Из върховете на Завалска планина

Пътят за Перуница първо минава покрай гробището, после през махалата Тъмна Чаршия и стига до Перуницу (нека спазваме падежите!). Става(ше) за кола, минавал съм. Роднините на жена ми, от които за Гергьовден взимахме ярето, живееха там. Те самите идваха с кола откъм Завала, значи и нататък е било проходимо. В Тъмна Чаршия има един двор с вековни орехи, дано не са ги отсекли. След гробището, преди да завие рязко надясно, пътят продължава нагоре покрай няколко каптажа и се изкачва на превала Козя Гърбина, за да се прехвърли към Проданча. Оттам има хубави изгледи в много посоки, включително Витоша, Стара планина и Руй. Ще видиш и едни стратегически отвеси, които винаги са били български, но с Ньойския договор са ги придали на Сърбия (тогава са разделили и селата Врабча и Банкя, та и една от къщите са делнали). Като гледах картите, наистина трябва да изкопая моите и да внеса уточнения.

	Сотиров написа:
	Те самите идваха с кола откъм Завала, значи и нататък е било проходимо.

Това ако съм разбрал правилно, ще промени коренно картинката. Ако са ходили с кола, без значение
каква е, от Завала до Перуница, то този път няма как да е заличен изцяло в днешно време. При всички случаи
ще е останал, макар и неподържан и силно обрасъл. Ще го има, или поне ще си личи къде е минавал, което
би улеснило евентуално стигането до билото при седловината между Китка и безименния връх.
Реално в момента въпросът е дали да се пробва през Перуница, или да се следва трасето от сателитните
снимки, което чертах, без да се слиза до махалата и да се губи височина.
Става все по-интересно, още повече, че днес проучвах по сателитни снимки излизане на билото през
Маркетинци, което ми се струва напълно възможно...

Мракетинци, много моля! Cool

Спомените ми са отпреди 30 години, когато ходехме от Бутроинци до Перуница пеша или с колата. Тогава децата на родата бяха довтасали с коли, но не от Бутроинци. Никога не съм превалял оттатък махалата, но сигурно са идвали от Завала, а не от Мракетинци. Кого да питам вече, след като тъщата почина на 95 преди десет години? Във всеки случай от Завала ще е по-близо до Китка, отколкото от Бутроинци, па до Перуница. Имай пред вид, че Бутроинци се простира на площ колкото София, 20 километра от махала до махала! Гледай да намериш останките от някакъв манастир и от крепост.

В такъв случай заповядай в петък, да намерим позабравените пътища Smile

Ако се включиш, ще тръгнем от Бутроинци и ще търсим излизане на билото, като ще се пробваме да достигнем до двата Лиляка.
В противен случай ще се пробваме от Маркетинци, от където си мисля, че до Почекан Лиляк ще можем да излезнем. Вече за по-натам - тръните ще решат Smile

И да се повторя, единственото, което ще ти е нужно, освен раницата, ще бъде доброто настроение Very Happy

И така в петък, първият от почивните дни, направихме поредната разходка из Завалска планина. Достъпът до двата Лиляка ме човъркаше от доста време и беше време да се намерят неизвестните в уравнението.
Този път тръгнахме още от сутринта и малко преди десет часа бяхме на изходния пункт - махалата Шумкина, намираща се северно от Мракетинци (благодаря на Сотиров, че ми обърна внимание, относно изписването) Бях чертал от сателити два възможни варианта. Единият заобикалящ от запад Остри връх, а другият от изток. На картите пътищата ги имаше само в началото, но по снимките си личеше, че те продължават и доста по-нагоре в планината. Идеята ми беше да се качим на петия по височина Почекан лиляк, след което да излезнем на билото и да отидем и до шестия - Ватов лиляк. Плановете ми обаче са едно, но реалността съвсем друго, както стана ясно няколко часа по-късно...
Реших да тръгнем по подсичащия от запад Остри връх.За тази цел, малко след като подминахме и последните къщи, пресякохме малка река и тръгнахме вляво. Още след като стигнахме в северозападните му подножия, обаче това, което чертах продължаваше на североизток, но пътя зави рязко вдясно и посоката му беше югоизток - съвсем различно от това, което очаквах. Но пък ми дойде идеята, ако ясно изразения коларски път се доближи до връхната точка на Остри връх, да го изкачим, след което да търсим варианти за излизане към високите части. Така и се оказа, много скоро бяхме възможно най-близко до най-високото място и без пътека отидохме до върха...

Слезнахме отново на пътя и продължихме по него. Започнахме да слизаме и много скоро излезнахме от гората. Тук видяхме и другия път, който бях чертал, минаващ на изток от Остри връх. И двата пътя продължаваха на север, като разликата беше, че единият беше от едната страна на реката, а другия от другата. Постепенно започнаха да се раздалечават, като за около 15 минути стигнахме до югоизточните подножия на връх Боровик...

Изкачихме го по стръмния склон и него. От връхната му точка се откри хубава гледка към Драговски камък в Гребен планина и към връх Руй зад него...

Слезнахме от върха и продължихме по пътя. Почекан лиляк и Китка изглеждаха все по-близо...

...Скоро стигнахме и съвсем близо до петия по височина връх на Завалска планина...

Трябва да отбележа, че пътя по който вървяхме е ясно изразен и няма как да се допусне отклонение. Той ни отведе до южните подножия на върха при една полянка, откъдето трябваше да започнем и самото катерене. По всяка вероятност тази полянка е и края на този път. От тук започва стръмно слизане, но аз лично не го видях да продължава в нито една посока. Но едно е сигурно, път има от Шумкина махала до подножието на връх Почекан лиляк. Ще изпратя следата на билетче, за да може да бъде поставен при следващ ъпдейт на картата.
Върхът беше пред нас, пътя свърши, трябваше да започнем стръмно изкачване към най-високото място...

Имаше интересни участъци, но все пак за около 15 минути стигнахме връхната точка на Почекан лиляк. От нея няма хубава видимост, тъй като е изцяло в гора. Следващата ни цел Ватов лиляк се намира точно на 640 метра по права линия в северна посока. Бяхме готови да тръгнем натам по трака, който чертах и стоеше като следа в машинката. Идеята ми беше да излезнем на остовното било при кота 1130, след което да заобиколим дерето между двата Лиляка и при кота 1102 да завием вляво и да търсим вариант за изкачване. Но това беше само по чертеж, реалността се оказа съвсем друга. За да стигнем до билото трябваше първо да слезнем през гората стръмно надолу и след това, също толкова стръмно да се изкачим до него. По хоризонталите на картата, хич не изглеждаше така, но действителността беше много различна от моите представи. Знаех, че няма как да стане и просто се примирих. Но имах една идея...

Тръгнахме по обратния път, като отново се спуснахме стръмно по склоноветe на върха. Все по него стигнахме до мястото, където двата пътя, тръгващи от селото се събират. Този път тръгнахме по другия, като през цялото време виждахме Почекан лиляк и Китка вляво от нас...

Снимах и Остри връх, първия връх за деня, който бяхме изкачили и ясно изразения път под него, по който бяхме доишли на идване...

...и се насочихме и към връх Водна глава, който изкачихме отново без пътека...

След това слезнахме бързо в махалата при колата. Но вече знаех, че пътят, който ни чакаше не е за София, а за Бутроинци.
Този Ватов лиляк мира нямаше да ми даде, а освен това исках да разбера пътя от селото до билото на планината има ли го, или е просто история. Освен това връх Бука, който Сотиров ми препоръча, ми беше интересен и исках да отидем и до него. Но както казах и по-горе, плановете са едно, а реалността съвсем друго. Главната цел беше Ватов лиляк...
Отидохме с колата бързо до Бутроинци и хванахме пътя за Перуница. Забравих да спомена още в началото, че голяма част от пътищата, по които вървяхме, бяха много кални и постоянно импровизирахме за да избягваме неприятните участъци. Така беше и сега, но в един момент просто се отказахме и карахме директно през калта, която беше навсякъде. След около 40 минути стигнахме и до обитаема къща, където се запознахме с местен човек на име Николай, който живее на това място повече от 40 години. Човекът си гледа животни, пазени зорко от две големи кучета от бойни породи, които за щастие бяха вързани. Поговорихме си за върховете в района, за живота на това сурово място, за вълците, които миналата есен за издавили почти цялото стадо на човек от селото. В интерес на истината той не беше чувал за двата Лиляка, както и се учуди, че местността, в която живее се намира в Завалска планина. Явно хората живеещи тук си знаят местностите, а не толкова планините, като наименования. Не съм влизал в излишни спорове, първо защото дали ние, които се интересуваме от тези неща сме прави и второ нужно ли е един човек, който е живял тук толкова много години и е знаел едни неща, да дойда аз, който идва за първи път по тези места и да го уча на география. Определено не, затова и не задълбах в темата. Преди няколко години ми каза, че са минавали туристи в района, но заради кучетата са хванали пътя малко преди къщите, който пък път, по всяка вероятност е този, по който тръгнах заблуден преди две седмици от безименния връх с височина 1089 метра.
Човекът ни обясни, че има път, който е преди Перуница и който излиза на билото на планината. Нямаше как да го пропуснем и десетина минути, след като бяхме подминали къщите, тръгнахме вляво и нагоре към билната част на Завалска планина. Бързо стигахме до мястото, където минахме при първото ми посещение преди две съботи. Само че този път не хванахме върховете, а продължихме по пътя. Китка и двата Лиляка се появиха много ясно...

Пътят продължаваше все така изразен и все в нашата посока. Тайно се надявах да ни отведе в бизост до Ватов лиляк и да го изкачим безпроблемно. На едно място прецених, че може да хванем един рид, по който да отидем до върха, гледайки хоризонталите на машинката. Тръгнахме с плавно катерене и стигнахме до безименен връх, по който би трябвало да стигнем и до нашия връх. Но гледката отгоре ме отказа набързо. Отново трябваше да слезнем стръмно долу и да се качим стръмно нагоре, като трябваше да минаваме през паднали от буря дървета...

Поне видях, че може да се пробваме отляво по рида, видим на снимката. Върнахме се на пътя и продължихме по него. Но нещата започнаха да се обръщат в наш ущърб. Стигнахме до кота 1102, но пътя продължаваше все в южна посока. Губех надежда, че ще има нещо, което да ни отведе близост до въпросния рид. Върнахме се малко назад и си харесах място, откъдето да се пробваме, започвайки борба с тръните. Тук обаче единият от трите ми спътника изгуби мотивация и каза, че предпочита да остане тук и да чака. Другият ми спътник, когато се разбираме да ходим някъде, никога не ме пита къде отиваме, а като сме горе, просто върви с мен, имайки ми пълно доверие. Осемгодишният ми син, пък постоянно ми говореше за връх Бука и за окопите по него, за които Сотиров ми беше споменал по-горе в темата и в интерес на истината не го интересуваше през тръни ли ходи, през кал ли, интересуваха го окопите. Изпаднах в трудна ситуация, защото не исках да се разделяме. Спомних си за един случай преди две години, когато водех голяма група приятели в Рила и още при първия допир с клека преди Червени връх, осем от девет се отказаха и до върха достигнахме само двама. Само че в онзи случай, разстоянието не беше толкова дълго, а и климатичните условия позволяваха хората да ни изчакат. Тук обаче имахме повече от 650 метра по права линия до върха, а и клека и тръните са две различни неща.
Никога не бих поел излишен риск, ако такъв е налице, още повече, когато водя хора с мен. В нашия случай не видях такъв, нито времето беше лошо, нито бяхме в лошо физическо състояние, справяхме се добре, просто трябваше да стигнем до последния връх за деня. Затова и успях да убедя моят приятел, с който между другото имаме много дни в планината, че е редно да опитаме. Минути след това, вече с лозарска ножица в ръка, започнах да прокарвам просеки между безбройните трънаци. Не мога да кажа колко време се провирахме между тях, но излезнахме някак на голото възвишение североизточно от върха. Ватов лиляк беше точно пред нас...

Естесвено точно пред нас, не значи бързо достигане до него. Ножицата продължаваше все така да играе и реално си свърши работата. Успяхме да се доберем до връхната точка. Китка и Почекан лиляк, на който бяхме сутринта, се виждаха много ясно...

Всички бяха доволни...

Реших, че ще пробваме по по-пряк начин да излезнем на пътя и ножицата отново влезна в действие. Отгоре надолу е по-лесно и ни отне значително по-малко време да стигнем до него. Пътят на връщане ни предостави някои хубави гледки...

Отново си поговорихме с човека и този път по-бързо стигнахме до колата. За Бука не остана време, но пък целия ден и разходките бяха с доста положително въдействие, относно опитите ми за по-подробно опознаване на района. Ще изпратя пътищата, по които вървяхме на билетче и се надявам след време да бъдат полезни на някой. Тези дни ще кача и описания и инфо в сайта за върховете, които качихме и също ще пусна линк. И тъй като поста стана доста дълъг е редно да го завърша.
Пожелавам весели празници на всички!
Бъдете Здрави!
Жоро

Дойде време да се пробваме и за рида Црънча, най-високото място на който е едноименният връх - трети по височина в цялата Завалска планина. В интерес на истината нагласите ми бяха, че няма да е чак толкова труден достъпа и отчасти, така се и получи. Но имаше и други върхове да се качват...
Тъгването отново беше в събота и отново на обяд. Малко след 14:30 вече бяхме на изходния пункт - църквата на село Гърло, намираща се на пътя между него и старото село, което е наричано често Старата махала. Почти веднага излезнахме на широкия и поддържан коларски път и включвайки се в него, хванахме посока север. Първият връх, който искахме да изкачим беше - Малчовица, 22 ри по височина сред именуваните върхове на планината...

По пътя до него се откриваха хубави гледки. Показа се язовир Красава...

А над него масивния рид Гребен от Вискяр планина...

Около 25 минути, след като бяхме тръгнали от църквата, стигнахме до място, на което пътя започва да слиза, а и се влиза в участък с иглолистни дървета. Тук го изоставихме и без пътека се качихме на връх Малчовица, като за да не се връщаме, слизането отново към пътя го направихме през гората в северна посока. Тук се провирахме малко, но беше в рамките на нормалното. Излезнахме при добре поддържан ловен заслон. Продължихме по пътя, като следващия връх, който искахме да изкачим беше Веля глава - 11 ти по височина. Още вкъщи, като гледах сателитните изображения знаех, че ако има бора с тръните, то ще е именно тук. Предстоеше да резберем дали наистина е така. От заслона с плавен наклон следвахме пътя, докато не стигнахме до седловина в североизточните подножия на върха. Тук пътят започваше да катери стръмно вдясно за връх Црънча. Ние обаче прекосихме малка полянка, вляво от нас и започнахме да катерим върха. Тръгнахме по остатъци от стар път, който започна да подсича връхната точка...

Идеята ми беше, или по-скоро това, на което се надявах, че този път прави серпантинно изкачване и достига до връхната точка. Оптимист демек Very Happy

Да ама, както почти винаги се случва, пътят много скоро се превърна в това...

Оптимизмът си отиде вкъщи да си зяпа по върховете, а аз хванах ножицата и започнах поредната борба. Хубаво е поне, че Црънча реши да ни позира...

Успяхме да се доберем някак до връхната точка. Тук искам да вметна, че на картата на БГМ са отбелязани две коти. Така се случи, че покрай опитите да излезнем от тръните попаднахме много близо до мястото дадено с височина 1041 метра. Това лично за мен е естествено понижение на масива, като дори няма издатина, която да го определи, като отделна точка. Може да е имало някакво измерване там, но според това, което мисля, не е редно и на него да му се дава името Веля глава. А ето и самия връх...

...както и ние на него...

Знаех, че няма да се връщаме по същия път и затова хванахме директно посоката към седловината...

...Тук ножицата също влезна в действие, но определено беше доста по-добре от качването и скоро вече вървяхме по пътя за Црънча. От него снимахме и Веля глава, върхът, с тръните на който се борехме до много скоро...

Пътят към най-високото място на рида Црънча беше ясно изразен. Както и в предишните ходения из Завалско и Вискяр, установих, че тези пътища са правени с цел извозване на дървесния материал, паднал следствие на буря. Навсякъде около нас имаше нарязани дървета, подготвени за сваляне в населените места из подножието на планината. За нас хубавото беше, че пътят, по който вървяхме се катереше серпантинно към върха, но аз силно се съмнявах, че достига най-високото място, поради простата причина, че склоновете са му много стръмни, както и че самият рид е много тесен. Затова и не се учудихме, когато пътят изведнъж свърши. Но пък бяхме на около 500 метра, северно от върха, а и вече над 1100 метра надморска височина. Трябваше просто да хванем рида и по него да стигнем до Црънча...

На много малко места използвах ножицата и скоро достигнахме и най-високата точка на целия масив. От върха се откриха хубави гледки...

Тук решихме, че няма нужда да се връщаме по същия път, а да продължим по рида и докъдето стигнем. Пътищата се виждаха ясно под нас и при силно трънлив участък, просто щяхме да слезнем до тях. Така се и получи. След десетина минути стана непроходимо и започнахме да слизаме по склона стръмно надолу...

Много скоро вече бяхме на път, по който слезнахме до седловината между Веля глава и Црънча. От там по обратния път тръгнахме към автомобила. Направих една последна снимка към масива и към Веля глава...

...и след това бързо стигнахме и до финала на днешната разходка.

В заключение:

Заваллска планина, също като Вискяр е една много приятна и дива планина. Стига човек да не се притеснява от това, че ще върви по тръни и без пътеки, то съвсем спокойно може да си направи не една и хубава разходка в тази планина. Защото раните от драките изчезват, но споменът остава. Лично за мен Завалска планина е опция за месеците от октомври до април, преди да са настъпили жегите. Разбира се това не значи, че през юни, няма да се получи хубава разходка, но всеки сам трябва да си реши.

Иначе попълних таблицата в сайта, като вече има инфо за първите 11 по височина именувани върхове, както и за още няколко по-ниски. За всеки един от тях има описание, снимка и трак, който може да се свали и използва.

Ето и линк:

https://varhove.info/zavalska/

Поздрави на всички!
Жоро