезание, неизвестен край и в най-добрия случай някакви що-годе ясни прозрения, но в крайна сметка и израз на дължима към читателя и към самото писане откровеност, честност и – по възможност – яснота.
Щом текста ми е на „стената на позора”, всеки може да хвърли камък или добра дума. А този, който се съмнява в теглото на „умствения си багаж”, вече тежи. Видях толкова много хора - слепи навътре, а окати навън – и това, че животът е „техен” не ги прави по-тежки от перушина. Пресметлив не значи прозорлив, както виждащ не значи зрящ.
Накрая за Ада. Знам как и защо слязох в него. Но го виждам и разбирам, когато вече съм друг и вече съм долу, защото е известна мисълта, че „пътят към Ада е постлан с добри намерения”.
Не се знае нищо обаче за пътя от Ада. За себе си знам, че и тази представа ми е чужда – „да оцелявам”. Нагледах й се – и тя тежи колкото перушина.
И никога не се съмнявай в себе си – най-малкото в правото си да изразиш себе си. Затова е свободата и затова е този форум.
аngel написа:
Бил съм миньор
За сърце от злато
Миньор не бях – не изкопах
сърце от злато, а от камък
и своето посипах с прах,
защото в него не остана пламък.
Миньор не бях – а остарях
и толкова сърца от злато
със ядка от ръжда видях
да зъзнат във житейско лято.
Миньор ще съм – дълбах.
От шахтата сърце от злато
по синьото небе видях –
отлита като лебедово ято.
Иване, научих, че отскоро си дежурен нависоко. Много се радвам, че това твое желание се осъществява и се надявам да продължаваш да споделяш видяното оттам!
_________________ "Caminante son tus huellas el camino y nada más;
caminante, no hay camino, se hace camino al andar." -- Antonio Machado
Сря Дек 23, 2020 5:20 pm
welmud
Регистриран на: 23 Яну 2013 Мнения: 98 Местожителство: София
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 74 Местожителство: София
vedrin написа:
Иване, научих, че отскоро си дежурен нависоко. Много се радвам, че това твое желание се осъществява и се надявам да продължаваш да споделяш видяното оттам!
Благодаря за пожеланията.
Засега само замествам Бате Боби Пигов. Живот и здраве, дай Боже и аз да стигна до върха.
Сря Дек 23, 2020 8:09 pm
skitnik
Регистриран на: 27 Авг 2008 Мнения: 6
Иване, ти съвсем изтрещя, за съжаление.
Сря Дек 23, 2020 9:34 pm
Иван Динков
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 74 Местожителство: София
skitnik написа:
Иване, ти съвсем изтрещя, за съжаление.
Абсолютно си прав. Без самосъжаление.
Сря Дек 23, 2020 10:08 pm
skitnik
Регистриран на: 27 Авг 2008 Мнения: 6
Нормално е нормален човек да изтрещи тук и сега. На бонус сме всички, малко сме осъзнатите. Щом вече си го разбрал и не се самосъжаляваш - ми радвай ни с интересните си пътеписи.
Честита Коледа на теб и на всички!
Чет Дек 24, 2020 1:31 pm
Иван Динков
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 74 Местожителство: София
skitnik написа:
Нормално е нормален човек да изтрещи тук и сега. На бонус сме всички, малко сме осъзнатите. Щом вече си го разбрал и не се самосъжаляваш - ми радвай ни с интересните си пътеписи.
Честита Коледа на теб и на всички!
Честита и на теб, и на всички - желая само добро.
Дежуря на Мусала и подготвям още 3 пътеписа-спомени. Ще са нормални, макар и по-обрани и по-лаконични. Пътеписи, които някога пишех и, вярвам, все още мога да пиша. И ще пиша. Защото няма да спра да ходя по планините и то по тези, които обичам - малко известните, в още по-неизвестните им места, не в България, а по Балканите, които се оказаха моя орис.
Не знам доколко съм осъзнат - пиша, за да се осъзнавам, бродя, за да се осъзнавам. Не се самосъжалявам - съжалявам за грешките си, но ми е чисто. И ме боли единствено за децата ми. За всичко останало е планината - и стига за всичко.
"...бродя, за да се осъзнавам...''
Май всинца за това бродим, съзнавайки го или не.
А за обратен път - има, но рецепти няма. И не просто към оцеляване.
Чет Дек 24, 2020 2:19 pm
Иван Динков
Регистриран на: 18 Окт 2020 Мнения: 74 Местожителство: София
aldo написа:
Май всинца за това бродим, съзнавайки го или не.
А за обратен път - има, но рецепти няма. И не просто към оцеляване.
Уви, не всинца - и аз вярвах, че лош човек в планината няма. Без да кажа лошо за никого, нагледах се на лоши хора - суетни, приказливи, лъщящи като тенекии на жарко слънце, сякаш планината започва и свършва с тях и освен тях в планината други няма... Но халал да е, берекет и хаир за всеки, дори за тях. Място има за всички ни - това поне е сигурно.
Но си и давам сметка с колко читави хора ме срещна с планината - дори да не ги чувам, дори да не ги виждам, дори да не ходим заедно. И стана така, че тия, които ужким са били близо, се оказаха по-далеч от ония, които са били далеч, а винаги са били по-близо. С добра дума, с протегната ръка, с човешка помощ. За тях мисля сега, на Мусала, и им мисля доброто.
За обратния път наистина не знам, но рецепта имам. Медицинска, не житейска. В планината винаги досега намирах пътя, а бях сам и обикновено без пътека. В живота излезе иначе - сигурно защото не бях сам, а бях. Или защото в живота оцеляването се оказа много повече отколкото в планината. Но ще вървя - и не за да оцелея. Да, има и друго.
И то е добро.
Чет Дек 24, 2020 5:32 pm
Митак
Регистриран на: 04 Мар 2014 Мнения: 566
Планината лекува.
Чет Дек 24, 2020 10:56 pm
ray
Регистриран на: 10 Авг 2016 Мнения: 1681
Хей, Иване, завърнал си се значи! Весели празници! Извинявай, че не коментирам по същесво, но знаиш че зачитам само началото и картинките... А и сега са празници, които за мен са си като делници - се пиене, пушене, порно. Ами банално е, кво да го коментирам. Дали някога ще намина към мушала не зная. Надявам се, но съм скептичен. А бих се радвал да се запознаем. Имаш ли си поне ядене и пиене горе? Лошото е, че сега и да нямаш не съм в състояние да ти изпратя. Карал ъсм празници без нищо, зная кво е. Ала бъди радостен! Също може да се зцамислиш и за нещо да напишеш за дето ходиш сега. Всичко хубаво!
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница 1, 2Следваща
Страница 1 от 2
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
