ПОЕЗИЯ

П Р Е К Р А С Н О Т О М О М И Ч Е

Аз знам – отвъд то съществува,
до къща стара, в някакво градче.
Прекрасно е , не се преструва
и непонятни новини чете.

То бъдещето някак срича
и вярва в праведния идеал.
Цъфти небето и изтича
пороят на живота побеснял.

Прекрасното преситено гладува,
а уж се къпе в синева.
В мъгли и зной пътуваме –
и накъде, и на каква цена?

Едно градим, а друго си отива,
луната сляпа ще ни отведе.
Връхлитат с аромат и сила
/и до безкрай самотни/ върхове.

Аз знам ,че винаги ще съществува –
магия сред живота оцелял.
То своя шал момичешки сънува,
но всъщност - аз от страх съм побелял.

З Е Л Е Н О
Н Е Б Е

Зелено небе, зелена вода –
топла трева, синева и цъфтеж.
Денят без свян се отдава,
срича душата – дано разбереш.

Справедлив е сезонът и грешен,
късай дрехи и стари мечти.
Гол съдбата посрещай –
от приятели спасен си почти.

Водата сред пясък стипчив,
отмива подмолно брега.
Огледай се горделив, мълчалив,
ти беше зелен до сега.

Дано усетиш верен знак,
тук иззад небесната врата:
по плиткото е само жабуняк,
а в дълбокото е самота.

21.03. - Ден на поезията

Димчо Дебелянов

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? —
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни —
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? —
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни —
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

Ж Е Н А

Невъзвратима жена – една планина
и нозете й са пропасти диви,
и билата сълзят – в жар и мъгла,
и овалът й с хоризонта се слива.

Тя дали е змия или самодива –
от стоножки съм хапан и от куче?
Не зная накрая дали в страх да заспивам
или тази приказка с мен ще се случи?

Трепетно залезът чезне в глуха пътека.
Жената хрипти, че върхът е наблизо.
Дъхът ми - ледена кал се размеква,
по лавините, по лавините слизам…

Поетите не бива да се сравняват, класиците са и си остават такива. Но Илчо има такава дълбочина и многопосочност на всеки израз, че може да изненада всеки Smile

. Фена, също е модерен, звучен поет. Удоволствие е да се четат.

П А Р Н А С

Днес Парнас е под нас – ослепял от омая
и кърви най-безкрайният залез сега.
Кой е Бог или грешен човек, аз не зная,
но душата крещи разпиляна в снега:

„Как въздигаш се ти и се хлъзваш обречен.
Тук приятел ти трябва, не просто мечти.
Как сред немите преспи ще стигнеш далече
щом от пурпурни музи разкъсван си ти!“

Мерси на Киризчията(демек-Наблюдаделя) за хубавите думи!
Ето и ено топло-топло Smile

***
Не искам да съм там в земята,
а във прекрасна синева!
Не в корените на тревата,
а върху капчица роса!

Не ме търси във дупка хладна-
където вечно е тъма.
Зората питай ти - прохладна
и вятъра, свистящ в нощта!

И гледайки натам - в небето
послушай тази тишина -
ще чуеш моя глас – и ето
ще ти намига там звезда...

З М И Я

Аз съм змия, под сенки и хора
се провирам. Душата на кравай се е свила.
Никому лошо не исках да сторя,
но заплюл ме е Господ – отникъде милост.

Плътта ми е ледена скука.
Колко дрехи смених, с лига и злъч напоени.
Напук, дори пречукана, не пукнах.
Прогнили прокоби се пръкват във мене.

Първобитният страх ще пробуждам,
и в хрисими, и в грешници неопростени.
Тишината без мъничко ужас
е блудкава.Аз съм тайнственост земна.

Имам си зъбчета с вярна отрова,
накрая едного от вас ще ухапя,
да ме помнят и одумват хората,
които от съдбата по-велики бяха.

Аз съм змия, търпелива и чиста,
на припек се опвам, на сянка се гуша.
Сънливо просъскам ли в мислите,
претърсете, претърсете душите си!

Д О Б Р И !

Добри, има в Надежда,
жена – пъстроока и дива.
Тя към тебе поглежда
и красива от теб си отива.

Добри, имай надежда –
над тебе ангели литват,
щом любов ти отрежда
съдбата в чужда молитва.

Светлина и милувка
през тънките пръсти се сцежда.
Тя към тебе се спуска –
жената – копнеж и надежда!

A VOTRE SANTE !

Върху плета саката, по колците бомбета,
копаят гражданята, умуват, майсторят –
водопровод, у всеки двор чешма – навред са
удобствата на този век – раздърпан свят.

Обществена чешма насред площада непавиран,
избива по колосаните ризи селска пот.
На австро-унгарския роял децата свирят,
край масата мъжете спипват новия живот.

Днес сметките забравя всеки – единение,
а фотографчията отдавна чака тук.
Господине, за България, пък и за мене!
A votre sante! Ний ще градим този град, никой друг!

Водата е студена, с корито за добитъка,
гражданята от мерата ще ограждат парк.
Със колко зор сега добрината е добита,
че левът е стабилен, но цар – ебанец пак.

От клюки женорята манджата са пресолили,
мучи насред Балканите общинският бик.
Да учудим света ний имаме толкова сили,
с прежаднели уста от победния вик.

Кога ще копаем окопи – в градината тръни
и цялата бащина хубост да стане на леш?
По оплютите снимки, ако ний се не върнем,
каква история ще опише някой учен келеш?

На чешмата ще плакнем душите си цели,
ще стискаме устни и отпуснем юмрук.
За България, господине – целите са се цели,
A votre sante! Ний ще градим този свят, никой друг!

А Н Г Е Л И - Д Я В О Л И

Ние сме непохитените дяволи.
Ние сме разкривени калъпи сапун.
Кълнат и кълнят видения ялови –
главите ни са от пясък и от чугун.

Имаме щастие и прозрачни надежди,
отлични оценки и праведен ум.
Изпод вежди системата ни заглежда,
попари дробихме, подсладени с локум.

Ние сме правите с дрехи изпрани
и мръсници по малко, че няма как.
Зарастват ранните галени рани,
погледи плакнем и не подвиваме крак.

Имаме бойки криле с нова легенда,
изходи много,но глава – само една.
Дали сме вече на спирка последна,
приютени от последната си жена?

Преродени сме ангели, ала щом мръкне
прането ни чака, да се запеним поне.
Да разсипем главите си и да хвръкнем –
мехури сапунени от неделно пране.

Войвода Илчо рибата изби
муза впрегнала го е взори
твори ли той, твори Smile

Благодаря, Наблюдателю, мерси -
безпределни дни щастлив да си!

На теб благодарим за песните истинни Smile

* * *

Препъват се мокрите биволи.
Коловозите кихат стеснително.
Под сеното дъските убиват :
Добичета, съвсем ще заспите.

Сред къра доволните свраки
ще се скарат по стара традиция.
А шопарите пак се оплакват
от лоясали манджи със трици.

Няма сянка сред гнилите пънове.
Няма изворче за коларя.
Светът е разместен и сънен.
Светът на Ви разговаря.

Светът профучава решително –
без ищах да мъти проблемите.
Ръждясват запрелите в кишата
Хайде, добичета, време е!