ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
АЛПИ 2012 - Мон Блан

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
АЛПИ 2012 - Мон Блан
Автор Съобщение
Joro



Регистриран на: 18 Мар 2010
Мнения: 75
Местожителство: Варна

Мнение АЛПИ 2012 - Мон Блан Отговорете с цитат
МОН БЛАН

Сутрин, прозявки! Изкачването на „Gran Paradiso” като че остана в миналато, а беше само завчера. Добре ни дойде тази втора нощувка в Les Houches /нещо като квартал на Шамони/, особено и след вчерашната цялодневна разходка в Шамони. Единствено нокътчето на дясното палче остана да бере душа. Не исках да му обръщам особено внимание и му се размина само с едно пластирче. Тоалетна, баня- с наслаждение, че отново оставахме само на влажни кърпички. Багажът е поприготвен още от вечерта, този път доста по- внимателно прецизиран по грамаж. Май нямаше особено постижение в тази насока, като изключим тежката артилерия - „буркана” Nikkor 14-24/2,8 , който остана да си почива в сака. Но пък се появи каска- почти не тежеше, в интерес на истината. Храната също се поредуцира малко, наблегнах основно на високоенергийни боеприпаси- шоколади, протеинови барчета, ядки ... малко едни симпатични минихлебчета, пастетче в опаковка като за гол охлюв, ... и това май беше.
С бусчето до лифтовата станция, почти веднага в гондолата, и старт нагоре. Въоръжението е в ръцете, такива били изискванията- да не се натрупват излишни човешки органи по пикели и щеки, че да тежат после нагоре. Финал на готина полянка, от другия и край- ЖП-перон, в един умален мащаб. Но влакчето го няма- проблемче някъде, пропуска едни график. Още време за размотавка, нахъсване, снимки естествено. Двойка симпатични българи в непърва младост бяха разтоварили от върха, с приповдигнато настроение от успеха, което се опитаха да предадат и на нас. Перонът взе да натежава от двукраки желаещи за возене в посока нагоре, и ме пообзе едно съмнение да не си останем тук. При появата на тренчето бях доста експедитивен, вътре естествено нямаше шанс за седалка, но и не беше необходимо. Темпото на зъбчатото влакче си беше като на слънчасала овца по пладне, но пък си катереше с кеф нагоре. Следващата спирка, .... трябва да слизаме, по дяв....те, защото последната спирка най- горе не работи- някакъв ремонт се точи от седмици. Ситуация леко като у нас. На перона отново българи- този път група поне от 7- 8 човека, и те с успех, усмихнати ... Леко взех да завиждам вече, макар че нямаше основание- времето беше тип-топ, слънце, всичко си беше наред. Позаточихме се нагоре- посоката е заслон Тет Рус- на 3167 м. Гарата май е на около 2000 м. Такъв ни бил късметът. Доста експедитивно, беше ни станало стил вече, поехме по пътечката нагоре. Свирка от влакчето, втори път, дръпваме се да освободим път на тичащите в негова посока. Постепенно наклонът се увеличи, появиха се характерните трошляци на този масив. Надвиснахме над Шамони, пътечката се вие на серпентини в камениста урва с доста сипей- на места се появиха осигурителни телени въжета. Имаше и 7-8-метрова метална стълба, от/към една тераса, малко преди един равен участък. Равен, но плътно с камънак- до там е стигал на моменти ледника, и си ги е транспортирал. Тук отново атрактивна изненада- този път диви кози, но никак не изглеждаха диви, щом ни допуснаха на няколко метра до себе си и си чакаха някаква дажба, за която май не бяхме подготвени. Муфлоните по- надолу по серпентините си бяха по- натурално диви. Помпене със сладичко или друго по избор, и отново раницата на гърба. Видя ми се вече тежичка, и тези зимните Reichle отгоре, много дебалансираха. Тръгнах отново и с двата чифта, с идея да оставя единия някъде по заслоните. Фотото и тези обувки ме изкарваха някъде с около 4 кг допълнително в челна класация. Отново леко шаване по камънак, и се отзоваваме на нивото на заслона. Пред нас се е проснало обаче умиращо пипало на ледник. Пътечката го заобикаля и пресича някъде нагоре, но ние си драснахме напреко оттук, и не само ние, а не беше май правилното. В Тет Рус сме, времето за качване се оказа около 3,5 часа. Разтоварихме, заех си шкафче с ключе, срещу монета от евро, и вече по „гумени” чехли, които бяха отново в изобилие тук, се отзовахме на предната „тераса”, да позяпаме и снимки, естествено. В компанията на един полиуретанов муфлон се заоглеждахме ту към долината на Шамони, ту към отсрещните ледници, и най- вече към предстоящия утринен маршрут, с кацнал отгоре следващия ни заслон- Егюи дю Гуте. Гледката в тази посока доста товареше вратните мускули, от усилието да държат главата отметната назад. Часът е малко след 17.00 ч, все още е много светло, и доста топло. Тишината често се раздираше от грохот- сипеха се камъни от ледника, непосредствено до утрешния ни маршрут, а също и от него. По пътечката имаше все още групи, и в двете посоки. Изглеждаха като термити, налазили по набръчканата кожа на африкански слон. Следих ги периодично, с доста любопитство, особено при пресичането на прословутия „кулоар на смъртта“, с каменопада. Залезът тук беше разкошен, облаците под нас, или в плътен килим, или на туфи, с блестящите вече светлини на селищата в долината на Шамони. Поснимахме си с кеф, този път пред входа на заслона. Малко по- нагоре се сблъсках с палатково селище, чак се сепнах от броя им. Поприбрахме се вече под покрив, идва време и за вечеря, а тя е под час, с резервирани места ... първо, второ, десерт. Закуската също е задължителна, иначе няма спане тук, и сметката за храна накрая леко соленичка по нашите стандарти- 32 евро, спането отделно. Ми ... Бутилка вода 1,5 л- 5 евро, бирата- тук и още по- нагоре. Водата на ледника се оказа добра на вкус при по- ранната дегустация, но не посмяхме да пием от нея- все пак влезе в действие при миене на зъбките /нали сме еврепейци!/. Защото тоалетни и умивалници има, на ниво при това, но сухи, сухи, ... марсиански канал. Лягаме доста рано, скука голяма за мен, при това закуската е чак към 07.00 часа, ама ... трябва да се пази тишина. Спалнята е обща, с нарове на два етажа. Позаспал съм, при това доста добре, по моя сутришна оценка.
Писукане на алармени мелодий оповести новия ден. Стартът на колеги в два през нощта, с придруженото шумене и бърборене, е почти забравено. Малко насила тоалет с кърпички, и полазваме по резервираните маси за закуска. Стандартна- чай, кафе, малко хляб, сладко ... Аз с допълнително усилие позаредих от моите бъркочи. Имах и около литър вода за нагоре, от златната. Леките обувки се кротнаха в сейфа, а зимните с едни нови чорапки от Шамони се настаниха на крачката. Отново съм с чувството на Робокоп, но май успях повече да не мисля за това. Изнесохме се край разсънващите се палатки, и сме в езика на ледника. Леко хлъзгаво, но не се наложи да слагаме котки, все пак е хладно сутринта, не се е размегнал толкова. А и след стотина метра отново сме в зоната на трошляка. Лека технологична почивка- за монтаж на сбуриите, каските на главите и вече с въже по тройки, по първата стеничка. Последва каменния кулоар. Не изглеждаше опасен в този сутришен час, но си ромоляха камъчета надолу. Един все пак ни пресече устрема на около 10- на метра пред нас, около юмрук, но с много приличната скорост на пикиращ ястреб. И двете тройки благополучно се отзовахме отсреща. Вече трудно се гледа нагоре- наклона е да не кажа някъде около 60-70 градуса средно, и ... И така почти до Гуте, особено в последния участък, където около 100-на и кусур метра може би, се вият в синхрон двойка стоманени въжета, на метър- два растояние едно от друго. Без тях щеше да си е истински адреналин, макар че по- късно тази пътечка между двата заслона си я кръстих Адреналинката. Браво за тези въжета- почти нови, от неръждаема стомана, на много малко места със стърчащи нишки, закрепени за носещи планки също от неръждаема стомана. На най-кофти местата, да не кажа и с обратен наклон- по една-две допълнителни стъпенки също от неръждаема стомана, всичко добре анкерирано. Въпреки това си имаше моменти- заледени участъци, групи от слизащи туристи, разминаването с които, особено и ако те също са с въже, те караше да си поизлееш някак вербално чувствата, особено като не те разбират повечето от околните ... Два часа и половина някъде, и последните стоманени въжета буквално почти опират на входа на заслона. Времето отново беше с нас, даже и не ползвах ръкавици.
На стария заслон сме, въпреки че резервацийте за нощувка, направени доста преди това, са били за новия. А той е кацнал също на ръба, на около стотина метра в южна посока. Леко футуристичен, от бляскав метал, но нямахме щастието да цъкаме из него. Остана си само на снимките. Гуте си е по- сгъчкан от Тет Рус, но има защо- от едната страна е Адреналинката, а от другата го притиска плътно ледник- прозорците към него май се разкопават редовно, ако не искаш неканен гост. Въпре е доста по- постен, столова и няколко спални помещения, с общ капацитет някъде около 60 места. Тоалетните /общи/, се помещават в един кацнал върху урвата контейнер, стига се по стоманена рампа до него, и вътре е истинска атракция- вода също няма, но изобщо и не е била замислена да се отзове тук, писуари в коридора с чакащите за кабинките, а те самите ... инженерно чудо, бих казал. Яд ме е, че не успях да снимам тук. В кабинката се намира фуния от неръждаема стомана, свършваща на височината на коленете, а надолу тръба, в която може би ще успея да се вместя, с моите килограми към момента. Долу няма да описвам, да не се разсейваме. Фунията отпред е отворена, и толкова. Вътре нямаше осветление, разчита се на естествено такова, или на собствено. След няколкократен внимателен оглед отстрани се натъкваш на визуализираща инструкция как трябва да се ползва това технологично чудо- всички нормални пози са задраскани е дебел червен хикс, и остава само една, като на устремен скиор по пистите на Ястребец. Само че не се виждат щеки в протегнатите право напред ръце. При още по- следващия оглед вече става ясно- там някъде се намират две стоманени дръжки върху стените на кабинката- нещо като в ЖП-тоалетна. Тази поза, особено сутрин, и на над 3800 м, .... хммм. Ама ако искаш, друга няма и другаде също няма. Стига толкова с тоалета. Закуската и вечерята също са задължителни, 35 евро, водата и бирата с аналогични цени като в долния заслон. Супа, или по- точно някакво бульонче- също 5 евро. И така нататък. Желателно е комуникация на френски, добре че имахме перфектен преводач. Обядът си беше от нас. След обяд обаче истинска скука- няма къде са се ходи, потъркалваме се ту по наровете в едно от общите спални помещения, за около 30-на човека, ту навън до парапета пред Адреналинката. Вечерята е към 19.00 часа, по същата схема като предната вечер, и към 20.00 часа вече нищо не трябва да гъква и да има излишни лумени. ... мълчание и от мен при писането! Най- много до сега се опасявах за някакви прояви на височинна болест, но до момента почти нищо, само точно преди лягане леко пробождане някъде вътре в харда. След обяд имаше хора с доста кофти симптоми, чак и до легло. Сънят обаче не беше много спокоен- въпреки че прозорецът на стаята беше доста отворен, вътре беше топло, и като че ли не стигаше въздухът. Периодично се събуждах, с чувство, като че ли преди това дишането ми е било спряло, и поемах един- два пъти рязко дъх. Околните звуци от спящите наоколо обаче ме поуспокояваха- аз май доста изоставах в класация. И така периодично, до ...
До 01,30 часа, когато отново зачуруликаха алармите. Закуската е обявена за 02.00 часа. Успях да изпреваря пиковия час в тоалетните, малко още дооформяне на багажа- излишния тук беше в пластмасови касетки, които се оставяха на етажерки, разположени високо по стените на столовата. Закуската беше мъка, особено като се гони и време. Вече сме навън, монтират се сбурии и котки. Щеките са в ръце, въжето по нас, и отново по тройки- 02.50 часа. Захапваме веднага ледник. И вече все така, до върха. Темпото също е добро, иначе казано, на един дъх. Така до едни необитаем, както се води, заслон- Vallot, 4362 м. Метален контейнер, разположен на една сравнително равна премка, под вр. Егюй дю Гуте. Хитро измислен вход, първо нагоре по стълба, а в гърба ти опира метална козирка, после стълба надолу. Почти невъзможно вратата да се блокира от лед, разположена най- горе между двете стълби. Идеята беше да се влезе за малко вътре, за преобличане и май от любопитство. Вътре се отзовахме като на друга планета. На светлината на челниците всичко по пода блести яко- навсякъде и плътно са пръснати парчета от алуминиево фолио, което е използвано против студа, празни РР- бутилки и още що ли не под тях. След подробен по- внимателен оглед в дъното на заслона се оформи една редичка от като че ли по- запазено фолио. Мдаа, увити живи тела, пък и знам ли. 7-8 човечета се бяха изхитрили да нощуват тук, явно с различни по замисъл мотиви. Добре, че не се устремихме с котките върху тях, а в заслона постоянно прииждаха и други желаещи за временен подслон. При раздвижване постоянно се стъпва по меко, но не усетих нещо да се гърчи под котаците, слава богу. Облякох и втория полар, навън не беше никак вече за мъже, с постоянно усилващия се вятър, а беше леко под нулата. Тръгваме по първата стълба, но изненадка. Котките наболи какво ли не по шиповете си, като клошар съм. Пауза, за почистването им. Навън ни посрещна отново вятъра. Пътеката вече е много по- стръмна, вие се почти непрекъснато по ръбчета или по доста стръмни склонове. Щеките се прибраха, тяхната дейност се пое от пикела. Зазори се, слънцето направи страхотен изгрев, а върха метна една много характерна сянка. Ама ... как да се снима с тази голяма машина, дето е в раницата, да се изяде човек. Този апетит ми идваше след това много пъти, включително и на връщане. Тук вече почнахме да срещаме слизащи поединично или малка групичка- май са отказали се от финалната „права”. В по- късен етап и групи, по- чевръсти от нас, слизащи с успех. Разминаването беше ... особено по ръбчетата. Добре, че не беше трупало или навявало скоро по тях. В тези последни метри все пак ме цапна нещо от високото- стомаха няколко пъти ставаше на жива топка, и само с освобождаване на газове се оправяше, без значение в коя посока, и колкото по-скоро, толкова по- добре. Много неприятно чувство, поне за мен, в този момент се чувствах доста отпаднал, а темпото си беше като от фиксирана ръчна „газ”. В един момент билото се изправи, поразшири, и ... водача ми подаде ръка. Поизгледах го под козирката на качулката с недоумение, но ми се стори усмихнах, и накрая сгрях защо- това беше за поздрав. На върха сме били. Много постен връх, чак да умре човек от скука, ако преди това не е имало друга причина да го направи. Наоколо се мотаеха доста хора- да се чудиш какво дирят тук в този ранен час. Часът се оказа някъде около 07.30 – бяхме качили върха за малко под 5 часа. Слънцето осветяваше доста била и върхове, но си беше около минус 5-6 ºС. Имаше малко снимки, този път не бяхме забравили националния трикольор, малко сладичко, ракийка също ... Вятърът постоянно напомняше за себе си, времето също ни ръчкаше, и вече се стягаме за обратна посока. Нямаше и едно камъче, да си вземе човек за спомен- ядец. Отново сме по ръбчетета, този път като спускащи се. Само че насрещния трафик беше доста оживен, а трасето в повечето участъци беше с едно платно. Досадни разминавания, че и с доза адреналин. Вентилаторът обаче постоянно вдигаше обороти, и това се оказа най- кофтия момент. Не случайно върхът се изкачвал рано- топлият въздух от долината на Шамони се вдига нагоре по склоновете, изстудява се, набира скорост и горе вече може и да е ураганен. И колкото повече напича долу, толкова вятърът ... Ясно, нали?! До сега си мислех, че теглото ми, което бях успял доста да редуцирам в последния месец- два, е предимство, но май тук бях дръпнал губеща карта. Няколко пъти, при по- резки маневри, тръгваше да ме издухва от ръбчето, и се налагаше да се тръшвам веднага по гръб, по точно да сядам май, при този наклон, за да не полетя някъде по склоновете. До там не би трябвало да се стига, нали сме с въже, ама знам ли. Не сложих маска, заради ускореното дишане, като смятах, че ще ми пречи. Но вятърът периодично забираше яко фирнован сняг, болеше и през качулката, по лицето да не говорим. Дясното око на моменти го изключвах, даваше „на късо”. Ама ... това беше част от играта, просто нямаше как да се прескочи. До Вало спряхме за лек отдих- гледките назад с издухваните от ръбовете снежни облаци и групички от изкачващи бяха незабравими, но нещо бях крайно немотивиран да снимам в това време. В заслона не влязахме, отново надолу, по- скоро леко нагоре в този момент, това май беше последното изкачване от цялото ни пътуване. После отново надолу- една пряка уж пътека ни доведе до доста широка напречна пукнатина в ледника, даже и с пропадане на долната му част. Скокът над нея ми донесе неприятна изненада- въжето между нас се оказа късо и отново бях леко по гръб, а непосредсвено до мен- бездната на ледника. Повече премеждия нямаше, малко позагубихме време по следващия тур на тази пътека, и вече сме на Гуте. Крачката леко потрепваха, а що още път ни чака. Тук, за разлика от предния ден, беше много постно откъм присъствие. Явно неблагоприятните прогнози за следващия ден си казваха думата, беше си и доста по- студено. Експедитивно, доколкото това беше възможно, прегрупирване на багажа, с прибиране на оставеното, и вече само по полари и ръкавици, съм на старта за Адреналинката. С каска на главите, естествено, и въжето пак ни е компания. Трафикът обаче нещо взе да става като за пиков час, особено подминаващи ни. Явно темпото, особено моето, не беше тип „лява лента“. Почна се висене по стоманените въжета, а нашето постоянно беше със склонност да се омотае в най-неподходящи места, или по тялото ти. И тази къса свръзка, ако не се съобразиш с темпото на човека зад или пред теб, рискуваш да бъдеш издърпан от твърдото. Тогава водача зад теб да му мисли, но ... не се стигна до такъв момент. Лед, падащи, ронещи се и откъртващи се камъчета и камъни ... Периодично викове и свиркания, за пресичащите кулоара най- долу, и съответния гроход от летящи камъни. На кулоара сме в доста неподходящо обедно време- долу вече е доста топло, отдавна бях свалил втория полар, ръкавиците също. И камъните съответно доста са живнали, в посока надолу, естествено. Заставаме на ред за преминаване, скоро и стартираме. Да, ама ... свиркане и съответния грохот. Газ назад. Отново опит, и ... отново същата сцена. Третия беше успешен, или може би не чухме виковете, ... не знам. Отсреща прибирам езика на мястото му, мога вече да си кажа името. Още малко спускане, и вече сме на безопастно, в началото на езика на ледника. Развързваме се, и по напречно спускащата се пътечка надолу. Отново съм по средата на тройката, с идея вече, че трябва да ходя и до Тет Рус, да си прибера оставения там инвентар. Надолу обаче не беше за разумни скорости- ледът беше станал на киша и страшно хлъзгав. Един, два опита за падане, и точно вече се ядосвах на наложеното темпо, когато отново се чуха викове. А не би трябвало да са за тук, но ... в същия миг чух отново характерен грохот някъде отгоре, който почти веднага утихна. Поглед нагоре ми беше достатъчен за всякакво обяснение- точно над нас се бяха откъртили камъни, които вече навлизаха в ледника, и за това там се носеха безшумно като ловуваща сова. Опит за бягство надолу, веднага падане, скок на крака, нагоре, но ... буксуване. А от групичката горе вече ясно се оформяше една тройка, с траектория точно към мен, поне така ми се струваше. С наближаването левия обаче си замина наляво, подгони май други хора, средния и най- дребен в един момент изчезна, но десния ... Лети си право към мен и ме гледа в очите. Нямаше какво друго да правя- прилепнах към склона, в кишата, с лице към него, и кръстосахме погледи. Не успях да му намигна, нямаше и време да се уплаша. Бях решил, ако последните метри се окажат с фатална траектория, да скачам рязко встрани, или да се заровя по лице в снега, и да разчитам на каската и раницата на гърба. А хубавецът май беше със скорост на бърз влак, добре се открояваше на белия фон. Не се стигна до отскок, явно флуидите ни нещо не се харесаха, но и дистанцията между нас в един кратът миг май беше под метър, отдясно. Расов си беше все пак- около 30-на сантиметра, с неправилна форма, не успях да различа пола му. Добре че мекия лед не му даваше право на резки подскоци и криволичения. Като се изправих, бях център на внимание за доста очички, включително и на водача, май по- стреснат и от мен. Почти нямаше коментари, и отцепвам към заслона, докато останалите продължават през пряката пътека. Цената тук беше някъде около 30-40 минути назад, ама да оставям обувки подарък ... Мах делово ги прибрах, но защо реших да ги пъхна в раницата, а не на краката ... по- късно доста пъти съжалявах. През пипалото на ледника, и вече надолу по уж нормална пътека. Само че с тези Reiсhle 80-ка?!- май са си само за сняг, не за такъв терен. Темпото ми като че ли все повече падаше, а последното влакче за цивилизацията е в 17.10 часа. Дебелите чорапки, които бях обул повече с цел протекция, май не помагаха много на пръстчетата. В един момент с усилие ги чувствах поотделно- една обща горяща маса някъде там долу. На всичкото отгоре и водата остана затрупана отдолу в раницата, а не ми се разбутваше, че обувките влязоха най- отгоре и аз не знам как. Че и с поларче върху мен, а спокойно можеше само по тениска. Водачът ме изчакваше от време на време, останалите може би имаха убедителна преднина повече от половин час. Минахме по друга, уж леко по- кратка пътечка - през неработещата крайна гаричка на зъбчатото влакче. Последен напън- вървим по релсите, между, край тях. На гарата сме 10-на минути преди заветния час. Но ... отново „made in BG”- влакчето закъсня още може би 15-на митути. Тази пауза ми даде време да поема поне половин литър вода за минутки. Обувките не посмях да сваля, че не се знаеше дали после крачката ще искат да влизат обратно ... Влакчето акустира, даже и със свободни места. Имахме няколко минути за разпускане по седалките. Полянката, гондолката на лифта, бусчето, хотелчето. Въпреки че наближаваше 19.30 часа- края на работното време за местния супермаркет, и бирата съответно, банята прикова цялото ми внимание. Единствената дама в групата обаче с предимство, защото този път четиримата бяхме в обща стая- събота е и всичко пращи по шевовете. Но бирата също в крайна сметка беше налице, с подходящите мезете. Каква обща маса се получи, в трапезарията ... без коментари. Може и на нас така да ни е изглеждало, ама тези три дни горе?! Особено днес- пешеходно около 1000 м денивелация изкачване и около 2800 м спускане. Мислех, че след лекия и тежкия алкохол едва ще долазя до леглото, но съня нещо бягаше упорито. Час и нещо опити да задвижа отново един стационарен комп в правилното направление- сайтове с разширение .bg. Успехът този път беше частичен- отново Франция нещо не ни харчеше. Накрая леглото ... а утре сме на път към БГ.
Вто Авг 28, 2012 11:48 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
anadel



Регистриран на: 03 Дек 2008
Мнения: 78

Мнение Отговорете с цитат
Много вълнуващо! И това с летящите камъни... Confused Покажи някоя снимка.
Сря Авг 29, 2012 3:25 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение ICQ Номер
Joro



Регистриран на: 18 Мар 2010
Мнения: 75
Местожителство: Варна

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря! На летящите камъни нямам снимки Wink ... разбираемо, както и на много други моменти. DSLR този път се оказа не най- добрия вариант за снимане, особено в движение. От няколко месеца обаче не съм качвал никъде снимки, а имам и от други БГ-планини. Момент на кръстопът за мен- къде, как и т.н., и въпрос на време.
Сря Авг 29, 2012 11:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
niki_testa



Регистриран на: 29 Май 2010
Мнения: 30

Мнение Отговорете с цитат
Жоре, поздрави за разказа и за изкачването !!! Браво !!!
Вто Сеп 04, 2012 11:52 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov