Рилската експедиция 2021

Здравословен преамбюл

Тази година отново стягам и багажа, и физиката си за поредните високопланински подвизи. Багажът е лесен, но физиката… Състоянието ми през последните години в планината беше много променливо. Имаше дни, в които се катерех като коза, но имаше и такива, в които бях съвсем скапан. Болки в мускулите на краката, затруднено дишане и почивки, почивки… на всеки две крачки. В такива моменти децата ме изчакваха, взимаха ми раницата, но пак движението ми беше много бавно.

Тази несигурност в кондицията ми се усили след Ковида, който изкарах през март. Миналата година по същото време бях с малките внуци в пълна изолация сред снеговете на Пампорово. Четири месеца! Но пък всички се опазихме. А тази година мерките бяха отслабени и четирите деца, които заживяха при мен, че им е по-близо до училище, лесно ме заразиха. Болестта явно протича твърде индивидуално, като интервалът ѝ е от летален изход до пълно неведение, че човекът е болен. При мен всичко започна с лека, но твърде неприятна температура от 37 и 2-3 десети. Леко парене в очите, но огромно изтощение. Една седмица не съм ставал от леглото дори за хранене – само сън. И аспирин. Когато обаче след седмица в кревата температурата се качи на 38 и нещо, разбрах, че имам проблем. И нататък – по пътеката: положителна проба, антибиотици, снимка на белия дроб… Едната половина беше съвсем бяла, значи наистина е било твърде опасно! Но без кашлица, без загуба на вкус и обоняние… Много подла история! Купих си една машинка за мерене на кислорода в кръвта (сатурация му викат) и лекарката обяви, че падне ли под 90, е длъжна да ме вземе в болницата на апаратно дишане. Кошмарна заплаха! Слава Богу, чак дотам не падна, та 40 дена изкарах у дома. Което, разбира се, е рядък късмет! При поредната проверка дробът ми беше изчистен, антителата бяха достатъчно над нормата и аз официално бях обявен за оздравял. Не искам да си въобразявам излишно, но съм убеден, че екскурзиите в планините са допринесли за устойчивостта на организма ми. Все пак на 77 съм!

Макар и документално здрав, последиците дълго време ме мъчеха. Задъхването ме придружаваше дори при качване в автобуса, да не говоря за петте етажа вкъщи. За по-сигурно отидох да ме прегледа най-добрият пулмолог и той ме успокои (ха-ха)!, че тия затруднения с дишането ще ги имам поне шест месеца. Така и се оказа, но подобрението към края беше чувствително. Няколкото леки екскурзии около София ми вдъхнаха надежда, че мога да се пробвам и в „истинска“ планина.

Дойде септември и аз най-накрая получих от родителите дата за похода: на Девети тръгваме! 45 години съм писал тази дата с главна буква, защото това бе националният празник – Денят на свободата. (А аз марширувах като „връстник на свободата“, защото съм роден 1944.) Та с това отминало знамение бе белязана и нашата поредна екскурзия. В духа на вечната конкуренция с морските спортове на родителите нашата планина за пореден път бе изтласкана в най-най-крайната възможност: до последния ден преди началото на училището. През този сезон денят вече е къс, времето застудява, заваляват дъждове, напълно е възможно по високото да завали и сняг, а аз нямам никаква възможност да лавирам с датите. Ама, колкото – толкова, пак добре че ми отпуснаха цели шест дни!

От четиримата внуци Антон, Мила и Максим бяха много ентусиазирани, но Боян си намери някакъв претекст с училището и не дойде. Тримата обаче бяха доволни: ще се ширим в палатката! И ето че на 9 септември по пладне, след чудесен обяд в един ресторант на паркинга (учудващо евтин, впрочем!), поехме към висините:

Времето беше, каквото го очаквах - достойно за японски акварел, но нетолкова за планината:

Докато се качвахме, непрекъснато ни освежаваха ситни капчици, които не разбирах дали са начало на дъждец или е кондензирана мъгла. Ние обаче твърдо се придържахме към моята планинарска аксиома, многократно проверена в практиката: природата помага на смелите и уверените. И досега не ни е предала! Към четири часа стигнахме до Йончевото езеро. Ако не знаехме, че е там, току го бяхме пропуснали:

В този момент вече запръска по-убедително. Антон съобрази, че до Страшното езеро, закъдето се бяхме запътили, нито знаем колко е разстоянието, нито знаем какво ще стане с времето. Затова решихме да пренощуваме тук . И добре направихме, защото бързо взе да притъмнява, а и палатката се понамокри, докато я опъвахме. Бързо натикахме вътре целия багаж, а той за разлика от предишните години беше значително по-обемен: децата вече носят по-големи раници. По-рано петимата се наблъсквахме заедно със самарите и трите раници, ама сега храната е доста повече, а и димензиите на „малките“ са се увеличили. Ами Максим вече е на 11, Мила е на 13, а Антон е пълнолетен, 18! Направихме си вечерята вътре – топла супа с консерви, и в осем си казахме лека нощ. Навън да става, каквото ще!

На сутринта се събудихме след 12 часа сън и закусихме пак вътре със спагети и чай. Между другото, заради късния сезон не намерихме билки, каквито винаги събират децата – нямаше нито кантарион, нито мащерка. Но пък туристите, свикнали на нямане, бяха доволни и на топла вода с връхчета смрика и боровинки за аромат. Естествено с мед.

Неудобството на пътуването с палатка е, че отнема доста време за опъването и приготвянето на спалните чували, а на сутринта – за сгъването на палатката и прибирането на багажа. Освен това палатката е мокра. Но в девет и половина вече бяхме готови за тръгване:

Небето взе да се изяснява и планинският пейзаж стана радостен. Поне за момента, де!

След тревистата част пътеката тръгва по едни доста интересни и приятни за вървене скални тераски. Така е обаче до малко преди заслона. Защото последният участък от петдесетина метра е ужасен камънак, който ми създаде проблеми. Вече не съм на годините, когато можех да скачам по морените – сега трябва да присядам и да влача крак. Раницата ме килва в различни посоки и аз губя равновесие. Освен това камъните са големи и коленете ми опират в брадата. Затова, срам не срам, дадох на Антон самара и бързо-бързо запълзях нагоре след него:

Заслонът на Страшното езеро неочаквано изплува като мираж, отново обвит в мъгла:

Първоначалният ни план беше да спим в палатката, но тъкмо пристигнахме и отново заваля. Слаб дъжд, но достатъчен да ни създаде неприятности с опъването. Освен това край заслона хич няма подходящо равно място. Затова решихме да спим вътре. Страхувах се единствено да не дойде някоя развеселена група, но в тоя сезон туристите само се отбиваха и отминаваха или нагоре, или надолу. Най-често това бяха туристи, които си правеха кръгова разходка от планинската школа през заслона на БАК и Йончевото езеро или обратно. Чак вечерта дойдоха двама запалени фотографи, които ми показаха снимки на най-високо ниво – оценени на конкурси и в чужди списания. За съжаление не ги попитах за имената. Те наистина бяха обзети от фотографското изкуство! Знаеха до минута и до метър какво точно ще снимат, с каква бленда и пр. и пр. Останаха видимо доволни, защото осветлението, което за моя апарат беше съвсем неподходящо, за тях беше истинско щастие. Двамата почти не спаха в заслона – цяла нощ виждах светкавиците им да святкат край езерото, докато дебнеха луната, звездите и сенките на Купените. А аз без всякакви претенции заснех само симетричната картинка с отраженията в езерото. Банално, но пък красиво!

На екскурзиите нямаме навика да се лишаваме от градските вкуснотии. Храната ни винаги е разнообразна и в повечето случаи топла. Например супи, макарони с домати и кашкавал, кускус, картофено пюре с пържени яйца на очи, пържени филийки и др. Бях взел също панирани пържолки и панирани пилешки бутчета. Основно ядене на обяд бяха консервите: мусака, сарми – лозови и зелеви, телешко с грах и др. Макар че веднъж на Родопите двете деца, които ядоха едната консерва с лозови сарми, се отровиха, та се изповръщаха (а на другите двама, които ядоха от втората консерва, им нямаше нищо), тоя път нямахме проблеми с качеството. Разбира се, носехме достатъчно хляб с кашкавал, сирене, масло и сухи колбаси. И към всичко това, сухи плодове и ядки. Както се вижда, бяхме си взели поука от големия глад с Мила и Максим на Пирин, та се бяхме дори презапасили. Но пък нали вече децата носят – да носят, като са ящни! А и, както се знае, вода не носим, та поне тя не ни тежи.

Заслонът се оказа учудващо добре обзаведен и поддържан от туристите. Имаше дори газови бутилки. Стопанин беше едно мишле, което не се смущаваше много от нашето присъствие, но пък и ние го разбирахме – все пак ние му бяхме на гости.

И като нямахме какво да правим, легнахме си рано-рано.

Следващият ден бе предвиден за разходка по върховете – Попова капа и Купените. Този път денят беше обещаващ, което потвърди моята аксиома:

Тръгнахме с максимално лек багаж – газов котлон, консерви и дрехи. Хем ни обясниха да хванем коловете на зимната маркировка за нагоре, но така и не открихме началото, макар че те се виждаха на високото. Поехме по маркировката. По цялата хоризонтала е опънато съвсем ново стоманено въже, майсторски закрепено в скалата. Направо произведение на изкуството!

Когато преди петдесет години минахме с жена ми за пръв по тази пътечка, нямаше никакво въже. Движехме се с повишено внимание – и на качване до Попова капа, и на слизане. Страшнично е на места:

Ако обаче е мокро или пък зимата – заледено, става наистина опасно, та въжето си трябва.
На отсрещния баир пасе огромно стадо диви кози:

На самата Попова капа нямаше какво да ѝ снимаме, но от нея видяхме какво следва. Казах на децата, че в тоя край се пее народната песен „Купен до Купена, мила моя майно льо“:

Слизане-качване… Процепите между скалите са толкова вълнуващи, колкото и гледани от езерото:

Под единия Купен съзираме вкаменен орел:

А наклонът е потресающ! Антон отново е най-напред. Как ли пък изглеждаме на оня с жълтия парашут отгоре?

Обядвахме на Попова капа - къде другаде?, и под брой стигнахме до Големия купен. С интерес научавам, че той е висок 2731 м, с два метра повече от Мальовица, на която е кръстен целият този дял на Рила! Панорамата е на вси посоки, пък и видимост улучихме. Ето я Мусала, най-високата пирамида в дъното. Вижда се дори наблюдателницата:

В обратната посока е Рилският манастир със зловещата стена на Злия зъб и Злия улей:

Ето ни и нас за Историята, снимани от една любезна какичка:

Зад нас са върховете около Мальовица, Орловец и прочие алпийски канари, а долу в ниското е заслонът на БАК, към който ще се насочим утре. Виждаме върволицата от туристи, които слизат натам. Тук трябва да благодаря на всички приятели от форума, които ми дадоха съвети какво ни чака, ако бяхме поели с багажите. Както го гледам, доста щяхме да се озорим с туй слизане и после качване! Децата не, ама аз… Но пък и днешната разходка беше великолепна! За да не се връщаме по същия път, хващаме един улей право надолу към езерото:

Самоделна маркировка – къде има, къде няма, но посоката общо взето е ясна. Успяхме съвсем спокойно да се спуснем до заслона. Часът беше шест и половина, та имаше време Антон да хлътне в дебелата книга, който си беше взел:

Децата се отдадоха на съзерцание пред блясналото в слънце езеро. Максим дори не се сдържа и дори се цопна във водата, но изскочи като тапа. Ние бяхме далече от моржови мераци:

Аз пък снимах залеза, с който, надявам се, мога да се отсрамя пред двамата фотографи:

Накрая, преди лягане, погледнах към скалите, от които идвахме. Както съм чувал, самото Страшно езеро не е страшно. Страшни са канарите, които се оглеждат в него:

За наше щастие и тази нощ беше спокойна. Дойдоха само три млади момчета, които с нищо не ни обезпокоиха. Бяха алпинисти и на сутринта отпрашиха към скалите на Орловец.

Къде ще е то? Както се казва, човек предполага, Господ разполага. Каквито и планове да правя, явно ще трябва да ги съкращавам поне наполовина. Едно е несъмнено: ще вървим към заслона на БАК. Надолу по пътеката към хижа „Мальовица“ минаваме покрай две хубави малки езера и стигаме до една рекичка. Бълбука под камъните, но може и да се пие, и да се мие. Отсреща в далекото и високото се вижда премката, която трябва да прехвърлим. Каменният улей до нея ми навява мрачни мисли…

Проблемът обаче е да хванем пътеката. То и така е ясно, но не се знае каква „подробност“ може да ни се изпречи, та да се наложи да заобикаляме. Започваме да се чудим: на картата в „Къде си“ изрично пише „Разклон за БАК“, но той е по-нагоре по един баир, обрасъл с клек.Минаха едни туристи, ровиха и те в навигацията, но не откриха пътеката. Казаха ни, че ако видят разклон по-нагоре, ще се върнат да ни кажат. Не се върнаха, значи не са открили. На картата са показани две рекички, но едната може и да пресъхва. Там, където сме, има само една солидна каменна маркировка, която по-скоро е футуристична скулптура, защото никакви други знаци около нея не се виждат:

След като не видяхме никаква допълнителна пирамидка, решихме да тръгнем право по улея. Чак по-нагоре срещнахме каменна маркировка, която започнахме да следваме. По едно време срещнахме гоямо стадо диви кози:

А високо над нас стърчеха скали досущ готически катедрали:

До известен момент изкачването не беше нищо особено – ту камък, ту тревица…

На няколко места открих следи от стара официална маркировка. Значи наистина оттук е минавала пътеката, отбелязана на моята карта от 2003. Очевидно са я отменили и има защо, както сам се убедих малко по-нагоре.

Дори на такава височина има водица. Както се казва, понякога и камъкът вода пуща. Комуто потрябва, да си накваси устните:

Останаха може би стотина метра до премката. Теренът стана съвсем стръмен и само камъни, много от тях неустойчиви. Най-вдясно, до скалната стена, беше затревено и аз гледах да вървя там. Изведнъж чух някакъв трясък, придружен с екот. Антон ми изкрещя отгоре, че от стената над мен се е търкулил голям камък и направо ми заповяда да бягам бързо нагоре. Дойде да ми вземе багажа, а аз повече не се правих на герой. Освен всичко, горе на ръба ме чакаше цяла група, която не смееше да слиза, защото беше баш над главата ми. Абе, наистина опасно място, не става за оживена пътека! Ето ме накрая най-отгоре:

Веднага пред очите ни изниква Орловец и заслонът в подножието му. Дотук беше трудното!

Точно в три часа децата се нахвърлиха върху консервите:

Над главите ни – Камилата в целия си образ и подобие:

Ниско в краката ни е оригиналният заслон на Българския алпийски клуб (БАК), изграден още през 1934. Всъщност това е естествен навес от огромна скална плоча, преграден отпред с камъни. Вътре е съвсем достатъчен за няколко човека, има и дървени нарове. Снимахме само отгоре:

А новият заслон се казва „Орловец“ и не е довършен. Излята е само бетонната плоча и има малка стаичка, но и тя ще помогне при нужда. На площадката под заслона има две чудесни малки езерца, които не знам защо са толкова пренебрегнати, че ги няма и на картите. А пише, че наоколо няма вода. Вода да искаш!

Брей, децата къде са изтичали вече, я да слизам! Вдясно в отвесната скала виждам ниша досущ като в скалните манастири, достатъчна да приюти някой отшелник. Само да не беше толкова оживено място…

Тук някъде ме настигна нашият Екскалибур с компанията си, та ни се обади. Много са трогателни тия срещи - от компютъра, та на планината. А зад гърба ни остана хълмът, върху който е кацнал заслонът:

Когато дъщеря ми беше някъде на пет, имахме интересно преживяване на това място. Използвах май пак празниците около Девети септември, за да се разходим по Мальовишката река. Тогава овчарската колиба на Първа тераса беше здрава, с два кревата с юргани и одеяла, вътре печка и оставена храна. Не помня дали не спахме там. Тръгнахме да видим заслона. Пътеката още не беше маркирана като сега, а имаше червени точки и стрелки по скалите. И точно под тоя висок хълм червените точки изчезнаха. По-точно завършиха с една стрелка, която някак сочеше право към нас и сякаш беше предназначена за тия, които биха идвали отгоре вляво от хълма. Маркировката остана с каменни пирамидки. Пътека – йок, само огромни блокове, по които ние скачахме. Помен няма от заслон! Най-накрая стигнахме до един прелез, по-късно си дадох сметка, че това е бил Злият прелез. Аз си подадох главата надолу и ме блъсна ужасно силен вятър, а отдолу извираха студени пари като от преизподнята. Дъщеря ми само изпищя от ужас и се залепи за стената. Аз успях да видя, че надолу е каменен улей, абсолютно невъзможен за слизане, и тръгнахме да се връщаме по следите си. Чак тогава забелязах, че последната червена стрелка е сочела надясно, когато сме се качвали, и действително след съвсем малко изкачване пред нас се появи заслонът. Той бил над главите ни! Тогава той беше още здрав, та обядвахме в него. Имаше доста народ. По-късно някакви глупаци го подпалиха и той изгоря. Когато преди няколко години с момчетата опитахме да повторим експедицията с тяхната майка, вече нямаше никакви следи от тази „лява“ пътека. Всички минаваха по сегашната, отдясно.

Заслизахме вече бързо надолу и пред нас се разкри долината на Мальовишката река с Мальово поле и Калбура:

Слязохме на Втора тераса тъкмо навреме. Намерихме единствените няколко метра, които да не са на пътеката и да няма камъни. Опънахме палатката, вечеряме и хайде в чувалите.

Последната промяна е направена от Сотиров на Чет Окт 14, 2021 8:55 pm; мнението е било променяно общо 1 път

Часът е осем и половина. Навън е неприятно студено и затова закусваме вътре. До нас има ручейче и удобни камъни за приготвяне на храната:

Целият багаж вече беше стегнат, когато на кораба избухна бунт. Антон и Мила намериха някакви абсурдни мотиви, за да се върнем един ден по-рано. А това означаваше всъщност два пропуснати дни, защото за един ден не можехме никакъв значителен преход да направим и да се върнем до школата привечер. Първоначалният план беше да се качим на Мальовица и да спим някъде на Урдините езера, а последния ден да слезем по великолепната Урдина река през Яворова поляна до Гьолечица. Тоя план пропадна и просто си тръгнахме към хижата. Слязохме на нея по обяд. Абсолютно убит ден, а оттам и орязана екскурзия. Такива капризи никога нямаше да се проявят, докато децата бяха по-малки. А сега липсата на интернет беше способна да опропасти всичко. Затова ще кажа мъдро: „Желязото се кове, доде е горещо!“. Но все пак съм щастлив и на тия пет дни, защото не знам догодина кое как ще е.

Една последна снимка на Мальовица, която оставихме да ни чака (съжалявам за петното, но диафрагмата нещо блокира):

Отсреща пък са Куклите. Спомням си, че преди години минахме с жена ми по Заешката пътека към Мальовишките езера. Беше голям страх, защото пътеката беше забранена поради опасността от падащи камъни, а те наистина зловещо бяха надвиснали над главите ни. Направо тичахме нагоре!

Поради късния сезон почти всички цветя бяха прецъфтели. Яд ме е, че не можахме да видим цъфнала божествената иглика, която от цял свят расте единствено в този район. Посрещна ни обаче яркосинята тинтява:

До ручея – някакво жълтурче:

В Страшното езеро плуваше водно лютиче, което е интересно с двата си вида листа, подводни и надводни:

На един камък до палатката се сприятелихме с една очарователна жаба. Правеше се на умряла, но може и да е преобразена царкиня. Знае ли човек, преди да я целуне?

Тези есенни багри останаха за довиждане и с планината, и с есента:

Ехххх много порасли дечурлигата, тия деца ни израснаха пред очите.
Хубаво сте се разходили, дано догодина пак имаш сили и желание с тях да походите из планините.
Тези моменти са много ценни.

Браво! Пет дена младежта е прекарала в планината, направо е постижение за огромната част от тинейджърите!
Живи и здрави догодина нов преход да направите!

Така е, пораснаха дечурлигата, ама и аз с тях, та до четвърта младост...

Догодина, до амина... Какво ли ни чака? Ама ще се държим, доклкото зависи от нас!

Много хубав пътепис!
Накарахте ме да се усмихвам и да мечтая!

Минавала съм част от вашия маршрут, без Попова капа и Купена. Те са ми мечта, но нямам подходяща компания за там.
А не е за сам човек този маршрут... Пожелавам си все пак догодина да го извървя.

Бъдете живи и здрави - вие и внуците! Много хубава компания сте. Сигурна съм, че всеки, който ви срещне в планината ви се радва!

_________________
И най-лошият ден в планината е по-хубав от най-хубавия ден на работа.

А, що да не може сам човек? С достатъчно ентусиазъм и по-малко багаж става. Действително е приятно, когато някой ни настигне с детската градина и ни каже: "Познаваме ви от форума!" Нали казват, че планина с планина не се срещат, но ето че планината среща хората. Дай Боже, да съм здрав, та догодина да се срещнем някъде по баирите. Ще ме познаете и по бялата шапка. Very Happy

	Сотиров написа:
	А, що да не може сам човек?

Повечето време ходя сама. Smile

И ми е най-спокойно така, защото имам време да снимам и да гледам.

Миналата година качвахме от заслон Страшно езеро към Ловница. Тогава осъзнах, че има маршрути, които не са за сам човек, просто защото има места, където трябваше да си помагаме, за да минем. Имаше един отвес от почти два метра само с две опорни точки - тогава си подавахме раниците нагоре и без раница се качвахме.
Затова ми се иска да се кача към Попова капа и Купена с компания - на снимките Ви се вижда, че и там има подобни участъци.

Ще се оглеждам за бяла шапка в планината, дано се срещнем! Smile

_________________
И най-лошият ден в планината е по-хубав от най-хубавия ден на работа.

Ентусиастке, макар че огледах отвисоко маршрута Попова капа - Купените - Ловница - БАК, пак не ми стана ясен теренът. Утре ще разуча по-внимателно картите, снимките и отговорите на знаещите и отново ще пиша в темата, която отворих с въпроса за този маршрут. Там, където ние се разходихме, от Страшното езеро до Големия Купен и после надолу към езерото нямаше никакъв участък, където да ни се наложи "седалищно" слизане. Вероятно такива препятствия има по-нататък към БАК и това искам да уточня.