ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Finsteraarhorn 4273 m.

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Алпи Предишната тема
Следващата тема
Finsteraarhorn 4273 m.
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Finsteraarhorn 4273 m. Отговорете с цитат
…no one can fail to be completely re-compensated for his fatigue,
when he sees, for the first time, the monarch of the Oberland, the tremendous
Finsteraarhorn …nothing withdraws the attention from the solitary grandeur of
the Finsteraarhorn and the dependent spurs which form the abutments of the
central peak.

Mark Twain



Finsteraarhorn, видян в края на XIX в. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес

Казват, че човек не бива да обръща поглед назад. Сигурно защото паметта е несигурен свидетел за миналото, ласкаво преувеличавайки едно и удобно премълчавайки друго... И всe пак, когато минавахме през Furkapass на път за Dom de Mischabel, аз неволно извърнах поглед на запад да зърна Finsteraarhorn. Валеше, облаците скриваха върховете и успях да видя само един мармот, който учудено ни гледаше, приклекнал на камък край пътя. Същото се повтори на връщане. Слънцето грееше, но облаците пак бяха „окичили” планината. Сигурно тогава – първо като някакво смътно усещане, а по-късно съвсем осъзнато – разбрах, че горчивината на Джервазути не си е отишла, а напротив, пак натаяваше. Този път като липса. Бяха минали две години, откакто със Стефан се бяхме качили на Finsteraarhorn... Но споменът изглежда живееше свой собствен живот, неподвластен на волята, времето и желанията, и вървеше по свой собствен път, криволичещ встрани от съзнанието. Затова единственото, което днес бих могъл да направя, е да се опитам да опиша това пътешествие, ако не друго, с надеждата да „подсладя” тази липса, която усещам и без да си спомням.


Това, което видяхме ние през 2011 г. – Finsteraarhorn, гледан от Oberaarjoch. Снимка: SPI

Вече не си спомням ясно началото... Стефан сигурно също... кой от двама ни пръв е подхвърлил идеята... най-вероятно съм бил аз... може би е било в градинката на „Редута”... или в кафенето до китайското посолство... а Стефан е „претеглил” смисъла на „мероприятието” и е казал: „Дай да се пробваме”. Помня, че тогава Павката и Iccy заминаха за Demavand и двамата трябваше да се оправяме сами. Това значеше само едно – Пежото 106 на Стефан, за което също трябваше да подберем подходящ за възможностите му маршрут, а за нас – да направим добро планиране на времето, защото то повече от 90 км/ч не вдига, но затова пък по баирите пуши и спира.


И това, което е видял Марк Твен. Finsteraarhorn, гледан от Furkapass в края на XIX в. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес

Дойде краят на юли на 2011 г. и една черна нощ Стефан ме „събра” от Младост към 5 часа сутринта. Току-що бях прекарал първата си, и за щастие последна засега, бъбречна криза. Увих един шал на кръста, напъхах една торба лекарства в раницата и тръгнахме. Както винаги до Загреб на небето нямаше и помен от облак – просто не знам защо всеки път е така. Поизпържени и каталясали, вече по тъмно, успяхме да влезем в Словения, колкото да се „пъхнем” в първия срещнат къмпинг – в нашия случай „Оточец”, останал и до днес нарицателно за „велика греда”. Австроунгарски замък, обграден с река и канали, а къмпингът – на остров... С една дума – безумна влага и комари колкото хеликоптери... поне хапнахме малко и се изкъпахме... или май само аз. Придремахме няколко часа и към 6 часа пак бяхме на път. В Италия Стефан успя да задмине един трактор и това беше... дойде Simplonpass – познатият от ходенето до Montblanc проход. Но тоя път швейцарските граничари, като видяха Пежото, моментално ни спряха, разделиха ни в отделни стаи, разпитаха ни, взеха ни пръстови отпечатъци и, като видяха „такъмите” в багажника и разбраха, че наистина сме баир будали, волю-неволю ни пуснаха. Тогава обаче Пежото се „вдигна на бунт” – изнервен от случката на границата „юрнах” Стефан да задмине някакъв камион, той „юрна” Пежото, а то изпуши и на самия превал спря... и оттам тръгна приказката за Mama Leone – отсрещния връх, който всъщност се казва Monte Leone, но който дълго гледахме, докато „лъвското сърце” на Пежото се „укроти”...


Simplonpass, видян в края на XIX в. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес

Пак по тъмно сколасахме да се доберем до някакъв къмпинг във Fiesch. Тук не ни остана време и да се къпем – прогнозата ясно сочеше затварящ се прозорец от хубаво време. Това означаваше, че още на другия ден трябваше да стигнем до Finsteraarhornhutte. Лесно бе да се каже... първо Пежото трябваше да надмине себе си и да се вдигне на 2350 метра надморска височина до Grimselpass, после ние трябваше да прекосим три ледника неизвестно как и откъде точно, за да стигнем до хижата... и чак тогава можехме да помислим и да се подготвим за изкачването на върха... Лесно бе да се каже – и си го казахме. Придремахме още няколко часа и в 4 часа посред нощ поехме към прохода, изчакахме светофара за частния път, тръгващ от Grimselpass към Berghaus Oberaar, оставихме Пежото „на мира” в едно уширение и с първите слънчеви лъчи хванахме пътеката покрай Oberaarsee.


Оттук започна всичко – от Grimselpass. Хосписът все още си е там. Видяно в края на XIX в. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес


Oberaarsee, гледано от склона към Oberaarjoch. Снимка: SPI


Oberaarjoch и Oberaarhorn вдясно. Снимка: SPI

Чакаха ни 950 метра денивелация до първия превал – Oberaarjoch – който вече ясно се виждаше, „кацнал” на отсрещния ледник. Изглеждаше близо, наклонът не беше голям, цепнатините по ледника бяха с приемлива ширина... а ни костваше повече от 4 часа, докато се качим... „Избримчихме” една финална къса ферата до Oberaarjochhutte, намираща се на 3250 м., и стоварихме раниците на терасата й за малка почивка. Тук се реши успехът на експедицията. Докато веселия хижар ми прибираше цигарите и ми искаше пари, за да ни прекара през Gemschlicke – по-краткия път до Finsteraarhornhutte – Стефан угрижено мълчеше. Попитах го какво става, той само отвърна: „Не става така” ...Препускането, пътят, умората, тежките раници, в които носехме палатка, чували и какво ли не още... вече не си спомням кое от всичко това или всичко накуп беше причината... но след половин час Стефан въздъхна и добави познатото: „Дай да се пробваме”. Все още съм му благодарен за тези думи.


По пътя надолу – няколко свръзки като малки черни точици на фона на Wasenhorn. Снимка: SPI


Мястото, където Galmigletscher се „влива” във Fieschergletscher. От ляво на дясно: Klein Wannenhorn, Gross Wannenhorn, кота 3854 м., Fiescher Gabelhorn, Wyssnollen и Gross Grunhorn. Снимка: SPI

Подкарахме по следващия ледник, но вече надолу. Влизахме все по-дълбоко в планината – нямаше хора, а само малки далечни точици, нямаше шум, а само някой глух каменопад, нямаше цветове, само синьото за небето, сивото за скалите, мръсно бялото за леда и чисто бялото за прелитащите над нас облаци. Тук някъде Стефан спря, за да облепи изранените си до кръв крака и аз разбрах какво му е коствало да каже това: „Дай да се пробваме”. Скоро и вторият ледник свърши и се сля с огромната замръзнала река на Fieschergletscher. Бяхме „свалили” 500 метра денивелация, а до хижата ни предстоеше да си върнем 350 метра от тях. Залутахме се откъде точно да го „подхванем” през лабиринта от дълбоки цепнатини... и налетяхме на група испанци, по-точно баски, които като нас бяха тръгнали към Finsteraarhorn. Уважавам северните народи заради способността им за мобилизация и умението им да подреждат света, пространството и живота, но близостта с тях ми е чужда. За сметка на това с южняците е трудно да свършиш нещо, но общуването е леко и доверието идва бързо.


Двамата със Стефан някъде из Fieschergletscher на фона на Gross Grunhorn. Снимка: нашите спътници баските

И до днес не знам защо – може би защото бяхме само двама, без каски и се шляехме нехайно по ледника – но баските ни помолиха да се вържем заедно и ни оставиха да водим към хижата. И „наденицата” тръгна нагоре... Сега вече знам откъде е бил верният път, но тогава дълго се „сукахме” из лабиринта на цепнатините. Накрая излязохме в средата на ледника и ходенето стана лесно и бързо. Някъде след два часа видяхме хижата, но изникна нов проблем – как да излезем от ледника, за да я стигнем, кацнала на скалите. Имахме късмет и намерихме пътя, прекатерихме и тукашната ферата и надвечер седнахме на пейките пред Finsteraarhornhutte. Рядко съм виждал по-красива панорама – мащаб, спокойствие и много, много въздух.


Гледката от Finsteraarhornhutte: Fieschergletscher и масива на Gross Wannenhorn. Снимка: SPI


Gross Grunhorn, видян от терасата на хижата. Снимка: нашите спътници баските


От другата страна на Wannenhorn и Gross Grunhorn – Aletschgletscher в края на XIX в. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес

Сега, когато пиша тези редове, паметта ми вече не може да каже колко часа сме вървели в този ден – беше дълго и протяжно, но не и скучно. Самият преход до хижата е изживяване, което с чиста съвест мога да пожелая на всеки. И наистина – от всички 249 карти на Алпите, само на тази за Finsteraarhorn няма нарисуван и един метър асфалт. А самата хижа е нова и наистина уютна. Ние стояхме навън, наслаждавайки се на панорамата, докато един пореден въпрос не се изправи с цялата си острота пред нас – водата. Баските просто се наливаха с бира на съседната маса. Ние помислихме върху табелата, окачена на един маркуч: „Kein trinkwasser” и решихме, че означава „Само за пиене”. По-късно във тоалетната разбрахме, че преводът не е бил съвсем точен, но затова пък за изкачването бяхме леки като перца.


Пътят ни към Finsteraarhorn.

Finsteraarhorn е особен връх. „Усамотил се” сред океана от ледници, той няма славата на „съседите” си Eiger, Jungrau и Monch, макар че е по-висок от тях. Нещо повече, той е най-високият в Алпите, който не е разположен на основното или вододелното било. Освен това е третият – след Montblanc и Grossglockner – най-изпъкващ връх в планината (на английски терминът е „prominent”, който описва денивелацията от върха до най-ниската точка, лежаща върху контурната линия, окръгляща въпросния връх и която точка го отделя от друг по-висок връх – „категория”, която е много популярна сред планинарите в Европа и се ползва като критерий за самостоятелността и значимостта на върха. Тъй като у нас не е известна, ще дам един пример за повече яснота: Вихрен е висок 2914 м., най-близкият по-висок от него връх е Мусала, а най-ниската точка между двата е Предела, която е на 1131 м. Така въпросната „prominence” на Вихрен съответно е: 2914-1131=1783 м.) Той е и един първите изкачени четирихилядници – през 1829 г., макар да има предположения за още по-ранна година – 1812. Със сигурност обаче „покоряването” на северо-източната му стена през 1904 г. „отваря вратата” на великите изкачвания по северните стени в Алпите. Въпреки всичко това върхът не е толкова известен, нито толкова посещаван... Което беше една от основните причини да го изберем. И наистина на хижата нямаше много хора, а тези, които видяхме, бяха планинари, а не туристи, дошли с фотоапарати за уикенда.


Първото изкачване на Finsteraarhorn през 1829 г., водено от свещеника Franz Joseph Hugi. Илюстрация от книгата му Naturhistorische Alpenreise, 1830.

Легнахме рано и станахме рано. Спомням си, че беше някъде около 3 часа. Бяхме първите. В хижата цареше пълен мрак и тишина. Бързо се „изстреляхме” нагоре. Имахме да „борим” 1200 м. денивелация до върха. Вървяхме по „познатата схема” – Стефан отпред, а аз отзад с раница за двама, включително „буцата”, проклетия фотоапарат на Стефан, който тежи поне 5 кг... Но така е, след като забравих моя в Пежото. В началото пътеката вървеше през трошляк, но дори имаше маркировка. Някъде след час изскочиха скали, повъртяхме се, докато ги минем, и стъпихме на първия ледник. Вързахме се и продължихме. За още час прекосихме ледника и стигнахме Frühstücksplatz – мястото за закуска на 3617 м. Все още бе студена ясна нощ. Което значеше, че не закъсняваме с графика, но най-важното – че сме се аклиматизирали в движение, защото не усещахме умора. Починахме 5 минути в студа, дръпнах една цигара и продължихме. За петнайсетина минути вървяхме по скалист натрошен гребен преди да се прехвърлим на следващия ледник. Вече се бе съмнало и за щастие ясно видяхме цепнатините и висящите над тях сераци. Внимателно ги преодоляхме и подкарахме нататък. Пред нас се „изопна” стръмния леден склон към Hugisattel – седлото, от което тръгва върховия гребен. Нямаше серпентини, вървяхме директно напред и нагоре. Изглеждаше безкрайно и пусто.


Панорамата от склона към Hugisattel: от ляво на дясно – Gross Wannenhorn, кота 3854 м., Fiescher Gabelhorn, Wyssnollen, Aletschhorn, най-високия в средата, Gross Grunhorn, Jungfrau, подаващ се зад гребена на Gr. Grunhorn, Hintere и Gross Fiescherhorn. Снимка: SPI


На преден план от ляво на дясно: Gross Wannenhorn, кота 3854 м., Fiescher Gabelhorn и Wyssnollen. На заден план от ляво на дясно: Dufourspitze, Dom de Mischabel, Matterhorn, Weisshorn и Dent Blanche. Снимка: SPI

След час и нещо накрая видяхме седлото... и самия гребен. След като и Стефан го видя, категорично отказа да премятаме „буцата” по него... Нямаше сила, която да го разубеди. Седнахме в завета на една скала да починем. За късмет вече не бяхме сами – отдолу идваше свръзка от трима души: хижарката, готвача и bergfuhrer. Почерпихме ги ядки, за да нямаме ядове с водача по гребена, а в хижата – с хижарката. Самият гребен ни отне повече от час – бавно и внимателно движение по лед и скала без много места за осигуровка. Най-лошото беше, че пикелът просто отскачаше от леда, вместо да се забие в него.


Hugisattel. Долу ниско Finsteraargletscher. Снимка: SPI


И гребенът, видян от Agassizhorn. Hugisattel е точно под тъмния отвес в средата на снимката, след който гребенът „излита”. Снимка: hikr.org

Сега си давам сметка какъв късмет сме имали – времето беше тихо, студено и ясно, снегът – достатъчно и стегнат, имаше следи и хора, които да следваме. Огрян от сутрешното слънце, кръстът на Finsteraarhorn вече се виждаше, когато стигнахме дълбоката цепка в скалите. Това беше последното препятствие. Един френд стърчеше изоставен от другата страна. Стефан тръгва да се катери по самия гребен, което не ми се стори добро решение – падането беше километър и половина, но пък така получи един сполучлив прякор: Емилио Комика. Загледах се внимателно в скалите и видях, че някои са по-бледи от други... значи народът е драскал по тях с котките. „Разпълзях” се... и накрая се прекатурих от другата страна. Вече бе лесно, още няколко прекатервания и бяхме на върха. Бяхме сами. Беше прекрасно. Беше наистина истинско. Безжизнено тихо и кристално ясно. Плуващи облаци някъде долу, много долу... и застинали върхове наоколо... и всичките бяха под нас... За всеки случай се вързахме за металния кръст на върха и замаяни се зазяпахме... Само дето не можехме да направим и една снимка... Но след 10 минути на върха се появи самотен германец. Това беше шансът ни... Отидох и му казах директно: „Ние те връзваме за нашето въже на слизане, а ти ни снимаш сега на върха и ни пращаш снимките после”. Нямаше как да откаже.


Finsteraarhorn 4273 м. Отсреща Schreckhorn вляво и Lauteraarhorn вдясно. Снимка: нашият немски спътник.


Стефан на върха. Снимка: нашият немски спътник.


И аз. Снимка: нашият немски спътник.

Порадвахме се на гледката още няколко минути и тръгнахме надолу внимателно. Някъде по гребена се разминахме с баските. На Hugisattel „събрахме” един от тях, който се беше отказал от върха, и продължихме. Ясно си спомням как при всяка цепка из ледниците германецът методично излайваше по едно „Attention”, но го произнасяше като “Achtung”... Накрая видяхме хижата някъде долу, излязохме от последния ледник и се „размятахме” на скалите за „велик одмор”. Оставаше само пътеката из трошляка, а не беше станало и обяд. Пихме от ледената вода на ледника, хапнахме и много се смяхме. После се „изтърколихме” до хижата и се проснахме на терасата й – не искахме да правим нищо повече в този ден. Почерпих Стефан един чай за върха, той мен – една кола... и толкоз.


На Hugisattel след изкачването. Щастливи. Отзад гребенът на Finsteraarhorn. Снимка: „буцата”.


Една триумфална. Снимка: SPI


Надолу. Снимка: SPI


Пътят през цепнатините и сераците. Снимка: SPI


Финалът. Снимка: нашите спътници баските

Баските се прибраха чак привечер, дълго си говорихме и те пак ни помолиха да вървим заедно на връщане. Не можехме да им откажем, разбрахме се да тръгнем колкото се може по-рано, за да избегнем идващата буря, и легнахме... Но работата с южняци е трудна работа – вместо в 5.30 часа, тръгнахме чак в 6.30 часа, а облаците вече „лягаха” по ледника. Със Стефан се опитахме да наложим по-бързо темпо, но и това не стана и... преди Oberaarjoch бурята ни „хвана”.


Последно сбогом с Finsteraarhorn. Върхът, гледан от хижата. Снимка: SPI


Идващата буря. Снимка: SPI


Първите капки... Снимка: SPI


...посрещнати с добро настроение... Снимка: SPI


...преди раздялата с баските. Снимка: нашите спътници баските.

След превала се разделихме с баските, които отидоха да си събират палатката, и продължихме със Стефан в дъжда. Отвързахме се, за да сме по-бързи, и се затичахме надолу през ледника. Накрая стъпихме на „твърда земя”. Беше странно усещане... сякаш дълго си бил в открито море и не можеш да свикнеш със сушата. Нашето пътешествие беше приключило. И двамата знаехме, че няма да се повтори. Не искахме да си „оцапваме” предварително спомена... пък и краката на Стефан... и решихме да се прибираме в България, а пътьом да разгледаме някой красив град.


Краят. Finsteraarhorn в облаци. Снимка: „буцата”

Пежото пое познатия път към Simplonpass, хапнахме на превала колкото да видим, че не можем да видим Алпите... бяхме се измъкнали по терлици от бурята. Надвечер опънахме палатката в един къмпинг на Lago Maggiore сред тълпи от холандци. На сутринта без да бързаме продължихме, отбихме се за няколко часа Падуа и надвечер се „опънахме” за нова нощувка в някакъв къмпинг край Caorle на брега на морето. Вече бяхме решили да „усетим” Триест и искахме да му се „насладим” поне за половин ден. И наистина си заслужаваше, градът е покрит с онази мека, меланхолична и вече потъмняла от времето патина на отминалото величие, когато е бил пристан на търговия, изкуство и обуржоазен от богатство живот... Една средиземноморска Ханза. Разхождахме се дълго по малките улички... видях дори дюканче за мастилени писалки... ядохме топъл хляб по тротоарите. Останалато е проза – следобяд се натовархме на Пежото, спряхме за малко в Любляна и после Стефан не пусна „геврека” до София.


Той в края на XIX в., ние в началото на XXI в. Все едно – Finsteraarhorn. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес

Беше изминала точно една седмица... Един връх... Една цел... Един красив град... Един порив... Всичко беше и оставаше в единствено число. С изключение на тази снимка... че взаимността на мълчанието прави едно преживяване споделено.


Снимка: SPI

Сега, когато завършвам този пътепис, ясно разбирам откъде е идвала липсата, която усетих на Grimselpass и която все още усещам. Тя се връщаше като ехо на отдавна написаните от Джервазути думи: „Усещах безмерна жалост към всички онези малки хора, които с мъка влачеха живота си в затвора, който обществото беше успяло да построи срещу чистото небе, и които не знаеха нищо за това, което знаех и усещах в този момент. Вчера аз бях като тях и след няколко дни отново щях да съм като тях. Но днес аз бях освободен затворник...” И днес аз знам, че тази липса не беше – и не е – отсъствието на нещо, а копнеж по нещо и този копнеж е бил – и е – за свобода и смисъл, чието просто обяснение и необяснимо съществуване също успях да открия сред думите на Джервазути, поразително обикновени и ясни, какъвто е и този неизтребим и, надявам се, вродено присъщ на всеки човек копнеж: „Често съм се чудел как страстта ми към планините се беше родила, но по-скоро това е като да се опиташ да си спомниш кога си се научил да плуваш... някак си изглежда винаги си можел”.

Край.

P.S.

Пет Сеп 13, 2013 3:02 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Весела Ягодова



Регистриран на: 17 Окт 2007
Мнения: 541

Мнение Отговорете с цитат
Напиши книга. Заслужава си. При теб и интервалите между думите "говорят".
Пет Сеп 13, 2013 4:07 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Speedy



Регистриран на: 29 Ное 2006
Мнения: 2551
Местожителство: Неврокопъ

Мнение Отговорете с цитат
Ей това е! Браво, браво!
Много интересни архивни снимки си намерил. Тази конгресна библиотека си я бива.

Последния фотос от разказа много ми харесва.


Ама който си го може, може си го... снимането.

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител
Пет Сеп 20, 2013 9:36 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла ICQ Номер
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Алпи Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov