ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ
всичко за планината
Регистрирайте сеТърсенеВъпроси/ОтговориПотребителиПотребителски групиВход
Е-8 2014:Може би някога и за това ще е приятно да си спомням
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6  Следваща
 
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-8 Рила-Родопи Предишната тема
Следващата тема
Е-8 2014:Може би някога и за това ще е приятно да си спомням
Автор Съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Оптимистът отива до прозореца всяка сутрин и казва: "Добро утро, Боже!"
Песимистът отива до прозореца и казва: "Боже, пак е утро!"
Хорас Джексън Браун


През нощта на няколко пъти се будих и въпреки че не треперих бях на границата да ми е студено. На един два пъти като се обръщах даже си помислих, че ми е станало студено, но пак се загрявах и заспивах. В далечината примигваха светкавици и все си мислех, че следващото ми събуждане ще е от дъждовни капки, но при нас не валя. Отново имахме късмет. Smile
Станахме рано, на мен поне не ми се лежеше в студа. Бях се наспала и исках да ходя и да се стопля.
Така че в пет и половина вече гледах на изток, щракнах и няколко снимки за да не се налага да помня кога съм станала Wink



Стефан се спотайваше в спалния чувал на фона на Манчо. И аз не обичам да ставам рано, ама ми става студено, а на него не. За съжаление, трябваше да се подчини на волята на мнозинството и да стане въпреки ранния час.



Ето го и моето легълце. Снощи в тъмното доста се мотах докато го намеря, че уж поляна, пък нямаше равни места, а и кончетата бяха маркирали навсякъде, но улучих, беше ми удобно.



От Маришки чал до тук, това е първото равно място, на което може да се спи, имайте го предвид. Може би ще е още по-добре малко по-надолу до изворчето, но в онзи студ най-малкото което ми трябваше беше студена вода. Нямаше да си измия краката вечерта там, колкото и пари да ми бяха давали. Че за какво тогава са измислени мокрите кърпички? Wink
Уж бързахме да тръгнем, пък в шест и петнайсет още се мотаехме около раниците и снимахме изгрева…













Разбрахме, че Велина е мръзнала, защото спалния и чувал е много тънък. Пък и не беше си облякла повече дрехи. Хайде до тук иди дойди, ама още по-голяма грешка е, че не ни е събудила да помогнем, а се е мъчила цяла нощ. Това го пиша за да си вземе поука и да знае, че трябва да разчита повече на своите другарчета-планинарчета Smile Е, хайде и да не е на всички, но на мезейците със сигурност Wink

След като всички раници, включително и моята бяха събрани, а местността, кончетата и изгрева акуратно наснимани, тръгнахме на изток с бодра крачка. Не че толкова се бяхме ентусиазирали, а за да се стоплим.



Което бързо стана под благодатните лъчи на изгрялото слънце. Ееееех, винаги обичам слънцето, а дъжда само когато съм на сухо Wink



Десет минути след това стигнахме и до изворчето, за което не знаех че го има.



Викам на Стефан – Ти що не каза, че тука има вода?, защото той беше идвал наскоро преди това. Забравил бил. Ха, че как пък не забрави коя вапа каква е и че има Малък Манчо, а за изворчето забравил! Бре тая избирателна рилска амнезия! Very Happy
Велина си наля вода, а мен ме втресе само при мисълта колко е студена Sad



Оставихме зад гърба си Песоклива вапа, Юрушки чал…



и Манчовците…



На мен ми беше интересно много, защото това го бях минавала само зимно и изобщо все едно не бях, толкова беше различно. Спомням си обаче, че по същия начин се обърнах на мястото, откъдето се подава Манчо и снимах. Smile
За има няма половин час стигнахме и до седловина Заврачица.



Вълшебното място, където се срещат всички посоки, хижи и върхове Smile Три пъти съм била тука и все в сняг. Нямах търпение да видя тревата. И не останах разочарована, красота си е. Не мога да реша обаче дали е по хубаво зимно или лятно? Wink Ще трябва да го видя още по няколко пъти и по двата начина за да мога да преценя Very Happy
Ето ги пак Суха вапа, лека подаващия се Ковач, Песоклива вапа и Юрушки чал. Вдясно и надолу от Песоклива вапа е Ропалишкия циркус, към който вече втори ден гледахме и честно казано ми се искаше да съм там, а не по Е-8. Всъщност като се замислех колко сме минали, къде сме и колко ни остава, ми се искаше да съм навсякъде другаде, само не и на Заврачица Wink



А пък Кози връх познах, че е той след като попитах Стефан и той ми каза да не се излагам и как не мога да го позная и как си личи по всичко, че това е Кози връх. Ето го, зелен като краставичка и също толкова свеж в хладното юлско утро Smile
А пък Мусала срамежливо се подава зад него. Лелеееее, колко сме минали от вчера, и това под давлението на лошия-мезеец-дето-все-ни-юрка-Стефан Wink



То като се обърнах назад и от сутринта много сме минали, а коловете се редят, като тополите в един стар хит.



Само дето не са побелели от сняг, хихи, което толкова ме ентусиазира, че само се въртя около оста си, снимам, говоря си сама и доста късно забелязвам, че другите са дръпнали напред, захапали са Янчов чал и никой няма да ме чака. Sad



Някъде тук Тошко получи смс от Косьо, че са спали на Заврачица и сега са тръгнали и са на билото. Имахме някаква надежда че ще ни чакат там, но не би. Като се качвахме по склона на Ортачал I, ги видяхме няколко кола над нас. Със сигурност и те ни видяха, даже Тошко им извика и те ни отговориха, но не се спряха, горе също не ни изчакаха. Представям си какво са си казали – тези се качват бавно, я да си ходим в Рила без тях. Както и стана.
Да кажа, че това ни беше безразлично ще излъжа. А не ни беше, защото сме все хора, дето умеят и даже обичат да ходят в група и това поведение ни се стори странно. Та го обсъждахме, по-скоро с недоумение, отколкото с разочарование. Аз познавах Павел, с когото се виждахме веднъж да дари пари за маркировката, даже аз му бях казала за това наше ходене по Е-8, макар че после той беше писал на Тошко. Тошко и Руми не го познаваха на живо, но пък на Ком-Емине бяха ходили с Косьо. Стефан и Велина не познаваха нито един от двамата. Така че не можехме да съдим нито за мотивацията, нито за намеренията им, но въпреки това от любопитство, пък и защото щяхме да ходим с тези хора занапред, се опитахме да разгадаем плановете им. Smile Но предимно да се намираме на приказка, защото до края не можахме да разгадаем нищо Wink
Скоро обаче се оказа, че ще имаме друга тема… за най-тривиалното нещо, но в онзи момент за нас от най-голямо значение. За времето. От запад пак почнаха да прииждат някакви мъгли и облаци Sad А беше много стръмно за да им избягаме Sad



След като подсякохме Ортачал I, срещнахме човек и му се зарадвахме все едно сме били един месец в пустошта, а не се бяхме разминавали вчера с тълпите под Мусала. Поговорихме си, каза че се е намокрил вчера като се е качвал към Белмекен, ама не помня откъде. Каза, че не помни друг път толкова вода да е имало. Аз пък помня, лятото на 2010 година, валеше всеки ден, а баш на Белмекен се сля да вали и съм сигурна че във вили Костенец са виждали много туристи като мокри кокошки, ама толкоз мокри като нас тогава едва ли Very Happy
Та спирането за този разговор с човека окончателно ни отказа да преследваме другата група. Още повече, че към осем часа стигнахме и водопада и спряхме за закуска и разни утринни ритуали като миене на ръце, лице и зъби, ресане и прочие. Не разбрах това кой водопад е и дали изобщо има име или самата местност се казва Водопада. Както вече споменах нямахме карта на Рила и разчитахме само на информацията, която ни даваше Стефан Smile Аз каквато съм овца и му се доверявам сляпо, наистина можеше да се озова и в Ропалишкия циркус и да не се усетя Very Happy
А атмосферата се нагнетяваше в преносния и в буквалния смисъл – от изток също се заоблачи. Облаците се биеха за нас и всеки викаше – намокри ги и ти Wink



Въпреки това спряхме, то беше ясно че ще ни къпе, но поне да не е на празен стомах. И успях да се среша, че приличах на чума в главата. За последен път правя такъв преход с толкова дълга коса. То не се търпеше Sad







И тук да си кажа каквото ми тежи за онзи-лошия-мезеец-дето-ни-тормози-Стефан. Значи след всички приказки и уговорки как няма да се преуморяваме още първия ден, как планът който е публикувал не бил план, а просто изброяване на точките и времената между тях… та след всичко това се оказва, че намеренията на Стефан са били първата вечер да нощуваме тук, край тази вода. Е, нормално ли е това? С тежките раници от Боровец до тук, на един час след седловина Заврачица още първия ден? Че даже и натякваше, че не сме могли да стигнем. Sad
Четири часа до х. Мусала плюс два часа до върха плюс шест часа до Заврачица, ами то по пътеводител е дванайсет часа ходене и само човек като Стефан може да твърди, че това не е много като за първи ден и че е трябвало да вървим още. И само човек като мене може да му повярва преди това за пореден път, че няма да има натоварване първия ден. Така е, отдавна съм сигурна, че щъркелът е сбъркал къщата като го донесе, но нямам доказателства. Съдба! Wink
Но да си знаете – не правете това по Е-8! Very Happy

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Фев 28, 2015 1:26 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
„Дъждът продължаваше — жесток непрестанен дъжд, досаден, изтощителен дъжд; пороен дъжд, който заслепяваше очите, жвакаше в ботушите; дъжд, в който потъваха всички други дъждове и спомени за дъждове. Тонове, лавини от дъжд брулеха храсталаците, кастреха дърветата, дълбаеха почвата и отвличаха храстите. От дъжда ръцете на хората се бяха набръчкали като маймунски лапи; той падаше на твърди стъклени капки; и се лееше, лееше, лееше…”
Рей Бредбъри

Половин час почивка, а сигурно и два нямаше да ни е достатъчна. Wink През целия поход ни предпазваше от дълги почивки най-вече времето. Така и не стана достатъчно горещо или достатъчно сухо, че да се отпуснем и да си кажем „Ех, как ни се иска да си лежим тук цял ден!” Може да се каже, че времето беше с нас, макар и не точно както бихме искали Wink
Стефан каза да си налеем вода от тук, защото знаел за случай, когато някакви хора пили вода по-нататък по пътя и после имали проблеми. Не било сигурно че е от водата, но по-добре да се застраховаме, все пак едно разболяване още втория ден щеше доста да ни обърка плановете. Така че си налях, но не много за да не ми тежи, реших ако толкова ми се допие вода да рискувам. Макар че в тази влага и студ едва ли щях да изпия повече от литър за деня Sad
В девет без петнайсет Тошко и Руми вече слизаха надолу, последвахме ги и ние.



Когато Стефан беше минавал от Белмекен до Заврачица аз имах проблеми с последния си мъдрец и не успях да отида, затова сега въртях глава като ветропоказател и питах постоянно къде се намираме, колко остава и какво се вижда. Гледките бяха красиви по рилски, макар и угрозата от дъжд не само да не беше отминала, ами и с всяка изминала минута ставаше все по-реална. На нас ни оставаше само да минем колкото се може повече разстояние, преди стихията да реши откъде да се стовари върху нас.



Навсякъде имаше бели цветя, които дотогава бях виждала само в Пирин и присъствието им тук ме изненада приятно, приех го за добра поличба Smile



Още от водопада започнаха мочурищата. Винаги съм свързвала Рила с много вода, но тази година беше не много, а свръх. В началото се опитвахме да избираме къде да стъпваме, Тошко който вървеше напред криволичеше покрай пътеката, стремейки се към по-сухите места, но в крайна сметка под краката ни се чуваше равномерното „джвак, джвак, джвак”. И понеже мокър от дъжд не се бои, скоро смело стъпвах в локвите, усещайки как обувките ми се пълнят с вода. Мислех преди да тръгна да си купя нови обувки и сигурно щеше да ми е от полза, но едно ме домързя, друго не ми се даваха пари, макар и да беше ясно че нямаше да ми се размине. Хубавото беше, че всяка обувка имаше повече от една дупка, та водата не само имаше възможност да влезе вътре, но и безпрепятсвено да си излезе Very Happy
От време на време стигахме и до някой по-широк поток, като този



По-умелите като Стефан и Тошко прескачаха с пълно бойно снаряжение, а аз и Руми се щурахме покрай водата с надеждата, че някъде има по-тясно място. В крайна сметка сваляхме раниците и скачахме Smile Велина, пък скачаше направо без да се замисля, изобщо при нея думите и делата много се разминават. Тъкмо каже, че ще бави групата и хукне напред, та не може да я стигне човек. После почва да се вайка, че ще ни е в тежест, а докато я види човек е прецапала две три поточета. Уж и студено, пък краката и боси. Изобщо – да се пазите от такива мезейци, ще ги вземете в групата, ще се приготвите да правите добри дела и да геройствате покрай тях, но ще ви излязат криви сметките Wink
Като говорехме за боси крака, Тошко и Руми си бяха по сандали, първоначално се стараех да не ги гледам, че умирах от студ само като ги зърна, ама вървях повечето зад Тошко и нямаше как, най-удобно ми беше да гледам той откъде минава и да стъпвам в следите му, пък и добро темпо поддържаше. Накрая свикнах, само малко тръпки ме побиваха, особено след градушката Very Happy
Но ще стигна и до нея. Засега си вървяхме по подгизналата пътека, облаците се трупаха над нас, а гледките въпреки мрачното време не бяха лоши.



Макар, че тази снимка съм я направила не заради гледката, а по-скоро заради постройката, която се вижда в средата на снимката, може да послужи за ориентир. Защото и представа си нямам къде сме били и кой връх се вижда Very Happy

После идва поредната река. Процедурата се повтаря. Стефан и Руми снимат босите крака на Велина. Smile



Велинчето пък докато обяснява как това е нормално и не е трябвало да идва, защото ни е в тежест и хоп, хоп, вече е пресякла потока. Smile



Тошко демонстрира на Руми как се минава и зорко следи дали инструкциите му са разбрани. Smile



Пък аз под предлог че снимам минавам последна, защото ме е страх, освен ако Стефан който много добре ме познава не ме подбере с щеката Sad
Все още не вали, така че спираме и за кратка почивка





Докато групата се събере, почна да вали. Най-накрая, след толкова колебания планината е решила. И макар, че според Емо Чолаков „всяко зло идва от северозапад”, този път бурята дойде от североизток. Изненада ни, защото два дена облаците ни гонят по петите откъм Мусала, а пък сега го завъртя откъм Ибър.
Беше около десет часа, вървяхме от три-четири часа, почти през цялото време под угрозата от дъжд. Извадихме дъждобраните, най-накрая щях да изпробвам моя и още как. В началото само ръмеше.



После дойде вятъра, силния дъжд и накрая градушката. Гръмотевиците се сливаха със светкавиците. Стефан каза, че ще остане с Велина, качвахме се, а тя на качване е по-бавна. Аз, Тошко и Руми избързахме и слязохме малко надясно от пътеката. Инстинкта да се махнеш от високото, да се скриеш, да си в безопасност. Но не сме се паникьосвали, да оставяме щеки и раници и такива неща, дето съм чела че правят хората. На мен най-много ми пострадаха ушите, дори през дъждобрана много болеше.
Постепенно светкавиците разредиха, градушката също, остана само да ръми. Земята беше покрита с ледени топчета.





Бяхме слезли до някакви скали, чак тогава се сетих, че Стефан ми е казвал да не заставам до такива, че по пукнатините се оттича електричеството или нещо такова, не помня точно. Но така или иначе бурята вече беше отминала.



Тръгнахме пак нагоре, където се събрахме с другите. Пострадали нямаше, още втория ден получихме бойното си кръщение. Оттук нататък нямаше да има какво да ни уплаши Very Happy Всъщност имаше много работи, които да ме плашат, но нали смелостта е да правиш това, от което се страхуваш? Wink Я, колко умна съм станала от ударите на градушката по главата ми. Но спокойно, това ще се разсее още на язовир Белмекен, където и смелостта, и мъдростта се предават пред болката в краката и гладът, така че куцото и с двата крака магаре ще нададе страдалчески рев. Rolling Eyes

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Съб Фев 28, 2015 9:17 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Наядите в древногръцката митология са нимфи, които имат власт над изворите, ручеите, потоците. Те се отнасят към потомците на Океан и Тетида, наброяват до три хиляди. По думите на Хезиод "да не изрекат всички техни имена, не е по силите на никой от човеците. Знае името на потока само този, който близо живее"
Наядите са древни божества, заедно с хтоничните божества, те се споменават заедно със сатирите, куретите, корибантите и др. Те са пазители на водата и имат благодетелни функции. Има наяди-целителки и лечителки, къпането в чиито води лекува болести. Водите на източниците, обитавани от наяди имат очистващо и прорицателско въздействие и даже имат способността да даряват младост и безсмъртие.
Наядите се асоциират със сладката вода, докато океанидите със солената, а нереидите специално със Средиземно море, но тъй като древните гърци са мислели, че всички световни води са една система, които се процеждат във и от морето към дълбоките недра на земята, за да излязат чисти в изворите, има известно припокриване.
Същността на наядите е ограничена до техния извор или поток. Ако те пресъхнат, наядите умират.

от Уикипедия, свободната енциклопедия


Продължихме да вървим, дъжда ту пак почваше да вали, ту спираше, но общо взето времето вървеше към оправяне. Накрая окачихме дъждобраните на раниците уж окончателно, в небето пред нас започнаха да прозират сини ивици.



Преди градушката бяхме срещнали група руснаци спортисти, които бягаха по пътеката. Известно време се чудехме как са преживели бурята без дъждобрани и дали са добре, но пък това явно им беше част от тренировката, иначе нямаше да бягат в това лошо време. Стефан разказа, че предишния път е видял как качват Ибър тичешком и докъде са стигнали, така че повод за притеснение нямаше – хората бяха тренирани. Smile
Така в приказки за току що преживяното изпитание и какво ни остава да минем до края на деня неусетно подсякохме Ченгенечал II и се приближихме към Ибър.



Тук беше и най-мократа част от прехода в Рила. Това газене във водата според мен доста ни забави. Мисля си, че ако не беше то, както и бурята, все пак имаше шанс да стигнем до Юндола. Всъщност Стефан и Тошко може би и в онзи момент си правеха планове да приключим деня там, но аз си припомнях разположението на върховете по картата и макар да беше само 11 часа, не ми се струваше вероятно да успеем, въпреки че щяхме да подсичаме. Тайничко се надявах, че ако не вали пак, може да стигнем до язовира.
А тук на места даже и не личеше пътеката или беше толкова наводнена, че ходехме направо през тревата.



Имаше множество малки поточета, които в по-суха година навряно пресъхваха.



Както и по-големи, които прескачахме.



И още малки…





А един час след бурята слънцето ни се усмихна и се опитваше да ни изсуши, ако не чорапите, което беше невъзможно, то поне крачолите, което също се оказа невъзможно заради мократа трева. Тошко предвидливо си беше сложил гети, а Руми беше с водонепропусклив панталон, ама на мен като не ми се носеха дори няколко грама в повече и бях решила да не вземам. Така или иначе до края на прехода свикнах периодично някаква част от мен да е мокра, та само този ден ми правеше впечатление, после вече не Wink



В дванайсет без двайсет стигнахме до разклон и стълб с много табелки, в известна степен безполезни за хора без карта, защото надписите на тях се бяха изличили. Вдясно от нас беше местността Чалтъка, а езерото трябва да беше Чалтъшкото езеро (поне сега така гледам на картата, не твърдя че това го помня от тогава Wink ).





Всъщност ние не сме и обсъждали много имената, защото друго ни вълнуваше на това място. Бяхме изправени пред дилемата дали да продължим по червената маркировка или покрай Ортачал II да се спуснем директно към язовира. Имаше за и против, и за двете решения. За първото беше стремежът ни да следваме маршрута доколкото е възможно, както и това, че никой от нас не беше минавал по втория маршрут, а той не беше маркиран. (Малко по-надолу vladoff ме е поправил - има ЗКМ, така че го отбелязвам и тук, да не се заблуди някой заради мен. Извинявам се за неточността Confused ) Тук и през ум не ни мина, че имаме GPS, който Николай беше дал назаем на Тошко. Също така пътя вдясно ни се видя много мочурлив, видяхме хора с куче, които много внимателно се придвижваха между езерцата и потоците, значи щеше да се гази. А вляво по маркировката си личеше, че почваме качване и поне засега вода нямаше да има. За втория вариант имаше обаче важен аргумент – въпреки че слънцето се показа, облаците не бяха си отишли напълно, а това беше по-краткия път и съответно шанса ни да се доберем по-бързо до подслон, ако завали щеше да е по-голям. В крайна сметка надделя мнението да продължим по маркировката, пък каквото ще да става. Поне Стефан и Руми бяха твърдо на такова мнение винаги когато ставаше въпрос дали да сме по маршрута или да се отклоним и понеже аз слушах Стефан, пък Тошко отстъпваше на Руми, обикновено ставаше каквото те искат. Ние с Тошко бяхме малко според думите „Като си пееш, Пенке ле, кой ли те слуша…” Very Happy
Та речено-сторено, загърбихме по-лесното и тръгнахме към Каменити чал.



Хубавото беше, че наистина водата под краката ни намаля, лошото беше че равното свърши. Поне нямаше да качваме ей тоя красавец – Ибър – като руските спортисти на бегом. Всъщност изобщо нямаше да го качваме, само се наслаждавахме на гледката към него от различни гледни точки докато вървяхме през следващите часове Smile



От седловината Ушите само видяхме пътеката към Ибър, иначе ние тръгнахме надясно, да подсичаме Каменити чал.



Питах Стефан сигурно ли е че е това, защото вярно че беше чал, ама каменити не беше Wink Той ми каза да почакам и сама ще си отговоря на въпроса след малко Smile



Вярно, виждаха се някакви наченки на каменитост…



… обаче Ибър от тук по-заслужаваше да носи това име Smile



А се разкриха и чудни гледки към долината на Чавча, та се поспирахме да коментираме и какво се вижда в ниското.



Това също ни бавеше, както и факта че вървяхме от шест часа, а закуската беше толкова избледняла в спомените ми, че сякаш не беше била.
Със заобикалянето на Каменити чал се появиха и камъните, ясно има ги, но не от всички страни. То се оказа и че Сивричал не е само камъни.



Не знам защо, но аз винаги се опитвам да напълня непознатите маршрути във всяка една планина с камъни. Дори и Рила или Стара планина, за които знам, че има повече трева. Но след първия ми досег с камъняците на Пирин, психиката ми никога няма да бъде същата Sad
Тук намерихме равно място, на напечени от слънцето камъни, разпънахме дъждобраните да съхнат, а ние извадихме храната от раниците. Все пак се очакваше най-късно на другия ден сутринта да сме на Юндола, където имаше магазини, а повечето ни храна си стоеше. Много ходене, малко ядене, равносметката не беше добра засега. Confused Rolling Eyes

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...

Последната промяна е направена от Mariana1000 на Чет Мар 19, 2015 2:28 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Пон Мар 02, 2015 2:55 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Това, което сме изгубили,
единствено във битка ще си върнем,
ще го открием и ще го изгубим пак.
А може би не можеш да спечелиш.
И да изгубиш невъзможно е дори.
От теб се иска само да опиташ,
а другото е работа на друг.

Т. С. Елиът


Радостта ни от топлото и храната не трая дълго, слънцето се скри и веднага ни стана хладно. А над Ибър пак почнаха да се трупат облаци…



…и ние захапахме стръмното към премката между Каменити и Сивричал.





Горе малко се поизпотихме от мисълта, че ще качваме и тази стръмнина по коловете.



Но Стефан, на когото според мен му правеше удоволствие да ни измъчва, този път се смили над нас и ни успокои, че има подсичаща пътека, която минава доста по-ниско. Ето тук:



Поглед назад, към изминатото от Ушите до сега…


И още един поглед към Ибър… 2012 година посрещнах на хижа Венетица и едно от пожеланията ми към самата мен беше да кача Ибър. За съжаление това не се сбъдна нито през онази година, нито през следващите. Сега пак му се размина Sad



А ето го и водачът ни Тошко, който вървеше отпред и задаваше темпото.



За съжаление тук то доста беше спаднало. Качване, слизане, качване, слизане, денят почваше да ми се струва безкраен, а нямаше още един и половина. Все пак мога да кажа, че вървяхме добре, без да мрънкаме (много) и добре се разбирахме по всички въпроси до тук. Нямаше разногласия, а по-късно като направехме някой гаф, нямаше и обвинения. С моя трагичен опит все очаквах да ме изоставят, но Стефан вървеше отзад, Тошко отпред задаваше добро темпо и групата ни вървеше нормално Smile
По едно време Стефан нещо придоби лукаво изражение и почна да ме дебне с фотоапарата в ръка. Веднага разбрах, че има някакъв коварен план и застанах нащрек. Скоро разбрах и какъв е той – има скали за слизане и трябва да се снима физиономията на кака, когато ги види. Може би и клипче с протестите как няма да сляза от там Very Happy



Хехе, ама това не са пиринските камъняци, а рилски, които не само че са по-меки Wink ами има и тревичка между тях. Хич не ме е страх, или поне си дадох такъв вид и тръгнах надолу. Останалите също не ставаха за герои в сценария на Стефан, защото тях пък съвсем не ги плашеха такива неща Smile



Все пак слязох по-бавно от другите, няма какво да се лъжем, по такъв терен си бъркам краката и никой от тях не стъпва на правилното място. Тошко и Руми избързаха напред, докато аз се опитвах да не си настъпя копитцата едно с друго.



Направих и две снимки, докато си поемах дъх, под предлог че снимам (хората се задъхват на качване, а аз на слизане Wink )
Сухото езеро с Равни чал над него:



И Белмекен вдясно и зад Равни чал:



А това са скалите на Сивричал:



За щастие минаваме отдолу под тях. Дори Стефан вече беше престанал да предлага да минаваме през върховете Very Happy



Ето това е ръбчето с въжето, за което само бях слушала дотогава.



Тук поне въображението ми имаше право – наистина присъстваха камъни Very Happy Но ако живеех в свят сътворен от представите си, Рила щеше да бъде като Хималаите… поне Very Happy
Минахме и покрай една пряспа, Стефан мисля си наля вода от там. Коловете и въжето над нея не изглеждаха далече.



А от пряспата се изтичаше поредното поточе за прекосяване. Нямаше отърваване през онзи ден Sad



А пред погледа ни се разкри язовир Белмекен. Беше много близо в сравнение със сутринта, когато тръгвахме, но и доста далече от гледна точка на това, че не само трябваше да го стигнем, а и да го оставим зад нас до вечерта Sad



Преди всяка височина Стефан повтаряше „От тук нататък е равно”. Почнахме да се майтапим с тези думи. Не пропуснахме да ги кажем и като видяхме последния връх пред нас – Равни чал Smile Този път Стефан подличко премълча, че има подсичаща пътека. Според мен още го беше яд, че не можа отново да мине по въжето Wink





При стълба, на който пише 90…



… се отделя вдясно една симпатична пътечка, която спестява качването на върха на мезейците. А когато не са мезейци, а прости туристи, ще го качат Wink



Тук Стефан точно това обяснява




Пътечката наистина е симпатична, равна и скоро даже наклонена надолу, което ни прави много щастливи и се юрваме в безпорядък и кой колкото го държат краката, защото може и да беше красиво, но ни се искаше вече да приключваме с Рила и да наберем скорост и разстояние в главната си цел – Родопите Smile Затова и не забелязвах нищо около мен и искрено се учудих, когато усетих пръски по лицето си и обръщайки се да го кажа на Стефан, видях облаците надвиснали зад нас.



За пореден път извадихме дъждобраните, крива ни излезе сметката, че този ден няма да ги ползваме. А Белмекен вече беше пред нас, за него не ми беше жал че го пропускам, вече съм била на него Smile



Тошко и Руми ни изчакаха на Премката.



Тук се опитах да предложа на Велина да остане в хижа Белмекен. Тя съвсем се измъчи след две нощи безсъние, лошото време и съвсем не лекия маршрут. За нейна чест обаче, тя почти не се поколеба и отказа. Накрая вместо тя да иска да се откаже, а аз да я убеждавам да продължи, се озовахме в ситуация, в която аз настоявам да се откаже, а тя решава да продължи. Е, каза поне до язовира, но аз си знам, че там ще си намери превоз до Юндола както сме си говорили, ще се наспи, ще си почине и няма да изпусне и ходенето в Родопите. Smile И понеже вече само слизаме, виждаме гърба на Велинчето, после в далечината се мярка като пламък косата и, а накрая изчезва от погледа. Вяра да нямаш на мезеец, колкото повече се изморява, толкова повече търчи насам-натам и главно на изток Very Happy
Тошко и Руми също бяха отминали напред, аз си куцах по пътеката, Стефан остана с мен. Не беше късно, само три часа, но все едно бяха минали три дена за тези девет часа Smile Добре поне че дъжда пак спря да вали, макар и още веднъж да ни подлъга и да сваляхме и слагахме дъждобраните, този път беше окончателно (поне за следващите пет часа Wink )

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Мар 02, 2015 3:11 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Всяко нещо е скрито в своята противоположност — печалбата в загубата, дарът в отказа, честта в унижението, богатството в бедността, силата в слабостта… животът в смъртта, победата в поражението, могъществото в безсилието и така нататък.
Затова, ако човек иска да намери, той трябва да е щастлив, ако загуби…

Молла ал’Араби ад-Даркави, „Раза’ил“


Четиридесет минути по-късно обаче, минавайки покрай този овчарник, почнахме да се усъмняваме, че сме сбъркали пътя.



Нещо върховете не заставаха така както трябваше да бъде, освен това остана само синята маркировка, а червената се изгуби. От петимата ни никой не беше минавал тази отсечка между Белмекен и язовира, карта нямахме и всеки се помъчи да си спомни какво е чел, но не успяхме. Това се считаше за магистрална пътека, „по която няма как да се загубиш” (моят „любим” израз, който ми действа като червен парцал на бик) и в пътеписите си никой не беше многословен за нея. А ето че ние се загубихме. Е, всъщност не се бяхме загубили, всъщност знаехме къде сме, но бяхме загубили пътеката Very Happy
Иначе и тази пътека беше хубава, покрай реката имаше чудни места и цветя, но усещах как някои хора ще се издразнят, че не сме на червената маркировка Wink Така е, хитрата сврака с двата крака не пожела да пропусне върховете и да мине напряко към язовира при Чалтъка, но все пак загуби маркировката накрая Very Happy
Все пак решихме да не се връщаме назад само зарад едното сляпо придържане към маршрута, пък и наистина беше красиво там където минавахме Smile
Това че се бяхме събрали хора с добри планинарски умения и си имахме доверие един на друг, според мен ни изигра лоша шега тогава. Всеки разчиташе на другия да следи маркировката, а всъщност всички се наслаждавахме на приятното спускане и хубавите гледки. За маркировката никой не се сети, докато не стана прекалено късно. Sad



















При тази последната цветна градина се бяха спрели да ни изчакат Тошко, Руми и Велина, говорейки си с един говедар. Той окончателно потвърди това което вече си знаехме – имало е отбивка по-нагоре и сме я пропуснали. По тази пътека ще слезем до спортната база, а не до язовира. Предложи ни алтернатива – пътека, която излиза между базата и язовира, т.е. поне малко компенсираме объркването. Не разбрахме обясненията му и затова добрият човек се нае да ни заведе лично. Каза, че и без това щял да налива вода от някаква чешма там. Дали заради водата или за да ни помогне, но наистина тръгна с нас и ни поведе Smile



Пресякохме реката при каптаж…


… и след това по едвам забележима пътечка…





… стигнахме до тръби.



И след като повървяхме малко покрай тях самите ние видяхме долу пътя за язовира.



Добрият човек ни изпрати почти до асфалта, за половин час ни доведе до тук. Благодарим му! Smile



Вече беше станало пет часа, навсякъде беше мокро и нямаше възможност, а и време за почивка. Не знаехме колко далече е от язовира, но решихме да спрем, да починем и да хапнем там. Тръгнахме по асфалта, непрекъснато ни срещаха или задминаваха хора със ски (хаха, да, със ски, няма грешка Wink ) или колоездачи.





Тук заради асфалта краката ми окончателно сдадоха багажа и ходилата доста ме заболяха. Тези петнайсет минути, които сега виждам че сме вървели до язовира ми се сториха като цял час тогава Sad
От язовира бях малко разочарована. Имаше само някаква сергия, отсреща хора разположили се на пикник и никакви хубави пейки, маси и беседки.


Видяхме и къде излиза пътеката, по която щяхме да слезем, точно над сергията.
А многото вода по принцип не ме впечатлява, освен ако не е море Smile Това обаче не се отнасяше за Стефан и Руми, които веднага се хвърлиха да снимат.



Направих и аз няколко снимки, колкото да не е без хич и после като пиша пътеписа да мога и аз да кажа, че съм била на язовира Wink









След това седнах на оградата и нададох кански рев колко ме болят краката и че съм много гладна. Само дето Стефан не искаше да сядаме да почиваме тук, защото още си въобразяваше, че можем този ден да стигнем Юндола. През това време Велина спря едно бусче, ние се дръпнахме, аз се опитах да преценя дали да не си качим поне багажа, но понеже не знаехме докъде ще успеем да стигнем, а и хората не можеха да ни чакат до безкрайност да се чудим, бусчето тръгна с Велина и без раниците ни. Защо да ни е лесно, като може да ни е трудно Sad Понеже ми беше писнало от рилските амбиции на Стефан му казах да продължат, аз искам да почина малко сама и после ще ги настигна.



_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Мар 02, 2015 3:23 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
Реката може да смени коритото, планината очертанията. Човек не може да смени характера.

житейска мъдрост


Поседях десетина минути със свалени обувки в канавката край пътя, за да починат ходилата поне малко. После нарамих раницата и тръгнах и аз. Най-мразя ходенето по камъни, след това по асфалт и на трето място по макадам. По Е-8 ги имаше и трите Sad Ама какво да се прави, включих антимагарешкия инат и продължих Smile



Почнах да си броя крачките, това ми помага когато ме е страх или при болка. На 1000 крачки имаше чешма.



А на 2000 – още една чешма – Радкова, както и палатков лагер между дърветата.





Тук останалите ме изчакаха, беше станало шест часа, вървяхме вече час по асфалта и бяха преценили че е време за почивка. Седнахме от другата страна на шосето, малко по-нагоре от пътя, имаше дървета, пейки и маси. Добре поддържано всичко, личеше си че някой стопанисва тези места с грижа Smile
Седнахме, хапнахме, аз бях много гладна преди час, но сега вече нямах апетит, беше преминал. Все пак хапнах, то с яденето идва и апетита, дори накрая вафла за десерт Smile Пиинах и малко вода, макар че ми се стори много студена. Изобщо беше станало студено, не че се стигна до горещини през деня, но поне от време на време слънцето ни напичаше, а сега щеше да става все по-хладно с напредването на вечерта. Вече беше пределно ясно, че Юндола е недостижима цел, почнахме да обмисляме нова тактика къде ще се спи. Знаехме, че сме под Славов връх и има заслон преди хижа Христо Смирненски, но откъде – не мога да си спомня. На картите на Картография, които са почти толкова схематични колкото и тези за Е-3 го нямаше. Трябва да сме го видели на картата на Западните Родопи на Домино, която иначе е толкова тъпа и безполезна, че си я върнах така чисто нова, както я сложих в раницата, почти не сме я отваряли.
Повървяхме около половин час и го открихме – Пиздина вода. Заслон, чешма, от която човек наливаше вода в туби и майка мечка с меченце, ама не живи Very Happy







Ставаше за спане, въпреки че беше малко мръсно вътре.



Питахме човека с тубите, каза че хижата не е далече, пет километра. Лелеееее, тоя като е с кола знае ли какво са пет километра за облъскани мезейци в края на деня. Sad Стефан искаше да останем да спим в заслона, Тошко – да ходим в хижата. На мен ми стана студено и почна да ме тресе. Прииска ми се горещ душ и спане в легло. Обадих се, имаше свободни стаи, по 15 лева. Като се има предвид как съм чела, че хижата била хотел, не ставала за планинари, се оказа не точно така. За планинари може и да не става вече, но за мезейците е идеална Wink
А и хижарят каза, че е само на километър и половина от заслона, да не вярваме на другата информация Wink Това още повече ни обнадежди нас с Тошко и разочарова Стефан. Все пак тръгна и той с нас.
За половин час стигнахме до хижата, в осем часа. Изкарахме почти четиринайсет часов преход, както си и знаех, началото хич не беше лесно, за два дена минахме Рила. Тъкмо излязохме на откритото, което в описанието наричат Вълчи поляни, а на по-новите карти Куртово и пак заваля. Вече се виждаха някакви постройки наблизо, може би кошари, а може би хижата, така че решихме да не вадим дъждобраните отново, можеше само да преръми, да ни изчака да стигнем под покрив. Не ни изчака, последните пет минути заваля силно. Цял ден се опазихме, накрая пристигнахме в хижата мокри. Поне се успокоявахме, че ни чакат топла стая и сухи дрехи. Но хижаря го нямаше, той и по телефона ме беше предупредил, че ще се върне всеки момент, като дойде след десетина минути помоли да го почакаме малко, после ще ни настани.
Така че седнахме и зачакахме.



По едно време зъбите ми почнаха леко да потракват, реших да проверя какво става, влязох вътре и хижаря ме погледна с недоумение, според мен ни беше забравил Sad Но като видя жалкото ни състояние ни настани веднага Smile Бунгалото, което беше споменал се оказа съседната сграда, разделена на стаи с по две легла, всяка с баня. Веднага съблякох мокрите горни дрехи и се увих с одеялото. По-късно установих че парното работи, което ме изпълни с блаженство. Казах на Стефан че няма да вечерям, не бях гладна, по скоро исках да пия аспирин и да спя. Аз много лесно настивам и ме беше страх да не се разболея, че и да не се стигне до нещо по-сериозно като на Ком-Емине, макар че този път предвидливо си бях взела антибиотик, а не като там, да се мъча докато стигнахме Котел. Добре че не ми потрябва.
Стефан се изкъпа пръв и отиде да вечеря, банята остана на мое разположение. Изпрах си и дрехите, носени тези два дена, проснах ги на радиатора и потънах в удобното легло. Чухме се с Велина, стигнала е с бусчето до Юндола. Бях доволна, че е имала повече време от нас да си почине, да се съвземе от двудневния рилски преход и най-важното – че ще се наспи както трябва на следващия ден, докато ние се придвижим до Юндола. Каза ми, че се е запознала с Косьо и Павел. Реших че е добре, дето е станало така и че не е сама, без да подозирам, че всъщност това щеше да доведе до неочаквани усложнения. За тях обаче в разказа за утрешния ден, когато ще оставим Рила зад нас и ще тръгнем из различния свят на Родопите. Къде по-хубав, къде по-лош, но със сигурност интересен (поне там, където нямаше картофи Wink )
А тази вечер завърши с неуспешни опити за писане в дневника и разглеждане на картите, и непробуден, дълбок, много сладък сън Very Happy

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Пон Мар 02, 2015 3:32 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
ieronimus



Регистриран на: 30 Окт 2011
Мнения: 185

Мнение Отговорете с цитат
Хубав пътепис, позабавлява ме в събота вечер Smile .
Съб Мар 07, 2015 10:24 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
todor__x



Регистриран на: 15 Дек 2012
Мнения: 452

Мнение Отговорете с цитат
Изчаках да се появят и още снимки, ама ги няма нещо.
Продължавам нататък.

3 ден 28.07 понеделник х.Смирненски, курорт Юндола, с. Аврамово, Връх Велийца, с.Бозево, махала Кьоравци – нощувка

Заедно , По Родопската магистрала

Сутринта, ставане и тръгване, сравнително рано в 7ч. вече сме на път. За отбелязване, че беседката и чешмата до самата хижа, южно са също удобно място за бивак през лятото.
Продължаваме на юг по пътя, асфалта. След 5 мин. и през още толкова отново има чешми с беседки удобни за нощуване, а при дъжд и наложително да е там. Приятни места и чисто.

По нататък е с леко изкачване все по открито. Минаваме покрай постройки в дясно от запад.
Местността Кантара, след това е картофеното хранилище, има хора, но и кучетата са доста. Покрай автосервиз, всичко е било явно стопански двор, сега преустроени, но и рушащи се сгради.
Наблизо след това има разклон на запад към почивна база и връх, обозначени с информационни табели.
Гората е сравнително по-близо до пътя, още малко качване и слизане на юг към поляни. В дясно от запад има конна база, а в ляво от изток чайна-кафе/неработещо тогава/. База и ски-влек, предполагам местността Старина. Срещаме хора и се информираме за пътя нататък.

За Юндола можем да продължим по асфалта или по пътеката, която е след бариерата по черния път на югоизток и нагоре. Сверка с картите Е-8 е натам. До тук стигнахме за час.
Продължаваме по черния път, навлизаме в гората ,отначало е с плавно набиране на височина.
После става по-стръмно, но не е натоварващо, върви се спокойно и без почивки до билото.

Пътеката, пътя извива, ту от едната, ту от другата му страна. В началото маркировката бе слаба. После става хубава, разбираме от информационни-табели, че е обновявана по програма за еко-пътека. Докъдето стигнала боята, отлично и при кръстовища и разклони се открива бързо.
Проблем се появява при кръстопът със скала и табела за вода в дясно, на пет лъча е и тук.
Захвърлена кутия от боя, ясно е защо липсва марка повече. Пръскаме се по всички пътища да търсим и оглеждаме. Стефан тръгва по този който е най не логичния и чак до следващия му разклон, връща се и не е видял и той като нас повече марка. За първи път ще пробваме с GPS. Помощ от Ники.

Дзерим му се известно време, но младежите се справят доста бързо. Колкото и невероятно да ни изглежда показва, че трябва да продължим по този левия от който се върна Стефко. Пак е левия и при друга Петолъчка в Източна Стара планина. Сега се доверяваме на машинката.
Достигаме до разклона, докъдето е стигнало и момчето, сега вече 4 чифта очи виждат повече от един. Макар и слабо но има марка, а нататък си излизат и вървят. Грешно ама си е вярно тук.

На още едно място пак се чудихме за малко накъде сме и май беше преди това, защото маркировката бе хубава, но местото бе обрасло доста. На няколко места се спираме и да си откъснем по някоя ягодка, мамят, изкушават. След това повече проблеми нямаме, машинката е прибрана, ще я ползваме само при нужда такова ни е решението, да пестим и батерии.

Пътя нататък до Юндола е вече, почти само на слизане, с големи дъги, завои и серпентини. Има изровено на места, мокро, кално и глинесто, но сравнително бързо стигаме. Отнема ни все пак още 2 часа време, намираме 10, то лутането навярно е изяло 30 мин. По пътя сутринта, а и от снощи се чувах с Косьо, бяха решили да ни изчакат да вървим вече заедно. Видели се с Велина.

Пътя по който дойдохме, излиза на вилно селище. Има пряка пътека през него която извежда пак на асфалта идващ от Белмекен, който изоставихме. Дали по него е по-бързо пеш незнам.
Спускаме се надолу, друго кръстовище, в ляво за Велинград, в дясно за Разлог, центъра, среща. Най- накрая да се съберем все пак заедно.

Запознаваме се едни други с Павел и Косьо. Пазарим и закусваме тук при магазина. Велина я няма все още, а и се чуди дали да продължи нататък. Решава все пак да продължи с нас, но сме загубили още 30-40 мин. Тръгваме малко разкъсано, Яни и Стефко я изчакват, после ни стигат.

По асфалта на югозапад, доста високо и южно от билото. Кратко спускане завой на юг и нагоре.
На високото тераса,превал има хубава чешма и подслон, там вече сме се събрали всички. Пътя заобикаля доста високо изворна област, над Пашови махали, откриват се хубави гледки. След това е вече спускането към седловината на Аврамово. Оставяме Рила и навлизаме в Родопите.

Спускането е плавно с голяма дъга отворена на запад, срещу нас е най-високата ж.п.гара на Балканите. Завой и бензиностанция,доста е горещо, но има чешма и сянка, разхлаждаме се. Следва доста стръмно изкачване по шосето към селото. Доста голямо и подредено село, но както разбрахме повечето са гурбетчии. Работят по чужбина и се завръщат за малко тук. През цялото село преминаваме по диагонал от североизточен към югозападен край, ориентир джамията. Много едри и вкусни малини мамят да ги опиташ, излезли от оградите на дворовете. При бензиностанцията часа бе 12 сега в центъра е вече 13 спираме за обяд.

Има магазин но е затворен. Кръчма-кафе-клуб работи, но няма хляб ни бира. От запасите ще е обяда ни. Добре че има хубава чешма и сянка под върбата. Доизсушаваме си дрехите от снощи докато се наобядваме. Направи ни впечатление че почти няма марки от ниското, превала насам, на 1-2 места избелели стари и табела без надпис. Бавим се пак към 30-40 минути време.

Зареждаме с вода и продължаваме в същата посока. След малко се излиза от селото. Пак табела без надпис и едва личаща марка, предполагаме че е за нашия път. Не рискуваме.
Павел е с машинка и свален трак от адаша на телефона си и се справя най –добре, той води.
Така успяваме без проблеми да се ориентираме в плетеницата от пътища, от ляво и дясно.

Това е то Родопската магистрала, черен коларски път по билото, става и за по високи леки коли.
Проблема е че в началото, отклоненията са почти като този по билото и чак като вземе да слиза след време ще разбереш че е грешен. Това лутане ни спестява машинката. С километри не се среща марка, но понякога излиза и по някоя избеляла или само остатък, значи вярно ни казва техниката. Разклони и разклонения за ниви и махали от изток и запад. Често срещаме хора, а и по някоя лека кола, соц. возило.

Отхвърляме километрите, няма нищо което да привлече внимание, просто държим пътя. Обаче липсата на марки ни даде идеята и тук да се заемем да маркираме по някое време по нататък, няма нужда от разчистване. Тук там има по някоя стара табела и такива от дъски с надписи за къде води пътя, та е повече от наложително да се опресни маркировката.

Иначе си е доста по – приятно да се върви така в голяма компания, всеки ще каже по нещо, ще се сети за преживяно и сподели, весело е и времето си лети неусетно. Разискваме и за другите международни маршрути и проблемите. Най – важно е да се маркират правилно разклоните, да има по – нагъсто марки преди и след него, за да си сигурен, че си на верния и знак за завой.
Това което видяхме с камъните по Каменити и Равни чал, е подходящо и за другите открити участъци и места. Обсъжда се кое как може да стане, влезе ни мухата в главата вече и това е.

Пътя е добре личащ си, на повечето места е все едно си по равното, спусканията и качванията са плавни и не натоварващи могат да се минат километри без почивка, вземат се на един дъх.
От запад са върховете Манчова могила и Имането, селата Конарско, Бел камен, Орцево, а от изток местността Смолево и селата – махали по скоро Рохлева, Бутрова, Враненци, Чолакова.

Изкачваме и най-високия връх на Западните Родопи – Велийца, все още е твърде рано едва 16 часа, имаме доста време и път докато се заздрачи. Правим почивки за кратко и по на често. Опитвам се да въведа някакъв режим и ред на ходене и почивки, да синхронизирам групата.
Трудно се получава тази работа в група от изявени индивидуалисти, но поне желание има.

Има отделни открити места и поляни с гледки, но това е рядкост, радваме им се. През повечето време сме все в гора, без видимост надалече, само високи борики и отделни по интересно израстнали. Снимаме основно това по пътя, отделни дървета, ниви, скали когато ги има, местата където сме спрели да починем. Специално внимание се обръща на местата с вода и тези на които има и подслон, покрив. Това тепърва ще ни стане привичка да търсим удобното място за почивка и бивакуване, да се отбележи и знае занапред, като се минава от нас или други от тук.

Около 19ч. наближаваме село-махала Бозево, първоначално мислехме да сме до тук за деня.
Оглеждаме, пръснати са къщите на изток по склона, доста надолу и в страни от пътя, не ни се
губи тая височина. До мръкване има още време, срещаме хора и питаме, нататък дали има по- подходящо място за бивак, но под покрив и с вода-чешма. Да имало такова над и преди село – махала Кьоравци / Върхари /. За 15-20мин. сме там, хубаво ама пак нещо не ни харесва.

Велина, Косьо и Павката решават веднага ще слязат в селото да намерят там място за нощувка.
Ние оглеждаме едно, второ място наоколо, тук мравки, там не е равно, но и на самото място се чувства някакво течение, вятър, удобно за почивка в горещ ден ,на хладина, но не и за нощта. Как ли не я мислихме, но накрая се решихме да слезем и ние в селото, на 10 мин. път е надолу.

Заобикаляме баирчето, височината от изток и слизаме, на 20:30 сме и ние вече в селото. Авангарда вече е открил удобното място за нощувка, плевня в центъра зад кметството. Това е разбира се със знанието и разрешението на собственика и. Идва човека след това още няколко пъти да ни види, дали ще ни е удобно, притеснява се, това може да предложи за толкова хора.
Успокояваме го устройва ни идеално този подслон. Да сме разстелели сеното, трефил за меко.
Правим го, всеки си избира място за шалтето, гледаме да се приготвим за спане докато е светло. Някои първо гледат да се навечерят, естествено от тази която си носим с километри.
Руми и Стефан отказаха да влязат в плевнята, останаха от вън, после като взе да ръми се скриха под стрехите, единия на плевнята, а другия насреща на кметството. Вечеряме и взе да гърми.
Днес ни се размина дъжда, все пак извардихме хубаво време, сега вече не се притесняваме.

Велина и дойде идея на сутринта да закусим с прясно домашно масло. Върна се не само с него, а още и мляко, извара и с мътеница / айрян / . Подсигурихме и разкошна стабилна закуска.
Пожелаваме си лека нощ, меко удобно и мирише хубаво сеното, топло е спалните чували са отворени. От време на време се чуват гръмотевици, виждат се светкавици и ръми леко навън.

На 2 или 3 пъти още идва собственика и местните момчета на разговор, отвън Стефко им обърна внимание и проведоха някакъв разговор, но ги чувах известно време в просъница и до там, после съм се унесъл и заспал.

По някое време се събуждам от вой на животно и лай на кучета надушили са го, после всичко утихва до сутринта.
Вто Мар 17, 2015 8:43 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Rain



Регистриран на: 03 Юли 2013
Мнения: 652
Местожителство: Стара Загора-София

Мнение Отговорете с цитат
Когато влязох в селото да търся място за спане,питах няколко жени дали има лоши хора и им споделих,че искам да спя някъде там,но съм сама и трябва да внимавам.3 ОТ ТЯХ МЕ ПОКАНИХА У ДОМА СИ.Много мили,естествени и кротки хора.За мен остана много големия въпрос как живеят на десетки километри черен път от някакво малко по голямо населено място,как се издържат,при положение ,че там няма къде да работят и нямат ,съответно,пенсии...Имаше и млади жени с бебета.За учениците разбрах ,че ги събира училищен автобус-води и ги връща.Селския магазин-неугледен фургон ,в който има измислено газирано питие,хляб ,домати и вафли..Ааа и контрабандни цигари.Smile Едно от най хубавите неща беше спането в плевнята-без нито едно насекомо!Голяма романтика! (сАрца)

_________________
https://www.youtube.com/watch?v=edqH0ofRQrM
Вто Мар 17, 2015 10:23 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
vladofff



Регистриран на: 26 Апр 2011
Мнения: 3031

Мнение Отговорете с цитат
Само не разбрах, защо от южното подножие на Ибър сте свили към Белмекен, при условие че няма да спите на хижата. Само направо, на изток, по коловете и за около час сте на спортния център и язовирната стена. Или сте били принципни и сте се водили по картата на е8?
Сря Мар 18, 2015 10:26 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
vladofff написа:
Само не разбрах, защо от южното подножие на Ибър сте свили към Белмекен, при условие че няма да спите на хижата. Само направо, на изток, по коловете и за около час сте на спортния център и язовирната стена. Или сте били принципни и сте се водили по картата на е8?

Да Smile

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Сря Мар 18, 2015 11:11 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
igurbev



Регистриран на: 23 Авг 2008
Мнения: 2406
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
vladofff написа:
Само не разбрах, защо от южното подножие на Ибър сте свили към Белмекен, при условие че няма да спите на хижата. Само направо, на изток, по коловете и за около час сте на спортния център и язовирната стена. Или сте били принципни и сте се водили по картата на е8?

Mariana1000 написа:
Всъщност ние не сме и обсъждали много имената, защото друго ни вълнуваше на това място. Бяхме изправени пред дилемата дали да продължим по червената маркировка или покрай Ортачал II да се спуснем директно към язовира. Имаше за и против, и за двете решения. За първото беше стремежът ни да следваме маршрута доколкото е възможно, както и това, че никой от нас не беше минавал по втория маршрут, а той не беше маркиран. Тук и през ум не ни мина, че имаме GPS, който Николай беше дал назаем на Тошко. Също така пътя вдясно ни се видя много мочурлив, видяхме хора с куче, които много внимателно се придвижваха между езерцата и потоците, значи щеше да се гази. А вляво по маркировката си личеше, че почваме качване и поне засега вода нямаше да има. За втория вариант имаше обаче важен аргумент – въпреки че слънцето се показа, облаците не бяха си отишли напълно, а това беше по-краткия път и съответно шанса ни да се доберем по-бързо до подслон, ако завали щеше да е по-голям. В крайна сметка надделя мнението да продължим по маркировката, пък каквото ще да става.

Не си разбрал, щото не си чел наред. Smile
Сря Мар 18, 2015 6:35 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла Посетете сайта на потребителя
Todor



Регистриран на: 03 Юни 2009
Мнения: 1161

Мнение Отговорете с цитат
Има един много стар пътепис на Криси "как се обезводних...." нещо беше. Аз тогава също се чудих, защо след като вече е бедствала не е тръгнала към спортната база, а към х.Белмекен.... После си дадох сметка, че на нас този район ни е "задния двор", но за човек, който не знае къде е, това не е очевидно решение.
Сря Мар 18, 2015 10:21 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Посетете сайта на потребителя
vladofff



Регистриран на: 26 Апр 2011
Мнения: 3031

Мнение Отговорете с цитат
Цитат:

... по втория маршрут, а той не беше маркиран...

Това категорично не е вярно, не само е маркиран, при това със ЗИМНА КОЛОВА МАРКИРОВКА, а е и особено оживен лятно време, поради което и върви по много добре очертана пътека-това е за тези които не знаят-вече да знаят. Освен това, ако бедствате, макар и скъп подслон, спортната база е поне три пъти по-близо... Както и да е, Мариана си призна, че въпросът е бил по-скоро принципен.
Чет Мар 19, 2015 10:20 am Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Mariana1000



Регистриран на: 28 Юли 2010
Мнения: 2796
Местожителство: София

Мнение Отговорете с цитат
vladofff, благодаря за поправката, не съм видяла тогава коловете в тази посока, а съвсем безотговорно всички бяхме забравили да вземем карта на Рила.
Сигурно ще има още неточности, особено в Родопите, така че моля продължавайте да казвате за грешки Smile

Question Къде може да се спи в спортната база? Ще е полезно да се знае, има и такава тема Къде е подслона, може да се отбележи там.

А вероятността да минем "напряко" до спортната база беше минимална. Трябваше дъжда да не е спирал целия ден и да има поне още няколко градушки като сутрешната, за да пропуснем три върха. Стефан и без това едвам издържа, че ги подсичаме вместо да ги качваме
Wink Не че останалите сме по-разумни, Велина го е казала в едно от предишните си мнения:
rain написа:
А на въпросите на хората вътре отговорих,че сте фанатици и прекалявате!


Oops

_________________
Искате ли да изживеете едно приключение!?!...
Чет Мар 19, 2015 2:23 pm Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:    
Напишете отговор    ПЛАНИНАРСКИ ФОРУМ Форуми » E-8 Рила-Родопи Часовете са според зоната GMT + 3 Часа
Иди на страница Предишна  1, 2, 3, 4, 5, 6  Следваща
Страница 3 от 6

 
Идете на: 
Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 

ВРЕМЕТО:

вр.Ботев

вр.Мургаш

вр.Мусала

гр.Сандански

Черни връх

 Вземи рекламен банер   


 

Никаква част от материалите и снимките на този форум
не може да бъде копирана и използвана
без изричното съгласие на автора, който ги е публикувал.



Powered by phpBB © 2001, 2005 phpBB Group
Design by Freestyle XL / Flowers Online.Translation by: Boby Dimitrov