Регистриран на: 04 Дек 2006 Мнения: 309 Местожителство: София
stefan_iliev38 написа:
До събота съм в София, където компютърът ми не е при мен. Като се добера до компютъра си и продължавам.
Да си в квартала и досега да не си писал... Овча Купелски му работи
Места за бира има в изобилие...
Вто Дек 13, 2022 7:41 pm
tortomanin
Регистриран на: 20 Мар 2013 Мнения: 1512 Местожителство: Хасково
"Отдавна добре се знае, че колекционирането на 14К парчета е доходен бизнес за всякакви агенции - на шерпи, но и на бледолики. Целта е добре премерена и с някакъв горе долу поносим набор от средства всеки гъзар с пари + малко късмет може да се сдобие с "корона"."
==============
Гъзарят трябва да е малко по-млад, малко по-лек и.....
Вече дори да съм милиардер, ще мога само с хеликоптер и кислородна маска.
Вто Дек 13, 2022 9:31 pm
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3289 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
goro_levskara написа:
stefan_iliev38 написа:
До събота съм в София, където компютърът ми не е при мен. Като се добера до компютъра си и продължавам.
Да си в квартала и досега да не си писал... Овча Купелски му работи
Места за бира има в изобилие...
Амииии... телефонът ма го има в профилната ми информация. Ама аз не употребявам алкохол, та обикновено обичам на китайския ресторант на бул. "Президент Линкълн" близо до Търговския център да вечерям с приятели-планинари, мисля, че там сервират и бира.
Tortomanin, пролетта в хижа "Беговица" с приятели обсъждахме темата за Силвия Аздреева от Петрич, която изкачи Еверест. Една приятелка (алпинистка) започна да се изказва много пренебрежително и с присмех за петричанката - обичайните неща - че нея са я били водили, че си била платила да я качат, че това нейното не било постижение... Аз възразих и казах "Като не е постижение, ти защо не се качиш на Еверест?" Отговорът бе: "Дай пари и ще се кача!" Да де, ама то намирането на парите също е част от успеха да качиш Еверест. Много от "фейсбук специалистите по алпинизъм" забравят тази подробност. Аз изразих съмнение, че дори и да имам пари бих могъл да се кача на Еверест, при което приятелката-алпинистка уверено ми заяви, че ще мога. Аз възразих, че не съм в нужната форма [физическа и психическа], за да успея да се кача, а тя ми отвърна, че съм щял да се подготвя! Отказах се да споря повече...
Та след написаното от vladofff за границите на смъртта и написаното от тебе се сетих за този разговор и се чудя как човек, прехвърлил младите си години, би могъл да се подготви за зоната на смъртта над 8000 метра, където човешкото тяло не може да се възстановява и умира, колкото и да си подготвен, колкото и допълнителен кислород да ползваш, колкото и да ти е топло?
От друга страна - връх Чимборасо е "туристически" връх, който е под вертикалната граница на смъртта и мисля, че е напълно във възможностите ти, tortomanin.
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Сря Дек 14, 2022 12:21 am
Сотиров
Регистриран на: 28 Юли 2008 Мнения: 3360 Местожителство: София
Стефане, ти ме амбицираш! Ще взема да организирам нов трип до Перу. Вярно, на 5100 се качих с кон, но проблемът беше, че ме чакаше групата. Да бех съм, бавно-бавно, качвам се! На моята възраст и след Ковида проблем с кислорода нямах. Що па да го имам и по-нагоре? Няма ледници, няма замръзване... Е, като наближа 90, па да се подготвя!
Сря Дек 14, 2022 12:42 am
vladofff
Регистриран на: 26 Апр 2011 Мнения: 3039
stefan_iliev38 написа:
… пренебрежително и с присмех за петричанката - обичайните неща - че нея са я били водили, че си била платила да я качат, че това нейното не било постижение...
Да, така е, според разбиранията на съвременния алпинизъм това определено не е постижение. Обаче… има нещо друго, което не позволява такова отношение на пренебрежение и присмех към „петричанката“. И то е в отношението което тя има към това, което е направила. Ако имаш време, събери на едно място и изгледай повечето интервюта с нея, и внимателно виж какво е казала. А казва, че пределно й е ясно и признава, че без така получената шерпска „асистенция“ сама не би могла да направи нищо - нито да се качи, нито да слезе… След това сравни какво плещеше Скатов, а в последните си години, и Боян. Точно наглостта и самоувереността им изяде главите. Ето заради тази разлика в отношението, смятам, че към „петричанката“ трябва да се отнасяме само с уважение, въпреки спорната стойност на „постижението“ й.
stefan_iliev38 написа:
...ама то намирането на парите също е част от успеха да качиш Еверест…
Ето тук е пък първопричината т.нар. „височинен алпинизъм“ у нас, а и по света постоянно да се тресе от скандали. Големите експедиции искат големи средства. Съответно всеки неуспех /а той може да се дължи даже на обикновено стомашно-чревно разстройство/ води до грандиозни провали в кампаниите на „спонсорите“… Именно затова там залозите са много големи. Чичковците с парите рискуват да дадат много срещу нищо, но гладиаторите залагат самите си глави. Е, има и хитреци… Заради последните тази дейност е придобила гнъсно реноме. Случайно имах късмет да познавам доста от нашите, правили в последно време такива подвизи. Мога да посоча два-три примера, а иначе са много. Експедицията на Броуд Пик – Петко и Стамбата твърдят, че са се качили на върха. Николай Петков оспорва. Казва, дайте ми снимка, като ръководител и организатор на експедицията, имам право да знам какво сте направили, защото дължа и отчет пред държавата, осигурила парите – те – нямаме, времето беше лошо и нищо не се виждаше. Николай – ами защо не снимахте „лошото време“, гребена, снега. Все ще се намери после някои да потвърди. Ще дадем, казва Петко, такива снимки имаме… Тази година се навършват 20 години откакто Петко е обещал да даде снимки… Друг случай - Дойчин Василев на Дхаулагири – замръзнали му били апаратите, всичките едновременно /а той като фотограф винаги носи не един а няколко + камери/… Пак Дойчин - на Шиша Пангма – отново няма снимка, а на директни въпроси, т.е. дали е минал снежното конче на самия връх – отговаря уклончиво и мъгляво. Седмица преди да тръгне натам, Боян ми писа – ще се виждам с Дойчин, тази вечер ще е моментът на истината дали е имало българско изкачване… Какво са си говорили не ми каза после, и така истината … остана по склоновете на същия този връх. А Дойчин и Сълова и до ден днешен няма да си признаят какво точно са направили… Защо тези хора правят това и хитруват, да не кажем направо че откровено лъжат? Защото са получили много пари и трябва да престират резултата, за който са им дадени…А едновременно с това им се и живее… Алтернативата – да си сложиш главата в торбата и да караш докрай – това го видяхме всички със Скатов и Боян, видяхме и как свършва.
stefan_iliev38 написа:
…уверено ми заяви, че ще мога. Аз възразих, че не съм в нужната форма [физическа и психическа], за да успея да се кача, а тя ми отвърна, че съм щял да се подготвя!
Била е права. След като си бил на Чимборасо, имаш достатъчно основание да не се съмняваш повече, че ще можеш. Наистина ще можеш. От лекари знам, че на осем, дори девет хиляди метра с кислородна маска усещането е като на максимум 6000-6500. Сравнете времената на безкислородното изкачване на Христо Проданов /мисля че беше 18часа/ и кислородното на Николай Петков и Кирил Досков /само 6 часа/. Толкова за физическата част. Психическата – ако можеш да ходиш по Кончето зимата, ще можеш и да ходиш по шерпските парапети на Еверест. Даже скалата е същата мрамор/варовик.
stefan_iliev38 написа:
…се чудя как човек, прехвърлил младите си години, би могъл да се подготви за зоната на смъртта над 8000 метра, където човешкото тяло не може да се възстановява…
Питай доктори, да ти кажат, че на хипоксия са повече податливи младите хора, отколкото възрастните. С възрастта склонността на организма бурно да се съпротивлява на кислородния глад прогресивно намалява. Преди 17 години като бях на Елбрус главата ми се сцепваше от болка още на 4000, а сега без никаква адаптация, нито даже физическа тренировка, се качвам на Монблан и няма и помен от главобол... Какво по-сигурно доказателство за факта, че съм одъртял…
Има един испанец, Карлос Сория, вижте го на колко години е и какво е успял да качи.
Предвид горното, Стефане, славни неща те чакат, стига само да решиш, че ги искаш.
Стефане, ти ме амбицираш! Ще взема да организирам нов трип до Перу. Вярно, на 5100 се качих с кон, но проблемът беше, че ме чакаше групата. Да бех съм, бавно-бавно, качвам се! На моята възраст и след Ковида проблем с кислорода нямах. Що па да го имам и по-нагоре? Няма ледници, няма замръзване... Е, като наближа 90, па да се подготвя!
Гледай сега как ми мътиш главата и даваш надежда. И Владоф също... Не за 8000 разбира се, за много по-малко.
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Сря Дек 14, 2022 10:24 pm
vaskoo
Регистриран на: 21 Апр 2007 Мнения: 1400 Местожителство: София
Не се подценявайте, преди 14-15 години се качих до 4900-5100 на Дамаванд в Иран, това след две години по офиси и почти никакви планини, никаква екипировка и подготовка. Бил съм на 27-28, главобол и гадене получих на слизане и отшумя за 2-3 дни. Върнахме се поради страха на организиралите разходката, от бой с пръчки, какъвто се задаваше при установяване на нарушената тогава забрана за изкачване поради интезивно сероотделяне от склоновете. Имаше и притеснение от обгазяване, на първо споменатия страх беше по-силен.
_________________ Приятелят е човек, който те познава отлично ... и въпреки това те обича
Сря Дек 14, 2022 11:12 pm
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3289 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
Mislesht, хайде, изплюй камъчето! Или по-точно - изплюй връхчето!
Vladofff, благодаря за комплимента, че бих могъл да изкача Еверест, но си знам силите.
(Не мисля, че като сложа кислородна маска и това ще направи изкачването на осемхилядник като изкачването на 6500. На Еверест всяка година умират хора (по данни на National Geographic - "Но смъртните случаи са намалели драстично от 2000 г. до 2018 г. със 7990 достигания на върха и 123 смъртни случая, или 1,5%"). Чудя се дали на умрелите някой им е казвал, че няма да имат проблем да качат Еверест, щом са успели да се качат на 6500 м... )
(Под "психическа форма за изкачване на Еверест" нямах предвид преодоляването на страха от височините, а да мога психически да издържа на несгодите, лишенията, мизерията, болката и страданията, които съпътстват качването на Еверест. Що се отнася до твърдението, че като съм по-възрастен и по-лесно ще понасям хипоксията - като ми се схванат краката от изкачването и се изтощят до степен повече да не мога да направя и една крачка нагоре, ще им кажа: Крачета мои, нещо сте се объркали, хипоксията се понася по-добре на стари години, така че започвайте да припкате нагоре, както когато бяхте на 20 години! )
Vladofff, хубаво е, че споделяш подробности за изкачването на високите върхове в тази тема. Така за читателите ще стане ясно, че изкачването на Чимборасо по туристическия маршрут няма почти нищо общо с изкачването на който и да е осемхилядник. И няма да се плашат и отказват, защото за обикновения български турист (в добра физическа форма и притежаващ умения за движение с котки и пикел по стръмен снежен склон) Чимборасо е напълно достижим връх - труден, но реално достижим. При това изкачването му не е много скъпо (но и гледките не са толкова величествени, сравнени с гледките в Хималаите или Алпите напрамер, макар че не съм бил в тях и мога да съдя само по снимки и видеоклипове). Не е и много опасно - температурите не са толкова ниски, че да има сериозни измръзвания, рядко има пропадания в цепнатини на ледници или лавини, смъртните случаи са сравнително малко.
П.П. Относно Силвия Аздреева и дали нейното изкачване на Еверест е постижение - обсъждано е в темата "Тема за алпинизъм. Българските осемхилядници и не само":
Не бих могъл да се изразя по-ясно и по-кратко от Ведрин:
vedrin написа:
vladofff написа:
За да е дадено нещо постижение, очевидно трябва да се отличава съществено от всички останали.
Безспорно е много съществена базата за сравнение. Някои от българските (не)успехи може и да не са на световно, галактическо или вселенско ниво, но са си някакви постижения за нашенската действителност. Освен това, в планините може да се ходи не само за постижения -- някак тъжно е съсредоточаването предимно в тях...
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Едва сега намирам време да започна четенето на тази тема. Едно интересно начало на дълго чакам не само от мен, но и от други съфорумци пътепис. Все си мислих, че няма да видим нито снимки, нито информация, но за щастие се оказа, че не съм прав. Чакам с огромно нетърпение и останалите части!
Този цитат ми се наби на очи, като бордюр на пиян руснак ...
vladofff написа:
stefan_iliev38 написа:
… пренебрежително и с присмех за петричанката - обичайните неща - че нея са я били водили, че си била платила да я качат, че това нейното не било постижение...
Да, така е, според разбиранията на съвременния алпинизъм това определено не е постижение. Обаче… има нещо друго, което не позволява такова отношение на пренебрежение и присмех към „петричанката“. И то е в отношението което тя има към това, което е направила. Ако имаш време, събери на едно място и изгледай повечето интервюта с нея, и внимателно виж какво е казала. А казва, че пределно й е ясно и признава, че без така получената шерпска „асистенция“ сама не би могла да направи нищо - нито да се качи, нито да слезе… След това сравни какво плещеше Скатов, а в последните си години, и Боян. Точно наглостта и самоувереността им изяде главите. Ето заради тази разлика в отношението, смятам, че към „петричанката“ трябва да се отнасяме само с уважение, въпреки спорната стойност на „постижението“ й.
Поздравления за реакцията на Стефчо, а Владо го е написал така, все едно аз съм го писал. На 100% ни се прирокриват мненията. И аз съм се опитвал да го обяснявам това и сред приятели, и в службата, но не срещам разбиране.
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3289 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
mislesht написа:
stefan_iliev38 написа:
Mislesht, хайде, изплюй камъчето! Или по-точно - изплюй връхчето!
Не искам да предизвиквам бурен смях. Формен вулкан е, точно както от книжките, красив. Мечтите са безплатни. Знам си гьола.
Никакъв бурен смях няма да предизвикаш (по-скоро ще предизвикаш смях, ако не кажеш кой е върхът).
Признавам си – озадачи ме. Кой ли пък ще да е този красив вулкан като от книжките, който е толкова труден за качване?
П.П.П. Аз пък смятам, че ако човек се кани да качва такъв сериозен връх, не трябва да си мълчи, а трябва да разгласи това сред приятелите си.
Така няма да смее да се откаже, представяйки си какво ще кажат другите, като научат, че се е отказал. Това би му давало стимул да доведе начинанието докрай и по-точно – до успешен край!
Svetlix написа:
Все си мислих, че няма да видим нито снимки, нито информация,...
Снимките са готови още от януари 2000 г., но без описания не мисля, че биха били особено полезни... А описанията се пишат трудно...
П.П. Да се лети до Еквадор, да се разглеждат забележителности и да се качват върхове там беше трудно начинание през 2020 г., 2021 г. и първата половина на 2022 г. – причината бе наложените ограничителни мерки поради епидемията на КОВИД-19. Така че може би (надявам се) пътеписът ми и информацията не са закъснели много.
7. Кито – Историческият център и Ел Панесийо
(2 ден - 07 декември 2019 г.)
хостел „Ревълушън“ 2840 м – пеша – Историческият (Старият) център на Кито 2820 м – Градския музей на Кито (Museo de la Ciudad) – такси – хълм Ел Панесийо 3016 м и статуята Девата на Ел Панесийо – такси – Историческият (Старият) център на Кито – пеша – музей Carmen Alto – Базиликата на националния обет 2855 м (вътрешността ѝ без кулите) – хостел „Ревълушън“ 2840 м, нощувка
„Не мога да се сетя за нещо, което предизвиква повече детско удивление от това да си в страна, за която не знаеш почти нищо. Изведнъж пак ставаш на пет години. Не можеш да прочетеш нищо, имаш само основна представа за това как работят нещата, дори не можеш спокойно да пресечеш улицата без да застрашиш живота си. Цялото ти съществуване се превръща в поредица от интересни предположения.“
Бил Брайсън
„Хората пътуват до далечни места, за да наблюдават в захлас хората,
които игнорират в собствената си държава.“
Дагоберт Рунес
Връзка към глава 7. (07.12.2019 г.) – подробния пътепис в Гугъл Документи:
Нощта мина спокойно. Събудихме се рано, но не бързахме да ставаме, защото макар и отпочинали, умората от вчерашното дълго пътуване все още се чувстваше малко. Закуската беше чак в 08:00 часа, така че имахме време, което оползотворихме, като отново проверихме прогнозата за времето (леки валежи през целия ден, особено следобяда) и разгледахме картата на Кито, за да начертаем оптимален маршрут за разглеждане на града.
Планът за днес беше да отидем до Историческия център на град Кито:
[Кито има най-големия, най-малко променен и най-добре запазен исторически център в Америка. Този център, заедно с историческия център на Краков, Полша, е първият, обявен от ЮНЕСКО за обект на световното наследство (Списък на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО) на 18 септември 1978 г. Историческият център на Кито е на юг от сегашния център на столицата, върху площ от 320 хектара (790 акра) и е една от най-важните исторически области в Латинска Америка. Има около 130 монументални сгради (които съдържат разнообразие от изобразително изкуство и скулптура, предимно религиозно вдъхновени, в многостранна гама от школи и стилове) и 5000 имота, регистрирани в общинския списък на имоти от световното наследство.]
В Историческия център бяха съсредоточени много църкви, музеи, театри, стари сгради, площади, паметници и туристически забележителности. Логично беше да започнем разглеждането на Кито именно от него.
Малко след 8 часа слязохме на втория етаж, където беше кухнята и столовата (всъщност столовата служеше и за дневна през останалото време извън храненията, имаше голям лсд-телевизор, закачен на стената, както и голяма карта на град Кито, залепена за стената). Заварихме Сандра, собственичката на хостел „Ревълушън“, да приготвя закуската. Поздравихме я и се заприказвахме (тя знаеше добре английски език). Беше ми интересно да наблюдавам процеса на приготвяне на закуската, но ми беше неудобно да снимам. Скоро седнахме на масата и Сандра ни сервира. Освен нас имаше още 3-4 гости на хостела – младежи, които правеха впечатление на пътешественици.
Закуската се състоеше от следното – малко нарязани плодове в красива порцеланова купа, три половинки тънки филийки кафяв хляб, намазани с малко разтопено масло, малко бъркани яйца и малко сметана, поръсена с малко канела, в красива малка порцеланова каничка. Хубава закуска, обаче количеството… някак ми се виждаше... малко. (Понеже Валерия не обича канела, затова ми даде да изям и нейната сметана).
...
(Забележка:
Многоточието тук и на други места означава, че има нещо пропуснато, което го има в подробния пътепис, запаметен в Гугъл Документи:
Тук – във форума – е съкратената версия на пътеписа, поради невъзможността тук да се побере толкова много информация и снимки.)
Разпитахме Сандра за забележителностите на Кито и тя ни даде някои съвети. Например да внимаваме като се качваме до статуята на хълма Ел Панесийо (това беше светещата статуя, която бяхме видели предишната вечер от таксито по пътя от летището към хостела, описано в края на глава 6). Пътят към нея минавал през опасен квартал, населен с бедни жители, които можели да ни ограбят и затова не било препоръчително да се качваме пеша, най-добре с такси, таксито щяло да ни вземе няколко долара. Също така ни предупреди на кои други места да проявяваме по-особено внимаваме, като се разхождаме, особено след мръкване, по мръкнало не се препоръчвало да се мотаем по малките улички на Кито. Все пак на повечето места можехме да се чувстваме относително сигурни, но все пак да не забравяме, че бяхме в Южна Америка, а в Южна Америка престъпността била висока, така че трябвало винаги да имаме едно наум, че бяхме в Южна Америка и да бъдем нащрек. Освен това Сандра ни даде лист хартия, на който от едната страна беше принтирана карта на близката околност около хостел „Ревълушън“ и близките обекти (магазини, банкомати, пералня, кафене, ресторант, болница, паркове, улици и автобусни линии), а на другата страна на листа имаше карта на Историческия център на Кито и на Новия център на Кито (хостел „Ревълушън“ се намираше между тях), като бяха отбелязани по-важните музеи, театри, площади, паметници, църкви, манастири и интересни обекти. Сандра ни отбеляза върху листа някои неща, които непременно бихме искали да посетим и ни даде насоки за тях.
...
09:07 часа – качихме се в стаята си на третия етаж и набързо се приготвихме за излизане. Аз взех малката раничка, в която сложихме дъждобраните, шишета с вода (наляхме ги от големите бутилки в кухнята, защото чешмяната вода в Еквадор не се препоръчваше за пиене, както беше написано по-горе в пътеписа) и може би 1-2 шоколада, които бяхме донесли от България. Не взехме много багаж, защото този ден не планирахме да ходим надалеч – само до Историческия център, който беше съвсем наблизо (на около 1 км, тоест 15 минути пеша). Не взехме и никаква храна (освен шоколадите за краен случай), защото мислехме да ядем в заведения за хранене, нали трябваше да опитаме местната еквадорска храна. В краен случай можехме да се върнем в хостела, нямаше да бъдем много далече от него – и в хостела да си починем, да хапнем, да се подсушим от дъжда, ако завали… Хубаво беше, че имахме сигурен подслон на такова удобно (стратегическо) място – между Стария и Новия център на Кито.
09:10 часа – излязохме от хостел „Ревълушън“. На дневна светлина сградата изглеждаше значително по-добре, отколкото в тъмното миналата вечер под дъжда, когато пристигнахме от летището:
...
Първите хора, които срещнахме на улицата:
За населението в Еквадор (по данни от Уикипедия):
Численост на населението през 2019 г. – малко над 17 милиона жители.
Продължителност на живота – 76,8 години.
Грамотност на населението – 91-92%.
Състав на населението:
Метиси (потомци на индианци и бели) – между 55% и 71,9%.
Бели – между 6,1% и 15%.
Индианци (местно население) – между 6,5% и 25%.
Афроеквадорци (мулати, самбо/замбо, montubio) – потомци на африканци (на африканци и бели, на африканци и индианци, мулати от крайбрежната зона) – между 5% и 10%.
Други – между 0,2% и 0,4%.
Защо имаше такива големи разлики в процентите? Дали разликите се дължаха на неправилна методология при преброяване на населението? Или на нежеланието на част от хората да се определят към своята собствена етническа група? Или на желание да се причислят към друга етническа група?
Населението на Еквадор беше пъстро и правеше впечатление големият процент местно население – индианци и метиси. Еквадор бе една от страните, в които коренното индианско население беше голям процент. Този процент бе най-голям в Боливия, Перу и Парагвай:
Направи ми впечатление, че коренното индианско население бе най-добре запазено в страните, където е била Империята на Инките. Или може би причината беше по-неблагоприятният планински терен и джунгли в тези държави?
За населението в град Кито (по данни от Уикипедия):
Брой на населението на градската част на град Кито – около 2 милиона.
Брой на населението на метрополитена на град Кито – около 3 милиона.
Етническият състав на населението на град Кито според преброяването от 2010 г.:
Метиси – 84,2%.
Бели – 6,1%.
Индианци, местно население – 5%.
Афроеквадорци – 3,1%.
Montubio – 1.2%.
Други – 0.3%.
Едно бе сигурно – очакваше ни „пъстър“ народ по улиците на Кито.
...
Слязохме надолу по тясната уличка, на която видяхме „първите“ хора, и излязохме на голям булевард – авеню „Велика Колумбия“ (Avenida Gran Colombia) – по който с висока скорост профучаваха коли и автобуси. Големи и дъъъъълги автобуси! Имаше специална лента, обособена за тях:
...
Минахме покрай добре поддържан парк. През нощта беше валял дъжд, тревата беше мокра, още имаше едри капки по листата на дърветата. А дърветата бяха впечатляващи – най-различни, ниски и високи, цъфнали в ярки цветове, като повечето от тях ми бяха непознати. Разбира се, не пропуснахме да се снимаме с някои от тях.
И още нещо, за което бях подготвен, но въпреки това не можеше да не ме учуди – бяха палмите в парка – палми на 2825 метра надморска височина!
По-късно прочетох, че това бе парк „La Alameda“ (информация за него в Уикипедия – https://en.wikipedia.org/wiki/La_Alameda_Park,_Quito) – най-старият парк в град Кито, направен през 1596 г. По-късно щяхме да го разгледаме по-подробно (на третия и четвъртия ден от престоя ни в Кито), сега само минахме покрай него. В края на парка забелязахме огромен паметник. На кого ли бяха построили такъв голям паметник?
„Симо̀н Хосе Антонио де ла Сантисима Тринидад Болѝвар де ла Консепсион и По̀нте Паласиос и Бланко (на испански: Simón José Antonio de la Santísima Trinidad Bolívar de la Concepción y Ponte Palacios y Blanco, 24 юли 1783, Каракас – 17 декември 1830, Санта Марта, Колумбия) е латиноамерикански революционер, генерал и политик, най-влиятелният и известен от ръководителите на войните за независимост на испанските колонии в Америка. Национален герой на Венецуела.
Освобождава от испанско господство Венецуела, Нова Гранада (съвременните Колумбия и Панама) и провинция Кито (съвременен Еквадор). В периода 1819 – 1830 г. е президент на Велика Колумбия, създадена на териториите на тези страни. През 1824 г. освобождава и Перу и застава начело на образуваната на територията на Горно Перу Република Боливия (1825), назована в негова чест. Провъзгласен през 1813 г. от Националния конгрес на Венецуела за Освободител.“
Еквадор има интересна история, за която ще стане дума отново малко по-късно в пътеписа.
Парк „La Alameda“ свършваше при паметника на Симон Боливар, а след паметника имаше малък площад, чието име също бе „Симон Боливар“ (Plaza Simon Bolivar). Вдясно (северно) от площада видях да се издигат кулите на огромна църква, вероятно катедрала:
Размерите ѝ бяха впечатляващи и сякаш ни притегляше да я разгледаме отблизо, но засега пътят ни не водеше към нея, а в друга посока – направо (на запад) – към така наречения Исторически център на Кито или още Стария център, в който бяха съсредоточени болшинството от старите сгради, църкви, музеи, площади, исторически забележителности и паметници.
На следващата снимка високата тъмна стъклена сграда вляво носеше надпис „Ministerio de Turismo“, тоест това беше Министерството на туризма (ето, че и без да знаех испански език, горе-долу се оправях. ). По-нататък след нея вдясно започваше Историческият (Старият) център, а след него се издигаше объл хълм, върху който имаше статуя – това беше хълмът Ел Панесийо (El Panecillo) с прочутата статуя Девата на Ел Панесийо или Девата на Кито, която беше в програмата ни със задължителните забележителности за разглеждане:
...
Сградата на Централната банка на Еквадор:
По улиците имаше зеленина, която обаче започна да намалява и скоро съвсем изчезна.
Навлязохме в Историческия център по улица „Гуаякил“ („Guayaquil“). Тя беше кръстена на град Гуаякил (пълното официално име на града бе Сантяго де Гуаякил) – първия по население град в Еквадор (към края на 2019 г.) – около 2,7 милиона души (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%83%D0%B0%D1%8F%D0%BA%D0%B8%D0%BB). Улицата беше еднопосочна и оживена, по нея минаваха много коли и автобуси (автобус 111 на следващата снимка ), имаше и много пешеходци. Тротоарите бяха покрити с цветни плочки, много красиви и добре подредени, но липсата на зеленина не можеше да не ми направи лошо впечатление.
На следващата снимка – красивата бяла сграда бe театър „Сукре“ („Teatro Sucre“)(ударението е на първата сричка, на звука „у“), а площадът пред театъра носеше името „Plaza del Teatro“ („Театрален площад“), на площада имаше няколко малки криви дръвчета и никаква друга зеленина:
„Антонио Хосе де Сукре и Алкала (на испански: Antonio José de Sucre y Alcalá), познат като „Големият маршал от Аякучо“ (на английски: Gran Mariscal de Ayacucho) e роден на 3 февруари 1795 година в град Kумана, щата Сукре, Венецуела. Той е латиноамерикански герой и революционер, офицер и политик.
През 1805 г. Сукре воюва за независимостта на Венецуела и Колумбия. През 1820 г. е назначен за началник щаба на лидера на борбата за независимост на колониите Симон Боливар. Сукре получава чин генерал и освобождава Велика Колумбия (Колумбия и Еквадор) от испанската армия.
В 1824 г. Боливар предава на Сукре управлението на своята армия, тогава Сукре завършва освобождението на Перу и Боливия.
(Сукре е бил един от най-близките приятели, генерали и държавници на Симон Боливар.)
След освобождението на колониите Сукре става президент на Боливия. Убит е в близост до Ла Унион, Колумбия на 4 юни 1830 г.“
...
И така, стигнахме до средата, до центъра, до сърцето на Историческия център – „Площада на независимостта“ („Plaza de la Independencia“), разговорно наричан още и със старото си име „Големия площад“ („Plaza Grande“) (информация за площада на английски език – https://en.wikipedia.org/wiki/Plaza_de_la_Independencia):
В центъра на площада се издигаше величественият Паметник на независимостта (Monumento a la Independencia), известен също като Паметник на героите от 10 август 1809 г. (Monumento a los Héroes del 10 de agosto de 1809):
Височина – 17,40 метра. Официално откриване – 10 август 1906 г.
На върха на паметника се намираше статуя на римската богиня на свободата Либертас (https://en.wikipedia.org/wiki/Libertas) – „воин, който символизира идеята, че свободата се завладява с оръжие“.
Тук е подходящият момент да опиша накратко историята на Еквадор:
16 500 – 13 000 г. – първите заселници в Америка (палео индианци).
15 век – индианските племена, живеещи на територията на Еквадор, са покорени от инките.
1463 – 1533 г. – Еквадор е в състава на Империята на Инките.
1532 – 1533 г. – испанските конкистадори превземат Империята на Инките. Установено е испанско господство и се въвежда използването на робски труд на негри, докарани от Африка.
1533 г. – генералът на Инките Руминяуи опожарява Кито, отстъпвайки от испанците, за да не попадне града в техни ръце.
1534 г. – испанските конкистадори основават град Франсиско де Кито върху руините на опожарения град Кито.
1544 – 1563 г. – Еквадор е в състава на вицекралство Перу (1542 – 1824 г.).
1563 г. – на територията на Еквадор е създадена Кралска аудиенсия Кито (1563 – 1822 г.), която остава в състава на вицекралство Перу (1542 – 1824 г.) до 1717 г.
1717 г. – Еквадор влиза в състава на вицекралство Нова Гранада (1717 – 1723 г., 1739 – 1810 г.) под името Кралска аудиенсия Кито (1563 – 1822 г.).
1723 – 1739 г. – вицекралство Нова Гранада временно е преустановено поради финансови причини, Еквадор отново е част от вицекралство Перу (1542–1824 г.).
1739 г. – вицекралство Нова Гранада (1717 – 1723 г., 1739 – 1810 г.) отново е създадено и Еквадор отново става част от него.
10 август 1809 г. – първи вик за независимост от близо тривековното испанско владичество – Кито е първият град в Латинска Америка, който декларира неподчинението си на испанската власт, създавайки свой автономен управителен съвет. (Датата 10 август не била случайна, а подражаване на Френската революция – на 10 август 1792 г.
...
1810 г. – вицекралство Нова Гранада (1717 – 1723 г., 1739 – 1810 г.) става независимо от Испания.
1816-1819 г. – вицекралство Нова Гранада отново е подчинено на Испания.
17 декември 1819 г. – Симон Боливар (Simón Bolívar) обявява основаването на Велика Колумбия (Gran Colombia) (1819 – 1831 г.) – държава, възникнала от окончателното разпадане на вицекралство Нова Гранада (1717 – 1723 г., 1739 – 1810 г.). Велика Колумбия е създадена като начален етап от неуспешния опит на Симон Боливар да образува държава, обхващаща цяла Латинска Америка. Тя включва територията на днешните Колумбия, Венецуела, Еквадор и Панама, както и части от Коста Рика, Перу, Бразилия и Гвиана.
...
22 ноември 1820 г. – фелд маршал Melchor Aymerich, президент на Кралска аудиенсия Кито (1563 – 1822 г.) и върховен главнокомандващ на кралските испански войски изпраща армия под командването на испанския ветеран полковник Francisco González (5000 численост), която нанася тежко поражение на армията на патриотите (2000 численост) в Битката при Huachi. Остатъците от армията на патриотите се оттеглят в крайбрежните равнини при Babahoyo. Кралските испански войски продължават напредването си на юг, като по пътя си превземат всички главни градове.
...
Край на първия опит/етап за освобождение от испанско владичество на Кралска аудиенсия Кито (от армията на патриотите от Гуаякил).
февруари-юли 1821 г. – генерал Симон Боливар (Simón Bolívar), президент на обявената на 17 декември 1819 г. Велика Колумбия (Gran Colombia), изпраща своя генерал Антонио Хосе де Сукре (Antonio José de Sucre) със задачата да освободи град Кито и по този начин да присъедини Кралска аудиенсия Кито (1563 – 1822 г.) към Велика Колумбия (1819 – 1831 г.). ...
...
12 септември 1821 г. – Втората битка при Huachi – фелд маршал Melchor Aymerich нанася тежко поражение на армията на патриотите на генерал Сукре. Генерал John Mires е пленен. Кралските испански войски също търпят значителни загуби, което спира фелд маршал Melchor Aymerich да започне контранастъпление на юг в крайбрежните равнини.
19 ноември 1821 г. – в Babahoyo е подписано 90-дневно примирие, което слага край на злополучния първи опит на генерал Сукре да освободи Кито.
Край на втория опит/етап за освобождение от испанско владичество на Кралска аудиенсия Кито (от армията на патриотите от Гуаякил и генерал Сукре).
началото на януари 1822 г. – генерал Сукре подновява кампанията за освобождението на Кито (начало на 3-ти етап). ...
...
18 май 1822 г. – след най-трудния си поход армията на патриотите на Сукре достига Sangolquí (сегашно предградие на съвременния град Кито) и го обявява за част от независима Колумбия (Велика Колумбия).
Нощта на 23 срещу 24 май 1822 г. – армията на патриотите, наброяваща 2971 души, предприема изкачване по склоновете на вулкана Пичинча, за да изненада испанските кралски сили в Кито, наброяващи 1872 души. За съжаление на Сукре през нощта вали дъжд, пътищата стават кални, хората страдат от голямата височина (3200-3500 метра) и патриотите не успяват да стигнат навреме – в 8 часа сутринта Сукре дава заповед да спрат и да се прикрият от погледите на вражеските укрепления в Кито. За тяхно съжаление съгледвачите от укрепленията вече ги били забелязали и главнокомандващият кралските испански сили фелд маршал Melchor Aymerich наредил на войската си веднага да се отправи към патриотите. Целта му била испанските кралски сили да се изкачат по склоновете на вулкана Пичинча на по-висока позиция, отколкото позицията на патриотите, като по-този начин спечелят предимство в битката.
24 май 1822 г. – Битката при Пичинча – наречена е така, защото се провежда на склоновете на вулкана Пичинча над град Кито. И двете армии – на патриотите и на испанските кралски сили – страдали от голямата надморска височина (3200-3500 м) и трудния терен (дълбоки дерета, стръмни склонове, обрасли с гъсти храсталаци). Първият сблъсък станал в 09:30 часа. В началото кралските испански сили имали предимство (били на по-висока позиция и изненадата била на тяхна страна), а патриотите понесли значителни загуби, започнали да изпитват недостиг на муниции и започнали да се оттеглят. Тогава на помощ се притекъл батальонът от Великобритания (Шотландците и Ирландците), които успели да се изкачат на позиция, която била още по-високо от тази на кралските испански сили. Заедно с колумбийския баталион армията на патриотите съкрушила кралските испански сили, които претърпели тежки загуби и започнали да отстъпват към Кито. Войниците на патриотите ги последвали до началото на Кито, но благоразумно не навлезли в града. Така битката при Пичинча приключила с победа на патриотите – 3 часа след първия сблъсък. Загубите на патриотите били 200 загинали и 140 ранени, а на кралските испански сили – 400 загинали, 190 ранени и 1260 попаднали в плен.
25 май 1822 г. – войската на патриотите начело с генерал Сукре влиза в Кито.
16 юни 1822 г. – Симон Боливар пристига в Кито и официално го присъединява към република Велика Колумбия.
13 юли 1822 г. – град Гуаякил обявява включването на областта към република Велика Колумбия.
1824 г. – Еквадор е включен във Федеративна република Велика Колумбия.
1830 г. – Кито се отцепва от Велика Колумбия и се обявява за независима държава Еквадор със столица град Кито.
1852 г. – В страната е премахнато робството.
1853 – 1859 г. – Държавата се управлява от военни.
1859 – 1875 г. – Г. Морено установява диктатура, модернизира и обновява икономиката на Еквадор
1944 – 1946 г. – Управлява коалиционно правителство на Х. М. Веласко Ибара
1963 – 1966 г. – Военна диктатура.
1972 – 1976 г. – Военно правителство на генерал Г. Родригес Лара, което отстоява националния суверенитет и богатство
1988 г. – Президент става Р. Борха Севальос
1992 г. – Президент става С. Дуран Бален, който наследява тежко икономическо състояние на страната.
2003 г. – президент става Л. Гутиерес Борбуа.
2007 г. – президент става Рафаел Кореа.
До „Площада на независимостта“ се намираше сградата на общината, а в нея имаше туристически информационен център:
Служителката в информационния център, към която се обърнахме, знаеше добре английски език и беше много отзивчива. Отговори на всичките ни въпроси и ни обясни много неща. Даде ни и безплатна хартиена карта на град Кито, на която бяха отбелязани всички музеи, забележителности, църкви, паркове и атракции. Лично аз се почувствах много по-спокоен и уверен, като вече имахме подробна карта на града.
Картата беше много подробна, имаше всички улици, площади, паркове, а забележителностите бяха отбелязани с кръгчета с различен цвят (различните групи имаха различен цвят). Ето снимки на картата:
...
...
Служителката ни препоръча няколко музея, които да посетим, показа ни ги върху картата и ги загради с кръгчета. Попитахме я за лифта, който се качвал високо над град Кито към близкия вулкан, тя огради и него с кръгче. Валерия беше видяла реклама на туристически автобуси „хоп-он хоп-оф“, които правеха обиколки из Кито, като спираха на главните забележителности, попита служителката и тя ни обясни за тези автобуси – откъде тръгваха, кога беше първият и последният автобус, през какъв интервал вървяха, какъв им е маршрутът, колко струваха билетите…
Сърдечно благодарихме за информацията, излязохме от информационния център обратно на площада и продължихме да разглеждаме.
Всичко наоколо беше интересно!
Най-вече хората!
Имаше много индианци в традиционното им облекло – вълнени пончота, широкополи шапки, пъстри шалове… Едно е да четеш за тези неща в книгите и да ги гледаш във филмите, съвсем друго е да ги видиш на живо със собствените си очи, толкова близо и толкова естествено, един вид да ги „преживееш“...
Денят беше събота и очевидно бе пазарен ден, защото имаше много улични продавачи, които се опитваха да ти продадат най-различни неща (както полезни и практични, така и безполезни дрънкулки). В началото ми беше интересно и любопитно, но после стана доста досадно – отвсякъде някой ти подвикваше и те подканяше да си купиш нещо (при това на чужд език, който не разбирах).
Някои от хората носеха дебели якета, а други бяха по къс ръкав, но това не беше чудно, защото по прогноза следобяд се очакваха валежи, ето защо не бе добра идея да бъдеш без връхна дреха, когато започнеше да вали. Освен това температурата на въздуха беше около 12-14 градуса по Целзий, тоест не беше студено, но не беше и топло. И така беше целогодишно, нямаше сезони пролет, лято, есен и зима, а имаше сух и дъждовен сезон/период, но те не се различаваха особено, освен че през дъждовния период валеше повече.
„Южната част на града има субтропичен планински климат, докато северната част има топъл средиземноморски климат. Поради надморската си височина и близостта до екватора, Кито има постоянен сравнително хладен климат. Поради същите причини, Кито получава едно от най-силните слънчеви облъчвания в света, понякога достигайки UV индекс 24 по пладне. Сезоните са два: сух (юни-септември) и влажен (октомври-май). Средното количество годишни валежи е около 1000 mm.
Местоположението на Кито близо до екватора означава, че системи с високо атмосферно налягане са изключително редки. Все пак, периоди на по-спокойно време също са възможни.“
Температури в град Кито (по Целзий):
Средна годишна минимална температура – 9,8 градуса.
Средна годишна максимална температура – 21,4 градуса.
Средна годишна температура – 15,6 градуса.
Правеше впечатление малките амплитуди, в които варираха температурите в Кито по месеци, тоест нямаше голяма разлика дали беше януари, август или декември:
Средните минимални месечни температури бяха между 9,4 и 10,2 градуса (0,8 градуса разлика).
Средните максимални месечни температури бяха между 20,8 и 22,3 градуса (1,5 градуса разлика).
Средните месечни температури варираха в още по-малки граници – между 15,5 и 15,9 градуса (само 0,4 градуса разлика).
За сравнение – град София:
Средна годишна минимална температура – 5,8 градуса.
Средна годишна максимална температура – 15,9 градуса.
Средна годишна температура – 10,6 градуса.
Средни мин. месечни температури – между -3,9 и +15,1 градуса (19 градуса разлика).
Средни макс. месечни температури – между +3,4 и 27,5 градуса (24,1 градуса разлика).
Средни месечни температури – между -0,5 и +21,2 градуса (21,7 градуса разлика).
...
Друго нещо, което ми направи впечатление, бяха многото полицаи. Минахме покрай сградата на полицейското им управление (най-вероятно) и видяхме как в двора се бяха събрали десетки полицаи в синьо-черни униформи и им обясняваха нещо, очевидно това беше инструктаж. После полицаите излязоха и се насочиха към позициите си – ето част от полицаите на следващата снимка:
На всяко важно кръстовище пазеше полицай. Очевидно имаше нужда от тях и предупрежденията за висока престъпност в Еквадор, които прочетохме и които чухме, не са били неоснователни. И още нещо, направило ми впечатление – полицаите бяха любезни – исках да снимам една църква, а пред нея беше застанал полицай, който като видя, че исках да снимам църквата, се усмихна и се премести, за да не ми пречи на снимката.
А църкви имаше много… изглеждаха стари… доколкото можеха да се нарекат стари църкви на няколко века, все пак не трябваше да забравяме, че Америка е била открита от християните само преди малко повече от 500 години.
...
За религиите в Еквадор (информация от Уикипедия):
Според българската страница за населението в Еквадор в Уикипедия:
74,8-80,4% – католици
11,3-15,2% – протестанти
1,2-1,3% – Свидетели на Йехова
1,4-3% – други религиозни групи
5-7% – без религия.
...
Тук направихме кратка пауза в разглеждането на града поради една много важна причина.
Коя беше тази много важна причина, наложила спиране на разглеждането?
Разбира се, че сутрешното кафе на Валерия.
Еквадор се славеше като голям производител и износител на кафе, но по-късно научихме, че еквадорците не били големи почитатели на кафето и консумирали малко от напитката.
Освен това закуската, която изядохме сутринта в хостела, съвсем не беше достатъчна да засити двама български пътешественици, тръгнали да покоряват еквадорските върхове и забележителности, ето защо решихме да се подкрепим с втора закуска.
(Забележка: В България Валерия не закусва, но понеже бяхме в Еквадор, тук тя беше решила да закусва. Аз също често пропусках закуската в България, но понеже бяхме в Еквадор, реших да опитам еквадорската храна.)
Видяхме заведение за бързо хранене и решихме да влезем и да закусим. Името му беше „Restaurante Viena International“, но се оказа, че заведението беше типично еквадорско и нищо виенско не забелязахме. Намираше се на улица „Chile“ (входът му беше от северозападната страна на улицата, веднага след като се пресече улица „Juan Jose Flores“, вървейки в югоизточна посока – Restaurante Viena Internacional).
Заведението не беше голямо, но беше уютно и изглеждаше чисто. Нямаше много хора в него.
Седнахме, дойде сервитьорката с менюто. Тя не знаеше английски език, но все пак се разбрахме и поръчахме. Цените бяха нормални, като в България, даже на някои неща бяха по-високи. Честно казано, ние очаквахме да бъдат по-ниски, бяхме чели, че цените в Еквадор били по-ниски от тези в България, но останахме разочаровани, защото не бяха. Може пък да беше така, защото се намирахме в центъра на Кито.
На стената имаше няколко големи табла и няколко малки табла, на които бяха изобразени ястия и комбинация от ястия с цените им – нещо като менюта, окачени на стената.
Комбинациите (на менютата върху стената и в обикновеното меню) бяха означени с думата „combo“, която може би означаваше „комбинация“. Най-често „комботата“ бяха означени като Combo 1, Combo 2, Combo 3 и така нататък. По-късно видяхме, че това бе обичайно за заведенията в Еквадор. Практично и удобно, посетителят веднага се ориентираше за комбинациите, които можеше да поръча, и можеше лесно да сравни цените. Понякога комбинациите бяха едва няколко, понякога стигаха до 20. Сигурно не беше задължително да си поръчаш непременно комбинация, вероятно можеше да си поръчаш отделно само едно нещо или пък да си направиш твое „комбо“ по твой вкус и предпочитания.
Първите ни впечатления от еквадорската кухня бяха, че в нея основно място заемаха пилешкото, оризът, пържените картофи, бобът, авокадото...
Аз си поръчах пилешко с ориз и пържени картофки, към което имаше питка, чаша с безалкохолна напитка (сок) и чаша с нещо бяло, приличащо на мляко (оказа се мляко с ориз). Май че всичко това струваше 3 долара. Също така реших да взема и един омлет – поне да хапна обилно и яденето да се брои за обяд (наближаваше 11 часа, а не знаех дали щеше да има време и възможност за обяд след това):
Валерия беше по-скромна – поръча си омлет, питка, безалкохолна напитка и кафе:
Храната беше сравнително добра… като за изгладнял човек. Вкусът ѝ обаче беше малко странен и особен, но може би си въобразявах. Като че ли имаше малко подправки, а аз съм свикнал да готвя с повечко подправки, особено чубрица, та може и затова да ми се е сторила странна храната, а не защото бе от чужд континент.
Валерия обаче бе разочарована от кафето – сервираха ѝ голяма чаша с рядко кафе, което беше слабо. Валерия каза, че така го пиели и в САЩ – в големи количества, но разредено. Трудно бе за Валерия да обясни на сервитьорката, че искаше гъсто, късо кафе, а и едва ли тя можеше да го приготви по този начин. Лошо. Не е здравословно да си близо до човек, който не си е взел сутрешната доза наркотик – опа! – исках да кажа – сутрешната доза кафе.
Бързо се справихме с храната и отново излязохме по улиците на Кито. Оглеждахме се за кафене, в което Валерия да си поръча „нормално“ кафе. Учудващо, но бързо открихме такова и Валерия си поръча кафе еспресо (за 1,5 долара). Не си спомням дали ѝ хареса или и на това кафе намери кусури, но поне сега вече положението щеше да бъде по-спокойно!
...
Площад „Санто Доминго“ (Plaza de Santo Domingo) с паметника на генерал Антонио Хосе де Сукре (Antonio José de Sucre), освободителят на Кито от испанско владичество (победителят в Битката при Пичинча на 24 май 1822 г.):
...
Първият музей, който си бяхме набелязали да посетим, беше Градския музей на Кито. По пътя към него върху картата, която сутринта ни беше дала Сандра (собственичката на хостел „Ревълушън“), имаше отбелязана забележителност Calle La Ronda. Да си призная честно – тогава не знаех какво представлява тази забележителност, едва по-късно прочетох в интернет, че това е „бохемската улица на Кито“:
Преди времето на испанските конквистадори, Ла Ронда е била пътека на инките, която е била използвана от жителите за наливане на вода от близкия поток. Но след развитието на колониите в град Кито, който е бил северната столица на инките, потокът започнал да се замърсява. Някога изолираната пътека се превърнала в градска артерия на новоразвилия се град. През 17-ти век „Ла Ронда“ започва да печели слава като място, където се срещали художници, бохеми, поети и неразбрани творци. До 19-ти век дерето на потока е било запълнено, за да даде на града повече място за растеж, превръщайки се в това, което днес е известно като авеню „24 de Mayo“. Мястото е било известно като дом на някои от най-упадъчните барове, столове и публични домове в града.
Всички най-екстравагантни и известни видни личности на Кито – художници, скулптури, историци, музиканти, писатели, политици, маниаци и поети – са се разхождали по тази улица в някой момент. Въпреки това, до края на 19-ти век улица „Ла Ронда“ изпада в забвение. Някога красивите ѝ къщи започват да се рушат и тя губи привлекателността си, която е имала някога за жителите на Кито. Едва през 2006 г. Общината започва възстановяването на целия квартал, от който е част известната улица „Ла Ронда“, и тя се връща към живот, превръщайки се отново в традиционно място за нощен живот.
Уличката се оказа тясна, но много колоритна – със симпатични магазинчета, ателиета и причудлива коледна украса:
Валерия изглеждаше възхитена!
...
Тук трябваше да решим дали да посетим първо Градския музей на Кито или статуята на хълма Ел Панесийо. Избрахме музея.
Музеят на град Кито или Градският музей („MUSEO CIUDAD“) пресъздава историята на град Кито – от древните времена на първите заселници 8000 години преди Христа до наши дни. Тъй като град Кито е бил основен център в Еквадор, може да се каже, че този музей обхваща в голяма степен и историята на Еквадор.
За съжаление официалната страница на музея е на испански език:
Музеят е бил създаден през 1998 г. в сградата на болницата San Juan de Dios (https://en.wikipedia.org/wiki/San_Juan_de_Dios_Hospital_(Quito)), която е действаща от 1565 до 1974 г. – сградата е част от Световното културно наследство на Юнеско. В музея имаше специално експозиция, посветена на болницата.
Билетът за музея струваше сравнително малко – около 3-4 долара.
Преди да ни пуснат в музея ни събраха във вътрешния двор на сградата и служител на музея започна да ни обяснява – очевидно откъде да започнем разглеждането на музея и в каква посока. Обясняваше на испански език, но след това повтори на английски език специално за нас с Валерия (освен нас нямаше други англоговорящи). Ние вече бяхме подразбрали за какво ставаше дума, но учтиво изчакахме човекът да ни каже напътствията си. Всичко това отне около минута-две.
Информацията в музея беше предимно на испански език, но на повечето места (според Валерия те бяха недостатъчно) имаше и табелки с превод на английски език.
И тук, какво в повечето музеи, текстът беше ситен и трудно се четеше. Не знам защо изписват текста с толкова дребен шрифт, че да изпитваш затруднения при четенето и накрая да те заболи глава от толкова взиране и напрягане на очите.
Експозициите бяха представени в зали, които обхващаха определен исторически период. Първата зала, съвсем логично и естествено, обхващаше най-стария период – от първите заселници (преди около 10000 години) до идването на испанските колонизатори (преди около 500 години). Беше пресъздадено какви растения, плодове и животни са отглеждали, какви жилища са обитавали, имаше рисунки и макети, които бяха учудващо реалистични. Направих доста снимки, но тук ще приложа само малка част от тях, тъй като обемът на пътеписа би станал твърде голям (всички снимки от деня могат да бъдат разгледани чрез връзката в началото и в края на главата).
Втората експозиция обхващаше колониалния период на Кито – 16-18 век – от завладяването му от испанските конквистадори (1534 г.р 16 век) до борбата за независимост (1809-1822 г.).
Специално място беше отделено на католическата църква и на ролята, която е играла в живота на хората в онези времена:
Прехвърлихме се в следващата епоха – 19 век. Тук, разбира се, бе показана борбата за независимост от испанското владичество (Кито е бил първият град, който е обявил неподчинение и отцепване от испанската власт) и осемте години, когато Кито е влизал в пределите на Велика Колумбия (Gran Colombia, която е включвала в себе си територии на днешните Колумбия, Венецуела, Еквадор, Панама).
Вече се чувстваше „полъха на новото време“ – например в облеклото и в покъщнината:
...
Накрая стигнахме до последната експозиция – 20-ти век и съвременността. Основно място тук заемаше научно-техническата революция.
...
Накрая приключихме с разглеждането и на последната зала. Излязохме на терасата над вътрешния двор на музея. В центъра на двора имаше фонтан, но липсваше зеленина – имаше само няколко хилави дръвчета. Отвъд покрива на музея се белееха две кули – камбанарии на църква. На картата това бе отбелязано като манастир и църква Carmen Alto и също беше музей:
Бяхме разгледали първия си музей. Часът бе 13:30, а бяхме влезли в приблизително 12:05, значи обиколката на музея ни бе отнела около 1 час и 25 минути. Дали бяхме доволни? Разбира се, че да. Музеят беше интересен, но имахме тази забележка, че не всички надписи бяха преведени на английски език.
Излязохме на улицата и се зачудихме какво да правим оттук нататък. Започнахме да обсъждаме различните варианти. Можехме да продължим с разглеждането на следващия музей, но – да си призная честно – искаше ни се малко почивка от постоянното взиране във витрини и четене на надписи на чужд език. Погледнахме небето – облаците се бяха поразкъсали, вече не бяха плътна тъмна пелена, даже слънцето се мъчеше да се покаже. Изглежда, че дъждът се беше разминал и нямаше да вали. Затова решихме да отидем набързо до статуята на хълма Ел Панесийо. Искаше ми се да се качим там при хубаво и ясно време, за да можем да имаме хубава гледка, но прогнозата за следващите дни беше все една и съща – облаци и превалявания – така че едва ли щяхме да улучим по-подходящо време. А и сега бяхме така близо до хълма – в самото му подножие и лесно щяхме да стигнем догоре и да отметнем този задължителен обект.
Възникна обаче друг въпрос за решаване – дали да отидем догоре пеша или с такси. Аз бях склонен да се качим пеша – разстоянието не беше голямо (около 1,4-1,8 км в зависимост от кои улици щяхме да предпочетем), а и виждах стъпала за пешеходци, които съкращаваха големите завои на асфалтовите улици (разстоянието се намаляваше на около 1,1 км). Все пак денивелацията беше значителна – музеят се намираше на 1825 м н.в., а котата на хълма Панесийо бе 3016 м, тоест близо 190 метра положителна денивелация, което означаваше, че поне 30-40 минути изкачване не ни мърдаше, а това беше доста време, което не искахме да загубим. Плюс това не можехме да пренебрегнем и предупрежденията на Сандра (собственичката на хостел „Ревълушън“) за опасност от ограбване. Не мислех, че някой ще вземе да ни нападне открито посред бял ден, но кой знаеше… Неприветливият външен вид на къщурките, които се виждаха по пътя нагоре по склона на хълма, изобщо не ни вдъхваше доверие и допълнително ни караше да се замислим дали да рискуваме. Поради всички тези причини и понеже Валерия беше категорично против да се качваме пеша, взехме решение да вземем такси.
...
Видяхме едно спряло такси от другата страна на улицата, затова решихме да пресечем улицата и да отидем до него. Попитахме шофьора дали знае английски, но се оказа, че не знае. И тук допуснахме грешка! Опитахме се да се пазарим с него на смесица от английски, испански и жестове. Уж се разбрахме, че цената за отиване и връщане ще бъде 5 долара. Съгласихме се, не ни се видя нито скъпо, нито евтино, разстоянието бе едва 2 км.
Потеглихме в 13:48 часа.
Улицата стръмно се катереше нагоре по склона на хълма. В по-голямата си част беше павирана, от двете страни се издигаха подпорни зидове и неугледни постройки. Видяхме и хора – сториха ми се най-обикновени еквадорци, не изглеждаха заплашителни, някои от тях бяха разпънали сергии и продаваха плодове и други дребни неща.
...
С приближаването до върха на хълма, отстрани на улицата се появиха дървета и зеленина, всъщност горната част на хълма беше парк:
...
Улицата подсече източния склон на хълма, зави надясно (на запад), подсече и южния склон, след което последва нов десен завой, заобиколихме и западната страна на хълма и след още един десен завой спряхме от лявата страна на улицата – 13:54 часа. Пътуването ни беше отнело 6 минути, после джипиес-следата показа 2,5 изминати километри.
...
Бяхме спрели малко преди статуята – тя се издигаше само на 50-60 метра южно от нас:
Първите ми впечатления от статуята, да си призная честно, бяха, че отдалече е по-красива. Отблизо се виждаше, че е съставена от множество парчета, което ѝ придаваше вид, като че ли е съставена от кръпки. Приличаше ми, като да беше сглобена от конструктор ЛЕГО. Друго сравнение – пъзел. Поне аз не можех да се отърва от това чувство. Помислих си, че биха могли някак си да прикрият, да замажат цепнатините между отделните парчета и да не си личат толкова, но… кой съм аз, че да съдя…
Информация за хълма Ел Панесийо и статуята Ел Панесийо в Уикипедия:
За съжаление улучихме обедната почивка и не можахме да влезем във вътрешността на статуята, за да видим гледката отгоре. Докато чакахме да мине почивката и да отворят отново, решихме да се разходим наоколо из парка. Шофьорът на таксито, който беше до нас, разбра каква е работата и остана и той да чака, без да възразява. Това не ни се видя странно, защото помислихме, че така той щеше да бъде сигурен, че ще има пътници за обратния курс. Помислихме си, че ще трябва да му платим повече за това забавяне.
Имаше информационно табло, на което беше изобразена гледката, която се виждаше – църкви и манастири в града и вулкани на хоризонта:
За жалост облаци скриваха далечния хоризонт и не можахме да видим така мечтаните вулкани. Имената им бяха странни и причудливи, изобщо не знаех как правилно се произнасят, а да ги запомня беше мисията невъзможна, но то и нямаше нужда да ги помня, така че не се и мъчех.
Имаше малки заведения за бързо хранене, най-различни, имаше и много насядали хора, които ядяха с голям апетит. Размотаваха се и кучета, които чакаха някой да им даде нещо за хапване:
Паркът беше добре оформен и поддържан, мнозина еквадорци бяха насядали на тревата, почиваха си и се наслаждаваха на гледките. Имаше малко боклуци, които бяха разпилени извън кошчетата, но общо взето беше чисто:
...
Видяхме стъпала и криволичещи парапети, водещи надолу (на изток), и слязохме по тях – озовахме се на улицата за автомобили, която тук беше еднопосочна – заобикаляше статуята, минаваше покрай малък паркинг и отново се съединяваше, като ставаше двупосочна. Бяхме слезли под статуята (югоизточно от нея) и се откриваше хубава гледка към нея:
...
Обедната почивка беше може би половин час, така че вече беше време да се връщаме до статуята. Стигнахме и установихме, че бяха отворили. Влязохме вътре (14:15 часа) и си купихме билети – струваха около 2-3-4 долара, не си спомням вече точно колко, но не беше голяма сума.
Вътрешността на статуята всъщност представляваше малък музей. По удобна стълба лесно се изкачихме на втория етаж, където имаше прекрасни цветни витражи:
...
А под витражите имаше макети на големите църкви и манастири в Кито:
Малко история и факти за статуята:
Насочихме се към следващия етаж. Стъпалата и парапетите бяха удобни и сигурни, вероятността да се спънеш и да паднеш беше много малка. На следващия етаж имаше информация за строежа на статуята, снимки и подробности от етапите на строителството:
И така, накрая се качихме до последния етаж. От него нагоре започваше статуята, тоест досега се намирахме в пиедестала на статуята, а сега над нас беше същинската статуя. Виждаха се парчетата алуминий, от които тя бе съставена, както и номерата на всяко едно парче:
...
А това е поглед нагоре към върха на статуята:
Излязохме на външната тераса, която обикаляше в пълен кръг основата на статуята. Нейният парапет беше красиво оформен като извити листа и стигаше на височината на раменете:
Макар далечният хоризонт да беше забулен в облаци и вулканите да не се виждаха, градът Кито се виждаше идеално! Затова нямаше какво да мисля, а направо започнах да снимам – последователно и методично обхождах с фотоапарата и запечатвах всичко, което се виждаше. В този процес нямаше място за мислене, просто снимах, премествах се напред, пак снимах, отново се премествах напред, пак снимах…
На югозапад се намираха красиви дървета, погледът беше на едно ниво с върховете им, над които съвсем леко се показваха крайните квартали и предградия на Кито:
На северозапад и запад се издигаха склоновете на вулкана Пичинча (където се е състояла Битката на Пичинча през 1822 г., когато Кито е освободен от испанско владичество – за това ще стане отново дума малко по-късно):
На североизток се беше разстлал същинският град Кито – Историческият център, а след него и Новия център:
На изток кварталите заобикаляха хълма Ел Панесийо със статуята и продължаваха зад дърветата, които описах в началото:
Самата статуя от тази гледна точка – гледана отдолу нагоре – не беше изобщо впечатляваща, поне на мен не ми направи голямо впечатление:
А това е главата на змията, върху която змия е стъпила Дева Мария:
Следва панорама с максимално увеличение на обектива на фотоапарата.
На следващата снимка се вижда типичната архитектура на крайните квартали на Кито – пъстър килим от еднообразни паралелепипедни къщи, предимно с плоски покриви, предимно бели, но се срещаха и боядисани в най-различни цветове (приличаха малко на българските панелни блокове, но не бяха толкова високи):
На следващите снимки се виждат крайните квартали по склоновете на вулкана Пичинча – тук се е разиграла Битката при Пичинча на 24 май 1822 г., когато Кито е освободен от испанското владичество. Интересното за тази битка е, че се е провела на голяма надморска височина (3200-3500 м) и войниците са страдали от по-малкото кислород на тази височината:
Сега на приблизителното място на военните действия се издигаше паметник-музей – Museo Templo de la Patria (Cima de la Libertad) [Музей Храм на родния край (Върха на свободата)] – https://goo.gl/maps/7UzTcN9fdKXXSh4Z6 – който ясно се вижда на снимките:
Следва централната част на град Кито – Историческият център и Новият център зад него (на североизток):
Накрая – на изток и югоизток – отново се виждаше „пъстрата черга“ на крайните квартали:
Можехме да проследим пътя си от сутринта до тук.
Хостел „Ревълушън“, парк „La Alameda“ със статуята на Симон Боливар:
„Площада на независимостта“ („Plaza de la Independencia“), разговорно наричан още и със старото си име „Големия площад“ („Plaza Grande“), в центъра на който се издигаше Паметник на независимостта (Monumento a la Independencia), известен също като Паметник на героите от 10 август 1809 г. (Monumento a los Héroes del 10 de agosto de 1809):
Огромната катедрала, която видяхме в далечината:
Площад „Santo Domingo“ с паметника на генерал Антонио Хосе де Сукре:
Бохемската улица „La Ronda“:
Градският музей на Кито („MUSEO CIUDAD“):
Убедих Валерия да ѝ направя няколко снимки (по принцип тя не обича да се снима много-много). Композиция на снимката се оказа нелека задача – трудно беше да се хване в един кадър едновременно и града, и Валерия. И снимката да стане в момент, когато няма други хора в кадъра! Все пак постигнах някакъв резултат (макар че не бях напълно удовлетворен и исках да експериментирам повече, Валерия не се съгласи):
Време беше да слизаме, така че се насочихме обратно надолу към изхода – излязохме в 14:30 часа. Бяхме разгледали статуята за 15 минути, което сега ми изглежда малко, но пък бяхме видели и снимали всичко, така че нямаше смисъл да се бавим повече, защото имахме за разглеждане още много неща в Кито и трябваше да бързаме, и да не пилеем времето.
Отне ни минутка, за да стигнем до таксито. Потеглихме веднага към града – в 14:32 часа. Отне ни 10 минути, за да слезем – в 14:42 часа спряхме на 10 метра от мястото, от което бяхме тръгнали (после видях на джипиес-следата, че обратният път е бил около 2,9 км, докато на отиване е бил само 2,5 км, защото горе пътят беше еднопосочен и заобикаляше статуята). От тръгването в 13:48 часа бяха изминали 54 минути.
Дойде време да заплатим за таксито спазарените в началото 5 долара. Тук обаче шофьорът на таксито възрази и започна да иска повече пари. Ние се направихме, че не разбираме, всъщност наистина не разбирахме испанския на шофьора, а само се досещахме каква е работата. Но той не се отказа, взе лист хартия и химикалка и ни написа на него, че понеже ни е чакал 1 час, трябва да му заплатим 20 долара, обаче на човек! Общо 40 долара! Да, ама нещо не беше познал! Сигурно си мислеше, че си има работа с американци или европейци от по-културните европейски страни. Горкият, не знаеше, че беше попаднал на българи! Обясних му, че сме се спазарили за 5 долара и сме съгласни да му дадем общо 10 долара заради забавянето. Той не се съгласи. Аз не отстъпвах. Накрая ми омръзна и му казах, че няма да му платим толкова много и нека да извикаме полиция. Шофьорът продължи да си приказва нещо (на испански), а аз няколко пъти му повторих да извикаме полиция (на английски). Огледах се навън, но не видях полицейска кола, иначе щях да изляза и да извикам полицаите. Смятах, че полицаите щяха да вземат страната на чуждестранните туристи, а не на таксиметровия шофьор. Докато се оглеждах през стъклото, видях еквадорец, който минаваше съвсем близо до таксито. Отворих вратата и го поздравих. Запитах го дали знае английски, но за съжаление той отговори отрицателно. Опитах се да му обясня в каква ситуация сме попаднали, послужих си с листа и химикалката. Шофьорът разбра, че се опитвам да спечеля еквадореца на наша страна и започна и той да му обяснява своята гледна точка. Еквадорецът сякаш ме разбра и каза няколко думи на шофьора на таксито, които звучаха като укор и несъгласие с шофьора (поне на мен ми се стори, че еквадорецът не беше съгласен с шофьора). Тогава казах на еквадореца да извика полиция, която да реши спора. Не знам дали ме разбра (използвах смесица от жестове и английски думи), но тогава реших, че е крайно време да се измъкваме от тази нелепа ситуация. Трябваше да се възползваме от присъствието на еквадореца, в негово присъствие шофьорът на таксито може би нямаше да предприеме някакви насилствени действия срещу нас. Казах на Валерия да остави пари на таксиджията и да излиза бързо от таксито. Валерия хвърли 5 долара (или бяха 10, не си спомням вече), излязохме от таксито, благодарих на еквадореца и с бързи стъпки се отдалечихме от таксито. Опасявах се шофьорът да не хукне подир нас, но след малко видяхме, че не ни е последвал и се успокоихме.
Сега като го разказвам, случката звучи смешно и нелепо, но тогава много се бях ядосал и настроението ми се беше развалило! И то не заради парите. Макар 40 долара за 5,4 км и 54 минути да не бяха малко пари, щяхме да ги дадем, ако не се бяхме уговорили друго. Ядосвах се на моята глупост и лековерие! Когато видяхме, че сме уцелили обедната почивка на статуята и ще се забавим, трябваше веднага да платим на шофьора и нямаше да имаме тази разправия след това. Но… като се обърне колата, пътища много, както гласи поговорката. Това щеше да ни е за урок. Пак повтарям, много се бях ядосал и настроението ми се беше развалило. Дълго време след това (дори и през следващите дни) си припомнях неприятната случка и изпитвах негативни емоции. Лошо стана, че още първия ден в Кито преживяхме такова неприятно нещо, но нямаше какво да направим – такъв беше реалният живот. Чудя се какво щеше да стане, ако бяхме взели решение да се качим и слезем пеша, а не с такси. Но вече няма значение…
Отправихме се към следващия музей, който беше най-близо до нас – Museo del Carmen Alto. Той се намираше съвсем близо до Градския музей на Кито (Museo Ciudad).
Интернет страницата на Museo del Carmen Alto (на испански език):
(Западният ъгъл на кръстовището на улиците „Vicente Rocafuerte“ и „Garsia Moreno“.)
Тези две бели кули бяхме видели от терасата на Градския музей на Кито преди 1 час и 23 минути.
14:51 часа – насочихме се към входа на музея и си купихме билети от касата (цената беше няколко долара). Спомням си, че ме накараха да оставя на гардероб малката си раница (доколкото си спомням, гардеробът се намираше в друга стая, до която се стигаше през другата врата, тоест трябваше да излезем и да влезем отново, но успяхме да се оправим). От една страна, без раница разглеждането на музея щеше да бъде по-удобно, но от друга страна, в раницата остана водата, което щеше да е проблем, ако ни се допиеше вода, докато сме в музея.
На касата попаднахме на млад мъж, който говореше много добре английски и беше много отзивчив. Не пропуснахме да го разпитаме за забележителности и музеи, които да ни препоръча да посетим. Той се засмя и ни попита какво точно искаме да видим, защото в Кито имало над 100 музея и трудно щяхме да ги обиколим всичките. Обяснихме му, че сме само за няколко дни и той ни препоръча няколко музея, като ни ги показа на картата. Всъщност бяха десетина музея, човекът беше много начетен и разпален.
Museo del Carmen Alto се намира в сградата на църквата и манастира El Carmen Alto (La iglesia y monasterio de El Carmen Alto), които са построени през последното десетилетие на 16 век: https://es.wikipedia.org/wiki/Iglesia_de_El_Carmen_Alto_(Quito). В манастира продължават да живеят монахини от Орденът на босите братя на Пресветата Дева Мария от планината Кармел (на латински: Ordo Fratrum Diacalceatorum Beatae Mariae Virginis de Monte Carmelo, OCD): https://en.wikipedia.org/wiki/Discalced_Carmelites, които са част от Кармелитите (общото име на два римски католически религиозни ордена и една конгрегация. Отличителното при тях е строгото придържане към духовността и битието им на монаси отшелници на планината Кармел: Кармелити – Уикипедия). Музеят е основан през 2013 г. В неговите експозиции са представени няколко неща: религиозното изкуство на манастира El Carmen Alto, историята и ежедневието на общността на дискалските (босите сестри) кармелити в Кито, животът на Света Мариана де Хесус (национален герой на Еквадор), други експозиции.
Започнахме да разглеждаме. Музеят беше на 3 етажа. Имаше много интересни експонати, главно множество картини. За съжаление обаче бяхме разочаровани от (почти) пълната липса на превод на английски език. Надписите бяха на испански, на някои неща (на някои от картините например) се разбираха и можеше да се досетим за какво става въпрос, но други останаха загадка. Не е приятно да гледаш и да не можеш да разбереш какво гледаш.
Мариана де Хесус де Пареде (Mariana или María Ana de Jesús de Parede, „de Jesús“ на испански означава „на Исус“) е родена на 31.10.1618 г. в град Кито, Кралска аудиенция Кито, Вицекралство Перу, Кралство Испания. Родителите ѝ били аристократи, била е най-малкото от 8 деца. Остава сираче на четиригодишна възраст, отгледана от една от по-големите си сестри. Отдава се на Бога и води аскетичен живот, посвещавайки се на молитви, пост и други благочестиви практики, посвещава се на бедните, болните, на местните индианци. Приета е във Францисканския орден. Отказва да постъпи в манастир.
Хората разказват, че е можела да предсказва бъдещето, да вижда далечни събития, сякаш минавали пред нея, да разчита тайните на сърцата, да лекува болести само чрез знак на кръста или чрез поръсване на страдащия със светена вода и че поне веднъж е възкресила мъртъв човек.
През 1645 г. град Кито е засегнат от земетресения, след това от епидемии. Мариана де Хесус де Пареде публично обявява, че ще се пожертва, за да спре епидемияте. Умира малко след това – на 26.05.1645 г., на двадесет и шест годишна възраст. Град Кито е спасен.
Веднага след нейната смърт от кръвта й изникнала чисто бяла лилия и разцъфнала – чудо, което й дава титлата „Лилията от Кито“.
Беатифицирана ѝ е през 1853 г. от папа Пий IX, а е канонизирана през 1950 г. от папа Пий XII. Беатификация (от латински Beatus – честит, блажен, и facio – правя някого честит, блажен) означава причисляване на умрелия към лика на блажените (в католическата църква), а канонизацията е процес на причисляване на някого към лика на светиите (в католическата църква и в православната църква). Причисляването към лика на светиите означава, че Църквата свидетелства за близостта на тези хора до Бога и им се моли, като на свои покровители. По правилата на католическата църква, процесът на причисляване към лика на светиите обикновено започва пет години след смъртта на човека. Разграничаването между беатификация и канонизациея се прави през 1642 г. от папа Урбан VIII. Започват да различават два вида (разреда) светии: „блажени“ и „светии в собствен смисъл“. „Блажените“ се почитат само в една област или страна като актът за обявяването им за блажени се нарича беатификация. „Светиите в собствен смисъл“ се почитат от цялата църква, а актът на тяхното обявяване за светии на цялата църква се нарича канонизация, тоест „светията в собствен смисъл“ най-напред преминава през степента на „блажен“.
Света Мариана де Хесус е първия обявен светия на Еквадор. Почитана е като символ на град Кито и светец покровител (патрон) на Еквадор, а през 1945 г. е обявена за национален герой на страната. Освен на Еквадор, тя е покровител (патрон) и на Америка, защитник и закрилник на болните, на сираците, на отхвърлените от религиозни ордени... Нейният празник се чества на 26 май от еквадорската нация и на 28 май от Францисканския орден.
Семейството на Мариана де Хесус де Паредес даряват сградата, където е живяла тя, за манастир – на 4 февруари 1645 г. е основан манастир El Carmen Alto (monasterio del Carmen Antiguo de San José, monasterio de El Carmen Alto). В него се настаняват сестрите босоноги кармелитки на Кито. Манастира дава подслон на жени сираци, овдовели жени или останали без брак. Векове наред сестрите кармелитки живеят уединен религиозен живот. На 5 декември 2013 г. след преговори между манастира, общината на Кито и Fundación Museos de la Ciudad е открит музеят Carmen Alto. Целта на музея е да покаже културно-религиозното наследство и изкуство на кармелитските монахини, както и живота на света Мариана де Хесус, като манастирът и музеят съжителстват заедно и монахините продължават да водят религиозния си начин на живот в манастира.
Така. Връщам се в сградата на музея. Без да знаем и без да сме искали, бяхме попаднали в музея на света Мариана де Хесус – светицата на Еквадор, покровителката на страната, еквивалента на свети Иван Рилски в България! Жалко, че по надписите не можех да се ориентирам точно в кои стаи и как е минал животът ѝ… Всъщност – да си призная честно – като разглеждах музея, нямах представа, че света Мариана де Хесус е първият светия на Еквадор и национален герой, усещах, че е значима личност, но от испанските надписи не можах да си преведа защо беше толкова значима и важна. Сега вече, пред компютъра с Гугъл Преводач, е лесно:
...
[Появата на детето Исус на света Мариана де Хесус:]
[Света Мариана де Хесус разпната:]
[Света Мариана в концерт:]
[Покаяние на света Мариана де Хесус:]
...
Стенописите на манастира бяха впечатляващи и макар леко повредени, имайки предвид на колко години са, бяха забележително запазени. Под всеки стенопис имаше картина на сцената, която бе изобразена върху него. Вероятно сцените върху картините бяха изобразени по църковния канон, защото не бяха точно копие на стенописите, а имаше малки различия между тях и стенописите.
Беше пресъздаден живота на монахините от кармелитската църква:
...
Имаше няколко зали с отделни изложби на художници, стилът им бе малко странен…
...
И отново попаднахме в стая, където бе живяла света Мариана де Хесус...
...
Преминахме към следващите зали, в които имаше нови и нови интересни експонати…
...
Часът вече бе 15:28 и беше крайно време да приключваме с този музей.
15:30 часа – излизаме от музея Carmen Alto. Обиколката му ни отне 39 минути.
Зачудихме се какво да правим. Останалите музеи щяха да затворят след 1-2 часа, тоест нямахме много време, едва ли можехме да разгледаме повече от още един музей. А и малко се бяхме изморили от толкова разглеждане, да си призная честно. На мен лично ми се искаше малко почивка и нещо различно от постоянното взиране в експонати и борба при разчитането на дребни надписи на испански език. Валерия се чувстваше по подобен начин (тя отново изрази негодувание, че повечето надписи не били преведени на английски), така че единодушно решихме да спрем с музеите засега и да се насочим към разглеждане на улиците на града.
Тръгнахме по улица „Garcia Moreno“ в посока центъра (на североизток).
Минахме покрай старата сграда на Централната банка на Еквадор (Banco Central del Ecuador) – наистина бе впечатляваща:
...
След това по улицата се появи огромна църква, чието име не съм сигурен как точно се превежда – на испански език името е Iglesia de la Compañía de Jesús, а на английски – Church of the Society of Jesus:
Личеше си, че църквата е древна – в Уикипедия после прочетох, че строежът ѝ е започнал в началото на 17 век – през 1605 г. – и е приключил 160 години по-късно – през 1765 г.
Характерно за Стария (Историческия) център на Кито бе съчетаването на стария бароков стил – като на по-горната църква – и новия модерен стил – като на сградата срещу църквата например:
Скоро стигнахме до централния площад – „Площада на независимостта“.
...
В подробния пътепис са описани сградите, които се намират от четирите страни на площада, както и кратката им история:
Католическата катедралата на Кито (югозападната страна на площада):
Двореца Каронделет (Palacio de Carondelet, Carondelet Palace)(северозападната страна на площада):
Двореца на общината/Общинския дворец (Palacio Municipal de Quito, Municipal Palace)(югоизточната страна):
Североизточната страна на квадрата на „Площада на Независимостта“ бе заета от 2 сгради:
Архиепископския дворец (на испански: Palacio Arzobispal, на английски: the Archbishop's Palace)(вляво от паметника):
Хотел „Плаца Гранде“ или Дворецът на Писаро (на испански: Palacio de Pizarro на английски: hotel Plaza Grande):
Направи ми впечатление, че пред входа на двореца Каронделет, който в днешно време бе седалище на правителството на Република Еквадор, работно място на президента на републиката, имаше почетна охрана, както и пред българското Президентство. Но защо бяха тези огради и заграждения от бодлива тел?! Да се пази властта и президента от любовта на народа? Тук е момента да обърна внимание, че огради и бодлива тел имаше не само около двореца, а и по другите улици в близост до площада. Вероятно бяха останали след последните протести преди около 2 месеца (против политиката на правителството и по-специално против повишаване цените на горивата), когато положението е било толкова сериозно, че заради безредиците правителството се е евакуирало от столицата Кито във втория по големина град Гуаякил на брега на Тихия океан. Сетих се за съобщението на страницата на Министерството на външните работи на България:
„На 3 октомври 2019 г., правителството на Еквадор обяви извънредно положение в страната в резултат на избухналите масови протести и демонстрации.Предвижда се то да продължи поне 60 дни, с възможност за включване на армията за справяне с протестите и възстановяване на обществения ред.“
Е, очевидно протестите бяха спрели, но част от загражденията още стояха, може би в случай на нови размирици:
Уточнение: Този първи ден в Кито нямах представа дали туристи са допускани в описаните по-горе сгради (безплатно или срещу такса). Това нямаше и голямо значение, тъй като и без това нямахме време, за да ги разгледаме. Също така не знаехме и дали може да се влиза свободно в църквите, по кое време на деня не можеше поради провеждането на църковните служби. (Въпреки че и католиците са християни, аз бях православен християнин и – колкото и глупаво да беше – изпитвах известни резерви доколко православен християнин може да се моли и да пали свещи в католически храмове.) По-късно видях снимки от вътрешността на големите църкви в Кито и останах възхитен от богатата украса в тях. Може би трябваше да предвидим време да разглеждаме църквите и от вътрешната им страна, но този първи ден бях леко дезориентиран и „стреснат“, така че не вземах най-правилните решения. Вероятно се успокоявах, че имаме още няколко дена за разглеждане на Кито и ще успеем да видим всичко, но както ще стане ясно по-късно в пътеписа – времето никога не стига и рядко човек може да види „всичко“. Важното е да си подредиш правилно приоритетите и да избереш кое ти е по-важно. А за мен най-важното бе Чимборасо и за съжаление църквите останаха на заден план…
Небето се беше навъсило от плътни тъмни облаци, които бяха слезли ниско по склоновете, заобикалящи града.
...
Всеки момент можеше да завали, но това не ни тревожеше особено, защото имахме якета, а и хостел „Ревълушън“ беше наблизо (на около 1,5 км), така че лесно щяхме да се приберем и подслоним в него, макар и малко намокрени. Все пак не беше добре да вали, защото имаше още поне 2 часа до свършека на деня, които трябваше да оползотворим с разглеждане, нали затова бяхме дошли в Еквадор. Тъй че продължихме да разглеждаме, а какво по-хубаво за разглеждане от хората…
На площада все още имаше много хора, макар че бяха намалели. Все още се срещаха упорити продавачи. Разбира се, полицаите продължаваха да охраняват на кръстовищата.
Друго интересно бяха индианците и тяхното облекло.
16:10 часа – решихме да отидем до голямата катедрала, която бяхме видели сутринта, и да я разгледаме.
Разстоянието до катедралата на картата не беше голямо – едва около 700 метра, но улицата се оказа стръмна и трудна за изкачване. Това са истинските планинари – преодоляват хиляди метри денивелация до някой връх и не се оплакват, а в града мрънкат, че улицата им била стръмна. В интерес на истината (и на статистиката) денивелацията между Централния площад и катедралата бе около 40 метра (площадът бе на около 2820-25 м н. в., а горния край на улицата при катедралата бе на около 2865 м н. в.).
Улица „Garcia Moreno“, по която се качихме, беше еднопосочна и тясна, по нея имаше доста движение, включително и автобуси.
16:17 часа – църквата „Санта Барбара“ (на испански: Iglesia de Santa Bárbara, на английски: The Saint Barbara Church)(построена около 1550 г., напълно разрушена от земетресение, построена отново 1892 г., повредена от земетресение 1987 г. и възстановена отново):
Поглед назад (на югозапад) към централния площад и хълма Панесийо:
И по тези тесни улички вървяха големи автобуси:
Поради стръмния наклон на улицата, тротоарите имаха стъпала и интересни скосявания пред гаражите, за да могат колите удобно да влизат и излизат:
Накрая улицата стана много тясна и стръмна, колите изчезнаха:
А това бодливото растение върху подпорната стена би трябвало да е агаве:
...
16:25 часа – стигнахме до края на стръмния баир…
...
… и като погледнахме надясно – УАУ!
Това е панорама от 3 снимки, сглобени с Фотошоп, тъй като катедралата беше толкова голяма, че обективът на фотоапарата ми не можа да я побере в един кадър.
Продължихме напред по улицата и видяхме порта в оградата, през която можехме да влезем.
След портата имаше големи стълбища, които слизаха надолу към катедралата. Отново ме поразиха размерите ѝ. Нямаше как да я побера в един кадър на фотоапарата и просто не можех да преценя как точно да я снимам. Реших да щракам безразборно и много, дано успея да запечатам някой добър кадър, пък после можеше да сглобявам отделните кадри в панорами с помощта на компютърна програма.
Отидохме до входа на катедралата и видяхме, че се заплаща такса за влизането – таксата беше малка – 2 долара, но научихме, че тази такса била само за разглеждане вътрешността на катедралата, а за да се качиш горе на двете часовникови кули, трябвало да се закупи друг билет от друго място. Работното време на двете кули обаче скоро щяло да приключи, така че кулите щяха да останат за някой от следващите дни, а днес имахме време само да влезем и да разгледаме вътрешността на катедралата.
Базиликата на националния обет (на испански: La Basílica del Voto Nacional, наричана още de la Consagración de Jesús [Освещаването на Исус] или Basílica de San Juan [Базилика на Сан Хуан]; на английски: The Basilica of the National Vow) – най-голямата неоготическа базилика в Еквадор и в Америка.
През 1883 г. отец Хулио Матовеле предлага идеята за изграждане на паметник, който вечно да напомня за посвещаването на Еквадор на Светото сърце на Исус:
https://en.wikipedia.org/wiki/Sacred_Heart: The Most Sacred Heart of Jesus е католическа преданост към сърцето на Исус Христос като символ на божествената любов и източник на тайнствата на църквата.
На 23 юли 1883 г. президентът Луис Кордеро издава указ, който е изпълнен на 5 март 1884 г. от президента Хосе Мария Пласидо Кааманьо. Конгресът, в съответствие с бюджета за годината, определя 12 000 песо за строителството – 1000 песо на месец, започвайки през 1884 г. С указ от 3 юли 1885 г. IV провинциален съвет на Кито превръща изграждането на базиликата в религиозен ангажимент в името на страната. През 1887 г. с одобрението на папа Лъв XIII започва изграждането на монументалната сграда. За да се продължи строителството, започват да се приемат дарения от вярващите – пари, строителни материали, труд – срещу изписване на имената им върху камъните на базиликата. През 1895 г. държавата въвежда данък върху солта, за да продължи строежа. През 1901 г. отец Матовеле и неговата общност от мисионерски монаси поемат строителството по искане на архиепископ Педро Рафаел Гонзалес Калисто. Сградата е проектирана от архитект Емилио Тарлие на стойност 40 000 френски франка. Тарлие е вдъхновен от катедралата „Свети Стефан“ в град Бурж, Франция. На 10 юли 1892 г. е положен първият камък. Между 1892 и 1909 г. е построена катедралата „Сърцето на Мария“. Въпреки че декоративните детайли все още липсват, може да се каже, че сградата, както е известна днес, е завършена през 1924 г.
На 30 януари 1985 г. базиликата е осветена от папа Йоан Павел II, а на 12 юли 1988 г. е официално осветена и тържествено открита.
Дали базиликата в днешни дни е напълно завършена? Не зная. Мисля си, че винаги може да се надгради, да се подобри, да се „ъпгрейдне“... Вероятно таксата от 2 долара, която се плаща за входен билет, отива за ремонти и довършване на базиликата. Ако е така, то всеки влязъл в нея е допринесъл за нейното съществуване, макар и малко…
16:34 часа – влизаме в базиликата.
Отвътре сградата беше огромна!
...
...
...
16:52 часа – излязохме навън. И отново се започна снимане…
Трудно се снимат хора с широкоъгълен обектив и то вертикално – Валерия излезе доста издължена, но нямаше друг начин да я хвана заедно с целите кули и кръстовете най-отгоре:
...
17:03 часа – започнахме да слизаме обратно към Историческия център, но по различна улица – „Венецуела“ („Venezuela“). Покрай нас мина автобусче от тези с откритите прозорци, които возят туристи на обиколка из града:
Ние също мислехме да взимаме такова бусче, но не знам дали си заслужаваше. Едва ли щеше да струва скъпо, но трудно се снима от такъв автобус.
Надолу по улицата се отбихме в магазин за домашни потреби – трябваше да купим преходник за щепселите на електроуредите си, които не можеха да се включват в еквадорските контакти. В хостел „Ревълушън“ имаше един такъв преходник, който предвидливо беше оставен от Сандра за чужденци като нас, които имат несъвпадение на щепселите. Той ни вършеше работа на първо време, но ни трябваха още преходници, тъй като скоро батериите щяха да се изтощят и щеше да се наложи да ги зареждаме едновременно на няколко зарядни. Да не забравяме, че след 3 дни се местехме в къщата за гости на фирмата „Andes Climbing“, където сигурно също щяха да ни трябват преходници, така че нямаше да се размине покупката им. Продавачът в магазина не знаеше много английски, но ние бяхме взели преходника от хостел „Ревълушън“ и като му го показахме, той разбра какво искаме. Цената на 2 преходника беше 50 цента или 1 долар общо. Проблемът беше, че нямахме дребни пари и дадохме 10 долара на цяло. Продавачът нямаше да ни върне ресто, но не се оплака и не ни прати да ги развалим в друг магазин, както обикновено правят продавачите в България. Вместо това се усмихна, взе банкнотата, обясни ни, че отива да я развали, излезе от магазина и след 4-5 минути се върна, и ни даде рестото. Много добре стана, че осигурихме преходници.
17:30 часа – върнахме се обратно близо до Централния площад и се разходихме малко в страничните улички. До залеза на Слънцето в 18:10 часа оставаха около 30 минути. Понеже не искахме да замръкваме още първата вечер в Кито, решихме полека-лека да се започваме да се придвижваме в посока към хостел „Ревълушън“.
Хванахме обратно по улица „Гуаякил“ („Guayaquil“) на североизток.
17:52 часа – стигнахме до площад „Сан Блас“ („Plaza San Blas“) и църквата „San Blas“ в горния му край:
До него вдясно беше площад „Хермано Мигел“ („Plaza Hermano Miguel“), на който имаше монтиран надпис с името на град Кито и числото 2020 – очевидно тук се готвеха да посрещат Новата 2020 година (само след 24 дена):
Небето започна да притъмнява, постепенно се запалваха светлините на града.
...
17:56 часа – стигнахме до паметника на Симон Боливар и парк „Аламеда“ – колко е хубаво да имаш нещо познато. Все още не се бе стъмнило, така че не се върнахме директно в хостел „Ревълушън“, а решихме да заобиколим парка и да потърсим хранителен магазин, защото нямахме почти нищо за ядене, освен малко сладки неща. Можехме да ядем отново в заведение за бързо хранене, но това не беше вариант, защото трябваше да имаме резерви и в стаята. Нямаше да гладуваме.
Продължихме по булевард „10 август“ („Avenida 10 de Agosto“).
...
18:02 часа – стигнахме до „Площада на Републиката“ („Plaza de la Republica“), над който се издигаше красивата сграда на държавната администрация на област „Пичинча“ („Government of the Province of Pichincha“):
На заден план се виждаше планината – склоновете на връх Руку Пичинча:
Бяхме намислили да качим този връх като начало на аклиматизацията ни. Мислехме, че колкото по-скоро започнем да се аклиматизираме, толкова по-добре. Не трябваше да чакаме програмата на фирмата „Andes Climbing“, започваща на 11 декември, щом можехме да започнем с изкачването на високи върхове още сега. Самият връх Руку Пичинча беше висок 4696 м и едва ли в момента най-високата му точка се виждаше от облаците, но и дотам, докъдето се виждаше, ми изглеждаше много високо и много далече. Добре, че имаше лифт до почти 4000 м н. в., иначе ако трябваше да качваме целия склон пеша – нямахме шанс да качим върха без преспиване, а за преспиване нямахме време.
Времето напредна, все повече се смрачаваше, астрономическият залез беше след няколко минути, но плътните облаци караха полумрака да се спуска по-рано. Скоро щеше да се стъмни, така че решихме да направим завой надясно и да се насочваме към хостела. Придвижихме се по улица „Hermanos Pazmino“ на югоизток, като се оглеждахме за хранителен магазин. За съжаление не успяхме да намерим. Трудно беше със случайно бродене из уличките да улучим голям магазин, можеше изобщо да не успеем.
18:16 часа – излязохме на големия булевард „Grand Columbia“. През булеварда отсреща имаше няколко големи болници, а пред тях се бяха струпали тълпи от хора с тъмен цвят на кожата. Може би това бяха болни, чакащи да ги приемат за лечение в болницата? Не знам, но видът им не ми вдъхваше доверие и решихме да прекратим с търсенето на хранителен магазин, и да се прибираме директно в хостела, преди да се е стъмнило окончателно. Може би нямаше опасност тези хора да ни направят нещо лошо, но все още си спомнях предупрежденията на собственичката на хостел „Ревълушън“ Сандра да не забравяме, че тук е Южна Америка и престъпността е голяма. Нямаше смисъл да рискуваме излишно.
Пряката, водеща до хостела, беше на 300-400 метра. По пътя видяхме едно-две заведения за бързо хранене, но както вече отбелязах – готвена храна не ни вършеше работа. Валерия ми се беше малко паразсърдила, че не успяхме да намерим магазин, но какво можех да направя, като нямахме късмет?
18:24 часа – тъкмо преди да стигнем и да завием по пряката към хостела и – о, чудо! – видяхме хранителен магазин! И то не какъв да е, а голям супермаркет! На 200 метра от хостела!
Магазинът се казваше „Tia“ и после разбрахме, че са голяма верига магазини, нещо като Кауфланд или Била в България, макар магазините им да не бяха чак толкова големи като площ. Беше украсен с коледна украса. Малко странно ми изглеждаше Дядо Коледа на това топло време и след толкова палми, които бях видял през деня.
Влязохме в магазина и бързо се ориентирахме. Купихме най-необходимите неща, които нямаше да се развалят бързо, колкото да имаме какво да хапваме в хостела, ако огладнеем – 2 хляба (бели), масло, доматена салца (доматено пюре или може би кетчуп?), салам мортадела (който после се оказа различен от българската мортадела), 910 грама банани:
Цените бяха в американски долари и не бяха крайни – на някои от продуктите (отбелязани със звездичка) им се начисляваше допълнителен данък – „Iva“ (вероятно данък продажби или ДДС). Размерът на данъка беше 12%. Не ми беше ясно какъв бе критерият за облагане, които продукти се облагаха и кои не. В нашия случай обложени бяха маслото и доматената салца.
Курсът на американския долар по това време беше около 1,76 лв за 1 $.
Мислехме, че хранителните стоки ще бъдат малко по-евтини от тези в България, но не беше така, бяха горе-долу еднакви. Хлябът беше скъп – 1,19 $ бройката. Особено неприятно ни изненада цената на бананите. Мислех си, че щом бананите се произвеждат в Еквадор и се изнасят навсякъде по света, цената им тук ще бъде много по-ниска, отколкото в България. Представях си, че цената им ще бъде под 1 лев/кг (в България по това време бе средно 2,3 лв/кг, на промоция – 1,80-2,00 лв/кг). Мислех си, че всеки ден ще си купувам по много банани и ще се тъпча с тях „на корем“! Каква бе изненадата ми, като видях цената на бананите в магазина – 1,08 $/кг (около 1,90 лв/кг)?! Илюзиите ми за ядене банани на корем бързо се изпариха…
Не можахме да намерим рафта с шоколадите. Мислехме, че сме го пропуснали, но после се оказа, че няма такъв рафт. Разбрахме, че в Еквадор не се продаваше много шоколад и нямаше такова голямо разнообразие на видове като в България. Изобщо сладкишите бяха различни и засега се въздържахме да купим от тях.
18:50 часа – излязохме от магазина. Пазаруването ни отне около 25 минути.
18:57 часа – пристигнахме до входната врата на хостел „Ревълушън“.
Беше се стъмнило напълно. Улиците бяха опустели.
...
Близо до екватора се мръква бързо след залеза на слънцето. Полумракът трае по-малко – около 21-22 минути за разлика от 28-32 минути в България. Причината за това е траекторията на Слънцето – то залязва под по-голям ъгъл спрямо хоризонта и по-бързо слиза под хоризонта, откъдето и по-бързо светлината му угасва и настъпва мракът и нощта.
Направи ми впечатление черните чували с боклук, струпани до станата от другата страна на улицата. По-късно с Валерия се замислихме, че пред къщите не бяхме видели кофи за боклук като в България. Стигнахме до извода, че кофи няма, а хората събират боклука си в чували и ги оставят отстрани на улицата, откъдето службата по чистотата ги събира.
Равносметка за деня – 7 декември 2019 г.:
Преходът ни до Историческия център на град Кито:
Изминато разстояние – общо – около 18 км.
(Изминато разстояние – пеша – около 12,6 км.
(Изминато разстояние – с кола – около 5,4 км.
Положителна денивелация – около 340 м.
Отрицателна денивелация – около 340 м.
Минимална надморска височина – около 2805 м.
Максимална надморска височина – около 3025 м.
Общо времетраене (с почивките) – около 9 часа и 50 минути.
Разгледани:
Историческият център на Кито,
Градският музей на Кито,
Статуята на хълма Ел Панесийо,
Музей Carmen Alto,
половината Базилика на националния обет.
19:00 часа – влязохме в стаята си в хостел „Ревълушън“:
Много странно как за една сутрин успяхме да разхвърляме багажа си толкова много?
Истината е, че ми правеше удоволствие да ровя и да прехвърлям багажа си. Изпитвах задоволство, като преглеждах екипировката и си представях как ще влезе в употреба. Радвах се, че имахме всичко необходимо, за да изкачим Чимборасо (разбира се, като не броим котки, пикели, каски, седалки, въжета… но тях щяхме да получим от фирмата „Andes Climbing“). Валерия дори започна да пробва новата екипировка – например балаклавите:
Да, смеехме се и ми беше радостно, но не можех да не изпитвам и съвсем леко безпокойство и опасения – дали щяхме да се справим, дали щяха да ни стигнат силите? Искаше ми се да вярвам, че да. Бяхме обаче едва в началото – само първия ден, а ни оставаше още дълъг път, докато стигнем до финала…
След 20:00 часа седнахме да вечеряме – от храната, която бяхме купили от магазин „Tia“. Намазахме си филии с масло (хлябът се оказа, че е много мек и сладникав, подобно на този в САЩ, но беше вкусен), сложихме им малко от доматеното пюре (то се оказа по-скоро кетчуп, но не беше лошо), а саламът се оказа, че не е никаква мортадела – нямаше маслини, на вкус приличаше на българския евтин телешки или хамбургски салам, тоест не беше с високо качество, но се ядеше. При бананите нямаше изненади – имаха вкус на българските еквадорски банани!
Прегледахме прогнозата за времето. Не се беше променила особено – всеки ден превалявания, макар и кратки. Гледахме за Кито и за връх Руку Пичинча, за трите следващи дни – 8, 9 и 10 декември. Трябваше да изберем най-подходящия ден за качването на върха. За съжаление нито един от трите дни не беше подходящ, всичките ги даваха валежни. Все пак най-малко щеше да вали през утрешния ден – 8 декември. В началото на деня даже даваха сравнително хубаво време – без никакви валежи с малко слънце. Следобяда обаче се задаваше буря, при това силна. Не можех да си представя какво представляваше гръмотевична буря на 4696 метра надморска височина, но не исках и да разбирам. Трябваше да се качим на върха преди обяд и следобяда вече да сме слезли, за да изпреварим бурята. Вярно, че беше много рисково да разчитаме, че ще успеем и че бурята няма да избърза, но нямахме избор – другите два дни, на 9 и 10 декември, времето го даваха още по-лошо, с още повече валежи, при това през целия ден.
Освен това трябваше да решим дали и кога да ходим до паметника „Mitad del Mundo“ („Центъра/Средата на света“). Той се намираше извън града и понеже не познавахме градския и междуградския транспорт, нямаше да ни е лесно да стигнем до него. Разглеждането му щеше да ни отнеме доста време, така че се двоумяхме дали да ходим да го гледаме сега или да отложим за след качването на Чимборасо, когато щяхме да имаме повече време и да бъдем по-спокойни.
Оставаше и проблемът със забравените от мен пари. Нямахме достатъчно пари в брой, а трябваше след 3 дни да дадем на Диего (собственикът на фирмата „Andes Climbing“) около 2100 долара в брой за аклиматизационната програма и изкачването на Чимборасо. Трябваше да осигурим тези пари и то не само да са налични в банковата карта на Валерия, но и да ги изтеглим в брой. Ако имаше лимит за теглене за 1 ден примерно 200 долара, щяха да са ни нужни цели 11 дни, за да успеем да изтеглим 2100 долара. Дали Диего щеше да се съгласи да чака толкова?
Всички тези въпроси се прескачаха в съзнанието ми преди да заспя. Но можех ли да им отговоря? Беше ли по силите ми да ги реша сега? Не. Затова освободих мислите си от въпросите и заспах, припомняйки си нещата, които бяхме видели през този дълъг и интересен ден…
Връзка към глава 7. (07.12.2019 г.) – подробния пътепис в Гугъл Документи:
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Последната промяна е направена от stefan_iliev38 на Съб Дек 31, 2022 3:37 am; мнението е било променяно общо 1 път
Вто Дек 20, 2022 7:02 am
stefan_iliev38
Регистриран на: 25 Сеп 2009 Мнения: 3289 Местожителство: Кюстендил; София, кв. „Овча купел"
8. Връх Руку Пичинча 4696 м
(3 ден - 08 декември 2019 г.)
хостел „Ревълушън“ 2840 м – пеша – 2825 м –
такси – 2800 м – 3117 м – лифт Телеферико – 3947 м –
пеша – връх Руку Пичинча 4696 м – 3947 м –
лифт Телеферико – 3117 м – автобус –
хостел „Ревълушън“ 2840 м, нощувка
Връзка към глава 8. (08.12.2019 г.) – подробния пътепис тук в Гугъл Документи:
Планът за днес беше да изкачим връх Руку Пичинча (Ruku Pichincha) 4696 м н. в.
Времето го даваха нестабилно и следобяда да се разваля, прогнозите бяха за проливен дъжд и буря, но нямахме избор – трябваше да започнем да се аклиматизираме. Колкото по-рано започнехме, толкова по-големи бяха шансовете ни да сме се аклиматизирали напълно за изкачването на връх Чимборасо. Разбира се, можеше да изчакаме и да стартираме аклиматизацията с фирмата „Andes Climbing“ от 11 декември, както беше по програмата, но нещо ни караше да бързаме и да не отлагаме. Затова, въпреки прогнозата за лошо време, решихме да рискуваме и да тръгнем към върха. Следващите 2 дни прогнозите бяха за още по-големи валежи, така че или днес, или никога.
Тук е моментът да разясня малко повече относно аклиматизацията.
Аклиматизация най-общо казано е процесът на приспособяване на тялото към нови условия. В случая – ние трябваше да се аклиматизираме, да се приспособим към условията на много висока планина (над 5000 м н. в.) – ниско атмосферно налягане, ниско налягане на кислорода (по-малко количество кислород, по-трудно усвояване на кислорода), ниски температури, малка влажност на въздуха, висока слънчева радиация.
Ето една хубава статия за високопланинската аклиматизация:
„Аклиматизацията или проблемите на голямата надморска височина“
„Главната причина за появата на височинна болест е изкачването с бързо темпо на голяма височина. В даден период от време човек може да се приспособи към намаленото количество кислород, което се усвоява от организма на дадена височина. Този процес се нарича аклиматизация и обикновено трае от един до три дни. Например, ако се изкачим до 10 000 фута (3048 метра) и прекараме там няколко дни, организмът ще се нагоди към височината от 10 000 фута (3048 м). Ако стигнем 12 000 фута (3658 метра), организмът трябва да се приспособи отново.
За да може да функционира при намаленото парциално налягане на кислорода, в организма трябва да настъпят няколко последователни промени:
- увеличаване дълбочината на вдишванията,
- увеличава се налягането в белодробните артерии, като кръвта се насочва към тези части на дробовете, които не се използват при дишане на морското равнище,
- организмът започва да произвежда повече кръвни телца, които транспортират кислород,
- организмът произвежда повече ензим, който улеснява отделянето на кислорода от хемоглобина в кръвта към телесните тъкани.
Противодействието срещу височинната болест може да се раздели на две категории:
По-долу са приведени основните правила за постигане на добра аклиматизация:
- ако е възможно, трябва да избягваме бързото придвижване от малка към голяма надморска височина със самолет или автомобил; най-добре е да започнем придвижването си под 10 000 фута (3048 м) с преходи пеша,
- ако ни се налага да летим със самолет или да пътуваме с автомобил, през първото денонощие не бива да отиваме над достигнатата с превозно средство височина,
- ако се намираме над 3000 м, увеличаваме височината само с по 300 метра на ден, а след набирането на всеки 900 метра почиваме един ден,
- “изкачвай се високо, но преспивай на ниско” – тази максима е задължителна за алпинистите, особено за начинаещите; на ден можем да преодоляваме повече от 300 м, но само ако се връщаме обратно и спим на височина, близка до стартовата,
- ако се появят симптоми на умерена височинна болест, изкачването трябва да бъде преустановено до изчезването им,
- ако симптомите се засилват, бягаме надолу,
- трябва да помним, че различните хора се аклиматизират с различна скорост,
- трябва да сме сигурни, че цялата група или свръзка е съответно аклиматизирана, преди да вземем решение за продължаване на изкачването,
- трябва да осигуряваме на организма необходимите течности; аклиматизацията много често е свързана със значително обезводняване, което налага поглъщането на много течности (от 3, 5 до 5 литра на ден); урината следва да бъде обилна и бистра,
- не бива да бързаме,
- когато стигнем определена височина, не бива да се пренапрягаме, но следва да помним, че умерената активност през съответния ден е по-полезна от лежането в спалния чувал, защото при сън дълбочината и интензивността на дишането намаляват,
- следва да избягваме цигарите и алкохола, както и успокоителни хапчета и препарати срещу главоболие, защото те пък правят дишането прекалено учестено и предизвикват симптоми на височинната болест,
- задължително трябва да ядем храна с повишено съдържание на въглеводороди, над 70% от калориите трябва да имат такъв произход,
- винаги трябва да помним, че процесът на аклиматизация се затруднява и забавя от обезводняване, преумора, алкохол и антидепресанти.“
Не само в тази статия, а и на много други места пишеше, че за да бъде аклиматизацията полезна и успешна, трябва постепенно и бавно да се набира височина – не повече от 300 метра за 1 ден, ако ще нощуваш на достигнатата надморска височина, и не повече от 1000 метра за 1 ден, ако няма да нощуваш на достигнатата надморска височина, а ще слезеш и ще нощуваш на по-ниско. Обикновено се препоръчваше през деня да се качваш нависоко, след което да слезеш и през нощта да спиш на ниско.
Препоръките бяха хубаво нещо, ама кой да ги слуша…
Нашият план за изкачването на връх Руку Пичинча беше прост:
Качваме се с лифта Телеферико на 3950 м надморска височина и оттам пеша до връх Руку Пичинча на 4696 м. До върха бяха само 5 км по хубава пътека и само 750 м положителна денивелация. Само 5 километра, колко му е, все щяхме да ги минем някак си, та ако ще и да се влачим с почивки на всеки 50 метра.
Напук на всички препоръки за бавно набиране на височина, ние мислехме още втория ден след пристигането си в Еквадор да се транспортираме с превозно средство от 2840 метра на 3950 метра! 1110 метра денивелация от раз! И после до върха още 750 метра денивелация! Общо за деня 1860 метра положителна денивелация!
Това се казваше „постепенно“ набиране на височина!
Имаше един лаф – „Моля ви, не правете това у дома!“
Направете го в Еквадор!
Сутринта се събудихме рано – в 03:56:10 часа. От земетресение!
Здраво ни разлюля! Нямах време да се уплаша, защото не продължи дълго, но достатъчно – няколко секунди, а може би дори 10 секунди. Ние спяхме на третия етаж, така че нормално беше да го усетим по-силно, защото бяхме на по-горен етаж, освен това сградата на хостела беше стара. После прочетохме в новините в интернет, че земетресението е било от 4,5 степен по скалата на Рихтер, тоест доста силно. Епицентърът е бил на 10 км под земята, на 18 км североизточно от Кито, тоест малко преди летището, на което бяхме кацнали преди 1 ден и половина.
Земетресението беше средно по сила, в Еквадор често се случваха такива (през 1-2 години). Причината за честите земетресения бе, че страната се намираше на Тихоокеанският огнен пръстен (https://bg.wikipedia.org) – „регион с чести земетресения и изригвания на вулкани около водния басейн на Тихия океан. Дълъг е 40 000 km и има формата на подкова. Съдържа 452 вулкана и 75% от активните вулкани в света. Около 90% от земетресенията в света и 81% от най-силните земетресения в света се намират на трасето на пръстена“. Според теорията на тектониката на плочите (https://bg.wikipedia.org) Земята, по-точно земната кора бе разделена на тектонични плочи (7 големи плочи и други по-малки), които се придвижваха върху полуразтопения горен слой на земната мантия (мантията се намира между земното ядро и земната кора, литосферата). При това свое придвижване, плочите се срещаха, сблъскваха се, подпъхваха се една под друга, при което възникваше напрежение между тях, което напрежение накрая се освобождаваше под формата на сеизмични вълни, тоест като земетресение. Плочата Наска от запад (https://bg.wikipedia.org) се подпъхваше под Южноамериканската плоча от изток (https://bg.wikipedia.org), което беше причината за образуването/издигането на Андите, за изригването на вулканите и за честите земетресения в Чили, Перу, Еквадор и Колумбия (едни от най-силните земетресения бяха регистрирани именно тук).
След земетресението заспахме отново. Събудихме се рано сутринта, но не можехме веднага да тръгнем да качваме връх Руку Пичинча, защото трябваше да изчакаме до 8 часа, когато се сервираше закуската. Всъщност и аз, и Валерия обикновено не закусвахме, така че спокойно можеше да пропуснем закуската, но нали беше включена в цената… Това последното бе шега, разбира се . Едва ли беше добра идея да тръгнем да изкачваме такъв връх, без да сме яли нещо преди това. А и лифтът започваше работа или в 8 часа, или в 9 часа, така че нямаше смисъл да тръгваме много рано, преди лифтът да е стартирал – например в 7 часа.
След 8 часа слязохме в столовата. Закуската беше същата като вчерашната – малко нарязани плодове, три половинки тънки филийки кафяв хляб, малко бъркани яйца и малко сметана, поръсена с малко канела. Може би плодовете не бяха точно същите като вчера, май вместо папая сега имаше малко киви.
08:24 часа еквадорско време (07:24 часа в Чикаго, САЩ) – изпратих съобщение в чата Месинджър на Фейсбук на сестра си Яница Илиева (сега Яница Русев), живееща в Чикаго:
„В понеделник ще проверим в офис на Мъниграм дали можеш да ни изпратиш пари и дали ние можем да ги получим.
Проблемът е, че във вторник заминаваме за следващия град - Мачачо - там парите ще ни трябват в брой.
Пробвахме да теглим от банкомат, но ни позволи само 200 долара и взе такса 3 долара.“
08:38 – 08:58 часа еквадорско време (07:38 – 07:58 часа в Чикаго, САЩ – със сестра ми уточнявахме подробностите относно колко пари ще ни трябват и по какъв начин да ни ги изпрати. Написах ѝ, че ни трябват около 2500-3000 долара, може и 2000. Трябваше обаче да проверим в Мъниграм какви данни ще изискват за трансфера, а това можеше да стане в понеделник, защото не работели в събота и неделя. Проблем беше също така, че още нямахме интернет извън хостела, защото офисите на телефонните компании също почиваха събота и неделя, така че не можехме да купим карта за интернет – и това щяхме да свършим в понеделник. Сестра ми написа, че трансферът трябва да стане в понеделник до 14 часа, защото след това отивала на работа и нямало да може.
Уж трябваше да тръгнем рано, за да изпреварим следобедния дъжд, а не успяхме – докато приготвихме раниците, докато наляхме вода в бутилките и закъсняхме – излязохме в 09:10 часа. По улиците нямаше хора, което ми се видя странно след навалиците и тълпите през вчерашния ден, докато разглеждахме града. Обяснението може би беше, че сега денят бе неделя и повечето хора може би още не бяха станали. Макар че слънцето отдавна вече бе изгряло – преди 3 часа (в 06:02 часа).
Разстоянието до долната лифтова станция на лифта беше 5 километра по крива линия и 300 метра положителна денивелация. Едва ли беше добра идея да стигнем пеша до там, защото – първо – щяхме да загубим над 1 час, а трябваше да изпреварим следобедния дъжд – и второ – щяхме да се изморим още в началото, а трябваше да съхраним силите си за изкачването на върха. Затова решихме да хванем такси. Слязохме до главния булевард – авеню „Gran Colombia“ [„Велика Колумбия“], където често минаваха таксита. Скоро дойде такси, спряхме го и се качихме (09:15 часа). Шофьорът не знаеше английски, но се оказа културен и скромен човек, без проблеми се разбрахме.
Докато се придвижвахме из уличките на Кито, на мене ми хрумна, че освен недостатъци ходенето пеша си имаше и своите предимства – пеша по-добре можеше да разгледаш града. През прозорците на таксито също успявахме да видим много неща, но пеша щеше да е по-добре, разбира се. От друга страна – нищо не ни пречеше на връщане от лифта да се спуснем пеша до хостела, така щяхме да разгледаме тази част на Кито и нямаше да загубим нищо.
Не си спомням точно колко ни взе таксито, но май бяха 5 долара. Оставихме 1 или 2 долара бакшиш.
Лифтовата станция беше построена на стръмен склон с буйна растителност (добре поддържана) и високи дървета – евкалипти (да, евкалипти като в Австралия, за евкалиптите ще стане дума на още няколко места по-нататък в пътеписа). До сградата на лифта имаше малък увеселителен парк, ресторанти, магазини, други атракции и паркинги. Самата сграда беше внушителна – и отвън, и отвътре. Правеше впечатление чистотата.
Името на лифта бе TeleferiQo – от съчетанието на думите teleferico (испанската дума за лифт, въжена линия) и Quito (името на столицата Кито). Също така се използваше и името TelefériQo Loma. Cruz Loma беше името на хълма с панорамната гледка, който се намираше непосредствено до горната лифтова станция (на испански език cruz означаваше кръст, а loma означаваше хълмче, могилка, гърбица, издатина).
Лифтът е бил открит на 24 май 2005 г., тоест беше сравнително нов, функционираше от 14 години. Един от най-дългите и най-модерните лифтове в Южна Америка, един от символите на столицата Кито. Личеше си, че беше вложена мисъл при построяването му, особено при детайлите. Например направи ми впечатление, че имаше схема на туристическата екипировка за средновисоката планина и за високата планина:
Само че тук под „средновисока планина“ се разбираше планина между 3000 и 5000 метра, а под „висока планина“ – над 5000 метра.
Цената на лифта беше 8,5 долара на човек отиване и връщане (редовен билет).
Работно време на лифта:
Вторник, сряда, четвъртък: 09:00 – 20:00.
Петък, събота, неделя, понеделник: 08:00 – 20:00.
(Февруари 2021 г. на официалната страница на лифта бе дадено работно време:
От понеделник до петък: 10:00 – 17:15. Събота и неделя: 08:30 – 18:15.
Работното време е било намалено, вероятно поради епидемията от КОВИД-19.)
И така, влязохме в сградата и бързо се насочихме към касите, където касиерките бяха широко усмихнати. Не знаехме дали днес лифтът беше отворил в 8 часа, но ако беше така, значи бяхме „загубили“ 1 час и половина, тъй като часът вече бе 09:34. Дали това забавяне нямаше да ни изиграе лоша шега – дали щяхме да успеем да изпреварим следобедния дъжд? Може би лифтът бе отворил в 9 часа (а не в 8 часа) и тогава „загубата“ ни бе само половин час.
Нямаше много пътници. В кабинката бяхме аз, Валерия и една служителка на лифта (носеше синя униформа, каквато носеха останалите служители). Служителката си гледаше в телефона и не ни обръщаше внимание. Може би не знаеше английски, а беше разбрала, че сме чужденци и затова избягваше комуникация. Може би просто не ѝ се говореше.
На вратата на лифтовата кабинка пишеше, че горната лифтова станция беше на 4050 м н. в., разстоянието между лифтовите станции бе 2 500 метра и се изминаваше за приблизително 18 минути.
Да, точно това ни трябваше – за 18 минути да качим 900 метра денивелация!
Точно както се препоръчваше за правилна аклиматизация!
(Последното беше шега – за правилна аклиматизация се препоръчваше не бързо качване на височина, а бавно и постепенно, при това не с лифт, а пеша.)
След време се поразрових за техническа информация за лифта и ето какво намерих:
Долна лифтова станция Motriz – 3117 м н. в.
Горна лифтова станция Cruz Loma – 3947 м н. в.
Дължина на лифта – 2500 м (посочваше се и 2237 м).
Денивелация между долна и горна станция – 830 м.
Наклон – 40 %.
Тези 4050 м н. в., изписани на вратата на кабинката, трябваше да бяха надморската височина не на горната лифтова станция, а на местността/върха/мястото с гледка Cruz Loma. Макар че на картите даваха височина до 4020 м, а не 4050 м. Ето на каква схема попаднах:
09:37 часа – потеглихме нагоре с лифта!
Интересно хрумване – изписан с камъни надпис „BIENVENIDOS“ [ДОБРЕ ДОШЛИ]:
Стълбовете на лифта се издигаха високо над земната повърхност, ниско под нас останаха яркозелените поляни, буйната растителност и дървета, видяхме и пасящи коне. Времето все още не се беше развалило, слънцето все още се показваше отвреме навреме през облаците, така че в началото имахме гледки, видя се голяма част от град Кито. Под лифта се виеше земен път (вероятно за обслужването на лифта), по него също можеше да се качим догоре. Може би за нас това щеше да бъде по-добра аклиматизация (защото щеше да бъде постепенна), но ние искахме да изкачим връх, а Руку Пичинча със своите 4696 м беше много привлекателна, примамлива, апетитна и на пръв поглед сравнително лесна цел. Ех, този стремеж непременно да се качи някой връх...
По принцип не изпитвах страх да се возя на лифт, но си признавам, че тогава изпитах леко безпокойство – височината беше сериозна, а като навлязохме в мъглата, почувствах странно усещане на леко прималяване – изглеждаше ми, като че ли въжетата на лифта бяха отрязани и нищо не задържаше кабинката от падане в пустошта. Мозъкът ми се опитваше да ми играе номера.
Скоро се изкачихме над нивото на мъглата (облаците?) и макар че беше облачно и нямаше слънце, все пак имаше гледка на близко разстояние.
Горната лифтова станция (3947 м н. в.):
09:57 – слязохме от лифта (пътуване беше продължило по-малко от 20 минути).
Имаше красиви дървени табла, върху които беше показана гледката – кои вулкани се виждаха, но за съжаление беше облачно и нищо не успяхме да видим. Жалко. Все пак основната ни цел за изкачването тук беше аклиматизация за Чимборасо, а не гледките. Но нищо не пречеше да има и гледки заедно с аклиматизацията. За съжаление вероятността времето през декември близо до екватора да бъде хубаво не бе голяма и гледките бяха малко вероятни…
Джипиесът ми показваше 3897 м н. в. – около 50 метра по-малко, отколкото бе върху картата (3950 м н. в.). Явно джипиесът беше леко „ошашавен“ от рязкото набиране на височина и му трябваше известно време, за да „догони“.
Аз се чувствах нормално – като че ли изобщо не усещах голямата надморска височина. Никакво главоболие, никакви оплаквания. Може би само малко странно усещане, като че ли току що бях станал от сън и още се чувствах малко неориентиран, малко не в абсолютно събудено състояние. Като че ли бях постоянно нащрек и се озъртах за нещо. Но това странно чувство можеше да се дължи и на това, че очаквах да имам някакви последици от рязкото изкачване и се самонаблюдавах, за да открия някакви нежелани реакции, което в крайна сметка водеше до внушение, че наистина имах такива нежелани реакции, а в действителност може би изобщо нямаше такива. Внушението е голяма работа…
Тръгнахме по добре поддържана алея с красиви дървовидни храсти отстрани. Кората на стъблата им бе много странна – покрита с тънък оранжев слой, който се беше напукал и се белеше, лющеше се. (За тези странни растения ще стане дума и по-нататък в пътеписа – по-късно научих, че те принадлежаха към рода Polylepis, съставен от 28 вида храсти и дървета, срещащи се в тропичните части на Андите, остатък от някогашната древна гора в Андите. Растяха на височина 3000-5000 метра и по-високо, което ги правеше най-високорастящата гора в света. При това вечнозелена. Кората им на цвят беше оранжево-червеникава и се състоеше от много слоеве, за да могат да устоят на ниските температури на тези височини, оттам произхождало и името им – от гръцките думи „poly“ – „много“ и „letis“ – „слоеве“, „пластове“. В Еквадор се срещали 7 от 28-те вида Polylepis, като 2 от тези 7 вида се срещали само в Еквадор и никъде другаде по света. Тук бяха известни и с наименованието „árbol de papel“ – в превод „хартиено дърво“ – заради тънките слоеве кора, които се отлющвали от стъблото като хартия).
После продължихме по много красива алея с шарени плочки (нашата изключителна, прекрасна, невероятна, страхотна кметица на София – г-жа Фандъкова – би могла да се научи как се редят плочки на 4000 метра височина):
Алеята водеше до църква – на картата беше обозначена като „Ermita Catolica de la Dolorosa“, тоест католически ермитаж (място за уединение).
За ориентация разчитахме на джипиеса, но и без него щяхме да се оправим, защото маркировката беше много добра – големи табла с подробна информация на испански и английски език, както и големи табели с посоката. Имаше и табела, че са забранени моторите и моторните превозни средства 4х4.
Детенцето на последната снимка започна да тича, за да настигне родителите си.
На мен и през ум не ми минаваше да тичам, дори не исках да ходя бързо. Придвижвах се бавно, колко е възможно по-бавно, като следях за умора – и при най-малките признаци на умора бях готов да спра и да си дам почивка. От толкова много четене за аклиматизацията така ми се беше запачатало в мозъка, че трябваше да се изкачваме бавно, съвсем постепенно и без да бързаме, че сега се движех като във филм със забавен каданс – неестествено бавно. Мислех си, че по-добре да прекаля с предпазните мерки, отколкото да допусна преумора и главоболие от бързане, при това още в началото. Засега се чувствах добре… като за 3990 м н. в.
През 2004 г. в САЩ бях стигнал до 3970 м н. в. (изпречили се жандарми ми бяха попречили да стигна над 4000 метра, а и тогава нямах подходяща туристическа екипировка). Така че сега бях поставил нов рекорд за достигната максимална надморска височина. Следях внимателно джипиеса, за да отбележа кога щяхме да пресечем границата от 4000 метра. Скоро и това стана:
Най-после се бях качил над 4000 метра!
Не можех да не изпитам радост! Колко пъти си бях представял как стигам до тук! Колко пъти бях гледал клипове на хора, които качваха подобни върхове! И сега най-после аз също бях преминал границата от 4000 метра! Най-после мечтата ми започваше да се сбъдва! Все по-близо и по-близо до Чимборасо…
В този етап пътеката представляваше широк земен път, алея, на места доста изровен от дъждовете. Имаше и кал, но водата се беше изтекла, обувките не се каляха и ходенето не беше неприятно. Отстрани на пътя имаше буйна трева, понякога образуваща големи туфи.
По пътеката имаше хора от всякаква възраст, имаше и кучета – като този сладур:
Имаше колоездачи:
Имаше деца, имаше старци, хора по къси ръкави и къси панталони, хора с дебели якета и пухенки, с шапки, шалове и ръкавици, без шапки, шалове и ръкавици, с щеки, без щеки… Повечето се качваха, но имаше и немалко, които вече слизаха.
А ето я и Валерия:
А това съм аз:
Тъкмо снимах този любопитен храст с красиви синьо-лилави цветове, примесени с жълто и червено:
Бяхме се облекли с якета, въпреки че не беше студено, не духаше и вятър. Разбира се, в раниците имахме шапки, шал и ръкавици, както и дъждобран. Аз носех щеки, Валерия не употребяваше щеки. Обувките ни бяха трисезонните.
Тук минахме покрай голяма информационна табела, каквито бяха поставени на много места по маршрута. Бяха номерирани – тази беше номер 54. На табелата имаше схема на маршрута, координати и надморската височина. Направи ми впечатление, че надморските височини на тези табели бяха доста неточни и приблизителни – на тази например беше изписано 4078 м, докато джипиесът показваше едва 4035 м. Всъщност разликата бе едва 43 м, което не беше толкова много. Може би надморските височини на табелите съвпадаха с височините от картата Гугъл Терен.
След това пътеката започна да се изкачва – стигнахме до нещо като баир. На пръв поглед нищо и никакво баирче, но като започнах да го катеря и леко се задъхах. Спрях, починах малко, пак продължих, скоро пак се задъхах… Явно започвах да усещам височината. Може би трябваше да се качвам по-бавно, но пък така имаше опасност да не стигнем до върха преди дъжда… Така че въпреки задъхването трябваше да продължим напред, без да се бавим излишно. Все пак това беше най-обикновено слабо задъхване, нищо сериозно, но все пак го отбелязах. Можеше и да си въобразявам, можеше това да си беше нормално задъхване за такъв стръмен баир.
Пред нас беше семейството с детето, което бях видял да тича преди малко. Започнаха да ни изпреварват все повече и повече, разстоянието между нас постепенно се увеличаваше. Ами нека ни изпреварят. Явно не бях в състояние да се меря дори с едно малко еквадорско дете. А надморската височина бе едва 4050 метра.
След като се качихме на хълма, пред нас се откри гледка към нашата цел – връх Руку Пичинча!
Е, не! Как щяхме да го качим това чудо!!! :O
Върхът изглеждаше много стръмен! И много далече! Не си го представях така!
По-късно, след като се върнах в България, в интернет намерих схема на изкачването на връх Руку Пичинча:
По време на изкачването обаче ние нямахме тази схема и не знаехме какво точно ни очаква по пътя до върха. Може би така беше по-добре – щеше да бъде по-интересно, ако не знаехме подробностите и се впуснехме в неизвестното…
Продължихме напред. Пътеката се движеше върху гърбиците на малки хълмове, с леки качвания, слизания и пак качвания. Постепенно скъсявахме разстоянието.
Минахме покрай поредната табела – номер 53. Надморската височина върху нея бе 4127 м, а джипиесът ми показваше 4089 м, тоест разлика само 38 метра.
Тъкмо се бяхме обнадеждили и ето че в 10:55 часа стигнахме следната табела:
До върха оставаха 3 часа! Надежда тука всяка оставете!
Тогава ми хрумна, че може би 3 часа беше времето не до връх Руку Пичинча, а до другия връх – Guagua (Wawa) Pichincha 4784 м.
Вулканът Пичинча (Pichincha) имаше 2 върха:
Ruku Pichincha 4696 м – думата Ruku на индианския език Кечуа означава възрастен човек.
Guagua Pichincha 4784 м – думата Guagua е испанското произношение на думата Wawa, която на индианския език Кечуа означава дете, бебе, малък.
Кратерът на вулкана Пичинча се намираше именно в Guagua Pichincha. Последното по-значимо изригване е било между 1998 г и 2002 г, като през октомври 1999 г. вулканът изригнал и покрил Кито с няколко сантиметра вулканична пепел.
Ние нямаше да имаме време да стигнем до Guagua Pichincha, дори и да не валеше дъжд. Много път имаше дотам, а и нямаше да има смисъл. Щяхме да „предобрим“ аклиматизацията. Обикновено Guagua Pichincha не се качваше от лифта Телеферико, а от друго място (от селцето Lloa).
Тъкмо се бях успокоил, че до връх Руку Пичинча не оставаха 3 часа, а по-малко…
… и ни изпревариха няколко „кифли“ с телефони, градски ранички и маратонки!
Щом и „кифлите“ с розови качулки и обикновени маратонки ни задминаваха…
Тук Валерия спря, за да си оправи чорапите, които се бяха леко свлекли или нещо подобно. Чорапите бяха модел на MUND, който пробвахме за първи път:
Тогава покрай нас профучаха бегач и бегачка, тичаха в посока надолу към лифта. Как им се тичаше – просто им се чудех! Всеки със своята си страст.
После минаха хора с коне – имаше и такава услуга, да те качат и свалят с кон, ала дали можеше да те качат до самия връх или само донякъде – не знам.
Още едно сърцато кученце:
Започнаха да се появяват храсти с красиви оранжеви цветове:
По-късно се порових в интернет и попаднах на информация за това растение. Оказа се, че това е прочутото Цвете на Андите, Chukirawa (Chuquiraga jussieui) – застрашен вид, нисък храст, достигащ до около 75 см, с оранжеви или бледо жълти цветове.
Разбира се, следях за всякакви други непознати цветя, треви и растения, които не се срещаха в България и бяха нови за мен. Снимах ги, доколкото можех, макар че това не беше лесна задача. Нямахме много време за снимки (часът вече бе 11:30, а върхът все още бе далече), слънчевата светлина не беше подходяща, а и ентусиазмът ми не беше особено голям като друг път. Все пак ето няколко цветенца и малки гъби:
Цветята не бяха много и не изглеждаха много впечатляващи, но на такава голяма надморска височина и по това време на годината това може би беше съвсем нормално.
Стигнахме до място (4300 м н. в.), обозначено с фотоапарат, тоест от това място имаше гледка, панорама:
Не мога да кажа, че въобще нямаше гледка. Отвреме навреме облаците над Руку Пичинча се раздигаха и куполът на върха се показваше (ставаха готини снимки с оранжевите храсти на преден план). Виждаха се съседните тревисти била, а понякога се разкриваха части от град Кито...
Стигнахме до табела номер 48, само че тук вече някои от табелите бяха кубове:
Бяхме се приближили до началото на скалистия купол на Руку Пичинча (4400 м н. в.). Тук от основната туристическа пътека се отделяше маршрут, който се изкачваше на върха директно по скалистия ръб на северозапад. Вихдаха се хора, които се бяха отклонили и напредваха по ръба. Този маршрут беше по-сложен, минаваше по красиви скалисти участъци, така че беше примамлив. Обаче в дъждовно време, каквото се очакваше да бъде този следобяд, камъните щяха да станат хлъзгави и опасни, така че не беше удачно да се пробваме по тях точно днес. А и нашата цел беше аклиматизация, а не катерене по скали.
Тук пътеката стана по-тясна и трябваше да се внимава къде стъпваш.
Поглед назад към изминатия път:
Поглед напред:
От лявата ни страна се извисяваше стръмен скалист склон (изглеждаше ронлив):
А ето ме и мен, Валерия ме е щракнала:
Тук ми направи впечатление маркировка от бяла и червена ивица боя. Дали означаваше граница на резерват като в България или така беше маркирана туристическата пътека? По-нататък тази маркировка се срещаше често.
12:20 часа – стигнахме до надвес, задълбаване в склона, приличащо на малка пещера, от което извираше вода:
[На схемата за изкачването на Руку Пичинча, която намерих по-късно в интернет, това бе обозначено като CUEVA DEL OSO/BEAR CAVE 4430 msnm (Меча пещера), но тогава не знаехме това.]
Водата изглеждаше бистра, но не знаех дали бе безопасно да се пие от нея. Защо пък не, нали беше планинска вода? Но можеше да минава през химични съединения в земните пластове, които да не са здравословни за човека. Засега имахме вода в бутилките в раниците и не ни се пиеше, макар че за аклиматизацията трябваше да пием много вода.
Джипиесът показваше 4435 м н. в.
Гугъл Карти – 4480 м н. в.
Windy Map – 4525 м н. в.
Open Cycle Map – 4555 м н. в.
Open Topo Map – 4555 м н. в.
Нямах основание да не вярвам на показанията на джипиеса. Можеше и да греши с няколко десетки метра, но да греши с повече от 100 метра беше малко вероятно.
Скоро стигнахме до първия сложен участък от маршрута (12:22 часа). Участъкът беше кратък, изискваше леко откатерване на скалиста повърхност. Скалите не бяха трудни и се преодоляваха лесно, но бяха леко мокри, затова трябваше да се внимава.
Признавам си, че на снимките изглежда по-трудно, отколкото беше в действителност. Отстрани имаше заобиколна пътечка, която заобикаляше опасното място, макар че по нея също трябваше да се внимава, защото беше тясна, мокра и хлъзгава:
След това пътеката започна да набира височина:
Срещнахме поредното куче:
Правеше ми впечатление, че навсякъде имаше зеленина, което бе впечатляващо предвид надморската височина (4400-4500 м).
Много бях впечатлен от едно често срещащо се растение, което растеше като зелен килим от „звездички“, подредени плътно една до друга като мозайка:
След като се прибрах в България, потърсих информация за това растение и открих, че най-вероятно е било Xenophyllum humile – вид цъфтящо растение от род Xenophyllum, срещащо се в Андите, може би само в Еквадор:
Откри се гледка към това, което ни очакваше – напред пътеката стигаше до сипей и започваше да се изкачва стръмно по сипея, като завиваше наляво (на запад). Виждаха се пъплещите хора, които се катереха нагоре-надолу по сипея, подредени в редичка. Изглеждаше много стръмно и… сипеисто!
Това беше последният етап от изкачването на Руку Пичинча – сипеят продължаваше да завива наляво и качваше върха от север на юг. Стигнехме ли до този сипей, щеше да ни остава съвсем малко до върха! Само 400-500 линейни метра и 150-200 метра денивелация! Нищо работа! Какво можеше да ни попречи? Какво можеше да се обърка?
Тук някъде ме заболя главата!
Изведнъж стана. Без предизвестие започна тъпа болка отстрани на слепоочията и в областта над тях към челото, също и над очите, под веждите. Болката не беше силна, но беше неприятна. Постоянна. Не прекъсваше и не ми даваше почивка и спокойствие. Неприятна работа. Самата мисъл, че болката можеше да стане по-зле, не ми даваше спокойствие и ме напрягаше. Незнайно защо таях надежда, че нямаше да ме заболи глава и щеше да ми се размине, но… явно не съм имал такъв шанс. Денивелацията бе прекалено голяма.
Джипиесът показваше 4450-4460 м н. в. Хостел „Ревълушън“ в град Кито, в който нощувахме, беше на 2840 м н. в. Значи бяхме се изкачили около 1610-1620 м положителна денивелация до започването на главоболието.
Споделих на Валерия, че главата е започнала да ме боли. Тя каза, че нея не я боли главата, а очите – като ги мести, всяко движение на очите предизвиквало болезнено усещане около тях и особено под веждите.
Продължихме предпазливо напред. Засега не усещах да съм уморен, макар че участъкът, по който се придвижвахме в момента, не беше стръмен и труден, така че нямаше как да се уморя от такова ходене по почти равен терен.
12:39 часа – при кубче с номер 43 (по джипиеса приблизително 4470 м н. в., по Гугъл Карти приблизително 4510 м н. в.) стигнахме до второ сложно място по маршрута – кратък скалист участък за откатерване. Трудността беше мокрите скали и хлъзгавата кал, по които човек можеше да се подхлъзне и да падне. Този участък беше по-лесен за преодоляване от първия сложен участък преди 15 минути, но все пак трябваше да се внимава. Отново имаше подсичаща пътечка за тези, които не желаеха да се катерят директно по скалите.
Лесно преодоляхме този участък и продължихме нататък. Предстоеше ни плавно изкачване до кубче 42 и кубче 41, между които имаше малък сипей, корито на сух каменист поток:
Виждахме как хората пред нас използваха удобните камъни, за да поседнат и да си починат. Постепенно по-бързите ни бяха изпреварили и около нас бяха останали хора с нашето темпо, тоест такива, които се придвижваха бавно. Някои от тях не криеха, че им е трудно, правеха физиономии, пъшкаха и се оплакваха на спътниците си. Нас ни беше срам да покажем, че ни е трудно (макар че нямаше от какво да се срамуваме), затова не сядахме, а почивахме на крак. До този момент не се бях чувствал изморен, макар че ходенето не ми спореше. Сега обаче главоболието ме пречупи. Може би започвах да си въобразявам, но сякаш започнах да се уморявам. Дори малки изкачвания причиняваха задъхване, краката ми натежаваха и настъпваше умора. От горната лифтова станция бяхме изминали около 4,7 км, около 540 м положителна денивелация – за 2 часа и 50 минути. Тоест средно за 1 час – по около 1,66 км и по около 190 м положителна денивелация, което беше почти двойно по-бавно от средното за България. Може би 190 м денивелация за 1 час беше прекалено бързо за постепенната аклиматизация? Нямахме избор, защото дъждът наближаваше...
12:48 часа – кубче 41. Стигнахме до началото на сипея! Още малко оставаше до табела 40, където бяхме решили да си дадем по-голяма почивка.
12:52 часа – най-после се добрахме до табела 40! Много усилия ми отнеха тези няколко десетки метра! Лесно се уморявах, като че ли катерех много стръмен баир, а в действителност теренът не беше чак толкова стръмен. Лесно се задъхвах. Много странно усещане. Засега сякаш главоболието не се беше усилило, но продължаваше да ме измъчва.
На табелата бе записано 4531 м н. в.
Джипиесът показваше 4500 м н. в.
Гугъл Карти – 4535 м н. в.
Windy Map – 4612 м н. в.
Open Cycle Map – 4615 м н. в.
Open Topo Map – 4615 м н. в.
Веднага след табела 40 имаше още една табела:
Още 1 час до върха! Ужас!
Успокоих се, че и тази табела сигурно не показваше истинското разстояние, както предходната табела, на която пишеше 3:00 часа. Макар че като се замисля и направя изчисленията, предходната табела я срещнахме преди 1 ч 56 мин (в 10:56), тоест май написаното на табелата беше вярно! Значи наистина до върха можеше да остава 1 час! Ужас!
Погледнах джипиеса – по права линия до върха оставаха 260 метра. Колкото и да криволичеше пътеката до върха, не можеше да бъде повече от 400 метра. Денивелацията беше не повече от 190 метра. Колкото и бавно да вървяхме, колкото и да ме болеше глава, колкото и да се задъхвах – все щяхме да ги минем тези няколкостотин метра и да стигнем до върха! Близо беше, много близо, не можеше да се откажем толкова близко!
Уж мислехме тук да почиваме повече, но нямаше удобно за сядане място, така че след 5 минутки си казахме, че вместо да стоим на едно място и да губим ценно време, по-добре бе да продължим напред със съвсем бавно темпо. А и покрай нас мина и ни изпревари поредното куче, което ми дойде вповече.
Донякъде успокоение беше, че зад нас до табела номер 40 пристигнаха други туристи, които също се бяха поизплезили и които също ги беше „ударила“ височината.
Имахме 2 възможности – да вървим по добре очертаната пътека в периферията на сипея вдясно или да тръгнем директно нагоре по сипея, където също имаше очертана пътека, но беше по-стръмно, макар и по-кратко. Избрахме директно нагоре по сипея, като си казахме, че няма да бързаме, а ще напредваме много бавно.
12:57 часа – тръгнахме нагоре.
В началото бе лесно, но скоро започнах да се уморявам. Спирахме. Почивахме. Пак тръгвахме. Пак спирахме. Пак почивахме. Пак тръгвахме…
По едно време стана толкова стръмно, че започнахме да буксуваме в пясъка, да се окопаваме в ронливата почва и да напредваме много трудно нагоре.
Решихме да се откажем от директното качване и да се придвижим косо вдясно към периферията на сипея, където беше по-обиколната пътека. Добрахме се до обиколната пътека в 13:25 часа. Джипиесът показваше 4593 м н. в.
[Този скалист масив може би е PIEDRA DE AGUILA/EAGLE ROCK 4640 msnm (Орлова скала), която беше отбелязана на схемата на изкачване на Руку Пичинча, която намерих в интернет след това.]
Дотук добре! Какво ни оставаше? Ето какво:
Пътеката завиваше наляво (на юг) и стигаше до седловина, където се раздвояваше:
Надясно (на запад-югозапад) пътеката продължаваше 4,5 км и стигаше до хижа (4540 м н. в.) в подножието на връх Guagua Pichincha. След хижата имаше още 1 км и малко до самия връх Guagua Pichincha (4784 м н. в.). В онзи момент, когато главата ме болеше, бях уморен и се чудех как ще продължа нагоре по сипея, тези километрични разстояния ми се струваха безкрайно недостижими и невъзможни за преодоляване.
Наляво и направо (на юг) пътеката се качваше на връх Руку Пичинча (4696 м н. в.). До върха оставаха само 170 м по права линия и около 100 м положителна денивелация. Около 220 метра по крива линия. Дори и тези разстояния ми се струваха трудно преодолими, но все пак имаше шанс да успеем да ги минем.
От табела 40 дотук бяхме стигнали за 28 минути и бяхме изминали около 230 линейни метра и около 93 метра положителна денивелация. Оставаха горе-долу още толкова. Горе-долу колкото пишеше на табелката с надпис 1 час до върха.
Продължихме бавно напред. Тук пътеката не беше много стръмна. Пресякохме горната част на сипея, след което теренът стана каменист и пътеката започна да се катери стръмно нагоре.
Тук силите ми свършиха, краката ми сякаш се наляха с олово и трябваше да седна за по-сериозна почивка. Валерия също седна, което беше обезпокоително (тя обикновено не обича да сяда, докато почива).
Главоболието продължаваше, малко се беше усилило, но не беше само то.
Преди да се кача на такива височини и да изпитам лично какво е усещането, представях си влиянието на голямата надморска височина като главоболие и умора – болки в главата, които ти пречеха, но все пак не бяха нещо, с което да не можеш да се справиш. И друг път ме беше боляла глава на планина. И друг път съм бил уморен. Пренебрегваш болката и продължаваш да вървиш напред. Почиваш малко и продължаваш да вървиш напред. Все пак това беше само главоболие, не можеше да те спре.
Сега, в Андите, на склона на Руку Пичинча на 4622 м н. в. действителността се оказа по-различна. Оказа се, че главоболието не беше „обикновено“ главоболие. И умората не беше „обикновена“ умора. От голямата височина и ниското налягане кислородът не можеше да се усвоява нормално от органите и мускулите, поради което настъпваше „особена“ умора. Кислороден глад. Тази умора не минаваше с обичайните почивки. Спираш, седиш, почиваш, мислиш си, че си си възстановил силите и като тръгнеш – изминаваш десетина метра и пак си уморен! Пак спираш, пак сядаш, пак почиваш, пак си мислиш, че този път си си починал достатъчно, така че като тръгнеш и ще успееш да минеш по-голямо разстояние – тръгваш, изминаваш десетина метра и ПАК си УМОРЕН! Особен вид умора, нямаш сили да продължиш, нямаш и желание, главата те боли, не можеш да мислиш за нищо друго, освен за неприятното усещане и за това, че ще става все по-зле, ако продължаваш нагоре, а не започнеш да слизаш надолу. Разколебаваш се, не можеш да мислиш трезво, концентрацията ти пада, мотивацията ти пада, настроението ти пада, желанието ти да продължиш пада, ставаш все по-разсеян, все по-изморен, все по-унил и все по-апатичен...
4 минути седяхме и почивахме. После тръгнахме. Пак почивахме. Пак тръгнахме. Пак почивахме. Пак тръгнахме… Метър по метър се приближавахме до върха. Разбира се, можехме и да се откажем. Можехме да обърнем обратно и да слезем. Никой нямаше да ни укори. Все пак беше облачно и от върха нямаше да има никаква гледка. Защо тогава да го качваме? За да кажем, че сме го качили? И какво от това? За по-добра аклиматизация? Едва ли няколко десетки метра щяха да ни дадат по-добра аклиматизация. А и нали се препоръчваше, ако те заболи много главата и усетиш признаци на височинна болест – да прекратиш изкачването и да слизаш колкото е възможно по-бързо обратно на по-ниско. За този ден бяхме изкачили достатъчно денивелация (близо 1800 метра), което беше повече от достатъчно. Да не забравяме и прогнозата за наближаващия дъжд – можеше всеки момент да завали, така че щеше да е опасно да бъдем на върха при гръмотевична буря. Тогава защо упорствахме и продължавахме да катерим нагоре?
Защото не обичах да се отказвам.
Как щяхме после да разказваме, че сме се отказали на 100 метра от върха?
Как щях да погледна приятелите си в очите и как щях да се оправдая пред тях?
Отказах се на 100 метра от върха, защото много ме заболя главата и бях уморен?
Как бих могъл да си мисля, че ще успея да изкача Чимборасо, ако сега се откажех на 100 метра от връх Руку Пичинча? Ами ако и на Чимборасо беше същото – ако и там ме болеше глава и бях уморен – и там ли щях да се откажа на 100 метра от върха, на 100 метра от целта, на 100 метра от мечтата?
Трябваше да продължим! Длъжни бяхме! Друга възможност нямахме!
А и положението не беше чак толкова страшно. Все още имахме сили да вървим.
Пътеката стана камениста и технична – изискваше внимателно да преценяваш къде да поставиш краката си, къде да стъпиш, как да запазиш равновесие, как да откатериш. Повечето хора вече слизаха надолу, а надолу пътеката изискваше още повече внимание.
Най-техничният участък:
Тук се наложи да правим по-чести почивки.
Сега, като описвам тези „драматични“ моменти, ме хваща смях. И се чудя действително ли сме били толкова зле, че да се налага да почиваме буквално на всеки 5-10 метра. Но тогава не ми беше до смях. Успокоявах се, че и Валерия имаше нужда от почивки. Всъщност – не се изразих правилно – не се радвах, че и Валерия имаше нужда от почивки и че не се чувстваше добре, а си мислех, че не бива аз да се срамувам от това, че съм толкова уморен, щом и Валерия беше уморена, че да има нужда от почивки. Пак повтарям – това не беше обикновена умора, не беше обикновено главоболие. Почивките помагаха, но само за кратко, само за следващите 5-10 метра. Имах чувството, че ако ще и 1 час да седя и да почивам, после като тръгна и след изминаването на 10 метра отново щях да се уморя и отново щях да имам нужда от почивка.
По едно време леко обърках посоката и минах 5-6 метра встрани от пътеката. После видях, че е трябвало да завия надясно – към следващата табела. Започнах да се ядосвам и да се укорявам, че съм изминал излишно тези 5-6 метра и че сега трябваше да ги изминавам отново в обратната посока, как можех да допусна такава грешка и да положа толкова излишни усилия за изминаването на тези 5-6 погрешни метра, толкова усилия напразно... Тези упреци не бяха нормални, не беше нормално да се ядосвам толкова за 5-6 метра. Явно голямата надморска височина влияеше негативно и на настроението, и на трезвата преценка и самокритичност...
13:58 часа (4672 м н. в.) – стигнахме до малка симпатична табелка – 10 минути до върха!
14:08 часа (4688 м н. в.) – най-после видяхме пирамидата от камъни и крайчеца на табелата на самия връх!
14:10 часа (4691 м н. в.) – кой ни послещна 15 метра преди върха? Рижото куче, което ни беше изпреварило при табела 40 (преди 1 час и 18 минути):
14:11 часа – на връх Руку Пичинча 4696 м н. в.!!!
И какво направихме, след като се снимахме на върха? Разбира се, че седнахме на камъните до зелената табела и хапнахме!
Яденето беше скромно – по 1 банан и по 1 синя вафла „Боровец“. За съжаление не ми се усладиха особено, защото главоболието продължаваше да ме мъчи, така че почивката от 15-тина минути не беше особено приятна. А и времето беше започнало да се разваля, облаците бяха станали по-плътни и си личеше, че дъждът наближаваше. Затова решихме да ставаме и да се ориентираме към тръгване – в 14:32 часа.
Джипиесът ми показваше надморска височина между 4699 м и 4701 м н. в.
Южно от върха имаше група скали, които ми изглеждаха с 1-2 метра по-високи от мястото, където беше поставена табелата. Отидохме там и действително – джипиесът показваше 4703-4704 м н. в., тоест скалите действително бяха с около 2-3 метра по-високи от мястото на табелата. На скалите имаше двама души, единият беше бегач:
Нарочно настоях с Валерия да се качим на скалите и да я снимам там. Не че 2 метра имаха голямо значение, но исках да сме се изкачили възможно най-високо:
Ето как се виждаше табелата от въпросните скали:
Поздравихме се с бегача, заговорихме се. Ние го снимахме на върха с неговия телефон, той ни върна жеста и ни направи обща снимка.
Бяхме се изкачили от горната лифтова станция до върха за 4 часа и 15 минути.
На върха останахме в продължение на 27 минути – до 14:38 часа.
(Тогава не ми се струваше, че сме се забавили толкова много на върха.)
Тук усетихме първите капки дъжд. Времето ни беше изчакало достатъчно, но не биваше да пресилваме късмета си, затова бързо започнахме да слизаме. Камъните бяха мокри и трябваше много да се внимава. Малко под върха се разминахме с 2 жени, които се качваха. Явно нямаше да бъдем последните, успели да се изкачат днес на върха.
В началото (14:46 часа) дъждът беше слаб и якетата се справяха с него:
След 15 минути обаче дъждът се усили и решихме да сложим дъждобраните (15:07 часа). Температурите се понижиха, стана хладно, затова сложихме и ръкавици:
Видимостта беше отчайваща:
Пред нас имаше двама души, мъж и жена, а на известно разстояние пред тях слизаше самотен турист. Той беше опитен планинар, защото след като минеше опасно място, подминаваше малко мястото и спираше, като се обръщаше и гледаше дали хората след него ще успеят да минат и дали нямаше да имат нужда от помощ. Ние с Валерия също решихме да правим така – след нас слизаха жените, които се бяха качили на върха последни. Отвреме навреме хвърляхме по едно око дали още бяха след нас и ги изчаквахме, за да видим дали нямаше да имат нужда от помощ на опасните места.
Учудващо, но напредвахме много бързо по обратния път. Слизането не е като качването. Въпреки че главата продължаваше да ме боли, но болката вече не беше толкова силна, а можеше и да си въобразявам, понеже слизах и се успокоявах, че скоро всичко щеше да приключи, стигнем ли до лифта.
Минахме без проблеми двете скалисти места. Камъните бяха мокри, но имаха добро сцепление и лесно ги слязохме.
Дъждът спря, времето започна да се оправя и да се развиделява. Дори се откриха гледки към град Кито, където сякаш грееше слънце. Помислихме си, че може би това е било следобедният дъжд и ни се беше разминало.
16:13 часа – видя се църквата и лифтовата станция! Малко ни оставаше!
И тъкмо си мислехме, че дъждът ни се е разминал, когато чухме слаби гръмотевици! Не ни се беше разминало! Щеше да вали! Времето отново се навъси, отново налетяха плътни облаци, този път от юг, от противоположната посока на връх Руку Пичинча. Незнайно защо си бях въобразил, че дъждът непременно щеше да дойде откъм върха, но това съвсем не беше задължително.
Забързахме се надолу, колкото можехме по-бързо. До лифтовата станция ни оставаха около 2 км. Решихме този път да не минаваме по алеята покрай църквата, а през хълма северно от лифтовата станция. Там имаше ресторант-шатра и конна база (видяхме завързаните коне, както и хора, яздещи коне), също така места с обзорни гледки, от които сега нищо не можахме да видим, разбира се, поради облачното време.
За съжаление имаше 10-15 метра изкачване. Не ми се изкачваше. Изобщо. Дори 10-15 метра денивелация.
По-ниско долу вдясно оставаше църквата. От нея също имаше 5-10 метра изкачване до лифтовата станция, която вече се виждаше съвсем близо пред нас. Така че малко изкачване нямаше да ни се размине и ако бяхме минали покрай църквата.
Може би последната (първата) табела по маршрута – номер 55 (3981 м н. в.):
Тук започна да вали отново! Пред нас хората тичаха към спасението – лифтовата станция, която беше на по-малко от 100 метра от нас. Пътеката обаче беше станала хлъзгава и трябваше да внимаваме. Пред нас тичаше и едно куче, горкото, то също бързаше към спасението от дъжда:
16:48 часа – влязохме в лифтовата станция! От върха до тук бяхме слезли за 2 часа и 10 минути! И тъкмо навреме! Навън започна да се излива проливен дъжд!
Ако се бяхме забавили само още 5 минути и щяхме да станем целите мокри! Дъждобраните нямаше да могат да ни спасят! Потоп! Навън валеше, като че ли бяхме на екватора! Я, ама ние наистина бяхме почти точно на екватора! Освен това святкаха ослепителни светкавици и се чуваха оглушителни гръмотевици. Тряскаха много силно, много наблизо и много страшно. Заваля градушка, плочките навън бързо се покриха с ледени зрънца. Дойде полицейска или аварийна кола със светлини и паркира до лифтовата станция…
Опашката не беше голяма и очаквахме скоро да ни дойде редът. Обаче когато удареше по-силна гръмотевица, лифтът спираше да работи и изчакваше половин-една-две-три минути, преди отново да потегли. Това забавяше слизането и се наложи да изчакаме повече време, докато ни дойде редът. А чакането беше крайно неприятно, защото главата започна да ме боли много силно. На слизане главоболието беше почти отшумяло, може би бях свикнал с него и вече не му обръщах внимание, може би от самото движение главоболието не се усещаше толкова много. Но сега, докато чаках неподвижно на тясната опашка в лифтовата станция, главоболието се завърна с нова сила. Не можех да мисля за нищо друго, освен за болката в главата. В интерес на истината болката не беше чак толкова силна, но беше постоянна и нямаше спасение от нея, нямаше какво да правя, нямаше къде да се разтъпча, нямаше къде да седна, оставаше ми само да стоя прав и да чакам да ми дойде редът за лифта, незнайно колко дълго с тези чести спирания поради гръмотевиците. До мене Валерия също не се чувстваше добре и гледаше измъчено.
Най-после стигнахме до кабинкната и влязохме вътре. Този път кабинката се напълни. Тъкмо да тръгнем и навън тресна поредната гръмотевица, и лифтът спря.
Тъкмо си мислех, че по-зле не можеше да стане – и ме заболя стомахът!
Бях чел разкази на туристи, които са имали проблеми със стомаха. Общото при тях беше бързото изкачване на висок връх без достатъчна аклиматизация и след това много бързото слизане от върха. При повечето от тях гаденето и повръщането се появяваха при слизането, след изгубване на голяма височина, а не при самото качване. Така че сега не бях учуден, че това се случваше и на мене. Предпоставките бяха налице – голяма денивелация на изкачване (около 1900 метра) без нужната аклиматизация и много бързо слизане от върха (само за 2 часа и 10 минути). Стомахът ми не ме болеше като при разтройство, а се беше свил на топка. Неприятно усещане, което само по себе си нямаше да бъде нищо сериозно, ако не беше главоболието и това, че започна да ми се гади и да ми се повръща.
Положението ми беше повече от трагично – седях в кабинката на лифта, чаках да отмине ефекта от гръмотевицата и лифтът да потегли, болеше ме главата, болеше ме стомахът, гадеше ми се и се чудех как да не повърна в кабинката, че щеше да стане голям цирк и да стана за смях на еквадорците. Е, те еквадорците сигурно бяха виждали и друг път такива комични случаи, ама все пак не исках да се излагам пред тях.
17:14 часа – вратите се затвориха и потеглихме надолу! Най-после! Имаше надежда!
Не знам защо си мислех, че веднъж сляза ли на долната лифтова станция и проблемите ми ще се разрешат. Можеше и да не стане така, въпреки рязката загуба на надморска височина. Но все пак се надявах, друго не ми оставаше, освен да се надявам...
17:18 часа – лифтът спря след поредната ослепителна светкавица и оглушителна гръмотевица. Излишно е да казвам, че в заобиколената от мъгла малка лифтова кабинка светкавиците изглеждаха по-страшни, а гръмотевиците – по-оглушителни! Не помагаше да си мисля, че кабинката на лифта представляваше своеобразен фарадеев кафез и ако бъдеше ударена от гръмотевица, вътре във фарадеевия кафез ние щяхме да бъдем защитени от електричеството. Хубавото бе, че спирането беше само за 2 минути. По-нататък имаше само още едно спиране, но то беше за съвсем кратко.
17:31 часа – слязохме от кабинката на долната лифтова станция. Въпреки спирането от 2 минути, пътуването надолу беше продължило само 17 минути, с 1 минута по-малко от „времето по разписание“, което беше 18 минути. Явно бързаха да свалят хората и бяха „засилили“ лифта.
Времето тук долу не беше лошо – силният дъжд беше отминал. Температурата беше осезаемо по-висока, макар все пак да беше хладно.
Чудехме се как ще се приберем до хостела. Сутринта си мислех, че можехме на връщане да слезем пеша по обратния път, за да разглеждаме града и забележителностите му. Сега обаче – с това главоболие и гадене – да вървя 5 километра пеша ми се струваше невъзможно, а и излишно. Никакви забележителности, никакви паметници, никакви катедрали не можеха да ме привлекат да тръгна пеша! Щях да разглеждам града утре, сега исках само да се прибера в хостела, да легна на леглото и да се „трупясам“. Нищо друго не ме интересуваше.
Отидохме до началото на пътя, където сутринта ни беше оставило таксито. Видяхме, че там имаше паркирано такси и шофьорът му веднага се насочи към нас, като ни прикани да влезем в таксито. Понеже имахме горчив опит от вчерашния ден, когато попаднахме на недобросъвестен таксиметров шофьор, който ни поиска 20 долара за краткото разстояние до статуята Ел Паничило, сега решихме да бъдем по-предпазливи и да се спазарим предварително за цената. За съжаление шофьорът не знаеше английски, но това беше и за наша радост, защото докато се мъчехме да се разберем, пристигна автобусче, което докара пътници до лифта. Шофьорът на автобусчето ни видя, дойде до нас и ни каза, че е за Кито и да се качваме при него. Ние го попитахме колко ще струва, той отговори нещо от сорта на 7 долара. Също така каза, че таксито, което мислехме да вземем, било фалшиво, работело нелегално, познавало се по номера, който не бил оцветен в оранжево, нещо подобно ни каза. Така че извадихме късмет, че срещнахме този човечец, който говореше сносно английски. За съжаление малко приказвахме с него, той ни питаше разни неща, ние отговаряхме, но поради главоболието не бяхме много активни в разговора. А и пътуването не отне много време – тръгнахме в 17:35 часа и пристигнахме в 17:52 часа, тоест 17 минути.
17:53 часа – влязохме в хостел „Релълушън“. Валерия леко се усмихваше.
Добрах се до леглото, проснах се в него и се опитах да заспя. В началото това не ми се отдаваше, главоболието още беше силно и не ми даваше покой. Но знаех, че сънят бе единственото спасение. По някое време неусетно съм се унесъл и съм заспал дълбоко.
Събудих се може би към 20 или 21 часа. Спал съм непробудно близо 2 или 3 часа. От главоболието нямаше и следа. Чувствах се бодър и отпочинал, сякаш не бях катерил цял ден, сякаш не е имало никакво главоболие, никакво гадене, никаква умора, сякаш не се бях борил за всеки метър до върха. Това „магическо“ изцеляване ми се струваше много странно, но какво пък – приех го с облекчение. Това означаваше, че аклиматизацията може би нямаше да бъде толкова трудна, колкото си мислех на слизане, когато ме болеше главата.
Не си спомням дали вечерях, може би съм хапнал нещо малко и леко.
21:47 – 23:17 часа еквадорско време (20:47 – 22:17 часа в Чикаго, САЩ) – чатихме си в Месинджър на Фейсбук със сестра си Яница Илиева (сега Яница Русев), живееща в Чикаго. Изпратих ѝ няколко снимки – аз и Валерия на връх Руку Пичинча. Разказах ѝ съвсем накратко как сме изкачили върха и какво сме разгледали предния ден в Историческия център на град Кито. После уточнявахме подробностите по трансфера на парите в Мъниграм. Таксите за превод с незабавно получаване на парите бяха:
За 2000 долара - 24,99 такса
За 2500 долара - 25,99 такса
За 3000 долара - 34,99 такса
Уговорихме се за утре сутринта, като отворят офисите след 9 часа, да купим сим карта, за да имаме интернет, след което да идем до офис на Мъниграм и да изпратим съобщение на сестра ми колко пари да ни изпрати.
След това съм заспал… Много сладко се спеше, след като всичко беше приключило добре.
Пешеходният ни преход от лифтовата станция до връх Руку Пичинча в цифри:
Изминато разстояние – около 10,1 км.
Положителна денивелация – около 750 м.
Отрицателна денивелация – около 750 м.
Минимална надморска височина – около 3947 м.
Максимална надморска височина – около 4696 м.
Времетраене (с почивките) – около 6 часа и 52 минути.
Общо времетраене на прехода за деня – от тръгването от хостел „Ревълушън“ до прибирането обратно в хостел „Ревълушън“ – около 8 часа и 43 минути.
Равносметката:
За пръв път минахме границата от 4000 метра надморска височина!
Изкачихме първия си връх в Еквадор – връх Руку Пичинча 4696 м н. в.!
Успяхме да направим добра аклиматизация – без нежелани последствия!
Нямаше как да не бъда доволен...
Връзка към глава 8. (08.12.2019 г.) – подробния пътепис тук в Гугъл Документи:
____________________
Rish Horror delenda est!
Освен това смятам, че Ужасът на Риш трябва да бъде отстранен!
____________________________________________________________
Закон на Мърфи: Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват!
Mislesht, хайде, изплюй камъчето! Или по-точно - изплюй връхчето!
Не искам да предизвиквам бурен смях. Формен вулкан е, точно както от книжките, красив. Мечтите са безплатни. Знам си гьола.
Никакъв бурен смях няма да предизвикаш (по-скоро ще предизвикаш смях, ако не кажеш кой е върхът).
Признавам си – озадачи ме. Кой ли пък ще да е този красив вулкан като от книжките, който е толкова труден за качване?
П.П.П. Аз пък смятам, че ако човек се кани да качва такъв сериозен връх, не трябва да си мълчи, а трябва да разгласи това сред приятелите си.
Така няма да смее да се откаже, представяйки си какво ще кажат другите, като научат, че се е отказал. Това би му давало стимул да доведе начинанието докрай и по-точно – до успешен край!
_________________ Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Съб Дек 31, 2022 7:01 pm
pl27
Регистриран на: 30 Юли 2014 Мнения: 160 Местожителство: София
Стефане, добре пишеш, с интересно съдържание, но си много несериозен. Като си казал А кажи и Я или не започвай - това дразни. Темата Чимборасо ми е детска мечта и я следя от самото начало. Още 2019 писах, че имам намерение и аз да се пробвам, както и на Килиманджаро. Нещата се отложиха, но се случиха. През декември изкачих Килиманджаро, но още тогава знаех, че това не е важно и е просто тренировка за върха на живота ми -> Чимборасо. Е, дойде моментът...
Тук ще публикувам кратка информация валидна към днешна дата относно изкачването на Чимборасо.
- Пътуване - в миналото е имало здравни изисквания за влизане в страната и дори пилота на самолета ни прати през стюардесите здравна карта, която се оказа абслолютно ненужна (пилота се извини за което). Накратко нямам никакви ваксини нито за COVID нито за жълта треска и при влизането в страната на летището нямаше никакви подобни въпроси.
- Програма: Руку Пичинча, Коразон, Илиниса, Каямбе (Котопакси изригна миналата година и е все още активен, т.е. недостъпен за изкачване), Тунгураруа, Чимборасо.
> Руку Пичинча - от града се изкачва основната височина с лифт до около 4000 м и след това с лек преход се изкачва върха. Предвършието е стръмно и скалисто, но без технически трудности. Обикновено вали след обяд и става кално, но не е нищо особено - качването е по ниски обувки/маратонки.
> Коразон - тръгва се от около 3800 м по черен път. След това се преминава през Paramo - високи треви с кал отдолу. Последният участък е скален ръб. Водачите се застраховат и карат клиентите да се връзват на въже и с каски. Реално няма нещо опасно до върха. Обувките са ниски/маратонки.
> Илиниса - от паркинга до заслона на 4800 м няма нищо особено. В заслона има вода и газ. До върха не стигнахме заради снеговалеж, мъгла и най-вече статично електричество. Подходящи обувки са 3-сезонни.
> Каямбе - до заслона на 4600 м се стига с джипове. Нагоре се тръгва в полунощ. Началото е скален участък, където трябва да се внимава на едно място. След това се достига ледника и се слагат котките и се правят свръзките: един водач и двама клиенти. Нагоре започва брутално изкачване до едни скали, след това нормален баир, следва стръмно изкачване с мирис на сяра и финала е стръмно изкачване в условията на силен вятър. Като казвам силен, става дума за такъв, който принуди една жена от групата просто да се качи и залегне на върха без да направи и 1 снимка.. Това е специфична особеност на върха - понежв е на границата на Андите с Амазонската джунгла има голям пренос на въздушни маси. Слизането също е изтощително - става дума за 1200 м денивелация... Препоръчително е ползването на зимни/височинни обувки и пухенка в заключителната част от изкачването. Необходимите обувки са зимни/височинни.
> Тунгураруа - от паркинга качихме темпово 1000 м денивелация до заслона. Всичко беше супер, но заваля и това отказа нашите водачи. От заслона започва стръмната част, която в предвършието е скалиста Подходящите обувки са 3-сезонни.
> Чимборасо - от границата на парка се стига с транспорт до заслона Карел (4800 м). Оттам се качихме на базовия лагер на 5300 м. Оттам започна изкачването на върха в полунощ. Последва via ferrata и след нея стръмно изкачване. И така до върха, беше студено и се наложи да облечем пухенките. Подходящите обувки са зимни/височинни.
Накратко - върха в хубаво време е елементарен технически, но много затормозяващ физически. Слизането въобще не е тривиално и изисква много физически усилия. На връщане участъка с via ferrata-та има подсичаща алтернатива, изискваща допълнително усилие за откатерване.
P.S. В страната официалната валута е американския долар. Специфична особеност е, че се приемат банкноти до 20 долара, като по-големи купюри масово не се приемат.
Сря Мар 08, 2023 1:52 am
Пчелата Жужа
Регистриран на: 29 Окт 2013 Мнения: 837
pl27, много стройно и стегнато си написал пътеписа. Браво за страхотната изява! Вероятно има и снимки. Кондор видя ли?
Часовете са според зоната GMT + 3 Часа Иди на страница Предишна1, 2, 3, 4Следваща
Страница 3 от 4
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
Не за 8000 разбира се, за много по-малко.
)
Формен вулкан е, точно както от книжките, красив. Мечтите са безплатни. Знам си гьола.
