Проклетия: Дългият път до Мая Радохинес.

“At the very end of the valley rises the range of mountains called the Prokletija, so named, I was told in Shala and Lower Pulati, because it was over them that the Turks came into High Albania. That end of the valley towered Mal Radoina [Мая Радохинес - бел. моя], said to be the highest of the Prokletija range, and Mal Harapit thrust up a sharp pinnacle to the sky…”
M. E. Durham, “High Albania”, 1908

Не се сдържах. Не устоях. И пак отидох.
Беше изкушение, беше и изтезание.
Станах в 03.00 часа през нощта, тръгнах в 04.00 часа. След 10 часа каране паркирах Корсичката в долината Ропояна в Черна гора. Беше точно 2 часа следобяд. От целия път тунелите между Пирот и Ниш ми се видяха най-лесното... По-бързо тия 550 километра няма как да се вземат. Или поне млад шофьор като мен не можа.

Първи познати гледки: Ропояна с масива на Каранфилите.

В долината беше адски горещо, но с ураганен вятър, идещ от юг, някъде от Албания... или направо от пустинята. Из пътя нагоре към границата веднага „налетях” на група албанци, събиращи камъни от речното корито да градят къща. Побъбрихме, изпушихме по цигара и продължих. Както обикновено тук-там срещах дългите, грапави езици на лавините, минали през гората като на шега, отнасяйки всичко по пътя си – дървета, камъни, път... а бях на 1200, 1300 м.н.в. Старата пътека за Чаф Пея, която помнех от изкачването на Мая Йезерце, се оказа почти непроходима. А там, където някога имаше огромна равна поляна с гранична пирамида, сега от вятъра се полюшваха вълните на огромно езеро, а граничната пирамида беше скършена и отнесена нейде по склона.

Граничната пирамида през май 2013 г...

...и през септември 2009 г. с целия „национален отбор”: отляво надясно – Веско, Свидна Кокон паша, Ломската машина за върхове Iccy и Стефан.

Продължих по спомени, докато изляза на по-нависоко. Веднъж, щом зърнах кучешкия зъб на Мая Харапит, всичко вече бе ясно. Сега ми оставаше да си намеря място за бивак. Вода има само на две места, което си е направо рахатлък за Проклетия. Надеждата ми беше да стигна до Сиу и Бард – старата, разрушена албанска застава – на 1 час от Чаф Пея и там да нощувам.

Мая Харапит пред мен – как да го сбъркаш?

И Масивът на Мая Бойс вляво.

И Каранфилите – вече зад мен.

Отляво на дясно: Мая Харапит, Павката, моя милост и Ломската машина за върхове Iccy, малко след Сиу и Бард през септември 2009 г. на път за Мая Йезерце.

След 3 часа ходене и лутане стигнах до Сиу и Бард, намерих малка, тучна полянка и опънах палатката. Наивната ми надежда да се докопам до изворчето се оказа напразна – отгоре имаше 10-15 метра навеище. Напълних два плика със сняг, извадих примуса... и не намерих канчето. Беше си отанало в София. Теглих „калема” – имах точно литър вода. Разделих я на две – половината оставих за изкачването, другата изпих. Хапнах малко за пръв път през този ден и в 18.00 часа като кокошка се „паркирах” за сън.

И пак на фона Каранфилите, малко преди Сиу и Бард през септември 2009 г. Отляво на дясно моя милост, Niksi и Стефан на път за Мая Йезерце.

И почти 100 години преди нашето първо отиване – точно същия ракурс през 1907 г. Снимка: baron Ferenz von Nopsca.

Нощта беше неочаквано топла – все пак около мен всичко бе сняг. Станах както обикновено в 03.00 часа и половин час по-късно потеглих нагоре. Теренът беше пресечен, с изкачвания и слизания, докато не стигнах бруталното „излитане” към – както се оказа впоследствие – първия от трите превала. Качвах внимателно, от скала до скала, тъй като нищо не беше паднало, а си беше една чудна фуния. Все още бе нощ, когато излязох горе и започнах да слизам към следващата пресечена местност. Търсех в тъмното най-добрата линия и не я намирах...

Преди изгрев: Мая Харапит, черното зъбче, вече е почти под мен.

Първата среща с Мая Радохинес – най-левия връх, в средата Мая Визенс, най-вдясно Мая Харапит, под него Свидна Кокон паша, септември 2009 г.

И още малко история: албанки слизат към Тет на фона на Мая Харапит, най-вдясно, и Мая Радохинес в средата. Снимка: Branimir Gusic, 1947 г.

Вървях нагоре-надолу, докато накрая малко по малко не започнах да различавам контурите на околните вече познати ми върхове. Имах още час до изгрева, което ме притесняваше – бях изчислил, че пътят ми до върха е около 8 километра, а все още не бях минал и една трета от него и бях само на 1800 м.н.в. Накрая се появи и втория превал – също така стръмен и пак без паднала основна лавина... Странна планина е Проклетия – не знам дали някога ще я проумея, за да я разбера, та да дойда тук зимата... Което ми е мечта, която може би не е съдено да се сбъдне... „Захапах” нагоре – превалът се оказа терасиран циркус. И така „етаж по етаж” продължих.

Неизвестен връх по пътя.

Мая Визенс е вече зад гърба ми.

Вече просветляваше, денят идваше, а аз все още бях ниско – някъде на 2100 м.н.в – когато излязох на седлото. Колкото да видя пред себе си още по-разчленен релеф. Не виждах и върха за ориентир. Слязох надолу и „подхванах” към следващия превал. И тук, изкачвайки се по склона, изведнъж пред мен започна да се открива – малко по малко – Мая Радохинес. Изглеждаше толкова близо и – едновременно с това – толкова висок. И безумно красив. Когато излязох горе, цялата истина „лъсна” – от върха ме делеше неголям, но много дълбок и стръмен циркус.

Най-накрая – Мая Радохинес. Снимката лъже за реалните наклони.

Спрях да почина и да обмисля какво да правя. Знаех, че познатите ни от нашите планини билни траверси „не важат” в Проклетия – тя си е планина-игленик. Но какъв избор имах? „Забодох” най-високата точка, която виждах пред себе си и тръгнах към нея с надеждата там, някъде отзад, да има друг, четвърти превал, от който вече да „заръфам” Радохинес. Имах късмет. Излязох на въпросната най-висока точка и видях превала – беше проходим. А от него към върха тръгваше стръмен и елегантен със снежната си ивица ръб. Прекръстих се – тая ивица беше тънка, но пък не ми се сваляха котките – и тръгнах внимателно нагоре. Беше истинско удоволствие, даже много повече – мълчалива и дълбока наслада да забивам стъпка след стъпка пикела и котките в твърдия фирнован сняг, да продължавам хватка след хватка по вярната линия.

Ръбът. Снимката отново лъже за реалния наклон.

И долината на Тет някъде 1500 метра по-ниско.

И гробището в Тет преди повече от 100 години. На заден план: Мая Харапит вдясно и масивът на Мая Радохинес вляво. Снимка: М. Е. Durham, 1905 г.

Точно в 07.30 часа – 4 часа след старта – бях на върха. Слънцето отдавна беше изгряло, беше тихо и истинско. Пред мен безмълвна стоеше изумителната панорама на Проклетия. И тя ми беше позната от всички възможни ракурси... Най-накрая бях „оплел” „лавровия венец” – бях стъпил на всички околни високи върхове от този гигантски амфитеатър... Мая Йезерце, Мая Поплукс, Мая Харапит, Мая Шникут, Мая Колата, Мая Исмет Сали Бручай... А сега и Мая Радохинес – последният. Не лъжа – не чувствах суета или гордост, напротив – знаех колко малък и дребен съм, как един повей на вятъра може да ме прекърши, но точно тази прозаична човешка обикновеност ме караше да се чувствам щастлив и ме свързваше с планината без думи, правеше ме съответен и присъщ й. Знам, че мнозина ходят в планината, за да намерят нещо ново или друго, за да станат други, за да се променят... Аз ходя при планината, за да остана този, който съм. За да си остана същия, който и да съм.

На върха.

Върхът.

И любимата ми снимка на Проклетия. Децата на Тет на фона Мая Харапит. Снимка: Piero Ghiglione, 1940 г.

Постоях на върха половин час, поснимах и, както обикновено, поех дълбоко въздух, прогоних радостта и със събран акъл заслизах надолу. Жаждата и жегата вече се казваха думата. Вървях бавно без да бързам – превал след превал, склон след склон. Накрая застанах на последното седло, от което видях порутената къщурка на старата албанска застава. Оставаше ми още съвсем малко...

Мая Радохинес в цялото си великолепие.

И целия маршрут. Снимката лъже за наклона.

И целия път надолу. Вдясно Мая Харапит, последният превал е вляво от него.

В две редици: отляво на дясно на първия ред – Мая Йезерце, Мая Поплукс и Мая Алис. На втория ред отляво на дясно – Мая Чет Харушес, Мая Исмет Сали Бручай и Мая Грюк е Хапт.

Автопортрет.

В 11.00 часа бях пред палатката. „Изхвърлих” всичко на слънце, изядох една чушка и един морков – друго против жажда нямах – и безметежно се отпуснах на тревата. Половин час по-късно стегнах багажа и „нарамих” надолу. Пих до насита от единственото изворче по пътя и продължих към Ропояна.

Палатката и нейните „бодигардове” – Каранфилите.

Това, което миналата година беше карстова пустиня, сега беше снежна пустош. Отляво на дясно: Мая Харапит, Мая Визенс, Мая Ришкулит, Мая Штогут.

Панорамата от Мая Радохинес: отляво на дясно – Мая Тат, Мая Ливадес, Мая Куч.

Единственото място с вода по пътя: Буни и Руницес. Кръстът го пази, както някога пазеше и Чаф Пея.

И пак на пътя видях албанците, които събираха камъни за градежа на къщата си. С тях беше и „моя” чобанин от Каранфилите миналата година, с когото дълго си бяхме бъбрили за околните върхове. Седнахме в една сянка да „дръпнем” по цигара и от тях чух още една версия за името на планината. Било й дадено от сръбския етнограф Йован Цвиич, който идвал тук в началото на миналия век. Дал й го такова, защото всичко живо гинело в нея – сърби, антични римляни, французи от Наполеоновите походи... А за тези албанци в тази планина нямаше нищо проклето – те си я познаваха и обичаха, и живееха в и със нея.

Байрактарят на Тет ритуално предава пушката на албанските власти. Снимка: Marubi, 1922 г.

Корсичката ме чакаше на пътя. Аз бях дотук, оттук започваше тя. Бях изминал почти 30 км. през този ден. Прередих багажа и подкарах към Сърджан в съседната долина Гърбая. По пътя по традиция се отбих в Гусинье да изпия едно кафе в албанската кръчма и да напазарувам павлака и пушено месо. Всичко си беше по старому – пътят, магазинът, чаршията с кръчмите, еко-катунът, Сърджан и „конобара” Райко, който понеже е ерген събира гъби по дъжд с едно чадърче ала Антъни Хопкинс от „Останките на деня”. И това старо беше и близко, и хубаво. Посрещнаха ме с прегръдки и целувки. Заредиха се бири и сладки приказки. Седяхме на една маса българин, сърбин, черногорец и македонка и говорехме на един и същ език – прост и човешки, за прости и човешки неща. Сърджан отказа да му платя за нощувка, махна с ръка и добави: „Ова ночь моj катун je твой.”

Най-накрая на една снимка – 4 години след първата среща: Сърджан, моя милост и Райко на фона на Очняк.

Легнах в полунощ. Вече се бях отказал на сутринта да катеря нещо в района – твърде дълъг и уморителен ми изглеждаше пътя назад. Станах в 05.00 часа и потеглих. Мислех си, че моето пътешествие е приключило и остава само да се прибера у дома. Минах границата и подкарах през Санджак. Стигнах Нови Пазар. Слънцето вече печеше, народът излизаше да изпие първото си кафе, ходжата викаше от много джамии. Отпуснах се и пришпорих Корсичката... Тогава видях палката на катаджията. Още не знаех, че моето пътешествие тепърва започва... Спряха ме, учтиво ми показаха показанията на радара – 74 км/ч при разрешени 50 км/ч. Нямаше какво да кажа, написаха ми акт, съпроводиха ме до районното, там шефът на полицията ме черпи кафе, докато ми оформя документите... и ме прати на съд. Друг полицай ме конвоира обратно в града, качи ме в съда, запозна ме със съдията и ми каза, че ще ме чака отвън, че да ме упъти как да си хвана пътя обратно. И със съдията пихме кафе, докато ми пише решението. После си платих едни 50 евро, върнах се, взех си паспорта и пак отидохме със съдията да пием кафе и да си говорим за нещата от живота. Тя, както и всички полицаи бяха бошняци – като нашите помаци, като македонските торбеши. Всички те бяха, мисля, прости, добри хора, добронамерени – гледаха да ми помогнат и спестят време. Нямаше укори или превзетост, взеха ми най-малкото възможно. Човешкото – човешко, законът – закон. И сега, когато се връщам мислено към тази случка, не ми е криво. Всеки си плаща за грешките, пък и кога, надявам се, че повече не, ще бъда осъден от бошнячка в сръбски съд насред ориенталски Нови Пазар? Пак подкарах Корсичката, вече доста по-внимателно, свих напряко през Капаоник и след още 5 часа „цопнах” в България. Едно пътешествие беше приключило. Колкото да полее никнещия кълн на следващото. Край.

Сбогом, Радохинес, и благодаря, Проклетия.

Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Май 22, 2013 11:55 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти

Имаше запалена искрица по темата"Проклетие" в мен, но ти я направи пожар!Благодаря ти!
Освен това има някаква странна и много впечатляваща амалгама от спокойствие и екстремност в нещата които правиш,респективно-пишеш...май се повтарям но не можа да не го отбележа пак!Респект!
А това че ще си останеш такъв,какъвто си вече е ясно-намерил си начина-чакаме следващото "изповедание"...
п.п.да е жива и здрава корсичката!!!

Страхотно! Този е от най-добрите ти пътеписи!

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител

Чудесен разказ, онагледен със снимков материал ! Тепърва тази невероятна планина /според мен, най-красивата на Балканите/ ще привлича българските планинари /и не само/. Все още е достатъчно дива и загадъчна... Спомням си преди години, когато за първи път се "запознах" с нея от култовите югославски филми "Вук от планината Проклетия" и "Капитан Леши", как дъхът ми спираше, не толкова от сюжета, колкото от дивата красота на планината.
Желая ти здраве и...все по-навътре в Проклетия !

_________________
Където има воля има и път!

Давам си сметка, че съм забравил да сложа карти с маршрутите от последните си две ходения в Проклетия. За всеки, който някога ще поиска да отиде.
NB! Руската генералщабна карта е неточна за много неща - то всъщност идеална карта за Проклетия все още няма - включително за Мая Исмет Сали Бручай. Постарал съм се да го отбележа вярно - последното лилаво кръгче е върхът. Всичко друго, мисля, е ясно. За удобство в ориентацията съм сложил и всички основни върхове, които съм споменал. Както и двете места с вода по пътя към Мая Радохинес. Както и четирите долини, от които са основните подходи към планината в тази й част. Успех!

Картата за Мая Радохинес.

Картата за Мая Исмет Сали Бручай, Мая Поплукс, Мая Колата и Мая Чет Харушес. С отделни цветове са отделните маршрути. Началната част на изкачванията на Мая Исмет Сали Бручай и на Мая Чет Харушес съвпадат - постарал съм се да го отбележа.

Вече написах коментар в dir.bg, после видях темата в този форум.

Темите ти са много информативни, особено за планина, за която доскоро
в България не се знаеше много. В този смисъл е добре, че поместваш снимки и
карти, които биха били много полезни на други желаещи да посетят тази планина.
Желая ти хубави преживявания в Проклетия и занапред!
И продължавай да споделяш!

Интересен разказа, благодаря Very Happy

Сръбските карти на JNA за района не са ли по-добри от руските ?

Прави ми впечатление, че има доста топоними, звучащи на български. Районът на Проклетие влизал ли е някога в обхвата на Първото/Второто българско царство (примерно както района на Епир), въобще българската диспора стигала ли е някога дотам ?

_________________
Бутам след осмата бира Very Happy

Поредния чудесен разказ, за хубави места от интересен човек -- браво!

Използвам този повод да споделя неотдавна прочетената информация (от научна статия, публикувана през 2009 г.), че в Проклетие понастоящем съществуват най-малко 4 ледника на височина между 1980 и 2420 м над морското равнище. Намират се на засенчени североизточни склонове и около 2/3 от необходимия сняг за образуването им е от навявания и лавини (в допълнение към валежите). От друга подобна статия научаваме пък че вечния сняг под северната стена на Вихрен е най-южния ледников остатък в Европа.

Страхотен пътепис.
Поздрави! Smile

Привет на всички.
Радвам се, че се оформя дискусия. То това, мисля, е смисълът на един форум.
Сега конкретно и по същество относно повдигнатите въпроси.
1. За топонимите. Не знам някога Проклетия да е била част от някоя българска държава или ареал на българския етнос. Освен ако не приемем разширената теза, че българският ареал е обхващал през 9-10 век части от днешно Косово /докъм Джаковица - Призрен/ и така е „покривал” източните склонове на планината, а старите сръбски манастири са всъщност стари български. За съжаление съм бил само веднъж в тази част на Проклетия /Джеравица/ и не мога да коментирам – още повече след последните етнически прочиствания на района: първо сръбски, после албански. Факт е, че днес територията е чисто албанска, а сръбските анклави са изтласкани на север към Косовска Митровица и на юг, под Шар планина, в района на Брезовица-Щърбце. Що се отнася до същинска Проклетия /днешните Албания и Черна гора/, историческите извори са доста объркани - легендите говорят за това как няколко братя дават началото на няколко племена, някои от които впоследствие стават православни и сърбоговорящи и как други стават /или остават – доколкото се твърди, че това са бегълци заради турците от Босна и, основно, от Херцеговина / католици и, съответно, албаноговорящи. Този процес върви през 14-16 век. Така например, племената Кучи и Васоевичи, от които идват Ком Васоевички и Ком Кучки в планината Комови са православни и сърбоговорящи /същото е и с Леворечки Ком и племето леворечани, от което е покойния сръбски президент Слободан Милошевич/, докато племената Келменди /или Клименти от лат. дума climent - чист/ и Шала /долината на Тет/ са католици и албаноговорящи. Още по-късно, през 17-19 век, голяма част от племената – в по-голямата си част католици и в по-малка православни – живеещи в по-достъпни райони насилствено приемат исляма. Такъв пример е Валбона – в долната й част живеят мюсюлмани от племето Келменди, а в горната /Рогам/ – католици от Шала. Допълнително объркване идва от миграцията, най-вече заради липсата на плодородна земя. По тази причина Келмендите в Келменд са 100% католици, но мигриралите Келменди във Валбона и Косово са 100% мюсюлмани. Същият е случаят с племето Красничи – тези, които живеят в днешна Албания са мюсюлмани, тези, които живеят в днешна Черна гора – православни. Едните говорят сръбски, другите – албански. Сигурен факт е обаче, че независимо от драстичната разлика в езика и религията както албанците, така и черногорците/сърбите доскоро са имали еднаква социална, правна и политическа организация: патриархални общества с голяма степен на автономния /трудно подчинени от държава – сръбска или албанска/, живот на кланове и племена, кръвни отмъщения, консерватизъм... И независимо, че албанският национален епос възпява борбата с черногорците, има много доказателства за взаимната помощ между двата етноса, когато се били изправени пред обща заплаха, а и не само – аз лично чух как Келмендите някога са спасявали православните сърби в района от преследвания. Та топонимите бих нарекъл славянски, още повече там също е имало „Ренесанс” /т.е. Възродителен процес/ и почти всички от днешните славянски имена имат свой албански еквивалент /нещо като Славянка – Али Ботуш, Голем Турчин – Титов връх /. Същото важи и в обратен ред, например Мая Шникут, което идва от Шен Ника /Свети Никола/, има славянски еквивалент – Никачки връх, което идва от името на селото под него Никч, което пък най-вероятно отново идва от името на светеца. За власи, които са другия топонимообразуващ етнос, в Проклетия не съм чувал.
2. За картите. Простичко казано – наистина добри няма. За момента съществуват 3 карти – руски генералщабни, югославски военни и австрийска туристическа. Разминаванията често са сериозни – местности, върхове, височини, отбелязани пътеки. Честно казано, предпочитам югославските – по-пригледни ми изглеждат. Но реалната полза от всички е само за генерална ориентация – релефът е толкова начупен, че всеки сам си търси пътя без гаранция, че път има. Аз лично задочно си общувам с един черногорец и един колумбиец, базиран в Тет. Първият е активен планинар в района и понякога ми праща карти с маршрутите си. Другият е планински водач и ми изпрати доста тракове, които са неоценими, особено при тръгване през нощта, както аз правя.
3. За статията за ледниците – запознат съм с резюмето й още от 2009 г., но така и не намерих пълната версия. Моля, ако vedrin я има, да я пусне на линк или като текст в отговор по тази тема. Единствено не съм сигурен за горната граница от 2420 м.н.в – струва ми се, че под Мая Йезерце видях и по-високо. А съм чувал, че в масива на Каранфилите са задържа вечен сняг и на височина от 1600 м.н.в.
4. Понеже dido ми обърна внимание, че картите не са ясни, слагам маршрутите в „югославски вариант”. Дано така е по-ясно. Пък и всеки ще си прецени кои карти му изглеждат по-добри.

Карта с изкачванията на Мая Исмат Сали Бручай, Мая Поплукс, Мая Колата и Мая Чет Харушес.

Карта с изкачването на Мая Радохинес.

Ivan`Dinkov написа:

3. За статията за ледниците – запознат съм с резюмето й още от 2009 г., но така и не намерих пълната версия. Моля, ако vedrin я има, да я пусне на линк или като текст в отговор по тази тема. Единствено не съм сигурен за горната граница от 2420 м.н.в – струва ми се, че под Мая Йезерце видях и по-високо. А съм чувал, че в масива на Каранфилите са задържа вечен сняг и на височина от 1600 м.н.в.

Сложих статията тук.

Благодаря.
Мисля, че се ориентирах след прочитането на статията. Макар че бях по тези места именно през септември /2009 г./ - в началото на месеца от черногорска страна, в края му - от албанска, очевидно авторът прави разлика между снежно петно и ледник. И второ, очевидно авторът е бил в района на Мая Йезерце. Сигурен съм, че по-малки и - може би класифицирани като снежни петна - ледници могат да се намерят и другаде в Проклетия. А снимките, които съм виждал и се отнасят за височина от около 1600 м.н.в, показваха поне 10-15 метра сняг в края на лятото, макар и на съвсем малка площ.
Това, в което съм категоричен, е че ледник - или поне целогодишно снежно петно - е съществувало под Мая Хекураве, над езерото Маркай. Думите на стария албанец Ибрахим, който е бивш алпинист и съответно отлично запознат с района, бяха недвусмислени: "Вода си набавяхме, като ходехме до снега на половин час оттук. /имайки предвид под "оттук" катуна до езерото - бел. моя/". Още повече, че той говореше за съществувала някога хижа до езерото, която се е водоснабдявала през лятото от оттока на това снежно петно или ледник. Надморската височина на езерото Маркай е около 1400 метра. Къде точно и на каква височина е бил този ледник/снежно петно не разбрах поради езиковата бариера.
Още веднъж благодаря.

	dido написа:
	Районът на Проклетие влизал ли е някога в обхвата на Първото/Второто българско царство (примерно както района на Епир), въобще българската диспора стигала ли е някога дотам ?

Вероятно е най-добре някой историк да коментира, но според разни карти из Internet, Проклетие е било извън пределите на Първото и Второто българско царство.

Като студент, в лекционния курс "Природна география на континентите" ни казваха, че на най-южно разположения ледник в Европа се намира в планината Сиера Невада (Испания) под връх Муласен, с големина 1 кв. км. Ако не ме лъже паметта се казваше Валета.

_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител