Из върховете на Източна Рила

Първият уикенд на юли, направихме една двудневна Рила, но от тогава нито има за разказване, нито за снимки. Валя ни, почти непрестанно, като аз лично не си спомням последните десетина години да ме е валяло толкова продължително. Но сега, през изминалия уикенд направихме една страхотна, отново двудневна разходка, по места, по които не бях ходил с години...

Заради съботното тичане и организацията, около него, тръгнахме от София доста късно и след като се настанихме на базата на Белмекен, тръгнахме по пътеката нагоре. Часът минаваше 16, но лятото е страхотен сезон, заради дългия ден и знаех, че късното трягване няма да ни вкара в някакви сериозни затруднения. Върховете, които минахме в този първи ден, ги бях изкачвал през 2020, но тогава все още го нямаше сайта и въобще не съм се сещал да си водя записки.

Така за малко повече от час, излезнахме на билото и се приближихме до първия връх, който искахме да изкачим - Ортачал...

Бързо стигнахме и до най-високата му точка, сред което се върнахме на стълбовата маркировка и продължихме по нея. Времето не беше от най-хубавото...

Но пък Каменити чал, следващия връх, който искахме да изкачим, все още се виждаше ясно...

На стълба с дъждомера, се отклонихме от желоните и тръгнахме по малка пътечка към него. Бързо изкачихме югоизточната му кота, а скоро след това и най-високото му място...

Тръгнахме бързо да слизаме към дълбоката седловина между Каменити чал и връх Сивричал, който също искахме да изкачим...

Стигнахме скоро и до нея и започнахме да се катерим по южните му склонове. Каменити чал си беше в облаци...

Не след дълго бяхме и на най-високата точка на Сивричал...

Напоследък често се споменава тук, а и почти навсякъде, където има подобни споделяния, че комарите са страшна напаст, каквато никога не са били. Е от първо лице го казвам, че има много истина в това. Още преди да е залязло слънцето, ни захванаха и не са ни дали мира, чак докато се прибрахме в базата.

От Сивричал тръгнахме по въжето...

... и слезнахме на седловината между него и един от гигантите в този дял - Равни чал. Слънцето реши да пробива...

А на самия връх, даже и се появи...

Връщането беше директно към премката между Равни чал и Белмекен и от там по коловете и синята марка, обратно в базата.

Сутринта уж станахме рано, но се замотахме някак. Все пак малко след 8, отново захапахме склона на Ортачал. Видимостта беше доста по-добра...

Този път бяхме по-бавни, но все пак за малко повече от час, излезнахме на билото. На разклона при дъждомера, продължихме по стълбовете. Този път Каменити чал и Ибър, бяха много по-прилични за снимка...

А в далечината пък се открояваха и едни други върхове...

Скоро се отделихме, отново от стълбовата маркировка и хванахме слабо изразена пътека към възловата седловина Ушите. А пък Ибър изглеждаше все по-внушителен...

На седловината, направихме предположение, за колко време ще го качим. Имаше три предположения: 25, 30 и 40 минути. Успяхме да влезнем в този диапазон и точно след 30 минути, бяхме на връхната точка на Ибър. От нея разбира се имаше какво да се види...

Както винаги казвам и както много често се случва, грандиозните планове, които имам, търпят тотален крах. Причините всеки път са различни, но този път беше само една. А именно безкрайното слизане от Ибър по тревистия му западен склон, който ни отне много време. Още като наближавахме речната долина на Голям Ибър, ми беше ясно, че плановете и реалността са съвсем различно нещо.

Успяхме да намерим място, където да пресечем реката и тръгнахме към следващия връх, който искахме да изкачим - Черната скала. Той и Малък Ибър бяха единствените върхове в района, на които не бях ходил. Тръгнахме директно към първия по южните му склонове, без пътека...

Като излезнахме на самия хребет, се появи нещо, като пътечка, която следвахме, почти до самия връх. Час и половина, след като тръгнахме от Ибър, бяхме и на връхната точка на Черната скала...

Горе постояхме доста време, защото знаех, че отиване към Малък Ибър, щеше да отнеме още много време, а и ни чакаше връщане към София. Дотук бях с плановете. Върнахме се на стълбовата маркировка и се насочихме в обратна посока. Ибър, откъдето и да го погледнеш си е все така внушителен...

Все пак по обратния път, имаше и още един връх, който можеше да изкачим, като и го направихме. Много близкия до маркировката - Ченгенечал...

След което просто тръгнахме по обратния път, следвайки неотлъчно коловете. Е и Ибър гледахме постоянно, който се отдалечаваше от нас...

В района на скалата Зъбчето, спряхме да починем и да доизядем всичко, което беше останало. Направих снимка и на язовира...

След което за 40 минути слезнахме до базата. Това беше малко след 17 часа, или девет часа, откакто бяхме тръгнали сутринта. Навръщане минахме и през Велинград и малко преди да се смрачи изцяло, си бяхме в София.

Така завърши един пълноценен уикенд, в който този път имахме късмет с времето. Успяхме да се изкачим на доста върхове, а и на Черната скала, до който не бях ходил. А плановете продължават да ми се въртят в главата. Дано успявам по-често да ги осъществявам Very Happy

В събота след 5 км рън, тръгнахме две коли в посока Рила и по-точно кантона Нехтеница. Пътят от Якоруда до него е нов и може да се изкачи спокойно с лек автомобил. Километрите, обаче са повечко и началния час за тръгване от кантона, беше 15:38. Това предопредели и времето на прехода през първия ден...
От Нехтеница хванахме коларския път в посока хижа Грънчар. За разлика от други подобни пътища в Рила, той е обзорен и има какво да се види. Само преди няколко седмици бяхме из онези върхове в тази част на Рила...

Но и посоката, в която вървяхме, също предлагаше хубави гледки. Юрушики чал и масивния гигант - Песоклива вапа...

На хижа Грънчар стигнахме за малко повече от час и след като разтоварихме ненужния багаж, захапахме склона към седловината Долни куки, или Джанка, както е позната сред туристите. До нея стигнахме за двайсетина минути...

От там тръгнахме в южна посока към връх Налбант, първият връх, до който искахме да отидем. Хижата остана далеч зад нас...

...но пък се откри гледка към един друг гигант, който още не съм качвал - Суха вапа...

Скоро се появи и Налбант...

Започнахме да катерим северозападните му склонове и скоро бяхме на връхната му точка...

Времето напредваше, обаче, а имах намерение да се пробваме и за връх Курджилък, до който също не бях ходил никога. Това наклони везните към това да се опитаме, защото знаех, че и план максимум да направим на следващия ден, то този връх щеше да остане едонствената възможност да изкача нещо ново. На слизане от Налбант го снимах...

А и върха, който бяхме изкачили преди малко, определено си заслужаваше...

Скоро се отделихме от пътеката и тръгнахме без пътека, директно към връхната точка...

Подозирах, че няма да е лесно и скоро осъзнах, че и реално е така...

Слънцето залязваше с всяка измината минута, а клека се увеличаваше и ставаше все по-гъст. Все пак, успяхме да се доберем до връхната точка...

Мракът ни хвана още преди да сме подминали Налбант и запалихме челниците. Някъде над Славянка светкаше и трещеше. Засега беше още далеч, но имах едно наум и целта ни беше да достигнем клековия участък от разклона за Суха вапа до Джанка. Там щяхме да бъдем на сравнително по-безопасно място, отколкото по билния участък, около Налбант. За наша радост, светкавиците си останаха далеч и малко преди 23, бяхме на хижата.
Както беше и по прогнози, през нощта имаше буря и дъжд, а след кратко затишие, малко след 6 сутринта, започна отново. Синоптиците предвиждаха, че сутрешният циклон, ще бъде кратък и интензивен, като така и се случи. Можеше да тръгваме вече...
Този път посоката след Джанка, беше север и почти веднага започнахме да се катерим по стръмните южни склонове на Юрушки чал...

Зад нас останаха Сухата вапа и Налбант...

А пред нас все други страхотни гледки...

На изток пък, се извисяваше Песоклива вапа...

...и облаците над Бели Искър...

Не след дълго стигнахме и връхната точка на Юрушки чал...

Отгоре гледки ли, гледки...

План максимум, или план минимум, беше въпроса, затова и продължихме напред по билото. Скоро се появи и следващия гигант, който искахме да изкачим - Маришки чал...

... а вдясно бяха Манчовците...

зад нас пък остана Юрушки чал...

Изкачихме и Маришки чал, като отгоре отново уникални гледки...

На слизане решихме, че времето е напреднало, а ни чакаше връщане и път към София. Затова се отказахме от посещение на Близнаците и тръгнахме към масива на връх Манчо. Скоро захапахме склона на южната, по-ниска кота...

Стигнахме до нея и бързо след това започнахме да се спускаме към седловината между двата върха. Този, който бяхме изкачили, остана зад нас...

... а ни предстоеше да отидем и до другия - по-високата кота на Манчо...

На пътя между двете коти, снимахме и Близнаците, до които ще дойдем друг път...

... както и Първенеца, Трионите и Малка Мусала...

Разбира се и Маришки чал, който бяхме изкачили съвсем скоро...

Върхът наближаваше...

...и скоро бяхме на връхната му точка...

Тук направихме почивка за обяд, наслаждавайки се на невероятните гледки във всички посоки. След като се отказахме от изкачване на Близнаците, вече знаехме, че ще се връщаме от друго място. Затова и след по-дългата почивка, тръгнахме да слизаме към седловината Заврачица. Северната кота на Манчо се издигаше внушително над нас...

А пред нас, един по-различен, но все така любим пейзаж...

Скоро ни се отдаде възможност да се обърнем и да снимаме масива на Манчо с двете коти, които бяхме изкачили...

От седловината хванахме пътя за хижа Грънчар...

Като тук е хубаво да спомена, че участъкът от него който подсича Песоклива вапа и който е доста дълъг, е обрасъл в клек и със сигурност след няколко години, ще стане непроходим...

Личеше си, че на места е бил почистван, но това е било отдавна. Вече към хижата, имаше и по-скорошни прочиствания, но като цяло е занемарен, а това е един от важните маршрути в Рила. Все пак, освен клек, се откриваха и хубави неща за снимане...

От седловината Заврачица, до хижата стигнахме за около два часа и половина, като там отново се подкрепихме. Не след дълго тръгнахме и по обратния път за Нехтеница, като последната снимка, която прилагам е, като първата - върховете по Ибърското било на планината...

Така за малко повече от час, стигнахме и колите и с тях към София. Прибрахме се по светло, като останахме много доволни от двата дена в Рила. Направихме близо 45 километра, а изкачихме и не малко върхове. Аз не бях ходил на Курджилък, който се оказа никак не лесен връх. Освен това имахме и късмет с времето, което е също много важно. Надяваме се скоро отново да сме в Рила Very Happy