ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Bernina, Weisskugel, Monte Disgrazia, Piz Buin

 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Алпи Предишната тема
Следващата тема
Bernina, Weisskugel, Monte Disgrazia, Piz Buin
Автор Съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Bernina, Weisskugel, Monte Disgrazia, Piz Buin Отговорете с цитат
Тая година не беше като оная.

Нестабилно, кандилкащо се време... Нямахме ни един наистина чист, ведър ден, в който да шляпаш на воля из планината без да се озърташ какво пълзи по небето и да плюнчиш пръст дали и кога ще те хлопне. Нямахме ни една наистина мразовита, ясна нощ, в която да тръгнеш към два-три и с кеф да усещаш твърдия фирн със зъбите на котките си, чакайки студения, стоманен изгрев.

Бяхме по-неподготвени, пък и повече от миналата година... С две излизания през три месеца – едното по гребена на Атон през януари и другото по гребена на Мая Грюк е Хапт през май – надали бях във форма за Алпите. Ники и Павката бяха поканили Ники Рачев, за който казаха, че е катерил повече неща от тях. Надали ще обидя някого, но да катериш северната стена на Мальовица се оказа едно, а да качваш върхове в Алпите се оказа друго... Както казват съветските алпинисти, а те са непресъхващ извор на истината – трябва комплексна подготовка, сплотен колектив, кучешки инат за лошо време и много сланина. А ние имахме само два буркана чесън... В крайна сметка идеята да сме четирима, за да сме две свръзки, че да сме по-бързи според мен не сработи. Продължавам да мисля, че триото е оптималната конфигурация и в планината, и в джаза.

Но накрая всичко все пак се получи. Тръгнахме и се върнахме живи и здрави. Качихме 4 върха за 11 дни, пак напазарувахме армагани за близките си от Инсбрук, нашата китна алпийска столица. Още веднъж „отворихме прозореца” – и ни лъхна свобода, смисъл, и нищо не спираше волния поглед. А Стефан – като главен метеоролог на експедицията – получи в рамка с антирефлекс метър и трийсет дълга панорама на Monte Disgrazia.
Панорама, която дори ние не видяхме, въпреки че стъпихме на върха.

Така че всичко, което мога да кажа – както миналата, както по-миналата и т.н. години – е само едно: Благодаря Ви, другари.


La divina Grazia del Monte Disgrazia. Снимка: Павката
Сря Сеп 03, 2014 1:44 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Weisskugel 3739 m. Отговорете с цитат
В 03.30 часа през нощта на 4 август Павката ме натовари в колата, после натоварихме Ники и накрая Ники Рачев, когото оттук нататък в този пътепис ще наричам Новоники, за да няма объркване с „титуляра”. Както са казали старите римляни: първи по време, първи по право – prior tempore, potior iure.


Weisskugel гледан от север и хижа Branderburger Haus, първата половина на ХХ в. Снимка: интернет

Пътят до Алпите е известен и многократно описван. Тежка скука и бесен табан из тепсиите на Сърбия и Хърватска. Дори Словения с нейните спретнати замъчета и словенците с тяхната мечта да бъдат австрийци сред славяните вече са скучни. Всичко по пътя беше отработено и до болка втръснало – на коя бензиностанция да заредим, на коя има чешма, на коя – безплатна тоалетна, на кой тротоар е бусчето, където се продават винетките за Словения... След Караванкен се зачудихме къде да спим, но имахме достатъчно време и решихме директно да гоним нощувка някъде под Weisskugel (на италиански Pala Bianca). Набелязахме този връх още миналата година, докато го гледахме от Weissseespitze показващ се сред прелитащите по небето облаци. Изглеждаше повече от добре.


Хижа Schutzhutte Schone Aussicht (на италиански Bella vista), начална точка за изкачване на Weisskugel от изток, през 1938 г. Снимка: интернет


Weisskugel гледан както трябва – откъм долината на Kurzras, първата половина на ХХ в. Снимка: интернет


Човекът и планината # 1. Снимка: F. S. Smythe

Както и миналата година аз отговарях за проучването на върховете, намирането на тракове и всякаква допълнителна информация „по трасето”. Ники отново беше ковчежника на групата и пак с усмивка и честност изкара някой лев за наша сметка. Павката отново беше шофьора на отбора, който може да кара денонощно, ако се наложи. От многото варианти за изкачване на Weisskugel избрах този, който, разбира се, ни беше най-близо, но и встрани от хижи и маркирани пътеки, за да сме сами в планината. Оказа се скиорски маршрут, който свали категорията на изкачването от AD на класическо F+, но наистина не срещнахме човек, докато вървяхме. За първо аклиматизационно разтъпкване беше добре, макар че имахме да избухаме едни 1700 метра денивелация. Намерихме малък и много добре направен въжен парк а lа Коколандия малко преди курортчето Kurzras (на италиански Maso Corto). Там, под един навес, до който имаше тиха чешмичка, се събрахме всички и спахме като къпани след дългия път.


Kurzras в ранната утрин преди изкачването – без особени надежди. Снимка: Новоники

На сутринта не си дадохме много зор и станахме чак към 5 часа. Бърза закуска, кратък трансфер, малко чудене дали паркингът е платен, ако няма кой да ти вземе парите и в 6.30 часа позамислени поехме нагоре. Небето висеше оловно и бледо. Вятър, който да разпъди ниските облаци, нямаше. Оставаше ние да се качим над тях. Захапахме някакъв черен табан, който ни изкара до началото на дълга трогова долина, в чиито край се трябваше да е Weisskugel.


Терасите на троговата долина и остатъците от ледника. Снимка: Новоники

Тъжна гледка са австрийските Алпи през август. Ледниците умират пред очите ти, оставяйки изорани криви ниви с трошляци. Върховете самотно и сиво стърчат над тях с все по-трудно преодолим бергшрунд. И все пак от всички алпийски страни обичам най-много Австрия. Най-уютно ми е тук, най-подредено и човешко, най-приемливо като цени, ако щете. Може би просто трябва да идвам през юни. Подхванахме пътеката през долината, която беше досущ като нашите пътечки из Пирин. Приятен наклон край пенлива река. И така няколко километра до началото на ледника. Спряхме на последните камъни, натамънихме котки, седалки, инвентар и продължихме нагоре. Тук аз сбърках и уверено поведох експедицията в погрешна посока към погрешен превал. Корекцията ни костваше една хубава елипса по ледника след което започна търсенето на подходящ снежен кулоар, който да ни изкара на гребена. Павката го намери – тясна, стръмна и заледена ивица между скалите.


Алпийски пейзаж.


Нагоре към превала. Снимка: Новоники


Превалът. Снимка: Ники

Нито по ледника, нито тук се вързахме. Всъщност въжето така и си остана в моята раница през целия ден. От другата страна на гребена обаче нямаше ледник, а само пресен, навалял през нощта сняг. Леко неприятно подсичане по живи камъни и стъпихме на следващия ледник, който се беше изтегнал ниско долу под гребена. Weisskugel малко по малко започна да се открива. Но не беше никак близо. Междувременно беше настанала юнашка жега. Печеше немилостиво през облак – така че да изгориш тройно: от ледника, от облака и от директното попадение на слънчевите лъчи. Павката вървеше отпред и газеше разкашкалия се сняг, аз плетях крака втори, отзад Ники изчакваше Новоники. Отпред видяхме двете точици на някакви граждани. По-късно, когато следите нагоре свършиха, разбрахме, че тия юнаци са се отказали било заради мъглата, било заради зора. Наклонът не беше голям, теренът не беше труден, но велика, както казват братята сърби, мука jе било. Дали височината, дали липсата на форма, дали нещо друго, но пуфтях като зъбчатка по алпийски връх – бавно и с кратки почивки на всеки сто-двеста метра. Газех до коляно, не знам как е минал Павката – виждах, че и той не е много по-бърз.


Гледката от превала: Aussere Quellspitze 3385 m. Снимка: Новоники


По ледника след превала – Weisskugel вече се подава от облаците. Снимка: Ники


Weisskugel или по-точно предвършието му вляво. Самият връх е скрит зад него. Снимка: Ники


Почти същата гледка през 1929 г. Снимка: CAI Milano


Обратният поглед отгоре надолу: аз, Ники и Новоники, видяни от склоновете на Weisskugel. Снимка: Павката

Някъде към обяд родно българско време се добутахме до под върховата пирамида. Дотук бяхме вървели има-няма 4 часа. Чакаше ни стръмното излитане към върховия гребен. Стигнахме и него. Ники бързо ме настигаше, а Павката вече беше на няколко метра от железния кръст на върха, когато и аз захапах късия нащърбен гребен. Зад мен на почтително разстояние пристигаше Новоники.


Последните метри преди предвършието. Снимка: Новоники


Последните метри преди гребена. Снимка: Ники


Гребенът.


Същата гледка през 1929 г. Само кръстът все още не се е появил. Снимка: CAI Milano

Гребенът се оказа черешката на изкачването. Забравих умората и се занаслаждавах на премятането през скалите. После всички се събрахме на върха. Бяхме сами, облаците прелитаха точно както и миналата година отсреща на Weissseespitze. Стоях на върха и си мислех как преди 5 години дойдох в Австрия за първи път, а сега вече бях стъпил на четирите най-високи масива в тази страна: Grossglockner, Wildspitze, Grossvenediger, а сега и Weisskugel. Мислех си как човек, стига да си поставя съответни спрямо възможностите си цели и стига да има търпение, все някога стига до поставената си цел. Та нали не аз, а един пророк преди 13 века беше казал, че, ако планината не идва при теб, ти отиваш при нея...


3738 m. Weisskugel


Това беше другият ни вариант за изкачване – Ostgrat. Снимка: Павката

Постояхме, подсилихме се, поснимахме се и запрегнахме надолу. Точно след гребена срещнахме някакви чехи с килнати каски и дебели въжета. Благодарих им наум, че не ги срещнах по скалите и продължихме по следите си. Времето все така се кандилкаше – ту пекне слънце, ту загроби тежък облак като пред порой. Пуснах другарите отпред и лежерно му отпуснах края. Ядох сняг, снимах напровала, падах до насита. Като дойде нашето превалче с живите камъни, си събрах ума, изкатерих се, застанах с лице към склона на обратната страна, където беше тънката заледена ивица сняг. Откатерих я и забримчих надолу. Павката се търкаляше някъде далеч напред. Ники ме настигна и подкарахме заедно. Новоники беше някъде отзад. Тук вече небето се свъси и заваля – плътно и гъсто. Долината обаче се виеше до безкрайност надолу.


По долината в дъжда надолу.


Карта с изкачването.

Най-накрая и дъждът, и долината се свършиха. Цъфна слънце и ние се спряхме край реката за велик одмор. Нямаше закъде да бързаме – курортчето вече се виждаше в ниското, а и вече бяхме решили да спим под същия навес. Извадихме храната и накичихме околните камъни с мокри дрехи. Чак надвечер се изсипахме във Kurzras. Италианската буржоазия блажено отпускаше с леки разходки по асфалтираните сокаци на курорта, а децата й гонеха топка по изкуствената трева на няколкото грижливо оградени игрища. Прибрахме си колата без да платим – пак нямаше кому – и слязохме до Vermagt (на италиански Vernago) да изчакаме края на работния ден на въжения парк. Подслонихме се под стряхата на църквата, досами езерото, и запрелиствахме алпийската книжнина. Ники беше взел двете познати ни от миналата година Библии: едната за всичките четирихилядници, другата – за всичките интересни върхове из източните Алпи. А преди две години оттук беше минало нашето пътешествие със Стефан, когато качихме Similaun. Всичко си беше постарому – закътано и спокойно, стъкмено и подредено. Хубаво е човек да има къде да се връща, хубаво е човек да има какво да си спомня...


Човекът и планината # 2. Снимка: интернет

Накрая нагласихме плана за следващия ден и малко преди мръкване поехме за под навеса на въжения парк. Чакаше ни дългият път към Bernina…


Лека нощ. Снимка: Ники


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Сеп 03, 2014 3:52 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Сеп 03, 2014 2:02 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Bernina 4049 m. Отговорете с цитат
На сутринта отново станахме в 5 часа. Беше все още нощ. Хапнахме, събрахме шалтета и чувалите и се понесохме към Bernina. На километри пътят не беше дълъг, но из Италия се кара бавно и внимателно, так че отнесохме час и нещо, докато захапем Stilfserjoch Strasse (на италиански Passо dello Stelvio). Последващата проверка показа, че сме избримчили точно 60 „фиби” – за щастие 48 от тях са били на качване. Пътят се качва почти на 3000 м.н.в., а на самият превал се мъдрят ресторант, хотел, хижа и кантон, а досами тях – ледник. Докато се въртяхме из завоите пред нас неизменно стоеше внушително постоянно изплъзващият се Ortler. Но някой ден ще се качим и на него.


Ortler, видян малко преди превала Stilfserjoch (Stelvio).


И Ortler, видян от самия превал през 1860 г. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес


„Фибите” от южната, по-полегата страна на прохода. Снимка: Ники


И „фибите” от северната страна, началото на ХХ в. Снимка: интернет

Ала додето се дотъркаляме до Campo Moro, изходния пункт за Bernina, литнаха още два часа и кусур. Беше станало вече обяд и жегата се лееше из ведро. За капак пак усуках вярната посока и подкарах експедицията обратно по пътя да търсим пътеката от трака. За щастие впоследствие се оказа, че това е било мъдър избор и не ни се наложи да прехвърляме залудо някакъв превал на 3000 м.н.в. Все пак и този ден имахме да избухаме 1700 метра денивелация. Тежко се вървеше из горещината, а пътеката си караше почти хоризонтално из гората. За късмет поне имаше достатъчно вода – спирахме, плискахме се и продължавахме. Най-накрая видяхме в дъното на един тревист и сякаш безкрайно дълъг склон хижата Carate. Тук започнахме да качваме височина по-осезаемо.


Язовирът при Campo Moro. Снимка: Павката


Хижа Carate и посоката, от която идваме. Снимка: Ники


А така е изглеждала (или са си представяли, че изглежда) Bernina през 1870 г. Снимка: интернет

Точно над хижата имаше превал, след който светът изведнъж стана друг. Ширнаха се Алпите, изплуваха върховете, белнаха се ледниците... Само Bernina се гушеше невидима нейде зад тях. Спряхме се на едни камъни да обядваме и да зяпаме. Времето вече безнадеждно беше отекло – наближаваше икиндия . Добре, че другото време все още държеше – по небето плуваха сивкави облаци, но ние някак усещахме, че днес няма да ни вали. Хапнахме, снимахме и пак запрегнахме.


Гледката от превала над хижа Carate: от ляво на дясно Piz Roseg 3937 m, Piz Scerscen 3971 m, италианската кота на Bernina – La Spedla 4020 m, Piz Argento 3945 m, кота 3703 m. Снимка: Павката


Същата гледка преди почти 100 години. Ясно се вижда отдръпването на ледниците. Снимка: интернет


И още една – ледници на два етажа през 1920 г. Най-вдясно Piz Roseg. Снимка: CAI Milano

Беше ред да гоним следващата хижа с гръмогласното има Bombardieri, която беше кацнала срещу нас на един бая висок масив. Прецапихме две-три ледникови рекички, пийнахме още водичка и подкарахме баира под хижата. Всеки ходеше както му дойде – групата загуби единство, ритъм и комуникация. На хижата се събрахме, но после пак всеки тръгна откъдето и както реши. В тая жега и в тоя късен следобед това беше напълно естествено. Аз останах да вървя с Ники. Павката бухаше отпред с Новоники. Като свърши трошляка, нахлузихме котките и тръгнахме към очевиден превал по нещо средно между изостанал от зимата сняг и ледник. За късмет на тоя превал пак се събрахме иначе отново щеше да стане велико опущение и експедицията щеше да отплува в погрешна посока. Прехвърлихме се на друг превал и оттам вече видяхме големия ледник, който трябваше да ни закара под последната хижа Marco e Rosa на 3600 м.н.в., където смятахме да спим.


Параклисът пред хижата Bombardieri на фона на Cime di Musella.


Хижата Bombardieri и Monte Disgrazia над нея в облаците по пътеката към коварния превал. Снимка: Ники


Ники на превала – а сега накъде? Снимка: Павката


Експедицията жули по ледника. Снимка: Новоники


И класиците на същото място през 1912 г. Снимка: интернет

Само че ледникът тръгна надолу. Загубихме малко височина и тръгнахме по тепсията. Наоколо стърчаха шеметни върхове, от които бая близо до нас се бяха проточили сивите езици на изтекли каменопади. Скоро видяхме и малката точка на хижата, бодната на една отвесна скала. Доста височко беше – чакаха ни 600 метра денивелация, които изглежда щяхме да набираме почти вертикално. Добутахме се до широк и стръмен кулоар. Следите тръгваха нагоре през прясно паднала лавина. Ние ги последвахме. С всяка крачка ставаше по-стръмно и по-стръмно. Тук някъде трябваше да намерим via ferrata-та, по която да изприпкаме до хижата. За късмет видяхме някакви граждани да слизат по скалите, после видяхме и голяма алуминиева бояджийска стълба, завързана хоризонтално за камъните до кулоара. Внимателно подсякохме натам и стигнахме началото на via ferrata-та. Започваше вертикално. Нямаше място за всички ни – бергшрунда завършваше с бездънна пропаст между снега и скалата. Павката тръгна пръв, после аз, после Ники, накрая Новоники. За всеки случай щраквах карабинерчето за веригата, докато пъплех нагоре. Не знам колко време чоплих нагоре, може би половин час. Не беше трудно, нито опасно – каската така и си остана вързана на раницата – но имаше доста сняг. Чак по-късно, в къмпинга след Bernina, щяхме да разберем, че предишната седмица хижата Marco e Rosa е била затворена заради лавини, а качването до нея – практически невъзможно.


Хижа Marco e Rosa, кацнала на скалите.


Кулоарът, който измамно изглежда полегат, скалите с via ferrata-тата и хижата.


Подсичането към via ferrata-тата. Снимка: Ники


Павката и първите стъпки по via ferrata-тата.


Новоники и Ники в началото на via ferrata-та.


Новоники и Ники в средната по-полегата част на via ferrata-тата.

Скоро над мен изплуваха контурите на дървена сграда, после се показа някакъв млад ухилен германец. Педантично, възпитано и изчерпателно той ме информира за всички прозаични формалности по настаняването и ни покани да спим при тях в малката дървена къщурка, която всъщност беше старата хижа. Новата хижа се издигаше на 20 метра нагоре по снежния склон. След половин час всички членове на експедицията благополучно седнахме на единствената свободна маса в столовата. Планинарското съсловие пиеше горещ пунш, мачкаше готвено и се радваше на живота през прозореца, зад който слънцето мораво залязваше над Monte Disgrazia. Ние се зачудихме дали мястото ни е тук, но поради липса на друго седяхме, чакайки хижарят да дойде и Ники на своя позабравен италиански да му обясни нашия случай. С напредването на времето и разстилащата се из пространството топлина животът започна да става по-приемлив и по-примамлив, затова групата единодушно реши да хапнем и ние нещо от менюто на хижата. Цените бяха високи и днес вече без значение, но беше вкусно и питателно – така че никой от нас не съжали за направения тежък избор. В един момент обаче отпускането доби застрашителни размери, защото започна купуване на бутилки вода, докато в старата хижа, където в крайна сметка и за късмет щяхме да спим, аз топях сняг върху примуса канче подир канче. Вечерта падна, ние си събрахме такъмите в старата хижа, извадихме чувалите и легнахме по наровете да дремнем преди изкачването на Bernina. Аз трябваше да поспя дори повече, защото из пътя бях загубил един нокът на крака и на утрешния ден щях да куцукам със девет - болката се преглъщаше, но неудобството по скалите се беше факт. Угасихме светлините и всеки потъна. Изминал бе един дълъг ден с протяжен, но красив преход. Оставаше само времето да е с нас на сутринта, за да си напълним душите.


Monte Disgrazia по залез.


И ”нашата” мъничка стара хижа с Monte Disgrazia през 1953 г. Снимка: интернет

В 4 часа телефонът на Павката иззвъня и ние бързичко се изсулихме навън. Като за класическо алпийско изкачване се вързахме в две свръзки, макар че според една от Библиите на Ники до върха са 2.30 часа от хижата. Палнахме челниците и потеглихме нагоре. Аз вървях с Павката, Ники – с Новоники. Уви – не беше студено, нито ясно. Над Bernina се беше залостил плътен облак, който мачкаше ентусиазма, скоростта и надеждата. Поне бяхме сами – само нейде далеч по ледника откъм Швейцария се виждаха светлите точици от челниците на други баир будали. След първите петнайсет минути наклонът се изопна нагоре. После в мъглата призрачно се появиха първите скали. Позачудихме се откъде трябва да ги подхванем – следи имаше навсякъде наоколо. В крайна сметка се измушихме през стръмен заледен улей колкото да се зачудим отново дали да катерим директно изпречилите се скали или да ги подсичаме, както показваха следите. Според мойте предварителни проучвания трябваше да резнем направо и нагоре през камънака. За късмет при трима кьорави поне Новоники извади очи и в развиделяващото се утро съгледа клинове по скалите. Павката пое водачеството и аз се закандилках отзад.


Първото изкачване на Bernina през 1850 г. Снимка: интернет


Павката по скалите.


По гребена. Снимка: Ники

Беше неочаквано и адски приятно – скалата не беше студена и се пендечех по нея с голи ръце, на всеки 10-20 метра грамотно бяха набоцкани клинове я с майон, я направо с малка верига, камъкът беше здрав и почистен от многото минали хора, Павката си чоплеше сигурно отпред без да пада или да опъва въжето. След челните скали излязохме на тесен снежен гребен и окончателно влязохме в гъстия облак. Странно – били сме заедно с Павката по Стражите, Кончето и Джамджията зимно, сам съм шляпал по Котешкия, Средоноса и Яловарника пак зимно, но тук, на тоя тънък снежен гребен не се чувствах съвсем сигурен. Сигурно и Павката е усещал нещо подобно, щом ми каза: „Тука не можем да падаме”. Когато се връщахме от върха пак обсъдихме казуса – отговорът беше в мъглата: всичко се сливаше в едно гъсто мляко и просто не се знаеше къде е снегът, къде – въздухът. Гребенът ни изкара на някаква кота, след което тръгна надолу. На връщане, когато нямаше мъгла, видяхме и разбрахме, че това е била италианската кота на върха, която се нарича La Spedla (4020 m.), а целият гребен носи името Spallagrat. Продължихме нататък, но нито виждахме, нито чувахме другарите. Спряхме да ги изчакаме, но вместо тях от облака изплува eдин симпатичен bergfuehrer със своя клиент. След 10 минути Ники и Новоники пристигнаха и всички заедно продължихме нататък.


„В часа на синята мъгла” – Ники и Новоники изплуват по гребена.


Ники и Новоники на фона на италианската кота на Bernina – La Spedla.

И – о, чудо – облаците взеха да се разкъсват. Bernina цъфна на 100 метра пред нас, ледниците отдолу се видяха, температурата скочи, настроението – още повече. Бавничко запъплихме към върха – зад нас нямаше никой, а отпред нямаше смисъл да припираме bergfuehrer-а да си тръгва по-бързо. Искахме да сме си сами на Bernina. И така стана. Два часа и малко след като тръгнахме, стояхме щастливи на върха. Кръст нямаше, така че всеки можеше да си избере някой стърчащ камък и да се чучне на него – много място така или иначе няма. Снимахме се един друг и всички заедно, радвахме се и просто попивахме планината до насита. Никой не идваше след нас по гребена. Слънцето все по-напористо пробиваше облаците. Целият Spallagrat лежеше пред очите ни – тесен, елегантен, въздушен. Павката отиде да отгледа Biancograt, който беше сред обсъжданите варианти. Постояхме още малко на върха и тръгнахме обратно. А толкова не ни се искаше. Пуснахме Ники и Новоники пред нас и отплувахме с Павката бавно надолу.


4049 m. Bernina


Гледката от Bernina: от ляво на дясно Piz Scerscen и Piz Roseg. Снимка: Ники


Гледката от Bernina: гребенът Spallagrat. Снимка: Ники


Гледката от Bernina: ледникът Morteratsch.


Гледката от Bernina: малко суета на върха. Снимка: Павката


Piz Bernina


Точно същият ракурс през 1930 г. Единствената разлика е, че тогава на върха е имало триангулачна кота, чиито следи в камъка още се виждат. Снимка: CAI Milano


Човекът и планината #3. Снимка: Andre Roch

По гребена започнаха да се появяват черните точици на следващите покорители. Разминавахме се разумно и сигурно. Накрая стигнахме скалите, където се събрахме всички. Тук обаче някакви алпинисти бяха опънали корабни въжета и драскаха със зъби, нокти и котки по камънака нагоре. Повтаряха, че са “fast” и не мръдваха. Помислихме малко и започнахме да слизаме около и между тях. Резултатът – спестихме време, но оплетохме въжета и позабравихме за сигурността. Остана ни само заледеното улейче и после широкия стръмен склон надолу. Хижата вече ясно се виждаше. Мръднахме встрани от следите и спряхме да зяпаме. Времето беше прекрасно, тихо и ясно – цялата панорама на планината наоколо ослепително блестеше пред нас. Само във високото се кълбяха облаци, които криеха върха на Bernina.


Гледката изпод Bernina.


Същата гледка през 1952 г. и с пояснения. Снимка: интернет


Ники и Новоники на италианската кота.


Ники и Новоники по гребена на слизане.


И пак те по гребена на слизане.


Новоники и зад него Ники слизат по широкия стръмен склон към хижата.


„Нашата” мъничка стара хижа и нейният пазач. Снимка: Павката


Piz Bernina


От ляво на дясно: Bernina, Scerscen и Roseg в далечната 1890 г. Най-вляво снежният гребен е Biancograt. Снимка: Библиотека на Американския Конгрес


Карта с изкачването.


И класиците на фона на Bernina в средата някъде между 1890 и 1900 г. Снимка: CAI Milano

Накрая се изтърколихме до хижата, събрахме си багажа, Ники се разплати с хижаря и захапахме via ferrata-та надолу. Надявахме се, че както и предишния ден по камъните ще тече вода от разтопения сняг. Нямахме този късмет и след половин час се изсипахме на широкия стръмен кулоар, водещ към ледника. Тук отново всеки подкара както му дойде – кой бавно, кой снимайки, кой падайки... После избримчихме тепсията на ледника и лекото качване до объркващия превал. Малко след него вече се виждаше хижата Bombardieri, където отново седнахме на велик одмор. Побъбрихме дали да не се върнем по друг път, но никой не искаше да буха един излишен превал, който се виждаше от хижата, само за да го слезе от другата му страна. Подкарахме по познатата от предишния ден пътека надолу. Пак беше ужасно горещо, но по-лошото беше задухата, която се нагнетяваше с всеки свален метър денивелация. Ставаше все по-ясно, че скоро ще ни вали. Търкаляхме се надолу, пийвайки водичка от почти всяко поточе, и след два часа видяхме язовира на Campo Moro. Наближаваше 5 часа следобяд, затова решихме да останем да спим наоколо вместо да търсим нещо някъде по тъмно. Размятахме катуна около колата, навечеряхме се обилно, порадвахме се още веднъж на изкачването и опънахме палатките точно под язовирната стена. През нощта тя не се скъса, макар че обилно валя, но комарите ни скъсаха. Ала нищо вече не можеше да помрачи, смути или развали радостта и удовлетворението ни.


Човекът и планината #4. Снимка: F. S. Smythe


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Сря Сеп 03, 2014 3:56 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Сеп 03, 2014 2:30 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Monte Disgrazia 3678 m. Отговорете с цитат
Още докато слизахме от Bernina, възникна въпросът: „А сега накъде?” Първоначално смятахме да гоним Matterhorn по швейцарския гребен, но нестабилното време и многото пресен сняг в планината време правеха този вариант все по-съмнителен. От друга страна досегашният ни съвместен опит показваше, че не сме достатъчно бързи и сработени. За капак Новоники каза, че иска почивен ден. Така, вместо темпото да нарастне, то спадна. Понесохме се на запад в търсене на къмпинг. Намерихме го между Lago Maggiore и Lago di Mezzola. Задушно и влажно място, но мога да го препоръчам на всеки, защото, щом ни видяха, че сме баир будали, получихме отстъпка в цената и нормално, човешко отношение. А Ники, като единствен италоговорящ, получи специалното внимание както на съдържателката на къмпинга, така и на нейната дъщеря. Черешката беше, че къмпингът имаше басейн, към който неудържимо се юрнахме. Вечерта седнахме да обсъдим сериозно бъдещите си планове. Прогнозите за времето не бяха никак добри. Окончателно оставихме Matterhorn за друг път и се спряхме на Monte Disgrazia, който беше на един хвърлей място. Поне за мен този връх беше един отдавна лелеян мерак. Самотно стърчащ насред „собствен” масив, без друг висок връх около себе си, Monte Disgrazia обаче обикновено винаги е оставал в сянката на по-известните Bernina и Ortler.


Monte Disgrazia, началото на ХХ в. Нашият маршрут минава по десния, леко скрит от гребена ледник, докато излезе на широкия снежен превал вляво от върха и от него надясно по гребена до самия връх. Снимка: интернет

На сутринта картината не беше обнадеждаваща – дъжд. Който стана порой след като потеглихме към Monte Disgrazia. Но пак имахме късмет и, щом се изсипахме на изходната точка Preda Rossa, дъждът спря. Облаците се разкъсаха, слънчицето повторно изгря и Monte Disgrazia светна отсреща в дъното на долината. Подкарахме по ясната пътека нагоре. Всичко – ландшафт, пропорции и мащаб – ни напомняха за Пирина. Само бялото на снега, напръскано по снагата на Monte Disgrazia, подсказваше, че тази планина е бая по-висока.


Monte Disgrazia и сушащите се палатки, гледани от Preda Rossa. Снимка: Новоники


Меандрите на Preda Rossa, видяни от пътеката към хижата. Снимка: Ники


И цялата долина с Monte Disgrazia през 1950 г. Снимка: интернет

За по-малко от два часа пристигнахме на хижата. И бяхме единствените. Чак по-късно пристигна двойка италианци. Малка, адски уютна хижа с най-симпатичния хижар, който съм срещал. Казваше се Ицио и изглеждаше, а и се държаше като Жан Габен. В топлата, обшита с дърво, столова намерихме купища планинарски списания, които цял следобяд и вечер прелиствахме. Цялата експедиция се почувства добре и на място. Затова отново направихме един тежък от финансова гледна точка избор – платихме си пълен пакет услуги: вечеря, нощувка и закуска. Но никой не съжали – нито тогава, нито по-късно. Спалните помещения бяха чисти, подредени и миришещи на прясно отсечено дърво. Единственото, което не знаехме, беше истината за времето, което ни чакаше на сутринта. Нашият усмихнат хижар вече ни беше предсказал ясно и слънчево време, затова решихме да станем чак в 5 часа и да тръгнем към 6 часа.


Monte Disgrazia и Rifugio Ponti.


Същата гледка преди повече от 50 години. И тук ясно се вижда отдръпването на ледниците. Снимка: интернет


Панорамата от хижата: трите коти на Corni Bruciati.

Така и направихме. Изядохме си закуската и потеглихме по долината нагоре. Времето пак не беше студено, нито достатъчно ясно – облаци забулваха Monte Disgrazia, но Ицио беше махнал с ръка, докато ни изпращаше, и ни беше казал, че ще изчисти. Да, по-късно така изчисти, че за малко да ни очисти. Пътеката прехвърли върху челната морена и после стъпи на ледника. Натамънихме се с котките, въжето и инвентара и продължихме нагоре.


Павката и Новоники по ледника малко след изгрева.


Павката и Ники по стръмния склон малко преди превала.


Monte Pioda от другата страна на превала. „Доброто” време идва на талази.


Децата на Monte Disgrazia. На фона на превала в същото време като нас, но през 1931 г. Снимка: Bertolini

Вече бяхме решили да завъртим свръзките – аз с Ники, Павката с Новоники. Така на мен се „падна честта” вместо мойто си 30-метрово да нося 50-метровото въже на Ники. Ледникът стана стръмен, а времето не изчистваше, а захлупваше ли захлупваше. Monte Disgrazia изчезна от погледа и ние започнахме да се надяваме поне да не ни завали. Уви – заваля. Някаква каша между дъжд, суграшица и сняг. На седлото под гребена се сгушихме под едни скали да преценим дали да продължим. Продължихме. Павката и Новоники вървяха отпред, докато ние с Ники бримчехме по всички правила на съветския алпинизъм – бавно, на сигурно, ако трябва с междинни осигуровки и със смяна на водачеството. Теренът беше деликатен – мокра червена скала и мек разкашкан сняг.


Излизането на гребена. Снимка: Ники


Ники в долната част от гребена в един от малкото мигове „добро” време. Отпред Павката и Новоники.


И класиците по гребена през 1930 г. - с лекота и безгрижие в същото като нас време. Снимка: CAI Milano


По гребена. Снимка: Ники

Нагоре по гребена валежът се усили, преминавайки в ситен, набиващ се в очите сняг. Влизахме все по-дълбоко в облака и видимостта падна до 10-15 метра. Накрая дойдоха и гръмотевиците. Удряха съвсем близо. С Ники обсъдихме бързо и трезво въпроса, той остави всичко желязно без пикела до един камък, аз обаче забравих да сторя това и продължихме нагоре. Павката и Новоники ни чакаха под една голяма червена скала на завет от снега и гръмотевиците. И с тях заобсъждахме дали има смисъл да продължаваме – те не бяха много сигурни. Но аз вече вече виждах чучката на Monte Disgrazia сред прелитащите вълма на мъглата на по-малко от сто метра пред нас. И точно им я посочих с пикела, когато светкавицата удари и възпламени някакъв натрупан заряд... една волтова дъга се изпъна от близката червена скала и кацна на върха на моя пикел... а оттам потегли към следващата най-висока точка в пространството, която беше главата ми. Сигурно всеки е бъркал с пръст в контакта и знае какво е. Е, аз вече бръкнах и с глава. После Новоники ми каза, че него пък го е ударило в котките. Накрая всички все пак видяха чучката и се понесохме към нея.


„Със затворени очи” си бримча по гребена. Ако ще те удря гръм, няма да паднеш от камък. Снимка: Ники


Чучката на Monte Disgrazia и участниците в експедицията пред Cavallo di Bronzo.


Класиците в същият ракурс някъде в годините между 1880 и 1920. Снимка: големият Vittorio Sella

Оставаше ни най-усуканият пасаж от гребена – Cavallo di Bronzo или цепката между предвършието и върха. Той даваше AD-то на маршрута. Оказа се далеч по-лесно от очакваното – просто един голям почти гладък камък, от който не трябва да падаш. Не паднахме и след още няколко крачки вече бяхме пред върха. Павката ме пусна да стъпя пръв на Monte Disgrazia – толкова им бях говорил за тоя връх. От който никой нищо не видя и не разбра. Чевръсто се щракнахме и после бързо поехме надолу да не ни хлопне още нещо. За щастие докато с Ники каканижехме гребена, не удари светкавица, но пък не знаехме къде точно сме оставили инвентара. Разделихме се – той пое горната част, аз заплетох по скалите надолу. След няколко минути намерих железата и се развиках. Ники дойде и продължихме надолу. Павката и Новоники безвъзвратно бяха отпердашили към хижата – и правилно.


3678 m. Monte Disgrazia


И Monte Disgrazia с Ники.


Човекът и планината #5. Снимка: интернет


На върха няма кръст, а малка Мадона.

След откатерването на едни трошливи стръмни скали и ние стигнахме до превала и най-накрая се засилихме надолу по ледника. Тук се разделихме с Ники на 20-30 метра отстояние, така че, ако гръм удари единия от нас, да не иде зян и другият. И то почна да удря. Залягахме инстинктивно и тичахме надолу. По нас вече нямаше нищо сухо, дъждът си шуртеше на общо основание. Други идиоти наоколо нямаше. Излязохме от ледника, брахме страх по челната морена, че де факто е един щръкнал ръб и накрая стъпихме на пътеката към хижата. Щом я видяхме, дъждът се укроти и светкавиците млъкнаха.


Павката и Новоники тиктакат по гребена на слизане.


Класиците по гребена надолу през 1930 г. – без да си дават зор. Снимка: CAI Milano


Павката рипа по челната морена надолу. Снимка: Новоники

На хижата Ицио ни посрещна гузен, усмихнат и с протегната за поздравления ръка. Учудихме се защо, а Ицио простосърдечно ни каза, че скалите били пълни с желязо и никой не ходел на върха в такова време. Най-накрая и ние, „физиците”, разбрахме защо били червени скалите... Няколко души пристигнаха на радходка и всички, щом разбираха къде сме ходили, с лека усмивка казваха едно и също: „Complimenti”. После настана велик одмор и големо сушене. Така благо откарахме едни 4 часа, а се качихме и върнахме за 6 часа.


К’во да кажеш, к’во да правиш: Complimenti. Снимка: Новоники


Всички участници в експедицията заедно с дон Ицио по средата.


Фасада на къща в селцето Cataeggio – тук очевидно Господ помога при изкачавията на Monte Disgrazia.

Следобяд си събрахме нещата, простихме се с Ицио и получихме от гузната му съвест дар 3 броя фотопанорами на района да си гледаме удома това, което не видяхме на терен. После лежерно потеглихме надолу. Топло, слънчево време с чудесна видимост – такъв беше краткият ни път до Preda Rossa. Само Monte Disgrazia така и не се показа в този ден и си остана скрит в облаците. В селцето Cataeggio някакъв светец имаше празник – всички къщи бяха обточени с жълти и сини ленти и панделки, народът празнуваше и като разбереше къде сме били само поклащаше глава и цъкаше с уста. Беше вече късен следобед, нямахме кой знае колко време, затова подкарахме обратно към познатия ни къмпинг – според прогнозите времето така и не искаше да се оправя. Пристигнахме и по отработена процедура опънахме, къпахме, вечеряхме и скромно отпразнувахме крупния успех в лафката на къмпинга, където още по-скромно почерпих всички участници в първото българско изкачване на Monte Dosgrazia. Бяхме разбрали този непоклатим факт от Ицио, който беше хижар от 45 години, а преди него такива са били баща му и дядо му. И никой от тях не беше чувал, виждал или патил от българи.


Човекът и планината #6 (на фона на Monte Disgrazia). Снимка: интернет


Карта с изкачването.


Последната промяна е направена от Ivan`Dinkov на Чет Сеп 04, 2014 10:29 am; мнението е било променяно общо 1 път
Сря Сеп 03, 2014 3:12 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Piz Buin 3312 m. Отговорете с цитат
Лошото време съвсем сви възможностите ни за избор на върхове. Вечерта в къмпинга, докато се черпехме, Стефан заби от София последния градинарски пирон в ковчега на експедицията и торпилира всеки помисъл за ходене в Швейцария – на по-следващия ден щеше да се изтупа „юрган” из целите Алпи: между половин и един метър пресен сняг и температури от минус 20 градуса. Така всички варианти за гребени и кулоари си останаха в бъдещето и на хоризонта най-накрая грейна Piz Buin. Още миналата година, докато се връщахме от Dom de Mischabel, обмисляхме изкачването му. Сега отново се понесохме натам сред поредната порция целодневен дъжд. За щастие поне успяхме да изсушим криво-ляво палатките на сутринта в къмпинга. По пътя минахме през Passo del Bernina, като за малко не се сблъскахме със знаменития Bernina express на едно кръстовище в Tirano. Павката леко, бавно и внимателно жулеше по фибите на прохода, после минахме под Piz Buin и започнахме да го заобикаляме, за да му подходим от Австрия.


Безрадостната гледка към Silvretta Stausee. Снимка: Новоники


Язовирът в началото на миналия век. Снимка: интернет

Късния следобяд подкарахме по платения път към Bielerhohe. Не спираше да вали и вече започна да се прокрадва съмнението дали и Piz Buin е изпълнима цел. Пак имахме късмет и надвечер най-накрая спря. Стъкмихме се набързо под един крайно недостатъчен навес и поехме по пътя край язовира Silvretta Stausee. До самата хижа наистина си е път, макар и не разкалян и разоран като нашите черни пътища. Шляпахме си бавничко – облаците си висяха по околните върхове, криеха всичко и не даваха никаква надежда за утрешния ден. Междувременно пак почна да вали и така си остана до хижата – ту шурне за малко, ту се спре за малко. За няма и час обаче стигнахме – точно когато падаше вечерта.


Gross и Klein Piz Buin, гледани от язовира в началото на ХХ в. Снимка: интернет


Wiesbadener Hutte и Piz Buin вдясно горе, скрит от облака. Снимка: Новоники


Целият масив на Piz Buin по залез.

Хижата се оказа бижу: чиста и спретната, с приветлив, отзивчив и немързелив персонал. Както навсякъде в Австрия цените бяха чувствително по-ниски от тези в Италия, Франция и Швейцария. Поради всички тези причини групата отново взе решение за харчлък, седнахме на една маса и всеки си поръча по нещо, а Ники най-много, понеже сервитьорката се оказа от Шамони и той най-накрая можа да пофлиртува на френски. При мен обаче нещата не отиваха на добре – към падналия нокът се добави продънен стомах. Реших да стискам, пък каквото стане. Разбрахме се да станем рано, а станахме в 6 часа. Навън беше топло и влажно с видимост 20 метра, затова експедицията потегли на последния си поход отпуснато, вяло и немногословно. Цъкахме си лекичко по пътеката, а аз се зверех в машинката, за да не отечем по нормалния път, който прави гигантско ласо из ледника. Бяхме решили да минем през Wiesbadener Gratle, така че като за последно поне да се качим по един, а да си слезем по друг път. Умерихме разклона и се насочихме към ледника. Постепенно облаците взеха да остават под нас и дори видяхме слънцето, което освети върховете, ледниците и нашия маршрут. От подгизналите ни сърца рипна надеждата, че баш накрая ще вземе да ни огрее.


По ледника към Wiesbadener Gratle. Снимка: Ники


Слънчо.


И облаците почти под нас.


Нормалният път към върха през Weisbadener Gratle, нарисуван на пощенска картичка от 1938 г. Снимка: интернет

Не ни огря съвсем, но темпото се повдигна и ние уверено се насочихме по стръмнините на ледника към скалния участък, по който трябваше да излезем на превала под Piz Buin. Павката намери след кратко лутане висящото от някъде си въже и няколкото клина за траверс до него, след което тръгна пръв нагоре. Ние изчакахме, за да не получим някой камък – от всички маршрути досега тук каските изглежда щяха да са най-необходими, но никой не си беше взел. После се наредихме на салам и потеглихме по via ferrata-та. Ники вървеше отпред, после Новоники, накрая аз. Обаче пак заръмя – ситничко и напоително.


Ники в началото на via ferrata-та.


И Новоники. Само не виждам къде е въжето...


Човекът (с въжето) и планината #7. Снимка: интернет

По едно време клиновете, железните стъпала, висящите въжета и всякаква друга човешка намеса изчезнаха, но ние продължихме бодро по права линия из хлъзгавините нагоре. Ники боцкаше френдове, Новоники минаваше транзит, аз събирах всичко и дрънках като коледна елха. По едно време Павката се развика отнякъде и ние разбрахме, че като за последно неусетно и неуместно сме на крачка от премиера – маршрутът вървеше далеч вляво от нас, а Павката на превала беше една неголяма точка. Трябваше някак да траверсираме, но камъните оживяха, а около тях растеше тучна зелена и хлъзгава трева. Аз минах втори да не прогизна окончателно и да обсъждаме с Ники подходящата линия на движение. Павката от другата страна също викаше и насочваше. Накрая някак се измушихме от тая ситуация и се събрахме на превала, но ни костваше бая време и не по-малко внимание. Поне беше спряло да вали и пак се отвориха гледки.


Деликатните подсичания в погрешна посока...


...и доброто настроение от предстоящата глупава премиера... Снимка: Новоники


...докато Павката ни вика от превала.

Piz Buin бодеше пространстото пред нас – трябваше само да слезем от превала, да прекосим ледника и да захапем върховата пирамида. На снега сложихме котките, прибрах въжето и продължихме. Някъде долу по ледника вече се виждаха свръзките на по-умните от нас, които просто си пилеха по партината. На превалчето между Gross и Klein Piz Buin оставихме котките и всеки забримчи нагоре из трошляка откъдето и с каквато скорост му дойде. Аз си пълзях бавничко след Павката, но към края Ники ме настигна и като видя, че хуля целия свят заради блокиралия стомах, реши да ме чака. Накрая и двамата стъпихме на върха.


Ники и аз от другата страна на Wiesbadener Gratle, най-ниската точка на гребена. Снимка: Новоники


Новоники, Ники и аз бримчим по ледника малко преди Buinlucke, портата между Gross и Klein Piz Buin. Снимка: Павката


Buinlucke, Klein Piz Buin, свръзките долу на ледника, аз с червената антерийка, Ники – със синята и Новоники с черната. Снимка: Павката


Масивът на Piz Buin най-вдясно с Wiesbadener Gratle, най-ниската точка на гребена вляво.

Красив връх е Piz Buin – малка площадка с хубав дървен кръст и прекрасна гледка към развълнуваното море на ледници долу. За наш късмет стената от облаци си стоеше в Швейцария и само отделни парцали прескачаха границата, колкото да направят още по-хубави снимките ни. Ордата от стандартни покорители още чоплеше трошляка, така че бяхме сами. Наслаждавахме се на споходилия ни късмет и хапвахме шоколад. Останахме на върха поне половин час, записахме се в домовата книга и потеглихме бавно надолу, точно за да се разминем с прииждащите туристи.


3312 m. Piz Buin


Морето.


Панорамата от върха. Klein Piz Buin вляво.


Ники, Новоники и аз на върха, снимани от съседната кота по гребена. Снимка: Павката


Сбогом, Piz Buin. Сбогом, Алпи. Снимка: Ники


Тримата и планината. Снимка: сп. Хърватски планинар, бр. 3, 1938


Ники из трошляците на върховата пирамида на Piz Buin.


И аз с Новоники. Снимка: Ники

На превала си взехме котките и се пуснахме по партината да се кефим на ледника. Постепенно, неусетно и плътно влязохме в мъглата. Стана призрачно и прекрасно – цепките пристигаха пред очите ни внезапно, ние ги прескачахме, заобикаляхме и продължавахме надолу, а въжето си стоеше на сухо в раницата. Така се лангъркахме поне час, докато наклонът изведнъж не скочи и ние разбрахме, че трябва бързичко да излезем от ледника. Едно неприятно подсичане над бездънна кухина, в която шуртеше река, и стъпихме на твърда земя.


Gross вляво и Klein вдясно Piz Buin, Ники и аз. Снимка: Павката


И неизвестен класик на същото място в началото на миналия век. Снимка: интернет


Призрачната панорама на Piz Buin по ледника, Павката и Новоники.


В лабиринта. Снимка: Ники


Ники на фона на Silvrettahorn.


Gross и Klein Piz Buin между 1890 и 1900 г. Снимка: A. H. Tanner

Тук, по твърдата земя пак имаше пътека и пирамидки, появиха се и диви кози, след тях туристи, а накрая се видя и хижата, щом пак минахме под облаците. Стана топло и тривиално – имахме още половин час търкаляне надолу. И тук всеки от нас вървеше със своето си темпо. Един по един пристигахме на хижата, където гъмжеше от народ, дошъл за по чаша бира или кафе от Bielerhohe. Разхвърляхме дрехи и инвентар да се сушат и се присъединихме към щастливото човечество за по едно питие.


Дивите кози. Снимка: Павката


Хижата, долината и цветята. Снимка: Павката


Piz Buin и цветята от другата страна – швейцарската долина Tuoi, средата на ХХ в. Снимка: интернет

Пред очите ни си отиваше още едно алпийско пътешествие. За щастие виждахме какво си отива и сигурно всеки от нас по малко тъгуваше или повече съжаляваше, че е можело да бъде и иначе. Ние си отивахме, но поне планината оставаше. Аз благодарих комуто трябва за неочаквано хубавото време в този последен ден, както и за цялото пътешествие.


Piz Buin


Тримата и планината #2. Снимка: Andre Roch


Карта с изкачването.

Постояхме на хижата час и после се търкулнахме за още толкова до колата. Краят беше дошъл, идеше „юрганът”, но ние още не се бяхме отказали. Решихме да отидем в любимия ни от миналата година къмпинг в долината Kaunertal. Беше ранния следобяд, потеглихме и надвечер бяхме там. Всичко тук ни беше познато и мило, само небето стоеше над нас свъсено. Опънахме, хапнахме и легнахме с неизказаната надежда дали пък пак нямаше да ни излезе късметът. Уви, през нощта валя, на сутринта валеше и не мислеше да спира. По обяд и най-коравите от нас се предадоха и се взе решение за евакуация. Оставаше само да минем през Инсбрук и да се прошетаме по чаршията за армагани. Някак събрахме палатките в дъжда и потеглихме. В Инсбрук поне не валеше, но както обикновено беше пълно с японци, корейци и всякакви други, дори българи. Седнахме с Ники с „нашето” си кафене от миналата година, което пък открихме със Стефан по-миналата година... После всеки от нас напазарува каквото и комуто беше решил и тръгнахме към следващия познат ни къмпинг, този в Berg am Drau. Само че пак заваля, а междувременно вече се мръкваше, затова Павката реши, че отново ще кара направо за България. Видяхме Луната чак в Хърватска. Както винаги в тази страна и в Сърбия сякаш не вали, няма облаци и не е студено. Ако имаха и планини, сигурно щяхме да ходим само там. Нощта напредваше, километрите си се нижеха, ние нещо си бърехме колкото Павката да не заспи. Нямаше еуфория, нямаше и потиснатост... Може би вече и ходенията ни до Алпите бяха станали навик, за щастие все още приятен. Всеки отвътре си преживяваше своето и теглеше калема на равносметката. Моята не беше съвсем радостна – слаба форма, тежък семеен хомот, щастливо бащинство. Нямаше ги думите на Джервазути за смисъла. От тонколоните се източи черния хумор (или по-точно самоирония) на Виктор Цой, който се оказа добър епилог, апостроф или епитаф (в зависимост от това кой как го чува) на още едно пътешествие към смисъла, мълчанието и планината, което приключваше:


Другарите и планината.



Сегодня кому-то говорят: «До свиданья!»,
завтра скажут: «Прощай навсегда!» –
заалеет сердечная рана.
Завтра кто-то, вернувшись, домой,
застанет в руинах свои города...
Кто-то сорвется с высокого крана.

Следи за собой, будь осторожен!

Завтра кто-то утром в постели
поймет, что болен неизлечимо.
Кто-то, выйдя из дома, попадет под машину.
Завтра где-то в одной из больниц
дрогнет рука молодого хирурга.
Кто-то в лесу нарвется на мину.

Следи за собой, будь осторожен!

Ночью над нами пролетел самолет,
завтра он упадет в океан –
погибнут все пассажиры.
Завтра где-то, кто знает где –
война, эпидемия, снежный буран,
космоса черные дыры…

Следи за собой, будь осторожен!
(един друг свят е възможен)




La Divina Grazia del Monte Disgrazia.
Сря Сеп 03, 2014 3:48 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
igurbev



Регистриран на: 23 Авг 2008
Мнения: 2406
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Дам, поредната много силна изява. Каквото и да кажа, все ще е малко ...
Сря Сеп 03, 2014 9:11 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
Speedy



Регистриран на: 29 Ное 2006
Мнения: 2551
Местожителство: Неврокопъ

Мнение Отговорете с цитат
Браво момчета. Нямате грешка. И на красиви и качествени кадри се нагледах. Ей това май ми е фаворита...



_________________
Пирин - географски и етимологичен речник
Пирин - пътеводител
Сря Сеп 03, 2014 10:11 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла ICQ Номер
tortomanin



Регистриран на: 20 Мар 2013
Мнения: 1509
Местожителство: Хасково

Мнение Отговорете с цитат
Още много успешни години!
Чет Сеп 04, 2014 4:42 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
mislesht



Регистриран на: 29 Ное 2006
Мнения: 3413
Местожителство: Пловдив

Мнение Отговорете с цитат
Чета и все повече ми харесва!

Може би не ви е изпекла светкавица, защото вечерта сте си подредили чувалите вероятно по фън-шуй(гледам снимката)! Mr. Green

_________________
Две неща движат този свят - инатът и шубето.
Пет Сеп 05, 2014 1:06 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла ICQ Номер
corbin



Регистриран на: 27 Сеп 2010
Мнения: 84
Местожителство: София, България

Мнение Отговорете с цитат
Ама че късмет - да попадна на този чудесен разказ, малко преди да тръгнем към Дисграция! За средата на октомври сме го замислили, ще видим доколко планината ще бъде благосклонна към нас... Още веднъж, благодаря за разказа и снимките! (^_^)
Сря Сеп 10, 2014 1:53 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
Ivan`Dinkov



Регистриран на: 26 Юни 2012
Мнения: 213
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Желая Ви успех.
Ако имате нужда от допълнителна информация - питайте.
Сря Сеп 10, 2014 1:50 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Пчелата Жужа



Регистриран на: 29 Окт 2013
Мнения: 837

Мнение Отговорете с цитат
И изявата, и разказът - висока класа.
Благодаря за уважението, което ни оказваш, като споделяш с нас.
Сря Сеп 10, 2014 9:07 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
t.hristov



Регистриран на: 23 Юни 2010
Мнения: 1057

Мнение Отговорете с цитат
Силно съм впечатлен от този пътепис, който изчетох с затаен дъх.

Нека успеха и радостта бъдат с Вас !
Сря Сеп 10, 2014 9:23 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
AndreyP



Регистриран на: 04 Юни 2014
Мнения: 1

Мнение Отговорете с цитат
Браво на вас! Имах удоволствието да се кача на Бернина по същия маршрут преди две години. Много красиво и въздушно място. Поздравления за всикчите изяви и снимки.
Андрей


Сря Сеп 17, 2014 4:24 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » Алпи Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov