ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Dom de Mischabel 4545 m. по ръба Festigrat
Иди на страница 1, 2  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Dom de Mischabel 4545 m. по ръба Festigrat
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 170
Местожителство: София

Мнение Dom de Mischabel 4545 m. по ръба Festigrat Отговорете с цитат
Този път ще започна отзад напред.

Всичко вече бе свършило. Бяхме качили Dom de Mischabel и още 4 върха в Австрия. Поредното алпийско пътешествие безвъзвратно се търкаляше към архивите на паметта, а ние както обикновено – и станало вече традиция през годините – се търкаляхме по улиците на стария град в Innsbruck … когато Павката внезапно каза: „Хайде да купим една бутилка хубаво червено вино за Стефан.“ И наистина, унесени и отпуснати, бяхме забравили за нашия липсващ другар.

В „джунглата“ на многобройните ни и дълги разговори със Стефан в градинката на „Редута“ наред с „филизите“ – кои цъфнали, кои само покълнали – за гребена на Атон, Retezat, зимна Джеравица, Monte Disgrazia и пътешествията покрай концертите на Anouar Brahem беше напъпил и „стръка“ на Dom de Mischabel по ръба Festigrat. Като всяка хубава идея и тая отлежаваше дълго и ферментираше бавно – като гъсто хубаво вино в яка дъбова бъчва нейде в тъмното мазе на желанията. През 2010 г. се качихме на Montblanc, през 2011 г. – на Finsteraarhorn, а през 2012 г. обикаляхме из Австрия и Италия… и ето, че сега, когато най-накрая беше дошло времето за Dom de Mischabel, Стефан не можеше да дойде.

Разбира се, купихме бутилката вино. С ясното съзнание, че е слаба утеха. И за нас. И за него.


Dom de Mischabel 4545 m. 10 август 2013 г. 09.22 ч.

За удобство на евентуалните читатели, публикувам изкачванията на върховете като отделни отговори по темата.
Съб Сеп 07, 2013 10:19 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 170
Местожителство: София

Мнение Olperer 3476 m. Отговорете с цитат
Пътят до Алпите е дълъг, тривиален и скучен. А с времето станал и до болка познат. С една дума – „табан“.


Познатите гледки – Юлийските Алпи. Снимка: Павел.

Тръгнахме по тъмно – някъде към 4 часа – и надвечер „акостирахме“ във вече познатия ми къмпинг в Berg am Drau. Тук бeшe приключило миналогодишното ни пътешествие със Стефан, тук в малкия басейн „цопнахме“ след Grossvenediger …и тук забравих половината палатка… Затова исках да се върна и да си платя пощенските разходи, които добрите австрийци бяха направили, за да ми я изпратят обратно. Пак се изкъпахме в басейна, хапнахме и легнахме в чувалите. Сутринта пак в 4 часа тръгнахме към „първата цел“ – Olperer.


Масивът на Reichenspitze 3303 м. (в дъното по средата), гледан от Gerlospass. Снимка: Ники

Малко преди обяд влязохме в долината Zemmtal и паркирахме колата до „стандартния“ заради топенето на ледниците язовир, какъвто има във всяка долина в Австрия или Швейцария. Прередихме багажа и точно в 12 часа поехме по пътеката нагоре. Имахме да „избухаме“ едни 1700 метра денивелация, а после и да ги слезем, по възможност по светло. Беше горещо, адски горещо, но за щастие имаше вода – пак заради топящите се ледници накъде над нас. За по малко от час вече бяхме на Olpererhutte, макар че по табела го даваха 1.40 часа.


Язовирът, Olpererhutte на склона, Grosse Moseler – обледененият връх вляво – и масивът на Hochfeiler (Gran Pilastro) вдясно. Снимка: Павел


По пътя нагоре. Schrammacher 3410 м.

По пътеката срещахме хора, които ни даваха най-различни времена до върха – ту 3 часа и половина от хижата, ту 3 часа от разклона доста след хижата. Ние се „оправихме“ за 4 часа от паркинга. Ужким бях проучвал предварително маршрута и като за аклиматизационно изкачване го бях избрал да е микстов – ледник и скала. А се оказа почти изцяло трошляк и скала. За късмет успяхме да намерим вода и над хижата, но пък всеки срещнат ни предупреждаваше за прогнозата – гръмотевична буря след обяд. Не ни се вярваше и продължавахме нагоре по оформящия се ръб. Стъпихме за малко върху нещо като остатък от ледник и „захапахме“ финалния гребен, по който нямаш право на падане или даже подхлъзване. Тогава видяхме как небето притъмнява, а някъде – за щастие все още далеч – се чуваха първите глухи тътени на гръмотевиците. Беше въпрос на време – за нас да се качим и слезем, за бурята – просто да дойде. Още повече, че по ръба на две места имаше метални въжета, а и ние носехме достатъчно „желязо“ по себе си.


Финалният гребен. Снимката лъже за реалния наклон.


По гребена. Снимка: Павел


Olperer 3476 м. на фона на идващата буря.

Точно в 4 часа бяхме на върха, но останахме само 5 минути колкото да дръпна една цигарка, а другарите да поснимат. След това чевръсто заслизахме с първите вълни на градушката. Загърмя и затряска и Павката предложи да се скрием в нещо пещера, оформена от огромен, паднал накриво камък. Хапнахме, докато чакахме да отслабне и после продължихме надолу. Слънцето се показа иззад облаците, пак настана жега и, докато стигнем хижата, вече бяхме почти сухи.


Пасторалната идилия след бурята – Olpererhutte на слизане. Grosser Mosseler вляво и Hochfeiler вдясно.

На хижата му „ударихме“ един „велик одмор“ за снимки и окончателно изсушаване. После се „дотъркаляхме“ до колата. Беше точно 20 часа и още беше светло. Оставаше ни да напълним вода, да намерим подслон и да вечеряме. Един водопад свърши работа за първото, нещо като параклис – за второто и масите на вече затворено бистро – за третото. На тях „разчертахме“ плана за утрешния ден. Павката предлагаше да се „пробваме“ на Hochfeiler (Gran Pilastro) – най-високия връх в района, аз предлагах Grosser Moseler – импозантен връх от другата страна на долината, който, както изглеждаше, наистина предлагаше един микстов маршрут. Ники ме подкрепи и Hochfeiler остана за по-следващия ден. Но междувременно, унесени в приказки и вкусна храна, бяхме „изяли“ и времето и легнахме чак в 23 часа. А ставането, както обикновено, бяхме „заболи“ за 4 часа.


Olperer, видян по изгрев от отсрещния склон на долината на път за Grosser Moseler. Маршрутът на изкачването е с червени точки, които тръгват от Olpererhutte.
Съб Сеп 07, 2013 10:31 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 170
Местожителство: София

Мнение Grosser Moseler 3478 m. Отговорете с цитат
В 4 часа се „излюпихме“ от чувалите, прибрахме ги в колата и поехме към дъното на долината по тесния черен път покрай язовира. За час стигнахме разклона за Furtschaglhaus, малка и кокетна хижа, както видяхме след като за още един час пристигнахме на терасата й. Наближаваше 7 часа, народът още отваряше очи, но по-немски вече стягаше обуща и раници. Седнахме на пейките пред хижата да огледаме маршрута и да видим дали някой случайно няма да тръгне нагоре.


Grosser Moseler, сниман предния ден от склоновете на Olperer. Снимка: Павел


И панорамата на качване – вляво масивът на Hochfeiler, вдясно в дъното Olperer.

Не бях проучвал този връх – просто го харесахме, докато зяпахме от Olperer. Застанал на края на дълго било, той „бодеше“ и небето, и погледа, и желанията. Но никой не тръгваше към него, затова Ники се „жертва“ и отиде да попита хижаря. Върна се с неутешителната вест, че само изкачването било 5-6 часа, че трябвало да носим каски заради каменопадите и цеви заради леда, че имало тройка катерене, че ни трябвало 40-50 метра въже… Ние каски не носехме, въжето си оставаше 30 метра – по 10 метра за всеки, но поне имахме 2 цеви. Затова се почесахме и тръгнахме нагоре. Вече на пътеката видяхме високо пред нас две групи, което ни успокои, че поне двоуменията ни по кой точно ледник да заходим отпадат. За час и малко „изядохме“ пътеката и малкия ледник и „захапахме“ трошляка. Тук настигнахме първата група и я отминахме.


По ледника в сянката на върха. Снимката лъже за реалния наклон.


Павката и Ники някъде в лабиринтите на трошляка.

Пръснахме се поединично – защото това не беше катерене, а лазене по подвижни камъни и скали - и след още час излязохме на нещо като ръб. Тук настигнахме втората група, но всичко вече беше ясно – кръстът на върха отчетливо се виждаше. Оставаше ни само един снежен пасаж по ръба.


Павката с последните метри до върха.

Още малко и бяхме на върха. Беше ни отнело точно 5 часа и 15 минути от язовира. 1800 метра денивелация. На върха нямаше никой – бяхме първите за деня по австрийския маршрут, но откъм Италия, откъдето изглежда маршрутът е по-лек, започнаха да „извират“ хора. Но пък времето си оставаше чудесно – слънчево и тихо, с прелитащи по небето облаци, затова пак му „ударихме“ един „велик одмор“ без въобще да знаем, че нашето приключение тепърва започва. Хапнахме, снимахме и просто се любувахме на планината около нас.


3478 м. Grosser Moseler. Павката и Ники на фона на Hochfeiler.


И аз с Ники. Снимка: Павел

След около час обаче на върха взе да става тясно, Павката отиде да огледа гребена нататък, върна се и каза, че става. Аз попитах почиващия си до мен гид дали наистина става, но той само ми отговори, че друг път от Австрия, освен този, по който се бяхме качили, няма. Но пък бяхме тръгнали трима и трима трябваше да си слезем. „Подкарахме“ гребена – в началото се вървеше добре, после не толкова, накрая заискачаха жандарми, докато един наистина голям не ни спря. Да се връщаме не искахме – цялата гмеж сега слизаше по трошляка и шансът да получим някое паве по главата ни изглеждаше твърде голям, а самият път надолу – скучен. Затова решихме да слизаме от гребена директно надолу през скалите. На пръв поглед не изглеждаше страшно, нито особено дълго. Извадихме въжето и инвентара, Ники направи първата установка, Павката се върза и тръгна надолу, а аз палнах цигара лентяйски.


Ники откатерва първото въже...


...докато Павката прави нещо като установка за поредното...


...а аз си павкам по средата.

Сега, когато пиша тези редове, се питам защо тогава не се скарахме как, защо и т.н. сме се „заковали“ с тази „премиера“, защо не се припирахме един друг да бързаме или да го караме по-бавно, защо не си стоварихме един на друг нито един камък... Напротив, смеехме се, шегувахме се и се радвахме. Бяхме абсолютно сами в планината, времето оставаше стабилно, топло и ясно, нямаше за къде да бързаме. Докато чаках реда си да тръгна надолу, си казах наум, че пак съм случил на другари – при това такива, които могат повече от мен, което е най-хубавото. Ники спокойно и сигурно правеше „станциите“ и откатерваше после на фиктивна долна осигуровка, Павката на юрош слизаше първи и намираше пътя. За мен оставаше да „жуля“ рапелчета по средата с цигара в уста.


Ники откатерва последното въже.

Сега, когато се връщам към този ден, си мисля, че донякъде успях да им върна услугата – щом скалите свършиха и стигнахме стръмния ледено-снежен склон, се отвързах и „наковах“ стъпките надолу. Не беше най-приятното нещо да минавам сам по неизвестно колко здравите снежни мостчета на бергшрунда, докато стигна ледника, около мен да зеят цепки, а над мен безжалостно да пече и разтапя слънце… Но стана.


„Кова” стъпки. Някъде – все още далеч – долу са бергшрундът и ледникът. Снимка: Павел

Накрая и тримата се събрахме на ледника и продължихме весело надолу. Наближаваше 18 часа, когато стигнахме хижата. Народът по-немски лочеше трета бира и „мачкаше“ вурстчета. Бързо отминахме и се „гмурнахме“ в дълбоката сянка, хвърлена от Hochfeiler върху долината.


На слизане. Снимка: Павел


Hochfeiler.

Към 20.30 часа пак седнахме на масите на затвореното бистро да вечеряме и „разчертаваме“ планове. Павката обаче не отвори дума за Hochfeiler, Ники – също. Очевидно бяхме направили достатъчно в долината. Аз пък отдавна си бях наумил Zuckerhuetl и го предложих. Другарите се съгласиха. Но пак си бяхме „изяли“ времето – междувременно пак беше станало 23 часа – и затова решихме да отложим ставането утре с 1 час и да „запрягаме“ в 5 часа.


Grosser Moseler. В синьо – изкачването, в червено – слизането. Снимка: Павел


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Съб Сеп 07, 2013 10:59 am; мнението е било променяно общо 1 път
Съб Сеп 07, 2013 10:48 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 170
Местожителство: София

Мнение Zuckerhuetl 3507 m. Отговорете с цитат
На сутринта още по тъмно се „изнизахме“ от долината и подкарахме към Stubai-ските Алпи, чиито най-висок връх е Zuckerhuetl. Но докато се „измушим“ по планинските пътища, времето пак беше напреднало, слънцето – пекнало и беше настанала лепкава жега. За щастие моите предварителни проучвания отново не се оказаха точни – в дъното на долината пътят свърши на обширен паркинг, от който „опъваха жици“ няколко лифта. Другарите не изгаряха от желание да „бухат“ поредните 1700 метра нагоре по „урбанизирания“ терен, аз – също. Затова отидох да проверя цените и маршрута, доколкото успея. 23 евро на калпак отиване и връщане, но пък горната станция беше на 3200 метра – наистина Top of Tyrol. В кабинката нагоре, гледайки ландшафта, не съжалихме за „туристическия“ си избор – черни пътища и изорани пътеки. Стоварихме се на горната станция и „подкарахме“ Stubai-ския траверс – една приятна разходка за 2 часа и половина на над 3000 метра надморска височина и денивелация от само 500 метра. Засмяхме се, че така ще „затвърдим“ аклиматизацията и всеки тръгна със своето темпо.


Zuckerhuetl „зъбчето” най-вляво... и Ники най-вдясно, гледани от Top of Tyrol.


И един по-близък, вече на слизане, план на върха (вляво). Снимка: Павел


Ники и Павката (малката точка в снега) преди последния превал.


Върхът. Красиво. Снимка: Ники

Теренът не беше труден – малко ледник, малко натрошен гребен и накрая големия ледник под Zuckerhuetl с последните скалисти прекатервания по върховата пирамида. Времето си стоеше хубаво, слънчево и топло. Нямаше много хора, дори на върха за няколко минути останахме сами. Пак настана „велик одмор“ за снимки и хапване.


3507м. Zuckerhuetl.


На слизане – каменната пирамида на Zuckerhuetl. Снимка: Ники


И цялата панорама.

Огледахме вариантите за слизане, но в крайна сметка решихме да се върнем по същия път. На един гьол, образувал се от топящ се ледник, „дръпнахме“ още един „велик одмор“ и към 16 часа се натоварихме обратно на лифта.


Сбогом, Stubai. Снимка: Ники

Оставаше да намерим къмпинг, за да се хигиенизираме преди дългия път до Швейцария и изкачването на Dom de Mischabel, което планирахме да е на палатка. Имахме късмет и след невротично търсене попаднахме на малък, закътан и уютен къмпинг в красивата долина Kaunertal. Нещо повече – имаше топла вода без ограничения и допълнително заплащане. Все още не знаехме, че точно след 5 дни щяхме да се върнем отново тук, за да „забодем последния пирон“ от нашето пътешествие – Weisseespitze. Вечерта прередихме из основи багажа, почистихме колата и се наядохме до насита. Наспахме се хубаво и потеглихме към Швейцария. Решихме да не бързаме и пак да го караме на „велик одмор“. Това значеше да се отбием до Bregenz и вече познатото Боденско езеро. Изопнахме се на градския плаж и „резнахме“ няколко дължини във водата.


Bodensee... сякаш е 2009 г., когато отивахме към Dufourspitze. Снимка: Ники

За съжаление от България не идваха добри прогнози за времето – неспирен дъжд през следващите два дена, а във високото – сняг. Нямаше какво да направим. Продължихме, но, докато пробваме тоя и оня къмпинг в Швейцария, нощта падна, а с нея и първите капки дъжд. Беше ни ясно, че вече търсим необитаема къща или просто навес колкото да преспим. За късмет се намирахме преди Oberalppass, превал на 2000 м.н.в., където шансът да намерим нещо се оправда – стари швейцарски казарми встрани от основния път. Опънахме чувалите под един закътан навес и зачакахме дъждът да спре. И той спря… по прогноза точно след 2 дни… когато вече се качвахме по пътеката към Domhutte. Заболяха ни костите от лежане и нищоправене – само теснолинейката монотонно ни напомняше, че времето не е спряло.


Чакайки. Снимка: Ники
Съб Сеп 07, 2013 10:57 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 170
Местожителство: София

Мнение Dom de Mischabel 4545 m. Отговорете с цитат
Долината на Zermatt ни посрещна забулена в облаци и с ръмящ дъжд. Оставихме колата в подземния паркинг до гарата и, сляпо вярвайки, че „слънцето ще изгрее и на нашата уличка“, тръгнахме убедено нагоре. Пътеката към Domhutte е кратка, но стръмна и на места обезопасена с метални въжета, наковани стъпки и хватки. Попрегърбени от тежките раници, не бързахме и след 3 часа и половина видяхме хижата сред разкъсващите се облаци.


Domhutte. Снимка: Ники

Дъждът спря, слънцето малко по малко проби и накрая огря цялата долина. Около нас като че ли изведнъж „поникнаха“ всички тези върхове, от които се е родил някога алпинизмът… Matterhorn, Zinalrothorn, Bishorn и, разбира се, най-красивия поне според мен, изчистен до щрих Weisshorn… А над нас „щръкна“ целта ни – Dom de Mischabel – най-високият, ако не броим „захвърления“ в дъното на долината Dufourspitze, на който с Павката преди няколко години вече се бяхме качили. „Набрахме“ още 150 метра денивелация след хижата и започнахме да търсим бивак. За късмет бързо намерихме заравнено и почистено от камъни място, опънахме палатката, отидохме до ледника за вода и после седнахме да хапнем.


Weisshorn „пуши” по залез. Снимка: Павел


Dom de Mischabel вляво и Taschhorn вдясно с последните слънчеви лъчи. Снимка: Павел

Утре беше „нашият ден“ и, гледайки изчистващото се вечерно небе, поне нямахме притеснения за времето. Оставаше да видим как ще е с вятъра по дългия ръб, колко пресен сняг е натрупало, но най-вече дали под него има натечен лед. „Сгънахме“ се тримата в една палатка и Павката нави часовника за 3 часа през нощта. Имахме 4-5 часа, колкото да придремем …но часовникът изпищя в 4 часа, „забравен“ на българско време. Чевръсто се засуетихме да тръгваме – челниците на две свръзки вече бяха просветнали покрай нас – и в 4.30 часа поехме нагоре. Първо по трошляк, а после по ледник за час и половина излязохме под Festijoch, превала, от който тръгва ръбът Festigrat. Според моите проучвания тук трябваше да има фиксирани въжета през скалите, но намерихме само 3 майона – както се оказа впоследствие, бяхме минали през Neu Festijoch. Не се затруднихме с терена, а с нахалните гидове, които минаваха през въжето ни, създавайки риск за всички катерещи се в нощта. Спокойно ги изчакахме, залепнали на скалите, и, веднъж стигнали превала, „захапахме“ ръба.


Панорамата преди изгрева: отляво надясно Matterhorn, Dent d’Herens, Ober Gabelhorn, Dent Blanche, Zinalrothorn, Schalihorn, Weisshorn и Bishorn. Снимка: Павел


И малко след изгрева – Matterhorn и Dent d’Herens. Снимка: Павел


Павката в началото на ръба малко след Neu Festijoch на фона на Weisshorn. Снимка: Ники


На Neu Festijoch – eдна цигара за успеха. Снимка: Ники

Подозренията ни обаче се сбъднаха – на терена „цареше” рехава „пудра“ с натечен лед под нея. За щастие имахме следи пред себе си и по две сечива всеки в ръцете си. Минахме целия ръб на френска свръзка без да сложим и една точка на осигуровка. Сега, когато се връщам мислено към това изкачване, си мисля, че сбъркахме – рискът, ако един се хлъзне, да повлече и останалите беше голям. Спряхме само веднъж, високо по ръба – припуши ми се и не издържах да дръпна една цигара, загледан в Dent Blanche. А като виждам липсващите снимки на ръба, разбирам, че просто сме бързали – без да е имало причина за това. Вятърът не беше силен, студът не беше голям, с леда и наклона всеки се оправяше както може...


Долната част на ръба – ледникът, водещ към жижата, и Neu Festijoch, най-ниската точка вдясно. Долината на Zermatt в облаци.


Средната част на ръба. От ляво на дясно: Hobarghorn, Stecknadelhorn, Nadelhorn.


Горната по-полегата част на ръба. Отзад вече „прозира” Dom de Mischabel. Снимка: Ники


Dent Blanche, зад него Montblanc. Снимка: Павел

И ето, че наклонът „омекна“ и върхът се показа. Оставаше ни единствено да подсечем предвършието и да изкачим финалния стръмен снежен купол. Павката и Ники обаче решиха да качат и предвършието, аз се отвързах и запъплих самичък нагоре. И стана така, както е написано в Библията: „Последните ще станат първи“. Забол поглед в снега, се разминах се с няколко свръзки. После наклонът плавно полегна и следите в снега свършиха, вдигнах очи и видях пред себе си кръста. Стоях на върха. Нямаше никой. Бях сам. Извадих цигара, запалих и се отпуснах. В ума ми бавно се подредиха отдавна прочетените думи на Джервазути, чиято правота и прост смисъл току-що откривах в собственото си преживяване: „Не усещах тръпката на радостта, нито екстаза от победата. Бях достигнал целта си и тя вече бе зад гърба ми. Една мечта се бе сбъднала и аз усещах горчивина. Колко по-хубаво би било да жадуваш за нещо през целия си живот, да се бориш неуморно за него и никога да не го постигнеш!“ От кръста ме деляха няколко метра тесен снежен гребен. Реших да изчакам другарите си и да ги оставя първи да отидат до него. Заслужаваха го повече от мен в този ден. Виждах ги как вече се качват по склона. След няколко минути бяхме заедно на върха. Все още нямаше никой, освен нас. Отидохме до кръста и седнахме на скалите в основата му. Едва се събрахме. Ослепителната панорама на Алпите стоеше безмълвна и безкрайна около нас.


И „героите” един по един: Ники. Снимка: Павел


Павката. Снимка: Ники


И аз. Снимка: Ники

После, разбира се, пристигнаха и други „покорители“. Помолихме ги да ни снимат тримата заедно, щракнахме се и помежду си, „освободихме“ върха и тръгнахме надолу по нормалния път през ледника. Цялото изкачване ни беше отнело точно 5 часа и половина – 1500 метра денивелация по дългия ръб.


Пътят ни по Festigrat. Червените точки започват от Neu Festijoch. Отзад Taschhorn. Снимка: интернет (поради липса на лични Shocked )


И още една – от друг ъгъл, включваща Neu Festijoch и част от ледника към хижата. Снимка: интернет


Dom de Mischabel на слизане по нормалния път.


Надолу по ледника с нормалния път. Снимка: Павел


По пътя към Neu Festijoch – най-ниската точка на билото. Снимка: Павел


Павката „резва” последния рапел от Neu Festijoch.


Финалната панорама – от ляво на дясно: Matterhorn, Dent d’Herens, Ober Gabelhorn, Dent Blanche (подаващ се съвсем леко), Zinalrothorn, Schalihorn, Weisshorn.

Слънцето вече неудържимо печеше, а ние неудържимо се търкаляхме без спирачки надолу. Спряхме за малка почивка без въобще да се усетим за надвисналите сераци. Накрая на това изглеждащо нескончаемо слизане стигнахме Neu Festijoch. Още няколко минути внимание, един рапел и бяхме отново на ледника, водещ към хижата. Пихме вода до насита и точно в 12 часа на обяд се „изсипахме“ пред палатката. Още по пътя надолу дискутирахме дали да не слезем направо до колата в Randa, за да намерим къмпинг и баня, но решихме да останем още една нощ в планината. И не сбъркахме. И настана „превелик одмор“. Разхвърляхме по камъните чували, дрехи и инвентар. Обърнахме го на „катун“, полуголи като диваци седнахме да ядем… и за 15 минути изгоряхме като раци. През целия следобяд на този тих, слънчев и безкрайно безоблачен ден от върха една по една слизаха свръзките и ние още веднъж се запитахме защо бяхме бързали толкова. Освен за риска от падане на сераци, не се сетихме за нищо друго…


Залезът от бивака – Weisshorn и Bishorn над морето от облаци.


И Matterhorn. Снимка: Павел.

Но вместо тях падна вечерта, а с нея и слънцето, „позлатявайки“ Weisshorn. Пушех цигара след цигара и се чудех дали не съм намерил новата си мечта. А после, когато разумът фокусираше погледа и избистряше мислите, се усмихвах на себе си, че този връх не е „лъжица за моята уста“, а цял черпак… „Големият ден“ беше приключил, Павката и Ники се „опнаха“ направо на земята, а аз с лятното чувалче се излегнах като бейлербей самичък в палатката. Оставаше ни само едно – да си слезем на сутринта.


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Съб Сеп 07, 2013 1:03 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Съб Сеп 07, 2013 11:29 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Vicky



Регистриран на: 09 Ное 2010
Мнения: 127
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Както винаги "мед ми капе на сърцето" докато чета. Много те бива. : )
И все пак най-любими си остават разказите ти за Проклетия...
Съб Сеп 07, 2013 11:43 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 170
Местожителство: София

Мнение Weisseespitze 3513 m. Отговорете с цитат
На сутринта събрахме „катуна“ и поехме надолу. Облаците бавно се вдигаха от долината, скривайки отсрещните върхове. След 3 часа бяхме пред колата.


„На гмурване” под Domhutte. Снимка: Ники


Ники и Павката по „фератките” надолу.

Неизбежната и единствена „поведенческа криза“ в групата, породена от естественото отпускане след постигането на „голямата цел“, бързо беше „туширана“ в една сладкарница в Brig. „Разчертахме“ новия план – поне още един връх, за да не се реем безцелно на връщане. Вариантите бяха няколко: Bernina, Piz Buin, Доломитите или нещо все още неизвестно по пътя. Проверихме прогнозата – идващото лошо време не ни оставяше време за Bernina, за Доломитите – също, тъй като щеше да „удари“ първо Италия. Оставаше Piz Buin, който предварително бях проучвал. И се понесохме обратно към Австрия. И пак се измотахме с времето – тук снимка, там почивка, редовната спирка за пощенски картички в Лихтенщайн.


И така става: „пра’ят нещата с леки движения”. Furkapass 2429 м. Снимка: Павел


Пред парламента във Вадуц, столицата на Лихтенщайн.

На свечеряване бяхме между Bregenz и Innsbruck. Трябваше да решаваме накъде продължаваме, но дали летаргията от пътя, или желанието най-сетне да се изкъпем, или просто хубавия спомен от уютния къмпинг в Kaunertal, наклониха везните в негова полза. Още в колата „прелистих“ върховете в долината по взетите вече брошури и ги „сверих“ с gps-a. Когато към 23 часа пристигнахме, доразпитах на рецепцията, и планът беше готов – той „грееше“, написан на самия хотел, към който бе къмпингът: Weisseespitze. Другарите бяха съгласни. Изкъпахме се обилно и на сутринта в 9 часа поехме с колата по платения път, който ни качи чак на 2800 метра.


Всеки има права, но не всеки има и задължения на пътя. Снимка: Ники

Всичко беше ясно – върхът се издигаше от другата страна на паркинга, над неголям ледник. Само 800 метра денивелация. Уточнихме точния път с някакви багеристи и поехме през ледника. Стигнахме малък превал, оттам по скалист натрошен гребен излязохме на горните ледници – истинско бяло море. Последно изкачване, прескачане на няколко цепки и кръстът на върха се видя. За 2 часа и 15 минути бяхме горе.


Weisseespitze, гледан от язовира в долината. Нашият път минава по левия ръб. Снимка: Павел


Безбрежната панорама на австрийските Алпи. Най-вляво е Wildspitze.


Свръзките, идващи след нас.

Някъде сред облаците от върха зърнахме Bernina, Konigspitze и Ortler. На преден план „бодеше“ Weisskugel – една напълно реалистична цел за следващо идване. Постояхме двайсетина минути, зарадвахме се на една група, в която имаше и деца, поразмислихме откъде да слезем и решихме да се върнем по същия път.


3513 м. Weisseespitze.


Weisskugel в средата, гледан от върха.


Павката и Ники на фона Wildspitze. На слизане.

Нашето пътешествие спокойно вървеше към края си – разхождахме се из планината, всеки със своето темпо и своите усещания, снимахме на воля, не бързахме, защото щяхме да останем още една нощ в къмпинга.


Ники на последните метри от ледника преди натрошения гребен.


И на финалните метри от гребена.

На следващия ден подкарахме към Innsbruck за традиционната разходка и пазар – из познатите криви улички на стария град с малките дюкянчета и кафенета, в любимата книжарница с алпийски карти, по тихата зелена алея покрай реката… с бутилката вино за Стефан. Пътешествието ни отново се беше получило – без да знам точно как и защо… Малка група, ясно поставени цели, добре разпределени отговорности, гъвкавост при решенията, способност за взаимни компромиси, готовност за малко аскеза, късмет… Сигурно още нещо може да бъде добавено, а друго – извадено, в зависимост от гледната точка. С Павката се знаем отдавна, той със сигурност е сред най-добре подготвените „непрофесионални“ планинари, а може би и не само сред тях. Затова го оставихме да води в планината и… да кара по пътя. С Ники бяхме излизали само два пъти зимно – Трионите и ръба на Мальовица, но той "пасна" като дялан камък в групата и „записа“ един, мисля, приличен алпийски дебют. Нямах съмнения да му се доверя – спокойно и сигурно правеше това, което знаеше и можеше повече от нас… и беше „добрия ковчежник“ на групата. Жалко, че си забрави фотоапарата точно в „неговия“ си ден на Grosser Moseler. Аз допълвах бройката – както се казва... „три за щастие”.


Заедно. Let there be Dom. Благодаря Ви, другари.

Следобяд платихме една глоба за неправилно паркиране и поехме към България. Лошото време ни следваше по петите – от Innsbruck до Загреб почти непрестанно валеше. А нощта между Загреб и Ниш както винаги беше най-тежка – един се унасяше, друг се просънваше, Павката стоически караше, а пътят не свършваше. Спирахме колкото да се разтъпчем и да сложим някой залък в устите си. Нощта беше плътна, пътят – пуст, за щастие поне не валеше. В една от тези почивки между безсънието и просъницата думите на Джервазути отново се върнаха – като спомен и равносметка: „Всичко около мен, безмълвно и неподвижно, беше безчувствено. И аз инстинктивно се запитах отново: „Защо?“ Отговор нямаше и може би никога не ще има.“

Край.
Съб Сеп 07, 2013 11:55 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
joropc



Регистриран на: 25 Яну 2011
Мнения: 648

Мнение Отговорете с цитат
Страхотия!
Croc
Съб Сеп 07, 2013 2:09 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
valkata332



Регистриран на: 01 Фев 2013
Мнения: 66
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Поздравления!!! Страхотно ...

_________________
„Слабите не се борят. Малко по-силните издържат един час. По-силните от тях се борят години. Но най-силните от всички се борят цял живот. Те са непобедими”
Съб Сеп 07, 2013 2:55 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
fena73



Регистриран на: 16 Окт 2011
Мнения: 1906
Местожителство: Ст.Загора

Мнение Отговорете с цитат
Малко може да се каже след този разказ...абе май няма какво да се каже... Respect
Пон Сеп 09, 2013 9:43 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ferdi_mruvkata



Регистриран на: 27 Авг 2009
Мнения: 639

Мнение Отговорете с цитат
много приятно разказче Smile
а цялото това камък... много стресиращо изглежда

_________________
Not All Who Wander Are Lost
Пон Сеп 09, 2013 11:43 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
irina



Регистриран на: 16 Сеп 2007
Мнения: 755

Мнение Отговорете с цитат
Страхотно, поздравления!
Пон Сеп 09, 2013 9:26 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
aura



Регистриран на: 10 Сеп 2013
Мнения: 4

Мнение Отговорете с цитат
Браво, Иване - страхотен пътепис и снимки! Неуморим си! И тримата сте юнациSmile
Вто Сеп 10, 2013 12:55 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Весела Ягодова



Регистриран на: 17 Окт 2007
Мнения: 541

Мнение Отговорете с цитат
Иване, Иване...толкова хубаво пишеш...Мисълта ти се лее спокойно и свободно, без излишни емоции, но и без излишна строгост (типична за алпинистките писания). Като те чета, успявам да забравя за конкретните случки и върхове и се оставям на усещането от написаното и преживяното да ме завладее, което рядко ми се случва в този форум. Няма ги "геройствата", нито дълбокомислените заключения. Просто трима мъже, които вървят заедно в планината, щастливи да бъдат заедно, в мир със себе си, в мир с нея. Имам щастието да познавам Павел, Ники не, но съм абсолютно сигурна в думите ти и без да го познавам - че наистина си случил на другари.
А това с цигарките направо ме разбива ! Аз не съм пушач, но безкрайно ме радваш, защото напук на всички установени норми и представи се отдаваш на удоволствие, от което няма причина да се лишиш дори в "сюблимни" моменти Laughing. През всички тези години, които скитам из планините, никога не съм ходила с водач, но само заради снимката с цигарката на рапела, бих ти се доверила, и това съвсем сериозно го казвам. Просто ме обзема едно велико спокойствие като я гледам - явно е заразително.
Respect
Сря Сеп 11, 2013 10:57 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
mislesht



Регистриран на: 29 Ное 2006
Мнения: 2709
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
Много за четене и все хубаво!

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Сря Сеп 11, 2013 4:06 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла ICQ Номер
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница 1, 2  Следваща
Страница 1 от 2

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov