Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Цитат:
Четох една книга преди време за едно подобно на Ком-Емине пътуване в Испания в което авторът казваше, че писателят трябва да е ексхибиционист и да умее да разкрива душата си.
Много е важно човек да е откровен и да не послъгва за чувствата си.
Сигурно имаш предвид Ел Камино? Сега е една от трите ми нови мечти: Ел Камино, Е4 и Емине-Връшка чука (или обратното)
Направих наскоро допитване дали да бъда откровена, защото се притеснявам, че може да обидя някого. Само един човек ми каза, че трябва, всички други ме посъветваха да премълча и да опиша фактите, а не чувствата. Ти си втория.
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Последната промяна е направена от Mariana1000 на Нед Май 17, 2015 5:27 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Регистриран на: 17 Юни 2012 Мнения: 685 Местожителство: Димитровград
Много интересно и забавно пишеш, а не може ли малко по - бързичко и повечко
Нед Дек 02, 2012 11:42 am
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Йосарян написа:
Много интересно и забавно пишеш, а не може ли малко по - бързичко и повечко
Ех, то и на мен ми се иска да е по-бързо, но първо избирам снимки (тук се заплесвам много в разглеждане и спомени и доста време отива), после качване в Пикасата, прочитане на написаното в дневника за деня, писане, редактиране... и повече от един ден не смогвам да опиша А и на мен ми се иска да вървя напред, да стигна до по-бързо до Вежен, Ботев, Тъжа, морето Явно и пътеписването е като ходенето
След малко ще пусна следващата част
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 02, 2012 12:36 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
ZCEZBPM написа:
Мариана, един пътепис на ден е добре.
Повече няма как освен ако не си вземеш отпуска и по цял ден само това да правиш.
То четенето от наша страна е лесно, но не знам как ти ще издържиш още 20-30 дена всеки ден по 2 часа да пишеш.
Това ще е твоето писателско Ком-Емине .
За съжаление на джоба ми и за радост на читателите на пътеписа в момента съм безработна и не ми е проблем да пиша всеки ден Даже ми доставя удоволствие
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Нед Дек 02, 2012 1:01 pm
elendro
Регистриран на: 24 Фев 2009 Мнения: 25
Прекрасно беше малиновото вино на Тръстеная Само дето след това установих, че не съм взел важен компонент от екипировката - тапи за уши
Нед Дек 02, 2012 5:40 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Ден трети (16.07.2012 год., понеделник)
Разпада ли се Задругата на тежките раници? Химера ли е тръгването в ранен час?
Вкусни ли са тръстенайските малини и дали свирепите кучета могат да се побъркат
от три нощи електронна музика? Стига ли се от оброчището до х. Лескова за 15 минути?
„От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева –
и една пчела –
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига –
мечтата стига.”
Емили Дикинсън
Алармата на Дидо ни събуди в 5:20, просто си предвиждаше повече време сутрин и си навиваше алармата за по-ранен час. Аз отново трудно заспах, въртях се през нощта, въпреки че леглото беше удобно, а и някой хъркаше (ако сега чете това да си признае! ). С няколко думи – събуждането беше твърде ранно, твърде бавно и твърде нежелано. Мотах се много, въпреки че предната вечер бях намислила да се оправя за половин час. Но понеже имах много време – бяхме решили ад тръгнем в 6:30, се размотавах до безобразие, даже успях да закуся отново топли овесени ядки със сирене. Добре че и другите не си даваха зор, да не срамувам.
Всички изглеждахме заспали по време на закуската,
въпреки че имаше и кафе за желаещите.
Взехме си довиждане с Пешо, дадох му заръка да пусне смс като стигне до манастира да не го мислим, направихме обща снимка пред хижата на Задругата на тежките раници, вече с един човек по-малко и тръгнахме към х. Лескова чак около седем часа.
За днешния ден плана беше да стигнем само до Лескова, а според първата от 7-те карти преходът беше само 6 часа. Вярно, че аз имах стабилен коефициент, по който умножавах времената в тях, но по колкото и да умножавах тези 6 часа, все щях да се сместя в рамките на деня .
На излизане от двора на хижата нямаше как да не наруша една от десетте божи заповеди, оная за кражбата... на малини
Подминах изкушението, направих набързо една снимка на огряното от утринното слънце езеро (и това си е изкушение, но за душата, а не за стомаха) и излязохме на биофермата. Този път не снимах животинките в нея, и без това ми беше жал за тези затворничета .
Приготвили сме се за среща със злите кучета, за които не само сме чули от Пешо, но аз също съм чела за тях в пътеписите. Скоро ще им направим по една звезда в Алеята на славата на всички знайни и незнайни пречки по голямата Пътека. Само че гадните кученца автоматично губят и славата и звездата като само немощно изскимтяват, когато минаваме оттам. Милите баскервили четири дни са слушали електронна музика и явно тотално са зациклили .
В местността Чемерика видяхме да прибират останките от фестивала.
И все пак шоуто трябва да продължи!
Музика, огън, танци... хора, седем сутринта е, спрете се!
Въпреки, че вчерашния ден е бил последния, все още имаше доста палатки в гората.
Само че навсякъде е мъртвило и само ние като някакви призраци-туристи се движим по заспалите улици на този палатков град. Със Сашо изоставаме да снимаме и веднага почваме да се гаврим, че тук е като Припят, ако извадим един гайгеров брояч ще започне да пищи и други черни хуморески все в тоя стил. Не ни пука дали ще събудим труповете... пардон, спящите с говора и смеха си. Така де, и ние имаме право на малко забавление, няма само да се гърчим под тежките раници в жегата! Никой обаче не се буди, явно радиацията си е казала думата, хахахаха...
А ние повървяхме малко в гората...
... и излязохме на поляните под връх Издремец.
Връх Издремец се подсича, но ако човек има време е хубаво да се качи на него – според жителите на Бов от него се виждат кубетата на Александър Невски. Времето беше прекрасно и сигурно щяхме да ги видим, за разлика от предишния път, когато имаше мъгла, но... пак остана за следващия. Завихме рязко в югозападна посокока както пише на картата, починахме си малко под едно хилаво, разкривено дърво, минахме през висока папрат и горска пътечка и излязохме на обзорно място. Тук някъде трябва да е Баин камък, от който се е чувало клепалото на разрушения манастир, защото виждаме долу в ниското „Седемте престола.
Едно от очарованието на Стара планина е в това, че горите се редуват с такива обзорни места, където Балканът ти дава крилааааааааа....
И човек не може да устои и да не се снима
Красиво...
... симпатично...
... по селски идилично...
... просторно...
... цветно...
... изморително...
... и пълно с живот...
... само с две думи – Стара планина!!!
И днес продължавам да смятам, че между Тръстеная и Лескова е една от най-хубавите и приятни отсечки от Ком – Емине. Жалко, че не успях да и се насладя напълно, защото още под Издремец усетих как кракът отново започва да ме боли. Стана ми много криво, че това се случва. Не бях използвала и една лепенка още, дори колената, които иначе ми създават проблеми не ме боляха, а сега тази болка... На втората почивка, когато свалихме раниците видях че има обхват и се обадих на брат ми. Предишната вечер ми беше казал, че още не е сигурен кога ще може да тръгне и дали изобщо ще може. И сега какво – да му казвам, че няма смисъл ли? Да го карам да дойде да ме вземе от Лескова? И то след като осем месеца го убеждавам, че трябва да направим този поход? Обясних му къде ме боли, той помълча малко и отсече „Ахилеса”. И после каза нещо като „Край.” Или на мен така ми се стори, защото усетих кака се облях в студена пот от страх. Преди няколко години след една Обиколка на Витоша и той имаше такава травма и си спомнях колко трудно му мина. Попитах го дали да сложа наглезенка, каза категорично да не го правя, че ще влоша нещата. Уплаших се още повече, защото за Стефан няма пречки, които да не могат да бъдат преодолени и често ми се е карал, когато съм се отчайвала. Начинът по който реагира сега ме уплаши много. Приключих разговора и почнах да си мисля защо се получи така. Вярно, че бях с нови обувки, но не бяха и толкова нови – имах и двудневни, и еднодневни походи с тях и с новите стелки и не само че не съм имала проблеми, но толкова добре никога не са ми се чувствали краката, дори след ходене по камъни. Даже и първия път не са ме притискали или убивали. Не се бях натоварила – няма и два дни ходене и то повечето време без раница. Две седмици преди това ходих на Пирин, не съм усетила и намек от болка в сухожилието. Пълна загадка... (Известно време след Ком – Емине ме беше страх да обуя тези обувки, мислех че все пак проблемът може да е в тях, но когато се престраших всичко си беше наред. Нося си ги, удобни са ми и нищо не ме боли. Още се чудя защо се получи така гогава?)
Стиснах зъби, обух се и продължих. Болката се засилваше, вече накуцвах и стабилно се подпирах на щеките. Изпитах голяма благодарност към Пешо, който на драго сърце се раздели с тях за да ми помогне. Като видях тази височина първата ми мисъл, беше че няма да мога да я кача:
За щастие се оказа, че не трябва да се качваме, пътеката я подсича отляво. Малко след това имаше и макар и слабо течаща вода за попълване на запасите. Аз имах достатъчно вода и затова продължих бавно напред докато другите се спряха при водата, и без това вървях все по-бавно и по-бавно, нямаше смисъл и да спирам. Около 11 часа стигнахме до г.д. Чукава, около който не видяхме жива душа. И без това бях чела, че отдавна е превърнат в ловна хижа и туристите там не са добре дошли.
Половин час след него пак спряхме за почивка, направо ми се плачеше от болка и в този момент се сетих, че имам и сандали в раницата. Не мога да повярвам, че проявих такава глупост и не се преобух по-рано! Вярно е, че когато Господ реши да накаже някого, първо му взема акъла. Обух сандалите, прибрах обувките в раницата... това вече беше друго нещо, болката значително намаля, ускорих крачка и успях да настигна другите. Неусетно подсякохме връх Чукава, макар че в тази гора беше трудно да определя точно къде се намираме. Поколебахме се накъде да тръгнем само на няколко места, но с помощта на GPS – а и Стилиян нямаше как да се объркаме. На едно от разклоненията на пътя намерихме паднала табела, която се опитахме да закрепим в правилната посока, но едва ли е останала така за дълго. Всъщност установих, че има много табелки около Мургаш, даже повече отколкото на други места, но... са на земята . Мисля си, че когато пак мина оттам, към екипировката ще трябва да включа чук и пирони .
Появиха се и открити места.
Дали това в далечината е връх Бигла? Когато се ровех за информация преди да тръгна разбрах, че освен този връх в Стара планина, в Македония има планина и село със същото име. Беше ми интересно улица „Бигла” в София на кое от трите е кръстена? Не можах да намеря отговора, въпреки че доста търсих в интернет. Сега се сещам, че в Община София би трябвало да знаят?
Постепенно пак изостанах, но така или иначе тук няма къде да се объркам. Излязох на откритото било и направих справка с картата, би трябвало това да е местността Разделната вода. Научих новата за мен дума бифуркация - началният поток се разделя към два различни водосбора. Не видях никакъв поток, но не ми и трябва, не съм жадна, а и хижата трябва да е близо.
Стигнах и до оброчището „Свети Дух”. Него веднага го разпознах по каменния кръст до пътя. Има места, които без никаква видима причина веднага ми допадат. Не вярвам в положителн иили отрицателни енергии, но все на нещо се дължи това, че на едно място ми се иска да остана дълго и да се връщам пак и пак, а на други въпреки че са красиви хич не ми се стои. Тази местност се оказа от първите.
Седнах до кръста. Не съм религиозна, вярваща съм в рамките на нормалното и то при положение, че първите ми години са минали във времена на атеизъм и в нерелигиозно семейство. Свещ паля по традиция, а не толкова като молитва. Но на това тихо и просторно място се помолих искрено и за втори път в живота си от цялото си сърце. Първия път Бог не изпълни молитвата ми, а сега? Естествено исках да продължа... Даже не се молих да стигна до морето, а само да мога да тръгна на другия ден. Една приятелка ми беше казвала, че българския народ е много нещастен, защото му е отнета вярата. Да, така е. То било прекрасно да се уповаваш на някого... Ех, магарешки Тома Неверни...
Усетих се, че другите сигурно ме чакат, иначе щях още да постоя на това място. А и беше минало един часа. Обещах си обаче да се върна след похода, за съжаление не успях тази година, но на пролет със сигурност ще го направя .
Побързах да настигна групата. Те се виждаха в далечината, а вдясно се зеленееше гората, в която сигурно се криеше хижата.
И между другото от оброка до Лескова не е 15 минути, както е дадено на картата, да си имаме уважението!
Последвахме една ръждясала табела, която сочеше вдясно и след последно спускане през гората в два без нещо стигнахме и до хижата (този път не надвишихме много времето по картата). Понеже беше работен ден нямаше никой, но под навеса щеше да е идеално за бивакуване. А пред хижата имаше идеална поляна!
Следобяда премина в лежане, писане в дневника, къпане, пране и главно предремване на слънце. Предвидливо сложих няколко бутилки с вода на слънцето и си устроих чудесна баня с топла вода долу до чешмата. То грехота да не използвам безплатната слънчева енергия
В късния следобяд се качихме с Пещо до билото за да можем да се обадим по телефона, около хижата така и не намерих място, където да има обхват. Обадих се на леля Стефка от Витиня да предупредя, че ще отидем и да и поръчам да ни купи някаква храна – домати, краставици, сирене, салам и въпреки че не се бяхме сетили като обсъждахме, но в последния момент ми хрумна - и кисело мляко... нали съм заклет любител на таратора .
Нощувката и храната за другия ден бяха осигурени (ако и да не бях сигурна, че от Мургаш няма да се спусна към Бухово) и се обадих на брат ми. За съжаление той тъкмо се занимаваше с ДДС-то и не само не ми съчувстваше, а даже ме и понавика, което може би си и заслужавах – едно, че не си щадя крака и не лежа и друго, защото му пречех да работи. Разбрахме се да продължа със сандалите, макар че така пък раницата ми щеше да натежи заради обувките. М-да, реших да прегледам багажа си и да оставя някои неща тук.
Чух се и с Цецо, но той не е планинар и съвет не можеше да ми даде, така че просто му казах докъде съм стигнала и се оплаках, че ме боли крака. Друго си е да помрънкаш на повече хора .
На връщане в хижата открихме и откъде на другата сутрин да излезем направо на маркировката по най-прекия път.
Вечерта напалихме огън в голямата камина под навеса за да си стоплим вода. Пешо доказа, че когато няма канче и тигана е канче
... И буркана е канче .
Като си извадих запасите от раницата установих, че за три дни не съм изяла почти нищо. Аз, дето в планината имах апетит за двама, сега изобщо не се сещах за ядене. Уплаших се, че така няма да имам сили да вървя, а и видимо панталоните ми бяха станали по-широки. Така че си направих двойна доза разтворима супа и я хапнах с удоволствие с последния хляб, който носех от Ком.
Че този поход, който ми е изглеждал ужасно се оказва блага работа – ядене има, къпането е с топла вода, дрешките ми са изпрани... Има само един проблем – дискриминацията . Стили пак се опитва да прокарва някакви остарели възгледи, как аз трябва да слагам софрата, разбира се като продължение на линията за прането на чорапите. Вече почнах да се замислям дали не е редно наистина да ги правя тези неща, хахахахаха.
После Стилиян се опита да обясни и как се играе на асоциации. Обясненията са сложни, ентусиазъм липсва, така че не играхме на нищо. Но за сметка на това много се образовахме – научихме за аурата, гледането в очите и прочистването по пълнолуние, какво е хомеопатията и как за две минути можем да се качим на Еверест.
Чухме и поредната история за Илиян, един приятел на Дидо, на когото все му се случват произшествия. И все Дидо е наоколо. Само като споменеше за Илиян и всички веднага наостряхме уши в очакване да чуем за поредното нещастие, което ще сполети горкия човек.
Освен това най-добрите реплики на вечерта бяха на Дидо:
Към Пешо: „Ти знаеш ли, че наистина приличаш на Беър Грилс.”
„Една моя приятелка си намери първите прашки в Лъки Бой.”
„Утре ще си набера билки на някоя поляна. Аз много обичам чай.”
И като си легнахме:
„Някой ако ни види тука ще вдигне курбан. Приличаме на умрели...”
Черешката на тортата
Дидо, приятелю, до края на похода не съм се смяла така, както тогава се смях в твоята компания . Надявам се пак да се засечем някъде из планините!
Решихме на другия ден да тръгнем възможно най-рано, защото знаехме, че около Мургаш може да има проблеми с маркировката или водата. Пък и доста път си беше, дори и без да минаваме през и без това изоставената хижа или през върха. Полъхна студен вятър, стана хладно и побързахме да разпънем спалните чували още в девет часа..
„Лятна вечер спуска звезден кош...
...лека нощ, другари, лека нощ....
...В лагера любим...
...с песен да заспим...
...Лека нощ, другари,...
...лека нощ”
И за да се посмея за последно преди да заспя, Дидо ми обърна внимание, че точно над главата ми на гредите са закрепени една много зловещо изглеждаща вила и ръждясал сърп. Чудесно, ако не умра веднага набучена от вилата, тетануса ще ме довърши по-късно, хахахахахаха.
Поне бих си спестила Мургаш и дългото слизане към Витиня
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 03, 2012 5:22 am
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Ден четвърти (17.07.2012 г., сряда)
Какво е ДДС? Продължаваме традицията за загубване на маркировката под Мургаш.
Кога човек се радва да види газопровод? Зла ли е Зла поляна и колко сладко се спи,
когато ромоли поточе и не знаеш колко далече е Витиня. Дългия път към таратора и
колко интересно се прави той в кофа без ренде и под наставленията на леля Стефка.
"Когато да се откажеш вече не е решение, половината път към успеха е изминат"
Робърт Фългъм
Станахме рано, заради предварително уговорения час за тръгване - пет и половина. Хич не ми харесваха тези ранни ставания. По бих предпочела да ставам по-късно и да пристигам по-късно. Бях си накиснала овесени ядки от предната вечер, но за съжаление бяха ледено студени, направо отвратителни. Все пак ги изядох, защото реших да не пропускам закуската и изобщо да ям по три пъти на ден, колкото и да нямам апетит. И без това бях убедена, че скоро организмът ми ще преодолее тази непривична за него злоядост.
Пребърках раницата и оставих някои от нещата за ядене, както и от вещите си, за които бях убедена че са излишни.
Важен съвет! Не се колебайте да изхвърлите/изоставите ненужното от раницата – един килограм по-малко може да спаси похода, един килограм повече – да го провали. И колкото по-рано се оптимизира багажа, толкова по-добре, с времето нещата не губят теглото си, все пак след Витиня Ком - Емине не продължава на Луната
Втори важен съвет! Не се отказвайте веднага заради болка в коляното/ сухожилието/ раменете/ мазоли и т. н. Спрете някъде, починете, ако трябва и цял ден, ако трябва два, почакайте, болката може да намалее, а изоставането да бъде наваксано. Болката, страхът, паниката са лоши съветници, не ги слушайте!
Тръгнахме в 5:50 след обща снимка пред хижата.
Минахме покрай изоставените къщи от с. Лескова. Вече се беше развиделило, но слънцето все още не успяваше да прескочи връх Бигла.
Дори и тук през дърветата имаше какво да се види... като например това, че вече четвърти ден все си стояхме на първата карта и на две крачки от София. Изглеждаше обезсърчаващо, а дори не бях видяла още Мургаш .
В 6:15 се показа и слънцето. Във всеки планински изгрев има нещо много обнадеждаващо и вълшебно, както и всеки планински залез носи някаква мистика. Този изгрев ми се видя великолепен, въпреки че не успях да го снимам както трябва. Много е трудно да снимаш със щеки без да спираш. Щеките се тътрузят по земята и човек прилича на някакъв осакатен паяк с пречупени крачета. Нито ходенето ми ходене, нито снимките ми снимки .
Първия връх, който трябва да се преодолее е Бигла. Така и не разбрах дали се качва или се подсича, защото навсякъде се върви през гора. Има си и качване, и слизане, но общо взето няма голям зор. По принцип преди да се излезе на една поляна с ловджийско чакало се минава през сечище, но ние тогава някак излязохме не по маркирания път, а отгоре над поляната. Настроението обаче е добро, поне в част от групата .
А това е и въпросната поляна, през която минава път (не знам накъде води, но има табела, че е затворен) и след нея се качва доста сръмна височина, което може би е Белев връх.
Изглежда стръмно, но качването не е продължително и скоро сме на върха. Вече е 7:15, вървим от час и половина, но времето е минал неусетно. Фотографите имат възможност да снимат Мургашът и някой друг фотограф, в случая Сашо, защото другите вече са слезли надолу Снимам ги и тях за мащаб .
Вижда се, че след това спускане по коловете на зимната маркировка ни чака ходене из старопланинска гора. Нямам нищо против, още повече че и този ден се очертава да е слънчев и горещ. Стига разбира се да има маркировка. Тук сведенията във форумите и пътеписите са различни. Според някои маркировката е добра и опасност от объркване няма, според други маркировката се губи на места. По-склонна съм да вярвам на второто. Все пак имаме и GPS. Макар че като се замисля преди малко се бяхме отклонили от маркировката, така че за туриста няма невъзможни неща, включително и невъзможно загубване
Навлязохме в гората и след половин час излязохме на малка билна поляна, където направихме и първата почивка. Благо се опита да намести коляното на Дидо, Пешо почиваше, а аз и Стилиян разглеждахме картата. Опитвах се да разбера къде се намираме и коя местност къде е, но уви, нищо не успявах да наместя. И без това ориентирането по карта не ми е най-силната страна, а тук билото така се разляло, че нямам никакви шансове. Но на Стилиян му отива да държи карта, тук прилича на водач – същински като истински
След това пак се забихме в гора, в която не след дълго стигаме и до оградата на ДДС-то, един от известните ориентири по пътя. Оказва се, че освен абревиатура на добре познатия ни данък, ДДС означава и „Държавно дивечовъдно стопанство Витиня”. Оттук насетне пътя продължително време върви покрай оградата, като ту се приближава, ту се отдалечава от нея, но не толкова че да я загубим от поглед. Имаше и изкачвания, така че някакъв момент трябва да сме подсекли Рудешки камък и Погледец, които са дадени на картата. Макар че аз все очаквах Погледец да е обзорен връх...
Дивеч не видях, но слава богу маркировка имаше . Обичам да има маркировка. Особено пък бяло-червената ми стана любима
В 9:40 стигаме и пътя от Врачеш, ориентир че сме минали поне половината път до Белия камък.
Провираме се и покрай някаква бариера, явно сложена за да не минават коли. Коли не видяхме, хора също нямаше, може би защото е през седмицата, но и събота и неделя тук няма голяма посещаемост въпреки близостта си до София. Нищо чудно че е така, при тези големи горски преходи и липса на хижи в района. Иначе гората е страхотна, представям си го пролетта, когато още мирише на билки и на зелено, колко ще е хубаво .
Мургаш все повече се приближава и успяваме да го зърнем от някое открито място, през което минаваме. Тези места са добре обрасли с къпини и шипки, и е хубаво че все пак някой е минавал и има очертана пътечка. Представям си колко е било неприятно за първите...
И отново влизаме в гора. Тук заради храсталаците, с които е обрасла пътеката губим маркировката, но за сметка на това виждаме първата за похода змия. Стигаме до общо мнение, че има рогче, значи е отровна. Не изглеждаше опасна, така както се беше свила страхливо под дървото и не помръдваше. А и мен не ме е страх от змии, даже ги харесвам. Хммм, както съм по сандали, дали ще умра, ако ме ухапе през чорапа? Все пак чорапите ми са дебели? Дано не настъпя някое невинно същество, да го вкарвам в грях .
Пръскаме се в храстите да търсим маркировката, Стилиян пуска и GPS-а и скоро я намираме.
Казвам, че след похода ще дойда тук с боя и четка. Уж така на майтап се заканвам, но след вчерашните минути при каменния кръст, някак си не ми се говорят „празни приказки”.
Оттук насетне се придвижваме без проблеми чак до газопровода, който се появява внезапно. Всъщност тръби няма, газопровода представлява път, край който има ивица къпини, под която земята видимо е копана някога и през някакъв интервал са забити червени колчета. Макар, че го няма на картата, това е още един сигурен маркер, че напредваме.
Часът е 11:45, вървим вече от шест часа и започвам да се изморявам, добре че поне сухожилието не ме боли много и то повече на качване и почти никак на слизане. Намираме къде сред къпините продължава пътеката и след още 15 минути стигаме до открита поляна, но не, това не е Белия камък, ще трябва да повървим още малко. За всеки случай правим няколко снимки заради Мургаш, който се вижда чудесно оттук.
До истинският Бял камък стигаме след още половин час, време през което намразих и Стара планина, и Пътеката, и раницата, и водата която ме мързеше да извадя за да се напия, и себе си. Аз си имам една степен на умора, която като я достигна трябва да седна и да си почина, колкото и близо да съм до крайната цел. Колко пъти съм се карала с брат ми за това... Лошото е, че умората идва внезапно, в един момент си вървя както трябва и в следващия се тръшвам на земята. Така стана и сега, малко преди Белия камък, наложи ми се да седна, после и да легна, пих малко вода и постоях така докато събера сили пак да тръгна. Метнах раницата на гръб, всичко пак беше наред .
Тук и на картата и в действителност пътя се разделя на три. В дясно е за хижа Мургаш, която в момента не работи, но има постоянно течаша чешма и една пристройка с легла и печка, където човек може да се подслони при нужда. Направо, покрай скалите, е пътеката за връх Мургаш, която се качва доста стръмно и излиза на билото малко след върха в (юго)източна посока. От камъните се открива хубава гледка, ако човек няма време или го мързи да се качи чак до горе. И вляво е пътеката, която подсича билото и излиза директно на Зла поляна.
Въпреки, че на картата първата пътека – до хижата - е макрирана с дебела червена линия като Маршрут Е3, мисля че много малко хора минават по нея. Предполагам, че по онова време пътят е бил оттам заради работещата хижа. Днес това е излишно заобикаляне.
Другите две пътеки на картата са с червени тънки линии, което в легендата е Маркирана туристическа пътека, но в повечето пътеписи хората пишеха, че минават по тях. Вече имах изкачване на Мургаш и нямах желание и сега да го правя, като си застраша по този начин целия поход. Освен това не нарушавах нито едно от трите си правила – не излизах извън рамките на планината, ходех пеша и не се съобразявах изцяло с Е3. А и никой от спътниците ми не изрази желание да качваме Мургаш.
Помотахме се малко по поляната, докато направим снимки и тръгнахме към Зла поляна. Според Пешо по пътя трябваше да има вода, която няма как да е пресъхнала. На картата също се виждаше, че някъде оттам води началото си река Чешковица.
След половин час стигаме и до рекичката, която не само че не е пресъхнала, но и весело бълбука. Отделно до сами нея има и изворче. Вече е един часа и се разполагаме за обяд и следобедна дрямка.
Устройвам си истинско пиршество със сухари и едно малко пастетче. Пия от водата, която влача още от Лескова. Под Мургаш на доста хора им се случва да жадуват, но не и когато мъкнат почти два литра вода в раницата си. Аз съм си такава – повече издържам на жажда, отколкото на глад и понякога мога да не пия с часове, колкото и да е топло, което е лошо, защото неусетно се обезводнявам. Решавам до вечерта да пия повече вода, което решение естествено не спазвам.
След обяда си намерих едно равно местенце на слънце, защото въпреки жегата, мястото е усойно. Постлах шалтето и след няколко минути вече съм заспала, унесена от ромона на водата. Само си спомням, че по една време някой ме събуди за да ми каже, че ще изгоря, така че си завих краката и главата и пак продължих да спя. Тази едночасова дрямка много ме ободри.
Продължихме нагоре и в три часа стигнахме и до Зла поляна. Оттук до Витиня, според картата е само три часа и половина. Видя ми се повече като разстояние, но пък уж беше само слизане... Както се оказа толкова си е, аз го взех за четири часа и половина с доста почивки.
След като се поеме по правилния път след Зла поляна, вече няма как човек да се обърка – има си маркировка, а и пътя е широк.
Като изключим прашния път гледките са приятни, макар и да продължава да ме гнети чувството, че все още се мотаем около София .
Има и нещо положително, на едно място реших да си почина, и използвах момента да прибера първата карта и да извадя втората. Стараех се да не мисля, че освен тези двете има още пет. Още преди да тръгна бях решила да мисля само за дневния преход и да не вадя другите карти, преди да е свършила настоящата. Прегледах набързо новата карта, която ми е позната, защото съм минавала между Чавдар и Мургана. На картата това са само пет пръста, останалите две педи и половина са ми непознати.
Включих телефоните да видя колко е часа и видях, че има обхват . Използвах момента да се обадя на брат ми. Този път имаше време и поговорихме по-дълго. Обясних му колко са ми помогнали щеките и му казах да отиде да си купи преди да тръгне. Сигурно съм му разказала и за пътя до тук, но нямам никакви спомени. Казах му, че мога да вървя и няма да се откажа сега. Тъкмо приключих разговора и почнаха да минават някакви хора. Предложиха ми да ме откарат до Витиня, но аз отказах. Иначе им бях благодарна, и ако беше друг преход с удоволствие щях да се метна и да си спестя блъскането по пътя, но този път нямаше как.
Продължих си пеша полека-лека и по някое време настигнах Стили и Сашо, а по-късно и се събрахме и с Дидо. Пътя вече беше станал ужасно прашен, направо затъвахме в прахта при всяка крачка. Подир нас оставаше прашна диря и очаквах всеки момент отнякъде да се приземи Аполо. А ако беше валяло? Каква ли кал би се получила? Представям си ако трябваше да я газя със сандалите...
Накрая маркировката започна да сече пътя и въпреки че видимо минаваше през къпини реших да минавам по нея, за да спестя ходене. Пак загубих останалите, после пак се настигнахме... и така накрая се добрахме до Витиня след почти 14 часов преход .
Ето я и туристическата спалня, в която вече ни чакат поръчаните продукти, а на един газов котлон в коридора се топли голяма тенджера с вода .
Готов декор за филм на Костурица .
Със Сашо направихме цяла кофа таратор, салата, нарязахме сиренето и колбасите и се получи хубава вечеря.
Изкъпах се отвън зад едно опънато на простора одеало, имах на разположение цял леген с гореща вода. С кеф изхабих почти цялото сапунче, за да махна праха от мен, без да ме интересува дори това, че по едно време пред сградата спря кола и слязоха хора. Ама и те не ми обърнаха внимание, явно са навикнали на къпещи се в импровизираната баня туристи .
Въпрек имизерната обстановка бяхме посрещнати повече от гостоприемно от леля Стефка и за мен това си остана едно от най-хубавите места, в които спахме.
Запазих си и малко топла вода, в която накиснах прашните дрехи, особено чорапите никога повече нямаше да бъдат същите .
Стигнахме и до вечерята, почти не чувствах вкуса на храната от преумора и прегладняване, но хапнах доста таратор, сирене и салата. Чак сега усетих колко съм жадна и че не съм пила достатъчно вода, въпреки че мислех да го направя. Нищо, таратора компенсира това. .
Изпрах си дрехите, първата вода беше черна, втората черна, третата тъмно кафява... май изобщо не успях да я докарам до бистра . Метнах ги на простора и се запътих към леглото. Ето го и него – най-удобното За пръв път от началото спах непробудно и дълбоко, почти без да се будя.
Преди да заспя премислих постигнатото днес.
Първо, престраших се да тръгна по сандали. От години ходя само с туристически обувки, защото си кривя краката, особено като се изморя, глезените ми са много слабо място. Доста обмислях възможността да тръгна с маратонки, но категорично я отхвърлих. Бях казала, че е невъзможно, а виж ти – сега съм със сандали . Човек предполага, Господ разполага...
Второ, освен сухожилието, което не ме болеше непоносимо, нямах никакви други травми. Само днес ми се появи една плюска на петата и то от глупост – не забелязах, че сега като не съм с обувките, ръбът на левия крачол се вмъква между сандала и крака и очевидно ми е убивал без да усетя. Като се сетих да си навия крачолите вече беше късно, но поне спасих другия крак. Въпреки, че на външен вид изглеждаше страховито голяма и пълна с течност, прищката изобщо не ме болеше и реших да не я правя нищо. През следващите дни ту и слагах лепенка, ту забравях, но не ми създаваше никакви проблеми, даже не се и спука, нито ме болеше, а след похода изчезна неусетно. За щастие засега други поражения по краката нямах.
Трето, на следващия ден щях да продължа!
Къде се е чуло и видяло женски дракон с магарешки инат да се откаже на Витиня по средата на най-сполучливата си година?!
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 03, 2012 5:49 am
Momchil
Регистриран на: 11 Фев 2012 Мнения: 33
n/a
Последната промяна е направена от Momchil на Нед Яну 26, 2014 1:20 am; мнението е било променяно общо 1 път
Пон Дек 03, 2012 6:54 am
elendro
Регистриран на: 24 Фев 2009 Мнения: 25
Една не малка част от маршрута минах и аз по сандали.. Много съм доволен, че ги взех Кофтито е, че трябва да си мъкнеш тежките обуща на гръб
Пон Дек 03, 2012 11:14 am
boris_borisov
Регистриран на: 23 Ное 2010 Мнения: 616
За сандалите и маратонките винаги съм бил "за", щом става въпрос за Ком-Емине. На тоя поход едно от най-важните неща е всичко от екипировката да ти е максимално удобно.
Не ми се рови сега, ама май Яница беше питала преди време кое е Белева поляна. Е, по мое мнение оная снимка, където Стилиян разглежда картата, е правена на Белева поляна
Пон Дек 03, 2012 1:24 pm
Gamina
Регистриран на: 31 Авг 2007 Мнения: 2486
ул. Бигла май е кръстена на планината в Македония... поне в района изобилства от такива улици /кръстени на македонски планини/ - Галичица, Якубица, Кораб планина, Плачковица....
п.с.
Аз вече не тръгвам без фастум гел, дори и за еднодневна разходка... две години поред на старопланинския траверс дава дефект едно и също сухожилие, тая година това мазило ме свали в Карлово. Миналата ми се насълзяваха очите на всяка крачка от Купена надолу по рида Хубавец... особено докато още бяхме в снега горе.
Странно, че не ме е боляло друг път, само в тоя участък и само зимата
Пон Дек 03, 2012 3:12 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Momchil написа:
за сандалите Не знам какво разстояние си провървяла с тях,но ми е много интересно да прочета какви проблеми евентуално си срещнала при ходенето с тях?
Сандалите минаха разстоянието от г.д. Чукава до Емине и малко от пътя за Иракли Не знам това колко километра са.
Купих ги почти случайно от Алпито за по-малко от 50 лева и не очаквах да са толкова хубави. Подметките им се оказаха отлични - почти докрая не ми подбиха краката, въпреки че имам паднал напречен свод. Съсипаха се едвам след ходенето по падналите дървета при Риш - подметките се сплеснаха и леко деформираха, но пак ми бяха удобни. Носих си ги през остатъка от лятото и есента.
Пъврия ми проблем беше, че много си кривя краката като ходя, особено по суха трева или камъни. Естествено успях да стъпя накриво и да си навехна крака, но след това като внимавах всичко си беше наред. Не мисля ,че това би било проблем за човек, който стъпва както трябва.
Втория проблем го открих като слизах от едно връхче след Булуваня - ударих си палеца на един камък. С обувката нямаше и да го усетя, но така ме улучи, че много ме заболя. Но истината е, че и тази грешка допуснах само веднъж, после нямах проблеми независимо дали се качвах или слизах по камъни.
Не знам какво щях да правя, ако се беше наложило да вървя с тях в дъжд, но знам, че има хора, които нарочно обуват сандали докато вали за да си запазят обувките сухи. Така че това може да е евентуален проблем - би ми било студено с мокри крака.
При всички случаи може да се мине целия преход със сандали, стига да са удобни
П.П. Между другото въпреки, че минах такова разстояниев Стара планина със сандали, не успях да преодолея страха, че нещо се се случи с глезените ми. Миналия месец бяп на Козница с маратонките и мрънках през цялото време, че не съм си обула туристическите обувки. Явно има неща, които и Ком - Емине не може да промени
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Дек 03, 2012 5:56 pm
Mariana1000
Регистриран на: 28 Юли 2010 Мнения: 2796 Местожителство: София
Ден пети (18.07.2011 год., сряда)
Отово покрай оградата на ДДС Витиня. Арабаконак – отнийде взорът кола за спасение не види. Традиционното загубване в гората над Стъргелската мандра. Боб с люти чушлета на Чавдар. Гадния чакълест път до Мургана е станал още по-гаден.
“Това не беше храна, беше това, което ще стане
храната, ако е била добра и е отишла в рая на храните.”
Тери Пратчет
На сутринта направих инвентаризация на крайниците – всички си бяха налице, усещаше се по болките. Не се бях сетила да пия аспирин . Помотах се малко, измих се на чешмата навън... брррр, водата беше студена и прибрах дрехите си от простора. За съжаление панталоните не бяха успели да изсъхнат, налагаше се временно да нося резервните, които пазех чисти, защото ги използвах за спане. Прегледах отново багажа внимателно и изхвърлих още някои неща, даже откъснах кориците на дневника . С това завърших оптимизирането на раницата. Като се изключи запалката и някои лекарства нямам нищо, което да ми е тежало безмислено и да не съм го използвала поне веднъж по време на похода.
Тук Дидо реши да се откаже заради болките в коляното, които мисля че си имаше още от тръгването . Стана ми много неприятно, но той е достатъчно млад и сърцат за да мине Ком – Емине и то не само веднъж. Трябва му само добро лечение, малко повече опит и по-лека раница.
Направихме си общата снимка пред спалнята, сбогувахме се с леля Стефка, а после и с Дидо, който оставихме да търси кой ще го качи до София със заръката да се обади като стигне. Дано това да е и последната такава раздяла до морето...
Опитахме се да минем направо през ДДС-то, но пазача на портала ни показа правилния път по шосето. Чак сега видяхме и маркировката на асфалта. Повървяхме малко по него, после се отклонихме наляво към оградата на стопанството. Беше пообрасло с храсталак и къпини, заобикаляхме за да можем да вървим по-лесно, но дори да загубехме маркировката от поглед се придържахме към оградата и не след дълго излязохме на земен път, по който вече без никакви отклонения се излиза до една порта в оградата и долу в ниското се вижда Ботевградския проход. Ние се спуснахме по пътя, макар че иначе маркировката е направо през тревата и храстите, има и колове.
От Витиня тръгнахме в 6:45, отне ни два часа да стигнем до Паметника на победата. Не мога дори да си представя, как тези войници са издържали на зимните условия в Стара планина, и то не само да ходят, а да мъкнат снаряжение и да се бият. Какво ли е било тук през декември 1877 година, когато това е било пътят за освобождаване на София?! А това са били руси, украинци, финландци, румънци и беларуси... какво ли им е говорело името София... или България?
Тук седнахме да закусим, аз видях че панталоните, които бях провесила на раницата вече са сухи и се преобух. Извадих разпечатката с най-полезната информация, която бях извадила от форумната тема за Ком – Емине. Един от двата проблемни участъка, за които беше писано най-много беше именно Арабаконак – Чавдар. Бях прочела обаче, че през юни доброволци от Вивател са премаркирали най-лошата част в гората над Стъргелската мандра. Препрочетох все пак указанията, прегледах и текста отзад на картата, не че помагаше особено, но аз си го правех за собствено удоволствие. Никой не е казал, че по Пътеката не можеш да правиш нещо и за кеф
Уж имаше маркировка около паментика, а като тръгнахме изчезна. Последната беше на една бреза и после край. А пътища дал Господ. Тръгнахме наляво – не става. Пробвахме надясно и леко надолу и стигнахме до ей това чудо насред пътя:
Стои си така, вратите отворени, наоколо няма жив човек, от таблото висят всякакви кабели... почти очаквах ако отворим багажника вътре да има труп . Поогледахме я от всички страни и продължихме. Видяхме и собственика, идваше от лявото разклонение на пътя. Добре, че беше той, та ни упъти да тръгнем направо. Няколко метра по-нагоре имаше и маркировка на един камък, но от кръстопътя нямаше как да я забележим. Казах си – ей тука някой да сложи еднатабелка, цена няма да има!
Първоначално вървяхме по пътя, после маркировката навлезе в гората, но се оказа много обрасло, изподрах се и беше почти безмислено, защото скоро пак излязохме на пътя. На следващото такова пресичане реших да продължа по пътя, едва ли щях да вървя много повече, но не исках да се дера повече. Така че се върнах ана пътя и си вървях по него.
Момчетата ме чакаха малко по-нагоре и пак тръгнахме заедно. Имаше разклонения, но ясно си личеше кой е главният, т.е. нашият път.
[img]Далече зад нас остана красавецът Мургаш.
В десет и половина стигаме и до мястото, където трябва да изоставим пътя и да се отбием в гората. На два камъка в тревата вляво от пътя се вижда стрелка сочеща към тлъста маркировка:
Минахме и покрай бараката с надпис „Е3 20 м. вляво през копривите”, но коприви в случая няма, явно не са преживели необичайно горещото и сухо лято. Въпреки че малко по-нататък в гората пресичаме едно- две поточета и който иска си налива вода. Аз пак не съм пила много от сутринта и блажено се обезводнявам, докато шишето си стои почти пълно и само ми тежи на гърба.
Маркировката наистина е нова, тлъстичка и... я загубихме Практикувахме известно време смрикинг, къпининг, шипкинг, склонинг и за щастие междувремено малининг .
След двадесетина минути все пак излязохме пак на правилния път, където ни се наложи да минем през няколко паднали дървета. Видя ми се много гадно. Сега си мисля – че какво му беше, път къто слънце. Далече е Риш все още, делечееее
Намирахме и ягоди и понеже и те са червени като маркировката, просто беше наш дълг да ги уважим. Залягаме с раниците... чиста проба мазохизъм
Спряхме да починем и да пиинем вода на разклона за х. Звездец. Оттук до хижа Чавдар беше много близо и в един часа бяхме там. Предишния ден се бяхме обадили тук и на Кашана, така че човекът, който заместваше хижаря ни чакаше, а обяда ни беше готов.
За пръв път от пет дни насам чувствах зверски глад, така че набързо ометох полагащите ми се две чинии боб, не отказах и лютите чушленца. Сто процента готвачът на олимпийските богове е поднасял такова нещо на трапезата им, ама за по-гурманско го е вписал в менюто като амброзия. .
След вкусния обяд даже се изкъпах... малко в обратен ред стана, трябваше банята да е първа, но така се получи. Имаше гореща вода в изобилие и се възползвах да си измия косата. Другия път като тръгна на Ком – Емине ще си мина главата с машинката. Чак се чудех на Сашо и Стилиян как не им пречеха дългите коси. Аз все сплетена ходих и пак ми идваше да я отрежа, ама нямаше с какво
Разпънах шалтето под брезата уж да подремна, но реших да звънна на брат ми и остатъка от почивката премина в разговори. Стефан ми каза, че същата вечер тръгва от Ком. Малко е да кажа, че се зарадвах, но ми се сви и сърцето, че ще тръгне сам. Винаги ме е страх за него, като ходи сам по планините, а и нали бях видяла през какъв пущинак минахме – от Тръстеная до тук не срещнахме никакви други туристи. Отгоре на всичко го болеше крак, чувствах се даже гузна, че в това състояние ще тръгне заради мен. Опитах се да му разкажа за какво да внимава по пътя, къде има вода и къде маркировката се губи, но вече бях натрупала толкова много спомени и впечатления, че не помнех всичко. Е, нали затова си водех дневник, имаше откъде да погледна .
И въпреки че много се зарадвах на новината, беше гадно това, че и двамата щяхме да сме на Пътеката, но разделени от много километри.
Малко се оляхме с почивката, цели два часа, така че от хижата тръгнахме чак след три.
Минахме през гората над хижата и излязохме на билото. В далечината се виждаше връх Баба с поделението. Спрях се да си сплета косата и през това време другите избързаха напред. Погледнах – вместо да вървят към паметника бяха тръгнали директно към върха. Извиках, но се бяха отдалечили и не ме чуха. Препуснах, доколкото ми позволяваха копитцата и раницата, ама докато ги настигна и стана късно. Това малко ни удължи пътя, защото загубихме височина, после се качвахме през едни хвойни, а отгоре на всичко и кравите в един краварник ни се присмяха с дружно мучене. Имаше и кучета, но говедарят ги заадържа.
Много ме беше яд, че пропуснахме паметника.
Пътя си е ясен, все по камънаците. Срещаме и боровинкаджии, не знам какво берат, като тази година край пътя виждам хилави храсти без нито една боровинка по тях. Поздравяваме се, но видимо не са на кеф и на мен ми става неприятно както съм се откъснала от другите и съм сама. А хората едва ли са лоши, очевидно аз съм станала мнителна .
Долу в ниското се виждат Пирдоп и Златица...
А отсреща се е ширнала Средна гора – малка, малка, ама красива
Ето го и продължението – Свищиплаз, Паскал, Вежен... нима наистина стигнахме до тях?
Тук се разкъсахме много и се възползвах от това, че съм сама за да се опитам да си обуя обувките. Пробвах с едните стелки, с другите, с по-тънки чорапи, с по-дебели, не става и не става, боли и това си е! Седнах край пътя и само дето не се разревах. Гледах високите върхове пред мен и акъла не ми го побираше как ще ги мина по сандали. Вървях си по пътя и докато краката ми бавно се подбиваха от чакъла си мислех за различни варианти, като най-лошия беше отказването. Разбира се, не на Кашана, защото още можех да вървя, но някъде по-нататък. И колкото повече път извървявах, толкова повече щеше да горчи отказването, това много добре го знаех.
Включих си пак телефона, явно имах нужда от разговор, видях че Калина, съквартирантката ми е изпратила смс и и звъннах. После се обадих и на Дани, да го поразпитам за маршрута за следващите дни и къде има вода. Той прегледа пътеписите и ми каза това, което и без това знаех – от Кашана чак на чешмата с петте чучура при х. Планински извори.
От разговорите не ми стана по-добре, даже напротив, сдухах се още повече. Това беше единствения път, в който изпитах някаква носталгия и ми се прииска да съм в София. Иначе е ясно, че всеки ден си мечтаех за нещо – главно за чешмата и хладилника , но то беше различно. Сега ми стана мъчно за всичко и за нищо. Изчаках Сашо и Стилиян, не ми се ходеше сама. Седнахме да починем на една полянка, преди пътеката да завие накъм Кашана, нямаше закъде да бързаме въпреки че беше вече седем и половина. Спомнях се, че когато нощувахме тук, брат ми посочи накъм пътеката и каза, че до прохода е само половин час.
И наистина след по-малко от половин час бяхме на паметника над прохода:
Района беше познат на Стилиян и след пет минути вече бяхме на хижата.
Бях много изморена, с болки в краката и духаше ужасно студен вятър. Хижата е чудесна, но като всяка собственост на БТС се нуждае от пари. Имаше ток от генератор и не успях да заредя нито телефона, нито фотоапарата. На Витиня не се сетих и сега съжалих, въпреки че имаше още живот в тях, не правех много снимки и почти не бях използвала единия си телефон.
Обадих се на Стефан, тъкмо Климент го караше към Ком. Хванах ги на някаква бензиностанция, чувах гласа на Климент, който все питаше нещо... а аз егоистично имах нужда от този разговор. Сигурно имаше право да ми се ядоса, но ми се насъбра доста – освен трудностите с крака, умората и болката ми домъчня и за него. Още по-силно усетих носталгията към обичайния си живот. Самосъжалявах се, въпреки че сама си бях избрала да съм там, никой не ме караше насила и можех да се откажа по всяко време.
Брат ми си ме познава, така че набързо ме спря да не се разрева. Попитах го дали да си оставя обувките тук, поне да не ми тежат, а след похода щях да дойдада си ги прибера, но той категорично каза да не ги оставям. Той щял да ги носи като ме настигне .
Тръгнах да се вайкам, че не мога да кача Вежен по сандали и той спокойно попита „А защо не?”. „Ами нали после идва и Ботев, и него ли по сандали?” и пак отговора беше „Е, защо да не може по сандали?”. Такъв си е Стефан, все си мисли, че мога, но не искам .
После като се замислих, стана много неприятно така. Той тази вечер щеше да бъде сам на Ком, а аз се лигавех, при положение, че бях минала вече Западна Стара планина. Тъпо, тъпо, тъпо...
Приключихме разговора и решението беше същото – да продължавам както досега и до когато мога. Нямах желание за нищо, но се измих колкото можах – банята беше хубава, но нямаше ток за бойлерите и водата беше леденостудена. Изпрах си дрехите, въпреки че беше студено и нямаше да могат да изсъхнат до сутринта. Слязох в столовата, макар че нямах настроение, но не бях яла от обяд бях много гладна. Обичайния ми апетит се беше върнал.
Момчетата сигурно забелязаха, че не ми е добре и отклониха опитите ми да помогна в кухнята. Бяха направили салата, таратор, имахме и по едно кюфте и кебапче. Натъпках се до пръсване и за всеки случай още малко отгоре. Имаше телевизор, но телевизията не ми липсваше.
Но бих убила човек за Kindle-чето ми!
Трябваше да решим къде ще спим на другия ден, но само аз предложих да бивакуваме някъде на билото около х. Планински извори, където имаше вода. Останалите настоявааха или за х. Паскала или за х. Момина поляна. Знаех, че и при двете ще загубим страшно мнотго височина, но нямах сили да споря. Ако беше някоя друга вечер сигурно щях да го направя, но тогава просто седях и ми беше все едно. Бях като вцепенена, все едно не касаеше и мен какво ще се случва на другия ден, чувах как Благо звъни на Момина поляна и Паскал, и не ми пукаше. Само едно не мога да си обясня и досега, колкото и да го премислям – след като Борис Борисов изрично беше написал, че х. Свищиплаз вече работи и даже имахме телефон, как никой, включително и аз не се сети да звъннем там?
Исках този ден, който започна така добре, да свърши по-бързо. Намазах краката си с Артростопа, пих аналгин и аспирин и едвам намерих сили да се пъхна в спалния чувал. Заспах още преди да се наместя както трябва...
_________________ Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Не Можете да пускате нови теми Не Можете да отговаряте на темите Не Можете да променяте съобщенията си Не Можете да изтривате съобщенията си Не Можете да гласувате в анкети
и повечко 
А и на мен ми се иска да вървя напред, да стигна до по-бързо до Вежен, Ботев, Тъжа, морето 
.
за сандалите 
