ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Ком-Емине 2012: със сандали и антимагарешки инат в Балкана!
Иди на страница 1, 2, 3 ... 13, 14, 15  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Предишната тема
Следващата тема
Ком-Емине 2012: със сандали и антимагарешки инат в Балкана!
Автор Съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2236
Местожителство: София

Мнение Ком-Емине 2012: със сандали и антимагарешки инат в Балкана! Отговорете с цитат
КОМ – ЕМИНЕ 2012
СЪС САНДАЛИ И АНТИМАГАРЕШКИ ИНАТ В СТАРА ПЛАНИНА


ПРЕДГОВОР

„Двуцветко беше турист – първият видян
някога на Диска. Турист, според Ринсуинд
означаваше „идиот”.
„Цветът на магията” – Тери Пратчет


Най-важното, което искам да кажа с този пътепис е, че всеки може да мине по Пътеката. Не е нужно да е турист, планинар, алпинист, велосипедист, пещерняк, турист или с две думи много подготвен човек. Има само един решаващ фактор за успеха – мотивацията. Така че с този пътепис се надявам да убедя хора, които имат желание да тръгнат, но си мислят че няма да се справят, че наистина всеки може да стигне до Емине. Има си и жив пример за това – аз!
А второто по-важност е, че човек трябва да се откаже единствено, когато е помислил много добре. Както има една поговорка „три пъти мери, един път режи”. По-добре човек да изгуби един ден в почивка и мислене, отколкото да съжалява после цяла година, че се е отказал.
И така – как се стигна до това, че се озовах на връх Ком и тръгнах към морето?
Като малка идвах през ваканциите в София и задължително леля и вуйчо ме водеха на Витоша. После за дълго забравих за планината. Черни връх го качих за пръв път чак през 2000-та година. Щях да умра после от мускулната треска. След това ходех от време на време на Витоша, но все още не разбирах хората с големите раници, да не говорим, че дори и не подозирах, че ще прихвана от същата лудост. Дори се карах на брат ми като ходеше из Рила. И така до 2005 година, когато брат ми едва ли не насила ме заведе за четири дни по маршрута Паничище – Седемте езера – Мальовица – Страшното езеро – Кобилино бранище – Рилски манастир. Беше ужасно! Първите два дни ни валя почти непрекъснато, езерата така и не ги видях заради мъглата, бях с чужди зимни обувки, които ми убиваха, раницата ми тежеше страшно, първата нощ спах на пода, храната ни свърши, прибрах се болна... с две думи изкарах си страхотно. После ходих пак на Рила, опознах малко и Пирин, Стара планина, ходих и на по-ниските планини, закупих си някаква екипировка, преживях клекинг, смрикинг, спане под звездите и даже имах наглостта да се наричам планинар. Но истината е, че съм още далече от това да съм наистина планинар – нямам никакво чувство за ориентация, не обичам да ходя без пътека и изпадам в паника в трудни ситуации. И допреди една година нямах никакви амбиции да минавам Ком – Емине...
Сигурно съм попадала на информация и преди това, но първия ми съзнателен спомен от Пътеката е от октомври 2010 година, когато ходихме до хижа Тръстеная от манастира Седемте престола. Та като се спускахме после към Лъкатник по червената маркировка, брат ми разказваше за този похад. Ама мен ме боляха краката, зяпах и снимах скалите и изобщо не го слушах. Че какво ме засягаше тази голяаааааааама глупост – минаване по цялото било на Стара планина? Все едно някой да ми обяснява как се стига до Марс Smile Единственото, което си спомням е, че най-трудното на похода е слизането при проходите, защото постоянно се губи височина. Даваше за пример как при Лъкатник трябвало да слезеш и после пак да се изкачваш. Но където го чух, там си и остана.
И така до миналата година през ноември, когато си седях на дивана вкъщи пред телевизора и изведнъж си помислих ”Ком – Емине”. Изпитах голямо вълнение само като си помислих, че мога да го мина. Едвам изтраях до другия ден и казах на брат ми. Много ясно, че не ми повярва. Всъщност мисля, че до последно никой не вярваше, че ще тръгна, защото който е ходил с мен на планина знае, че аз съм много кекава – бързо се изморявам, изобщо не съм издръжлива, болят ме краката, не издържам на глад и мрънкам като изгубим пътеката или ходим по камъни. Ненапразно и прякорът ми е Йори, онова мрънкащото, песимистично магаренце от приказката за Мечо Пух. Как не умря брат ми от смях като му казах, че възнамерявам да мина над 700 километра не знам, аз ако бях на негово място щях да се гътна от забавление. Защото то си беше смешно, ама аз много се бях нахъсила вече и почнах да ровя из интернет и да чета разни пътеписи и всяка друга информация, която намерех.
И тук дойде знакът от Съдбата – обади ми се моята приятелка Стани или т.нар. Пух (защото щом има Йори, някъде наблизо е и Мечо Пух, нали?) и ми предложи същата събота и неделя да ходим на хижа Паскал с качване на върха. Кратка справка къде е това (даже не знаех, къде се намира, голям смях!), ми то било баш на Пътеката! Отидох. Качих се. Замаях се. И вече знаех, че ще бъда там отново, но вече на път към морето.
Ето ме минути след като съм взела решението, соча щастливо нейде накъм Вежен Smile Даааааа, това е Пътеката, посоката и на преден план глупав, но самонадеян турист!




Всъщност обстоятелствата тази година се оказаха повече от благоприятни. Можех да си взема отпуската накуп, колежките не ми създадоха никакви проблеми. Наскоро бях останала сама след дълга връзка и се чувствах свободна да ходя където си искам без да се съобразявам с никого. 2012 година се оказа годината на дракона по китайския календар, а аз съм родена през 1976 и също съм дракон, така че тази година прогнозите бяха, че мога да постигна всичко което съм намислила Wink Хаахахааха, опасен дракон в Стара планина, бегайте мечки стръвници...
И така реших да тръгна, с което не знам дали изненадах брат ми и приятелите ми, но определено изненадах себе си!

ПОДГОТОВКАТА
„Винаги правя това, което не мога,
за да мога да се науча да го правя”
Пабло Пикасо


Подготовката ми беше епична и в крайна сметка недостатъчна Smile
Както вече казах, хич не съм издръжлива и това не можеше да се промени съществено, но все пак взех решение да ходя повече. Не си поднових картата за градски транспорт и всеки ден ходех по час и нещо. Понеже имам проблеми с коленете отслабнах няколко килограма и преди тръгването бях 58, което се оказа добре. По време на похода отслабнах още, но бързо наваксах изгубените килограми веднага щом навлязохме в селата в Източна Стара планина и в крайна сметка финиширах 57 кг.
Най-накрая отделих време да си направя изследвания на ходилото, защото напоследък изпитвах болки дори и от един ден ходене, особено по камъни. Оказа се, че си има причина за това – паднал напречен свод на ходилото. Ортопедичните стелки решиха проблема (след два дни на Пирин преди ми течаха сълзи от болка, а сега нямаше и следа от подбиване).
Започнах да събирам всичко, което намерих в интернет, изчетох по няколко пъти пътеписите, брат ми ми даде и две книги, които също прегледах. Най-любимо занимание ми беше четенето на пътеписите, защото по принцип обичам да го правя. Опитах се да направя няколко примерни графика за похода, всичките жестоко разкритикувани от брат ми. Беше прав, аз изобщо нямах представа за пътя. Бях ходила на много малко места в Стара планина и само картите не ми стигаха да си представя маршрута. Знам, че е препоръчителнопреди това да се минат непознатите отсечки, но аз не го направих. Оправданието ми беше, че е защото и без това ще минавам оттам и да не се повтарям, но истината беше, че се страхувах да не се откажа като видя реално какво ме очаква. Имах едно кошмарно февруарско качване до Мургаш преди години, пътя между Чавдар и Мургана ми беше подбивал жестоко краката, а при първото ми качване на Ботев едва ли не го намразих... с няколко думи Стара планина ме плашеше и затова реших да я избягвам преди големия поход. Сега бих дала настоятелен съвет да се минат предварително по-трудните участъци – около Мургаш, Стъргелската мандра, Котел, Върбишки – Ришки проход... те са известни достатъчно, споменават се във всички пътеписи. Макар че както се оказа човек може да се заблуди навсякъде...
Друга важна част от подготовката трябваше да бъде тренировката да бъда сама в планината. Това е голяма моя слабост – много съм страхлива. Страх ме е от много неща – имам фобия към насекоми и особено пеперуди, от височина също, страх ме е и от тъмното. Хич не обичам да съм сама, а за нощем направо е немислимо. Иначе нямам нищо против замръкването, мога да си вървя цяла нощ, само да има и друг човек с мен.
Така че от всички излети и походи, които направих като подготовка имаше два особено важни за мен. Едно априлско слизане от Черни връх през Конярника съвсем сама вечерта, когато умрях от страх, но го направих. И едно зимно изкачване на Вихрен заедно с брат ми, което нямах намерение да правя, но стиснах зъби и се качих. Първото ми доказа, че мога да преодолея страха от самотата, а второто, страха от височината. А и Стефан беше придобил гадния навик като откажех да направя нещо и да ми казва „Така няма да минеш Ком Емине”. И аз се стараех да докажа, че мога... всъщност истината е, че самата мисъл за похода ме накара да направя неща, които иначе може би щях да си спестя, къде от страх, къде от мързел...
Също така непрекъснато питах: „Това равнява ли се на един ден от Ком – Емине” и брат ми все отговаряше отрицателно. Не му вярвах. Че как качването на Синаница ще е по-лесно от доста по-ниската Стара планина? Или целодневното ходене в Рила? Да, ама после видях, че е напълно прав. Наистина беше по-лесно.
Та в общи линии това ми беше подготовката – малко Рила и Пирин и основно преоткриване на Витоша, че е наблизо и идеална за еднодневни преходчета.
И доста четене Wink
Най-важното беше, че само осем месеца след като бях взела решението успях да осъществя тази своя мечта. Знам, че някои хора чакат години за да се появи възможността да тръгнат, а и не всички успяват от първия път.
Или подготовката ми все пак е била добра, или имах късмет, или пък инатът ми е бил в повече, все пак въпреки мрънкането си Йори е магаре и като се запъне за нещо...
Чак си завидях това лято, ако щете ми вярвайте, но още повече завиждам на тези, които ще тръгнат следващата година Smile Блазе им!

ЕКИПИРОВКАТА

„За екипировката - по-добре нещо
излишно, отколкото нещо недостатъчно.
Следствие: винаги съществува
опасност от вземане на нещо излишно.”
туристическа мъдрост


Като цяло не съм купувала кой знае какво. Считам, че за лятно ходене добрата екипировка помага, но ако човек няма пари може да си купи и нещо по-евтино, както и дрехи втора употреба. Единственото нещо, за което не бих направила компромис са обувките и чорапите.
В случая реших, че ми трябват спален чувал и туристически обувки, защото така или иначе се нуждаех от нови. Три пъти ходих да разглеждам, докато реших окончателно какво да взема. Освен спален чувал и обувки си взех и бивак сак (палатка не мога да нося, твърде е тежка) и сандали. С това бюджета се изчерпа Wink Реших да си ползвам старата раница, която е купувана от Илиенци, но ми беше удобна и макар, че съм я шила все още се държеше.
Тениските ми са обикновени памучни, останалите ми дрехи са от магазин за втора употреба и от години ги влача из планините.
Така че в крайна сметка багажа ми се сведе до:
Спален чувал Байкал 1000
Бивак сак
Туристически обувки Lytos
Сандали
3 тениски
2 панталона
3 чифта чорапи
Полар
Тънко яке
Тюл (за да се пазя нощем от насекоми)
Дневник, химикал
Челник
Въже за пране, няколко щипки
Лекарства – аспирин, аналгин, парацетамол, прах за рани, лепенки, Тера флу, бинт, Артростоп гел
Канче, лъжица, малък нож
Гребен, ластици за коса
Слънцезащитен крем – фактор 50
Шапка и кърпа за глава
Безопасни игли, игла и конци, нокторезачка, пиличка, ножичка
Една дълга връзка за обувки и малко сезал
Запалка
Компас
7-те карти
Разпечатка на най-важното от форума planina.e-psylon.net/ от темата за Ком – Емине
2 телефона + зарядно
Фотоапарат + зарядно
Сигнална свирка
2 дъждобрана за еднократна употреба
Носни кърпи, тоалетна хартия, дамски превръзки
Малка кърпа, малки сапунчета, малки шампоанчета, самобръсначка, четка и малка паста за зъби, конци за зъби
Пари и лична карта
Храна – сухи супи, инстантни спагети, шоколад, фъстъци, стафиди, кашкавал, сирене, колбас, овесени ядки, сухо мляко, сухари, едно малко пастетче (храната ми беше твърде много, ако знаех че ще имаме толкова възможности за купуване на храна в началото, щях да взема много по-малко)
Шишета за вода – едно от литър и половина и малко половин литрово шише
Щеки (голяма грешка се оказа, че нямах навика да нося щеки и не си бях взела, но след хижа Тръстеная ползвах тези на Пешо)

В началото раницата ми беше доста тежка, чак след Витиня успях да я оптимизирам и подредя както трябва. Така че ще го напиша и аз, въпреки че го има във всички разкази – и на успелите, и на отказалите се: не тръгвайте с тежка раница! И да, 14 килограма е много тежка раница, няма какво да се лъжем... Smile))

ГРУПАТА


„Если друг оказался вдруг
И не друг, и не враг, а - так,
Если сразу не разберешь,
Плох он или хорош,-
Парня в горы тяни - рискни!
Не бросай одного его,
Пусть он в связке в одной с тобой -
Там поймешь, кто такой.

Если парень в горах - не ах,
Если сразу раскис и - вниз,
Шаг ступил на ледник и - сник,
Оступился - и в крик,-
Значит, рядом с тобой - чужой,
Ты его не брани - гони:
Вверх таких не берут, и тут
Про таких не поют.

Если ж он не скулил, не ныл,
Пусть он хмур был и зол, но - шел,
А когда ты упал со скал,
Он стонал, но - держал,
Если шел за тобой, как в бой,
На вершине стоял хмельной,-
Значит, как на себя самого,
Положись на него.”
Владимир Висоцки


Ето това е най-големия проблем, не подготовката, не екипировката, а хората. Сама не бих могла да направя този голям поход, а желаещи се намират трудно. Всъщност желаещи винаги има, но тръгващите са малко.
Естествено най-добре беше да тръгна с брат ми, но той не можеше да си вземе толкова отпуска. Прецених, че ще ми трябват около 3 седмици. Знаех, че повечето хора го минават за две, но аз си преценявах правилно силите. Брат ми даже твърдеше, че трябва да планирам 26 дни. Излезе почти прав Smile
И така почнах да зарибявам Стефан да си вземе две седмици отпуска, да тръгне след мен и да ме настигне. Така щеше да ме придружи в Източна Стара планина, за която знаех че е най-трудна. Същевременно се надявах някои приятели да дойдат с мен в началото за една седмица и така почти нямаше да съм сама. Или ако останех сама щеше да е в Централна Стара планина, където е най-лесно.
Направих събитие във Фейсбук, приятелите ми се присъединиха, всичко се нареждаше добре. Не изпитвах никакво притеснение, с тези хора бях ходила неведнъж на планина, а и така или иначе щяхме да организираме нещо за лятото, защо да не е Стара планина... С мен се свързаха и други хора, групата ни нарастваше. Беше прекалено хубаво за да е истина.
И малко преди похода приятелите ми се отказаха. Не става въпрос за това да се откажат да стигнат докрая, изобщо не е ставало въпрос за това. Те се отказаха изобщо да тръгнат с мен, дори и за няколко дни. Защо стана така е загадка и досега. Чух, че се били уплашили от мен, не знам дали е така и как е възможно, тогава не ги попитах, а вече няма смисъл.
И така се наложи да тръгна с хора, някои от които познавах отскоро, с други дори не се познавах преди това. Смятам, че при това положение имах невероятен късмет, защото попаднах на хубави спътници.
Ето я и групата ни:



1. Петър (на втория ред с бялата блуза) – с него се свързахме чрез форума, историята му е много интересна: минавал е Ком – Емине с организираната група, а две седмици преди нашия поход тръгнал сам, но на Тръстанея се наложило да се откаже. Писа ми съобщение, после се чухме по телефона, запознахме се на хижа Ком, когато тръгвахме. Беше ни много полезен (особено през първите дни), защото си спомняше добре маршрута.
2. Стилиян – приятел на гаджето на една от отказалите се мои приятелки (хахахахаха), който се свърза с мен като видял, че тя се е присъдинила към събитието ми във Фейсбук-а. Известно време си писахме, после ходихме заедно на Витоша и се запознахме и на живо. Изключително приятно момче и още от самото начало ми направи впечатление отношението му към планината. Даваше ми кураж при подготовката. Чрез него се запознах и с други двама желаещи да тръгнат – Благо и Сашо.
3. Благо – става за компания на маса, но в планината сме абсолютно несъвместими. В планината е индивидуалист, преди похода ходихме с него на Рила и въпреки, че бяхме тръгнали за х. Иван Вазов, накрая той се озова в х. Мальовица. След тази случка малко се притеснявах, че ще е в групата.
4. Сашо (който бойно се заканва с юмрук, сигурно на трудностите по пътя) – оказа се много добър събеседник, ставаше и да поговориш с него, и да поспориш, а много пъти съм се смяла от сърце на смешките му. Освен това си правехме компания като изоставащи фотографи, само дето той наистина правеше снимки, а аз просто щраках Wink
5. Петър (със синята блуза на първия ред до мен) – той щеше да дойде с нас само до някъде, защото нямаше отпуска. Запознахме се на едно зимно ходене до х. Физкултурник при страшен вятър. Радвах се, че тръгва с нас.
6. Дидо (от другата ми страна) – и с него се свързахме чрез събитието във Фейсбук, просто ми писа и се уговорихме да се видим на последната среща няколко дни преди тръгването. Най-младия участник, но може би най-сърцатия.
7. Моя милост – Яница Smile
Не успях и да си осигуря посрещане на някой проход или хижа т. е. Нямах „ятаци”, но знаех, че в случай на нужда мога да разчитам на Дани, който ме закара до хижа Ком, както и дойде да ме вземе от морето. Също така по което и време да му се обадех по време на похода изчиташе пътеписите и ми даваше нужните сведения, например къде има вода по пътя...
С брат ми също се чувах всяка вечер, когато имахме обхват, а той умее да омаловажава проблемите както никой друг.
И за мое учудване получих неочаквана подкрепа от човека, който беше най-много против тръгването ми – Цецо ми се обаждаше в момента, в който си включех телефона и не само ме нахъсваше да не се отказвам, а следеше прогнозата за времето и ме осведомяваше.
Зарекох се да не организирам вече походи и екскурзии. Мисля, че постъпих правилно.
И че тръгнах дори при тези обстоятелства пак беше правилно.
Пашата обича смелите...

УСЛОВИЯТА

Уговорките, които направих със самата себе си преди тръгване бяха следните:
Не минавам Е3, а тръгвам от Ком и стигам до Емине, което означаваше, че мога да се отклонявам от 7-те карти. Предварително бях решила, че ако се наложи ще подсичам върхове.
В никакъв случай нямаше да се качвам на каквото и да било превозно средство – кола, камион, автобус, каруца, лифт и т.н. Трябваше да използвам единствено краката си.
По възможност не трябваше да излизам от границите на Стара планина. Не държах да вървя само по билото, но не исках да напускам планината.

Това бяха трите условия за моя поход, към които се придържах. Не изкачих Мургаш, за което изобщо не съжалявам и връх Разбойна, за което малко съжалявам, но пък издържах на изкушението да си спестя дългото слизане към Витиня и минах през падналата гора след г.с. Елешница.
Съвестта ми е чиста Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пет Ное 30, 2012 3:00 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
meco puh



Регистриран на: 18 Яну 2011
Мнения: 1829
Местожителство: обл.Разград

Мнение Отговорете с цитат
Oчаквам продължението. Започна крайно интригуващо. Бих искал да прочета най-трудния преход, и след това целия разказ.

_________________
Kom Emine 1987
Kom Emine 2011
Ком Емине 2013 на седем десет без седем
Балкана символ на цял полуостров
Пет Ное 30, 2012 3:56 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2236
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Ден първи (14.07.2012 год., събота)
Форест Гъмп, Снежанка, барабар Петко с мъжете... или барабар мъжете с Йори Wink
Къде е началото? Кой трябва да пере чорапи? Студена ли е река Пробойница?

„Хубаво е човек да има крайна
цел, към която да върви, но
важното в крайна сметка си
остава пътуването.”
Урсула Ле Гуин


(Заглавията за отделните дни вземам направо от дневника ми, така както съм ги написала тогава. В началото мислех направо да препиша дневника и това да представлява пътеписа ми и така и започнах да го водя, но после емоциите започнаха да надделяват и едва ли ще е удачно. Все пак той ще бъде неоценим помощник при писането и изобщо не съжалявам, че крадях от времето за сън и почивка заради него.)

Бяхме се разбрали тръгването да е в 8 часа от метростанция Обеля. Както винаги се събрахме със закъснение. Беше ми страшно притеснено, предната вечер до късно си бях подреждала раницата, спах лошо, а сутринта станах рано да донатъпча храната и каквото бях забравила да сложа. Раницата ми беше ужасно тежка, въпреки няколко часовото отбиране на багажа.. Утешавах се, че тежеста идва от храната, което си беше така, и след няколко похапвания ще олекне, което не се оказа вярно.
Събрахме се две коли народ – шестима участника и двама шофьори – Дани и някакъв приятел на Пешо. Другия Пешо щеше да ни чака направо на х. Ком, защото идваше от Монтана. Разбрахме се откъде ще минем, а аз предложих да си оставим раниците на хижа Петрохан за да не ги мъкнем до върха. Естесвено идеята веднага се възприе.
До прохода Петрохан стигнахме почти без проблеми, на няколко пъти се губихме от поглед, но с помощта на телефоните се събирахме отново. Пътя до хижата е отвратителен и съм благодарна на шофьорите, които все пак ни откараха дотам, а не ни изхвърлиха заедно с раниците Wink
Спряхме отново в Берковица, където си купих нови батерии за челника. Обиколихме центъра на Берковица, да не го хващат уроки Wink. Можеше да има някоя табелка, но с любезното упътване на берковчани все пак излязохме на правилния път към хижа Ком. Сигурно няма табели, за да могат туристите и местните хора да общуват Smile. Стигнахме до новата х. Ком около 11 и половина, доста късно, но все още имахме половин ден на разположение да отхвърлим част от пътя до х. Пробойница, какъвто беше плана.



На х. Ком имаше мотосъбор, което обясни потока от мотористи по пътя. Веднага ни поискаха по 6 лева за вход, така че шофьорите набързо обърнаха ком София, а ние се насочихме към хижата да се запасим с вода, да намерим Петър (с който се бях чула по телефона още като бяхме в Берковица и знаех, че вече ни чака) и да тръгнем към върха.
Запознахме се на живо и с Пешо, помотахме се малко пред хижата и тръгнахме към върха. Бях идвала и преди и пътя ми беше познат, знаех че не беше далече, а без раница се вървеше леко. Предишния път имаше малини и боровинки и се пооблизах минавайки през местата, където си бях похапвала сладко. Излязохме на открито, откриха се познатите гледки към Берковица... Малък Ком... Ком... Следва финалното изкачване и в един часа сме на върха Smile
Там е ясно – обичайните снимки, избиране на камъчета, малко суетене. На пръв поглед си е като обикновено изкачване на връх, все едно ще слезем и след няколко часа ще бъдем отново в София. За мен е леко нереално – нито ми е радостно, нито тъжно, нито еуфорично, по-скоро съм леко ошашавена от собствената си смелост... или глупост Smile. Може би ако бях с по-близки хора щях да бъда и по-емоционална.
Ето и още една обща снимка:



И да не нарушаваме традициите – всички се снимаме до паметника:



И със Стилиян, моя съорганизатор, ние с него успяхме да съберем на Ком група от 7 човека, което и досега считам за голямо постижение. Ако аз бях по-умна, а той по-опитен щяхме и до Емине да стигнем всички, но за това по-късно.



Взех си цели пет камъчета, за всеки случай. Сложих ги на първо време в джоба си, като реших по-късно да ги преместя на по-сигурно място. Не исках да ги изгубя, защото ритуала с хвърлянето в морето много ми харесваше и без него удоволствието нямаше да бъде пълно. Изобщо не исках и да си мисля, че камъчетата може и да не стигнат до морето.
Помотахме се на върха, насладихме се на момента, но трябваше и да тръгваме. Бързо го оставихме зад себе си, всеизвестно е че слизането без раница не е като качването с тежка раница Wink



Много е красиво, нали?



Направих си и една самоснимка, това ми е любимо и колкото и грозно да излизам на тях, пак си ги харесвам... пък и магаре застанало – магаре излезнало Wink))



И поредната хубава гледка...



Отбихме се и се до ей тази чешма със студена вода вдясно от пътя:



За съжаление започнахме да се разминаваме с мотористи, а е ясно когато на прашен път моторист срещне турист – туристът гълта прах, а мотористът ясно какво отнася (разбира се не на висок глас, особено когато са такава бройка Wink
До прохода нямахме проблем с ориентирането, защото Пешо беше минавал преди две седмици и знаеше пътя. Не си спомням дали използвахме GPS-а на Стилиян. И все пак си мисля, че като за начало на толкова важен маршрут маркировката в гората трябва да е по-добра. Знам че се очаква скоро всички да бъдат с GPS-и и маркировката да остане в миналото, но дали ще стане толкова скоро, колкото на някои им се иска? И дали ще ни бъде по-приятно? Дали един малък правоъгълник боя върху кората на дървото наистина загрозява пейзажа?
Наскоро водихме един такъв спор със Стефан и моята теза беше, че до 10 години всички ще имаме GPS-и и маркоровката ще бъде излишна. Да, ама той изглежда е успял да ме разубеди, защото сега като се замисля по въпроса не ми се вярва да стане точно така. А и харесвам ходенето по маркировка.

На Петрохан бяхме в четири часа.




Част от групата остана в заведението да пие бира, а ние с Пешо се качихме до х. Петрохан, водейки един доста приятен разговор, той наскоро беше ходил във Франция и ми разказа за пътуването си.
В хижата хапнахме малко, но раницата ми изобщо не олекна. Малко пренареждане на багажа...





...почивка...



...самоснимане...



...и тръгване чак в пет и половина. Идеята беше да стигнем до място, където има вода и там да нощуваме.
В този пътепис няма да има подробни описания на маршрута, тях и без това ги има на гърба на картите, в другите пътеписи и форумите. А и както казах, не ме бива в ориентацията. Описването на пътя ще бъде плачевно, предварително си го казвам.
След хижа Петрохан първо се минава през гора и после се изкачват няколко височини. Красиво, но изморително. Горе на билото гледката е страхотна, идва ти да литнеш, но няма как, раницата е сигурна котва. От време на време поглеждах към отдалечаващия се Ком. Горе седнахме да починем за кратко, явно вълненията и тежките раници дойдоха в повече на всички.
След това има стръмно слизане, последвано от гъста гора с паднали клони, в която беше страшно задушно. Изобщо целия ден се ля пот от мен, но най-голямото потолеене беше в онова горско спускане.
Въпреки всичко бяхме в чудесно настроение. Паснахме си като чувство за хумор, а Дидо се оказа безценна находка, въпреки малкото си години. Оказа се открито и умно момче, имаше не само чувство за хумор, но и чувство за самоирония, нито веднъж не се обиди на майтапите ни. Единственото притеснително нещо бяха проблемите му с коленете и това, че раницата му беше ужасно тежка.
Ето няколко снимки по пътя, през този ден мисля че направих повече снимки, отколкото през останалите...





Пореден поглед към отдалечаващия са връх Ком:











След като влязохме в гората започна да се сдрачава и когато наближихме река Пробойница се наложи да включим челниците. При вида на водата на Стилиян му хрумнаха някои много лоши идеи, че жената в групата трябва да пере чорапите и даже се опита да ме убеди с песента: „Вода студена снощи пих и капка не остана, чорапите ми щом изпра, ръчичката на Яна.” Хахахахаха, много се смях. Вярно е, че вече считам феминизъм и еманципация за мръсни думи и в никакъв случай не бих искала да съм равна на мъжете, но в случая по-скоро бих се зарадвала някой еманципиран мъж да изпере моите чорапи Wink Ми да, аз съм една, а те са шест, всеки по един чифт чорапи и половината поход минал Wink
Намерихме си равно място отстрани на пътя и решихме да спим там.



Знаехме че не сме далече от хижата, но на мен не ми се вървеше повече в тъмното. Бях ужасно изморена. Дълга работна седмица, недоспиване последната нощ, дълго пътуване до хижа Ком, прехода за деня също ми се стори продължителен... Най-големия кеф беше когато си събух обувките. Последва къпане в река Пробойница, което беше по-приятно отколкото си мислех. Водата не ми се видя студена, може би защото ми подейства освежаващо след гадното спускане в задушната гора. Тук обаче изгубих едното си камъче, бях забравила да ги извадя от джоба на панталона и при събуването част от вещите ми се изсипаха в реката. За щастие оставаха ми още 4 камъчета, така че всичко беше наред. Преместих ги грижливо обвити в пликче на сигурно място в раницита и до края на похода бяха в безопастност Smile
Хапнах малко, намазах се с Артростоп, който не знаех дали ще ми подейства, но ми го бяха дали на Обиколката на Витоша и реших да го използвам и да не харча пари за друго мазило. Винаги съм имала проблеми с колената, но на този поход единствено те не ме заболяха. Между другото после започнах да мажа с него всички части на тялото, които ме боляха и помагашеSmile
Разпънах спалния чувал и бивак сака, макар че бивак сака беше излишен, но го бях пробвала само веднъж, а и си мислех че като сме така близо до реката на сутринта може да има роса и да ми овлажни спалния чувал. Бях си купила и едно парче тюл за да си предпазвам лицето от насекомите, увих си главата с него, оказа се идеално решение.
С което първият ден приключи.

... следва продължение...

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Последната промяна е направена от Mariana1000 на Съб Дек 01, 2012 10:36 am; мнението е било променяно общо 1 път
Пет Ное 30, 2012 3:56 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2236
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
meco puh написа:
Oчаквам продължението. Започна крайно интригуващо. Бих искал да прочета най-трудния преход, и след това целия разказ.


Мечо, благодаря за поощрението Smile Засега съм написала само за първия ден, но скоро ще има и продължение...
А най-трудния преход е още далече - чаааааак през деветнадесетия ден. Още дълго ще се стряскам като чуя за Байряка и Голям Дебелец Laughing

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пет Ное 30, 2012 4:16 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
VeselinD



Регистриран на: 28 Юни 2012
Мнения: 38

Мнение Отговорете с цитат
Хубаво пишеш, отдавна го чаках този пътепис...
Пет Ное 30, 2012 4:32 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ieronimus



Регистриран на: 30 Окт 2011
Мнения: 182

Мнение Отговорете с цитат
Very Happy Четох с увлечение, поздравления.
Пет Ное 30, 2012 4:39 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
meco puh



Регистриран на: 18 Яну 2011
Мнения: 1829
Местожителство: обл.Разград

Мнение Отговорете с цитат
Mariana1000 написа:
meco puh написа:
Oчаквам продължението. Започна крайно интригуващо. Бих искал да прочета най-трудния преход, и след това целия разказ.


Мечо, благодаря за поощрението Smile Засега съм написала само за първия ден, но скоро ще има и продължение...
А най-трудния преход е още далече - чаааааак през деветнадесетия ден. Още дълго ще се стряскам като чуя за Байряка и Голям Дебелец Laughing

Да, така е. Това е най-трудния преход. Напролет ще се опитам да премаркирам една част от този преход, за да ми е лесно след година(2014г.) да го мина пак, ако мога. И на други като мен, да им е леко тая година.

_________________
Kom Emine 1987
Kom Emine 2011
Ком Емине 2013 на седем десет без седем
Балкана символ на цял полуостров
Пет Ное 30, 2012 4:57 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2236
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря, Веско, ти пък хубаво боядисваш Wink И ти ще се появиш накрая на разказа Smile

ieronimus, благодаря и на теб за хубавите думи Smile

meco puh, имам две кутии бяла боя и половин кутия червена Smile В замяна ще искам да мина с теб през тази отсечка и да ми обясниш кое е Голямата нива, кое Байряка и кое Дебелец Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пет Ное 30, 2012 5:28 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
meco puh



Регистриран на: 18 Яну 2011
Мнения: 1829
Местожителство: обл.Разград

Мнение Отговорете с цитат
Mariana1000 написа:
...meco puh, имам две кутии бяла боя и половин кутия червена Smile В замяна ще искам да мина с теб през тази отсечка и да ми обясниш кое е Голямата нива, кое Байряка и кое Дебелец Smile

На драго сърце. Дано да се появят още един или двама, ще ни се улесни работата. По важно е да видиш новата маркировка, която ще скъси и разстоянието донякъде.

_________________
Kom Emine 1987
Kom Emine 2011
Ком Емине 2013 на седем десет без седем
Балкана символ на цял полуостров
Пет Ное 30, 2012 10:51 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Аспарух



Регистриран на: 19 Яну 2012
Мнения: 42

Мнение още Отговорете с цитат
М, в жанра "пътепис Ком-Емине" конкуренцията се увеличава!

_________________
Планински зимен пътеводител
Съб Дек 01, 2012 2:03 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
peca



Регистриран на: 17 Яну 2012
Мнения: 813
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
Хубав разказ и сега като видях това момче дето си събува обуките се сетих, че се засякохме с вас на Добрила трябва да е било последната Събота на Юли Laughing Laughing Laughing

_________________
"АКО ЖИВЕЕШ ВСЕКИ ДЕН КАТО ДА Е ПОСЛЕДЕН, ПОЧТИ СИГУРНО Е, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ" Стив Джобс
Съб Дек 01, 2012 8:36 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2236
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
peca написа:
Хубав разказ и сега като видях това момче дето си събува обуките се сетих, че се засякохме с вас на Добрила трябва да е било последната Събота на Юли Laughing Laughing Laughing


На Добрила бяхме в събота вечерта - 21 юли и почивахме цялата неделя там, значи е било предпоследната събота на юли Smile Жалко, че не е имало как да се разпознаем, че сме съфорумци Crying or Very sad

Аспарух написа:
М, в жанра "пътепис Ком-Емине" конкуренцията се увеличава!


Няма конкуренция тук, аз съм скромен последовател на Борис Борисов, Мечо Пух, cholla, Светлин, Райко, Валентин Киров, Гьоко... Те утъпкаха пътеката и ме вдъхновиха да мина по маршрута, и да пиша Smile

А и засега съм без конкуренция в раздела "пътепис за Ком - Емине писан от жена", поне аз не съм срещала. Ако някой знае за такъв пътепис, който съм пропуснала да прочета, ще се радвам да сподели тук Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Дек 01, 2012 10:56 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Pagane



Регистриран на: 15 Юни 2011
Мнения: 383
Местожителство: Враца ,София

Мнение k Отговорете с цитат
meco puh написа:
Mariana1000 написа:
...meco puh, имам две кутии бяла боя и половин кутия червена Smile В замяна ще искам да мина с теб през тази отсечка и да ми обясниш кое е Голямата нива, кое Байряка и кое Дебелец Smile

На драго сърце. Дано да се появят още един или двама, ще ни се улесни работата. По важно е да видиш новата маркировка, която ще скъси и разстоянието донякъде.

Ме4о Пух , можеш да ме запишеш от сега Smile)
Съб Дек 01, 2012 12:40 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2236
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Ден втори (15.07.2012 год., неделя)

Х. Пробойница – кафе, овесени ядки със сирене, пране и най-хубавото – отърваване от раниците до с. Лакатник.
За колко време се пържат картофите? Още две събития по пътя ни – като сме безделници, да не сме без празници.

ЕКЪТ НА ЛАКАТНИШКИТЕ КАНАРИ

Et une voix sortit de l’ombre et dit: Non!
V. Hugo

Отзивчивий гранит беседва с мен.
Веднъж викнах - в един горчиви час:
"Аз сам съм пак! Се сам! Скали, кат вас,
в пустиня съм!... Ох, туй усамотенье
до края ли ще ме дружи - всегда?"
Скалата рече: - Да!

"Познах живота аз... Душа усърна
на грижи, скръб, измами в вечен плян.
Мечта подир мечта и блян по блян
разсяха се... О, няма пак да зърна
на младостта си светлите дене!"
Скалата рече: - Не!

"Аз висоти стигнах - и в бури влезнах,
аз славата вкусих - и злъчка пих,
от гневний зъб на завистта патих,
из боя горд, но с рани зли излезнах -
злокобна мойта е била звезда!"
Скалата рече: - Да!

"Аз работих и сях, пях с вяра жежка
във чест, в добро, във правда, но съзрях
море злини, срамът на трон видях.
О, камък, дай ми твоята мъртвешка
коравост - да не чувствувам поне!"
Скалата рече: - Не!

Кога умра - туй сърце ще немее!
Тогаз дано друг песник вдъхновен,
на нов век син, и по-честит от мен,
триумфа на Доброто да възпее
и края на неправди и вражди!

Гранит, мълчиш! Защо не казваш: Да?

ИВАН ВАЗОВ, Станция Лакатник


Мисля, че се събудихме около шест и половина. Не успях да спя добре тази нощ – всеки шум ме стряскаше, но по-вероятно е да съм спала леко от нерви. Все пак се чувствах отпочинала, да не говорим, че не бяхме вървели много предишния ден.
Като за първа сутрин не бяхме особено бързи с оправянето на багажа, още повече, че имаше и разпънати палатки. Много мразя да прибирам палатка сутрин, особено ако се е намокрила от дъжд или роса, брррр, голяма гадост е. Аз бързо смотах в раницата спалния чувал и бивак сака и бях готова. Ето ги другите и на преден план оправената ми вече раница. Ставам за войник – раз, два и готово! Wink



Тръгнахме чак в 7:20. Оказа се, че сме спали доста близо до х. Пробойница и бързо стигнахме до нея, за по-малко от час. Хижаря Наско ни предложи кафе и топла вода, с която със Сашо си направихме овесени ядки, в моите сложих и сирене, малко сухо мляко и станаха страхотни. Пешо се уреди с леген и се изпра. Почувствахме се като у дома си и хич не ни се тръгваше Wink За наш голям късмет хижаря ни каза, че може да закара раниците ни до с. Лакатник, което се прие от групата с абсолютно мнозинство. Има си хас да не беше така! Излезе ни по 7 лева на човек, видя ми се ниска цена, защото си спомнях шосето от гарата нагоре, а изглежда днес щеше да бъде по-горещо и от предишния ден. С раницата щеше да е убийствено. Пък и карането на багажа не противоречеше на трите ми правила – аз не трябваше да се возя, но багажа ми можеше. Той нямаше съвест и нищо нямаше да го гризе после Wink.
Трябваше да решим кой от нас ще отиде с колата до селото за да пази раниците докато отидем до там. Аз веднага отказах, защото това щеше да ми опорочи похода едва ли не още преди да е започнал. Бях се отказала да ходя с организираната група на БФТ, където щеше да ми е много по-лесно (ходене с лека раница и винаги да има какво да ям – това е за мен туристическия рай), точно защото бях чела че ги транспортират през трудните участъци и когато се развали времето. Знам, че беше егоистично от моя страна, но исках да вървя пеша. След кратко съвещаване Сашо се пожертва да пази ранците, докато ние изпитваме удоволствието от 16 км. чакълест път и 7 км. асфалтов.
Натоварихме раниците и Сашо и се сбогувахме се със симпатичното бяло планинарче Сандра.



Без раници пътя надолу ми се видя лек. Предполагам и на останалите...



Имаше и сянка:



Както и прясна вода и раздумка с един от собствениците на къщички, които подминавахме.



По отсрещните склонове бяха накацали къщички, може би кошари. Чудех се дали са обитаеми и как ли живеят хората в тази пустош. Дали още отглеждат животни?



Хижаря ни беше разказал за някакви стада близо над хижата, пазени от глутница свирепи кучета, които дори него са нападали.. Така че докато слизахме надолу се разговорихме за срещи с кучета и как можем да се предпазим. Преди тръгването бях търсила пиратки, но не успях да намеря. Оказа се, че Пешо носи и пробва една от тях да видим как гърми. Сигурно щеше да има ефект. Поне софийските кучета много се плашат от пиратките около Коледа и Нова година.
На няколко места пътеката сечеше пътя, но беше доста обрасла с храсталаци, така че през по-голямата част от времето си карахме по пътя.
Може да се играе играта: открии табелката на снимката Wink



Стигаме и до цивилизацията, не знам какво е това, пазачът не се реши да излезе в жегата и не успяхме да го попитаме.



А после стигаме и до друг вид цивилизация, но тази е от хубавите – заведение с басейн, цветя и сенчица. По-малко от два дни сме в планината, а това място ми се вижда странно и не на място в картинката. Явно по време на този поход времето ще тече различно. Или пък нагласата е друга, когато предварително си се прежалил, че три седмици ще оцеляваш? Wink



Решихме че и без това плана за днес е да стигнем само до х. Тръстеная, така че имаме време за почивка. Взех си фанта, а имах и една вафла за из път. Другите си поръчаха пържени картофи и бира и... зачакахме да насадят картофите Wink. Отвисяхме си, но нямах нищо против, бях си събула дискретно обувките под масата още със сядането, пиивах си фанта и хич не ми се тръгваше. Единственото ни притеснение беше, че какъвто си е убавец Сашо, може да ни го откраднат лакатнишките моми, още повече като го видят с този голям чеиз Smile.
Оказа се, че тока е спирал, затова и толкова чакахме, но истината е също, че хората не си даваха много зор, все пак бяхме близо до границата на родната Северозападнала България Smile.
По пътя видяхме и вирче, в което блажено се плацикаха хора. Черна завист ме обзе и то сред тази хубава природа, която в Дядо Вазов е предизвиквала най-чисти и благородни чувства. Хахахаха, можех да пропиша и аз стихове като него, но вместо Лакатнишките скали, щях да възпея Лакатнишките води Wink
Малко след вира срещнахме наши приятели – точно хората, чрез които се запознах със Стилиян. Стана ми малко странно, че не ни звъннаха, въпреки че Адриана знаеше, че ще бъдем там, защото щеше да идва с нас и познаваше плана, а да не говорим, че в сряда на последната среща аз самата ги убеждавах да ме придружат поне до Лакатник. Каква случайност, че ги срещнахме, но понякога си мисля, че в този живот понякога не става въпрос просто за съвпадения. А на Пътеката – по-малко отколкото другаде. Този поход промени много неща в мен, в отношенията ми с хората, в разбирането ми за света... В някои случаи ходенето в планината си е просто ходене, а в други случаи... за всеки е различно Smile.
В 2 без 20 видяхме Искъра и красивите Лакатнишки скали, на които още не съм се качвала, въпреки че съм минавала през Лакатник стотици пъти с влака.



Ето го и емблематичния за Ком – Еминейците мост над Искъра:



Дали има някой, който да не си е направил снимка на него? Мисля че не Smile.
След по-малко от 10 минути стигнахме и до гарата.



Стигнахме ли до първото изкушение пред пътешественика? Наистина – опнали се ония ми ти релси в двете посоки – кеф ти накъм София, кеф ти накъм Червен бряг... на един билет разстояние. Но още не ми беше дошло времето да се лакомя за прибиране. Беше минал само един ден, нямах травми (е, това не трябваше да го мисля, защото ме чу дяволът!) и нищо не ми пречеше да продължа. Така че без никакво колебание минахме Рубикон.... така де, пресякохме релсите... Smile



Абе нема да се отдаваме на изкушението. Оскар Уайлд да си гледа работата! Wink



Отворен магазин в Лакатник няма в неделя, Пешо потърси, но нямаше. Аз и не го очаквах, все пак това даже не е село, а гара... Wink
Спомнях си откъде дойдохме преди две години, като слизахме към гарата, но Пешо твърдеше, че преди две седмици е минал от друго място и тръгнахме оттам. Беше все едно, при всички положения щяхме да излезем на шосето за селото, дори и да не улучим веднага маркировката. Така и стана...



Междувременно жегата беше ужасяваща. На едно място направо се излегнах в канавката в търсене на хладинка. Представям си какво ли щеше да бъде, ако и раницата ми беше на гърба.



Не би трябвало да се оплаквам, защото и най-голямата жега е за предпочитане пред лошото време в Стара планина. Всъщност имахме невероятен късмет, през целия поход имахме само едно разваляне и само веднъж ме валя дъжд. Наляхме си вода от една къща, а по пътя срещнахме други туристи, които ни осведомиха, че в селото има събор, а над хижата – музикален фестивал. Даааааа, навсякъде ни посрещаха с всенародни тържества Smile. Притесненията вече се промениха – представихме си как Сашо разпродава екипировката ни за да си купи кебапчета и бира на събора Wink. Което не изключваше и варианта с лакатнишките моми, даже шансовете му се увеличаваха, хахахаха...
Стигнахме и до спирка „Последна грижа”, очевидно наречена така , защото е до гробищата.



Нищо зловещо обаче, такъв е животът. Сетих се за фразата "Vulnerant omnes, ultima necat" - "Всички (часове) раняват, последният убива.", който е издълбана на някои часовници на катедрали... От много неща се страхувам, но от гробища – не. Умрелите няма как да ми навредят, виж напоследък доста се страхувам от живите...
Селото е още в далечината, но табелата е налице, пристигнахме Smile



Стигаме и до центъра, събора е свършил и освен мирис на кебапчета не е останало почти нищо. Сашо обаче стоически ни чака, разположил се е заедно с целия катун... т.е. раници на сянка пред ето тази сграда отсреща, която май играе ролята на магазин.



Починахме и ние на сянка, поогледахме пораженията по краката (за щастие не съм предразположена към мазоли и пришки), който искаше похапна и си наля вода от чешмата на площада. Но вече беше станало три и половина и колкото и да беше близо хижата трябваше да тръгваме. Нарамихме пак къщичките си на гръб и запълзяхме нагоре. Поне аз се чувствах като пълзяща, мокра, солена твар Smile.



Скоро излязохме от селото и спиряхме да изчакаме Сашо, на когото очевидно не му се тръгва оттук Smile



Спомнях си горе-долу пътя до хижата, така че бях спокойна, не беше много. Лошото беше, че в този момент усетих болка в сухожилието на левия крак, но не беше силна и не обърнах никакво внимание, а трябваше Sad.
Около шест часа пристигнахме в хижата.





Настанихме се, макар и бавничко. Ето това не ми харесва в някои хижи, че когато отидеш те карат да чакаш дори стаите да са свободни. Едва ли хижарите си мислят, че е голям кеф както си потен да седиш отвън или в трапезарията и да не можеш да се преоблечеш. Виждала съм това дори на места, където след това са ни обслужвали безупречно, значи не е от лошотия, а от незнание ли е, от безхаберие ли, не мога да си обясня.
Настанихме се все пак, предупредиха ни, че заради сушата има недостиг на вода, да не се увличаме в банята. Все пак успях да се изкъпя и да изпера дрехите, с които бях двата дни. Имаше простор, щипки и вятър, така че сигурно до другата сутрин щяха да изсъхнат, макар че си бях приготвила една връзка за импровизиран простор върху раницата.
Вечерта седнахме да похапнем и да направим разбор на изминатия път и планове за следващите дни. Имаше доста неща за ядене и пиене, включително и прословутото малиново вино. Аз си бях мечтала за таратор по време на бъхтането по нагорещения асфалт, така че това си взех. Иначе всичко изглеждаше апетитно. За щастие през целия ден не бяхме оставали без вода и не се бяхме обезводнили – чешми има по целия път от Пробойница до тук.
Естествено както във всяка (почти) мъжка компания и тук още на втората вечер се стигна до „спомени” от казармата и то при положение, че само един човек от групата беше ходил в нея... очевидно традициите продължават да са това което бяха, а това ще си остане благодатна тема дори и след появата на професионалната армия Smile. Какво да ги правиш – мъже! Smile
Тук Пешо спомена, че няма да продължи с нас, макар че първоначално искаше да дойде до хижа Ехо. Беше получил някаква травма и реши да се прибира. Препоръчахме му да слезе до манастир „Седемте престола”, вместо да се връща до гарата - хем да види нещо ново, хем там е хубаво, а и със сигурност имаше транспорт до София. Дидо предложи да взема неговите щеки, а Пешо се съгласи, за което съм много благодарна и на двамата, без тях сигурно и аз нямаше да успея да стигна по-далече от Мургаш. Което показва верността на поговорката: „Не питай старило, а питай патило”. Ние наистина доста се шегувахме с него, но Дидо има потенциала един ден да стане добър планинар Smile.
Поседяхме, поговорихме си, аз наваксах с писането в дневника. Сега като пиша ми е лесно, даже преписвам някои абзаци направо от него – така е по-автентично, защото е написано часове след като се е случило. Smile
Ето какво съм написала накрая на деня, преди да отида да си легна: „За мен лично, въпреки жегата, дългото спускане и изкачване, денят беше хубав, едно защото на втория ден чувствах, че краката ми не се бяха подбили, което означава че стелките вършат работа, друго заради това, че се чувствах физически и емоционално добре. Обнадеждена съм, че мога да стигна до края.”
Не дръпнах ли наистина дявола за опашката?!...

... следва продължение...

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Дек 01, 2012 1:02 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
meco puh



Регистриран на: 18 Яну 2011
Мнения: 1829
Местожителство: обл.Разград

Мнение Отговорете с цитат
Изглежда, че това е ежедневие в тая хижа. В моя разказ също писах, че изчаках часове, докато дойдат берачите на малини, да се изперат, да се изкъпят, да свършат водата. Заключиха баните и тоалетните и ме настаниха. Измих се със студена вода и ползвах тоалетните на 50-60 м. от сградата. След това до 01,30 часа гала вечер на берачите.

_________________
Kom Emine 1987
Kom Emine 2011
Ком Емине 2013 на седем десет без седем
Балкана символ на цял полуостров
Съб Дек 01, 2012 3:41 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-3 Ком-Емине Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница 1, 2, 3 ... 13, 14, 15  Следваща
Страница 1 от 15

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov