ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Проклетия: премиера по гребена на Мая Грюк е Хапт 2630 м.

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Предишната тема
Следващата тема
Проклетия: премиера по гребена на Мая Грюк е Хапт 2630 м.
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 153
Местожителство: София

Мнение Проклетия: премиера по гребена на Мая Грюк е Хапт 2630 м. Отговорете с цитат
Посвещавам това изкачване на дъщеря си Вида.
Нека маршрутът му носи нейното име –
„La Pura Vida”




Мая Грюк е Хапт, 2 май 2013 г. – точно една година преди нашето изкачване.

Разхождах се из тесните и стръмни сокаци около Златния Рог в Истанбул. Вечерта отдавна бе паднала. Някъде около мен вървяха и спираха, прибираха се у дома и излизаха от вкъщи, мечтаеха и тъгуваха, палеха по цигара или я хвърляха нехайно на тротоара, радваха се и скърбяха, натискаха клаксоните на колите си по кръстовищата или за по-просто викаха, свиреха с уста и псуваха, раждаха се и умираха, и някак си живееха 14 милиона души. А моите мисли се връщаха в тясната, дълбока и дълга почти 30 километра долина Валбона в Албания, в която живееха по-малко от 300 души – кой както може... Над Истанбул валеше бавно, напоително, безутешно. Беше започнало още по пътя, някъде преди Одрин, и не спря на връщане дори след Одрин. Така валеше и във Валбона една седмица по-рано – ситно, гъсто, тихо, безспирно... Дъждът ни изпрати чак до Куманово. В главата ми се блъскаха въпросите, които всеки си задава в планината: дали можехме да направим нещо повече, дали търпението ни или качествата ни както винаги бяха по-малко, а желанията ни – както обикновено повече, дали просто не трябваше да рискуваме – в дъжда, в мъглата, в прогизналия сняг, сред почти постоянния шум на падащите някъде наоколо лавини... Каквото и да отговоря, надали ще е вярно – разсъжденията post factum са всякога бодряшки, винаги приповдигнати, неизменно суетни.


Просто Проклетия. Снимка: Andrea Pieroni, “People and Mountains in Kelmend” (documentation of a field study on traditional knowledge in the northern Albanian Alps)

И тази година дойде време да тръгна към „моята планина”. Но този път не исках да бъда сам. Павката замина за Испания, Стефан остана в София, Огнедишащия не ходи на планина в чужбина... Остана само Ники... То така или иначе хората, с които бих тръгнал, се изчерпва с тези четири имена. С Ники се разбрахме бързо, лесно, ясно и делово – аз подготвих маршрутите и вариантите, той ги прегледа и одобри, после си разделихме отговорностите по общия инвентар – аз взех палатка и въже, той – клеми, карабинери и френдове. Аз познавах планината по-добре от него, той беше в по-добра форма от мен, аз имах повече опит на сняг, той – на скала. Оставаше само да имаме късмет с времето. Тръгнахме в 03.30 ч. на 1 май.


Познатата гледка от миналата година: Корсичката на Превалац. Снимка: Ники

Набързо минахме Македония, влязохме в Косово и „захапахме” по хубавия панорамен път за Призрен в полите на Шар планина. Но панорами нямаше – небето висеше свъсено, беше хладно и духаше, а снегът – въпреки безснежната зима – беше почти колкото миналата година. Седнахме да изпием по кафе на Превалац. Гостоприемният ни домакин се оказа бошняк – дотогава не знаех, че над Призрен цялата Шарска яка е от такива села: като нашите помашки, като македонските торбешки, като косовските горански. От него разбрахме, че снегът е пресен – от април, но пък е натрупало над метър... Към нестабилното време се добавяха неизбежното газене и рискът от снежни дъски... Продължихме към Призрен. Бях решил най-накрая да разгледам този най-шарен косовски град. Както обикновено се случва на Балканите, очакванията се оказаха по-големи от фактите: притулен в пазвата на две планини – Шар и Коритник, Призрен тъмнееше под оловното небе прашен и неизмит, но с пулсиращ из тесните улички делник, с полуразрушени църкви и джамии, но и с приветливо отворени дюкянчета и кафенета... Старият турски мост беше „прекрачил” Призренска Бистрица, която се виеше като тънка мътна ивица из целия град. Качихме се на калето – първоначално Стефан Душаново, после – чак до 1912 г. – турско. Призрен легна като на длан пред очите ни. Гледайки керемидените покриви на ниските къщи, ми беше трудно да повярвам, че този град е в Европа, че този град заспива, събужда се и живее в ХХI век. Толкова омаен и вписан в планините наоколо ми изглеждаше този Ориент, толкова неизкореним.


Призрен, гледан от калето. В средата – Коритник. От тази планина според Васил Кънчов е започвал някога ареалът на българския език.


Разрушената сръбска църква от ХIV в. в подножието на калето. Тя е посветена на Св. Спас.


Призрен, 1925 г. Снимка: интернет

Продължихме по до болка познатия ми път към Джаковица и оттам към Чаф Морина – граничния пункт с Албания. Времето оставаше враждебно и мрачно – облаците се бяха наметнали като пепелява пелена върху цялата планина. Обичайната гледка към Шкелзен от границата я нямаше. За щастие поне не валеше.


Джаковица, 1925 г. Снимка: интернет

След границата подкарахме към Валбона без да спираме никъде. Искахме да пристигнем ранния следобяд, за да можем да подходим към Мая Грюк е Хапт. Това беше първата ни цел за това пътешествие. Идеята бе да оставим колата в края на долината и оттам за час-два яваш-яваш да се качим до поляната с изворче и катунче, където да опънем палатката. Така щяхме да си спестим едни 300 метра денивелация от изкачването до върха. Преди да тръгнем нагоре седнахме отново на по кафе да огледаме терена, да преценим условията, да усетим времето... Нямаше кой знае какви поводи за оптимизъм: парцаливите облаци се закачаха и откачаха от върховете, в редките моменти на видимост не виждахме ясни, големи следи от лавини, които да ни дадат някаква сигурност, но затова пък чухме една-две нейде в мъглата, а накрая закапа и дъжд.


Валбона в ранния следобяд на 1 май – без особени поводи за оптимизъм. Снимка: Ники

Стегнахме раниците под един навес, изчакахме дъждът да спре и потеглихме нагоре. Имахме ли какво да губим? Вече бяхме дошли тук и поне трябваше да опитаме. За късмет повече не валя и ние бързичко – за 50 минути – изприпкахме до поляната с изворчето и катунчето. Ники намери повече от подходящо място за палатката. Опънахме, наляхме вода и отидохме до широкия кулоар да огледаме колкото можем пътя за утрешната атака. Дори имахме слънце и видимост – снежната линия беше по-високо от миналата година, но не виждах грапавата следа на огромната лавина, която помнех и която ме караше да се чувствам напълно сигурен при изкачването на Мая Исмет Сали Бручай. Върнахме се и залегнахме в чувалите да вечеряме. Беше 19.30 ч. – значи имахме време да се понаспим след дългия път преди ранната атака към върха. През нощта обаче валя, после се оказа, че Ники е навил часовника по албанско, а не по българско време, за капак като се събудихме се позачудихме дали да атакуваме – така в крайна сметка тръгнахме чак в 04.45 ч. Бързо излязохме от гората и стъпихме на широкия кулоар. Запровирахме се през храстите и по сипеите, докато „хванахме” първия снежен език. Сложихме котките – да не носим мъртва тежест в раниците – и продължихме нагоре. В началото се сменяхме, после все по-често Ники беше отпред и „биеше” следи в прогизналия сняг. Нямаше нищо общо с миналата година – тогава снегът беше твърд, а аз далеч по-свеж и по-силен. Сега плетях крака бавничко, опитвайки се да спестя сили за върховия гребен. Наум благодарих на Ники, че просто върви нагоре. Почти не разговаряхме – нямаше за какво: пътят беше ясен, при нужда се разбирахме с жест или махване. На развиделяване облаците почерняха и се скупчиха над долината – времето беше на кантар, ние – не, решени да продължим и поне да опитаме.


Ники на фона на долината Валбона, малко преди изгрев.


И аз по същото време на фона на северната стена на Мая Грюк е Хапт. Снимка: Ники

След час и половина – което сега, когато пиша този пътепис, ми изглежда направо бързо – стигнахме точката, където пътят за Мая Исмет Сали Бручай поемаше наляво, а ние трябваше да хванем надясно към малко, стръмно, скалисто превалче. Тук аз поех щафетата за малко. Наклонът рязко се увеличи, но поне имаше прясна следа на лавина – за съжаление само дъска от пресния сняг. Поогледахме се – нямаше откъде другаде да минем, затова решихме, че основна лавина няма и не трябва да пада, навряхме се в кулоарчето под превала и запъплихме нагоре. Ники си извади сечивото и мина отпред, аз останах на щека отзад.


Излизането от кулоара. Снежният леко огрян ръб вдясно е превала. Снимка: Ники

Времето изглеждаше се стабилизираше – слънцето пробиваше облаците и огряваше снежните склоновете, което обаче повдигна въпроса с лавините... Трябваше да побързаме, беше вече 07.10 ч. Намерихме относително защитено място под едни скали и свалихме раниците. Ники „спретна” една установка за тях да не отлетят – я от вятъра, я от лавина. Набързо, между няколко глътки вода, набелязахме приблизителна линия на изкачването из кулоарите, взехме по една вафла, шоколад и малко ядки, аз – въжето, Ники – инвентара, и тръгнахме нагоре с по 2 сечива всеки. Спомените от Dom de Mischabel оживяваха – дотук градусите си съответстваха, но дали този маршрут щеше да е като Festigrat или щеше да е по тежък? Поне на пръв поглед изглеждаше така – наклонът не спираше да се увеличава, трябваше да избираме между няколко кулоара, защото скалата беше ронлива, снегът – прогизнал, а вероятността да ни „хлопне” нещо – голяма. Докато Festigrat беше сигурен, макар и страшно дълъг ръб, по който имаше натечен лед, но нищо не се цепеше, пукаше и продънваше.


Напред и нагоре. На фона на Мая Исмет Сали Бручай. Снимка: Ники

Ники водеше в кулоарите. Движеше се бавно, сигурно, спокойно и методично. Както и на Festigrat, и тук не се осигурихме нито веднъж – въжето си остана омотано около мен, инвентарът си остана закачен по седалката на Ники. Сигурно сме сбъркали – поне на книга е така, но тук беше иначе. Къде да направим установка? В ронливата скала? Как да я направим? С късите сечива в прогизналия сняг? Колко време щеше отнеме направата й? А слънцето, изтичащите часове и чакащите ни лавини? Ами, ако първият паднеше, колко ставаше факторът за втория и не отлитаха ли неспасяемо и двамата? А ако вторият паднеше, как първият да го задържи, щом дори не би го видял? Да, сигурно на теория сме сбъркали, но на практика други фактори предрешиха избора ни – доверието, което си имахме, психическата устойчивост да елиминираш рисковете и да се концентрираш върху възможностите, устремът и твърдостта да не се откажеш. И изборът ни се оказа правилен – успяхме да се качим и да слезем.


Излизането на гребена и проверката за козирки. Снимка: Ники

В предпоследния кулоар смених Ники – и двете му котки се откачиха внезапно и едновременно. Закачих ги за моята седалка и тръгнах към гребена. От всички предварителни проучвания и изчисления по снимки, ракурси, карти и пътеписи излизането на гребена означаваше край на трудностите – трябваше да се „слеем” с широкия полегат ръб, идващ от юго-изток, откъм Мая Гавнит, откъдето със сигурност бяха минавали хора. Горчиво беше разочарованието ни да видим, че нашата „премиера” продължаваше – пред нас се изправи насечен и тесен скално-снежен гребен. Починахме 5 минути, колкото да „превключим” на друг тип терен и тръгнахме.


Гребенът. Снимка: Ники


Началото на гребена. Снимки: Ники


Ники на последните метри – надали друг е минавал преди него оттук.

По гребена водих аз – бавно, внимателно и, според мен си, малко неуверено... от Атон през януари не бях ходил на планина, то ест цяла зима... Кота след кота, ивица разкашкан и цепещ се сняг след друга подобна ивица, скала след скала вървях нагоре, докато не видях снежна шапка с козирка, след която нямаше повече „нагоре”. Това беше върхът. Спрях на пет-шест метра от него и оставих Ники да мине пръв по девствения сняг – заслужаваше го за дебюта си в Проклетия. За мен беше достатъчно след всичките тези години, през които го гледах, мислех и жадувах, да стъпя най-накрая на Мая Грюк е Хапт.


На върха.

Защо да крия, бях щастлив. След Мая Йезерце 2693 м. и Джеравица 2656 м. сега стоях на Мая Грюк е Хапт 2630 м. и така „затварях кръга” на „Светата Троица на Проклетия” – трите върха над 2600 метра. Обикнах, обичам и все така ще обичам тази планина – дива, сурова, огромна, нелогична, ревниво пазеща тайните си, способна да ти дари щастие или да те убие.


Гледките от върха: на юго-запад – дългият 14 километра гребен Красничес и Жаборес. Първият връх е Мая Маде, най-високият – Мая Бриасет 2567 м.


На юго-изток, в далечината – Мая Хекураве 2561 м.


На юго-изток, „в съседство” – Мая Гавнит 2530 м.


На север – Мая Пецмарес 2461 м.

Беше точно 10.15 часа сутринта. Беше ни отнело 5.45 часа да се качим, от които 3 часа ни костваше „премиерата” из кулоарите и по гребена.
Заради тази премиера бях проучвал няколко години възможностите за изкачването на Мая Грюк е Хапт – преравях собствените си снимки, изравях от интернет други, търсех информация за изкачвания и техните маршрути, разпитвах местните хора, когато отивах и доколкото можех. Не беше лесно – събирах зрънце по зрънце. Дори самото име на върха има толкова варианти: Gruk e Hapt, Gruka te Hapta, Grikat e Hapura, Grika Hapet, Gryke e Hapt, Grykat e Hapeta… Намерих информация само за две предишни изкачвания – на членове от туристическото дружество „Пастрик” в Джаковица и на моя задочен приятел от Черна гора Борис Челебич. И двете бяха чисто летни. И двете следваха според мен дълги и нелогични маршрути, чиято единствена цел беше да заобиколят именно линията на „нашата премиера”. И двете бяха продължили по над 20 часа. Изкачването на членовете на „Пастрик” беше от юго-изток през Чаф Дроч (Qaf Droces), това на Борис Челебич – от северо-запад през безименен превал на гребена Красничес и Жаборес (Shaboret e Krasniqes, Majet e Zabores). Свързах се с авторите, за да получа повече информация и да разбера аргументите за техния избор на маршрут. Нищо от тях не ми се стори достатъчно основателно, за да се откажа от линията, която бях набелязал – просто ми трябваше човек, с когото можех да я направя, и, разбира се, късмет да успея. Мисля, че „нашата премиера” следва най-логичната, най-късата, с най-малка денивелация и най-елегантна линия към върха. Единственият й проблем е, че изкачването по нея е възможно само в края на пролетта – между средата на април и края на май в зависимост от зимата. Причината – през зимата кулоарите са пълни с лавини, през лятото – с каменопади. И в двата случая възможностите за осигуровка са нулеви. От друга страна „нашата премиера” е твърде трудна за нормален турист, но твърде лесна за нормален катерач, който освен това в съседство има на разположение цялата огромна северна стена на Мая Грюк е Хапт. Затова и смятам, че става дума за „премиера”. Разбира се, винаги съществува възможността за предишно изкачване – през 60-те в долината активно са катерили източногерманци, а по-късно албанци – но поне ние с Ники не видяхме следа от него: клин, лента, част от въже или друго.
Що се отнася до сравнението с Festigrat, Ники смята, че нашата премиера е по-трудна. Той й даде оценката за трудност, както и градусите по отделните участъци. Според мен нашият маршрут е по-рисков, но като цяло Festigrat е по-труден – по-дълъг, на по-голяма височина, с по-голяма продължителност.


Със синьо маршрутът на ТД „Пастрик”, със зелено – на Б. Челебич, с червено – нашият.


Вече почти бяхме стигнали палатката, когато най-накрая събрах смелост да попитам Ники дали ми дава правото да наименувам маршрута на нашата премиера и да го посветя на дъщеря си.
Благодаря ти, Ники, за съгласието.
Един ден ще й кажа.



Нашият маршрут, гледан от север, от Мая Исмет Сали Бручай 2530 м., 2 май 2013 г.


Един малко по-различен ракурс от север, от Мая Исмет Сали Бручай, 2 май 2013 г.


Нашият маршрут, гледан от северо-запад. Снимка: интернет


Нашият маршрут, гледан от запад, от циркуса Буни Йезерцес. Снимката е от 6 май, 2014 г. Автор: PSD Prokletije, Plav


Панорама на Красничес и Жаборес от запад. Снимката е от 12 април 2014 г. Автор: Б. Челебич

Тръгнахме надолу точно в 10.30 часа. Времето оставаше що-годе стабилно, но твърде топло. Трябваше внимателно да побързаме – пътят надолу винаги е по-труден от този нагоре. Най-вече психически – да не се отпуснеш по тесния гребен, да не се забързаш по стръмния склон, да не натовариш по невнимание крехкия сняг, да не се отчаеш от монотонната последователност на движенията... Ники слизаше пръв, аз на голяма дистанция – втори. Трябваха ни 2 часа да слезем до раниците – бавно, не по-малко изморително, изпотени и щастливи.


Ники по гребена.


И аз. Снимка: Ники


Ники в средната част на гребена.


И аз. Снимка: Ники


Ники в края на гребена.


И аз. Снимка: Ники


Кулоарът – Ники в „царството на 60-те градуса и настъпващата мъгла”.


Кулоарът – Ники в по-полегатата му част.

След като си взехме раниците ни оставаше само да се измушим през стръмното и тясно превалче и кулоарчето под него, да подсечем надясно и да влезем в широкия кулоар, където рисковете бяха далеч по-малко. Трябваше ни още мъничко концентрация, ослушване, оглеждане и премерена бързина. Този път аз вървях пръв, а Ники на голяма дистанция втори. След двайсетина минути бяхме в относителна безопасност далеч от тесни фунии, гребени и превали. Вече можехме да се усмихнем. До поздравленията ни оставаше не повече от час – колкото да излезем от широкия кулоар. Веднъж стъпили на „твърда земя” протегнах ръка на Ники и го поздравих – за успеха, за помощта, за доверието, за упоритостта, за всичко онова, което обикновено се казва без думи и бива разбрано без думи.


Из теснините на превалчето. Долу Валбона. Снимка: Ники


Ники откатерва някъде по средата на стръмния кулоар под превалчето.


Ники в „зоната на безопасност” на фона на долината. Ей я къде е Валбона! Колко му е до долу.


Най-накрая по широкия кулоар надолу, сред падналите наскоро лавини – спокойствие и радост след часовете напрежение нагоре и надолу. Снимка: Ники


Послесловът: северната стена на Мая Грюк е Хапт на слизане. Най-вляво е превалчето.

В 3 часа следобяд бяхме пред палатката. Напълнихме вода, разсъблякохме се, накичихме всичко да се суши и легнахме под един бук да похапнем. Небето почти се изчисти, така че можехме да гледаме масива на Мая Колата, докато ядем и почиваме. Но денят все още не бе свършил – трябваше да решим какво да правим: дали да подхождаме към някой следващ връх или да слезем при моите познати Алфред и Скендер в тяхното семейно хотелче. Така и не решихме нищо – замаяни от неочаквано хубавото време и внезапно споходилия ни успех, тръгнахме надолу чак към 5 часа следобяд. Пробвахме един или два черни пътя в посока Мая Бриасет, но те задънваха в гората. Вдъхващи надежда пътеки не видяхме. Чак към 7 часа вечерта бяхме пред Корсата. Все още беше светло, но вече нямахме време да подхождаме закъдето и да било. Качихме се в колата и отидохме в хотелчето на моите познати. Алфред го нямаше, но Скендер беше там – той обаче ни покани в неговия хотел, скрит в малка сгушена махала. Там вечеряхме и пренощувахме.


На слизане. Ники на фона на Мая Тат (Maja Thate) 2406 м. – цел за едно следващо идване. Защо не, след като има свидетелства за изкачвания.

Сутринта се мотахме до късно – бяхме решили единствено да подходим към някой връх, тъй като идващите от София прогнози не вдъхваха особени надежди. Вариантите бяха Мая Бриасет или Мая Бошит. Нашият домакин Скендер ни качи на джипа си, звънна по телефона, за да уточни пътеката и ни закара до предполагаемия подход към Мая Бриасет. Беше вече обяд. Времето си се кандилкаше на кантар – плътни облаци по върховете, тихо и топло в долината, без дъжд. Ние се юрнахме нагоре къде по пътека, къде без, пробвахме ту оттук, ту оттам из гъстата гора, за да разберем накрая, че всички бъркаме – и ние, и Скендер. Слязохме обратно в долината, седнахме да огледаме и да вземем някакво окончателно решение. Ники се съгласи с мен, че в такова мъгливо време с висока лавинна опасност да се върви по абсолютно непознат терен, търсейки неизкачван връх, е малко рисковано. Затова решихме да поемем към Мая Йезерце – маршрутът от Валбона е единственият, по който не съм се качвал на върха, но пък подходът и половината път ми е пределно познат от изкачването на Мая Поплукс. И което е най-важното – по него и то доста високо са изворите на Валбона. Бързичко „резнахме” остатъка от долината до селцето Рогам и „захапахме” пътеката към Чаф Валбонс. Точно в 14 часа опънахме палатката край изворите. И заваля. Легнахме, спахме, събуждахме се и чакахме – валеше и не мислеше да спре. Валя 12 часа – хубав плътен пролетен дъжд. Започнаха да падат лавините. В началото Ники ги броеше, после спря. Към 03.00 часа през нощта станахме, оправихме се и тръгнахме – най-сетне беше спряло да вали, но на небето нямаше ни звезда. Бързо стигнахме началото на широкия кулоар, водещ към Чаф Люгу Валит, от който трябваше да се отклоним нейде високо, да подсечем Мая Поплукс и да стигнем до Мая Йезерце. Ники отново вървеше отпред, но снегът беше още по-тежък, още по-мек, още по-прогизнал... Започнахме да се продънваме в цепки – челниците ни не стигаха дъното им. С всеки набран метър денивелация влизахме все по-дълбоко в облак, а в него циркулираше мокър сняг, от който прогизнахме и ние. Видимостта падна до няколко метра. Спряхме да обсъдим положението. Бяхме на 2100 м.н.в., имахме достатъчно време – беше малко преди 05.00 часа, имахме и gps-трак на маршрута. Но рисковете бяха твърде много, а на разсъмване и лавините щяха да започнат да падат, а ние дори нямаше да ги виждаме. Всъщност нищо нямаше да видим, освен накрая да се блъснем в металния кръст на Мая Йезерце...


Ники пред палатката малко преди да тръгнем надолу.

Такива решения не се вземат лесно – да се откажеш, да тръгнеш надолу, да обърнеш гръб на върха. Но не сбъркахме – още по пътеката към палатката започна отново да вали и не спря чак до 10 часа сутринта. Когато накрая спря, събрахме чевръсто палатката и бързо слязохме в долината. Дълго гледахме планината, пак пихме кафе и обмисляхме – слънцето печеше, но върховете бяха плътно забулени. Накрая простичко си казахме: „Стига.” Нямаше как да изчислим всичко, да го предвидим и да издебнем момента. Качихме се отново на Корсичката и потеглихме към дома. И отново не сбъркахме – точно излязохме от Валбона и пак започна да вали, но този път силно, проливно, безпощадно. Моята идея да отскочим до Пастрик отиде на кино, затова предложих на Ники да му покажа Дечанския манастир и Печката патриаршия. Речено-сторено. Първо се отбихме в манастира да разгледаме прекрасната му църква. Колкото и пъти да идвам тук, не ми омръзва – толкова истинско е усещането в тази църква. Купих едно кръстче за моята Вида и продължихме към патриаршията. Разгледахме я под зорките погледи на нещастните сръбски монахини – отиде ли си KFOR, те са първите жертви. Наближаваше 19 часа, все още беше светло, ситно валеше. Качихме се в Корсичката и не пуснах „геврека” до София. Всичко беше приключило.


Църквата в Дечанския манастир.


И тази в Печката патриаршия.


И малко история: някога, по турско време албанците са пазели патриаршята, както и Дечани. Снимка: интернет

Докато карах, мислите летяха през главата ми – нещо се беше променило. Не беше планината, бях аз. Бавно и трудно щях да свиквам с това напред във времето. Всичко друго беше както винаги е било. Проклетия си беше същата – преливаща от свобода и истина. Ники се оказа верен другар, комуто да имаш доверие – какво по-важно между хора. Корсичка пак издържа и не се предаде...


Просто Проклетия. Снимка: Andrea Pieroni, “People and Mountains in Kelmend” (documentation of a field study on traditional knowledge in the northern Albanian Alps)


Просто Мая Грюк е Хапт. Снимка: Alberto Pedrotti

Продължавах да карам в проливния дъжд, когато – както винаги става на път – някога отдавна прочетени думи изскочиха от паметта ми: „Ще оставя Сизиф в подножието на планината! Човек винаги намира отново своя товар... Но Сизиф проповядва висша вярност, която отрича съществуването на богове и повдига скали. Този свят, оставащ отсега нататък без господар, за него не е нито безплоден, нито жалък... Самата борба да достигнеш върха е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.”
Какво повече можех да искам?
Единствено да зърна дъщеря си.


La Pura Vida
Сря Май 21, 2014 2:57 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2207
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Поредния хубав разказ!
Ivan`Dinkov, като видя че си пуснал нов пътепис чак ме е яд да почна да го чета, като знам колко бързо ще свърши...

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Май 21, 2014 5:25 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
irina



Регистриран на: 16 Сеп 2007
Мнения: 745

Мнение Отговорете с цитат
Благодаря за споделеното!
Сря Май 21, 2014 8:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
fena73



Регистриран на: 16 Окт 2011
Мнения: 1742
Местожителство: Ст.Загора

Мнение Отговорете с цитат
Мда...пренасяме се в свят който няма да видим и няма да усетим по този начин...но дали го искаме или само като повечето хора казваме"блазе му!"???
както и да е...поздрави и честит ти маршрут на дъщерята!
Сря Май 21, 2014 9:35 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
aura



Регистриран на: 10 Сеп 2013
Мнения: 4

Мнение Отговорете с цитат
Най-напред, честито ви бебче - много се радвам за вас! Както и поздравления за поредния успех, Иване! Пътеписите ти са винаги толкова живи и емоционални! И снимките - невероятна красота! Щастлив си, че си от малцината, успели да се докоснат до нея!
Чет Май 22, 2014 2:06 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Планини, планини Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov