Златна есен е. Грехота да не избичи човек няколко дни из Родопите по това време. Избираме Мурсалица и започваме да дискутираме още от средата на септември. Идеята е да се разходим из Чернатица и Мурсалица /спане по хижи/. Плановете ни са леко обезобразени от заявление /по тел./ на хижаря на х. Изгрев, че се качват само петък събота и неделя. После вече на място /звъннах от Смолян/ – и с Перелишкия грижовник се случва същото. Но ... млади сме, силни сме и адаптираме тези факти към ходенето без проблем.
Хехе това е сезонът когато
слънцето е меко,
цветовете златни,
шумата дълбока,
нощите студени,
а звездите зимни...
Значи не е за изпускане.
Една сряда по обяд, като вече спираме за пиш-пауза някъде горе по една от Камчиите в Айтоския проход си мисля, как колко спокойно и красиво ни е съвсем близко до Градовете и как рядко имаме очи да го видим и кураж да стигнеме до тези места...
Следващата спирка е Бачковския манастир. Исус изгонил търговците от Храма, как ли пък не... и@аси емблематично скучното и досадно място. Хубаво, че не е празник и рядко алчни погледи обарват кисиите ни /тея с парите/... е и сме облечени повече от небрежно, а джипката е спряна далече от манастирските сгради, магазинчетата и кебапчийниците.
Към късния следобяд почиваме на Невястата. Тролея не работи от 10 септември, а аз правя една-две снимки на спомените... жалко, имах желание да политна с главата напред, както Радко лятото.
Привечер в Смолян се настаняваме в къща за гости ... забравих ѝ името. След бързи шкембета се обаждам на Перелик за утре, но ... получавам учтив отказ /както споменах по-горе/. Както и да е, тоя път се оправяме без хижарско гостоприемство и това няма да бъде лоша идея занапред май. После до среднощ нищим утрешния ден. Толкова съм наплашен от писанията из разни форуми, за джунглите в резервата „Сосковчето”, липсата на, или некоректната маркировка, че съм си подготвил освен някаква нова карта на Родопи /нея после я ползваме просто като поглед от самолет, без подробности, ааааа.... и за постилане на маса става/, няколко разпечатки А4 с постинги на страдалци от тук от там и две навигации с качени доста подробни карти. В главата ми към полунощ започват мислите - не да се гонят, а да играят на прескочи кобила и към един часа угрижено заспивам.
На другата сутрин – началото е слънчево, оптимистично и свежо. Докато се усетим и сме на входа на "Каньона на водопадите". Всичко си е обозначено коректно и тръгваме нагоре. Върви се лесно и ... бавно. Много е красиво, хладничко, жълто-зелено и спокойно.
Пътеката се вие като питон околе реката и скоро достигаме вод. "Орфей" /най-впечатляващия за мен/.
След още няколко красиви места, излизаме на панорамна площадка дето си правим по-дълга почивка.
Това не е площадката още, но тук виждам един бял задник на коза, комай единственото диво жувотно заедно с някакъв заспал дъждовник, което се появи пред нас тези дни.
Поглед от площадката...
Времето от тръгването от инфоцентъра до тук е час и половина /9.22 – 10.54/. После навлизаме в „Сосковчето” /с обратната маркировка/.
"Редените камъни"
Посоката на движение горе-долу е ясна, макар, че пътеката се опитва да избяга перманентно в шубраците, но ние се объркваме само на едно място в гората, като след мълниеносна конференция, правим корекция и продължаваме нагоре.
На 30 минути от Казанките е Бука с пейките /11.50/. Тук пак малко релакс и газ нагоре през гората.
Залога на успеха - знам, чух и видях...
Някой благодетел е наръсил с цикламен спрей и точки по пътеката /камъни, дървета и пънчета/ тъй че, вече няма проблеми и към Перелишкото шосе трасето си е направо приказка.
Сещам се, да пусна навигацията кво ще каже, едва преди бараката на заслон "Сосковчето".
Тук спираме за дискусия относно обратния път. Възможностите са две – надолу по шосето за Стойките на едни завой започват две пътеки, едната по течението на Еленска река, която ни сваля евентуално отново в Средока. Втората - успоредна на първата /май по-източна/ слиза до хижа "Смолянски езера" и Смолян после, и нея избираме. Таме има нарядко паднали дървета, но малки, макар и чепати и като цяло е поддържана.
Преграда...
Но повечето пътека е такава.
...или такава.
Вече сме при езерата.
Впоследствие и не след дълго се оказваме в едно ресторнтче „Орфееви скали” май се казва, близо до хижата... и част от денарите ни се превръщат в супички, пататник и сирене домашно, умерено пиене, а добитото от мене мече по пътя, маленко сладенко в апетитна пържола. Хахахахаха майтап бе....
Орфеевите скали.
Апропо, говоря и питам постоянно за мечки в района и гражданите и селяните вдигат учудени рамене и не споменават за сакатлъци. Мечките и хората тука си живеят явно в симбиоза. Получавам различни мнения, но като цяло е „Тука няма проблеми, ако търсите такива, ходете и вижте в Белица, вижте в Източни Родопи...” Добре звучи, а и ние сме дошли да почиваме, а не да плуваме в неясни загадки или да се препотяваме при всеки магарешки рев... та по тъмно, развеселени тръгваме пеша към Смолян. Е, тука в някакви ниви пускам навигацията. Тъмно е като в ... единица мярка за тъмнина и спътниците ни спестяват няколко дерета и дупки по пътя до шосето към кв. ”Невястата” дето ни е бърлогата в къщата за гости.
Следва...
Последната промяна е направена от Kent на Чет Ное 08, 2012 3:48 pm; мнението е било променяно общо 4 пъти
Чет Ное 08, 2012 1:40 pm
Kent
Регистриран на: 26 Апр 2007 Мнения: 728
Следващият ден е дълъг, но интересен. Антон е решил да се връща /спешно у дома/, но ни закара преди това до връх Перелик. Късно сутринта минаваме покрай сънната хижа, но няма никой там...
От върха си вземаме довиждане с кума /налага се да се върне във Варна, както споменах/ и поемаме по пътеката към хижа Ледницата.
Доста е хладно сутринта...
Ножа ми флотския, експериментално го изтърпявам на колана на фотоапарата за един ден, но повече смятам да не повтарям - мястото на моя нож е в раницата явно...
Движиме се по пътеката през билото. Минаваме покрай Малък Перелик, Шабалиева чука, Краставата чука ... на някакъв заслон /Мефраб чешма?/ спираме за по мазна супичка, понеже там ги раздават безплатно и вода чиста също тече от близката, каменна машина за вода.
После Ирена казва, че като хапнала и придремнала за пет минути. То и аз след топлата чорба в корема се отпускам, за 300 секунди май, в тревата. Виждам картини, стари неща, също бъдещето си и цветни химери докато дремя, дори по едно време въздишам дълбоко. При мен това е признак на пълна релаксация. Голям кеф, щото после съм като нов и затова продължаваме бързо напред. Някъде между вв. Орфей и Помаккидик спираме за две минути почивка.
От билото се виждат по-голямата част от Западни Родопи и май Гърция. После пътеката постепенно започва да слиза в низкото и след близо часова пробежка сме на кръстопътя до х. Ледницата. Нямам план да отсядаме затова поемаме към пещерата.
Малко съм изнеревен, щото някъде съм чел, че е трудно откриваема. Нищо подобно – дупката се оказва на няколко метра от черния път за Върбово, а има и една-две коджа табели. Отделно някакви горски работници, като ги питам за „митичната пещера”, длъго се смеят и се хлопат по коленете чак... Ето я и нея...
Докато Ирена си прави разходка по горския път надоле, аз влизам докъдето мога. Тук не изобилства от образувания, поне в началото. Недалече от входа има едно прагче, а неизвестен благодетел е сложил голям камък долу, за по-арну слазуванье.
Продължавам още навътре и накрая достигам по-висок отвес с каминообразна форма в началото, дори бих казал с характерна женска анатомична, от тея цепки между коленете и брадичката... Повъртявам се, правя няколко снимки и докато не ме е погълнала хлъзгавата вагина /кално е, с маратонките съм като на кънки, а ботуши не ми се мъкнеха само заради това/ се насочвам наобратно.
При входа си чуквам леко кратуната в тавана /и каска не ми се мъкне поради горната причина/, и докато се вслушвам в ехото на кухото кънтене, Ирена ме успокоява, сякаш из-зад мъгла или от някой кладенец...
-Виждаш ли нещо странно в надписа - пита...
-Виждам двойка по граматика - изпъшквам доволен и сядам на пейката.
Нема комоцио значи...
После лесно – изкачваме се обратно до хижата и оттам надолу към Гела. Късния следобяд сме над селото. В далечината кафенее една от „царските табелки”. Приближавам с трансфокатора и оооо, за малко да изпуснеме разкопките с базиликата, а и по-интересния храм „Св. Троица.
История и ... малко за Гела от Уики.
Цитат:
Втората легенда е свързана с края на Второто българско царство. Тя гласи, че след заточението си в Бачковския манастир, патриарх Евтимий е бил погребан на скришно място в местния манастир. Той е опожарен през 17 век и е сринат със земята. В началото на 20 век местните хора решават да построят църква на мястото на манастира и попадат на гроб, в който е погребан глава на православна църква - в седнала поза, със скиптър във формата на две змийски глави и златна огърлица. Старите хора казват, че родителите им са виждали скиптъра преди да изчезне. Разкопките до църквата показват наистина гроб, в който може да се седи, но празен. Твърдението, че това е патриарх Евтимий, произтича от факта, че последният български патриарх не е погребан на мястото на заточението си, което е едва на 20 километра от Гела. А личността, намерена в гроба, според местните е носела отличителните знаци на патриарсите.
В Гела има два православни храма. Името на по-новият е Св.Богородица. По-старият е построен на мястото на съществувал някога манастирски комплекс и се нарича Св.Троица.Съграждането му започва през 1905 година,а е завършено след войните през 1915 година.
Ето и неговата история:
През 1905 година Георги Дафов Трендафилов и Илчо С. Узунски от село Гела закупили място за черковище от Стоян К. Узунски-сирачето, на което построили дървен параклис. След години, религиозната ревност заразила човек след човека и обхванала всички жители от селото, които в желанието да направят по-траен храм, плъзнали около параклисчето да копаят камъни за новата църква. В близост на изградения параклис имало израснали трева и камъни. Там селяните започнали да копаят и за голямо тяхно учудване още при първите копки открили стари зидове с хубави дялани камъни. Това окуражило селяните и те с още по-голям мерак заработили за изграждането на новата църква. Тъкмо тук в основите на триолтарната старинна църква през 1910 година, майсторите Тодор Н. Пихтев, Васил Георгиев Пеевски, Тасо Каврошилов, Дафо Трендафилов, Тодор Николов Канински, Георги Беев, започнали постройката на новата църква, която по предание нарекли "Св. Троица". Имената на трите отделни стари църкви на това място останали неустановени.
Разкопките на базиликата не ги снимам, но
Храма... да.
И отблизо.
Околните поляни.
От там се обаждам в къщата за гости, която сме ангажирали, да разбера къде се намира. Заради няколкото любезни фрази на леля Елена разбирам, че ни чакат, и поглеждам тъжно едни ужасно далечни хълмове и поляни с разхвърляни като маргаритки бели къщички по тях. Ми няма как, забързваме по шосето първо през долна Гела, па после чак към Горна. По някой време започва да се мръква и маргаритките по баира угасват една след друга... накрая забиваме по някакъв черен път осеян със загадъчни табелки от рода „На прав път сте”, „Още малко бе, няма да съжалявате” „Ограничение 80, дебне радар” и накрая „А, сега обратен завой и се върнете там в тъмния дол дека вият псетата”... ама оценяваме хумора и към 19.30 се ръкуваме с хората, които ни чакат на двора пред къщата, в тъмното. Вилата е чудесна, има си всичко – уют, бани, тоалетни и нормално отношение от собствениците, дори с позитивен личен уклон. Докато сварим да се изкъпем, освежим и поклюкарстваме относно днешния ден, идват нашите приятели. Ванката вади две бутилки, другите и те вадят секи по нещо и отнякъде и се започват дебатите... Към полунощ си лягаме и хубаво, че не сме още изтощени до края, понеже освен седянето и лежането също си струва явно по тея места.
Към десет на другия ден ставам и не заварвам никой в трапезарията. Хората са изчезнали да си правят снимки или се къпят или ползват кенефа. Към 10.30 се събираме и първом се връщаме до Храма. Новите ми приятели са от тукашния край, ма само Кире е идвал и то като малък. Обичайно и аз на к.к. „Дружба” съм ходил някога, преди абитуриентската...
Елица надзърта вътре с перископа...
Около обяд се разхождаме из село Солища. Снимки.
Съдейки по надписите на този паметник селото би трябвало да се казва Кидиково. Във всяка война, водена от България след Освобождението Кидикови са засявали бойните полета с телата си...
На път към Смилян се отбиваме пак до „Невястата”. Докато аверите търчат нагоре-надолу по екопътеката, ние с Ирена си говориме в една от колите, щото заръмява. Късния следобяд най-после сме в с.Арда, където ще се празнува РД на Ванката. Докато той се омотава с едно одеяло в стаята си и и се опитва да поспи, а жените баласят из къщата, коя по хавлия, коя само по чорапи, аз и Жена ми се размотаваме насам-натам първо из селото после по баира над него.
То всички сме наполовина културни вече...
Пътят към Европа започва от тук.
Когато стигаме до някаква Премка в билце се мръква и айде надолу дето започва купона.
Там Ванката ми връчва две парченца борина и ми казва да си напалим камината в една от долните стаи, дето ще спим. Не виждам кутията с дъсчиците с разпалки отстрани и методично и хладнокръвно се опитвам да я излъжа, да се разгори само с борината и три яки цепеници. След 15 минути изненадващо става. Е, малко ги разрошвам преди това с бушкрафтърския си Викторинокс кампер... а горе купона е в разгара си. Качвам се и се включвам в колективния монолог. За кой ли път седя на една маса с хора, които познавам реално от вчера, а ми се струва че сме пораснали заедно из тукашните сокаци.
Ванка, Кире, Румба, Чавдар и Вели и на всичките Жени – БЛАГОДАРЯ.
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
